Днешните антикапиталисти игнорират основните проблеми на социализма – Джонатан Нюман

Голяма вълна от антипазарни и просоциалистически мнения прииждат в медиите (виж туктуктук и тук) и социалните мрежи (тук). През повечето време тези противници на пазарите не правят разлика между държавно спонсорираните организации като МВФ и реалните пазари. Но това не е от значение, тъй като статиите често са популистки и неясно формулирани – умишлено оформени по този начин. В края на краищата, всичко се свежда до едно съобщение: социализъм работи и е по-добра система от капитализма.
Докато повечето популизъм идва от левицата, десницата не е невинна, тъй като изглежда е загрижена предимно с насърчаване на своя собствена версия, която очевидно не предполага защита на пазарите. „Постройте по-големи стени на границата“, например, не е задоволителен отговор на „Печалбите носят само злини!“
Вместо да се стига до такива действия като популизъм или до изказвания от типа на „четете Мизес”, трябва да бъде показано още веднъж, че социализмът – дори и при добронамерени политически лидери – е невъзможен и води до катастрофални последици.

Необходимостта от печалба, цени и предприемачи
Социализмът е система, при която собствеността върху средствата за производство е колективна (т.е. държавен монопол). Той призовава за премахването на частната собственост връху факторите на производство. Заплатите и печалбите са двете страни на една и съща монета, а според социализма печалбата трябва да бъде равна на нула.
Вродените теоретични проблеми на социализма произтичат от неговата формулировка, а не от особеностите при прилагането му. Въпреки това, привържениците на социализма дефинират понятието „колективност“ като липса на размяна на факторите на производство. Без размяна не може да има цени, а без цени няма как да се калкулират разходите за производство.
В една свободна пазарна икономика цените на производствените фактори се определят от тяхната употреба при производството на стоки и услуги, които потребителите желаят. Същите тези производствени фактори имат склонността да печелят от пределния си продукт, а понеже всеки работник има някакво сравнително предимство, следователно има парче от пая за всекиго.
Ако технологичните промени правят някои фактори по-продуктивни или ако образованието и обучението правят работника по-продуктивен, то цените и заплатите им могат да бъдат покачвани до ново и по-високо ниво на пределен продукт. Един предприемач не би искал да наеме или купи нито един фактор на цена, която надвишава неговия пределен продукт, защото предприемачът ще се реализира загуба.
Предприемаческите загуби са много по-важни, отколкото мнозина предполагат. Те не са просто долната граница на предприемача. Загубите показват, че ресурсите, използвани за производството на нещо са по-високо ценени на пазара от това, което са произвели. Загубите показват, че е унищожено богатство.
Печалбите сигнализират точно противоположното нещо. Те представляват икономическия растеж и създаването на богатство. Печелившо ниво на производството е това, при което нещата, които отиват за производството на потребителски стоки струват по-малко от това, което потребителите са готови да платят за същите тези потребителски стоки.
От тук следва, че печалбите и загубите са повече от просто важни стимули или прикрития в заговорническа система на капиталистическата класа; те са единственият начин да се узнае, че богатство се създава през всяка една линия на производство.
При социализма има един собственик, който не наддава за производствените фактори от една производствена линия към друга. Никой не е в състояние да бъде абсолютно убеден, че даден инструмент, машина или фабрика може да се използва при производството на нещо друго по един по-ефективен начин. Никой не знае какво и колко да се произвежда. Това е икономически хаос.

Без наличие на пазари не знаем какво или как да произвеждаме
Печалбите и загубите насочват и коригират предприемачите в процеса на производство на неща, които те очакват потребителите да желаят. Без тази информация, включително и разходите за производство, предприемачите не могат да се ангажират с икономически изчисления – изчисляване на разликата между бъдещите приходи и разходи при производство, за да реализират бъдещи приходи.
Работниците са наети да работят в области, в които не разполагат със сравнително преимущество. Фермерите са изпратени във фабрики, а шивачите – в мини. Работниците са в грешни линии на производство и имат погрешни инструменти.
Полският филм “Brunet Will Call” осмива подобни ситуации с потребителски стоки и средства за производство на най-необичайни места. Месар дърпа жилото на съединителя на превозно средство от своя фризер и го дава на главния герой, който плаща за него с информация за местонахождението на детска количка на нечии новородени близнаци (в цветарския магазин).
Така че провалът на социализма не зависи от културата, времето, или мястото на жертвите. Социализмът е опорочен в същността си: „колективната“ собственост върху средствата за производство. Обаче в практиката, теоретичните проблеми на социализма дават път на граждански вълнения, които се натъкват на държавната сила и водят до ниво на смъртни случаи, по-високо която и да е война.
Производствени норми трябва да бъдат въведени при липса на мотив от печалба за производство. Хаосът пак ще царува, дори и в случаите, в които работниците не лъжат за изпълнението на квотите си. Например, ако при производството на пирони квота се основава на броя на произведените пирони, работниците произвеждат много малки, неизползваеми пирони. Квотата на база на теглото ще насърчи работниците да произвеждат огромни, но все пак неизползваеми пирони – ситуацията е осмята оттази карикатура в списание „Крокодил” през 1960 г.
Съществуваха безкрайни опашки из цялата територия на СССР пълни с хора, които търсят обувки, въпреки че производството на обувки в СССР надвишаваше това в САЩ. Проблемът беше, че всички обувки бяха твърде малки, тъй като производителите на обувки не взимаха предвид размера, който потребителите търсеха.

