Какви са последиците от промяната на лихвения процент от страна на централната банка?

Парите са най-важната стока. Чрез тях ние разменяме стоки и услуги и задоволяваме част от нуждите си. Както всяка стока, парите имат цена. Цената на парите е лихвеният процент. Този лихвен процент не трябва да се разглежда само като цена на парите, той е и времевото предпочитание на индивидите. Ако някой иска да живее тук и сега, той има много високи времеви предпочитания. Не би искал да се раздели с парите си, защото иска да ги изразходва. Това поражда относителен недостиг на парично потребление и следователно висок лихвен процент. Това би бил сценарият при пазарно определяне на лихвения процент. Но ние не живеем в пазарна икономика, а в смесена. Дори цените на всички други стоки и услуги да се определяха на пазарен принцип, ако цената на парите се определя централно от някого, то не е налична пазарна икономика. Ако живеехме в пазарна икономика, лихвеният процент, при който банките отпускат заемни средства щеше да се определя от законите на търсенето и предлагането, а не от банкерите в дадената централна банка.

Защо е толкова важен лихвеният процент? Той е отправна точка за предприемачите. Когато е близко до нулата потребителите следва да имат високи нива на спестявания. Това означава, че е налице относителен излишък на спестявания в банковите институции. Когато лихвеният процент е висок потребителите спестяват относително малка част от доходите си  и потребяват значителна част от тях. Налица е недостиг в този случай и затова цената е по-висока. Тази промяна в лихвения процент е от изключително значение, защото ако даден предприемач иска да започне свой бизнес, лихвеният процент е отправна точка за това дали да стартира бизнес. Освен факта, че от него се определя цената, която ще трябва да бъде заплатена на кредитора, по него предприемачът се ориентира и преценява какво ниво на спестявания е налице сред населението. При пазарна икономика, ако нивото на спестявания е високо, то лихвеният процент ще е нисък, предприемачите ще стартират свой бизнес защото нивото на спестявания показва, че потребителите предпочитат да отложат потреблението си в бъдеще и имат нужните спестявания. Стоките и услугите, които ще се произведат ще имат необходимото търсене в бъдеще.

Обаче когато централната банка желае (или по-точно управляващите я банкери) да увеличи паричното предлагане, тя може да напечата пари чрез т.нар. open market operations. Закупува ценни книжа (в повечето случаи държавни облигации) и предоставя допълнителни парични средства в икономиката посредством търговските банки. Това е придобилият известност след последната рецесия в САЩ способ „количествено улесение“. Търговските банки от своя страна нямат задължение да поддържат 100%-ови резерви на привлечените средства, следователно могат да отпускат кредити с налични средства по т.нар. demand deposits (средства по разплащателни сметки, безсрочни парични влогове), които реално не са тяхна собственост. Този процес е и главното средство на банковите институции за увеличаване на парите в икономиката.

Лихвеният процент, поддържан на по-ниско ниво отколкото би бил естественият пазарноопределен, подава фалшив сигнал към предприемачите. Последните, повлияни от ниската цена на парите, инвестират в нови капиталоемки дългосрочни проекти. Някой тук може да каже, че се създават работни места, обаче замислете се, че същите тези работни места ще бъдат закрити след като проектите 1) бъдат осъществени и се окажат нерентабилни, или 2) се разбере, че няма как да бъдат завършени, защото ресурсите, нужни за приключването им, не са налице. В същото време потребителите са обезкуражени да спестяват, защото 1) цената, която ще получат не ги задоволява и 2) напълно рационално е да имат увеличена склонност към потребление, защото парите се обезценяват.

Богатство не се създава с печатане на пари, а с капитал.

