Как бездействието на американското правителство сложи край на малко известната депресия през 1921 г.? – Лю Рокуел

Автор: Лю Рокуел. Оригиналната статия може да бъде намерена тук.

С оформянето на финансовата криза през 2008 г. политическите препоръки не се забавиха – икономическата стабилност и просперитет изискват фискални и парични стимули, за да може болната икономика да бъде оздравена. И така станахме свидетели на фискални стимули и парична експанзия без прецедент в историята на САЩ.

Дейвид Стокман наскоро отбеляза, че в действителност политиките на стимули са в действие от 15 години насам и включват не само нашумялата Troubled Asset Relief Program на стойност 700 млрд. долара и 800-те милиарда долара за фискални стимули, но и 4-те трилиона новонапечатани долари и 165 от 180-те изминали месеци, през които лихвените проценти бяха или понижавани, или държани на най-ниското ниво. Резултатите са разочароващи: броят на заетите, които са в състояние да изхранват цялото си семейство в САЩ все още е с два милиона по-нисък, отколкото беше при Бил Клинтън.

Икономистите от Австрийската школа предупреждаваха, че това ще се случи. Докато икономисти от други школи не бяха сигурни дали фискалните и парични стимули ще помогнат, „австрийците” пренебрегваха този повърхностен дебат и отхвърляха каквато и да е форма на интервенция.

Австрийската школа разполага с много добри теоретични основания, които да подкрепят техните възражения срещу правителствените стимули, но тези основания почти сигурно ще останат неизвестни за средностатистическия човек, който рядко изучава икономика и който още по-рядко изслушва справедливо неинституционализирано мнение. Ето защо посочването на исторически примери, които са по-лесно достъпни от икономическата теория е от полза за неспециалистите. Ако можем да посочим една икономика, която сама се коригира, това само по себе преобръща твърдението, че намесата на правителството е незаменима.

Вероятно най-поразителният (и пренебрегван) пример за този феномен е депресията от 1920-21 г., която се характеризира със срив в производството и БВП и скок на безработицата до двуцифрени нива. Но в момента, в който правителството е обмисляло да се намеси, кризата вече е приключила. Това, което тогавашният министър на търговията Хърбърт Хувър почтително нарича „Конференция на президента относно безработицата“ – една идея, която самият той измисля за да изглади икономическия цикъл, свикана по време на втория месец от възстановяването според Националното бюро за икономически научни изследвания (NBER).

Всъщност според NBER, което публикува началото и края на икономическите спадове, депресията започва през януари 1920 и завършва през юли 1921 г.

Джеймс Грант разказва историята в своята книга “The Forgotten Depression — 1921: The Crash That Cured Itself”. Няколко думи за автора: Грант се нарежда сред най-ярките финансови експерти. В допълнение към публикувания повече от 30 години високо уважаван бюлетин Grant’s Interest Rate Observer, Грант е автор на много други книги и често се появява като коментатор по телевизията и радиото. Лектор е и по събития, организирани от Института ”Мизес”.

Какво точно Федералният резерв и правителство са правили по време на тези 18 месеца? Числата не лъжат: парична политика се свива. Алън Мелцер, който не е ”австрийски” икономист в своята книга “A History of the Federal Reserve” пише „основните парични агрегати белязаха спад“. Той изчислява спад в паричния агрегат M1 от 10,9% от март 1920 г. до януари 1922 г. и в паричната база от 6,4% от октомври 1920 г. до януари 1922 г. „Ръст в тримесечните данни за паричната база не се състои чак до второто тримесечие на 1922 г.” – девет месеца след дъното според NBER.

Федералният резерв повиши основния лихвен процент от 4 на сто през 1919 до 7 на сто през 1920 г. и 6 на сто през 1921 г. През 1922 г., когато възстановяването отдавна бе в ход, ОЛП отново бе върнат на ниво 4 на сто. В същото време разходите на правителството също белязаха значителен спад: след като икономиката излезе от кризата, бюджетът е редуциран от 6,3 милиарда долара през 1920 г. до 3.2 милиарда през 1922 г. Паричната маса също спадаше. „В светлината на еднаквите кейнсиански и монетаристки доктрини“, пише Грант, „примитивни или контрапродуктивни политики вече са невъзможни“. В допълнение, ценовата дефлация през 1920-21 г. е по-тежка от който и да е момент от Голямата депресия: от средата на 1920 г. до средата на 1921 г. индексът на потребителските цени (CPI) спада с 15,8 на сто. Можем само да си представим паниката и виковете за държавна намеса, които бихме наблюдавали в наши дни при такава ситуация.

