Праксеология – методологията на „Австрийската” икономическа школа

Автор: Мъри Ротбард.

Тази статия е откъс от “Economic Controversies” (2011 г.). За първи път е публикувана в “The Foundations of Modern Austrian Economics” (1976 г.). Ден 13-ти от 30-дневния списък на Робърт Венцел, който ще ви помогне да се превърнете в добре осведомен либертарианец.

Праксеологията е отличителната методология на Австрийската икономическа школа. Терминът за първи път е приложен от Лудвиг фон Мизес, който е не само основният архитект в разработването на тази методика, но и икономистът, който най-пълно и успешно го прилага в изграждането на икономическата теория. [1] Докато праксеологичният метод не е на мода (меко казано) в съвременната икономика, в социалната наука и във философията на науката, това е основният метод на по-ранната Австрийска школа. А също и на значителен сегмент от по-старата класическа школа, по-специално Жан-Батист Сей и Уилям Насау Сеньор. [2]

Праксеологията почива върху фундаменталната аксиома, че индивидуалните човешки същества действат, т.е. върху първичния факт, че хората се впускат в съзнателни действия към избраните от тях цели. Тази концепция за действие контрастира с чисто рефлексивното или първосигнално поведение, което не е насочено към определена цел. Праксеологичният метод удължава чрез вербална дедукция логическите последици от този изначален факт. Накратко праксеологичният икономикс е структура от логични последици от факта, че хората действат. Тази структура е изградена върху фундаменталната аксиома на действието, като същевременно има и няколко спомагателни като например, че хората се различават и човешките същества ценят свободното време. Всеки, който е скептично настроен към извеждането на цялата система на икономическо мислене от тази структура трябва да прочете „Човешкото действие” на Мизес. Освен това, тъй като праксеологията започва преди всичко с истинска аксиома, A, всички твърдения, които могат да бъдат изведени от тази аксиома трябва също така да са верни. Ако A означава B и А е вярна, тогава B също така трябва да бъде вярна.

Нека разгледаме някои от непосредствените заключения от аксиомата за действие. Действието предполага, че поведението на индивида е целенасочено – накратко, че е насочено към определена цел. Освен това неговото действие предполага, че той съзнателно е избрал определени средства, за да постигнете целите си. Тъй като той желае да постигне тези цели те трябва да са ценни за него; съответно той трябва да има стойностна скала, която управлява неговия избор. Това, че той използва средства предполага, че той вярва, че притежава технологичното знание, че определени средства ще постигнат желаните от него цели. Нека отбележим, че праксеологията не приема, че изборът на даден индивид е мъдър или правилен и, че е избрал технологично правилния начин за постигане на целите си. Всичко, което праксеологията твърди е, че всеки отделен индивид си поставя цел и вярва, дали погрешно или правилно, че може да достигне до нея чрез употребата на определени средства.

Освен това всички действия в реалния свят трябва да се извършват във времето; всички действия се извършват в настоящето и са насочени към бъдещето (непосредствено или отдалечено) постигане на една цел. Ако всички желания на едно лице могат да бъдат реализирани мигновено то няма никаква причина от каквото и да е негово действие. [3] Освен това фактът, че човек действа предполага неговата вяра, че действието ще подорби ситуацията; с други думи, че той ще предпочете ситуацията, която е резултат от неговото действие пред тази резултат от неговото бездействие. Действието означава, че човек не е всезнаещ относно бъдещето, ако бе така ничие негово действие не би променило каквото и да е. Следователно действието означава, че живеем в един несигурен свят, или на не нанапълно сигурно бъдеще. Съответно можем да коригираме нашия анализ на действието за да кажем, че човек избира да използва средства в съответствие с технологичния план в настоящето, защото очаква да постигне целите си в някакъв бъдещ момент.

Фактът, че хората действат задължително предполага, че използваните средства са оскъдни по отношение на желаните цели; ако те не бяха оскъдни целите щяха вече да бъдат постигнати и нямаше да има нужда от действие. Казано по друг начин – ресурсите, които са в предостатъчно количество вече не функционират като средство, тъй като вече не са обект на действие. По този начин въздухът е необходим за живота, а оттам и за постигане на целите; въпреки това не е обект на действието и следователно не може да се смята за средство, а по-скоро както мизес Мизес пише „общо състояние на човешкото богатство”. Където въздухът не е предостатъчен той може да стане обект на действие – където желан е хладен въздух топлия такъв се преобразува чрез климатик. Дори и при абсурдното и малко вероятно настъпване на Земен рай, при което всички желания могат да бъдат изпълнени незабавно, пак ще има най-малко едно оскъдно средство: времето, всяка негова единица, която е използвана за определена цел непременно не се използва за някоя друга. [4]

Такива са някои от непосредствените последици от аксиомата на действието. Ние достигнахме до тях като логическаа последица от съществуващия факт на човешкото действие, а оттам и до верни заключения от истинска аксиома. Независимо от факта, че тези заключения не могат да бъдат „тествани” чрез исторически или статистически средства, то няма нужда от такъв тест тъй като тяхната истина вече е установена. Историческите факти се използват само за узнаването точно кой клон от теорията е приложим в конкретен случай. По този начин за Крузо и Фрайдей праксеологичната теория на парите не е приложима, а единствено академична.

