Митът за кейнсианския мултипликатор

Не напразно съществува английския идиом “put your money where your mouth is“. Прогнозите са безплатни, но приятелските залози действат като данък върху заблудата. И може би не съществуват разногласия относно това коя сфера се нуждае най-много от  тях – икономическата политика. Вземете за пример една от най-широко разпространените икономически заблуди в наши дни – кейнсианският мултипликатор. Това е твърдението, че един долар под формата на правителствен разход ще генерира повече от един долар икономически растеж. Тази икономическа приумица процъфтявa през 30-те години на миналия век и бе възродена в навечерието на последната засега рецесия преди няколко години. Не е трудно да се отговори на въпроса защо хората, съставящи икономическата политика, харесват кейнсианския мултипликатор – той им обещава безплатен обяд, разход от един долар създава повече от долар растеж, измерен чрез БВП. Също така е ясно защо политиците са много по-склонни да обременяват населението с публичен дълг, последван от по-високи данъци. И всичко това с презумпцията, че това ще доведе до създаването на повече работни места в частния сектор. Към настоящето цялата съвкупност от книги, лекции, студии, обясняващи въздействието на кейнсианския мултипликатор, са или чисто теоретични, или много ограничени статистически модели. Няма ясно доказателство в полза на мултипликатора. Не съществува анализ, който да премине успешно стандартите за научна прецизност.

Обяснение на мултипликатора

Нека приемем, че от получен допълнителен долар населението потребява 90 на сто и спестява останалите 10 на сто. Също така нека приемем, че потребителите увеличават разходите си със 100 милиона долара. В резултат на това, приходите на търговците се увеличават със 100 милиона долара. Последните, в отговор на увеличението на доходите си, консумират 90 процента от 100-те милиона долара, тоест, повишават разходите си за стоки и услуги с 90 милиона долара. Получателите на 90-те милиона щатски долара от своя страна потребяват 90 на сто от 90-те милиона, т.е. 81 милиона долара. Тогава получателите на 81-те милиона харчат 90 на сто от тази сума – 72,9 милиона долара и т.н. Имайте предвид, че ключовото тук е, че разходите на едно лице стават доходи на друго лице. На всеки етап от веригата 90 на сто от получените средства се изразходват. Този процес в крайна сметка приключва и се счита, че производството се е покачило до 1 милиард долара (10 x 100 милиона), продиктувано от 100 милиона долара първоначално увеличение на разходите.

Забележете, че колко по-голяма част от допълнителния доход се потребява, толкова по-голям е мултипликаторът и влиянието на първоначалните разходи върху цялостното производство е по-голямо. Например, ако хората променят навиците си и потребят 95 на сто от всеки долар, мултипликаторът ще стане 20. Обратно, ако решат да потребяват само 80 на сто, тогава мултипликаторът ще бъде 5.

Ключовата роля на спестяванията

В основата на всичко това е предположението, че колкото по-малко се спестява, толкова по-голям е ефектът на увеличението на общото търсене върху продукцията. Но лошо ли е спестяването за икономиката?

Увеличение в спестяванията и производството, а не в потреблението, води до по-голяма икономическа активност.

Нека вземем за пример земеделския производител Боб, който е произвел 20 домата и консумира 5 от тях. Това, което остава на негово разположение, са 15 домата (реални спестявания). С помощта на спестените 15 доматита той може да си осигури различни други стоки.

Например може да си осигури един хляб от хлебаря Джон, плащайки му с пет домата. Боб също така си купува чифт обувки от обущаря Пол с останалите му 10 домата. Имайте предвид, че реалните спестявания ограничават размера на потребителските стоки, които Боб може да си осигури.

Когато Боб упражни търсенето си на един хляб и един чифт обувки той разменя за тях 5 и 10 домата респективно. Неговите спестяванията поддържат и подобряват живота и благосъстоянието на хлебаря и обущаря. По същия начин спестените хляб и обувки поддържат живота и благосъстоянието на Боб. Имайте предвид, че тези спестени потребителски стоки от хлебаря, земеделския производител и обущаря са причината потокът на производство да продължава.

