Няма нерегулиран пазар – изборът е между законодателна или потребителска регулация

Големият икономически проблем, пред който светът е изправен, е лингвистичната семантика. Думата “регулация” вече се разбира като “държавна регулация”. Не сме наясно с алтернативата: регулация от страна на потребителите. Това е проблем, защото приемаме толкова много правителствена намеса, а всъщност бихме били по-добре без нея.

Изискваме някакъв вид регулация с целта да постигнем правомерност и предсказуемост на пазарите, задоволително качество и достъпни цени на стоките и услугите. И понеже считаме, че държавната регулация е единственият начин да постигнем тези цели, приемаме широк набор от ненужни и обикновено контрапродуктивни закони.

Но държавната регулация не е единственият вид регулация.

Регулация по своята същина означава създаване на някаква правилна, методична и коректна система, която да поддържа определен стандарт и да контролира в съответствие с дадени правила, подобно на термостата регулиращ температурата. Пазарните сили осъществяват тази регулация. Конкуриращите се производители предлагат стока/услуга на пазара, клиентите избират измежду различните предложени стоки/услуги, след което предлагащите реагират на потребителските желания. Този процес е истинският пазарен регулатор.

Пазарите контролират цените

Нека дадем пример, с който да покажем, че пазарът се саморегулира. Това е толкова често срещано явление и странното е, че много хора дори не го забелязват. В здравословни индустрии пазарните сили са единственият регулатор на цените (често срещано в учебниците по икономика е явлението, че когато правителствата започнат да ограничават цените, резултатът е излишък или недостиг). Ако някой предлага стока х за 2 лева, то неговите конкуренти, които искат да продължат да предлагат своята стока х няма да могат да изискват 3, 4 или 5 лв за нея. Всички ще трябва да предлагат стока х около тези 2 лева. Налице е регулация на стока х. Тази регулация се осъществява посредством реакцията на продавачите, предизвикана от действията на техните клиенти и конкуренти.

Пазарите контролират качеството

Същото важи и за качеството. Купувач А няма да купи хранителните продукти на продавач A, които не са толкова пресни и издръжливи, колкото неговият конкурент продавач Б предлага на същия този купувач А. Продавач А може да желае да продава съмнителни относно годността хранителни продукти, но клиентите няма да им позволят. Предпочитанията на клиентите и действията на конкурентите на продавач А регулират дори качеството на неговите хранителни продукти. Конкурентите не могат да си позволят да отблъснат който и да е потенциален клиент, следователно те трябва да поддържат задоволително качество. По този начин пазарните сили регулират качеството.

Законодателната регулация ограничава действието на потребителската регулация

Резултатът от потребителската регулация зависи от законодателната регулация. Колкото по-голяма е намесата на законодателните органи, толкова по-маловажна е потребителската регулация. Представете си един монополен продавач на стока х. В такава ситуация, той при липса на конкуренция може да предлага на каквато цена желае, понеже купувачите няма от кого друг да купят желаната стока х. Същата ситуация би настъпила, ако се наложи забрана за внос на стока х. Резултатът би бил позволяване на местните производители да намалят качеството на стоката или да увеличат цената, понеже няма да имат конкуренция от чужди пазари.

Свободата при размяна засилва регулацията. Когато конкурентните продавачи на хранителни стоки са свободни да продават, а клиентите  да имат свободен избор измежду много продавачи, цените и качеството на продуктите са строго регулирани. Тази регулация, предизвикана от пазарните сили е толкова по-слаба, колкото по-малко свободни са пазарите.

Излиза, че сме изправени пред парадокс: колкото по-малко е ограничаван от правителството един пазар, толкова повече той се регулира от пазарните сили и следователно е по-свободен. И обратното – колкото по-голяма е правителствената регулация, толкова по-малка е тази на пазарните участници.

Но ние не сме изправени пред това да избираме между наличие или отсъствие на регулация. Изправени сме пред избор между това какъв да е видът на регулацията: регулация от законодатели и бюрократи или от пазарните сили; регулация чрез ограничаване правото на избор или чрез упражняване на това право.

Няма нерегулиран пазар. Ако пазарът е свободен, той е стриктно регулиран от свободните избори на участниците на него. Действията на всеки отделен участник регулират и влияят на тези на останалите. Правителствената регулация не е единственият вид регулация. Пазарните сили също могат да регулират. Осъзнавайки и споделяйки този факт, следователно информирайки обществото чрез лекции и разговори, са ключови стъпки към по-голяма икономическа свобода.

Каква е ползата от тази семантична промяна – думата „регулация“ да не означава единствено законова, а и потребителска регулация? За да достигнем до въпроса коя регулация е по-ефективна. За да достигнем до тезата, че потребителите и конкуренцията регулират по-добре от правителството първо трябва да сме наясно, че те го правят.

Кейнс за малко да предотврати кейнсианската революция

30-ти октомври 1929 г. Оживен есенен ден в Манхатън, град Ню Йорк. 33-етажният хотел Savoy-Plaza хвърля сянка върху Сентръл Парк. А пред хотела финансист лежи неподвижно. Последният му дъх се превръща в кървава мъгла във въздуха. Мястото на самоубийство бързо става пренаселено от зрители. Уинстън Чърчил стои до хотелския си прозорец и наблюдава случващото се. За изненада никого полицията ще намери празно портмоне и пет маржин изисквания за допълнителни обезпечения в джобовете на мъртвеца.

Щорите от стаята на Чърчил се спускат, а ние сме в състояние на размисъл дали някой (включително самият Чърчил) има вина; дали ако Чърчил като министър на финансите през 1925 г. бе възстановил златния стандарт във Великобритания на по-нисък обменен курс (както Кейнс препоръчваше), катастрофата на Уолстрийт през 1929 г. можеше да бъде избегната (или поне намалена).

Уви, пренебрегвайки мнението на Кейнс през 1925 г., Чърчил задейства едно бедствие, което не само подтиква един човек да се самоубие под прозореца на същия този британски държавник, а също така дава тласък на отхвърлянето на „класическите“ аксиоми в икономическата мисъл. Биографът на Кейнс Робърт Скиделски пише: „Той не вярваше в идеите, подкрепяни от икономистите по негово време. В миналото щеше да бъде принуден да се отрече от идеите си, може би дори да бъде изгорен на клада…наложителността на събитията по негово време му позволиха да наложи своите виждания”.