Съществуват два дяла в аксиоматично-дедуктивния метод: процесът на дедукция и епистемологическият статут на самите аксиоми. Първият е процесът на дедукция; защо средствата са вербални, а не математическа логика? [5] Без излагане на изчерпателната „австрийска” позиция срещу математическата икономика може да бъде изложена една позиция: нека читателят да приложи разработените до момента изводи и да опита да ги постави в математическа форма. И дори ако това можеше да се постигне какво би било то освен драстична загуба в смисъла на всяка стъпка от дедуктивния процес? Математическата логика е подходяща за физиката – науката, която се превърна в модел на който съвременните позитивисти и емпирици смятат, че всички други социални и физически науки трябва да подражават. Във физиката аксиомите, и следователно дедукциите, са сами по себе си чисто формални и придобиват смисъл единствено „операционно”, доколкото могат да обяснят и предскажат дадени факти. Точно обратното се наблюдава в праксеологията – в анализа на човешкото действие за аксиомите се знае, че са верни и смислени. В резултат на това всяка вербална дедукция също така е вярна и смислена; качество на словесние изводи е, че са смислени, за разлика от математическите символи, които не са значими сами по себе си. Така Кейнс, с репутация на математик и незапознат с „австрийските” идеи насочва следната критика към математическата символика в областта на икономиката:

„Грешката на символичните псевдо-математически методи при оформянето на система за икономически анализ, е че те изрично приемат пълна независимост между факторите и губят цялата си убедителност и авторитет ако тази хипотеза е отхвърлена: докато при обикновена комуникация, когато не манипулираме сляпо, знаем какво правим и значението на използваните думи през цялото време, можем мислено да поддържаме необходимите ни квалификации и промени, които трябва да направим на по-късен етап по начин, по който не можем да поддържаме сложни диференциали на няколко страници от учебника по алгебра, за които се предполага, че изчезват. Твърде голяма част от съвременния „математически” икономикс е точно толкова измислица, колкото и първоначалните допускания, върху които почиват, което позволява на автора да изгуби представа за комплексността и взаимозависимостите в реалния свят, заради лабиринт от претенциозни и безполезни символи.”[6]

Дори вербалната икономика да можеше да бъде успешно преведена на математически език и след това обратно на английски език, така че да се обяснят изводите, процесът е безсмислен и нарушава научния принцип на Бръснача на Окам. [7]

Освен това както политологът Бруно Леони и математикът Еугенио Фрола посочват:

„Често се твърди, че преводът на идеите от обикновен на математически език включва в себе си подобряване на логическата точност на самата идея, както и по-широки възможности за нейната употреба. Но липсата на математическа точност в обикновения език отразява точно поведението на отделните хора в реалния свят… Може да предположим, че преводът на математически език сам по себе си загатва за трансформация на човешките индивиди във витруални роботи.” [8]

По същия начин един от първите методисти в областта на икономиката – Жан-Батист Сей – отправя обвинение към математическите икономисти:

„Те не са успели да формулират тези въпроси на аналитичен език без да им отнемат естествената сложност посредством опростени процедури и своеволно потъпкване и като последствия, ако бъдат неправилно оценени, винаги по същество променят състоянието на проблема и изопачат всички негови резултати.” [9]

Съвсем наскоро Борис Ишболдин подчерта разликата между вербалната логика, или тази на езика („действителният анализ на мисълта, изложен чрез езикови средства и изразяващ реалността чрез преживяването), и „изградената” логика, която е „приложение на количествени (икономически) данни базирани на математиката и символичната логика, които е съмнително дали имат реални еквиваленти.” [10]

Въпреки че самият той е математически икономист синът на Карл Менгер пише остра критика на идеята, че математическото представяне в областта на икономиката е непременно по-точна от езика:

„Вземете предвид например твърденията

(2) На по-висока цена на една стока съответства по-ниско (или във всеки случай не по-високо) ниво на търсенето.

