Праксеология – методологията на „Австрийската” икономическа школа

Автор: Мъри Ротбард.

Тази статия е откъс от “Economic Controversies” (2011 г.). За първи път е публикувана в “The Foundations of Modern Austrian Economics” (1976 г.). Ден 13-ти от 30-дневния списък на Робърт Венцел, който ще ви помогне да се превърнете в добре осведомен либертарианец.

Праксеологията е отличителната методология на Австрийската икономическа школа. Терминът за първи път е приложен от Лудвиг фон Мизес, който е не само основният архитект в разработването на тази методика, но и икономистът, който най-пълно и успешно го прилага в изграждането на икономическата теория. [1] Докато праксеологичният метод не е на мода (меко казано) в съвременната икономика, в социалната наука и във философията на науката, това е основният метод на по-ранната Австрийска школа. А също и на значителен сегмент от по-старата класическа школа, по-специално Жан-Батист Сей и Уилям Насау Сеньор. [2]

Праксеологията почива върху фундаменталната аксиома, че индивидуалните човешки същества действат, т.е. върху първичния факт, че хората се впускат в съзнателни действия към избраните от тях цели. Тази концепция за действие контрастира с чисто рефлексивното или първосигнално поведение, което не е насочено към определена цел. Праксеологичният метод удължава чрез вербална дедукция логическите последици от този изначален факт. Накратко праксеологичният икономикс е структура от логични последици от факта, че хората действат. Тази структура е изградена върху фундаменталната аксиома на действието, като същевременно има и няколко спомагателни като например, че хората се различават и човешките същества ценят свободното време. Всеки, който е скептично настроен към извеждането на цялата система на икономическо мислене от тази структура трябва да прочете „Човешкото действие” на Мизес. Освен това, тъй като праксеологията започва преди всичко с истинска аксиома, A, всички твърдения, които могат да бъдат изведени от тази аксиома трябва също така да са верни. Ако A означава B и А е вярна, тогава B също така трябва да бъде вярна.

Нека разгледаме някои от непосредствените заключения от аксиомата за действие. Действието предполага, че поведението на индивида е целенасочено – накратко, че е насочено към определена цел. Освен това неговото действие предполага, че той съзнателно е избрал определени средства, за да постигнете целите си. Тъй като той желае да постигне тези цели те трябва да са ценни за него; съответно той трябва да има стойностна скала, която управлява неговия избор. Това, че той използва средства предполага, че той вярва, че притежава технологичното знание, че определени средства ще постигнат желаните от него цели. Нека отбележим, че праксеологията не приема, че изборът на даден индивид е мъдър или правилен и, че е избрал технологично правилния начин за постигане на целите си. Всичко, което праксеологията твърди е, че всеки отделен индивид си поставя цел и вярва, дали погрешно или правилно, че може да достигне до нея чрез употребата на определени средства.

Освен това всички действия в реалния свят трябва да се извършват във времето; всички действия се извършват в настоящето и са насочени към бъдещето (непосредствено или отдалечено) постигане на една цел. Ако всички желания на едно лице могат да бъдат реализирани мигновено то няма никаква причина от каквото и да е негово действие. [3] Освен това фактът, че човек действа предполага неговата вяра, че действието ще подорби ситуацията; с други думи, че той ще предпочете ситуацията, която е резултат от неговото действие пред тази резултат от неговото бездействие. Действието означава, че човек не е всезнаещ относно бъдещето, ако бе така ничие негово действие не би променило каквото и да е. Следователно действието означава, че живеем в един несигурен свят, или на не нанапълно сигурно бъдеще. Съответно можем да коригираме нашия анализ на действието за да кажем, че човек избира да използва средства в съответствие с технологичния план в настоящето, защото очаква да постигне целите си в някакъв бъдещ момент.

Фактът, че хората действат задължително предполага, че използваните средства са оскъдни по отношение на желаните цели; ако те не бяха оскъдни целите щяха вече да бъдат постигнати и нямаше да има нужда от действие. Казано по друг начин – ресурсите, които са в предостатъчно количество вече не функционират като средство, тъй като вече не са обект на действие. По този начин въздухът е необходим за живота, а оттам и за постигане на целите; въпреки това не е обект на действието и следователно не може да се смята за средство, а по-скоро както мизес Мизес пише „общо състояние на човешкото богатство”. Където въздухът не е предостатъчен той може да стане обект на действие – където желан е хладен въздух топлия такъв се преобразува чрез климатик. Дори и при абсурдното и малко вероятно настъпване на Земен рай, при което всички желания могат да бъдат изпълнени незабавно, пак ще има най-малко едно оскъдно средство: времето, всяка негова единица, която е използвана за определена цел непременно не се използва за някоя друга. [4]

Такива са някои от непосредствените последици от аксиомата на действието. Ние достигнахме до тях като логическаа последица от съществуващия факт на човешкото действие, а оттам и до верни заключения от истинска аксиома. Независимо от факта, че тези заключения не могат да бъдат „тествани” чрез исторически или статистически средства, то няма нужда от такъв тест тъй като тяхната истина вече е установена. Историческите факти се използват само за узнаването точно кой клон от теорията е приложим в конкретен случай. По този начин за Крузо и Фрайдей праксеологичната теория на парите не е приложима, а единствено академична.

Съществуват два дяла в аксиоматично-дедуктивния метод: процесът на дедукция и епистемологическият статут на самите аксиоми. Първият е процесът на дедукция; защо средствата са вербални, а не математическа логика? [5] Без излагане на изчерпателната „австрийска” позиция срещу математическата икономика може да бъде изложена една позиция: нека читателят да приложи разработените до момента изводи и да опита да ги постави в математическа форма. И дори ако това можеше да се постигне какво би било то освен драстична загуба в смисъла на всяка стъпка от дедуктивния процес? Математическата логика е подходяща за физиката – науката, която се превърна в модел на който съвременните позитивисти и емпирици смятат, че всички други социални и физически науки трябва да подражават. Във физиката аксиомите, и следователно дедукциите, са сами по себе си чисто формални и придобиват смисъл единствено „операционно”, доколкото могат да обяснят и предскажат дадени факти. Точно обратното се наблюдава в праксеологията – в анализа на човешкото действие за аксиомите се знае, че са верни и смислени. В резултат на това всяка вербална дедукция също така е вярна и смислена; качество на словесние изводи е, че са смислени, за разлика от математическите символи, които не са значими сами по себе си. Така Кейнс, с репутация на математик и незапознат с „австрийските” идеи насочва следната критика към математическата символика в областта на икономиката:

„Грешката на символичните псевдо-математически методи при оформянето на система за икономически анализ, е че те изрично приемат пълна независимост между факторите и губят цялата си убедителност и авторитет ако тази хипотеза е отхвърлена: докато при обикновена комуникация, когато не манипулираме сляпо, знаем какво правим и значението на използваните думи през цялото време, можем мислено да поддържаме необходимите ни квалификации и промени, които трябва да направим на по-късен етап по начин, по който не можем да поддържаме сложни диференциали на няколко страници от учебника по алгебра, за които се предполага, че изчезват. Твърде голяма част от съвременния „математически” икономикс е точно толкова измислица, колкото и първоначалните допускания, върху които почиват, което позволява на автора да изгуби представа за комплексността и взаимозависимостите в реалния свят, заради лабиринт от претенциозни и безполезни символи.”[6]

Дори вербалната икономика да можеше да бъде успешно преведена на математически език и след това обратно на английски език, така че да се обяснят изводите, процесът е безсмислен и нарушава научния принцип на Бръснача на Окам. [7]

Освен това както политологът Бруно Леони и математикът Еугенио Фрола посочват:

„Често се твърди, че преводът на идеите от обикновен на математически език включва в себе си подобряване на логическата точност на самата идея, както и по-широки възможности за нейната употреба. Но липсата на математическа точност в обикновения език отразява точно поведението на отделните хора в реалния свят… Може да предположим, че преводът на математически език сам по себе си загатва за трансформация на човешките индивиди във витруални роботи.” [8]

По същия начин един от първите методисти в областта на икономиката – Жан-Батист Сей – отправя обвинение към математическите икономисти:

„Те не са успели да формулират тези въпроси на аналитичен език без да им отнемат естествената сложност посредством опростени процедури и своеволно потъпкване и като последствия, ако бъдат неправилно оценени, винаги по същество променят състоянието на проблема и изопачат всички негови резултати.” [9]

Съвсем наскоро Борис Ишболдин подчерта разликата между вербалната логика, или тази на езика („действителният анализ на мисълта, изложен чрез езикови средства и изразяващ реалността чрез преживяването), и „изградената” логика, която е „приложение на количествени (икономически) данни базирани на математиката и символичната логика, които е съмнително дали имат реални еквиваленти.” [10]

Въпреки че самият той е математически икономист синът на Карл Менгер пише остра критика на идеята, че математическото представяне в областта на икономиката е непременно по-точна от езика:

„Вземете предвид например твърденията

(2) На по-висока цена на една стока съответства по-ниско (или във всеки случай не по-високо) ниво на търсенето.

(2′) Ако р означава цената, а q търсенето на една стока => q = f(р) и dq/dp = f’ (p) ≤ 0

Тези, които смятат формулата (2′) за по-точна, или „по-математическа”, от изречението (2) са в пълно недоразумение… единствената разлика между (2) и (2′) е следната: тъй като (2′) е ограничено до функциите, които са диференцируеми, и чиито графики следователно имат допирателни (което от икономическа гледна точка не е по-правдоподобно от математическа кривина), изречението (2) е по-общо, но това по никакъв начин не го прави по-непрецизно. То е със същата математическа точност като (2′).” [11]

Обръщайки се от дедуктивния процес към аксиомите – какъв е техният епистемологичен статут? Тук проблемите са засенчени от различните лагери на праксеологичното мислене, особено за естеството на фундаменталната аксиома на действието. Лудвиг фон Мизес като привърженик на Кантовата епистемология твърди, че концепцията за действие е априорна за всеки опит, защото е по подобие на закона за причината и следствието част от „съществения и необходим характер на логическата структура на човешкия ум”. [12] Без да навлизам твърде дълбоко в мътните води на епистемологията ще отрека като аристотелианец и неотомист всякакви такива предполагаеми „закони на логическата структура”, че човешкият ум задължително импонира на хаотичната структура на реалността. Вместо това ще нарека всички тези закони „закони на реалността”, които умът разбира изследвайки и събирайки факти от реалния свят. Моето мнение е, че фундаменталната аксиома и спомагателните такива са извлечени от преживяване на реалността и следователно са в най-широкия смисъл емпирични. Съгласен съм с аристотеловата реалистична представа, че неговото учение е радикално емпирично, далеч повече от емпиризма на последователите на Хюм, който е доминиращ в съвременната философия. Следователно Джон Уайлд пише:

„Преживяването е невъзможно да се сведе до набор от изолирани впечатления или атомни единици. За структурата на зависимостите също така се знае, че притежава същите доказателства и сигурност. Непосредствените данни включват в себе си определена структура, които лесно се изваждат и сграбчват от ума като универсални есенции или възможности.” [13]

Освен това едни от най-широко разпространените данни за човешките преживявания са съществуването, съзнанието или усещането. За разлика от Кантовата гледна точка Хармън Чапман пише:

„Схващането е един вид усещане, начин на разбиране на нещата, а не предполагаема субективна манипулация на така наречените общи изрази или универсалии, които са непознавателни по природа и чийто произход е единствено „умствен” или „логичен”.