Advertisements

Дисциплината икономика, събрана в рамките на един-единствен урок от Хенри Хазлит

Икономиката е дом на заблуди, които надвишават броя на заблудите в която и да е друга област на човешката мисъл. Това не е случайно. Свойствената на предмета икономика трудност при всички положения би била значителна, но се подсилва хилядократно от един фактор, който не влияе например във физиката, математиката или медицината – целенасочената защита на себични интереси. Макар че всяка група има определени икономически интереси, еднакви с тези на всяка друга, също така има, както ще видим, интереси, противоположни на тези на всички други групи. Докато някои политически програми в крайна сметка биха облагодетелствали всички, други биха донесли полза на една група за сметка на всички останали. Групата, която би се облагодетелствала от тези програми, бидейки пряко заинтересована, ще се застъпва за тях благовидно и настоятелно. Ще наеме най-добрите умове, които могат да се купят с пари, и те ще посветят цялото си време на защитата на интересите й. И накрая тази група или ще убеди общественото мнение в своята правота, или ще постигне такава бъркотия, че ясното мислене по въпроса да започне да граничи с невъзможното.
Освен тази непрестанна защита на собствените интереси има и втора важна причина, която ежедневно ражда нови икономически заблуди. Това е упоритата склонност на човек да вижда само непосредствените последици от дадена политика или последиците й само за дадена група и да забравя да се запита какви ще бъдат дългосрочните последици на тази политика не само за дадената група, а и за всички групи. С други думи, тази заблуда се състои в пренебрегване на вторичните резултати.
И в това се състои разликата между добротo и лошото икономическо мислене. Лошият икономист вижда само това, което веднага се набива в очи; добрият икономист гледа и отвъд него. Лошият икономист вижда само преките последици от предложената линия на поведение; добрият икономист проучва и по-дълготрайните и непреки последици. Разграничението може да изглежда очевидно. Да не би всеки човек не знае, че в личния си живот изпитва в определен момент удовлетворение, което в последствие се оказва катастрофално. Да не би всяко малко момче не знае, че ако яде прекалено количество бонбони, то ще се разболее? Да не би човекът, който се напива не знае, че ще се събуди на следващата сутрин с ужасно главоболие. Да не би алкохоликът не знае, че си съсипва черния дроб и съкращава живота си? Накрая, за да го приведем към икономическата сфера, да не би лентяите и прахосниците да не знаят, дори и в разгара на славните си забежки, че се насочват към едно бъдеще на дълг и бедност?
И все пак, когато влезем в областта на макроикономиката, тези елементарни истини се игнорират. Има мъже, считани за блестящи икономисти, които се противопоставят на спестяването и препоръчват пътя на икономическото спасение да е път на прахосване в национален мащаб; и когато някой посочи какви са последствията в дългосрочен план от тези политики, те отговарят с насмешката „в дългосрочен план всички сме мъртви“. Но трагедията е, че ние вече страдаме от дългосрочните последици от политиките на далечното или близкото минало. Днес вече е утрото, което лошият икономист вчера ни призова да игнорираме. Дългосрочните последици от някои икономически политики могат да станат ясни в рамките на няколко месеца. Други могат да станат ясни в продължение на няколко години. Други пък не могат да станат ясни в продължение на десетилетия. Но във всеки случай те се съдържат в политиката толкова сигурно, колкото кокошката е в яйцето и цветето в семето.
От тази гледна точка, следователно, цялата икономика може да бъде сведена до един урок, а този урок може от своя страна да бъде сведен до едно изречение. Изкуството на икономиката се състои в търсенето не само на непосредствените, а и на по-дългосрочните последици от всяко действие или политика; то се състои в проследяване на последиците от тази политика не само за една група, а за всички. Девет десети от икономическите заблуди, които днес причиняват ужасни вреди, са резултат от пренебрегване на този урок. Всички тези заблуди произлизат от една от двете централни заблуди, или понякога дори от двете. Разбира се противоположната грешка също е възможна. При разглеждането на една политика ние не трябва да се концентрираме само върху дългосрочните последици за обществото като цяло. Това е най-честата грешка, допускана от класическите икономисти. Но сравнително малко хора днес правят тази грешка. Най-честата заблуда днес, заблудата, която се очертава отново и отново, грешката на хиляди политически речи, се състои в това да се отдава значение само на краткосрочните ефекти от политиките върху специални групи и да се игнорират или омаловажават дългосрочните ефекти върху обществото като цяло.

Откъс от „Икономиката в един урок“ (българският превод на която може да бъде закупен от тук, английският текст да бъде изтеглен от тук) на Хенри Хазлит.

Минималната работна заплата – необходима или вредна?

Опитите да се вдигнат заплатите чрез законово постановяване на минимална заплата носят вредни последици за икономиката (с едно уточнение – установенета МРЗ да надвишава текущите пазарни нива, защото иначе няма да има никакъв ефект). Това не бива да ни изненадва, понеже заплатата всъщност е цена. От гледна точка на икономическото мислене е жалко, че цената на работната сила е получила съвсем различно название. Това пречи на повечето хора да осъзнаят, че тя се подчинява на същите принципи като останалите цени. Законът за минималната заплата е в най-добрия случай не много мощно оръжие за борба срещу възмутително ниските заплати и ползата, която може да донесе, може да бъде по-голяма от вредата, само ако целите й са скромни. Колкото законът е по-амбициозен, колкото повече работници се опитва да обхване и колкото по-високо се опитва да вдигне заплатите им, толкова по-вероятно е вредата от него да надхвърли ползата, ако изобщо има такава.

Например ако се прокара закон никой да не получава по-малко от х на брой парични единици за 40-часова работна седмица, като резултат всеки, който според работодателите не струва определената от закона сума на седмица просто няма да получи работа. Не можем да направим някого достоен за дадена заплата като забраним да му се плаща по-малко. Така просто му отнемаме сумата, която той би могъл да спечели, а същевременно ще лишим обществото от макар и скромните му услуги. Накратко – безработицата заменя ниската заплата. Единственото изключение настъпва, когато група работници получава заплата под пазарната стойност. Това е вероятно да се случи само при специални обстоятелства или места, където конкурентните сили не работят свободно или адекватно; но почти всички тези специални случаи биха могли да бъдат отстранени също толкова ефективно, по-гъвкаво и с далеч по-малко потенциални вреди от профсъюзите. Ако законът принуждава плащането на по-висока заплата в дадена индустрия, то някои може да предположат, че индустрията може да постави по-високи цени на своите продукти, така че тежестта на изплащането на по-високата заплата се прехвърля върху потребителите. Тези промени обаче не могат да се осъществят лесно. По-високата цена на продукта може да не е възможна: тя може да накара потребителите да заменят продукта с някакъв заместител. Или, ако потребителите продължават да купуват продукта, по-високата цена да ги подтикне към намалено търсене.