1925 г. – Великобритания се връща към златния стандарт

Златното обезпечение на британската лира бе прекъснато в началото на Първата световна война. Канцлер на хазната през 1925 г. е Уинстън Чърчил. Той възстановява конвертируемостта на лирата на предвоенното ниво от 4,25 лири за унция злато.

Кейнс съвсем основателно не бе съгласен. При този обменен курс паундът е надценен, а единственият лек би бил продължителен период на дефлация – според Кейнс със сигурност този период ще се състои от високи нива на безработица и промишлени съпротивления. Действително през 1926 г. стачка осакатява Великобритания в продължение на 9 дни.

Това, което Кейнс не успява да предвиди обаче е, че грешката на Чърчил ще доведе до експанзивна парична политика на САЩ. И дори да бе успял да го предвиди е под огромна въпросителна дали щеше да разбере как това ще повлияе на дългосрочната устойчивост. (Спомнете си, че и Хайек, и Кейнс прогнозират катастрофа през 1929 г.: Хайек, защото лихвените проценти са твърде ниски, Кейнс – защото те са твърде високи!)

1927 г. – с молба към ФЕД

Американските продавачи приемаха британско злато в замяна на стоки, но се въздържаха от връщането му поради неблагоприятния обменен курс. В резултат на това запасите от злато на Великобритания намаляваха с бързи темпове, което разбираемо безпокоеше тамошните власти – докога ще могат да поддържат обезпечението?

Това подтиква управителя на Английската централната банка М. Норман да прекоси Атлантическия океан и с настоятелните си молби да убеди Федералния резерв да свие паричното предлагане. Чрез намаляването на лихвения процент Фед привлича вниманието към себе си и предоставя на Великобритания така желаното облекчение.

Това стимулира бум на Уолстрийт и от този момент нататък според Лионел Робинс „според всички доказателства ситуацията стана напълно неконтролируема”.

В книгата “The Great Crash” Джон Кенет Гълбрайт пише:

„Лихвеният процент на Федералния резерв на Ню Йорк бе намален от 4% до 3,5%. Значителен брой държавни ценни книжа са били придобити. Като последствие от това  банки и физически лица имат допълнителни пари, които да инвестират в акции на борсата.”

Гълбрайт цитира член на Федералния резерв, който след като вижда ефекта от операцията я нарича „една от най-скъпо струващите грешки“ извършени от банковата система за последните 75 години. Завършва със „схващането, че със действието си от 1927 г. Федералният резерв е отговорен за последващия колапс никога не е поставяно под въпрос“.

Джон Мейнард Кой?

Когато Кейнс заявява мнението си срещу връщането на предвоенния курс на златно обезпечение на лирата през 1925 г., той го прави очаквайки, че може да повлияе на решението на Чърчил. Като по-малък Кейнс работи в Министерството на финансите за кратък период от време и оставя легендарно впечатление; през 1925 г., 6 г. след неговия бестселър “The Economic Consequences of the Peace” той вече е известен и думата му има тежест.

Следователно не е необичайно да си представим свят, в който гледната точка на Кейнс надделява. В такъв свят последвалият крах на Уолстрийт може би никога нямаше да стане факт – без надценена британска лира ФЕД не би имал стимул да предизвиква инфлация. Впоследствие Кейнс щеше да намери икономическата мисъл по-малко разтърсена и следователно по-несклонна да се откаже от „класическите“ си аксиоми и да ги замени с новоизлюпения му подход. Кейнс би предотвратил кейнсианството.

Финансовата дерегулация в САЩ, която така и не се осъществи

Автор: Норбърт Мичъл

Защо пиша толкова много за мита, че дерегулацията на финансовите пазари причини финансовата криза? Защото това грешно твърдение се разпространи толкова надлъж и нашир, че някои хора, които иначе са приятелски настроени към идеята за свободни пазари, го приемат за истина.

Така че ще пробвам отново – финансовите пазари не са били дерегулирани по какъвто и да е начин през последните 100 години.

Вярно е, че федералните регулаторни органи промениха много правила и регулации, но идеята, че нововъведените правила се равняват на дерегулация е напълно погрешна. Федералните регулаторни органи все повече определят какво могат и какво не могат да правят банковите и небанкови финансови посредници.

Миналата седмица, когато моят приятел Марк Калабрия дискутира по темата, той спомена някои доказателства, които бях пропуснал: свидетелските показания на Тод Коновър през 1980 г.

Коновър е ръководител на Службата за валутен контрол (Office of the Comptroller of the currency) през периода 1981-1985 г., а неговите показания от 1984 г. са достъпни на интернет страницата на Федералната резервна банка на Сейнт Луис. Те са още едно доказателство, че банките не са дерегулирани.

Но те също така служат като доказателство, че изтъкваните от закона Дод-Франк и базелското споразумение за капитала (Basel III) т.нар макро-благоразумни регулации не са толкова нови, колкото регулаторите искат да ни внушат.

Според тях новите регулации ще направят пазарите по-безопасни, защото сега регулаторните органи ще се фокусират върху безопасността на цялата система (макро-изглед), а не само върху тази на отделните банки.

Очевидно е, че думата „нов” също има различно значение за Вашингтон, защото от показанията на Коновър става ясно, че тези макро-благоразумни регулации не са нещо ново в традиционния смисъл на думата.

(Нужно е да бъде припомнено, че Коновър е окачествен като главен дерегулатор през 1980 г. за ролята си в разрешаването на банките да заобикалят ограниченията, наложени от Закона Глас-Стигъл)

Първият важен момент е подзаглавието на стр. 209 от писмените показания на г-н Коновър: ‘’Ролята на надзора е да се поддържа системна стабилност’’. Системна стабилност? През 1984 г.? Как е възможно това? Има и още. На стр. 214 Коновър казва:

“Нашият надзор върху банки от всякакъв размер е подобрен чрез създаването на Industry Review Program. Тази програма включва компютъризирана информационна система за събиране на информация относно концентрация върху промишлен отрасъл на отделните банковите портфейли и на банковата система като цяло.“

А на стр. 216

“В допълнение към по-зачестилите изследвания, проверяващите ще следят тенденциите и развитието в банките между отделните изследвания. Този нов подход води до почти постоянно наблюдение на всяка една от нашите най-големи банки.