Събитието се забравя изключително бързо и Грант отбелязва, че не може да намери публична личност, която някога да е споменала депресията от 1920-21 г. като пример, заслужаващ да бъде разгледан. След като в наши дни отново се дискутира тази депресия, то кейнсианците уверяват всички, че са напълно подготвени да дадат задоволително обяснение въпреки факта, че кейнсианците в миналото лесно признавали, че бързината на възстановяването е била нещо като загадка за тях и че възстановяването не е траело дълъг период, въпреки липсата на мерки за стимулиране.

Политиката на официално бездействие по време на депресията от 1920-21 г. е резултат от комбинацията между обстоятелства и идеология. Удроу Уилсън (президент на САЩ през периода 1913–1921 г.) е предпочитал по-изразена роля на правителството, но в края на мандата му два фактора правят това начинание невъзможно. Първо, той е обсебен от ратифицирането на Версайския договор и осигуряване на американското членство в Обществото на народите. На второ място – поредица от удари през есента на 1919 г. го поставят в ситуация, в която не може да изпълнява президентските си функции. Затова е отговорен за голяма част от следвонните бюджетни съкращения поради специфичния период на бюджетната година в страната, значителна част от които настъпват по време на депресията от 1920-21 г.

Уорън Хардинг (президент на САЩ за периода 1921–1923 г.), който междувременно е склонен да се противопостави на държавната намеса и счита че това би сработило, ако няма пречки по пътя. Той заявява в речта си пред републиканците на събранието от 1920г.:

“Нашата цел е разумна и решителна дефлация. Също така сме против държавните заеми, които увеличават злото и ще сме против големите разходи на правителството с всичка сила. Обещаваме такава промяна, която ще се фокусира върху спирането на разхищенията и екстравагантността не само защото това ще облекчи данъчното бреме, но и защото ще насърчава пестеливост и икономия в личния живот.

Нека се обърнем към целия народ за пестеливост и икономия, за национално движение срещу екстравагантността и лукса, за връщане към простотата на живота. Не съществува случай на възстановяване от война в историята на човечеството, който да не е базиран на работа и спестяване, докато всеки случай на ненужно разходване и необмислена екстравагантност маркира упадък в историята на човечеството.”

Хардинг е имал трезва оценка за падащите цени, за разлика от днешната ситуация на истерия. Той настоява, че ценовата дефлация неизбежна, а може би дори полезна. „Ние твърдим, че свиването, което настъпва е донякъде аналогично на това когато пробождаме балон и въздухът излиза“. Според него също така депресиите, последвани от инфлация са „точно като приливите и отливите“, но разходването на парите на данъкоплатците няма как да се справи със ситуацията. „Големият размер на стимулите трябва да се счита за причина за проблемите, а не за източник на лечение“.

Дори Джон Скелтън Уилямс, контрольор на валутата по времето на Удроу Уилсън отбелязва, че ценовата дефлация е „неизбежна“ и във всеки случай „страната в момента (1921 г.) е в много отношения върху по-солидна основа икономически, отколкото е била в продължение на години“. И трябва да гледаме напред във времето, когато „гражданин е в състояние да придобие за 1 долар нещо, което да се равнява по количество и качество на 1 долар преди войната“.

За щастие за читателя, не само че Грант е прав относно историята и икономиката, но той също така пише с неочакван за човек от финансовия сектор литературен усет. И въпреки че има всички факти и цифри, които един читател може да поиска, Грант е и разказвач. Той не предоставя единствено суха статистика. Тя е изпълнена с личности – бизнесмени, синдикати, президенти, икономисти – и е свързана с много повече неща, не просто с депресията. Грант ни дарява с експертен поглед върху развоя на стоковата борса, американското селско стопанство, промишлеността и др.

Депресията от 1920-21 г. до голяма степен бе пренебрегвана в продължение на десетилетия. Може да бъде простено на циника, че предполагаемата за него причина се състои в несъвместимостта й с днешната общоприета теория, която настоява за управление на съвкупното търсене от експерти и все по-разширяващите се правомощия на Федералния резерв. Каквато и да е причината, в наши дни е упрек към плановиците за техните уравнения и крони капиталистите за средствата, които им се предоставят при затруднение.

Забравената депресия е взела полагащото й се място в рамките на Австро-либертарианската история, чиято библиотека от произведения ще ви отведе от задънената улица на модерната теория до чистия въздух на икономическата и историческа истина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s