Съществува ли съвършена конкуренция в реалността?

Съвършената конкуренция е въображаема теория (т.е. набор от фалшиви предположения), използвана главно в неокласическата икономическа школа. Целта й е да обясни конкуренцията и монопола в икономиката. Съвършена конкуренция се счита за налична на пазар със следните характеристики:

– хомогенен продукт, наличен в безкраен брой делими единици;

– безкраен брой купувачи и продавачи;

– липса на всякакви бариери за навлизане на пазара;

– достъп до информация за всички участници на пазара.

При такива условия кривите на търсене на фирмите биха били перфектно еластични, т.е. ще могат да задоволят всяка промяна в търсенето без това да засяга цените. Освен това за фирма, максимизираща печалбата си, която оперира на пазар със съвършена конкуренция, цената би била равна на пределните й разходи. Фирмите, които са в състояние да продават продуктите си на цени, надвишаващи пределните им разходи (т.е. фирми с наклонени надолу криви на търсене) се приема, че оперират в условията на несъвършена конкуренция и по този начин притежават пазарна сила.

Критика към съвършената конкуренция

Много икономисти са силно критични към концепцията “съвършена конкуренция”. [1]  Те считат, че тя изобщо не отговаря на действителните характеристики на реалните пазари, а когато допусканията й отпаднат моделът не предоставя никакви полезни изводи за пазарното поведение. Например в реалността не съществува такова нещо като перфектно (безкрайно) еластична крива на търсенето, тъй като всички фирми имат наклонени надолу криви на търсене и по този начин имат някаква „пазарна сила“. Освен това моделът на съвършената конкуренция често е бил използван като еталон за антитръстова политика, където политиците твърдят, че една от задачите на правителството е да насърчава съвършената конкуренция. От това следва, че политиците злоупотребяват с модела и решават какви антитръстови действия да предприемат срещу фирмите.

Съвършена конкуренция vs. реална конкуренция

Когато казваме конкуренция ние имаме предвид нещо съвсем различно от „съвършена конкуренция“. Обикновено човек счита конкуренцията за съперничество между производители, в което всеки производител се стреми да достигне или надвиши производството на другите производители. Това не е равнозначно на „съвършена конкуренция“. Наличието на съперничество или конкуренция е несъвместимо със „съвършената конкуренция“. Да разгледаме следния пасаж в широко използвания учебник на професор Ричард Лефтуич [2]:

„В противовес на това, интензивно съперничество може да съществува между две автомобилни агенции или между две бензиностанции в един град. Действията на единия продавач влияят на пазара на другия; следователно не съществува съвършена конкуренция в този случай“.

Фридрих Хайек твърди, че теорията на съвършената конкуренция има малко претенции да се нарича „конкуренция“ и че нейните заключения имат малка полза. Ако е налице т.нар. съвършена конкуренция нито едно от средствата в реалния живот, които обикновено се разбират като конкуренция няма да е на разположение на продавачите на един пазар. Реклама, подбиване на цените или подобряване (диференциране) на стоките или услугите – всичко това се изключва по дефиниция от съвършената конкуренция. Това означава липса на всякакви конкурентни дейности. Особено забележително е пълното изключване от теорията на съвършената конкуренция на всякакви лични отношения между участниците. В действителния живот нашето незнание за наличните стоки или услуги е съставено от практиката ни с лицата или фирмите, които ги доставят; конкуренцията е в голяма степен конкуренция за репутация – един от най-важните факти, който ни дава възможност да решим ежедневните си проблеми. Продуктите на два различни производители не са идентични, дори само заради факта, че се произвеждат на различно място. Тези различия са част от фактите, които създават нашите икономически проблеми. А предположението, че не съществуват не ни е от полза. В реалния живот позицията дори на два от многото производители на даден пазар едва ли някога е еднаква. Това се дължи на факти, които теорията на съвършената конкуренция елиминира понеже се концентрира върху дългосрочно равновесие, което обаче в постоянно променящ се свят никога не може да бъде постигнато. Във всеки един момент фирмите определят ресурсите си и са принудени да ги използват по най-добрия начин в настоящето; не мислят за това какво биха направили, ако им се предостави неограничено време за приспособяване към някакви константни условия.