Сега сме по-способни да идентифицираме и да отделим внимание на отделни елементи от надзора на големите банки.“

Може би Службата за валутен контрол е единствения регулатор фокусиран върху системния риск? Не точно.

През 1996 г. Федералният резерв се справя със системния риск чрез своята нова рейтингова система за финансовите институции, известна още като CAMELS (Преди промяната Федералният резерв е използвал системата CAMEL; промяната през 1996 г. просто добавя буквата „S“, означаваща чувствителност към пазарния риск).

Сами по себе си тези два факта правят доста трудно за доказване твърдението, че федералните регулаторни органи не са били фокусирани върху риска на цялата система преди кризата от 2008 г.

Свидетелството съдържа много други интересни подробности, които звучат натрапчиво познати в епохата след 2008 г. Например какво ще кажете за идеята, че регулаторите се нуждаят от повече информация от другите регулатори?

Според Коновър това не е било така през 1980 г., стр. 338:

“Така че на първо място бих казал, че разполагаме с инструментите, чрез които да получим информацията, от която се нуждаем. Имаме ли нужда от нови правомощия или инструменти от този род? Според мен не.“

В най-добрия случай господин Коновър е сбъркал. Но неговото изявление показва, че регулаторите винаги са имали достъп до всяка необходима за тях информация (като се започне от около стр. 223, където Коновър споменава за взаимодействие с Комисията по ценните книжа и борсите, дори срещу банкови холдинги от най-високо ниво).

Независимо от степента на отслабване на регулациите, истината е, че от много дълго време американските банки не са в състояние да оперират без съгласието на регулаторните органи.

Проблемът във финансовата система никога не е бил дерегулацията. Проблемът се състои в свръхрегулацията и обобществяването на риска.

Регулаторните органи буквално се опитват да структурат по определен начин пазарите, като понякога това се осъществява с помощта на индустрията – допълнителна причина за премахването на настоящата система. И докато регулаторите управляват на микро ниво, правителството осигурява финансова предпазна мрежа за фирмите и техните кредитори.

Но регулаторите не знаят по-добре от когото и да е кой е „правилният“ начин за създаването на определен отрасъл. Те нямат познания относно това кои са твърде рисковите активи.

Неуспешните базелски споразумения са перфектен пример. Но няма значение колко неефективни са правилата, федералните регулаторни органи продължават да въвеждат нови и се въвличат във фантазията, че могат да създадат безопасна финансова система.

Нивото на микроуправление отдавна достигна абсурдни нива и свидетелство за това са показанията на Коновър, които демонстрират средата, в която банките са оперирали в продължение на десетилетия. Ето само няколко цитата, които започват на стр. 218:

  • През 1983 г. Службата за валутен контрол издава специфични процедури, които банките трябва да следват при отпускане на заем;
  • Тъй като обезщетението за евентуални загуби по кредити (APLL) е първото ниво при защита срещу лошите кредити, ние предприемаме допълнителни стъпки за оценка на адекватността на APLL на дадена банка спрямо общия риск в портфейла й;
  • Адресирайки този проблем разработваме по-специфични критерии при оценката на адекватността на резервите и чрез съсредоточаване върху изследване на големите банки, за да се уверим, че резервите им са адекватни;
  • По-строги капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация на най-големите банки в страната;
  • Както друго средство за осигуряване на достатъчен капитал, Службата за валутен контрол ще проучи внимателно политиките на всяка банка при изплащане на дивидент, взимайки предвид капиталовата й структура;
  • Банките да са поставени под специално наблюдение, ако са особено уязвими от подкопаване на доверието на пазара, или се уповават на определен пазар за финансиране се счита за прекомерно;
  • И накрая, където съществува голям размер волатилни задължения, ние ще изискваме по-голям процент на ликвидните активи.

Списъкът продължава. Всеки, който смята, че САЩ имат (или са имали) банкова система, базирана на свободен пазарен принцип трябва поне да разгледа показанията.

И всеки, който си смята, че сегашната система е по-безопасна благодарение на новите базелски споразумения трябва да погледне от по-близо това, което казва Коновър през 1984 г. Особено това на стр. 219:

“Съгласно регулациите на Службата за валутен контрол и Федералната корпорация по депозитно застраховане всички банки, независимо от размера си трябва да поддържат минимално съотношение на капитал от първи ред към общата стойност на активите от 5,5 на сто. Изпълнението на това задължения изисква повече от 200 национални банки да повишат общата стойност на капитала си с над 5 млрд. долара. Федералният резерв предлага подобни насоки.

По-строгите регулаторни капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация от най-големите банки в САЩ. Така например през първото тримесечие на 1984 г. средното съотношение на капитала от първи ред към общата сума на активите възлиза на 5,67 на сто за холдинговите дружества на 11-те международни банки, надзиравани от Службата за валутен контрол. Това е с почти 16 процента по-високо ниво от средното в тези банки преди две години.“

Лицата, които определят правителствените политики трябва да преосмислят начина, по който се отнасят към банките и другите финансови институции. Време е да разберат, че третирайки ги като нещо специално в сравнение с другите бизнес начинания не спомага за утвърждаването им на пазара, а точно обратното. Не трябва да очакваме различен резултат този път.

Как бездействието на американското правителство сложи край на малко известната депресия през 1921 г.?

Автор: Лю Рокуел. Оригиналната статия може да бъде намерена тук.

С оформянето на финансовата криза през 2008 г. политическите препоръки не се забавиха – икономическата стабилност и просперитет изискват фискални и парични стимули, за да може болната икономика да бъде оздравена. И така станахме свидетели на фискални стимули и парична експанзия без прецедент в историята на САЩ.