Превръщането на спестяванията в продукция

Сега собствениците на крайните потребителски стоки могат да решат да ги използват за по-добри инструменти и машини. Чрез придобиване на по-добри инструменти и машини може да се увеличи обемът на производството и да се постигне по-добро качество на потребителските стоки. Имайте предвид, че чрез размяната на част от своите спестени потребителски стоки за инструменти и машини собствениците на потребителските стоки всъщност прехвърлят реалните си спестявания на лицата, които са се специализирали в създаването на тези инструменти и машини. Реалните спестявания издържат тези хора, докато те са заети в създаването инструменти и машини.

След като са изградени тези инструменти и машини настъпва увеличение на производството на потребителски стоки. Това позволява трупането на повече спестявания при равни други условия и по-нататъшно увеличение в производството на инструменти и машини. Наблюдава се увеличение на по-нататъшното производство на потребителски стоки (т.е. повишаване на покупателната способност в икономиката). Така че, противно на общоприетото мислене, спестяванията действително разширяват производствения поток на потребителски стоки.

Може ли увеличението в търсенето на потребителски стоки да води до увеличение на общата продукция с кратно число на нарастването на търсенето? За да бъде в състояние да поеме нарастването на търсенето си за стоки хлебарят трябва да има средства за плащане (т.е., хляб, с който да плаща за стоки и услуги, които той желае). Видяхме, че хлебарят си осигурява 5 домата, като плаща за тях с 1 хляб. По същия начин обущарят поддържа искането си за 10 домата с чифт обувки. Земеделският стопанин поддържа искането си за производство на хляб и обувки със своите спестени 15 домата.

Увеличение в производството води до по-голямо потребление

Всеки път, когато предлагането на крайни стоки се увеличава, позволява увеличение в търсенето на стоки. Увеличение в производството на хлебаря е това, коет му позволява да увеличи търсенето си на други стоки. В този смисъл увеличението в производството на стоки води до търсене на стоки. Хората се занимават с производство, за да бъдат в състояние да упражнят търсенето си на стоки с цел поддържане на живота и благосъстоянието си. Видяхме, че това, което дава възможност за увеличение в предлагането на крайни потребителски стоки, е увеличение на капиталовите стоки (средства за производство), или инструменти и машини. Това, което увеличава наличните оборудване и техника, са реалните спестявания. Следователно можем да направим извода, че увеличението на потреблението трябва да бъде в съответствие с нарастване на производството.

От това можем да заключим и, че потреблението не предизвиква увеличение в производството с неговото кратно число. Увеличението на производството е в съответствие с това, което реалните спестявания позволят и не е ограничено от потребителското търсене. Производството не може да се разширява без подкрепа от реалните спестявания.

Правителствата и мултипликатора

Нека разгледаме ефекта от увеличаване на търсенето на правителството по отношение на общата продукция на икономиката. В една икономика, която се състои от хлебар, обущар и  производител на домати, друго лице влиза на сцената. Това лице е правоприлагащ орган, който упражнява търсенето си на стоки с помощта на сила.

Може ли такова търсене да доведе до по-висока продукция, каквото е популярното мислене? Напротив, точно обратното ще настъпи. Хлебарят, обущарят и фермерът ще бъдат принудени да се разделят с част от своя продукт в замяна за нищо и това на свой ред ще отслаби потока на производство на крайните потребителски стоки. Не само, че увеличението на правителствените разходи няма да повиши общата продукция, дори напротив, ще доведе до спад в процеса на създаване на благосъстояние като цяло. Според Мизес в „Човешкото действие“: „… има нужда да се наблегне на очевидното, че правителството може да изхарчи или инвестира само това, което отнеме от своите граждани, и че неговите допълнителни разходи и инвестиции ограничават потребителските разходи и инвестиции до пълния размер на неговите количества.“