След като по този начин проникват данните, очевидно е, че схващането също синтезира тези данни. Но синтезът тук, за разлика от този на Кант, не е предварително условие за възприемане, предшестващ процес съставляващ възприятието и неговия предмет, а когнитивен синтез на разбирането. С други думи възприятието и преживяването не са резултати или крайни продукти на синтетичен априористичен процес, а самите те са синтетични или обширни схващания, чието структурно единство се определя единствено от естеството на реалността, т.е. от предвидените обекти в тяхната сплотеност, а не от съзнанието само по себе си, чиято (когнитивна) природа е да разбира реалното.” [14]

Ако в широкия смисъл на думата праксеологичните аксиоми са радикално емпирични, то тогава те са много различни от емпиризма на последователите на Хюм, който обхваща съвременната методология на социалните науки. В допълнение към по-горе, (1) те са базирани на общия човешки опит, така че след като бъдат формулирани стават очевидни от само себе си и по този начин не отговарят на модерния критерий за „фалсифицируемост” („опровержимост”); (2) те почиват, особено аксиомата за действието, освен на външната опитност, така и на универсалната вътрешна опитност, което означава, че доказателствата са разсъдъчни, а не чисто материални; и (3) следователно праксеологичните аксиоми са априористични за сложните исторически събития, които съвременният емпиризъм ограничава в пределите на понятието „преживяване”. [15]

Сей е може би първият праксеолог обяснил произхода на аксиомите в икономическата теория:

„Следователно предимството, с което се ползва всеки, който от различни и точни наблюдения може да установи наличието на тези общи факти, е демонстрирането тяхната връзка и извеждането техните последствия. Те със сигурност произтичат от неща като законите на материалния свят. Ние не си ги въобразяваме; те са резултати, които ни се разкриват чрез разумно наблюдение и анализ…

Политическата икономия… се състои от няколко фундаментални принципа и на голям брой изводи или заключения, изведени от тези принципи… които могат да бъдат приети от всеки разсъждаващ ум.” [16]

Фридрих фон Хайек критично описва праксеологичния метод, различавайки го от методологията на физическите науки и подчертава широко емпиричното естество на праксеологичните аксиоми:

„Състоянието на човека… води до това, че съществените основни факти, от които се нуждаем за обяснение социалните явления са част от общата опитност, част от нашето мислене. В областта на социалните науки елементите на сложните явления са известни и са отвъд всякакъв спор. В областта на естествените науки достигат най-много до ниво на догадки. Наличието на тези елементи е толкова по-сигурно в сравнение със закономерностите в сложните явления които пораждат, че те представляват истинския емпиричен фактор в социалните науки. Не може да има никакво съмнение, че именно различното положение на емпиричния фактор в процеса на разсъждение при двете групи дисциплини е в основата на голяма част от объркването по отношение на техния логичен характер. Съществената разлика е, че в областта на естествените науки  дедуктивното разсъждение трябва да започне от хипотеза, която е резултат от индуктивни обобщения, а в областта на социалните науки то започва директно от общоизвестни емпирични елементи и ги използва за да намери закономерностите в явленията, нещо, което преките наблюдения не могат да постигнат. Те са, така да се каже, емпирично дедуктивни науки, които пристъпват от общоизвестните ни елементи към закономерностите в явленията, които не могат да бъдат пряко установени.” [17]

По същия начин Джон Елиът Кърнс пише:

„Икономистът стартира със знание за крайните причини. Той вече е в самото начало на своето начинание, място до което физикът достига едва след години лабораторни изследвания… Не е нужен никакъв сложен процес на индукция за достигане до това откритиепоради тази причина имаме или може да имаме, ако пожелаем да насочим вниманието си към този въпрос, непосредствено знание за причините в нашето съзнание относно това, което преминава през нашите умове и информацията, която нашите сетива… ни предават като външни обстоятелства.” [18]

Уилям Насау Сеньор го формулира по следния начин:

„Физическите науки, чийто фокус върху човешкия ум е поставен на второ място, изготвят своите предпоставки почти изключително на база наблюдение или хипотеза… От друга страна менталните науки и изкуства – главно от съзнанието. Тематиките, в които са най-осведомени са тези за работата на човешкия ум. [Предпоставките са] малко, но достатъчно на брой общи твърдения, резултат от наблюдения или разсъждения, които почти всеки човек признава за познати му (или най-малкото част от минали негови познания) веднага след като ги чуе.” [19]

Бидейки в пълно съгласие с този пасаж Мизес пише, че тези „непосредствено очевидни твърдения” са с „априористичен произход… освен ако някой не иска да нарече априористичното познание вътрешна опитност.” [20]

Което Мариан Боули, биографът на Сеньор, правилно коментира:

„Единственото фундаментално различие между общото становище на Мизес и това на Сеньор се състои в очевидното отричане на австриеца от възможността за използване на каквито и да били общи емпирични данни, т.е. факти от всеобщото наблюдение, за първоначални предпоставки. Тази разлика разкрива основните идеи на Мизес относно естеството на мисълта, и макар да е с всеобщо философско значение, няма особено за икономическия метод сам по себе си.” [21]

Трябва да се отбележи, че за Мизес само основната аксиома на действието е априорна; той признава, че второстепенните аксиоми на човешките разнообразие и природа и на свободното време като благо са изцяло емпирични.

Модерната посткантианска философия изпитва големи неприятности при опитите да обхване очевидни твърдения, които са изначално верни и неподлежими на проверими хипотези, което в наши дни ги прави „фалшифицируеми”. Както и философът Хао Уанг споделя, изглежда, че понякога емпириците в момент на затруднение при опит за опровержение на теория използват модерното противопоставяне на аналитично срещу синтетично, обявявайки я непременно или за дегизирано определение, или спорна и несигурна хипотеза. [22]

Но какво става когато подложим прехвалените „доказателства” на съвременните позитивисти и емпирици на анализ? Откриваме, че съществуват два вида доказателства, които както могат да потвърдят, така и да опровергаят даденото твърдение: (1) ако нарушава законите на логиката, например предполага, че A = -А; или (2) ако се потвърждава от емпирични факти (например в лаборатория), които могат да бъдат проверени от много хора. Но какво е естеството на тези „доказателства”, освен извеждането по различни начини на досега неясните твърдения в ясни и очевидни такива, т.е. ясни и очевидни за научните наблюдатели? Накратко, логическите или лабораторните процеси служат като доказателство на „аз-а” на различните наблюдатели, че твърденията са потвърдени или опровергани, или използвайки остаряла терминология – верни или неверни. Но в такъв случай твърденията, които са непосредствено очевидни за „аз-а” на наблюдателите имат поне толкова добър научен статут, колкото и останалите форми на доказателства, които към момента са по-общоприети. Или както го формулира последователят на Т. Аквински Джон Дж. Тууи:

„Процесът на доказване се състои в това неочевидното да се превърне в очевидно. Ако едно твърдение е изначално очевидно, то опитът за неговото доказване е безсмислен; той ще се състои в това да се докаже очевидността на нещо вече очевидно.” [23]

Аксиомата за действие според Аристотел трябва да е неоспорима и очевидна, тъй като критикът, който се опита да я опровергае установява, че трябва да я използва в процеса на предполагаемото опровержение. Следователно аксиомата за съществуването на човешкото съзнание е доказано очевидна от факта, че самият акт на отричане съществуването на съзнанието трябва да се да се извърши от съзнаващо същество. Философът Р. Филипс нарича това определяне на очевидната аксиома „принцип на бумеранга”, тъй като „макар да я хвърляме надалеч тя отново се връща към нас.” [24] Подобно противоречие е налице у този, който се опита да опровергае аксиомата за човешкото действие. (Защото той ipso facto прави съзнателен избор на средства в опита си да достигне до поставената цел: в този случай целта е опровержение на аксиомата за действие. Той използва действие в опита си да опровергае представата за действие.

Разбира се човек може да каже, че отрича съществуването на очевидни принципи или други установени истини от реалния свят, но това действие само по себе си не притежава епистемологична обоснованост. Както Тууи изтъква:

„Човек може да каже каквото пожелае, но не може да мисли или да прави каквото пожелае. Той може да каже, че е видял кръгъл квадрат, но не може да мисли, че го е видял. Той може да каже ако пожелае, че е видял кон, който язди сам себе си, но ние ще знаем какво мнение да имаме за него, ако го направи.” [25]

Методологията на модерния позитивизъм и емпиризъм се проваля дори във физическите науки, за които е много по-подходяща в сравнение с науките за човешкото действие; действително се проваля когато двата вида дисциплини се свържат помежду си. Следователно феноменологът Алфред Шютц, ученик на Мизес във Виена и пионер в прилагането на феноменологията в социалните науки, посочва противоречието, което се поражда у емпириците и тяхната настойчивост за принцип на емпиричната верифицируемост в областта на науката, докато в същото време отричат съществуването на „други умове”, обявявайки го за недоказуемо. Но тогава кой се очаква да осъществява лабораторна проверка, ако не същите „други умове”? Шютц пише:

„Неразбираемо е как е възможно авторите, които са убедени, че проверката на интелигентността на другите човешки същества е невъзможна, могат да имат такова доверие в принципа „верифицируемост”, принцип, който може да се осъществи единствено посредством сътрудничество с другите.” [26]

По този начин съвременните емпирици пренебрегват необходимите предпоставки за научния метод, който те защитават. За Шютц познанието за тези предпоставки е „емпирично” в най-широкия смисъл на думата:

„При условие, че не ограничаваме този термин да сетивните си възприятия за обектите и събитията във външния свят, а също включим и експерименталната форма чрез която здравият разум разбира човешките действия и резултатите от тях по отношение на техните мотиви и цели.” [27]

След като коментирахме естеството на праксеологията, нейните способи, аксиоми и философски основи, нека разгледаме сега каква е връзката между нея (бел. ред. Праксеологията) и другите науки за човешкото действие. По-конкретно – какви са разликите между праксеологията и технологията, психологията, историята и етиката?

Накратко праксеологията се състои от логическите последици от универсалния факт, че хората действат, че използват средства, за да постигнат избраните от тях цели. Технологията се занимава с проблема как да постигнем целите си, използвайки средствата. Психологията с въпроса защо хората си поставят различни цели и как достигат до своя избор на определена цел. Етика се занимава с въпроса какви цели или ценности трябва да имат хората. И историята се занимава с целите в миналото, какви средства са били използвани и какви са били последиците от тези действия.