Дейвид Стокман наскоро отбеляза, че в действителност политиките на стимули са в действие от 15 години насам и включват не само нашумялата Troubled Asset Relief Program на стойност 700 млрд. долара и 800-те милиарда долара за фискални стимули, но и 4-те трилиона новонапечатани долари и 165 от 180-те изминали месеци, през които лихвените проценти бяха или понижавани, или държани на най-ниското ниво. Резултатите са разочароващи: броят на заетите, които са в състояние да изхранват цялото си семейство в САЩ все още е с два милиона по-нисък, отколкото беше при Бил Клинтън.

Икономистите от Австрийската школа предупреждаваха, че това ще се случи. Докато икономисти от други школи не бяха сигурни дали фискалните и парични стимули ще помогнат, „австрийците” пренебрегваха този повърхностен дебат и отхвърляха каквато и да е форма на интервенция.

Австрийската школа разполага с много добри теоретични основания, които да подкрепят техните възражения срещу правителствените стимули, но тези основания почти сигурно ще останат неизвестни за средностатистическия човек, който рядко изучава икономика и който още по-рядко изслушва справедливо неинституционализирано мнение. Ето защо посочването на исторически примери, които са по-лесно достъпни от икономическата теория е от полза за неспециалистите. Ако можем да посочим една икономика, която сама се коригира, това само по себе преобръща твърдението, че намесата на правителството е незаменима.

Вероятно най-поразителният (и пренебрегван) пример за този феномен е депресията от 1920-21 г., която се характеризира със срив в производството и БВП и скок на безработицата до двуцифрени нива. Но в момента, в който правителството е обмисляло да се намеси, кризата вече е приключила. Това, което тогавашният министър на търговията Хърбърт Хувър почтително нарича „Конференция на президента относно безработицата“ – една идея, която самият той измисля за да изглади икономическия цикъл, свикана по време на втория месец от възстановяването според Националното бюро за икономически научни изследвания (NBER).

Всъщност според NBER, което публикува началото и края на икономическите спадове, депресията започва през януари 1920 и завършва през юли 1921 г.

Джеймс Грант разказва историята в своята книга “The Forgotten Depression — 1921: The Crash That Cured Itself”. Няколко думи за автора: Грант се нарежда сред най-ярките финансови експерти. В допълнение към публикувания повече от 30 години високо уважаван бюлетин Grant’s Interest Rate Observer, Грант е автор на много други книги и често се появява като коментатор по телевизията и радиото. Лектор е и по събития, организирани от Института ”Мизес”.

Какво точно Федералният резерв и правителство са правили по време на тези 18 месеца? Числата не лъжат: парична политика се свива. Алън Мелцер, който не е ”австрийски” икономист в своята книга “A History of the Federal Reserve” пише „основните парични агрегати белязаха спад“. Той изчислява спад в паричния агрегат M1 от 10,9% от март 1920 г. до януари 1922 г. и в паричната база от 6,4% от октомври 1920 г. до януари 1922 г. „Ръст в тримесечните данни за паричната база не се състои чак до второто тримесечие на 1922 г.” – девет месеца след дъното според NBER.

Федералният резерв повиши основния лихвен процент от 4 на сто през 1919 до 7 на сто през 1920 г. и 6 на сто през 1921 г. През 1922 г., когато възстановяването отдавна бе в ход, ОЛП отново бе върнат на ниво 4 на сто. В същото време разходите на правителството също белязаха значителен спад: след като икономиката излезе от кризата, бюджетът е редуциран от 6,3 милиарда долара през 1920 г. до 3.2 милиарда през 1922 г. Паричната маса също спадаше. „В светлината на еднаквите кейнсиански и монетаристки доктрини“, пише Грант, „примитивни или контрапродуктивни политики вече са невъзможни“. В допълнение, ценовата дефлация през 1920-21 г. е по-тежка от който и да е момент от Голямата депресия: от средата на 1920 г. до средата на 1921 г. индексът на потребителските цени (CPI) спада с 15,8 на сто. Можем само да си представим паниката и виковете за държавна намеса, които бихме наблюдавали в наши дни при такава ситуация.

Събитието се забравя изключително бързо и Грант отбелязва, че не може да намери публична личност, която някога да е споменала депресията от 1920-21 г. като пример, заслужаващ да бъде разгледан. След като в наши дни отново се дискутира тази депресия, то кейнсианците уверяват всички, че са напълно подготвени да дадат задоволително обяснение въпреки факта, че кейнсианците в миналото лесно признавали, че бързината на възстановяването е била нещо като загадка за тях и че възстановяването не е траело дълъг период, въпреки липсата на мерки за стимулиране.

Политиката на официално бездействие по време на депресията от 1920-21 г. е резултат от комбинацията между обстоятелства и идеология. Удроу Уилсън (президент на САЩ през периода 1913–1921 г.) е предпочитал по-изразена роля на правителството, но в края на мандата му два фактора правят това начинание невъзможно. Първо, той е обсебен от ратифицирането на Версайския договор и осигуряване на американското членство в Обществото на народите. На второ място – поредица от удари през есента на 1919 г. го поставят в ситуация, в която не може да изпълнява президентските си функции. Затова е отговорен за голяма част от следвонните бюджетни съкращения поради специфичния период на бюджетната година в страната, значителна част от които настъпват по време на депресията от 1920-21 г.

Уорън Хардинг (президент на САЩ за периода 1921–1923 г.), който междувременно е склонен да се противопостави на държавната намеса и счита че това би сработило, ако няма пречки по пътя. Той заявява в речта си пред републиканците на събранието от 1920г.:

“Нашата цел е разумна и решителна дефлация. Също така сме против държавните заеми, които увеличават злото и ще сме против големите разходи на правителството с всичка сила. Обещаваме такава промяна, която ще се фокусира върху спирането на разхищенията и екстравагантността не само защото това ще облекчи данъчното бреме, но и защото ще насърчава пестеливост и икономия в личния живот.

Нека се обърнем към целия народ за пестеливост и икономия, за национално движение срещу екстравагантността и лукса, за връщане към простотата на живота. Не съществува случай на възстановяване от война в историята на човечеството, който да не е базиран на работа и спестяване, докато всеки случай на ненужно разходване и необмислена екстравагантност маркира упадък в историята на човечеството.”