Доказателства в полза мултипликатора

Икономистът Райън Мърфи, който ръководи проект наречен govtmultiplier.com, съставя каталог от научни изследвания относно кейнсианския мултипликатор. От общо 128 труда само в 4 има опит за статистически тест, но никой от тях не потвърждава първоначалните резултати. От което следва, че не съществува доказателство за твърдението, че кейнсианският мултипликатор работи и долар правителствен разход предизвиква повече от долар икономически растеж. И това е след като тези модели са изчистени, за да може теорията да е колкото се може по-акуратна. Но това не пречи на привържениците на кейнсианството да настояват за политики, които ни облагат с още повече данъци…

Така че нека повишим залозите. Задача за кейнсианците – вземете който и да е модел, претендиращ за потвърждение тезата, че кейнсианският мултипликатор е по-голям от единица. После заместете в уравнението с числовите стойности. Обзалагам се, че предсказанията на модела ще бъдат грешни.

Казусът „100-процентово златен долар“ – Х. Хазлит

Статията е коментар по едноименната книгата на Мъри Ротбард от 1962 г. Оригиналният текст на английски може да бъде намерен тук. За първи път е публикуван в “Inflation Survival Letter”, а в последствие препубликуван в “Libertarian Review” през януари 1975 г.

Мъри Ротбард ни направи негови длъжници не само със своя голям и майсторски учебник “Човек, икономика и държава”, но и с други не по-малко майсторски памфлети, особено с модела си на мислене и изложение в “What Has Government Done to Our Money”?

Живеем в една епоха на небивало объркване в мисленето относно паричните въпроси. По-голямата част от икономистите защитават книжните (фиатни) пари. Но почти толкова лошо е и това, че шепата икономисти, които са за възстановяването на златния стандарт, не могат да стигнат до споразумение помежду си относно самия златен стандарт.

Застъпниците на златния стандарт могат да бъдат най-общо разделени на четири групи:

  1. Онези, които подкрепят връщането на ограничен златен стандарт за размяна, преобладаващ в рамките на системата на МВФ от 1946 до 1971 г. с участието на долара, конвертируем в злато – по 35 щатски долара за тройунция или неопределено по-висока сума, но все още конвертируема от чуждестранни централни банки или официални институции.
  2. Онези, които подкрепят завръщане към златен стандарт с частични резерви, чрез конвертиране на долари в злато от всеки, който ги притежава и с определен минимален процент златно покритие или максимална експанзия на депозитите – това означава връщане на формата на златния стандарт от преди 1933 г. Няма консенсус относно това колко да е обменния курс, какъв да е минималният размер на златните резерви и колко да е максималното равнище на експанзия на депозити и банкноти.
  3. Онези, които са за “затегнат” златен стандарт, без бъдещо увеличение на депозитите или банкнотите, с изключение на долар за долар с цел увеличаване на златното предлагане на местна почва.
  4. Онези, които са за златен стандарт, състоящ се само от златни монети или златни сертификати, обезпечени на 100% със злато.

Мъри Ротбард сам се поставя в последната група. Това може да изглежда на пръв поглед като най-ескстремната, дефлационна и непрактична позиция, която бихме могли да си представим. Но професор Ротбард я защитава блестящо – не само с удивителна историческа, правна и икономическа ерудиция, но и с безкомпромисна логика.

Той проследява произхода на златната система с частични резерви назад във времето и стига до действията на старите златари, за които той твърди, че извършват измами, които са следствие от издаването и заемането на складови разписки за много повече злато, отколкото действително притежават. Съвременните банки продължават да практикуват тази измама. Истината е, че “банкирането с частични (златни) резерви е пагубна както за етиката, така и за основите на пазарната икономика”.

Заключението на Ротбард е, че най-добрата и единствена парична система, която е напълно съвместима със свободния пазар и при която отсъства измама от какъвто и да е вид, е 100%-овият златен стандарт. Това е единствената система, съответстваща в най-голяма степен със запазването на собствеността и слагаща край на инфлацията, а с нея и на икономическия цикъл.