Икономическият проблем се състои в това да използваме наличните ни ресурси по най-добрия възможен начин, а не в това какво трябва да правим, ако ситуацията се различаваше от това, което е в действителност.

[1] – Джордж Райзман, „Platonic Competition

[2] – Ричард Лефтуич и Рос Екърт, „The Price System and Resource Allocation“ (1985 г.), стр. 41

Теория на публичния избор

Теорията на публичния избор е клон на икономиката, развил се чрез изучаването на данъчното облагане и публичните разходи. Възниква през 50-те години на миналия век и получава широко обществено внимание през 1986 г., когато Джеймс Бюканън е удостоен с Нобеловата награда за икономика. Бюканън създава Центъра за изследване на публичния избор в университета ”Джордж Мейсън” – и до ден днешен най-известното място за изследване на публичния избор. Други центрове са създадени във Флоридския университет, Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Монтанския университет, Калифорнийския технологичен институт и Университета в Рочестър.

Публичният избор приема присъщите за икономиката принципи при анализирането на човешките действия на пазара и ги прилага по отношение на човешките действия в процеса на вземане на колективни решения. Икономистите, които изследват поведението на частния пазар приемат, че хората са мотивирани главно от личния си интерес. Въпреки че повечето хора основават част от своите действия върху загрижеността си към другите, доминиращият мотив в действията им на пазара, независимо дали са работодатели, служители, или потребители, е личният им интерес. Икономистите в сферата на публичния избор приемат същото допускане – въпреки че хората, които са в политическата сфера може да проявяват известна загриженост за другите, техният водещ мотив, независимо дали са избиратели, политици, лобисти или бюрократи, е също така личният им интерес. По думите на Бюканън, теорията „замества романтични и илюзорни понятия за работата на правителствата с понятия, които въплъщават по-голяма доза скептицизъм“. В миналото много икономисти са считали, че начинът „пазарните провали“ да бъдат контролирани, е правителствената намеса. Но икономистите в сферата на публичния избор посочват, че има също така и „държавен провал“. Това означава, че намесата на правителството няма да постигне желания ефект.

Важна част от теорията на публичния избор е липсата на стимул за избирателите да осъществяват ефективен надзор над правителството. Антъни Даунс в своята “An Economic Theory of Democracy” посочва, че избирателят е до голяма степен в неведение по политическите въпроси и, че това е рационално. Въпреки че резултатът от изборите е важен, гласът на един избирател рядко решава самия резултат от изборите. По този начин добре информираният вот е с почти нулева стойност – избирателят няма почти никакъв шанс да въздейства на резултата от изборите. От това следва, че отделянето на време за следене на предизборни кампании и дебати не носи лична изгода за избирателя. Теоретиците в публичния избор обаче считат, че този стимул за невежество е рядкост в частния сектор. Когато някой си купува кола иска да бъде добре информиран относно това, което избира. Това е така, защото изборът на купувача е от решаващо за него значение. Ако изборът е добър, купувачът ще има полза; ако не е – ще пострада пряко. При гласуването липсва този пряк резултат. Ето защо повечето избиратели са до голяма степен невежи относно позициите на хората, за които гласуват. С изключение на някои въпроси, които са обществено достояние, те не отделят много внимание на действията на законодателните органи.

Теоретиците в публичния избор изследват също така действията на законодателите. Въпреки че от законодателите се очаква да работят за обществения интерес, те вземат решения относно това как да използват чужди, а не собствени ресурси. Освен това тези средства се осигуряват от данъкоплатците. Политиците може би имат намерение да харчат парите на данъкоплатците разумно. Ефективните решения обаче няма да повлияят пряко на тяхното богатство. Няма директна награда от борбата с мощните групи със специални интереси. По този начин стимулите за добро управление в полза на обществото са слаби. От друга страна групите със специални интереси се състоят от хора, които имат полза от определена правителствена намеса. Законодателите имат правомощието да облагат с данъци и да извличат ресурси по други принудителни начини, а избирателите са в голямата си част в неведение за действията им. От това следва, че законодателите се държат по начини, които са скъпоструващи за гражданите.