Следователно праксеологията, или по-специално икономическата теория, е уникална дисциплина сред социалните науки; тя не се занимава с човешките ценности, цели и действия, не се занимава и с това какви е трябвало да бъдат, а с факта, че индивидите имат цели и действат с цел постигането им. Законите на полезността, търсенето и предлагането се прилагат независимо от вида на стоките и услугите. Както Джозеф Дорфман пише относно “Outlines of Economic Theory” (1896 г.) на Хърбърт Дейвънпорт:

„Етичният характер на желанията не е основна част от неговото излседване. Индивидите са се трудили и са били подложени на лишения за „уиски, пури и сладко” според него, както и за „храна или реколта”. До момента в който индивидите са склонни да купуват и продават „глупости и злини”, това биха били икономически фактори с пазарна репутация, а що се отнася до полезността като икономически термин, тя представлява единствено адаптацията към човешките желания. Щом индивидите са ги желали те задоволяват тяхната нужда и са мотиви на производство. Ето защо не е нужно икономиката да изследва произхода на желанията.” [28]

Праксеологията почива върху методическия индивидуализъм, на факта, че само индивидите чувстват, оценяват, мислят и действат. Индивидуализмът винаги е бил обвиняван от своите критици – и винаги неправилно – с допускането, че всеки индивид е херметически затворен „атом”, отсечен и неповлиян от никого. Този абсурдно погрешен прочит на методологичния индивидуализъм е в основата на триумфалната демонстрация на Джон Кенет Гълбрайт в неговия труд “The Affluent Society” (1958 г.), че ценностите и решенията на индивидите са повлияни от други индивиди и по тази причина се предполага, че икономическата теория е невалидна. Гълбрайт също така заключава, че тези избори, поради това, че са повлияни, са изкуствени и нелегитимни. Фактът, че праксеологичната икономическата теория се основава на универсалния факт на индивидуалните ценности и избори означава, повтаряйки Дорфман, че „не е нужно икономическата теория да изследва произхода на избора”. Икономическата теория не се основава на абсурдното предположение, че всеки индивид достига до своите ценности и избори във вакуум, изолиран от човешка намеса. Очевидно е, че индивидите постоянно се учат и се влияят един друг. Както Хайек пише в своята известна критика към Гълбрайт „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect’”:

„Аргументът на професор Гълбрайт може лесно да бъде използван без каквато и да е промяна, за да се демонстрира безполезността на литературата или всякаква друга форма на изкуство. Със сигурност желанието за литература на отделния индивид не е с първоизточник в самия него в смисъла, че ако бе той щеше да узнае, ако не съществуваше самата литература. Дали това означава, че производството на литература не може да се окачестви като задоволяване на желание, защото само производството й провокира търсене?” [29]

Фактът, че „Австрийската” школа се крепи здраво от самото начало върху анализирането на отделните субективни ценности и избори за съжаление води до това ранните икономисти от школата да приемат термина психологическа школа. Резултатът от това е серия от неправилни критики, че най-новите открития на психологията не са включени в икономическата теория. Това също така веди до погрешни схващания, като например, че законът за намаляващата пределна полезност почива на някакъв психологически закон за ситост на желанията. Всъщност, както Мизес твърдо посочва, законът е праксеологически, а не психологически и няма нищо общо със задоволяването на желанията, например, че десетата лъжица сладолед може да носи по-малко удоволствие от деветата лъжица. Вместо това законът е праксеологична истина, извлечена от природата на действието, че първата единица от дадена стока ще бъде използвана за най-належащото желание, следващата единица към следващото най-належащо и т.н. [30] По един-единствен въпрос праксеологията и сродните й науки за човешкото действие застават твърдо зад позицията на философската психология: относно твърдението, че човешките ум, съзнание и субективност съществуват и следователно съществува и действието. Тук тя се противопоставя на философската основа на бихейвиоризма и свързаните с нея доктрини и се присъединява към всички клонове на класическата философия и феноменологията. По всички други въпроси праксеологията и психологията са различни и отделни дисциплини. [31]

Особено важен въпрос е връзката между икономическата теория и историята. Тук отново, както в много други области на „австрийския” икономикс, Лудвиг фон Мизес има изключителен принос, особено в чрез своята “Theory and History”.[32] Oсобено любопитен е фактът, че Мизес и други праксеолози са често обявявани за противници на историята. Мизес наистина е твърдял не само, че икономическата теория не е необходимо да бъдат „тествана” от историята, но също така и, че това е невъзможно. Това е така, защото за да бъде тестван един факт, той трябва да е прост и хомогенен с другите факти в достъпни класове. Лесно се тества в лабораторията, че един атом на мед, един на сяра и четири на кислород ще се комбинират, за да образуват меден сулфат. Всеки един от тези атоми е хомогенен и следователно тестът може да бъде повтарян безкрайно. Но всяко историческо събитие, както Мизес посочва, не е просто и повторяемо; всяко събитие е сложен резултат от разнообразни и многобройни причини, никоя от които никога не остава в постоянни взаимоотношения с другите. Следователно всяко историческо събитие е хетерогенно и историческите събития сами по себе си не могат да бъдат използвани за тестване или изграждане на исторически закони, количествено или по какъвто и да е друг начин. Можем да поставим всеки един атом на мед в хомогенен клас от атоми на мед; не можем обаче да направим същото с историческите събития.

Това разбира се не означава, че не съществуват прилики между историческите събития. Има много прилики, но не и хомогенност. Има много прилики между президентските избори през 1968 г. и 1972 г., но те не са хомогенни събития, тъй като са белязани от важни и неизбежни разлики. Нито пък следващите избори ще бъдат повтаряемо събитие, което може да бъде поставено в хомогенен клас. Следователно не е възможно да се извлекат закони от тези събития, нито научни, нито количествени.

Вече сме наясно с радикалната опозиция на Мизес спрямо иконометрията. Иконометрията не само се опитва да имитира естествените науки, използвайки сложни и разнородни исторически факти сякаш са повторяеми и хомогенни лабораторни факти; тя също така трансформира качествената заплетеност на всяко събитие в количествени измерители, а след това увеличава заблудата считайки, че тези количествени отношения са постоянни в човешката история. В ярък контраст спрямо физическите науки, които почиват на емпиричното откриване на количествени константи, иконометрията, както Мизес нееднократно е подчертавал, не е успяла да открие една константа в човешката история. И като се има предвид непрекъснато променящите се условия – човешка воля, знание и ценности – немислимо е, че иконометрия ще успее някога в това начинание.

Съвсем без да е против историята, праксеологът, а не предполагаемите почитатели на историята, отдава голямо значение на неизбежните и уникални факти от историята на човечеството. Освен това праксеологът е този, който съзнава, че не може основателно отделните индивиди да бъдат третирани от учените като същества, които не притежават интелект и не действат според своите ценности и очаквания, а като камъни или молекули, чието движение може да бъде научно проследено в предполагаеми константи или количествени закони. В допълнение праксеологът е този, който е истински емпиричен, защото съзнава уникалния и разнороден характер на историческите факти; самопровъзгласилите се за „емпирици” грубо нарушават историческите факти, опитвайки се да ги сведят до количествени закони. Мизес се отнася по следния начин към иконометристите и другите форми „количествени икономисти”:

 „Не съществуват константни отношения в областта на икономиката, следователно каквото и да е измерване е невъзможно. Ако един статистик определи, че в един определен момент увеличение от 10 на сто в предлагането на картофи в Атлантис е последвано от 8-процентен спад в цената той не установява нищо отностно това, което се е случило или може да се случи при промяна в предлагането на картофи на друго място в друг момент. Той не е „измерил” „еластичността на търсенето” на картофите. Той е създал един исторически факт. Не съществува интелигентен човек, който може да се осъмни, че поведението на хората по отношение на картофите или която и да е друга стока, е променливо. Индивидите оценяват едни и същи неща по различен начин, а оценката се променя с променящите се условия…

Неосъществимостта на измерването не се дължи на липсата на технически методи, а на липсата на константни отношения… Икономиксът не е, както… позитивистите повтарят отново и отново назадничава, защото не е „количествена”. Не е количествена и не измерва, защото не съществуват константи. Статистически цифри, отнасящи се до икономическите събития са исторически данни. Те ни казват какво се е случило в неповторим исторически момент. Физическите събития могат да бъдат тълкувани въз основа на придобитите от експерименти познания за константните отношения. Историческите събития не са податливи на такова тълкуване…

Опитността в икономическата история винаги е опитност от комплексни явления. Тя никога не може да предостави знание подобно на това, което експериментаторът извежда от лабораторен експеримент. Статистиката е метод за представяне на историческите факти… Статистиката на цените е икономическа история. Прозрението, че при равни други условия, увеличение в търсенето трябва да доведе до увеличение в цената не е придобито чрез опит. Никой никога не е бил и никога няма да бъде в състояние да наблюдава промяна в едни от пазарите данни, при равни други условия. Не съществува такова нещо като количествен икономикс. Всички познати ни икономически количества са данни от икономическата история… Никой не е толкова смел да поддържа твърдението, че покачване в предлагането на всяка стока с X процента трябва винаги, навсякъде и по всяко време, да означава спад в цената с Y процента. Но тъй като никой количествен икономист никога не се е осмелил да определи точно, въз основа на статистически опит, специалните условия за осъществяването на определено отклонение в съотношението между X и Y, безполезността на неговите усилия е очевидна.” [33]

Доразвивайки своята критика Мизес добавя:

“Количествата, които наблюдаваме в областта на човешката дейност… са непостоянни. Промените, които настъпват в тях недвусмислено влияят на резултата от нашите действия. Всяко количество, което можем да наблюдаваме е историческо събитие, факт, който не може да се опише напълно, без да се уточни времето и географското положение.

Иконометрикът не е в състояние да опровергае този факт. Той не може да предотврати допускането, че няма „константно поведение”. Въпреки това той иска да използва количествени стойности, произволно избрани въз основа на исторически факт, като „неизвестно константно поведение”. Единственият предтекст който използва е, че хипотезите му показват само, че „тези неизвестни стойности остават разумно константни за период от няколко години”. [34] Дали този константен период все още трае или е настъпила промяна може да се установи единствено и само по-късно във времето. В ретроспекция може да е възможно, макар и само в редки случаи, да се обяви, че в продължение на определен (вероятно по-скоро кратък) период приблизително стабилно константно съотношение, което иконометрикът нарича „разумно”, преобладава между числовите стойности на два фактора. Но това е коренно различно от константите във физиката. Това е отстояване на исторически факт, а не на константа, до която може да се прибегне в опит да се прогнозира бъдещето. [35] Високо оценяваните уравнения са, доколкото те се прилагат към бъдещето, просто уравнения, в които всички количества са неизвестни.” [36]

„В математическата трактовка на физиката разграничението между константи и променливи има смисъл; то е съществено във всеки отделен случай на технологично изчисление. В икономиката не съществуват постоянни отношения между различните величини. Следователно всички установими данни са променливи. Математическите икономисти повтарят, че тежкото положение на математическата икономика се състои във факта, че има голям брой променливи. Истината е, че има само променливи и не съществуват константи. Безсмислено е да се говори за променливи там, където няма константи.” [37]