Тази рецензия е в съгласие с практически всички препоръки, които професор Ротбард отправя, с изключение на тези относно това кога и как да се върнем към златния стандарт. Тук бих искал да се класифицирам към малката група, която назовах под номер 3. Но това, което трябва да се подчертае тук не са основните разлики в становищата, а че Ротбард ни дава още един провокативен, информативен и елегантно мотивиран икономически памфлет.

Капитализъм ≠ банкиране с частични резерви – Франк Холенбек

Автор: Франк Холенбек. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Капитализмът е обвиняван за сегашното ни пагубно икономическо и финансово положение и непрестанните икономически цикли. Подкрепата за капитализма в световен мащаб се руши. В глобално проучване на общественото мнение 25 процента (с 2 процента повече от 2009 г.) от анкетираните считат свободното предприемачество за „дефектно и нуждаещо се от замяна“. Броят на испанците, подкрепящи тази гледна точка се е увеличил от 29 процента през 2009 г. до 42 процента през 2012 г.. Това е и най-високият процент сред анкетираните. В Индонезия процентът се е увеличил почти два пъти – от 17 на сто до 32.

Повечето (ако не всички) икономически бумове и спадове са причинени от кредитна експанзия на финансовия сектор. Анкетираните неправилно считат, че финансовата система, базирана на банкиране с частични резерви, е неразделна част от капитализма. Това не е вярно. Тя е измамна и трябва да бъде третирана като такава, защото нарушава правото на собственост.

В миналото сме имали депозитни и кредитни банки. Хората, вложили парите си в депозитна банка, са били наясно, че парите са там и с тях покриват разходите си. Депозирането е било безопасно. Кредитирането обаче не. Хората са предоставяли пари на кредитните банки, знаейки че е можело и да загубят предоставеното. В замяна са получавали лихва – компенсация за поетия от тях риск и ниските им времеви предпочитания. [1]. Банкерите, които са използвали депозитите за кредитиране, са рискували да увиснат на някое дърво.

В началото на деветнадесети век обаче двете банкови функции (депозитна и кредитна) биват обединени в една нова финансова институция – търговска банка. Много бързо тези нови банки осъзнават, че могат да използват наличните депозити за предоставяне на кредити и съзнателно са извършвали измами. Правителствата от своя страна осъзнавали, че тази банкова измама е чудесен начин за финансиране на държавни разходи и приемат закони, които да направят тази измама законна. Едно тълкуване на закона в Обединеното кралство се превръща в модел за последващото банково законодателство.

Фоли срещу Хил, 1848 г.:

“Парите, от момента на влагането им в една банка престават да бъдат собственост на вложителя; те са вече собственост на банкера, който е обвързан със задължението да изплати при поискване сума, равна на вложената при него…Парите, които са под опеката на един банкер, са негова собственост и той е в правото си да се разпорежда с тях както реши за добре; той е невинен пред вложителя ако ги изложи на риск, ако спекулира с тях; не е задължен да ги съхранява, отнасяйки се с тях като чужда собственост; но той разбира се трябва да отговаря за вложената сума, защото се е съгласил да я изплати при поискване на вложителя.”

С други думи, когато поставите парите си в една банка те вече не са ваша собственост. Банката може да се разпорежда с тях както реши за добре. Тя може да отиде в казиното и да играе на рулетка с тях. Това не е измама според законодателството и единственото изискване към банката е да управлява т.нар. схема на Понци и да Ви изплаща депозирани от другиго пари в случай, че е загубила Вашите. Тази легализация на измамите е една от основните причини никой да не е в затвора след събитията през 2008 г.

Основната причина за финансовите паники през деветнадесети век е тази измамна природа на банкирането с частични резерви. Тя позволява на банките да създават кредитна експанзия, която води до цикли на бумове и спадове. Ако обаче кредитът нараства с темпото на спестяванията [2] тези цикли ще са единствено в миналото. Критиците на златния стандарт [3] обикновено посочват тези цикли като доказателство, че златният стандарт не е бил успешна парична система. Обаче не той е причинил тези финансови паники. Истинската причина е, че по време на златния стандарт е било налице и банкиране с частични резерви. Всъщност той до голяма степен ограничава тежестта на тези кризи, защото ограничава размера на паричния мултипликатор.