В допълнение към избиратели и политици, теорията на публичния избор анализира и ролята на бюрокрацията в дадено правителство. Тя служи за много добър пример защо много регулаторни органи изглежда се ръководят от специални интереси. Причината за това се крие в това, че чиновниците нямат цел, която да определя поведението им. Те разчитат на депутатите за бюджетите си, а често хората, които могат да повлияят на решението на депутатите да осигурят повече средства, са тези групи със специални интереси. Така групите стават важни за бюрократите, а такива взаимоотношения могат да доведат до съюз. Въпреки че теорията на публичния избор е фокусирана главно върху неуспехите на правителството, тя също така предлага начини за разрешаването им. Например ако е необходимо действие на правителството, то трябва да се извършва на местно ниво. За да се рационализират бюрокрациите, Гордън Тълок и Уилям Нисканен препоръчват следното – няколко дирекции да предоставят една и съща услуга.

Икономистите в сферата на публичния избор също са се опитали да разработят промяна, която да намали законодателството, обслужващо специални интереси и водещо до все по-големи стойности държавни разходи. Поради скептицизма си относно предполагаемия доброкачествен характер на правителството, теорията на публичния избор понякога се разглежда като консервативен или либертариански клон на икономиката, за разлика от по-“либералния” (т.e. интервенционистки) кейнсиански. Това е отчасти вярно. Появата на теорията отразява недоволството от подразбиращото се допускане, че правителството ефективно коригира недостатъците на пазара. Но не всички икономисти в тази сфера са консерватори или либертарианци. Например Мансур Олсън не е. Той е известен с книгата си “The Logic of Collective Action” (1965 г.), в която посочва, че групите със специални интереси имат проблеми с набирането и поддържането на хора, които да се възползват от тяхното лобиране. Това е така, защото за тях е лесно  да се облагодетелстват наготово от чуждите усилия, ако се ползват автоматично от тях. През 1982 г. Олсън издава книгата “The Rise and Decline of Nations”, в която достига до заключението, че Германия и Япония процъфтяват след Втората световна война, защото войната премахва възможността за групите със специални интереси да се възползват от предприемачеството и икономическия обмен. Но Олсън въпреки това е за силната намеса на правителството.

Много икономисти в сферата на публичния избор нямат никаква политическа или идеологическа позиция. Някои създават математически модели на стратегии за гласуване и прилагат теорията на игрите, за да разберат как се разрешават политическите конфликти. Други пък развиват отделна дисциплина, известна като теория на социалния избор. Можем да проследим корените на тази теория до Нобеловия лауреат Кенет Ароу. Чрез книгата си “Social Choice and Individual Values” (1951 г.) той се опитва логически да разбере дали хора, имащи различни цели могат чрез гласуване да вземат колективно решение, което да удовлетворява всички. В теоремата на невъзможността стига до извода, че не могат. В допълнение към предоставянето на информация за начина, по който се вземат публични решения в наши дни, теорията на публичния избор анализира и правилата, които ръководят самия процес на колективно вземане на решения. Това са конституционалните решения, предшестващи политическата дейност. Разглеждането на тези решения е главната тема в “The Calculus of Consent” на  Джеймс Бюканън и Гордън Тълок – една от класиките в публичния избор. Книгата започва с мнението, че колективно решение, което е наистина справедливо, т.е. решение в интерес на цялото общество, ще бъде решение, което всички избиратели биха подкрепили единодушно. Но единодушието е до голяма степен невъзможно на практика, а книгата ефективно оспорва широко разпространеното предположение, че решенията на мнозинството по своята същност са справедливи. Това довежда до по-нататъшната поддисциплина на публичния избор – конституционалната икономика.

“Where Keynes Went Wrong“ на Хънтър Люис

Съществуват някои книги, които доказват, че Джон Мейнард Кейнс греши [1]. Една от най-новите е “Where Keynes Went Wrong: And Why World Governments Keep Creating Inflation, Bubbles, and Busts” на Хънтър Люис, базирана на твърдения на Мизес, Хайек, Ротбард, Дж. Райзман, У. Х. Хът, Ж. Рюеф и други, които са били критични към Кейнс. Авторът казва, че целта му била да напише книга подобна “The Failure of the „New Economics” на Хазлит. Но за разлика от книгата на Хазлит, която по-скоро наподобява трактат, тази на Люис е на достъпен език дори за средностатистическия читател.