Пробуждането на социализма
Някои от случаите са смешни, други не толкова. Около седем милиона души са загинали от глад в СССР само през 1932 и 1933 г.. Авторите на „The Black Book of Communism“ (1999 г.) смятат, че смъртта на близо 100 милиона души се дължи на комунистическия и социалистически режими. Това е над 200 пъти повече от броя на смъртните случаи в САЩ през Втората световна война.
Дори и днес в Куба средната работна заплата е около $20/месец. В Северна Корея, цивилни са периодичо арестувани за гледане на южнокорейска телевизия.
Когато хората са гладни и нещастни, държавата не може да оцелее, ако хората знаят, че другите са по-добре. Държавата използва пропаганда, дезинформация и цензура за да направи вече пленените граждани още по-объркани и покорни.
Изненадващ е този зов за социализъм през 2015 г. – ако невъзможната икономическа калкулация и астрономическият брой на жертвите не са накарали левицата да обърне гръб на социализма, не знам какво би ги накарало.

Автор: Джонатан Нюман. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Advertisements

Фиатните пари – повече ползи или вреди от тяхната употреба?

Фиатните пари са книжни пари, които не са обезпечени с нищо и биват монополно издавани от държавата като законно платежно средство. Терминът произлиза от латинското „fiat” (съгласие, одобрение, разрешение, декрет), тъй като те са установени с правителствен декрет. Те са пълната противоположност на стоковите пари.

Различните гледни точки
Според икономисти от различните Кейнсиански школи, задвижваща сила в икономиката е потреблението. Фиатните пари финансират икономиката. Колкото повече харчим, толкова по-добре. Най-лошото нещо, което може да се случи в икономиката, е хората да намалят своето потребление и да съхраняват парите си. Затова една от причините централните банки да имат за цел годишна парична инфлация от около 2 процента е да бъде възпрепятстван процеса на спестяване на пари. Така съхранените пари губят стойността си с времето. Банкирането с частичен резерв е важен инструмент, защото когато банковите институции получават средства под формата на депозити, те не съхраняват цялата сума под формата на резерви, а инвестират по-голямата част от тях под формата на кредит. Така създават кредитна експанзия.
Противоположна гледна точка има Австрийската школа. За икономистите от тази школа, спестяването всъщност финансира икономическите агенти, защото количеството пари, което се разменя между субектите намалява и така стойността им се повишава. Законът за намаляващата пределна полезност го доказва. Колкото по-малко е наличното количество на дадена стока (да, парите също са стока), толкова по-ценна се явява самата стока. Дори самото намерение на субекта да спестява да е било породено от това да лиши някого от притежаването на пари, то това не би било обективно последствие от действието му. Също така и равнището на цените ще се понижи, понеже съвкупното търсене, породено от увеличената склонност към спестяване, ще се понижи.

Различие между финансовите пазари и съхранението на пари
Пазарите ни позволяват да съсредоточим своите пари в точно определен техен бъдещ притежател. Нещо напълно невъзможно при съхраняването на пари. Разликата се състои в това, че при процес на съхранение на пари не можем да изберем и облагодетелстваме избран от нас субект. Увеличаването на тенденцията към спестяване ще породи ценова дефлация поради намалената тенденция към потребление. Ако целта ни е била да подпомогнем някого, то равнището на цените, от които той се вълнува може би ще спаднат достатъчно за неговите желания и очаквания, но не е сигурно. Сигурното е, че ще бъдат облагодетелствани и много други икономически агенти.