Хардинг е имал трезва оценка за падащите цени, за разлика от днешната ситуация на истерия. Той настоява, че ценовата дефлация неизбежна, а може би дори полезна. „Ние твърдим, че свиването, което настъпва е донякъде аналогично на това когато пробождаме балон и въздухът излиза“. Според него също така депресиите, последвани от инфлация са „точно като приливите и отливите“, но разходването на парите на данъкоплатците няма как да се справи със ситуацията. „Големият размер на стимулите трябва да се счита за причина за проблемите, а не за източник на лечение“.

Дори Джон Скелтън Уилямс, контрольор на валутата по времето на Удроу Уилсън отбелязва, че ценовата дефлация е „неизбежна“ и във всеки случай „страната в момента (1921 г.) е в много отношения върху по-солидна основа икономически, отколкото е била в продължение на години“. И трябва да гледаме напред във времето, когато „гражданин е в състояние да придобие за 1 долар нещо, което да се равнява по количество и качество на 1 долар преди войната“.

За щастие за читателя, не само че Грант е прав относно историята и икономиката, но той също така пише с неочакван за човек от финансовия сектор литературен усет. И въпреки че има всички факти и цифри, които един читател може да поиска, Грант е и разказвач. Той не предоставя единствено суха статистика. Тя е изпълнена с личности – бизнесмени, синдикати, президенти, икономисти – и е свързана с много повече неща, не просто с депресията. Грант ни дарява с експертен поглед върху развоя на стоковата борса, американското селско стопанство, промишлеността и др.

Депресията от 1920-21 г. до голяма степен бе пренебрегвана в продължение на десетилетия. Може да бъде простено на циника, че предполагаемата за него причина се състои в несъвместимостта й с днешната общоприета теория, която настоява за управление на съвкупното търсене от експерти и все по-разширяващите се правомощия на Федералния резерв. Каквато и да е причината, в наши дни е упрек към плановиците за техните уравнения и крони капиталистите за средствата, които им се предоставят при затруднение.

Забравената депресия е взела полагащото й се място в рамките на Австро-либертарианската история, чиято библиотека от произведения ще ви отведе от задънената улица на модерната теория до чистия въздух на икономическата и историческа истина.

Невидимите последици от политиката на нулеви лихвени равнища

В една динамична икономика едно действие не предизвиква само една последица, а серия от различни последици. Причината за първата последица е лесно разпознаваема, но за следващите последици, които се появяват на по-късен етап, не е. Фредерик Бастиа описва това явление през 1850 г. в своето новаторско есе “Това, което се вижда и това, което не се вижда“:

„В сферата на икономиката, едно действие, обичай, институция, закон не пораждат само един ефект, а серия от ефекти. От тези ефекти само първият е незабавен: той се появява едновременно с причината – той е видим. Другите се проявяват впоследствие – те не са видими. Щастие е, ако могат да се предвидят.

Разликата между добрия и лошия икономист е, че единият се придържа към видимия ефект, а другият обръща внимание не само на ефекта, който се вижда, а и на този, който трябва да се предвиди.

Тази разлика е огромна, защото почти винаги, когато незабавното следствие е благоприятно, следващите последствия са гибелни, и обратното. Откъдето следва, че лошият Икономист преследва малко благо в настоящия момент, което ще се последва от голямо зло в бъдеще, докато истинският икономист преследва голямо благо в бъдеще, с риск за малко зло в настоящето.”

Подобно явление може да бъде видяно в последствията от изкуствено понижените лихвените проценти и паричните стимули от централните банки: в краткосрочен план имат положителен ефект, но в дългосрочен – катастрофален. Ако проследим процесите отблизо става ясно, че основните проблеми не могат да бъдат решени от глобална политика на нулеви лихвени равнища (Zero Interest-Rate Policy), те само подкопават естествения процес на подбор на пазара.

С изкуствени стимули като политиката на нулеви лихвени нива попадаме в ситуация, при която правителствата, финансовите институции, предприемачите и потребителите, които вместо да обявят несъстоятелност са в ситуация на командно дишане.

В съответствие с есето на Бастиа, многобройни фатални дългосрочни последици от политиките на нулеви лихвени проценти могат да бъдат идентифицирани, но като цяло биват пренебрегвани:

  • Консервативните по природа инвеститори са под нарастващ натиск по отношение на инвестициите си и поемат прекомерни рискове обнадеждени от факта, че лихвените проценти ще останат ниски в дългосрочен план. Това води до неправилно разпределение на капитала и надуване на балони;
  • Ниските лихвени проценти водят до парична инфлация на активите (акции, облигации, произведения на изкуството, недвижими имоти);
  • Твърде ниските лихвени проценти в развитите икономики водят до появата на балони в цените на активите, което има верижен ефект на развиващите се пазари;
  • Промени в човешките модели на поведение се появяват поради непрекъснато намаляващатата покупателна способност. Спестяването се превръща в отживелица, а задлъжняването се разглежда като рационално поведение;
  • В резултат на твърде ниското ниво на лихвените проценти се създава „нация, желаеща незабавно удовлетворение“, характеризираща се с факта, че потреблението се финансира с кредит вместо спестявания. Формирането на богатство става все по-трудно;
  • Функциите средството за размяна и разчетна единица на парите увеличават своето значение, докато значението на функцията средство за съхранение на стойност намалява;
  • Стимулите да се спазва фискална дисциплина намаляват;
  • Създават се т.нар. зомби банки – ниските лихвени проценти предотвратяват здравословния процес на съзидателно разрушение. На банките се разрешава да реинвестират потенциално необслужваните си кредити;
  • Новосъздадените пари не се разпределят сред населението нито равномерно, нито едновременно. Това води до постоянен трансфер на богатство от последните към първите получатели на новосъздадените пари.

Стандартната парична политика е политика, която подпомага кредитната експанзия, породена от намаляването на лихвения процент и достига своя лимит при неговото нулево равнище. За да бъде продължена спиралата на стимулите, нестандартната парична политика става все по-важна. Множеството от ултрамодерни мерки на паричната политика е привидно ограничено единствено от въображението на централните банкери, а последните години показват, че централните банкери могат да бъдат изключително креативни. Доказателство, че това не е някакъв феномен е този цитат от книгата на Лудвиг фон Мизес “Socialism: An Economic and Sociological Analysis“ (1922 г.), намиращ се на стр. 497:

„Увеличение в количеството на парите и паричните заместители няма да обогати светa. Кредитната експанзия наистина води до бум в началото, но рано или късно този бум се срива и води до нова депресия. Само привидно и временно облекчение може да бъде постигнато чрез увеличение на паричното обращение. В дългосрочен план то води до още по-дълбока катастрофа.”