Първият раздел, който е озаглавен “What Keynes Really Said”, е съставен от кратки откъси, главно от ”Обща теория” на Кейнс. Люис се опитва да предостави справедлив и безпристрастен поглед върху идеите на Кейнс. Цитирайки първоизточника на сегашните теории е от голямо значение, защото повечето икономисти днес учат по макроикономически учебници, създадени от пост-кейнсианско поколение. Втората част “Why Keynes Was Wrong” има огледален образ на структурата на първата част. В съдържанието двата раздела са наредени един до друг в колона. Например в първия раздел има секция “Spend More, Save Less, and Grow Wealthy”, а срещу нея – “Spend More, Save Less, and Grow Poorer”. Има няколко основни теми в книгата. Една от тях е, че повечето кейнсиански доктрини са парадоксални. Най-известният пример е т.нар. “парадокс на спестяването” (paradox of thrift) – спестяването е полезно за домакинствата, но не и за икономиката, ако всеки започне да спестява това ще доведе до икономически спад. Друг пример за парадокс е „равновесие при безработица“. Във всеки случай Люис предлага прости и логични аргументи срещу кейнсианските парадокси. Друга тема е упованието на Кейнс на собственото си мнение, без каквито и да били допълнителни факти. Люис дава много примери за това как Кейнс разсъждава върху тези, които не могат да се решат с чисто теоретични становища без никаква емпирична подкрепа. В книгата си Люис предлага емпирични изследвания, оборващи тезите на Кейнс.

Тази книга запълва една дупка в икономическата литература – развенчава Кейнс на достъпен език. Най-важният й принос е, че демонстрира мистификацията на Кейнс. Идеите в ”Общата теория” са основата на съвременната макроикономика, основата на паричните и фискалните политики по цял свят. В какво се изразява мистификацията на Кейнс? Тъй като неговите теории са отдавна установени и дълбоко вкоренени в икономическото мислене никой не се замисля дали има нещо невярно в тях. Прочитайки книгата на Люис би променило това. Може би гледката, когато видят кейнсианските аргументи подложени на логическо изследване, би била дори шокираща за някои.

[1] – Дори самият Кейнс признава, че е сбъркал. Дни преди да почине през 1946 г. казва на Хенри Клей, тогавашен съветник на АЦБ: “I find myself more and more relying for a solution of our problems on the invisible hand which I tried to eject from economic thinking twenty years ago.“

Борбата на централната банка със злото, наречено дефлация

След Първата световна война и по време на Голямата депресия, Джон Мейнард Кейнс, който често е наричан „бащата на модерната макроикономика“, създава теория, чрез която твърди, че правителството трябва да предприеме действие и да контролира лихвените проценти, за да стабилизира ценовите равнища. Например централната банка трябва да „понижи лихвения процент при склонност на покачване на цените и да го повиши при склонност към спад на ценовите равнища“. Това е политика на централните банки и в наши дни. С повишаващите се нива на безработица на запад до Втората световна война, Кейнс разширява своята теория и включва нуждата от държавна намеса, която да стимулира съвкупното търсене (комбинация от потребление, инвестиции и правителствени разходи, или C + I + G) чрез предоставяне на стимули и същевременно да обезкуражи склонността към спестяване. Теорията също така насърчава дефицитното харчене по време на криза (които дефицити обаче трябва да бъдат компенсирани от излишъци  по време на растеж), тъй като това според него би бил най-прекият път правителството бързо да стимулира съвкупното търсене и да съживи икономиката. Тези идеи са приети от повечето западни правителства от 30-те до 60-те години на миналия век, до момента, в който настъпва т.нар. период на стагфлация, който опровергава ядрото на кейнсианската интервенционистична теория. По същото време Австрийската школа главно чрез Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек отрича теориите на Кейнс. Същото прави и Милтън Фридман, икономист от Чикагската школа. Идеите на Чикагската школа се прилагат в различна степен през 80-те години на миналия век в страни като САЩ, Великобритания, Нова Зеландия, Австралия. Настъпването на кризата през 2008 г. накара водещите централни банки да увеличат значително размера на балансите си. Федералният резерв има активи на стойност 925 млрд. долара през септември 2008 г., през ноември същата година те са вече 2.2 трлн. долара, а към 19.08.2015 г. – 4.5 трлн. долара, Европейската централна банка – през септември 2008 г. активите й са 1.5 трлн. евро, през октомври същата година са 2 трлн. евро, през юли 2012 г. са 3 трлн. евро; през януари 2015 г. са 2.2 трлн. евро, в същия месец президентът на банката Марио Драги обяви, че ЕЦБ започва количествено улеснение и до септември 2016 г. ще налее 1 трлн. евро, Японската централна банка: в началото на 2008 г. активите й са 1 трлн. долара, август 2015 г. – 2.9 трлн. долара, Китайската централна банка: в началото на 2008 г. – 2.3 трлн. долара, август 2015 г. – 5.5 трлн. долара, Английската централна банка – през септември 2008 г. активите й са 100 млрд. британски лири, през октомври същата година са вече почти 300 млрд. лири, а към август 2015 г. – 400 млрд. лири.