Защо все пак фиатните пари биват използвани в наши дни?
В свободното общество има зачитане на частната собственост, никой няма правото да налага какви разплащателни средства да бъдат използвани (фиатни пари, например). Някои може да желаят да използват ценни метали, поради склонността покупателната им способност да се покачи. В свободна и растяща икономика, парите не нарастват със същите темпове с които останалите стоки и услуги. Това води до икономически растеж придружен от дефлация (колкото и странно да звучи това за някои икономисти). Следователно има силен подтик към процеса на съхраняване на пари. Фиатните пари са наложени на хората, те са длъжни буквално да вярват в тях, защото реално нямат никаква присъща стойност. При делегирането на монополно право на централна банка да издава фиатни пари й се предоставя възможността да избере кой ще е облагодетелстван от нейното действие.
Фиатните пари стимулират разпределянето на средства между определени хора, т.нар. ефект на Кантийон: първите ползватели са облагодетелствани за сметка на последните. Едно последствие от фиатна парична система се състои в това, че съществува постоянна парична инфлация, което води до решението от страна на субектите да теглят заеми с цел купуване на дълготрайни активи или инвестиционна дейност, защото с времето парите се обезценяват и обектите на техните инвестиции ще са увеличили реалната си цена. Има подбуда към увеличение на търсенето и предлагането на финансови продукти при фиатната система, защото това е рационалната алтернатива на съхраняването на пари. Вместо индивидът да загуби част от покупателната способност на паричната единица, той сключва договор на базата на който би получил облага в бъдеще. Тенденцията, породена от фиатните пари, е паричната система да става все по-експанзивна и постоянната парична инфлация спомага за този процес.

Теорията на Кейнс има много грешки, но ако приемем, че е бил прав да твърди, че съвкупното търсене в краткосрочен план е задвижващата сила в икономиката (въпреки, че не е), фиатните пари не са единственото средство за стимулиране на това съвкупно търсене. Съхраняването на пари също го стимулира.

Кейнсианският модел не може да предсказва бъдещето – Лудвиг А. Хан

Тази статия първоначално е публикувана под заглавието “Predicting the Unpredictable“ с автор Лудвиг Алберт Хан в списанието на FEE „The Freedman“ на 6-ти октомври 1952 г.

Заблудите на мултипликатора и ускорението
Манията за прогнозиране в наши дни е съпътстващо обстоятелство на Кейнсианската икономическа школа. Тя представлява неразделна част от света на „функционалните финанси“, на „ефекта на мултипликатора“, на „принципа на ускорението“ и други подобни концепции. Ако някой наистина вярва (както „създателите“ на теорията на функционалните финанси вярват), че кризата може да бъде предотвратена или икономическия бум да бъде удължен по желание на правителството чрез дефицитно финансиране; ако никой не съзнава, че коригирането на отношенията цена – разход, създадени по време на предишния бум е необходимо условие за възраждане, тогава икономическото бъдеще вече не изглежда твърде несигурно. И ако някой наистина вярва във функционирането на мултипликатора и принципа на ускорението, то по-далечното бъдеще се превръща в предсказуемо. Според теорията на мултипликатора, определено количество разходи, целящи стимулиране на инвестициите водят до непосредствено установима и стабилна стойност на разходите за потребление; от друга страна, определено количество разходи стимулиращи потреблението водят до непосредствено установима и стабилна стойност на разходите за инвестиции.

Икономисти преди тези от Кейнсианската школа не са били съблазнени от възможността да прогнозират и изчисляват вторични и допълнителни ефекти на разходите. Те щяха да считат теориите на ефекта на мултипликатора и принципа на ускорението за забавни игри с идеи, а не за научни постижения, за каквито се възпримат днес. Дали увеличение на разходите, стимулиращи потреблението, води до увеличение на инвестициите зависи от неустановимите очаквания за печалба на предприемачите. Фактът, че материалните запаси са били използвани чрез повишеното потребление може да подобри тези очаквания, но може и да не го направи. Дали разходите, направени за да се стимулират инвестиците, водят до съответстващо потребление зависи от наличието или липсата на съпротива (които са неустановими) от страна на купувачите – показано от ранния период на „Новият курс” на Рузвелт. Ефектът на мултипликатора и принципът на ускорението следователно не отговарят на въпроса какви ще са дългосрочните ефекти от направените разходи.

Основната грешка на целия подход се крие във факта, че причинната връзка между обективните данни и решението на членовете на общността се третира като машинна. Но хората все още са хора, а не автомати. Дори не съществува, както понякога се твърди, фиксирано съотношение, например, между процентите на раждаемост и брак и търсенето на жилища; или между нарасналата необходимост от електрически ток и инвестициите в комунални услуги. Инвестициите са или ускорени, или отложени според това дали предприемачите са оптимисти или песимисти относно бъдещото търсене и цените – т.е., зависят от перспективата, че инвестициите ще бъдат печеливши. Ако те са оптимисти, бум може да настъпи; ако са песимисти – криза.

Прогнозиране на икономическото бъдеще означава прогнозиране на инвестициите и потреблението, които са толкова несигурни, колкото е и бъдещето. Предсказвачите се преструват, че те имат нещо като монопол на ясновидството в това отношение. Те забравят, обаче, че именно основният поминък на предприемачите е да предскажат бъдещото търсене, за да приспособят производството си към него. Това, което води до неравномерно разпределение на търсенето – наричано още бизнес цикъл – е, че по-голямата част от предприемачите или твърде големи оптимисти, или твърде големи песимисти; че те или инвестират твърде много и твърде рано, или твърде малко и твърде късно. Няма нито една причина за това да се предположи, че в играта на прогнозиране на бъдещите потребности, теоретиците ще бъдат по-успешни от бизнесмените. Напротив, може да се предположи, че предприемачите ще се справят по-добре. Бизнесмените търпят загуби при грешка, докато теоретиците могат да прогнозират без какъвто и да е риск – дори за своя престиж, както изглежда.