Заблудени от БВП – икономическа активност срещу икономически растеж

Тази статия е публикувана в списанието на FEE „The Freeman“ на 29-ти април 2015 г.

Дори и най-умните икономисти могат да допуснат най-простата грешка. Две съвременни книги – “Violence and Social Order” на Дъглас Норт, Бари Уайгаст и Джон Джоузеф Уолис (да не се бърка с Джон Уолис, математик от 17 век) и “Защо нациите се провалят” на Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън страдат от неразбиране на концепцията за икономически растеж. И в двете книги се говори за високите темпове на растеж в социалистическата икономика на СССР в средата на 20-ти век. Дори авторите правилно да отбелязват, че такива нива на растеж не могат да бъдат устойчиви, те все пак допускат, че съвкупните измерители, които биват използвани като доказателство за растеж, като например брутния вътрешен продукт (БВП), наистина отразяват подобряването в живота на гражданите на СССР. Не е очевиден факт обаче, че тези агрегати са добър индикатор за истински икономически растеж.

Тези недоразумения спрямо икономическия растеж приемат две форми. Едната е да се предположи, че традиционните измерители, които използваме за проследяване на икономическата активност описват и икономическия растеж, а другата е да се приеме производството на материални неща за икономически растеж.

Често в основата на това объркване е концепцията за брутен вътрешен продукт (БВП). Въпреки факта, че е най-често използваният показател за икономически растеж, той всъщност измерва икономическа активност. БВП е изчисляване пазарната стойност на крайните стоки и услуги, произведени в определен географски район през определен период от време. Под „крайни“ стоки и услуги се има предвид стоки и услуги, закупени от крайния потребител, а това означава премахване на различните разходи при тяхното производство. Изчисляваме стойността на хляба, който купувате за сандвичи, но не и разходите за закупуване на брашно от фирмата, която произвежда хляба.

Това, което БВП може да разграничи е дали при размяната на стоки и услуги – взимайки предвид дори абсолютно всички крайни стоки – действително се подобрява живота на хората.

Това подобрение ние трябва да считаме за икономически растеж. Два бързи примера могат да илюстрират това твърдение.

Първо – нации, които насочват голяма част от ресурсите си за изграждане на огромни паметници на своите лидери ще реализират растеж на БВП. Покупката на крайните стоки и услуги, както и трудовите разходи за направата на тези паметници ще увеличат нивото на БВП, но дали така ще се подобри живота на хората и трябва ли наистина това да се счита за икономически растеж? БВП не ни казва дали употребата на крайните стоки и услуги е по-добра от тяхната алтернативна.

Второ – помислете колко често хората насочват вниманието си към предполагаемия лъч надежда на природните бедствия: всичките работни места, които ще бъдат създадени в процеса на възстановяване. Пиша тази статия от летището в Ню Орлиънс, където след урагана Катрина нивото на безработица е много ниско, а нивото на БВП – високо. Периодът след бедствието увеличава БВП, но аз не мисля, че възстановяването на опустошен град е икономически растеж – или дори някакъв вид лъч надежда. В най-добрия случай се връщаме там, където сме били преди бедствието, използвайки през това време ресурси, които са могли да бъдат насочени към подобряването на живота.

БВП измерва икономическа активност, която може и да не представлява икономически растеж. Той е нещо като телесната маса. Нека си представим двама мъже, като нека и двамата тежат 100 кг. Единият би могъл да е мускулест професионален спортист с много ниско ниво на телесна мазнина, а другият да се храни нездравословно. Знаейки единствено теглото на някого не можем да кажем каква част са неговите мускули или мазнини. БВП ни казва, че хората произвеждат, но не казва нищо за това дали наистина се подобрява живота на хората.

Съветският съюз наистина е можел да произвежда, но когато се вгледате в действителния живот на обикновения гражданин, продукцията не подпомага за подобряването му.

Когато говорим за икономически растеж се грижим точно за подобряването на живота.

Второто объркване е версия на първото. Твърде често считаме, че икономическият растеж е само и единствено производството на материални стоки. Но ако под икономически растеж се има предвид натрупване на богатство – което от своя страна се изразява в това хората да придобиват нещата, които ценят най-много – тогава материалните блага не са решението. Увеличение в тяхното количество не означава, че те подобряват живота.

По-важното и това, което наистина има значение, е субективна стойност. Една услуга е в не е по-малко състояние да подобри живота ни, а по този начин да бъде източник на икономически растеж, отколкото производството и закупуването на една материална стока. Това, което желаем наистина при покупката на материални стоки не са самите те, а потокът от услуги, които могат да ни предоставят. Лаптопът, който използвам в работата си е ценен за мен, защото ми носи един куп други услуги (текстообработка, игри, интернет достъп, и т.н.), които ценя високо. Това е субективното удовлетворение на нашите желания и това дали те произтичат от материална стока или от човешки труд не е от значение.

Тази точка е особено очевидна в цифровите и съвместни икономики, където толкова много стойност не е създадена чрез производството на неща, а чрез използването на вече произведените по-ефективно. Uber не изисква производството на повече автомобили, а Airbnb на повече жилища. Чрез използването на вече наличните ресурси по-добре ние създаваме стойност – и това означава икономически растеж.

Тогава кой измерител показва икономическия растеж? Погледнете нивото на жизнен стандарт: на обикновените хора и особено на бедните. Колко лесно могат да задоволят основните си нужди? Колко часа трябва да работят, за да успеят да ги задоволят? Погледнете разделението на труда. Колко добре развито е? Могат ли хората да се специализират в тесни области и техните продукти и услуги да бъдат търсени?

Икономически растеж не е равносилно на икономическа активност, т.е. растежът не е процес на създаване на повече неща или увеличение в тяхната размяна, а процес при който хората получават желаните от тях неща на постепенно по-ниски цени и следователно подобрявайки благосъстоянието си. Точно това постигат пазарите в определени отрязъци от време в дадени територии през последните два века. За тези, които разбират това е важно да не се поставя знак на равенство между по-високи темпове на растеж на БВП (или на увеличено производство на физически неща) и икономически растеж.