Ето защо през началния период на банкиране в САЩ някои нечестни банкери са се установили на най-недостъпните места. Целта им е била да си гарантират, че малцина действително ще ги посетят и ще пожелаят да превърнат искове за злато в реална злато, тъй като банките са създали искове, надвишаващи размера на реалното злато в трезорите им.

Системата на Федералния резерв в САЩ е създадена след паниките през 1903 г. и 1907 г. за да компенсира отрицателното въздействие на банкирането с частични резерви. Сто години след създаването й на парите вече не им е присъща функцията съхраняване на стойността, а светът преживя две от най-тежките си финансови кризи. Вместо да създаде противовес, централната банка увеличава размера на звяра.

Резултатите от глобалната анкета за капитализма също така сочат, че почти половината (48%) от анкетираните са на мнение, че проблемите на капитализма могат да бъдат разрешени чрез допълнителни регулации. Настоящият президент на Федералния резерв Джанет Йелън е на мнение, че регулациите, а не лихвените проценти трябва да бъдат основният инструмент с който да се избегнат последващи скъпоструващи бумове и спадове. Това е изключително наивно. В момента разполагаме с повече служители, чиято задача е спазването на законовите регулации, отколкото банкови служители, които да отпускат кредити. Банките винаги ще бъдат в състояние да използват нови технологии и финансови инструменти, чрез които да са една крачка пред регулаторните органи. А ние ще продължаваме да бинтоваме система, която е изгнила до мозъка на костите си. Банкирането в сегашния му вид не е капитализъм. То е измама и крони капитализъм, съхранявано в състояние на платежоспособност с все по-отчаяни правителствени интервенции. При банкиране със 100%-ови резерви [4] банките ще бъдат като всеки друг бизнес и няма да се нуждаят от каквато и да е регулация.

[1] – Времевите предпочитания са основна концепция в „Австрийската теория”. Още основоположникът на школата К. Менгер е заявил, че хората имат различни времеви предпочитания (time preference) и затова винаги има разлика в оценката им на две количествено и качествено еднакви блага, различаващи се по наличност във времето (т.е. сегашни и бъдещи). Човек винаги предпочита „сега” и когато има високи времеви предпочитания означава, че не е склонен да спестява, а да потребява. Обратното е при ниски времеви предпочитания – той е склонен да спестява и го прави.

[2] – Това означава отпусканите под формата на кредит средства да са само и единствено спестени средства, а не банкови финансови институции да създават „от въздуха” необезпечени пари.

[3] – Като цяло на банкирането със 100%-ови резерви.

[4] – При такава система банките нямат привилегията да се възползват от получените вложения по т.нар. “demand deposits” (депозити до поискване, на виждане или разплащателни сметки). В миналото те са били задължени да ги съхраняват и са получавали премия за това, но с времето банковите дефиниции и продукти са се размили, а в наши дни измамите са узаконени.

Колко комунистически е светът 132 години след кончината на Маркс?

Въпреки че Карл Маркс препоръчва използването на всякакви средства (включително насилствена революция), които да доведат до комунистически строй, в Комунистическия манифест са предложени десет конкретни политически мерки. Колко далеч е стигнал политическият елит в наши дни и колко от тях е изпълнил? Отговорите на тези два въпроса са целта на тази публикация.

На стр. 36 и 37 от Манифест на комунистическата партия могат да бъдат намерени цитираните по-долу десет мерки:

  1. Премахване на поземлената собственост и използване на поземлената рента за покриване на държавните разходи.
  2. Висок прогресивен данък.
  3. Премахване правото на наследство.
  4. Конфискация на имуществото на всички емигранти и бунтовници.
  5. Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.
  6. Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата.
  7. Увеличаване броя на държавните фабрики, средствата за производство, пригодяване за обработване и подобряване на земите по общ план.
  8. Еднаква задължителност на труда за всички, създаване на индустриални армии, особено за земеделието.
  9. Съединение на земеделието с индустрията, мерки за постепенно отстраняване на различието между града и селото.
  10. Обществено и безплатно възпитание на всички деца. Премахване на фабричния труд на децата в сегашната му форма. Свързване на възпитанието с материалното производство и т.н.