(2′) Ако р означава цената, а q търсенето на една стока => q = f(р) и dq/dp = f’ (p) ≤ 0

Тези, които смятат формулата (2′) за по-точна, или „по-математическа”, от изречението (2) са в пълно недоразумение… единствената разлика между (2) и (2′) е следната: тъй като (2′) е ограничено до функциите, които са диференцируеми, и чиито графики следователно имат допирателни (което от икономическа гледна точка не е по-правдоподобно от математическа кривина), изречението (2) е по-общо, но това по никакъв начин не го прави по-непрецизно. То е със същата математическа точност като (2′).” [11]

Обръщайки се от дедуктивния процес към аксиомите – какъв е техният епистемологичен статут? Тук проблемите са засенчени от различните лагери на праксеологичното мислене, особено за естеството на фундаменталната аксиома на действието. Лудвиг фон Мизес като привърженик на Кантовата епистемология твърди, че концепцията за действие е априорна за всеки опит, защото е по подобие на закона за причината и следствието част от „съществения и необходим характер на логическата структура на човешкия ум”. [12] Без да навлизам твърде дълбоко в мътните води на епистемологията ще отрека като аристотелианец и неотомист всякакви такива предполагаеми „закони на логическата структура”, че човешкият ум задължително импонира на хаотичната структура на реалността. Вместо това ще нарека всички тези закони „закони на реалността”, които умът разбира изследвайки и събирайки факти от реалния свят. Моето мнение е, че фундаменталната аксиома и спомагателните такива са извлечени от преживяване на реалността и следователно са в най-широкия смисъл емпирични. Съгласен съм с аристотеловата реалистична представа, че неговото учение е радикално емпирично, далеч повече от емпиризма на последователите на Хюм, който е доминиращ в съвременната философия. Следователно Джон Уайлд пише:

„Преживяването е невъзможно да се сведе до набор от изолирани впечатления или атомни единици. За структурата на зависимостите също така се знае, че притежава същите доказателства и сигурност. Непосредствените данни включват в себе си определена структура, които лесно се изваждат и сграбчват от ума като универсални есенции или възможности.” [13]

Освен това едни от най-широко разпространените данни за човешките преживявания са съществуването, съзнанието или усещането. За разлика от Кантовата гледна точка Хармън Чапман пише:

„Схващането е един вид усещане, начин на разбиране на нещата, а не предполагаема субективна манипулация на така наречените общи изрази или универсалии, които са непознавателни по природа и чийто произход е единствено „умствен” или „логичен”.

След като по този начин проникват данните, очевидно е, че схващането също синтезира тези данни. Но синтезът тук, за разлика от този на Кант, не е предварително условие за възприемане, предшестващ процес съставляващ възприятието и неговия предмет, а когнитивен синтез на разбирането. С други думи възприятието и преживяването не са резултати или крайни продукти на синтетичен априористичен процес, а самите те са синтетични или обширни схващания, чието структурно единство се определя единствено от естеството на реалността, т.е. от предвидените обекти в тяхната сплотеност, а не от съзнанието само по себе си, чиято (когнитивна) природа е да разбира реалното.” [14]

Ако в широкия смисъл на думата праксеологичните аксиоми са радикално емпирични, то тогава те са много различни от емпиризма на последователите на Хюм, който обхваща съвременната методология на социалните науки. В допълнение към по-горе, (1) те са базирани на общия човешки опит, така че след като бъдат формулирани стават очевидни от само себе си и по този начин не отговарят на модерния критерий за „фалсифицируемост” („опровержимост”); (2) те почиват, особено аксиомата за действието, освен на външната опитност, така и на универсалната вътрешна опитност, което означава, че доказателствата са разсъдъчни, а не чисто материални; и (3) следователно праксеологичните аксиоми са априористични за сложните исторически събития, които съвременният емпиризъм ограничава в пределите на понятието „преживяване”. [15]

Сей е може би първият праксеолог обяснил произхода на аксиомите в икономическата теория:

„Следователно предимството, с което се ползва всеки, който от различни и точни наблюдения може да установи наличието на тези общи факти, е демонстрирането тяхната връзка и извеждането техните последствия. Те със сигурност произтичат от неща като законите на материалния свят. Ние не си ги въобразяваме; те са резултати, които ни се разкриват чрез разумно наблюдение и анализ…

Политическата икономия… се състои от няколко фундаментални принципа и на голям брой изводи или заключения, изведени от тези принципи… които могат да бъдат приети от всеки разсъждаващ ум.” [16]

Фридрих фон Хайек критично описва праксеологичния метод, различавайки го от методологията на физическите науки и подчертава широко емпиричното естество на праксеологичните аксиоми:

