Десет съществени икономически истини, които днешните „либерали” трябва да научат – Джефри Дорфман

Днешният политически климат е силно партизански. Дебатите са пълни с лични нападки, остри думи, както и цялостни разногласия, понеже всяка от двете страни се е вкопчила здраво в своите вярвания. И двете страни вярват и гарантират, че тяхното мнение представлява факт. С оглед на това ето десетте икономически факта, които днешните „либерали” трябва да научат.

1) Правителството не може да създава богатство, работни места или доход. Понеже е нужно първоначално да вземе средства от някого, които да изхарчи/преразпредели, не съществува икономическа изгода от преразпределителната му функция. Парите, събрани под формата на данъци или заеми, биха били похарчени или инвестирани в частния сектор. Всяко работно място, което правителството твърди, че е създало, е за сметка на други работни места, които са щели да бъдат създадени, ако хората разполагаха със средствата си.

2) Неравенството в доходите не влияе върху икономиката. Бедните хора харчат по-голяма част от доходите си в сравнение с по-богатите, които спестяват част от своя доход. Спестяването е толкова добро за икономиката, колкото е и потреблението (ако не и повече). Националният доход е равен на потребителските разходи плюс инвестициите плюс държавните разходи за стоки и услуги плюс нетния износ. Инвестициите са резултат от предварително спестени пари. В действителност спестяванията, които водят до увеличаване на капитала ще доведат до по-висок национален доход в дългосрочен план. Това е така, защото капиталът генерира доход година след година, а не еднократно.

3) Ниските заплати не са експлоатация. В една свободна страна хората приемат доброволно заетостта, така че всички работници смятат сегашната си работа за най-добрия избор измежду всички възможности. Ако един бизнес плаща на работниците си много по-малко, отколкото те произвеждат, нечий негов конкурент ще предложи повече и ще ги наеме. В ролята си на потребители, когато пазаруваме, се радваме на ниски цени. Ние със сигурност не желаем да платим неблагоразумна за нас стойност. Същата е ситуацията с даден бизнес, когато купува труд. Работниците получават повече едва когато станат по-продуктивни или когато цената на това, което произвеждат, върви нагоре.

4) Свръхрегулация на околната среда е регресивен данък, който засяга най-много най- бедните. Когато се тревожим за замърсяването повече, отколкото трябва, за изменението на климата повече, отколкото трябва, или ограничим достъпа до природните ресурси повече, отколкото трябва – цените вървят нагоре. Понеже бедните харчат по-голям процент от доходите си увеличението на цените е по-голяма санкция върху бедните.

5) Образованието не е обществено благо. Ние предлагаме публично-финансирано образование на всички, но то произвежда човешки капитал, който е частна собственост. Този човешки капитал означава повече работни умения, по-развит талант, както и по-голям потенциал на производителността. Хората с по-голям човешки капитал обикновено получават повече, събирайки възвръщаемостта от своето образование под формата на по-високи доходи. Един довод в полза на тезата, че образованието е обществено благо си струва да бъде опровергавана тук. Да, образованието помага на хората да създават изобретения в полза на обществото, но в замяна те ще очакват да им се заплати, а няма да ги раздават безплатно в замяна на своето образование.

6) Високите доходи на изпълнителните директори са не по-лоши от тези на спортистите или артистите. Най-добрите професионални спортисти, телевизионни и филмови звезди, певци, адвокати, и управителите на хедж фондове – всички те получават големи суми. Но те не намаляват заплатите, които обикновените работници ще получат. Какъвто ефект имат високите възнаграждения на някой спортист върху организаторите на някой музикален концерт, такъв е и ефекта на високите възнаграждения на когото и да било друг. Единствено акционерите в даденото дружество имат право да се оплакват от високите доходи на изпълнителния директор.

7) Не потребителските разходи движат икономиката нагоре. Един допълнителен лев инвестиция, държавен разход или нетен износ добавя точно толкова растеж, колкото и един допълнителен лев потребителски разход. Робърт Солоу, Нобелов лауреат по икономика, стига до извода, че народите са по-богати в дългосрочен план, ако спестяват част от доходите си – известно като златното правило спестяванията. Така че, ако можем да спестяваме повече и да харчим по-малко от доходите си нашите деца и внуци ще бъдат по-добре.

8) Когато правителството предоставя нещо „безплатно”, то ще е с ниско качество, ще струва повече, отколкото трябва и може да не е налично точно тогава, когато е най-необходимо. Държавно образование, безплатно здравеопазване, социални програми – дали някой е на мнение, че те са са с високо качество и са без бюджетни разхищения? По време на последната рецесия, точно когато много хора искаха да получат нови професионални умения, колежите в САЩ трябваше да намалят бюджетите си и да предлагат по-малко учебни часове. „Безплатното” изчезна в най-неподходящия момент.

9) Правителството не може да противодейства на космическата несправедливост. Никой не желае да наблюдава космически несправедливости: деца със сериозни здравословни проблеми не по тяхна вина, семейства, чиито домове са унищожени при природни бедствия и т.н. Въпреки това, когато правителството се намесва с цел да противодейства на космическата несправедливост цената трябва да бъде платена от някого – в частност индивиди нямащи нищо общо с несправедливостта. По този начин всеки път, когато правителството поправя космическа несправедливост, то създава нова заплетена връзка. Ние като общество може да сме готови да платим за една космическа несправедливост, но не можем да създадем свят без нито една надчовешка или космическа несправедливост.

10) Няма такова нещо като безплатен обяд – все някой плаща сметката.. Това е истина за всички правителствени регулации, които обещават да ни предоставят нещо добро; разходите се крият някъде на заден план. Повишаването на минималната работна заплата чрез закон не просто взема пари от джобовете на работодателите, но и повдига цените за всички клиенти и оставя нископлатените работници без работа.

Етатистите обичат да говорят за състрадание. Състраданието е страхотно, но то не отменя икономическите истини. Когато подкрепяме повишението на минималната работна заплата е нужно да разберем, че ще бъдат загубени работни места и цените ще се покачат. Опазването на околната среда е нещо прекрасно, но също така е скъпо и засяга бедните. Политиците обичат да претендират, че държавни разходи създават работни места, но истинският ефект, който постигат, е преместване на заетостта от едно място на друго. Алчните предприятия не могат да експлоатират работниците, тъй като друго алчно предприятие би било щастливо да ги експлоатира малко по-малко и така до момента, в който експлоатацията изчезне.

Няма нищо лошо в политическите разногласия, различните вярвания водят до различни отговори по отношение на оптималното икономическо решение. По този начин двама души може да предприемат еднакви стъпки с целта да постигнат еднакви резултати, но да достигнат до различни заключения относно това какво трябва да се направи. Това от което трябва да се отървем са разногласията около очакваните резултати, а не кои резултати са най-желаните.