Финансовата дерегулация в САЩ, която така и не се осъществи – Норбърт Мичъл

Автор: Норбърт Мичъл

Защо пиша толкова много за мита, че дерегулацията на финансовите пазари причини финансовата криза? Защото това грешно твърдение се разпространи толкова надлъж и нашир, че някои хора, които иначе са приятелски настроени към идеята за свободни пазари, го приемат за истина.

Така че ще пробвам отново – финансовите пазари не са били дерегулирани по какъвто и да е начин през последните 100 години.

Вярно е, че федералните регулаторни органи промениха много правила и регулации, но идеята, че нововъведените правила се равняват на дерегулация е напълно погрешна. Федералните регулаторни органи все повече определят какво могат и какво не могат да правят банковите и небанкови финансови посредници.

Миналата седмица, когато моят приятел Марк Калабрия дискутира по темата, той спомена някои доказателства, които бях пропуснал: свидетелските показания на Тод Коновър през 1980 г.

Коновър е ръководител на Службата за валутен контрол (Office of the Comptroller of the currency) през периода 1981-1985 г., а неговите показания от 1984 г. са достъпни на интернет страницата на Федералната резервна банка на Сейнт Луис. Те са още едно доказателство, че банките не са дерегулирани.

Но те също така служат като доказателство, че изтъкваните от закона Дод-Франк и базелското споразумение за капитала (Basel III) т.нар макро-благоразумни регулации не са толкова нови, колкото регулаторите искат да ни внушат.

Според тях новите регулации ще направят пазарите по-безопасни, защото сега регулаторните органи ще се фокусират върху безопасността на цялата система (макро-изглед), а не само върху тази на отделните банки.

Очевидно е, че думата „нов” също има различно значение за Вашингтон, защото от показанията на Коновър става ясно, че тези макро-благоразумни регулации не са нещо ново в традиционния смисъл на думата.

(Нужно е да бъде припомнено, че Коновър е окачествен като главен дерегулатор през 1980 г. за ролята си в разрешаването на банките да заобикалят ограниченията, наложени от Закона Глас-Стигъл)

Първият важен момент е подзаглавието на стр. 209 от писмените показания на г-н Коновър: ‘’Ролята на надзора е да се поддържа системна стабилност’’. Системна стабилност? През 1984 г.? Как е възможно това? Има и още. На стр. 214 Коновър казва:

“Нашият надзор върху банки от всякакъв размер е подобрен чрез създаването на Industry Review Program. Тази програма включва компютъризирана информационна система за събиране на информация относно концентрация върху промишлен отрасъл на отделните банковите портфейли и на банковата система като цяло.“

А на стр. 216

“В допълнение към по-зачестилите изследвания, проверяващите ще следят тенденциите и развитието в банките между отделните изследвания. Този нов подход води до почти постоянно наблюдение на всяка една от нашите най-големи банки.

Сега сме по-способни да идентифицираме и да отделим внимание на отделни елементи от надзора на големите банки.“

Може би Службата за валутен контрол е единствения регулатор фокусиран върху системния риск? Не точно.

През 1996 г. Федералният резерв се справя със системния риск чрез своята нова рейтингова система за финансовите институции, известна още като CAMELS (Преди промяната Федералният резерв е използвал системата CAMEL; промяната през 1996 г. просто добавя буквата „S“, означаваща чувствителност към пазарния риск).

Сами по себе си тези два факта правят доста трудно за доказване твърдението, че федералните регулаторни органи не са били фокусирани върху риска на цялата система преди кризата от 2008 г.

Свидетелството съдържа много други интересни подробности, които звучат натрапчиво познати в епохата след 2008 г. Например какво ще кажете за идеята, че регулаторите се нуждаят от повече информация от другите регулатори?

Според Коновър това не е било така през 1980 г., стр. 338:

“Така че на първо място бих казал, че разполагаме с инструментите, чрез които да получим информацията, от която се нуждаем. Имаме ли нужда от нови правомощия или инструменти от този род? Според мен не.“

В най-добрия случай господин Коновър е сбъркал. Но неговото изявление показва, че регулаторите винаги са имали достъп до всяка необходима за тях информация (като се започне от около стр. 223, където Коновър споменава за взаимодействие с Комисията по ценните книжа и борсите, дори срещу банкови холдинги от най-високо ниво).