„Състоянието на човека… води до това, че съществените основни факти, от които се нуждаем за обяснение социалните явления са част от общата опитност, част от нашето мислене. В областта на социалните науки елементите на сложните явления са известни и са отвъд всякакъв спор. В областта на естествените науки достигат най-много до ниво на догадки. Наличието на тези елементи е толкова по-сигурно в сравнение със закономерностите в сложните явления които пораждат, че те представляват истинския емпиричен фактор в социалните науки. Не може да има никакво съмнение, че именно различното положение на емпиричния фактор в процеса на разсъждение при двете групи дисциплини е в основата на голяма част от объркването по отношение на техния логичен характер. Съществената разлика е, че в областта на естествените науки  дедуктивното разсъждение трябва да започне от хипотеза, която е резултат от индуктивни обобщения, а в областта на социалните науки то започва директно от общоизвестни емпирични елементи и ги използва за да намери закономерностите в явленията, нещо, което преките наблюдения не могат да постигнат. Те са, така да се каже, емпирично дедуктивни науки, които пристъпват от общоизвестните ни елементи към закономерностите в явленията, които не могат да бъдат пряко установени.” [17]

По същия начин Джон Елиът Кърнс пише:

„Икономистът стартира със знание за крайните причини. Той вече е в самото начало на своето начинание, място до което физикът достига едва след години лабораторни изследвания… Не е нужен никакъв сложен процес на индукция за достигане до това откритиепоради тази причина имаме или може да имаме, ако пожелаем да насочим вниманието си към този въпрос, непосредствено знание за причините в нашето съзнание относно това, което преминава през нашите умове и информацията, която нашите сетива… ни предават като външни обстоятелства.” [18]

Уилям Насау Сеньор го формулира по следния начин:

„Физическите науки, чийто фокус върху човешкия ум е поставен на второ място, изготвят своите предпоставки почти изключително на база наблюдение или хипотеза… От друга страна менталните науки и изкуства – главно от съзнанието. Тематиките, в които са най-осведомени са тези за работата на човешкия ум. [Предпоставките са] малко, но достатъчно на брой общи твърдения, резултат от наблюдения или разсъждения, които почти всеки човек признава за познати му (или най-малкото част от минали негови познания) веднага след като ги чуе.” [19]

Бидейки в пълно съгласие с този пасаж Мизес пише, че тези „непосредствено очевидни твърдения” са с „априористичен произход… освен ако някой не иска да нарече априористичното познание вътрешна опитност.” [20]

Което Мариан Боули, биографът на Сеньор, правилно коментира:

„Единственото фундаментално различие между общото становище на Мизес и това на Сеньор се състои в очевидното отричане на австриеца от възможността за използване на каквито и да били общи емпирични данни, т.е. факти от всеобщото наблюдение, за първоначални предпоставки. Тази разлика разкрива основните идеи на Мизес относно естеството на мисълта, и макар да е с всеобщо философско значение, няма особено за икономическия метод сам по себе си.” [21]

Трябва да се отбележи, че за Мизес само основната аксиома на действието е априорна; той признава, че второстепенните аксиоми на човешките разнообразие и природа и на свободното време като благо са изцяло емпирични.

Модерната посткантианска философия изпитва големи неприятности при опитите да обхване очевидни твърдения, които са изначално верни и неподлежими на проверими хипотези, което в наши дни ги прави „фалшифицируеми”. Както и философът Хао Уанг споделя, изглежда, че понякога емпириците в момент на затруднение при опит за опровержение на теория използват модерното противопоставяне на аналитично срещу синтетично, обявявайки я непременно или за дегизирано определение, или спорна и несигурна хипотеза. [22]

Но какво става когато подложим прехвалените „доказателства” на съвременните позитивисти и емпирици на анализ? Откриваме, че съществуват два вида доказателства, които както могат да потвърдят, така и да опровергаят даденото твърдение: (1) ако нарушава законите на логиката, например предполага, че A = -А; или (2) ако се потвърждава от емпирични факти (например в лаборатория), които могат да бъдат проверени от много хора. Но какво е естеството на тези „доказателства”, освен извеждането по различни начини на досега неясните твърдения в ясни и очевидни такива, т.е. ясни и очевидни за научните наблюдатели? Накратко, логическите или лабораторните процеси служат като доказателство на „аз-а” на различните наблюдатели, че твърденията са потвърдени или опровергани, или използвайки остаряла терминология – верни или неверни. Но в такъв случай твърденията, които са непосредствено очевидни за „аз-а” на наблюдателите имат поне толкова добър научен статут, колкото и останалите форми на доказателства, които към момента са по-общоприети. Или както го формулира последователят на Т. Аквински Джон Дж. Тууи:

„Процесът на доказване се състои в това неочевидното да се превърне в очевидно. Ако едно твърдение е изначално очевидно, то опитът за неговото доказване е безсмислен; той ще се състои в това да се докаже очевидността на нещо вече очевидно.” [23]

Аксиомата за действие според Аристотел трябва да е неоспорима и очевидна, тъй като критикът, който се опита да я опровергае установява, че трябва да я използва в процеса на предполагаемото опровержение. Следователно аксиомата за съществуването на човешкото съзнание е доказано очевидна от факта, че самият акт на отричане съществуването на съзнанието трябва да се да се извърши от съзнаващо същество. Философът Р. Филипс нарича това определяне на очевидната аксиома „принцип на бумеранга”, тъй като „макар да я хвърляме надалеч тя отново се връща към нас.” [24] Подобно противоречие е налице у този, който се опита да опровергае аксиомата за човешкото действие. (Защото той ipso facto прави съзнателен избор на средства в опита си да достигне до поставената цел: в този случай целта е опровержение на аксиомата за действие. Той използва действие в опита си да опровергае представата за действие.

Разбира се човек може да каже, че отрича съществуването на очевидни принципи или други установени истини от реалния свят, но това действие само по себе си не притежава епистемологична обоснованост. Както Тууи изтъква:

„Човек може да каже каквото пожелае, но не може да мисли или да прави каквото пожелае. Той може да каже, че е видял кръгъл квадрат, но не може да мисли, че го е видял. Той може да каже ако пожелае, че е видял кон, който язди сам себе си, но ние ще знаем какво мнение да имаме за него, ако го направи.” [25]

Методологията на модерния позитивизъм и емпиризъм се проваля дори във физическите науки, за които е много по-подходяща в сравнение с науките за човешкото действие; действително се проваля когато двата вида дисциплини се свържат помежду си. Следователно феноменологът Алфред Шютц, ученик на Мизес във Виена и пионер в прилагането на феноменологията в социалните науки, посочва противоречието, което се поражда у емпириците и тяхната настойчивост за принцип на емпиричната верифицируемост в областта на науката, докато в същото време отричат съществуването на „други умове”, обявявайки го за недоказуемо. Но тогава кой се очаква да осъществява лабораторна проверка, ако не същите „други умове”? Шютц пише:

„Неразбираемо е как е възможно авторите, които са убедени, че проверката на интелигентността на другите човешки същества е невъзможна, могат да имат такова доверие в принципа „верифицируемост”, принцип, който може да се осъществи единствено посредством сътрудничество с другите.” [26]

По този начин съвременните емпирици пренебрегват необходимите предпоставки за научния метод, който те защитават. За Шютц познанието за тези предпоставки е „емпирично” в най-широкия смисъл на думата:

„При условие, че не ограничаваме този термин да сетивните си възприятия за обектите и събитията във външния свят, а също включим и експерименталната форма чрез която здравият разум разбира човешките действия и резултатите от тях по отношение на техните мотиви и цели.” [27]

След като коментирахме естеството на праксеологията, нейните способи, аксиоми и философски основи, нека разгледаме сега каква е връзката между нея (бел. ред. Праксеологията) и другите науки за човешкото действие. По-конкретно – какви са разликите между праксеологията и технологията, психологията, историята и етиката?

Накратко праксеологията се състои от логическите последици от универсалния факт, че хората действат, че използват средства, за да постигнат избраните от тях цели. Технологията се занимава с проблема как да постигнем целите си, използвайки средствата. Психологията с въпроса защо хората си поставят различни цели и как достигат до своя избор на определена цел. Етика се занимава с въпроса какви цели или ценности трябва да имат хората. И историята се занимава с целите в миналото, какви средства са били използвани и какви са били последиците от тези действия.

Следователно праксеологията, или по-специално икономическата теория, е уникална дисциплина сред социалните науки; тя не се занимава с човешките ценности, цели и действия, не се занимава и с това какви е трябвало да бъдат, а с факта, че индивидите имат цели и действат с цел постигането им. Законите на полезността, търсенето и предлагането се прилагат независимо от вида на стоките и услугите. Както Джозеф Дорфман пише относно “Outlines of Economic Theory” (1896 г.) на Хърбърт Дейвънпорт:

„Етичният характер на желанията не е основна част от неговото излседване. Индивидите са се трудили и са били подложени на лишения за „уиски, пури и сладко” според него, както и за „храна или реколта”. До момента в който индивидите са склонни да купуват и продават „глупости и злини”, това биха били икономически фактори с пазарна репутация, а що се отнася до полезността като икономически термин, тя представлява единствено адаптацията към човешките желания. Щом индивидите са ги желали те задоволяват тяхната нужда и са мотиви на производство. Ето защо не е нужно икономиката да изследва произхода на желанията.” [28]