От тук следва, че светът не се състои, от една страна, от теоретици, които могат да изчислят бъдещите инвестиции и потребление, включително тяхната „ускоряващ“ и „мултипликационен“ ефект, и, от друга страна, от бизнесмени, за които бъдещето е несигурно и ги принуждава да спекулират. Трагичната – да не казвам трагикомичната – последица в реалния свят е, че прогнозите на по-голямата част от теоретиците никога не могат да са валидни. Ако бизнесмените в своето усещане за бъдещо неравномерно разпределение на търсенето са поне толкова умни, колкото теоретиците, те ще се приспособят към него чрез ускоряване или отсрочване на своите инвестиции – в резултат на което прогнозирания цикъл няма да се материализира. Може да се каже, по дефиниция, че е невъзможно предварително да се предвиди криза. Предвидените кризи не се случват. Нито пък, между другото, предсказването на инфлационен период – въпреки че беше популярно преди последния спад в цените на суровините да се предсказва нова инфлация. Рецесия беше очевидна от момента, в който някои теоретици започнаха да говорят за нашето време като времето на постоянната инфлация.

Така че не прогнозирайте дефлация след въоръжаването. Няма да се осъществи – каквато и да е депресията, все още неосъзната и незабелязана от вас или по-голямата част от бизнесмените, която може да се осъществи.

Икономическите изолационисти
Но защо тези прости и очевидни идеи не са широко приети от американските икономисти? За икономист извън кръга на кейнсианците, причината изглежда е това, което може да се нарече изолационизъм на англо-американските школи. Тя е тази, която не позволява изолиращите се икономисти да видят обективно и безпристрастно достойнствата и слабостите на работата си. Това им пречи да са наясно, че повечето икономисти в Германия, Франция и Италия се противопоставят категорично на кейнсианските доктрини. Например, за професор Адолф Вебер, добре известен икономист от университета в Мюнхен, идеята, че пълната заетост е застрашена основно от забавяне на инвестициите спрямо спестяванията звучи просто като лоша шега.

Но изолационизмът на англо-американските икономисти също е и исторически. Те искрено вярват, че техните идеи са нови и уникални, и дават категоричен отговор на проблемите на конкурентоспособната икономика. Недостатъчно образовани в историята на икономическата мисъл, те не осъзнават, че кейнсианството – до най-техническите си подробности, като концепцията за валутния мултипликатор – е меркантилизъм или чисто и просто джонлоуизъм (бел. ред. Производно от имената на Джон Лоу, шотландски икономист). По този начин те не признават, че възраженията на класическите икономисти към меркантилизма са валидни и по отношение на собствените им учения. Нито пък виждат, че много от концепциите на съвременните проектанти – справедливи цени, справедливи заплати, справедливи печалби, и така нататък – не са нищо друго, освен ново издание на средновековните схоластични понятията justum pretium и justum salarium, което е доказано като пагубно за икономическия прогрес.

Четейки, цитирайки, възхвалявайки и насърчавайки един друг няма да им помогне да се освободят своето доброволно изолиране. Те ще останат в своя въображаем свят. Те ще продължават да предсказват непредсказуемото.

Карл Маркс – застъпник на стокова парична система?

Почти всички съвременни социалисти подкрепят инфлацията, понеже според Кейнс тя „убива безболезнено рентиерите“ (“euthanize the rentiers”). Това обаче не значи, че основателите на социализма са подкрепяли инфлацията. Всъщност, те дори са били против нея. Карл Маркс е имал широки познания върху икономическата литература и въпреки че обикновено греши, той е прав при предпочитанието си за златен стандарт.

Що се отнася до Ленин, в своите писания той се противопоставя на инфлацията и вижда книжните пари като средство, използвано от буржоазните капиталисти за забогатяване. Въпреки че Маркс и Ленин не са привърженици на инфлацията, те подкрепят стоковите пари поради погрешни причини. Но по отношение на парите, най-малкото, което може да се изтъкне е, че те не се поддават на наивни инфлационни възгледи.

Карл Маркс за инфлацията и златния стандарт

Маркс прилага трудовата теория за стойността към парите. Според Маркс, използването на стока като злато или сребро, която да изпълнява функциите на пари се основава на факта, че – подобно на всички други стоки – има размер на „социално необходим труд“, който я произвежда. Ако, например, една унция злато изисква 10 часа труд, нейната стойност е равна на друг продукт изискващ 10 часа труд. Трудовата теория на Маркс го подтиква да каже „въпреки че златото и среброто по своята природа не са пари, парите по своята природа са злато и сребро…“.