Следователно би трябвало у нас да изплува въпросът налице ли е свободата в България? А в другите европейски страни? А в САЩ, някогашен лидер по икономическа и лична свобода, страна, чиито основатели са индивидуалисти като Томас Джеферсън, Джордж Мейсън, Джордж Вашингтон, Джеймс Медисън и Патрик Хенри? Първосигнално всеки българин би казал, че в някаква степен е налична свободата у нас. Имаме на хартия някои граждански свободи – на словото, мисълта, пресата, религията, сдружаването, открития достъп до информация и др. Но имаме ли ги на практика? Аз лично не мога категорично да потвърдя. Нека погледнем обаче към икономическите свободи. Конкректно у нас данъчното бреме е по-малко в сравнение с другите европейски държави, но управляващите у нас с всеки изминал ден се стремят да настигнат лидерите в тази негативна класация.

Нека разгледаме десетте марксистки мерки по отделно, конкретно за България. Били ли сме почти половин век под комунистическо управление и някои може би биха казали, че е нормално някои от тези мерки да са още в сила, но това не трябва да се счита за разумен довод в полза на тяхното прилагане. Номер 1 – при общ фонд на земеделските земи от 36 млн. дка общините притежават собственост върху 12.6 млн. дка, а държавният поземлен фонд – 2 млн. дка. Това означава, че около 40 на сто са публична собственост. Номер 2 – преките подоходни данъци в България както вече споменах са сред най-ниските в Европа. Това обаче не е така в повечето страни-членки на съюза. Номер 3 – не е премахнато това право, но е въведен данък върху наследствата. Номер 4 – преди няколко години НАП бе заявил, че ще конфискува имущество на българските емигранти, неплатили здравните си осигуровки към НОИ, но в последствие се отказа от това свое намерение. Номер 5 – тази мярка е приложена навсякъде. Номер 6 – в България има двуцифрен брой държавни транспортни компании – някои от тях са „Български пощи” ЕАД, Летище София ЕАД, Пристанище Бургас ЕАД, БДЖ ЕАД, Национална компания „Железопътна инфраструктура” и други. Номер 7 – в България държавните предприятия са 249 на брой. Най-известните и най-често споменавани в медиите (в доста от случаите се споменават поради лоши причини) са БЕХ ЕАД, АЕЦ Козлодуй, НЕК ЕАД, „ТЕЦ Марица Изток 2” ЕАД, „Електроенергиен системен оператор” ЕАД, „Булгартрансгаз” ЕАД, „Булгаргаз” ЕАД. Номер 8 – към тази мярка можем да причислим задължителните осигуровки, размерът на които постоянно се увеличава. Номер 10 – образованието в доста държави се обявява за „безплатно”, макар да се финансира чрез данъци. Според някои индивиди образованието не бива да се ръководи от мотива за печалба и затова се предоставя на държавата, но пък по този начин тя се сдобива с възможността да обучава по удобен за нея начин.

През 21 век, над 120 г. след кончината на Маркс, мярка номер 5 е налице в цял свят. Навсякъде са създадени централни банки, които да контролират паричната маса. Тези два цитата описват много добре ситуацията: „The establishment of a central bank is 90% of communizing a nation“, Владимир Ленин и „Give me control of a nation’s money and I care not who makes the laws“, Майер Ротшилд. Мярка номер 2 също е въведена в голяма част от държавите. Според законодателите „колкото повече печели един гражданин, толкова повече трябва да бъде таксуван”. Но не всички богаташи са забогатели с помощта на държавната намеса, някои от тях са задоволили успешно нечии потребителски желания. Накратко казано: хората създават богатство, а държавата им го изземва. Но това не е основният проблем – иззетото богатство бива редуцирано в преразпределителния процес на държавата (разходи за бюрокрацията). Със сигурност може да се твърди, че високите нива на данъците обезкуражават работещото население, макар понякога това да не е видимо на пръв поглед.