Праксеологията почива върху методическия индивидуализъм, на факта, че само индивидите чувстват, оценяват, мислят и действат. Индивидуализмът винаги е бил обвиняван от своите критици – и винаги неправилно – с допускането, че всеки индивид е херметически затворен „атом”, отсечен и неповлиян от никого. Този абсурдно погрешен прочит на методологичния индивидуализъм е в основата на триумфалната демонстрация на Джон Кенет Гълбрайт в неговия труд “The Affluent Society” (1958 г.), че ценностите и решенията на индивидите са повлияни от други индивиди и по тази причина се предполага, че икономическата теория е невалидна. Гълбрайт също така заключава, че тези избори, поради това, че са повлияни, са изкуствени и нелегитимни. Фактът, че праксеологичната икономическата теория се основава на универсалния факт на индивидуалните ценности и избори означава, повтаряйки Дорфман, че „не е нужно икономическата теория да изследва произхода на избора”. Икономическата теория не се основава на абсурдното предположение, че всеки индивид достига до своите ценности и избори във вакуум, изолиран от човешка намеса. Очевидно е, че индивидите постоянно се учат и се влияят един друг. Както Хайек пише в своята известна критика към Гълбрайт „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect’”:

„Аргументът на професор Гълбрайт може лесно да бъде използван без каквато и да е промяна, за да се демонстрира безполезността на литературата или всякаква друга форма на изкуство. Със сигурност желанието за литература на отделния индивид не е с първоизточник в самия него в смисъла, че ако бе той щеше да узнае, ако не съществуваше самата литература. Дали това означава, че производството на литература не може да се окачестви като задоволяване на желание, защото само производството й провокира търсене?” [29]

Фактът, че „Австрийската” школа се крепи здраво от самото начало върху анализирането на отделните субективни ценности и избори за съжаление води до това ранните икономисти от школата да приемат термина психологическа школа. Резултатът от това е серия от неправилни критики, че най-новите открития на психологията не са включени в икономическата теория. Това също така веди до погрешни схващания, като например, че законът за намаляващата пределна полезност почива на някакъв психологически закон за ситост на желанията. Всъщност, както Мизес твърдо посочва, законът е праксеологически, а не психологически и няма нищо общо със задоволяването на желанията, например, че десетата лъжица сладолед може да носи по-малко удоволствие от деветата лъжица. Вместо това законът е праксеологична истина, извлечена от природата на действието, че първата единица от дадена стока ще бъде използвана за най-належащото желание, следващата единица към следващото най-належащо и т.н. [30] По един-единствен въпрос праксеологията и сродните й науки за човешкото действие застават твърдо зад позицията на философската психология: относно твърдението, че човешките ум, съзнание и субективност съществуват и следователно съществува и действието. Тук тя се противопоставя на философската основа на бихейвиоризма и свързаните с нея доктрини и се присъединява към всички клонове на класическата философия и феноменологията. По всички други въпроси праксеологията и психологията са различни и отделни дисциплини. [31]

Особено важен въпрос е връзката между икономическата теория и историята. Тук отново, както в много други области на „австрийския” икономикс, Лудвиг фон Мизес има изключителен принос, особено в чрез своята “Theory and History”.[32] Oсобено любопитен е фактът, че Мизес и други праксеолози са често обявявани за противници на историята. Мизес наистина е твърдял не само, че икономическата теория не е необходимо да бъдат „тествана” от историята, но също така и, че това е невъзможно. Това е така, защото за да бъде тестван един факт, той трябва да е прост и хомогенен с другите факти в достъпни класове. Лесно се тества в лабораторията, че един атом на мед, един на сяра и четири на кислород ще се комбинират, за да образуват меден сулфат. Всеки един от тези атоми е хомогенен и следователно тестът може да бъде повтарян безкрайно. Но всяко историческо събитие, както Мизес посочва, не е просто и повторяемо; всяко събитие е сложен резултат от разнообразни и многобройни причини, никоя от които никога не остава в постоянни взаимоотношения с другите. Следователно всяко историческо събитие е хетерогенно и историческите събития сами по себе си не могат да бъдат използвани за тестване или изграждане на исторически закони, количествено или по какъвто и да е друг начин. Можем да поставим всеки един атом на мед в хомогенен клас от атоми на мед; не можем обаче да направим същото с историческите събития.