Това, което Маркс представя е, че общата стойност на необходимата валута представлява размера на общата стойност на труда, и следователно общото тегло на златото. Според Маркс, ако златото се замени с неконвертируеми книжни пари и последващ процес на прекалено печатане на пари, цените ще се покачват:

„Ако размерът на книжните пари е прекомерен, ако той надвишава сумата на златните монети, той ще (освен опасността от загуба на репутация) представлява само това количество злато, което е наистина необходимо и има правото да бъде напечатано под формата на книжни пари. Ако количеството на пуснатите книжни пари в обращение е, например, два пъти повече от това, което трябва да бъде, това в действителност означава, че един паунд ще е равен на около една осма от една унция злато вместо около една четвърт от една унция. Същият ефект би могъл да бъде постигнат, ако се промени стойността на златото като стандарт на цените. Стойностите, изразени по-рано от цената на един пауд сега ще бъдат изразени от тази на два паунда”.

Следователно Маркс се противопоставя на използването на инфлацията като средство за увеличаване на производството. Въпреки това, паричната теория на Маркс е много объркваща. Що се отнася до парите, Карл Маркс не дължи нищо на Рикардо. Той е повлиян от Томас Туук и „Банковата школа” и същевременно критикува „Ценовата школа”. Освен това, Маркс яростно се противопоставя на Закона през 1844 г. на тогавашния премиер Робърт Пийл, който забранява със заповед пускането на пари от търговските банки, обезпечени с метални пари. Достатъчно странен факт обаче е този, че Маркс критикува кредитите, основаващи се на доверите и ги класифицира като „фиктивен капитал“, което в противоречие с неговото противопоставяне Закона на Пийл.

Трябва да имаме предвид обаче, че основната разлика между Маркс и други икономисти е, че Маркс просто се опитва да опише как капитализмът работи, с или без инфлация. Той не казва, че инфлацията ще подобри или унищожи капитализма. Според него капитализмът е неизбежно нестабилна и обречена на провал система. Според него работниците трябва да премахнат капитализма и да го заменят със социализъм – система, при която не съществуват проблеми, свързани с цени, инфлация, кризи и безработица.

Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

До какви последици ще доведе дефлацията, породена от повторно въвеждане на стокова парична система, чрез която фиатните пари ще бъдат обезпечени?

Тази публикация е по лекция на Йорг Гуидо Хюлзман

Непосредствени причини за дефлация:

  1. Намаление в нивото на съвкупното търсене:

       1.1. Увеличение в търсеното количество пари (с цел съхраняване);

          1.1.1. поради висока несигурност;

          1.1.2. поради по-високо качество на парите.

       1.2. Намалено парично предлагане;

  1. Увеличване нивото на продукция (увеличване на съвкупното предлагане).

Има две определения за инфлация, която е противоположността на дефлацията. Това, което се счита за определение след Втората световна война (в „мейнстрийм“ икономиката), е повишаване на цените на стоките и услугите. Това определение показва последица от реалното определение за инфлация, а именно повишаване на паричното предлагане (количеството пари в икономиката). Има се предвид само увеличение в количеството на книжните пари, защото при стоковите пари (злато, сребро и т.н.) е необходимо да бъдат вложени ресурси при производството им. Дефлация оттук означава намаление в обема на паричното предлагане в дадена икономика.

Съвкупното търсене представлява общия обем стоки и услуги, които могат да бъдат закупени при дадено ценово равнище. Ако нивото на изразходваните пари се увеличава спрямо това на стоките и услугите  – съществува тенденция за повишаване на цените, защото търсещите ще наддават за желаното от тях. И обратно, ако обемът на парите, изразходвани за стоки и услуги намалява спрямо този на стоките и услугите – тенденция към спад на цените.

Ако нивото на продукция (или съвкупното предлагане, защото обикновено увеличеното количество на предлагане е поради увеличение в продукцията) се увеличава спрямо паричното предлагане, то също е налице дефлация.