Каква тогава е правилната връзка между икономическата теория и икономическата история, или по-точно историята като цяло? Функция на историка е да се опита да обясни уникалните исторически факти, които са в неговата компетенция; за да стори това адекватно той трябва да използва всички подходящи теории от всички различни дисциплини, които засягат неговия проблем. Историческите факти са сложни резултати от безброй причини, произтичащи от различните аспекти на човешкото състояние. Следователно историкът трябва да бъде готов да използва не само праксеологична икономическа теория, но и прозрения от физиката, психологията, технологията и военната стратегия, заедно с тълкувателно разбиране на мотивите и целите на индивидите. Той трябва да използва тези инструменти и да разбере както на целите на различните действия, така и последиците. Понеже разбирането на връзките между различните индивиди и техните взаимодействия, както и историческия контекст, е сложен процес, историкът, използвайки инструментите на физическите и социалните науки е в известна степен „артист” и следователно няма гаранция или дори вероятност, че двама историци ще отсъдят една ситуация по еднакъв начин. Те може да достигнат до консенсус за повечето фактори в тяхното обяснение на генезиса и последствията от дадено събитие, но малко вероятно е да достигнат до такъв относно точното тегло на всеки отделен фактор. Служейки си с различни научни теории те трябва да преценят коя теория да приложат във всеки отделен случай; позовавайки се на един пример използван по-рано в тази статия, един историк едва ли ще използва теорията на парите в историческото обяснение на действията на Робинзон Крузо. За икономическия историк икономическите закони нито се потвърждават, нито се тестват от историческите факти; вместо това, законът, когато се приложи уместно, спомага в обясняването на фактите. Фактите по този начин илюстрират работата на закона. Връзката между праксеологичната икономическа теория и разбирането на икономическата история е умело обобщено от Шютц:

„Никое икономическо действие не е възможно без някаква препратка към актьора, но последният е абсолютно анонимен; това не си ти, нито аз, нито предприемачът, нито дори „икономическият човек”, а чисто универсаленият „някой”. Това е причината, поради която твърденията на теоретичния икономикс притежават „универсална валидност”. Въпреки това изучаването на актьора като такъв е възможно, както и опитът да се узнае какво се случва в съзнанието му; разбира се тогава изучаващият не е в рамките на теоретичната икономика, а в тези на икономическата история или икономическата социология… Изявленията на тези науки обаче не могат да претендират за универсална валидност, защото те се занимават с икономическите настроения на конкретни исторически лица или с видовете икономическа дейност, за които действията са доказателство…”[38]

Използвана литература:

1.See in particular Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (New Haven: Yale University Press, 1949); also see MisesEpistemological Problems of Economics, George Reisman, trans. (Princeton, NJ: Van Nostrand, 1960).

2.See Murray N. Rothbard, „Praxeology as the Method of the Social Sciences,“ in Phenomenology and the Social Sciences, Maurice Natanson, ed., 2 vols. (Evanston: Northwestern University Press, 1973), 2 pp. 323–35 [reprinted in Logic of Action One, pp. 29–58]; also see Marian Bowley, Nassau Senior and Classical Economics (New York: Augustus M. Kelley, 1949), pp. 27–65; and Terence W. Hutchinson, „Some Themes from Investigations into Method,“ in Carl Menger and the Austrian School of Economics, J.R. Hicks and Wilhelm Weber, eds. (Oxford: Clarendon Press, 1973), pp. 15–31.

3.In answer to the criticism that not all action is directed to some future point of time, see Walter Block, „A Comment on ‘The Extraordinary Claim of Praxeology’ by Professor Gutierrez,“ Theory and Decision 3 (1973): 381–82.

4.See Mises, Human Action, pp. 101–2; and esp., Block, „Comment,“ p. 383.

5.For a typical criticism of praxeology for not using mathematical logic, see George. J. Schuller, „Rejoinder,“ American Economic Review 41 (March 1951): 188.

6.John Maynard Keynes, The General Theory of Employment, Interest, and Money (New York Harcourt, Brace, 1936), pp. 297–98.

7.See Murray N. Rothbard, „Toward a Reconstruction of Utility and Welfare Economics,“ in On Freedom and Free Enterprise, Mary Sennhoz, ed. (Princeton, NJ: D. Van Nostrand, 1956), p. 227 [and reprinted in Logic of Action One]; Rothbard, Man, Economy, and State, 2 vols. (Princeton: D Van Nostrand, 1962), 1:65–66. On mathematical logic as being subordinate to verbal logic, see Rene Poirier, „Logique,“ in Vocabulaire technique et critique de la philosophie, Andre Lalande, ed., 6th ed. Rev. (Paris: Presses Universitaires de France, 1951), pp. 574–75.

8.Bruno Leoni and Eugenio Frola, „On Mathematical Thinking in Economics“ (unpublished manuscript privately distributed), pp. 23–24; the Italian version of this articles is „Possibilita di applicazione della matematiche alle discipline economiche,“ Il Politico 20 (1995).

9.Jean-Baptiste Say, A Treatise on Political Economy (New York: Augustus M. Kelley, 1964), p. xxvi n.

10.Boris Ischboldin, „a Critique of Econometrics,“ Review of Social Economy 18, no. 2 (September 1960): 11 N; Ischboldin’s discussion is based on the construction of I.M. Bochenski, „Scholastic and Aristotelian Logic,“ Proceedings of the American Catholic Philosophical Association 30 (1956): 112–17.

11.Karl Menger, „Austrian Marginalism and Mathematical Economics,“ in Carl Menger, p. 41.

12.Mises, Human Action, p. 34.

13.John Wild, „Phenomenology and Metaphysics,“ in The Return to Reason: Essays in Realistic Philosophy, John Wild, ed. (Chicago: Henrey Regnery, 1953), pp. 48, 37–57.

14.Harmon M. Chapman, „Realism and Phenomenology,“ in Return to Reason, p. 29. On the interrelated functions of sense and reason and their respective roles in human cognition of reality, see Francis H. Parker, „Realistic Epistemology,“ ibid., pp. 167–69.

15.See Murray N. Rothbard, „In Defense of ‘Extreme Apriorism,'“ Southern Economic Journal 23 (January 1957): 315–18 [reprinted as Volume 1, Chapter 6]. It should be clear from the current paper that the term extreme apriorism is a misnomer for praxeology.

16.Say, A Treatise on Political Economy, pp. xxv–xxvi, xlv.

17.Friedrich A. Hayek, „The Nature and History of the Problem,“ in Collectivist Economic Planning, F.A. Hayek, ed. (London: George Routledge and Sons, 1935), p 11.

18.John Elliott Cairnes, The Character and Logical Method of Political Economy, 2nd ed. (London: Macmillan, 1875), pp. 87–88; italics in the original.

19.Bowley, Nassau Senior, pp. 43, 56.

20.Mises, Epistemological Problems, p. 19.

21.Bowley, Nassau Senior, pp. 64–65.

22.Hao Wang, „Notes on the Analytic-Synthetic Distinction,“ Theoria 21 (1995); 158; see also John Wild and J.L. Cobitz, „On the Distinction between the Analytic and Synthetic,“ Philosophy and Phenomenological Research 8 (June 1948): 651–67.

23.John J. Toohey, Notes on Epistemology, rev. ed. (Washington D.C.: Georgetown University, 1937), p. 36.; italics in the original.

24.R.P. Phillips, Modern Thomistic Philosophy (Westminster, Maryland: Newman Bookshop, 1934–35), 2, pp. 36–37; see also Murray N. Rothbard, „The Mantle of Science,“ in Scientism and Values, Helmut Schoeck and James W. Wiggins, ed., (Princeton, NJ: D Van Nostrand, 1960), pp. 162–65.

25.Toohey, Notes on Epistemology, p. 10. Italics in the original.

26.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 2, Studies in Social Theory, A. Brodersen, ed. (The Hague: Nijhoff, 1964), p. 4; see also Mises, Human Action, p. 24.

27.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 1, The Problem of Social Reality, A. Brodersen, ed. (the Hague, Nijhoff), 1964, p. 65. On the philosophical presuppositions of science, see Andrew G. Van Melsen, The Philosophy of Nature (Pittsburgh: Duquesne University Press, 1953), pp. 6–29. On common sense as the groundwork of philosophy, see Toohey, Notes on Epistemology, pp. 74, 106–13. On the application of a similar point of view to the methodology of economics, see Frank H Knight, „‘What is Truth’ in Economics,“ in On the History and Method of Economics (Chicago: University of Chicago Press, 1956), pp. 151–78.

28.Joseph Dorfman, The Economic Mind in American Civilization, 5 vols. (New York: Viking Press, 1949), 3, p. 376.

29.Friedrich A. Hayek, „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect,'“ in Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics(Chicago: University of Chicago Press, 1967), pp. 314–15.

30.Mises, Human Action, p. 124.

31.See Rothbard, „Toward a Reconstruction,“ pp. 230–31.

32.Ludwig von Mises, Theory and History (New Haven: Yale University Press, 1957).

33.Mises, Human Action, pp. 55–56, 348.

34.Cowles Commission for Research in Economics, Report for the Period, January 1, 1948–June 30, 1949 (Chicago: University of Chicago Press, 1949), p. 7, quoted in Mises, Theory and History, pp. 10–11.

35.Ibid., pp. 10–11.

36.Ludwig von Mises, „Comments about the Mathematical Treatment of Economic Problems“ (Cited as „unpublished manuscript“; published as „The Equations of Mathematical Economics“ in the Quarterly Journal of Austrian Economics, vol. 3, no. 1 (Spring 2000), 27–32.

37.Mises, Theory and History, pp. 11–12; see also Leoni and Frola, „On Mathematical Thinking,“ pp. 1–8; and Leland B. Yeager, „Measurement as Scientific Method in Economics,“ American Journal of Economics and Sociology 16 (July 1957): 337–46.

38.Alfred Schütz, The Phenomenology of the Social World (Evanston, Ill.: Northwestern University Press, 1967), pp. 137, 245; also see Ludwig M. Lachmann, The Legacy of Max Weber (Berkeley, California: Clendessary Press, 1971), pp. 17–48.

„Австрийският” икономикс – кратка история

Историята на „Австрийската” икономическа школа стартира през XV век, когато последователите на св. Тома Аквински, преподаващи в Университета в град Саламанка, Испания, се опитват да обяснят големите разновидности на човешките действия и социална организация. Те наблюдават наличието на икономическите закони и неумолимите сили на причините и следствията, които действуват по подобие на другите природни закони. В течение на няколко поколения откриват и обясняват законите на търсенето и предлагането, причината за инфлацията, функционирането на валутните курсове и субективният характер на стойността. Това кара Йозеф Шумпетер да ги приеме за първите истински икономисти. Защитници са на правата на собственост и свободата на договаряне и търговия. Подчертават приноса на бизнеса към обществото, като заедно с това упорито се противопоставят на данъчното облагане, административния контрол върху цените и регулациите, които възпрепятстват свободното предприемачество. Бидейки морални теолози, те настоятелно призовават правителствата да се подчинят на етичните структури против кражби и убийства. Също така са следвали идея много сходна с правилото на Лудвиг фон Мизес, че първата работа на един икономист е да каже на правителството, какво то не може да прави.

Първият икономически трактат – „Есе върху природата на търговията” – се появява през 1730 г. Негов автор е Ришар Кантийон, обучен в схоластичната традиция. Роден в Ирландия, той по-късно емигрира във Франция. В своя трактат той разглежда пазара като предприемачески процес, а създаването на пари като разстройващо ценовата стабилност. Кантийон бива последван от Ан Робер Жак Тюрго, про-пазарно ориентиран френски аристократ и министър на финансите по време на стария режим. Неговите икономически трудове са доста малко на брой, но въпреки това изключително изчерпателни и проницателни. В книгата си “Value and Money” изяснява произхода на парите и естеството на икономическия избор: отразява субективното подреждане на индивидуалните предпочитания. Тюрго критикува законите против лихварството и разрешава известния парадокс диамант – вода, поставен от А. Смит пред класическата школа, формулирайки закона за намаляващата възвращаемост. Привърженик е на класическия либерален подход към икономическата политика, горещо препоръчвайки отмяна на всякакви гаранции и привилегии към определени компании и сектори от страна на държавата.