Това разбира се не означава, че не съществуват прилики между историческите събития. Има много прилики, но не и хомогенност. Има много прилики между президентските избори през 1968 г. и 1972 г., но те не са хомогенни събития, тъй като са белязани от важни и неизбежни разлики. Нито пък следващите избори ще бъдат повтаряемо събитие, което може да бъде поставено в хомогенен клас. Следователно не е възможно да се извлекат закони от тези събития, нито научни, нито количествени.

Вече сме наясно с радикалната опозиция на Мизес спрямо иконометрията. Иконометрията не само се опитва да имитира естествените науки, използвайки сложни и разнородни исторически факти сякаш са повторяеми и хомогенни лабораторни факти; тя също така трансформира качествената заплетеност на всяко събитие в количествени измерители, а след това увеличава заблудата считайки, че тези количествени отношения са постоянни в човешката история. В ярък контраст спрямо физическите науки, които почиват на емпиричното откриване на количествени константи, иконометрията, както Мизес нееднократно е подчертавал, не е успяла да открие една константа в човешката история. И като се има предвид непрекъснато променящите се условия – човешка воля, знание и ценности – немислимо е, че иконометрия ще успее някога в това начинание.

Съвсем без да е против историята, праксеологът, а не предполагаемите почитатели на историята, отдава голямо значение на неизбежните и уникални факти от историята на човечеството. Освен това праксеологът е този, който съзнава, че не може основателно отделните индивиди да бъдат третирани от учените като същества, които не притежават интелект и не действат според своите ценности и очаквания, а като камъни или молекули, чието движение може да бъде научно проследено в предполагаеми константи или количествени закони. В допълнение праксеологът е този, който е истински емпиричен, защото съзнава уникалния и разнороден характер на историческите факти; самопровъзгласилите се за „емпирици” грубо нарушават историческите факти, опитвайки се да ги сведят до количествени закони. Мизес се отнася по следния начин към иконометристите и другите форми „количествени икономисти”:

 „Не съществуват константни отношения в областта на икономиката, следователно каквото и да е измерване е невъзможно. Ако един статистик определи, че в един определен момент увеличение от 10 на сто в предлагането на картофи в Атлантис е последвано от 8-процентен спад в цената той не установява нищо отностно това, което се е случило или може да се случи при промяна в предлагането на картофи на друго място в друг момент. Той не е „измерил” „еластичността на търсенето” на картофите. Той е създал един исторически факт. Не съществува интелигентен човек, който може да се осъмни, че поведението на хората по отношение на картофите или която и да е друга стока, е променливо. Индивидите оценяват едни и същи неща по различен начин, а оценката се променя с променящите се условия…

Неосъществимостта на измерването не се дължи на липсата на технически методи, а на липсата на константни отношения… Икономиксът не е, както… позитивистите повтарят отново и отново назадничава, защото не е „количествена”. Не е количествена и не измерва, защото не съществуват константи. Статистически цифри, отнасящи се до икономическите събития са исторически данни. Те ни казват какво се е случило в неповторим исторически момент. Физическите събития могат да бъдат тълкувани въз основа на придобитите от експерименти познания за константните отношения. Историческите събития не са податливи на такова тълкуване…

Опитността в икономическата история винаги е опитност от комплексни явления. Тя никога не може да предостави знание подобно на това, което експериментаторът извежда от лабораторен експеримент. Статистиката е метод за представяне на историческите факти… Статистиката на цените е икономическа история. Прозрението, че при равни други условия, увеличение в търсенето трябва да доведе до увеличение в цената не е придобито чрез опит. Никой никога не е бил и никога няма да бъде в състояние да наблюдава промяна в едни от пазарите данни, при равни други условия. Не съществува такова нещо като количествен икономикс. Всички познати ни икономически количества са данни от икономическата история… Никой не е толкова смел да поддържа твърдението, че покачване в предлагането на всяка стока с X процента трябва винаги, навсякъде и по всяко време, да означава спад в цената с Y процента. Но тъй като никой количествен икономист никога не се е осмелил да определи точно, въз основа на статистически опит, специалните условия за осъществяването на определено отклонение в съотношението между X и Y, безполезността на неговите усилия е очевидна.” [33]

Доразвивайки своята критика Мизес добавя:

“Количествата, които наблюдаваме в областта на човешката дейност… са непостоянни. Промените, които настъпват в тях недвусмислено влияят на резултата от нашите действия. Всяко количество, което можем да наблюдаваме е историческо събитие, факт, който не може да се опише напълно, без да се уточни времето и географското положение.