Нека разгледаме дефлация, причинена от точка 1.1.2 – въвеждане отново на златен стандарт. Това ще породи повече спестявания в злато, намаляване нивото на потребление (понеже доходът се разпределя между избора дали да потребяваме и спестяваме) и на инвестиции (отново поради увеличените спестявания). При икономика, базирана изцяло на спестявания, фалит е невъзможен. Невъзможен е, защото няма наличен дълг. Ценовото равнище спада пропорционално на паричното предлагане. Няма никаква промяна в производствената структура. Ако преди дефлацията един производител на лаптопи е продавал при еднична цена 1000 лева и е плащал на работниците по 1000 лева, то при ценова дефлация от 50% пропорционална на паричното предлагане, той ще продава лаптопите си за 500 лева и ще изплаща по 500 лева възнаграждения. Това е идеалният случай. Съществува и втора хипотеза. Ценовото равнище спада непропорционално на паричното предлагане. Тук производствената структура се променя. Цените на определени стоки ще спаднат по-бързо от някои други. Търсенето на пари не е неутрално, но ценовата дефлация тук не създава проблем за предприемачите като цяло. Икономиката се променя постоянно. Отрасъл А е по-печеливш от отрасъл Б в даден момент, но в следващ такъв нещата се променят и предприемачите разпределят ресурсите си в печелившите отрасли. При икономика, финансирана главно с дълг вместо спестявания, фалитът е доста вероятен. Ценовата дефлация е пагубна. Обслужването на дълга става много по-трудно при ценова дефлация. Паричната единица става по-ценна. Защо Никсън премахна преди 44 години златния стандарт? Защо целите на всяка централна банка са ценова инфлация? Реторични въпроси. Дори в най-лошият сценарий, дефлацията осигурява повече предимства, отколкото недостатъци, вреди само в краткосрочен план, но за да се поправят лошите навици е нужно страдание и създава благоприятни последици в икономиката в средносрочен и дългосрочен план. Групите със специални интереси обаче отхвърлят дефлацията.

Защо дефлацията е напаст за мейнстрийм икономикса?

Накъдето и да се обърнем, дефлацията винаги е представена негативно и всеки автор бърза да представи битката с дефлацията като абсолютния минимум за икономическа компетентност. Съществуват две дефиниции за дефлация: едната е „спад на ценовото равнище“, измерван чрез т.нар. Consumer Price Index (Индекс на потребителски цени); дефиниция, присъща за мейнстрийм икономистите. Втората дефиниция е свиване на предлагането на базови пари или на другите парични заместители, конвертируеми в базови пари при поискване (това определение се отнася за система на банкиране с частичен резерв, основана на стокови пари, която е била в сила до 1971 г., когато Никсън премахва „златния прозорец“). Икономисти, които не постигат съгласие по никои други въпроси, са радостни да открият допирна точка в твърдението, че дефлацията е пагубна. Според тях проблемът с дефлацията е толкова ясен, че дори не си струва труда да се занимават с него. Това мълчаливо съгласие се крепи върху нестабилна основа. Университетските библиотеките съдържат стотици книги, в които се спори по теми, свързани с безработицата, бизнес цикъла и т.н. Но рядко разполагат с монография за дефлацията. Нейната злост е извън всякакъв спор.

Дефлацията е паричен феномен и като такъв тя влияе на разпределението на богатството между индивидите и различните слоеве на обществото, както и на относителната важност на различните сектори на индустрията. Но тя не засяга съвкупното богатство на обществото. Дефлацията е драстично свиване на количеството пари или парични заместители, водещо до рязък спад на паричните цени. Такова събитие, дори и да е драматично за голям брой хора, със сигурност не е смъртоносна заплаха за обществото като цяло. Представете си, че утре всички цени спаднат с 50%. Това ще повлияе ли на възможността ни да се храним, обличаме, подслоняваме или пътуваме? Не, тъй като изчезването на парите не е съпроводено с изчезване физическата структура на производството. При много висока дефлация наличните пари стават много по-малко, отколкото са били, поради което не можем да продаваме продуктите и услугите си на същите цени, както преди. Но средствата за производство, машините, улиците, колите и камионите, посевите и хранителните припаси – всичко това си остава на мястото. И така, можем да продължим да произвеждаме, та дори и изгодно, защото печалбата не зависи от ценовото равнище, на което продаваме, а от разликата между цените, на които продаваме, и цените, на които купуваме. При дефлация и двата вида цени спадат и в резултат на това печелившото производство може да продължи. Съществува само една фундаментална промяна, за която допринася дефлацията. Тя коренно променя структурата на собствеността. Фирмите, финансирали се чрез дълг, фалират, тъй като при по-ниското ценово равнище не могат повече да погасяват кредитите, които са изтеглили, когато не са очаквали дефлацията. Частните домакинства с ипотечни заеми или други значителни дългове фалират, защото със спада на паричните цени доходите им също спадат, докато дълговете им остават константни в номиналното отношение.