Всички те въведоха кейнсианските стимули и наляха още повече свежо напечатани пари в икономиките (ЦБ на САЩ, ЕС, Китай и Япония имат обща стойност на активите 5.5 трлн. долара в началото на 2008 г., а през август 2015 г. тези активи са набъбнали до 14.4 трлн. долара), опасявайки се от настъпване на дефлация. Всъщност централните банки никога не са спирали да увеличават паричното предлагане, a и официално от края на миналия век обявяват целта си – годишна инфлация от малко под 2 на сто:

  1. Федерален резерв на САЩ – М3 (1960-1972 г.)М3 (1972-1990 г.); източник; инфлация от 1950 насам.
  2. Европейската централна банка – парично предлагане (М1* и М3**); източник.
  3. Aнглийската централна банка – парично предлагане; източник. инфлация от 1950 насам

Макроикономическа теория може да бъде разглеждана като самоизпълняващо се пророчество. Тя е базирана на агрегатни (съвкупни) величини, и следователно въздействието й ще се усеща от точно тези съвкупни величини. В действителност обаче съвкупната величина или която и да е друга безформенаединица не действа, само индивидите действат. В своята „America’s Great Depression“ Мъри Ротбард пише „според австрийската теория на бизнес циклите, депресиите произтичат от смущения, генерирани от парична интервенция. Увеличаване на парите в обращение и кредита от страна на банковата система предизвиква цикъла на бум и спад“. Ротбард обяснява също, че е абсурдно да се предположи, че всички предприемачи едновременно предприемат еднакви действия, водещи до бумове и спадове отнасящи се до всички области на икономиката – „в напълно свободен пазар няма да има струпване на грешки, тъй като не всички предприемачи ще допуснат една и съща грешка по едно и също време…При разглеждане на основните тенденции в икономиката веднага става ясно, че тези тенденции се предават през единната разменна единица – парите. Парите са свързващото звено на всички икономически дейности. Ако една цена се покачва, а друга се понижава можем веднага да направим извод, че търсенето се измества от един отрасъл в друг; но ако всички цени се движат нагоре или надолу едновременно, то някаква промяна е настъпила в цялостната парична сфера”.

Освен това, Кейнс в увода към своята „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ отправя силното твърдение, че „класическата“ теория (или с други думи теорията за свободен пазар) се прилага само при специални обстоятелства, докато неговата „обща” теория се прилага при всякакви обстоятелства. Въпреки това идеята на Кейнс за силна правителствена намеса е подкрепена единствено по време на криза. Тежкото положение на най-засегнатите от която и да е криза или бедствие винаги води до съпричастност у техните сънародници. Въпреки това, нашите емоционални реакции и желания да се помогне на хората в нужда не трябва да са извинение за прилагане на „общата“ теория.

* М1 (тесни пари) –  валутата, т.е. монети и банкноти в обращение плюс разплащателните сметки.

** М3 (широки пари) – включва М1, М2 (срочни депозити, спестовни депозити, депозити в чуждестранна валута) и споразумения за обратно изкупуване, дялове и акции, дългови сертификати.