Истинският икономически растеж е процес, при който има подобрение на субективното благосъстояние на отделния индивид, но това подобрение понякога е трудно забележимо, дори и когато доказателствата за съществуването му са навсякъде около нас.

За автора: Стив Хорвиц е професор към университета Сейнт Лорънс и автор на Monetary Evolution, Free Banking, and Economic Order, Of Human Action but not Human Design: Liberalism in the Tradition of the Scottish Enlightenment и Microfoundations and Macroeconomics: An Austrian Perspective.

Кейнс и законът на Сей – Лудвиг фон Мизес

Тази статия е публикувана в списанието на FEE “The Freeman“ на 30-ти октомври 1950 г.

I

Основният принос на лорд Кейнс към икономическата мисъл не лежи в разработването на нови идеи, а в „бягството от старите”, както той обявява в края на предговора към своята „Обща теория”. Кейнсианците ни казват, че знаменитото му постижение се състои в цялостното опровержение на това, което е известно като закон за пазарите или закон на Сей. Отхвърлянето на този закон, те заявяват, е същността на доктрината на Кейнс; всички други негови твърдения логически следват тази фундаментална идея и ако се докаже безсмислието на атаката му срещу закона на Сей, те рухват.

Веднага е важно да се разбере, че това, което се нарича закон на Сей, е на първо място проектирано като опровержение на популярните доктрини поддържани през вековете, предшестващи развитието на икономиката като клон на човешкото познание. Не е неразделна част от класическата икономическа теория. По-скоро е подготовка за разобличаването и отстраняването на изопачените и несъстоятелни идеи, които замъгляват умовете на хората и са сериозна пречка за разумен анализ на условията.

Всеки път когато един бизнес се e превръщал в лошо начинание обикновеният търговец е имал две обяснения: злото е било причинено от недостиг на пари или от общо свръхпроизводство. Адам Смит в известен откъс от „Богатството на народите” оборва първия мит. Сей посвещава почти цялото си време на опровержение на втория мит.

Докато определено нещо все още е икономическа стока, а не „безплатна стока”, нейното предлагане разбира се не е в абсолютно изобилие. Все още съществуват неудовлетворени потребности, които по-голямото предлагане на съответната стока може да задоволи. Все още има хора, които ще се радват да получат повече от дадена стока, отколкото реално получават. По отношение на икономическите стоки никога не може да съществува абсолютно свръхпроизводството (науката икономика се занимава само с икономически стоки, които не са „безплатни стоки”, като например въздуха; които не са предмет на целенасочена човешка дейност, поради което не се произвеждат и по отношение на които употребата на термини като недостиг и свръхпроизводството е просто безсмислено).

Може да съществува само относително свръхпроизводство по отношение на икономическите стоки. Когато потребителите изискват определени количества ризи и обувки, производителите са произвели, да речем, по-голямо количество обувки и по-малко количество ризи. Това не е обща свръхпродукция. Съществува свръхпроизводство на обувки, но на него съответства недостиг на ризи. Следователно резултатът не може да бъде обща криза във всички икономически отрасли. Резултатът, който следва от тази ситуация, е промяна в съотношението на размяна между обувки и ризи. Ако преди е можело да се закупи един чифт обувки за четири ризи, сега може да се закупят само три ризи. Бизнесът на обущарите е в криза, но този на производителите на ризи не е. Следователно опитите да се обясни кризисното състояние, позовавайки се на твърдения за свръхпроизводство, са неверни.

Според Сей цената на стоките в крайна сметка се заплаща не чрез пари, а чрез други стоки. Парите са просто средство за размяна; те са в ролята на посредник. Това, което продавачът иска в крайна сметка да получи в замяна на своята стока, е друга стока.

Следователно всяка произведена стока е цена спрямо другите произведени стоки. Състоянието на производителя на която и да е стока се подобрява чрез увеличение в производството на други стоки. Това, което може да навреди на производителя на определена стока, е невъзможността му да предвиди правилно състоянието на пазара. Той надценява търсенето на неговата стока и недооценява търсенето на други стоки. Потребителите нямат никаква полза от такъв предприемач; те купуват продуктите му на цени, чрез които той реализира загуби и ако не коригира навреме грешките си следва фалит и излизане от пазара. От друга страна, тези предприемачи, които по-добре успяват да предвидят общественото търсене печелят и са в състояние да разширят дейността си. Според Сей това е истината зад обърканите твърдения на бизнесмени, че основната трудност не е в производството, а в продажбата. Би било по-подходящо да се заяви, че първият и основен проблем на бизнеса е да намери начин да произвежда по най-добрия и най-евтин начин тези стоки, които ще задоволят най-спешните от всичките незадоволени потребности на обществото.

Така Смит и Сей унищожават най-старото и най-наивно обяснение на неефективните търговци за бизнес цикъла. Те оборват убеждението, че повторението на кризисните периоди е причинено от недостиг на пари или свръхпроизводство. Но те не успяват да създадат цялостна теория на бизнес цикъла. Първото обяснение на този феномен е дело на Британската валутна школа по-късно във времето.

Най-важните приноси на Смит и Сей не са изцяло нови и оригинални. Историята на икономическата мисъл може да проследи някои от техните основни опорни точки до предишни автори. Това по никакъв начин не отнема никаква част от техните заслуги към икономическата теория. Те са първите, които разработват систематичен начин и прилагат своите заключения към проблема с икономическите депресии. Затова те са първите мишени на привържениците на фалшивата популярна доктрина.

II

Жан-Баптист Сей излиза като победител от полемиките си с Томас Малтус и Жан Шарл Леонард Симон де Сисмонди. Той доказва своята гледна точка, докато противниците му не успяват. От този момент нататък, през цялата останала част от деветнадесети век, отличителният белег на икономиста е признаването на истината, съдържаща се в закона на Сей. Тези автори и политици, които твърдят, че недостигът на пари е отговорен за всички злини и считат инфлацията за панацея, вече не са считани за икономисти, а за „парични маниаци”.