Повечето икономисти разглеждат цената на инфлацията като загуба на покупателната способност на парите – изчисления показват до 98% загуба на покупателната способност на щатския долар, откакто Федералният резерв има пълен контрол върху паричното предлагане (от 1971 г. насам). Книжните пари са причинили няколко големи кризи. Освен това, те напълно преобразуват финансовата структура на западните икономики. В началото на двадесети век повечето фирми и индустриални корпорации се финансират от приходите си, а банките и другите финансови посредници играят само второстепенна роля. Днес картината е различна и основната причина за това са книжните пари. Хартиените пари довеждат до безпрецедентно нарастване на дълга на всички нива: правителствено, корпоративно и индивидуално. В светлината на тези дългосрочни последици от инфлацията, предполагаемите краткосрочни ползи от нея до голяма степен губят своята привлекателност. Но голямата ирония е, че дори тези краткосрочни ефекти върху заетостта и растежа са илюзорни. Трезвите разсъждения показват, че системни краткосрочни ефекти от инфлацията не съществуват изобщо. С други думи, каквито и позитивни ефекти да възникнат, те са до голяма степен случаен резултат от едно благоприятно стечение на обстоятелства и ние нямаме основание да допускаме, че тяхната поява е по-вероятна от случайната вреда – точно обратното! Основното следствие от инфлацията е да допринесе за преразпределението на ресурсите. Следователно, за някои членове на обществото има краткосрочни ползи, но те се балансират от загубите в краткосрочен план за други граждани. Няма абсолютно никаква причина, поради която нарастването на количеството пари да може да доведе до повече, а не по-малко, растеж. Вярно е, че фирмите, които получават пари направо от печатната преса, са облагодетелствани. Но останалите фирми са ощетени поради точно същата причина, тъй като не могат повече да плащат по-високите заплати и дивиденти, които привилегированата ирма сега може да си позволи. Всички останали притежатели на пари, независимо дали са предприемачи или работници, също са ощетени, защото техните пари сега имат по-ниска покупателна способност, отколкото биха имали иначе. По подобен начин, изобщо няма причина, поради която инфлацията да намалява, а не да увеличава, безработицата. Хората стават безработни или остават такива, когато не искат да работят или когато са насилствено възпрепятствани от възможността да работят за такова възнаграждение, което работодателят може да им плати. Инфлацията не променя този факт. Това, което инфлацията прави, е да намали покупателната способност на всички парични единици. Ако работниците очакват тези ефекти, те ще поискат по-висока номинална заплата, като компенсация за изгубената покупателна способност. В този случай, инфлацията не влияе върху безработицата. Точно обратното – тя може да има негативни последици, например ако работниците надценят предизвиканото от нея обезценяване на реалните заплати и поискат увеличение на работните си заплати, което води до още по-голяма безработица. Само ако не знаеха, че количеството пари е било увелиено, за да ги подмами към бизнеса при текущите заплати, те щяха да се съгласят да работят, вместо да останат безработни. Поради същата причина, инфлацията не е лек за т. нар „лепкави заплати“ („sticky wages”) – т.е. за проблема с принудителните профсъюзи. Заплатите са „лепкави“ само дотолкова, доколкото служителите избират да не работят. Но решаващият въпрос е: колко дълго могат да си позволят да не работят? И отговорът на този въпрос е, че периодът е ограничен до много тесните граници на спестяванията им. Веднага щом личните спестявания на работника свършат, той, иска или не, ще започне да предлага своите услуги, дори на по-ниска цена. Следователно, на свободния пазар, заплатите са достатъчно гъвкави във всеки един момент. „Лепкавостта“ се появява само в следствие на правителствена намеса, особено под формата на (а) помощи при безработица, финансирани от данъци или (б) законодателство, осигуряващо на профсъюзите монопол по отношение на предлагането на труд.

Накратко, истинският проблем при дефлацията, е, че тя не крие преразпределението, вървящо ръка за ръка с промените в паричната маса. Това предполага видимото обедняване на много хора, за сметка на също толкова видимото облагодетелстване на печеливши. Това ярко контрастира с инфлацията, която създава анонимни победители, за сметка на анонимните губещи. И инфлацията, и дефлацията са от гледището, което възприехме дотук, игри с нулев резултат. Но инфлацията е тайно ограбване, следователно и идеално средство за експлоатация на населението от неговите (фалшиви) елити, докато дефлация означава прозрачно преразпределение, чрез законни фалити.

Система на свободно банкиране – Никълъс Качаноски

Статията е препечатана от Alt-M, блог за реформа в паричната система. Авторите са повлияни от Фридрих Хайек и неговата Denationalisation of Money: The Argument Refined

Необходимостта от съществуването на централна банка обикновено се приема за даденост. Не е достатъчно да се каже единствено, че централната банка е добра институция и следователно е необходима. Предположението, че централната банка е необходима, за съжаление има по-голяма тежест от фактите, които са против нейното съществуване.

„Добър” и „лош” са относителни величини. По отношение на какво централната банка е добра институция? Някои може би ще кажат по отношение на нейната липса, или по-точно – наличието на режим или система на свободно банкиране. Историческите сведения показват, че системата на свободно банкиране се представя по-добре от тази с налична централна банка в повечето, ако не всички от случаите.