Враговете на свободата доминират средствата за масова информация и академичните среди, но защитниците имат огромно стратегическо предимство на своя страна – реалността. За разлика от социалистите и „либералите“ те не трябва да защитават система, принуждаваща хората да вярват на капризите на някои бюрократи. Те знаят, че индивидуалната свобода в рамките на една държава работи на практика, историята е на тяхна страна. Ключови етатистки постижения като данъци, осигуровки, държавни предприятия, книжни (фиатни) пари, централни банки, „природозащитници“ и всякакъв друг вид регулации и още други марксистки идеи могат да бъдат напълно премахнати, но този процес няма как да не отнеме няколко десетилетия. Тези, които застъпват идеите и принципите на частната собственост, свободните пазари, ненамесата в частни инициативи и върховенството на закона трябва да останат все така активни по ключовите идеологически „бойни фронтове”. Промяна в политиката може да се постигне чрез промяна в мисленето на академичните общности, журналистиката, литературата, изкуството.

Комунизмът и социализмът се оказаха колосални провали в цял свят. Както Фредерик Бастиа пише в своето есе ”Законът” – “Let Us Now Try Liberty“!

Централните банки са истинската причина за неравенството в доходите – Франк Холенбек

Автор: Франк Холенбек. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Пропастта между богатите и бедните продължава да расте. През 1975 г. най-заможният 1% от населението притежава 8% от  икономическото богатство. Днес вече притежава над 20%. Това е поразителна промяна от 50-те и 60-те, когато най-богатите са притежавали малко над 10%. Изследване на Емануел Саес показа, че между 2009 и 2012 г. реалният им доход е скочил с 31.4%. Най-богатите 10% сега получават 50.5% от всички доходи, което е най-високата стойност откакто започват да се записват данни през 1917 г. Най-богатите стават все по-богати, все по-бързо.

Повечето от литературата за неравенството в доходите е дело на преподаватели от социологическите катедри на университетите. Според тях причини за неравномерното разпределение на богатството са технологията, намаляващата роля на профсъюзите, спадът в реалната стойност на минималната работната заплата и любимата изкупителна жертва на всички – нарастващото значение на Китай.

Тези фактори може и да играят роля, но други са истинските причинители на неравенството в доходите. Единият фактор е необходим, но другият не е.

В една капиталистическа икономика цените и печалбата играят решаваща роля за разпределението на ресурсите, където са най-необходими, и за използването им в процеса на производство на стоки и услуги, които най-добре съответстват на потребителските нужди. Когато Apple поема риска и започва да произвежда iPad много коментатори са очаквали това да се превърне в пълен провал. Но резултатът е успех и печалби, като в същото време това изпраща сигнал до другите производители, че хората искат повече от този продукт. Печалбите бяха награда за поетия риск. Печалбата е мотивът, който ни дава множество нови продукти и непрестанно подобряващ се стандарт на живот. Въпреки това печалбата и неравенството в доходите вървят ръка за ръка. Не можем да имаме едното без другото и ако опитаме да елиминираме някое, ще елиминираме, или значително намалим, и другото. Неравенствата в доходите са неделим резултат от характерните за капитализма печалба и загуба; те не могат да бъдат отделени.

Маргарет Тачър разбираше добре тази неделимост. Веднъж тя каза, че е по-добре да има големи неравенства в доходите и всички да са близо до върха на стълбата, отколкото да има малки различия и всички да са близо до основата ѝ.

Въпреки това средната класа потъва в бедност – това не е изкачване по стълбицата. През периода между 1979 г. и 2007 г. доходите на средните 60% са се покачили с по-малко от 40% докато инфлацията е била 186%. Според изследването на Саес за останалите 99% реалният доход се е повишил едва с 0.4% между 2009 г. и 2012  г. Обаче това не помага за възстановяване на загубата от 11.6%, случила се между 2007 и 2009 г. – най-големият двугодишен спад от Голямата депресия насам.  Когато коригираме спрямо инфлацията, се оказва, че работещите на минимална заплата в действителност печелят по-малко сега, отколкото са печелили преди 50 г.