Тюрго е интелектуалният баща на дълга поредица от големи френски икономисти живели през ХVIII и ХIХ век, най-вече Жан Батист Сей и Фредерик Бастиа.

Сей е първият икономист разсъждавал дълбоко отностно икономическия метод. Осъзнава, че икономиксът не се състои в това да се съберат данни, а по-скоро изясняване на универсални факти (например нуждите са неограничени на брой, за разлика от средствата) и техните логически последици.

Сей открива теорията на производителността на ресурсното ценообразуване, ролята на капитала в разделението на труда и „законът на Сей”: никога не е възможно да бъде поддържано „свръхпроизводство” и „недостатъчно потребление” на свободния пазар, ако цените бъдат оставени да се коригират. Защитава идеята за laissez-faire и индустриалната революция по подобие на Бастиа. В качеството си на журналист Бастиа твърди, че нематериални услуги са предмет на същите икономически закони на каквито са и материалните стоки. В една от многото си икономически алегории изяснява заблудата за „счупения прозорец”, която по-късно бива популяризирана от Хенри Хазлит.

Въпреки теоретичната изтънченост на тези пред-австрийски теоретици, британската школа от края на XVIII и началото на XIX век се превръща в общоприета, най-вече по политически причини. Британската традиция (базирана на теорията за обективни разходи и трудовата теория на стойността) в крайна сметка води до появата на марксистката доктрина за капиталистическата експлоатация.

Доминиращата британска традиция получава първото си сериозно предизвикателство за дълъг период от време когато Карл Менгер публикува книгата „Принципи на икономиката” през 1871 г. Основател на „Австрийската” школа, той възкресява схоластично-френския подход към икономиката, поставяйки го върху по-твърда почва.

Заедно с Леон Валрас и Стенли Джевънс (бел. ред.: по едно и също време, но всеки поотделно) разяснява субективна основа на икономическа стойност и обяснява подробно за първи път теорията за пределната полезност (колкото по-голям брой единици притежава един индивид от дадена стока, толкова по-малко той цени всяка отделна единица). Допълнително Менгер обяснява произхода на парите на един свободен пазар, когато най-желаната стока не е такава само за потребление, но и за търговия.

Книгата на Менгер е един от стълбовете на „маргиналната революция” в историята на икономическата наука. Когато Мизес казва, че тя „го прави икономист”, той не само се позовава на теорията за парите и цените на Менгер, но и на неговия подход към самата дисциплина. Подобно на своите предшественици Менгер е класически либерал и методически индивидуалист, гледайки на икономиката като на наука за индивидуалния избор. Неговите изследвания, които излизат наяве дванадесет години по-късно, надделяват над Немската историческа школа, която отхвърля теорията и счита икономиката за наука за събиране на данни в полза на държавата.

Като професор по икономика в Университета във Виена, а след това и учител на младия, но злочест крал Рудолф от династията Хабсбург, Менгер възстановява икономиката като наука за човешкото действие, основана на дедуктивната логика и подготвя пътя на противодействие на социалистическата мисъл за по-нататъшните теоретици. Наистина неговият ученик Фридрих фон Визер силно повлиява късните писания на Фридрих фон Хайек. Книгата на Менгер остава и до ден днешен отлично въведение към икономическия начин на мислене. До известна степен всеки последващ австриец е гледал на себе си като на ученик на Менгер.

Почитателят и последовател на Менгер в университета в Инсбрук, Ойген фон Бьом-Баверк, преформулира и прилага менгеровите идеи в множество нови сфери като тази на стойността, цената, капитала и лихвата. Неговата “History and Critique of Interest Theories”, публикувана през 1884 г., събира всички заблуди в историята на мисълта и твърдо защитава идеята, че лихвеният процент не е изкуствена идея, а неразделна част от пазара. Той отразява универсалния факт на „времевите предпочитания”, склонността на хората към предпочитат удовлетворяването на своите желания по-рано, отколкото по-късно (теория, по-късно разширена и защитена от Франк Фетер).

Чрез “Positive Theory of Capital” Бьом-Баверк демонстрира, че нормалното равнище на печалба е лихвеният процент. Капиталистите спестяват пари, плащат на работниците и чакат до момента на продажба на крайния продукт за печалба. В допълнение показа, че капиталът не притежава хомогенна, а сложна и разнообразна структура, която има измерение във времето. Развиващата се икономика не е просто следствие от нарастването на капиталовите инвестиции, но също така и от по-дълготрайни производствени процеси.

Бьом-Баверк се впуска в продължителна битка с марксистите относно експлоатационната теория и опровергава социалистическата доктрина за капитала и работната заплата много преди комунистите да превземат властта в Русия. Той също така провежда семинар, който по-късно ще се превърне в модел за Мизес и неговия семинар във Виена.

Бьом-Баверк счита интервенционизма за атака срещу пазарните икономически сили, която не може да надделее в дългосрочен план. В последните години на Хабсбургската монархия той три изпълнява длъжността на финансов министър, борейки се за балансиран бюджет, стабилни пари и златен стандарт, свободна търговия, както и за отмяната на експортните субсидии и други монополни привилегии.

Неговата научно-изследователска дейност затвърждава статута на Австрийската школа като обединен начин за възприемане на икономическите проблеми и поставя основата за огромния й пробив в англоговорящия свят. Но една област която Бьом-Баверк не доразработва са парите, институционалната пресечка на микро и макро подхода. Младият Лудвиг фон Мизес, икономически съветник на австрийската търговска камара, поема това предизвикателство.

Резултатът от изследванията на Мизес е „Теория на парите и кредита”, публикувана за първи път през 1912 г. Той разяснява как теорията на пределната полезност се прилага спрямо парите и излага своята „регресивна теорема”, показвайки не само факта, че парите произхождат от пазара, но и това, че това винаги трябва да е така. Въз основа на Британската валутна школа, теорията на Кнут Виксел за лихвените проценти и тази на Бьом-Баверк за производствената структура той представя общите насоки на австрийската теория на бизнес цикъла. Една година по-късно Мизес е назначен в Университета във Виена.

Кариерата на Мизес е прекъсната за четири години от Първата световна война. Той прекарва три от тези години като артилерийски офицер и един като щабен офицер в икономическото разузнаване. В края на войната той публикува “Nation, State, and Economy (1919 г.), разисквайки от името на икономическите и културни свободи на малцинствата в разбитата империя. В същото време паричната теория на Мизес получава внимание в САЩ чрез работата на Бенджамин М. Андерсън младши, икономист в Chase National Bank. (също така е остро критикувана от Джон Мейнард Кейнс, който по-късно признава, че не знае немски език).

В следвоенния политически хаос главният теоретик на вече социалистическото австрийското правителство е марксистът Ото Бауер. Познавайки го от семинара на Бьом-Баверк, Мизес му преподава ден след ден и в крайна сметка успява да го убеди да се отдръпне от болшевишките политики. Австрийските социалисти никога не прощават на Мизес за тази му постъпка и успяват да му попречат да получи професорска позиция в университета.

Мизес се обръща директно към проблема на самия социализъм и пише изключително силно есе през 1921 г., което  в последствие превръща в книга на име „Социализмът” през следващите две години. Социализмът като строй е против всякаква частна собственост или обмен на капиталови стоки, а това означава невъзможност да се определи най-високо оцената употреба за всеки отделен ресурс.

Мизес отправя предизвикателство пред социалистите да обяснят, от икономическа гледна точка, как точно тяхната система ще работи, задача, с която социалистите и до ден днешен не са се справили. Дебатът между австрийците и социалистите продължава и през следващите десетилетия, а до момента на падането на социализма през 1989 г. сред академичните среди се е считало, че дебатът е решен в полза на социалистите.

Междувременно аргументите на Мизес в подкрепа на свободния пазар предизвикват смяна в светогледа на икономисти като Фридрих фон Хайек, Вилхелм Рьопке и Лионел Робинс. Мизес започва провеждане на частен семинар в офиса си в търговската камара, който бива посещаван от Фриц Махлуп, Оскар Моргенщерн, Готфрид фон Хаберлер, Алфред Шютц, Рихард фон Стригл, Ерик Фьогелин, Пол Розенщайн-Родан и много други интелектуалци от цяла Европа.

Също така по време на 20-те и 30-те години от миналия век Мизес се бори на други два академични фронта. Той нанася решаващ удар над Немската историческа школа с поредица от есета в защита на дедуктивния метод в областта на икономиката, който по-късно ще нарече праксеология или наука за човешкото действие. Той също така основава Австрийския институт за изследване на бизнес циклите.

През тези години Хайек и Мизес са автори на много изследвания на бизнес цикъла, предупреждавайки за опасността от кредитна експанзия и прогнозирайки задаваща се валутна криза. Този принос се цитира от комисията за Нобелова награда в сферата на икономиката през 1974 г., когато Хайек получава наградата. Работейки в Англия и САЩ, Хайек по-късно се превръща в главния противник на Кейнс с книгите си за валутните курсове, капиталова теория и парична реформа. Неговата популярна книга „Пътят към робството” помага за съживяването на класическото либерално движение в Америка след Новия курс и Втората световна война. Развивайки подхода на късните схоластици към закона в „Право, законодателство и свобода” той критикува егалитаризма и социалната справедливост.

Към края на 30-те години от миналия век, страдайки от Голямата депресия, Австрия е заплашена от нацистко поглъщане. Хайек вече е заминал за Лондон през 1931 г. по настояване на Мизес, а през 1934 г. самият Мизес отива да преподава в Международния институт за следдипломно обучение в Женева, а по-късно емигрира и в САЩ. Нацистите, знаейки, че Мизес е заклет враг на социализма, конфискуват документи от апартамента му и ги крият по време на войната. По ирония на съдбата точно идеите на Мизес, филтрирани от Рьопке под управлението на Лудвиг Ерхард, са причина за следвоенните икономически реформи на Германия и преустройството на страната. В последствие през 1992 г. австрийски архивисти откриват откраднатите документи на Мизес във възобновен архив в Москва.

Живеейки в Женева Мизес написва своя шедьовър ”Nationalokonomie”, а емигрирайки в САЩ го преработва и разширява в „Човешкото действие” (1949 г.). Неговият ученик Мъри Ротбард го коментира като „най-голямото постижение на Мизес и един от най-добрите продукти на човешкия ум в нашия век”. Този труд е опорна точка на „Австрийската” школа и остава икономическият трактат, който я определя. Въпреки това не е добре приет в икономическата професия, която вече е направила решаващ завой към кейнсианството.