Известен проблем освен това ще възникне от социална програма, която предоставя помощи на безработни лица. Например, ако законът за минимална работна заплата изисква тя да бъде не по-малка от 400 лв., нека предположим, че държавата изплаща по 150 лв. на месец. Това означава, че е забранено човек да бъде нает на работа, да кажем за 250 лв. на месец, за да може държавата да му изплаща 150 лв. Обществото е лишено от стойността на услугите на индивида. Индивидът е лишен от независимостта и самоуважението, които идват от самоиздръжка. Това са последиците от наемане на работници за под 400 лв. месечно. Колкото по-високо е обезщетението за безработица, толкова по-лоши ще са последици. Ако социалната помощ е 400 лв., държавата предлага точно колкото е минималната заплата и следователно предоставя точно толкова за бездействие, колкото за някаква заетост. Освен това, независимо от сумата на помощта, държавата създава ситуация, при която всеки работи само за разликата между своята заплата и сумата на помощта за безработица. Ако социалната помощ например е 150 лв., работници, получаващи 400 лв. реално работят за 250 лв., защото те могат да получат останалите 150 лв. без да правят нищо.

Всичко това не ни насочва към извод, че не съществува начин за повишаване на заплатите. Напротив, изводът, който трябва да направим е, че правителствената намеса, макар изглеждаща като лесен начин за справяне с този проблем, е погрешен и лош начин (друга тема е дали изобщо е нужно периодичното увеличение на работните заплати, но този проблем изчезва само и единствено когато държавата престане да преследва постоянна инфлация). Ние не можем в дългосрочен план да плащаме за труд повече, отколкото реално се произвежда. Следователно най-добрият начин за повишаване на заплатите е да се повиши производителността на труда. Това може да стане посредством много методи: чрез нови изобретения и подобрения; чрез по-ефективно управление от страна на работодателите; чрез повече ефективност от страна на работниците; чрез по-добро образование и обучение. Колкото повече отделния работник произвежда, толкова повече той увеличава богатството на цялата общност. Колкото повече той произвежда, толкова повече работата му се цени от потребителите, а оттам и от работодателите. И колкото повече ценен е за работодателя си, толкова повече ще му бъде плащано. Реалните заплати произлизат от производството, не от правителствените постановления.

Заблудата на счупения прозорец – Хенри Хазлит

Френският икономист Фредерик Бастиа (1801 – 1850) в своето есе „Това, което се вижда, и това, което не се вижда“ онагледява една от най-големите заблуди в икономическото мислене чрез един прост пример – счупено стъкло.

„Икономиката в един урок“ (българският превод на която може да бъде закупен от тук, английският текст да бъде изтеглен от тук) на Хенри Хазлит е една задължителна книга за всеки навлизащ в тази сфера. В нея той обяснява накратко урока и го доразвива в следващите 22 глави, първата от които е точно заблудата на счупения прозорец, дело на Бастиа:

„Да кажем, хулиганче хвърля тухла във витрината на хлебарница. Хлебарят изтичва навън разярен, но момчето е избягало. Събира се тълпа и с тихо задоволство съзерцава зеещата дупка на прозореца и счупените стъкла, посипали хляба и баниците. След известно време тълпата усеща нужда да пофилософства. С голяма вероятност неколцина ще напомнят един на друг или на хлебаря, че всъщност нещастието има и добра страна. То ще осигури работа на някой стъклар. И веднъж тръгнали по тази мисловна нишка, хората я следват. Колко струва едно ново стъкло? Двеста и петдесет долара? Хубава сумичка. В крайна сметка, ако стъклата никога не се чупеха, какво щеше да стане със стъкларството? Разбира се, нещата ще имат развитие. Стъкларят ще се сдобие с 250 долара, които да изхарчи при други търговци, и така до безкрайност. Разбитата витрина ще продължи да осигурява пари и работа в разширяващи се кръгове. Логичният извод, ако тълпата стигне до него, ще бъде, че малкият хулиган, хвърлил тухлата, е благодетел на обществото.

Сега да погледнем по друг начин. Тълпата е права в първия си извод. Дребното вандалско действие означава допълнителна поръчка за някой стъклар. Научавайки за произшествието, стъкларят ще бъде не по-нещастен от собственик на погребално бюро, чул за нечия смърт. Но хлебарят ще загуби 250 долара, които е смятал да похарчи за нов костюм. Понеже трябва да смени едно стъкло, той ще трябва да се лиши от костюма (или някаква друга вещ). Вместо да има витрина и 250 долара, той има само витрина. Ако е възнамерявал да купи костюма същия следобед, вместо да има витрина и костюм, той трябва да се задоволи с витрина без костюм. Ако мислим за хлебаря като за част от обществото, то обществото е загубило един нов костюм, който иначе щеше да се появи, и е съответно обедняло.“