Това ни води към втория нежелан и несправедлив източник на неравенство в доходите – създаването на пари от въздуха, или законната фалшификация на централните банки. Не би трябвало да ни изненадва, че растящата разлика в доходите съвпада с приемането на фиатните валути по целия свят. Всеки долар, който централната банка създава, облагодетелства първите притежатели на парите – правителството и банковия сектор – за сметка на тези, до които достига по-късно – работещите на заплати и беднитe [1]. От създаването на необезпечената валутна система през 1971 г., доларът е изгубил 82% от стойността си, докато банковият сектор е нараснал и от 4% вече е 10% от БВП.

Централната банка не създава нищо реално – нито ресурси, нито стоки и услуги. Когато тя печата пари, това е причина цената на сделките да се увеличава. Изконната количествена теория на парите ги свързва с всичко, което може да се купи с тях, включително активите. Когато централната банка създава пари, трейдърите, хеджфондовете и  банките първи се възползват от растящата волатилност и от възходящия тренд при цените на активите. Също така фючърсите и други деривати върху обменните курсове и лихвените проценти са  били ненужни до 1971 г., тъй като тогава не е имало необходимост от хеджиране. Централната банка е отговорна за този добавен риск- волатилност и скок в цените на активите, неоправдан от фундаментите.

Банковият сектор беше способен значително да увеличи печалбите или вземанията си по отношение на продуктите и услугите. Обаче повече вземания за един сектор, който по същество не произвежда нищо с истинска стойност, означава по-малко вземания на реални стоки и услуги за всички останали. Ето защо фалшифицирането е незаконно. Следователно централната банка играе водеща роля като “реципрочен Робин Худ”, увеличавайки икономическия пай, отиващ при богатите, като бавно потапя средната класа в бедност.

Джанет Йелън наскоро каза “Благодарна съм, че…инфлацията ще се върне обратно близо до нашата дългосрочна цел от 2 процента”, демонстрирайки своята ангажираност с институционализираната политика на кражба и преразпределение на богатството. Европейската централна банка не е по-различна. Нейната стратегия LTRO [2] се състоеше в даване на дългосрочни заеми на банките при съмнителни обезпечения с цел последните да купуват правителствени облигации, като по този начин средствата бързо да се депозират обратно в централната банка, за да бъдат отпускани още евтини заеми за купуване на държавни облигации. Това нямаше нищо общо с ликвидността, всичко беше за повишаване на банковите печалби. Ето защо всяко евро, което централната банка създава, е данък за всеки, който използва евро. Това е данък върху кешовите баланси. Тя взема от работещите хора, за да дава на богатите европейски банкери. Това е очевидна монетаризация на дълга  през задната врата, при която банковият сектор действа като посредник и получава хубаво, сочно парче. Същата логика важи и за преразпределението, създавано от изплащането на лихви по резерви на американските банки.

Притеснени от неравенствата в доходите, президентът Обама и демократите предложиха още по-високи данъци за богатите и увеличаване на минималната работна заплата. Те неправилно се фокусират върху резултата, вместо върху причинителя на  доходните неравенства. Ако успеят, ще хвърлят бебето заедно с водата от ваната. Ако сериозно искат да намалят неравенството, трябва да се концентрират върху главния им причинител – централната банка.

През 1923 г. Германия се връща към предвоенната си валута и златния стандарт почти без да притежава злато. Прави го, заклевайки се никога да не печата отново. Ние трябва да направим същото.

[1] – Това е т.нар. ефект на Кантийон. Тези, които са най-близо до процеса на емитиране на пари, са в благоприятно положение за сметка на тези, които са най-далеч.

[2] – ЕЦБ предоставя дългосрочна ликвидност на търговските банки чрез т.нар. дългосрочни операции за рефинансиране (LTRO) с целта да стимулира кредитирането.