Макар Мизес никога да не заема академичния пост, който заслужава, той събира ученици около себе си в Нюйорския университет. Дори преди Мизес да емигрира журналистът Хенри Хазлит е един от най-видните му защитници, рецензирайки книгите му в “New York Times” и “Newsweek” и популяризирайки идеите му в такива класики като „Икономиката в един урок”. Хазлит също така допринася към школата, пише критика на „Общата теория” на Кейнс, защитав трудовете на Сей и го поставя на централно място в „Австрийската” макроикономическа теория. По подобие на Мизес поддържа безкомпромисна позиция и като резултат е изгонен от четири елитни позиции в журналистическия свят.

Семинарът в Ню Йорк продължава до 1971 г., две години преди смъртта на Мизес. През тези години Ротбард е бил негов ученик. Неговият трактат „Човек, икономика и държава” (1963 г.) е по образец на „Човешкото действие” и в някои области – теория на монопола, държавата, полезността и благоденствието – подсилва възгледите на Мизес. Подходът на Ротбард към „Австрийската” школа наследява този на късните схоластици, прилагайки теорията за естествените права на собственост. Това, което следва, е пълноправна защита на капиталистически и безправителствен социален ред базиран на правото на собственост и свободно сдружаване и споразумение.

След издаването на трактата Ротбард изследва Голямата депресия прилагайки Австрийската теория на бизнес цикъла, за да се покаже, че сривът на фондовия пазар и икономическият спад се дължат на кредитна експанзия. След това в поредица от изследвания на правителствената политика създава теоретичната рамка за изследване ефекта от всички видове намеса на пазара.

В късните си години Мизес вижда началото на възраждането на „Австрийската” школа, което датира от появата на „Човек, икономика и държава” и продължава и до днес. Именно Ротбард установява „Австрийската” школа и класическата либерална доктрина в САЩ главно чрез „Заченат в свобода”, четири-томната история на колониална Америка и отделянето й от Великобритания. Обединяването на теорията за естествените права и „Австрийската” школа става в „Етика на свободата”, а междувременно Ротбард пише поредица от научни икономически текстове събрани в двата тома на “Logic of Action”, публикувани в “Economists of the Century” от Едуард Елгар.

Тези трудове служат като основна връзка между поколението на Мизес и Хайек и днешните „австрийци”. В действителност, ако Ротбард се бе поддал на интелектуалните тенденции на своето време, школата можеше да е в застой. Качества на Ротбард като дълбоката му ерудиция в комбинация весела личност и оптимистичен поглед вдъхновяват безброй студенти да насочат вниманието си към каузата на свободата.

Основаването на Института „Мизес” през 1982 г., с помощта на Маргит фон Мизес, Хайек и Хазлит, осигурява редица нови възможности както на Ротбард, така и на „Австрийската” школа. Чрез постоянен поток от академични конференции, семинари, книги, монографии, бюлетини, проучвания и дори филми Ротбард и институтът подкрепят школата в постсоциалистическия период.

Първото издание на редактираното от Ротбард “Review of Austrian Economics” се публикува през 1987 г., превръща се в полугодишно през 1991 г. и в тримесечно през 1998 г. Лятното училище в института се провежда всяка година от 1984 г. насам. През много от тези години Ротбард представя изследванията си в сферата на историята на икономическата мисъл. Това кулминира в неговата двутомна An “Austrian Perspective on the History of Economic Thought”, която разширява историята на дисциплината и обхваща трудове от няколко века.

Чрез стипендиите, учебните ръководства, библиографиите и конференциите на Института „Мизес” школата прониква в почти всеки отдел на икономиката и социалните науки в САЩ и по света.

Завладяващата история на тази школа чрез всичките свои приливи и отливи е пример за това как велики умове могат да прогресират и да се противопоставят на злото с креативност и смелост. В наши дни школата навлиза в новото хилядолетие като интелектуален знаменосец на свободното общество. Това става благодарение на героичните и брилянтни умове, които съставляват семейната история на самата школа, както и на тези, които пренасят това наследство в бъдещето чрез Института „Мизес”.

Използван източник: mises.org

Демокрацията ли е единствената алтернатива?

Истината е, че човечеството е в постоянна борба между свобода и власт. Тя може да бъде проследена с векове назад, много преди революциите от XVII и XVIII век.

Но нека започнем тематично, първо – какво е това тоталитаризъм. Според Уикипедия, това е система, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти от политическия, социалния и интелектуалния живот, като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху  индивидуалната свобода (както икономическа, така и лична). Автокрацията пък, отново според същия сайт, е система, при която политическата власт е съсредоточена в един индивид, притежавайки всички права в изпълнителната, законодателната и съдебната власти.

Според Стария завет жителите на Израел са живяли без цар или каквато и да е друга принудителна власт, самоуправлявайки се не чрез сила, а чрез своето взаимно придържане към Бог. В последствие, както четем в първата книга на Самуил, евреите се притичват при него с молба: ”Дари ни с цар, който да ни съди, по подобие на всички други народи.” Но когато Самуил се помолил на Бог за тяхното искане получил следния отговор:

„Така ще постъпи вашият цар: ще отнеме синовете ви за колесница, ще отнеме дъщери ви за готвачи. Ще вземе нивите ви и ще ги даде на слугите си. Ще вземе десятък от потомството, лозята и овцете ви. И вие ще му бъдете слуги.

И ще недоволствате от избрания от вас цар, но той няма да ви чуе.”

Народът на Израел пренебрегва предупрежденията, но историята служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата по никакъв начин не е Божествен. Божието предупреждение резонира не само в древен Израел, но и в модерната епоха.

Какви са алтернативите на концентрираното централно управление? Най-често срещаната и следователно най-известната е демокрацията. Има доста разновидности, но най-общо може да бъде разделена на пряка (или директна) и представителна (репрезентативна). Разликата се състои в това кой упражнява властта: в първия случай населението чрез референдум, а във втория предварително избрани народни представители. Съществува ли обаче друга алтернатива? Въпреки много хора да не са запознати с нея, тя съществува. Нарича се либертарианство и е голям прът в колелото на управляващите. Нека първо да кажем две думи за либертарианството и тогава ще стане ясно защо не се долюбва от управляващите. Основен акцент, както е видно и от името, се слага върху личната свобода. Отделният индивид има правото да живее според своите виждания, не се допуска определени избрани хора да диктуват неговия живот (независимо дали тяхното действие е за добро или не). С други думи държавата не се меси в междучовешките отношения, отделният индивид притежава собственост (физическо тяло и материално имущество) и е свободен да прави с тях каквото желае, стига да не нарушава нечия чужда собственост. Ако го направи потърпевшият има правото на обезщетение, като според някои либертарианци това е една от малкото задачи на държавата. В либертарианските среди съществува разногласие дали държавата да бъде заменена изцяло от частната инициатива, или все пак ролята на „нощен пазач” трябва да й бъде поверена (респективно т.нар. анархо-капиталисти и минархисти). Но това е отделна тема на разговор. Вече е видно защо либертарианството е недолюбвано от властимащите – последните желаят да запазят властта си и ако е възможно да я увеличат.

В модерната история на човечеството не съществува анархо-капиталистическа нация. Англия през XVIII век обаче е емпирично доказателство, че държавата просперира когато функциите на правителството са ограничени. Точно в този стил са заключенията на френския писател Волтер, когато бива изпратен на заточение на Острова (във Франция през този времеви отрязък властва тиранията). XVIII век е векът на класическия либерализъм. Според френските физиократи най-добрият начин да се повиши предлагането на реални стоки е свободната търговия, неограничавана от монополи, гилдии и високо данъчно бреме. През този период се заражда известният либертариански лозунг laissez-faire. Легенда разказва за запитване от страна на Луи XV към група търговци с въпрос как да им помогне. Те отговарят лаконично с призив за ненамеса: “Laissez-nous faire, laissez-nous passer. Le monde va de lui-meme”.

От тук логически следва разглеждането на някои предразсъдъци към пазарната икономика: богатите стават по-богати, бедните по-бедни, кой ще се грижи за бедните, пазарът не може да се саморегулира. Проблемът се корени в незнанието. Една капиталистическа система е такава според учебниците, когато държавата няма монопол върху средствата за производство (т.е. е налична частна собственост върху тях). Но това не е единственото условие – държавата също така не трябва да създава несъвършена конкуренция (монопол, олигопол), предоставяйки предимство на даден пазарен субект пред друг – най-често под формата на изискване или ограничение за навлизане на пазара. Неразбиране има и в сферата на парите и техните функции. Съвременните икономисти считат, че дефлацията е нещо лошо и трябва да насочим всичките си усилия в борба срещу нея. Тази позиция произтича от Голямата депресия. Защо дефлацията не е този лошият демон може да прочетете тук. С децентрализация на парите, въвеждане на стоков паричен стандарт (златото исторически се е наложило като пари не от държавата, а от индивидите; това е вярно твърдение и за възникването на пазара) и реформа в банкирането (премахване на банкирането с частично резервиране и заместването му с пълно такова по образец на Робърт Пийл с едно условие[1]) всички предразсъдъци ще си останат безпочвени. Разликата ще се състои в това, че всички индивиди ще са наясно, че са такива.

Ясно е, че преходът от сегашните представителни демокрации до либертарианството няма да е лек и краткотраен. За да стане е нужно повече хора да притежават неизкривено разбиране за нещата. Голяма и фундаментална стъпка напред би била замяната на представителната с пряка (или директна) форма на демокрация[2] и ако жителите желаят да продължат към крайната цел (либертарианството), крачката е далеч по-малка.

[1] Пийл прокарва закон през 1844 г., с който задължава банките да поддържат 100%-ово златно обезпечение на банкнотите в обращение. Фундаменталната му грешка е, че депозитите са идеални парични заместители, а за тях не въвежда задължение за златно обезпечение.

[2] За да стане това е ясно, че е нужно пробуждане у населението. Властимащите никога не биха предприели такава радикална за тях промяна доброволно.

Кой наистина се нуждае от златен стандарт?

Блумбърг наскоро разпространи поразително прес-съобщение, призовавайки за връщане към златния стандарт. Нека да повторя. Блумбърг, медийната пропагандна машина, която често е против всички неща свързани със златото (включително и златния стандарт) сега се застъпва за връщане към златния стандарт. Въпреки това трябва да се подчертае нещо много важно – медията не е за премахването на сегашната фиатна наподобяваща схема на Понци парична система, а по-скоро квази-златен стандарт на вътрешния пазар, и по-точно само в една държава.

Време за златен стандарт в Китай?

Това е смешно и иронично на толкова много нива, че е невъзможно да бъдат покрити в рамките на един-единствен коментар. Вместо това анализът ще трябва да бъде насочен единствено и само към най-важното. Ще започнем с факта, че тази пропаганда не е обикновена публикация, а обозначена като “Bloomberg Intelligence”. Дебатът относно дали това е оксиморон или non sequitur трябва да бъде оставен за друг път.

За сега единственото уместно нещо е иронията на названието, изследвайки псевдо-аргументите на медията. Започваме с причината защо Китай и само Китай се нуждае от златен стандарт: за подкрепа на „слабата си валута”.

Това е прекалено. През по-голямата част от последните две десетилетия една от основните теми в театъра, който САЩ нарича Конгрес, е „Китай е валутен манипулатор”. Когато стотици политически представители на САЩ заявяват това всъщност в какво обвиняват Китай? В манипулативно повишаване цената на „слабата си валута”?