Борбата между защитниците на стоковите пари и тези на фиатните (т.нар. инфлационисти, понеже желаят да печатат пари) е в продължение на много десетилетия. Но тя вече не се смята за противоречие между различните икономически школи, а като конфликт между икономисти и антиикономисти, между разумни мъже и невежи фанатици. Моментът, в който всички цивилизовани страни приемат златен или златно-валутен стандарт причината за инфлация се премахва завинаги.

Науката икономика не се задоволява само с приносите на Смит и Сей. Тя разработва интегрирана система от теореми, които убедително показват абсурдността на инфлационистичните софизми. Така се изобразяват с подробности неизбежните последици от увеличението на количеството на пари в обращение и на кредитната експанзия. Разработва се паричната теория на бизнес цикъла, която ясно показа как повторната поява на депресия е причинена от многократните опити за „стимулиране“ на бизнеса чрез кредитна експанзия. По този начин убедително се доказва, че икономическият спад, който според инфлационистите се дължи на недостиг в паричното предлагане, е неизбежното последствие от опитите на същите тези инфлационисти да предотвратят същия този недостиг в паричното предлагане чрез кредитна експанзия.

Икономистите не оспорвали факта, че кредитната експанзия в началния си етап създава икономически бум. Но те посочват как този скалъпен бум неизбежно се срива след известно време и води до депресия. Това твърдение е привлекателно за държавници, чиито намерения са насочени към поддържането на дълготрайно благосъстояние на своите съграждани. То обаче не се харесва на демагозите, които не се тревожат за нищо друго, освен за успеха си в предстоящата предизборна кампания и не са ни най-малко обезпокоени от това, което ще се случи на следващия ден. Но точно тези демагози се превръщат в господари на политическия живот в настоящата епоха на войни и революции. Напук на всички икономически доктрини инфлацията и кредитната експанзия се издигат в първия принцип на икономическата политика. Почти всички правителства приемат политики на безразсъдни нива на разходи, както и финансиране на дефицитите си чрез издаване на допълнителни количества невъзстановяеми книжни пари и безгранична кредитна експанзия.

Великите икономисти бяха предвестници на новите идеи. Икономическите политики, които те препоръчваха бяха в противоречие с политиките, прилагани от съвременните правителства и политически партии. Много години, дори десетилетия изминали, преди общественото мнение да приеме новите идеи, а необходимите промени били извършени в съответните политики.

Различен бе случаят с „новата икономика“ на лорд Кейнс. Политиките, които той защитаваше са точно тези, които почти всички правителства, включително британското, вече бяха приели много години преди публикуването на неговата „Обща теория”. Кейнс не е новатор или защитник на нови методи за ръководене на икономическите въпроси. Неговият принос се състои по-скоро в осигуряването на оправдание на политиките, които са популярни сред управляващите, независимо от факта, че всички икономисти ги разглеждат като катастрофални. Неговото постижение се състои в обяснението на вече практикуваните политики. Той не е „революционер”. „Кейнсианската революция“ се състои далеч преди Кейнс да я одобри и сглоби с псевдонаучна обосновка. Това, което той наистина прави, е да напише извинение за преобладаващите правителствени политики.

Това обяснява бързия успех на книгата му. Тя е посрещната с ентусиазъм от страна на правителствата и управляващите политически партии. Особено възхитена е новата група интелектуалци – правителствените икономисти. Те са имали лоша съвест. Те са били наясно с факта, че провеждат политики, които всички икономисти осъждат като катастрофални. „Новата икономика” възстановява тяхното морално равновесие. Те вече не се срамуват, че са слуги на лошите политики. Те са пророци на новото вероизповедание.

III

Изобилието на епитетите, отправени към Кейнс от тези негови почитатели не могат да замъглят факта, че той не опровергава закона на Сей. Той го отхвърля емоционално и не изтъква един-единствен състоятелен аргумент, чрез който да го направи недействителен.

Той дори не се опитва да опровергае по дедуктивен начин доктрините на модерната (по негово време) икономика. Той просто ги игнорира. Никога не успява да отправи каквато и да е критика към теоремата, че увеличеното количество на парите не може да постигне нещо друго, освен да облагодетелства някои групи за сметка на други групи, а освен това и да насърчи капиталови малинвестиции и капиталово ненатрупване. А когато се опитва да формулира солиден аргумент, с който да разруши паричната теория на бизнес цикъла, единственото което постига, е съживяване на противоречивите догми на различните инфлационистични секти. Той не добавя нищо към празните презумпции на своите предшественици. Единственото нещо, което успява да направи, е да преведе техните софизми (които стократно са били опровергавани) на съмнителния език на математическата икономика. Кейнс не споменава нито едно от всичките възражения на хора като Джевънс, Валрас или Виксел относно тяхното противопоставяне на инфлационистичните излияния.

Същото е и с учениците му. Те мислят, че наричайки тези, които не са подбудени към възхищение на гения на Кейнс с нарицателни като „тъпак” или „тесногръд фанатик”, е равносилно на солидни икономически основи. Те вярват, че са доказали своите твърдения, наричайки противниците си „ортодоксални” или „неокласици”. Те разкриват изключителното си невежеството чрез мисълта, че тяхното учение е правилното, защото е нещо ново.

В действителност инфлационизмът е най-старата от всичките заблуди. Той е много популярен дори далеч преди времето на Смит, Сей и Рикардо, срещу чиито доктрини кейнсианците не могат да предяват друго възражение, освен, че са стари.

IV

Безпрецедентният успех на кейнсианството се дължи на факта, че то осигурява привидно оправдание за политиките на дефицитно финансиране на съвременните правителства. Това е псевдофилософията на тези, които не могат да измислят нищо друго, освен да пропиляват капитала, натрупан от предишни поколения.

И все пак ничии излияния, дори на най-брилянтни автори, не могат да променят многогодишните икономически закони. Те са в сила. Независимо от всичките страстни изказвания на правителствените говорители неизбежните последици от инфлационизма настъпват. И тогава, много късно наистина, дори и обикновеният индивид ще открие, че Кейнс не ни е завещал чудото как „да превърнем камъните в хляб”, а съвсем не чудодейната процедура „да консумираме зърното за посев”.