Режимът на свободното банкиране е такъв режим, при който пазарът на парите и банковото дело е без специален регламент (освен, разбира се, незаконни дейности като нарушаване на правата на собственост на трети лица). Трябва да сте наясно с едно нещо. Липсата на централна банка не е равностойно на свободно банкиране. Липсата на регламент е еквивалент на свободно банкиране. Ето защо, взимайки САЩ за пример, отрязъкът от време преди създаването на Федералния резерв да се възприема за период на свободно банкиране показва повърхностно разбиране за това, какво е нерегулиран свободен пазар.

Литературата на тема свободно банкиране е огромна като размер. Нека само да дадем кратко описание и коментар на няколко илюстративни исторически случаи. Първо, при свободно банкиране, всяка банка е свободна да издава свои собствени конвертируеми банкноти. Конвертируеми към какво? Към каквото изпълнява функциите на резервни пари в икономиката. Исторически, това е било златото. В наши дни това може да е както някой метал, така и например биткойн. Второ, защото всички банкноти са конвертируеми към резервните пари, няма множественост на разчетните единици. И следователно от ценова инфлация. Съгласно този режим не трябва да има страх от объркване по отношение на многообразието на цените. Ако днес при своето пътуване до Хонконг, Ирландия или Шотландия видите силно присъствие на частни пари в обращение, то вие няма да видите множество разчетни единици. На трето място, стабилността на системата идва от банковите институции, които се конкурират помежду си за депозити и следователно за парична база. Със сигурност могат да бъдат развивани математически модели, показващи как банкирането без централни банки е нстабилно. С подходящите предположения всичко е възможно да бъде показано в един математически модел. Режимът на свободно банкиране се представя забележително добре, въпреки твърденията на много академични модели.

Нека сега коментираме два примера, които показват, че банковите фалити не са равнозначни на банкови паники. Това би бил случай при режим на фиатна парична система управлява от централните банки, но свободното банкиране работи под различен режим и поради това с различни стимули. Резултатът е различна производителност.

Помислете първо над свободното банкиране в Шотландия (1716-1844). През 1772 г. банката Ayr се срива, което води до срив и във всички по-малки банки. Въпреки това не настъпва банкова паника сред депозантите. Какво става? Банката Ayr осъществява такива лоши практики, каквито всяка успешна и ефективна банкова институция не би предприела: увеличено издаване на конвертируеми банкноти. С увеличената циркулация на конвертируеми банкноти, Ayr започва да губи резерви, докато не фалира. А другите малки банки? Тези по-малки банки също правят това, което ефективните банки не правят. Тези малки банки инвестират своите резерви в Ayr. Защо не е последвала банкова паника? Накратко, защото резервите, които Ayr губи са били прехвърлени на други, по-ефективно управлявани банки. Това е пазарният резултат от прекомерно разширяване на кредита – централна власт не е необходима, за да се случи това. Резултатът е увеличаване пазарния дял на ефективните банки за сметка на неефективните банки. Не е ли това резултатът, който всички искаме? Ефективните да изместят неефективните? Вторият случай е икономическата криза в Австралия през 1890 г. в действащ режим на свободно банкиране. Австралия е в такъв режим между 1830 и 1959 г. Първото нещо, което трябва да имате предвид е, че през 1890 г. криза в Австралия е резултат от кредитната експанзия на централната банка на Англия (Bank of England), която се насочва към Австралия. Резултатът се състои в един балон в цените на земята като производствен фактор (звучи ли познато?). Когато този процес се връща към предишното си състояние (отчасти заради кризата в британската банка Baring, породена от фалита на Аржентина), някои банки изпадат в платежоспособност, други не. Тези банки, които са забелязали балона, коригират портфейлите си. Кризата е на път да си отиде, но правителството на Обединеното кралство (Австралия по това време е британска колония), считайки, че знае най-добре, успява да влоши ситуацията (това звучи ли познато). То допуска две важни грешки. Първо, тя насилствено въвежда банкова ваканция за банките, които са били в добро състояние. Резултатът? Пазарът не може да се установи кои банки са платежоспособни. Второ, тя позволява на фалиралите банки отново да отворят врати, освободени от предишните си задължения. Резултатът е банкова паника и прехвърляне на средства от ефективни към към неефективни банки. Очевидно е, че това не е фалит на банки под режим на свободно банкиране, а поредният случай на провал на въведена регулация.

Ако човек се вгледа в историческите факти, а не се ръководи от предубеждения, необходимостта от централна банка се поставя под сериозно съмнение. Да, режимът на свободно банкиране отдавна го няма и златото, което е изпълнявало функцията на резервни пари, вече не изпълнява тази функция.

Защо тогава да разглеждаме режима на свободно банкиране като опция? Поради най-малко две причини: (1) за да се премахне почти идеологическата позиция, че е необходима централна банка. Тази позиция трябва да се постави под въпрос, а не се приема като факт; (2) дори и старият режим на свободно банкиране базиран на златен стандарт вече да не е желан от управляващата класа, той със сигурност е път в правилната посока към подобряване на настоящото статукво.