Не. Почти двадесет години американските политици обвиняват Китай в понижаване стойността на силния юан. Изведнъж различен сценарий бива пратен към медиите. Казва ни се, че Китай има слаба валута, валута, толкова слаба, че единствено златен стандарт би я спасил.

Защо? Как? Какво би могло да се е случило за толкова рязка промяна? Блумбърг имаше отговор на този въпрос в последващо интервю по същата тема чрез говорителя си Кен Хофман:

„Китай е в огромен безпорядък. Няма друг начин. Те преживяха много твърдо приземяване в сектора на суровините, без никакъв спор…”

Без никакъв спор? Наистина ли? Повече от десетилетие Китай (водещ световен производител) е нетен вносител на почти всички суровини, използвайки ги за производствени цели (особено нефт). Спадът в техните цени силно стимулира икономиката на Китай.

По този начин ето в какво Bloomberg Intelligence ни кара да вярваме. Само за едно денонощие силният юан се превръща в слаб и то поради „твърдото приземяване”, което Китай уж претърпява в резултат на силно стимулиращия страната спад в цените на суровините. Много „интелигентно”.

Сега обратно към реалния свят. Икономиката на Китай остава двигател на световния икономически растеж, но такъв, който е закъснял за значителна консолидация. Все пак това е вярно за много от световните икономики, тъй като вървим към нова криза.

Все още има изобилие от ирония, която също трябва да бъде обхваната. Преминаваме към едно клише, което очевидно е напълно непознато не само за Блумбърг, но и за всяка по-голяма медия в САЩ.

„Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни по къщите на другите хора.”

Кой наистина се нуждае от златен стандарт, за да спаси една безполезна валута? Това е последното легитимно представяне на паричната база в САЩ преди статистическите данни да станат напълно фалшифицирани от Федералния резерв.

9876e1bc5623d0bae042e721ae0b1d68

Графиката изобразява парична единица (американски долар), която е хиперинфлирана. Нито Китай, нито която и да е друга нация, освен Зимбабве, е обезценила своята валута толкова много. Освен това тази графика пропуска фалшифицирането на още трилиони долари, част от паричната измама в САЩ известна като „политика на нулеви лихвени равнища”. По този начин ако трябва да изберем само една нация, която наистина се нуждае от златен стандарт за възстановяване легитимността на паричната си система и възстановяване стойността на валутата си, това без никакво съмнение ще е САЩ.

Естествено ще има хора, които веднага ще поискат обяснение. Как може великият американски долар да бъде „безполезен” след като бележи ръст спрямо другите парични едници? Защо не попитате валутните манипулатори. За съжаление техните адвокати казват, че не трябва да се отговоря на този въпрос.

Всичко това оставя още по-голяма ирония в предложението на Блумбърг за връщане към златния стандарт, но само в Китай. Не се споменава истинската причина защо се нуждаем от златен стандарт, не само в САЩ или Китай, а на глобално ниво. Разкривайки тази причина ние веднага откриваме още по-голяма ирония. В тази публикация причината е централна тема на анализ защо (повече от всякога) се нуждаем от връщане към златен стандарт.

При липса на златен стандарт няма начин да се защитят спестяванията от конфискация чрез инфлация.

Алън Грийнспан (1966 г.)

Иронията в този цитат трябва да е непосредствено очевидна за всеки читател с разумни познания за паричната система на САЩ. Около две десетилетия след това предупреждение Алън Грийнспан се превръща в един от основните злодеи и отговорници за „конфискуването” спестяванията на американците (и хората по целия свят) чрез инфлация. Това е инфлация, която винаги съществува в една парична система основана върху фиатни пари и частично резервиране.

„Всички фиатни пари са схема на Понци. Това не е твърдение, а по-скоро една елементарна констатация. Това е принцип, който може да бъде доказан по множество различни начини, преки и непреки. Все пак какво са фиатните пари? Това е валута, която е такава единствено въз основа правителствен декрет. Хартия, която сме принудени да приемем при търгуване със стоки и услуги. Дали е никаква изненада, че такава измама никога не е била в състояние да издържи изпитанието на времето? Първите фиатни пари са с китайски произход преди около 1000 години. Оттогава насам всички фиатни пари създавани някога са или достигнали ниво на абсолютна безполезност (подобно на всички Понци схеми), или просто са били отстранени от обращение преди това да настъпи.”

Фиатната парична система осигурява средство за кражба чрез инфлация. А златният стандарт осигурява пречка за тази системна кражба. Това се потвърждава случайно и от Джон Мейнард Кейнс – краен противник на златото, когато той заявява, че златния стандарт връзва ръцете на правителството със „златни белезници”. Освен че ограничава количеството на парите в обращение, златният стандарт автоматично намалява размера, и по този начин влиянието, на финансовия сектор. Необходимостта от златен стандарт никога не е било по-голяма.

Златният стандарт осигурява следните икономически и парични добродетели:

  • защитава и пази богатството на всички граждани;
  • предпазва и запазва целостта на самата парична система;
  • гарантира (относително) фискално отговорни правителства;
  • гарантира (относително) рационално и устойчиво икономическо развитие;
  • намалява размера, тежестта и честотата на финансовите престъпления.

Кой се нуждае от златен стандарт? Ние и то веднага!

Защо сегашната финансова система е обречена? – Греъм Съмърс

Греъм Съмърс е главен пазарен стратег в Phoenix Capital Research. Статията в оригинал на английски език може да бъде прочетена на сайта ZeroHedge.

Сегашната финансова система е към края си. Това не са просто думи породени от страх, а факт. Системата бе пред разпад през 2008 г. Оттогава насам всяко по-важно решение удвоява същите лоши идеи, които създадоха последната криза. Тези лоши идеи като:

  1. прекалена задлъжнялост, предизвикана от политиката на лесни пари (експанзионистична парична политика);
  2. морален риск – не се допуска тези, които са направили ужасни грешки в банковия сектор да фалират;
  3. увеличаване на централизацията в икономиката.

Първите две са продукт на третата идея. Единствено когато шепа хора взимат важните решения можем да сме в ситуация, в която едно ужасно решение е последвано от още много ужасни след него. Движим се по пътя към централизацията вече в продължение на над 70 години. Днес 4-5 участници доминират всяка индустрия в САЩ. Медии, наркотици, енергетика, банково дело, каквото се сетите, има 4-5 корпорации, които контролират 90% от пазара.

caizvxqumaerod6

Бройката на самоосигуряващите се е в най-ниската си точка спрямо общия брой на заетите лица. Това подрива икономиката, премахва средната класа, понижава доходите и ни прави по-малко конкурентни. Също така убива креативността и поемането на риск (бел. ред. – предприемачеството). Процентът на разчитащите на едрия бизнес за доходите си в САЩ се увеличава. Помислете за финансовите медии, където един грешен въпрос към централен банкер води до уволнение. Това не е от полза нито за репортера, нито за банкера, нито за икономиката, защото убива креативността, конкуренцията, качеството на работа.

Ефектът на централизацията стига до корпоративните хранителни вериги. Понеже иновациите са стопирани от раздутите корпоративни структури мениджърите все повече разчитат на финансов инженеринг за възвръщаемост. В резултат на това компаниите издават дълг за да изкупят обратно акциите си, увеличавайки задлъжнялостта си с цел да повишат нивото на EPS (печалба на акция).

Днес американските корпорации са с 30% повече ливъридж отколкото са били през 2007 г. Но те не са единствените. Централни правителства също задлъжняват с рекордно темпо в опит да излъжат избирателите и да запазят статуквото. В резултат на това днес финансовата система има над 20 000 000 000 000 долара повече дълг, отколкото през 2008 г. Казано по друг начин – независимо от проблемите, които системата е имала през 2008 г., стойността на същите тези проблеми през 2016 г. е с 20 трилиона долара повече.

Логиката сочи, че е на път нова глобална криза. Тази от 2008 г. бе причинена от деривати, базирани върху потребителски-ориентирани активи (жилища). Следващата криза ще бъде причинена от деривати, базирани върху правителствено-ориентирани активи (облигации).

Това ще бъде решителната криза. Кризата от 2008 г. бе просто загрявка.

Грешките на Кейнс – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета „Крал Хуан Карлос“ в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Австрийската икономическа школа разполага с много на брой унищожителни критици на Общата теория на Джон Мейнард Кейнс – Фридрих фон Хайек, Жак Рюеф, Хенри Хазлит, Мъри Ротбард, Лудвиг Лахман, Лудвиг фон Мизес и Уилям Хът развиват важни аргументи против Кейнс и кейнсианството.

Вече можем да добавим ново име към списъка. През 2012 г. Хуан Рамон Райо публикува нова критика към magnum opus-а на Кейнс през „австрийската” призма на испански със заглавие Los Errores de la Vieja Economía (The Failure of the Old Economics) в чест на “The Failure of the “New Economics” на Хазлит.

По времето на Хазлит идеите на Кейнс са били считани за революционни и това е причината американецът да ги опише като вид „нов икономикс”, който отхвърля идеите на класиците и особено закона на Сей. В наши дни кейнсианството е част от мейнстрийма, общопризнатото. Кейнсианството, особено неговата основна идея, че публичните разходи намаляват безработицата, все още се преподава в университетите, прилага се от политиците и видно бива защитавано от Нобеловия лауреат по икономика за 2008 г. Пол Кругман.

Непосредственият политически отговор на последната финансова криза в западния свят е вдъхновен от „Общата теория”. Прилагането на идеите на Кейнс бе с цел да се предотврати втора Голяма депресия. Правителства въвеждат парична политика на лесни пари в съчетание с фискални стимули в отговор на това, което кейнсианците наричат балон, причинен от безразсъдни спекулации, които на свой ред са вдъхновени от “animal spirits”. По този начин дори книгата на Райо да бе обобщение на старите аргументи срещу Кейнс, моментът за публикуване е повече от подходящ, тъй като идеите от миналото са все още практика на настоящето.

И все пак книгата е много повече от обобщение и синтез на старите аргументи от гореспоменатите „австрийски” автори. Авторът ги надгражда, съчетава и развива по систематичен начин. Най-важното е, че добавя свои иновативни идеи в полза на разрушителното дело срещу „Общата теория”.

Критиката на Райо през „австрийската” парадигма е непреклонна, систематична и изчерпателна. Няма опит за усукване или изкривяване идеите на Кейнс. Липсата на т.нар. straw man аргументи прави критиката срещу ядрото на кейнсианските вярвания изключително силна. Той също така не търси терминологични противоречия и непоследователности. В този смисъл критиката на Райо е по-опустошителна например от част от тази на Хенри Хазлит, където той набляга на несъответствия, неточности и размиване в обяснението. Испанският икономист има за цел предоставянето на ясна и последователна картина върху разсъжденията на Кейнс и представя британеца във възможно най-благоприятна светлина.

Нека да разгледаме някои от аргументите Райо, започвайки с известната критика на  Кейнс към закона на Сей, че предлагането създава свое собствено търсене. Райо доказва закона в неговата оригинална версия: в дългосрочен план предлагането на стока х се нагажда към нейното търсене. В основата си стоките биват предлагани с цел закупуването на други стоки (включае и пари). Някой произвежда с целта да потърси нещо друго с полученото в бъдещ момент, което означава, че общо свръхпроизводство е невъзможно.