Независимо от степента на отслабване на регулациите, истината е, че от много дълго време американските банки не са в състояние да оперират без съгласието на регулаторните органи.

Проблемът във финансовата система никога не е бил дерегулацията. Проблемът се състои в свръхрегулацията и обобществяването на риска.

Регулаторните органи буквално се опитват да структурат по определен начин пазарите, като понякога това се осъществява с помощта на индустрията – допълнителна причина за премахването на настоящата система. И докато регулаторите управляват на микро ниво, правителството осигурява финансова предпазна мрежа за фирмите и техните кредитори.

Но регулаторите не знаят по-добре от когото и да е кой е „правилният“ начин за създаването на определен отрасъл. Те нямат познания относно това кои са твърде рисковите активи.

Неуспешните базелски споразумения са перфектен пример. Но няма значение колко неефективни са правилата, федералните регулаторни органи продължават да въвеждат нови и се въвличат във фантазията, че могат да създадат безопасна финансова система.

Нивото на микроуправление отдавна достигна абсурдни нива и свидетелство за това са показанията на Коновър, които демонстрират средата, в която банките са оперирали в продължение на десетилетия. Ето само няколко цитата, които започват на стр. 218:

  • През 1983 г. Службата за валутен контрол издава специфични процедури, които банките трябва да следват при отпускане на заем;
  • Тъй като обезщетението за евентуални загуби по кредити (APLL) е първото ниво при защита срещу лошите кредити, ние предприемаме допълнителни стъпки за оценка на адекватността на APLL на дадена банка спрямо общия риск в портфейла й;
  • Адресирайки този проблем разработваме по-специфични критерии при оценката на адекватността на резервите и чрез съсредоточаване върху изследване на големите банки, за да се уверим, че резервите им са адекватни;
  • По-строги капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация на най-големите банки в страната;
  • Както друго средство за осигуряване на достатъчен капитал, Службата за валутен контрол ще проучи внимателно политиките на всяка банка при изплащане на дивидент, взимайки предвид капиталовата й структура;
  • Банките да са поставени под специално наблюдение, ако са особено уязвими от подкопаване на доверието на пазара, или се уповават на определен пазар за финансиране се счита за прекомерно;
  • И накрая, където съществува голям размер волатилни задължения, ние ще изискваме по-голям процент на ликвидните активи.

Списъкът продължава. Всеки, който смята, че САЩ имат (или са имали) банкова система, базирана на свободен пазарен принцип трябва поне да разгледа показанията.

И всеки, който си смята, че сегашната система е по-безопасна благодарение на новите базелски споразумения трябва да погледне от по-близо това, което казва Коновър през 1984 г. Особено това на стр. 219:

“Съгласно регулациите на Службата за валутен контрол и Федералната корпорация по депозитно застраховане всички банки, независимо от размера си трябва да поддържат минимално съотношение на капитал от първи ред към общата стойност на активите от 5,5 на сто. Изпълнението на това задължения изисква повече от 200 национални банки да повишат общата стойност на капитала си с над 5 млрд. долара. Федералният резерв предлага подобни насоки.

По-строгите регулаторни капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация от най-големите банки в САЩ. Така например през първото тримесечие на 1984 г. средното съотношение на капитала от първи ред към общата сума на активите възлиза на 5,67 на сто за холдинговите дружества на 11-те международни банки, надзиравани от Службата за валутен контрол. Това е с почти 16 процента по-високо ниво от средното в тези банки преди две години.“

Лицата, които определят правителствените политики трябва да преосмислят начина, по който се отнасят към банките и другите финансови институции. Време е да разберат, че третирайки ги като нещо специално в сравнение с другите бизнес начинания не спомага за утвърждаването им на пазара, а точно обратното. Не трябва да очакваме различен резултат този път.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s