Законът на Сей ни води право към най-иновативния аргумент в книгата на Райо – в подкрепа на спестяването. Дори и острите критици на Кейнс измежду монетаристите или неокласиците признават, че британецът е бил най-малкото прав за това, че спестяването е дестабилизираща и опасна дейност.

Райо обаче доказва и подчертава социалната функция на спестяването. Търсенето на пари не е липса на каквото и да е търсене на пазара. Спестяванията са естествената реакция на индивидите спрямо производствена структура, която не е приспособена към техните нужди. Това е сигнал към предприемачите за протест, който сякаш гласи „Моля предложете различни стоки! Променете производствената структура, защото настоящата не е уместна.“

В ситуация на голяма несигурност дори е разумно трупането на средства в дългосрочен план. Райо предоставя пример – нека предположим, че несигурността се увеличава, защото хората очакват земетресение. Те започват да се спестяват, т.е. увеличават своя паричен баланс, което им дава по-голяма приспобимост. Това е напълно рационално и изгодно от гледна точка на участниците на пазара. Алтернативата е замразяването на средства чрез правителствени разходи. Публичното строене на небостъргачи е не само против волята на по-предпазливите индивиди; то също така ще се окаже пагубно, ако земетресението настъпи.

Спестяването е застраховка срещу бъдеща несигурност. Райо твърди, че ако търсенето на пари се увеличи продиктувано от предпазливост, краткосрочният пазарен лихвен процент ще спадне, докато дългосрочният ще се увеличи. Индивидите инвестират повече в краткосрочен план и по-малко в дългосрочен план. Това води до корекция на производствената структура. Повече средства ще бъдат използвани за производството на най-ликвидната стока (т.е. злато при златен стандарт), както и на потребителски стоки. Структурата на производство се измества към по-краткосрочни и по-малко рискови начинания, намалявайки по-дългосрочните и по-рискови такива. Следователно спестяването не води до насилствена неупотреба на капиталови стоки. Те биват премествани към по-краткосрочни производствени процеси. Райо настоява, че не е нерационално да се спестява. В действителност ако икономическите условия се променят, а дългосрочните процеси бъдат поддържани, може да се наложи последните да бъдат ликвидирани внезапно. Например земетресението ще унищожи незавършения небостъргач.

Трябва да се отбележи, че повечето „австрийци” не поддържат хибридна теория за лихвения процент. За Райо той се определя както от времевите предпочитания, така и от ликвидните. Повечето икономисти от школата защитават теория, базирана изключително на времевите предпочитания. Моята позиция по този въпрос (бел. ред. – тази на Филип Багус) може да бъде прочетена тук в съавторство с Дейвид Хоудън. Поради несигурност индивидът предпочита по-голямо количество ликвидност. Поради времевите си предпочитания същият предпочита това да стане рано, отколкото късно. Следователно кривата на доходността има тенденция да бъде възходяща. Когато несигурността се увеличи кривата става по-стръмна. По време на финансова криза обаче, друг ефект има тенденция да надделее. Когато обществото като цяло не е ликвидно голямото търсене на краткосрочни заеми (надпревара за ликвидност) има тенденция да предизвика низходяща крива на доходност.

Неупотребяваните ресурси са друга важна тема в книгата понеже Кейнс препоръчва инфлация в случай на наличие на такива. Райо задава въпроса защо ресурсите са неупотребени и достига до извода, че собствениците им настояват за цена, която е по-висока от тяхната дисконтирана пределна стойност. При тези обстоятелства инфлацията предполага преразпределение в полза на собствениците на тези ресурси, т.е. икономиката страда от принудително спестяване или потребление на капитал.

Когато производствените фактори коригират цените си, т.е. заплатите паднат обратно към своята дисконтирана пределна стойност, съвкупното търсене не бележи спад както Кейнс предполага. Точно обратното, то бележи ръст, тъй като производството се е увеличило.

Райо безмилостно опровергава и други кейнсиански концепции. Известният инвестиционен мултипликатор се нуждае от свободни ресурси от всички производствени фактори. И по-точно – нужна е доброволна безработица във всички производствени фактори плюс неизползван капацитет в индустриите, произвеждащи потребителски стоки. Ако няма доброволна безработица във всички фактори правителственото стимулиране ще доведе до ситуация, забавяща потока на продукцията (т.нар. bottleneck) понеже факторите няма да бъдат употребени за печелившите инвестиционни проекти. Ако всички фактори са свободни с изключение тези, използвани в продукцията на потребителски стоки, тогава правителствените стимули ще повишат цените на потребителските стоки и ще доведат до стесняване на производствената структура. Ако обаче има общо неизползване на фактори и са налични свободни ресурси в индустриите, произвеждащи потребителски стоки, тогава защо няма доброволно споразумение между собствениците на производствените фактори и предприемачите?

Друга важна кейнсианска идея е ликвидният капан. Той е налице, когато в една кризисна икономика лихвите са на много ниски нива. В такава ситуация Кейнс счита паричната политика за безполезна, защото спекулантите само и единствено ще трупат новонапечатаните пари. Спекулантите няма да инвестират в облигации, защото те са на максималните си цени и ще паднат, когато лихвените проценти най-накрая бъдат увеличени. В този момент паричната политика е импотентна. Публичните разходи са необходимото средство за стимулиране съвкупното търсене.

Райо показва, че след един изкуствено предизвикан растеж (или иначе казано икономически бум), в ситуация, където има много малинвестиции и обща свръхзадлъжнялост в икономиката, наистина почти няма търсене на кредити дори и при много ниски лихвени проценти. Ние действително сме в ликвиден капан, индивидите се борят за подобряване своята ликвидност. Те желаят да намалят дълговете си и да не поемат повече заеми. Паричната политика на ниски лихвени проценти всъщност влошава ситуацията, защото при наличие на ниски лихвени проценти няма стимул за предплащане и заличаване на дългове (защото тяхната сегашна стойност се повишава). Решението на това положение на обща несигурност е спестяване, стабилни институции, ликвидация на малинвестициите и намаляване на дълговете.

Висока степен на несигурност не означава висока безработица, защото дори и при ситуация на висока несигурност спадът в ценовото равнище факторите за производство създава нови възможности за печалба. При висока степен на несигурност те ще бъдат производството на злато (при златен стандарт) и на потребителски стоки.

Както Райо посочва – не е важно съвкупното предлагане или търсене, а неговият състав. Ако по време на депресия с изкривена производствена структура и в ситуация на ликвиден капан съвкупното търсене се увеличава с правителствени разходи, съществуващата структура не може да произведе най-желаните от потребителите стоки. Решението не е повече разходи и повече дългове, а намаляването на дълга и ликвидацията на малинвестициите.

Обратно, за Кейнс проблемът е винаги недостатъчно съвкупно търсене. Какво можем да направим, ако потребителите и инвеститорите не купуват достатъчно потребителски стоки, а вместо това спестяват? Кейнс препоръчва намаляване на данъците и лихвените проценти, за да се девалвира валутата. Но, защо, пита Райо, трябва потребителите и инвеститорите да купуват стоки, които не желаят?

Отговорът на Кейнс е, че в противен случай безработицата ще се увеличи. Райo реагира проницателно – ако човек е принуден да купува със заплатата си нещо, което не иска, защо изобщо трябва този човек да работи? Алтернативата на принудителното купуване е да се намалят заплатите до техните дисконтирани пределни стойности, което ще стимулира ръст в производството и търсенето. Както Райo посочва, обществото не става по-богато ако правителството принуди хората да купуват стоки, които те не желаят. По този начин същността на „Общата теория” за испанският икономист е следната: когато хората не искат да купуват това, което се произвежда, правителството трябва да ги принуди.

Прозренията от книга представени тук са само малка част. Райо предлага и анализ на основните дефиниции на Кейнс и теоретичните грешки, които стоят зад тях. Авторът предоставя „австрийски” анализ на финансовите пазари, обсъждайки взаимовръзките между кривата на доходността, лихвените проценти, дисконтовия процент, структурата на инвестициите, ликвидния капан и фондовата борса. Той анализира реалните и номинални заплати, бизнес циклите, политическите последици, както и интелектуалните предшественици на Кейнс, използвайки австрийската теория. Като бонус в края на книгата е добавена също така и критика на модела IS-LM, разработен от Джон Хикс и Франко Модилиани, който все още се преподава в университети по целия свят.

Книгата е пълна с блестящи идеи и осигурява най-мощната и пълна критика срещу Кейнс към момента. Los Errores de la Vieja Economía ще бъде бъдещата справка за учени и лаици, търсещи грешки в мисленето на Кейнс и в днешните политики. Главният недостатък на книгата е, че е на испански език. Надяваме се, че ще бъде преведена в близкото бъдеще.

Възможен ли е синтезът между социализма и капитализма, или т. нар. „Трети път”?

ПРЕДСТОИ ОБШИРНО ДОПЪЛВАНЕ

Капитализмът сред масите е синоним на едрия бизнес, мултинационалните корпорации, златните парашути и други държавни помощи за предприятията. За период от повече от сто години бизнес елитът по време на индустриалната революция е бил обявяван за Robber Baron. Левицата, съставена от социалисти, анархисти, демократи и всичко подобно им, критикува строго капитализма в продължение на векове, обявявайки го за предвестник на война, империализъм, масова бедност и тирания.

Благодарение на болшевишка Русия, социализмът и комунизмът са считани за тоталитарни идеологии. Ако капитализмът от своя страна води до плутокрация и тирания, а социализмът до тоталитаризъм, тогава какво следва? Много мислители през 20-ти век предлагат икономическa системa от т.нар. „Трети път”, която не е нито против всякаква държавна намеса, нито за пълна такава. Предложенията на левичарите са били синдикализъм, мутуализъм и фашизъм; а на техните идеологически противници – дистрибутизъм, джорджизъм. Доминиращата икономическа система в днешния западен свят е смесената („Трети път”), повлияна от кейнсианството.

Ерик фон Куенелт-Ледин е застъпник на „Третия път” на младини, но в крайна сметка стига до заключението, че той неизбежно води до тоталитаризъм. Капитализмът, ако бъде правилно разбран, не е едър бизнес, корпоративизъм или плутокрация. Той е свобода. Австрийската школа, и в частност Менгер, Бьом-Баверк, Мизес, Хайек и Ротбард, разубеждава Куенелт-Ледин. Той пише две отлични статии, в които обяснява историческите антикапиталистически възгледи на дясното движение: Economics in the Catholic World и The Roots of “Anticapitalism”.

В наши дни, благодарение на широко предубеждение и неразбиране, свободното предприемачество и държавната ненамеса в икономиката биват окачествявани като корпоративизъм. Моята подкрепа спрямо капитализма е смекчена от някои аспекти на мутуализма, джорджизма и дистрибутизма, както и от някои от по-умерените възгледи на Адам Смит, Хайек и Вилхелм Рьопке. Но чистият капитализъм на Австрийската школа не се нуждае от смекчаване. Нито Мизес, нито Ротбард са били поддръжници на едрия бизнес или който и да е аспект на съвременния съюз бизнеса и държавата.

Синтезът не е възможен. Изборът е колективизъм или индивидуализъм, етатизъм или свобода.