Иконометрикът не е в състояние да опровергае този факт. Той не може да предотврати допускането, че няма „константно поведение”. Въпреки това той иска да използва количествени стойности, произволно избрани въз основа на исторически факт, като „неизвестно константно поведение”. Единственият предтекст който използва е, че хипотезите му показват само, че „тези неизвестни стойности остават разумно константни за период от няколко години”. [34] Дали този константен период все още трае или е настъпила промяна може да се установи единствено и само по-късно във времето. В ретроспекция може да е възможно, макар и само в редки случаи, да се обяви, че в продължение на определен (вероятно по-скоро кратък) период приблизително стабилно константно съотношение, което иконометрикът нарича „разумно”, преобладава между числовите стойности на два фактора. Но това е коренно различно от константите във физиката. Това е отстояване на исторически факт, а не на константа, до която може да се прибегне в опит да се прогнозира бъдещето. [35] Високо оценяваните уравнения са, доколкото те се прилагат към бъдещето, просто уравнения, в които всички количества са неизвестни.” [36]

„В математическата трактовка на физиката разграничението между константи и променливи има смисъл; то е съществено във всеки отделен случай на технологично изчисление. В икономиката не съществуват постоянни отношения между различните величини. Следователно всички установими данни са променливи. Математическите икономисти повтарят, че тежкото положение на математическата икономика се състои във факта, че има голям брой променливи. Истината е, че има само променливи и не съществуват константи. Безсмислено е да се говори за променливи там, където няма константи.” [37]

Каква тогава е правилната връзка между икономическата теория и икономическата история, или по-точно историята като цяло? Функция на историка е да се опита да обясни уникалните исторически факти, които са в неговата компетенция; за да стори това адекватно той трябва да използва всички подходящи теории от всички различни дисциплини, които засягат неговия проблем. Историческите факти са сложни резултати от безброй причини, произтичащи от различните аспекти на човешкото състояние. Следователно историкът трябва да бъде готов да използва не само праксеологична икономическа теория, но и прозрения от физиката, психологията, технологията и военната стратегия, заедно с тълкувателно разбиране на мотивите и целите на индивидите. Той трябва да използва тези инструменти и да разбере както на целите на различните действия, така и последиците. Понеже разбирането на връзките между различните индивиди и техните взаимодействия, както и историческия контекст, е сложен процес, историкът, използвайки инструментите на физическите и социалните науки е в известна степен „артист” и следователно няма гаранция или дори вероятност, че двама историци ще отсъдят една ситуация по еднакъв начин. Те може да достигнат до консенсус за повечето фактори в тяхното обяснение на генезиса и последствията от дадено събитие, но малко вероятно е да достигнат до такъв относно точното тегло на всеки отделен фактор. Служейки си с различни научни теории те трябва да преценят коя теория да приложат във всеки отделен случай; позовавайки се на един пример използван по-рано в тази статия, един историк едва ли ще използва теорията на парите в историческото обяснение на действията на Робинзон Крузо. За икономическия историк икономическите закони нито се потвърждават, нито се тестват от историческите факти; вместо това, законът, когато се приложи уместно, спомага в обясняването на фактите. Фактите по този начин илюстрират работата на закона. Връзката между праксеологичната икономическа теория и разбирането на икономическата история е умело обобщено от Шютц:

„Никое икономическо действие не е възможно без някаква препратка към актьора, но последният е абсолютно анонимен; това не си ти, нито аз, нито предприемачът, нито дори „икономическият човек”, а чисто универсаленият „някой”. Това е причината, поради която твърденията на теоретичния икономикс притежават „универсална валидност”. Въпреки това изучаването на актьора като такъв е възможно, както и опитът да се узнае какво се случва в съзнанието му; разбира се тогава изучаващият не е в рамките на теоретичната икономика, а в тези на икономическата история или икономическата социология… Изявленията на тези науки обаче не могат да претендират за универсална валидност, защото те се занимават с икономическите настроения на конкретни исторически лица или с видовете икономическа дейност, за които действията са доказателство…”[38]

Използвана литература:

1.See in particular Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (New Haven: Yale University Press, 1949); also see MisesEpistemological Problems of Economics, George Reisman, trans. (Princeton, NJ: Van Nostrand, 1960).

2.See Murray N. Rothbard, „Praxeology as the Method of the Social Sciences,“ in Phenomenology and the Social Sciences, Maurice Natanson, ed., 2 vols. (Evanston: Northwestern University Press, 1973), 2 pp. 323–35 [reprinted in Logic of Action One, pp. 29–58]; also see Marian Bowley, Nassau Senior and Classical Economics (New York: Augustus M. Kelley, 1949), pp. 27–65; and Terence W. Hutchinson, „Some Themes from Investigations into Method,“ in Carl Menger and the Austrian School of Economics, J.R. Hicks and Wilhelm Weber, eds. (Oxford: Clarendon Press, 1973), pp. 15–31.

3.In answer to the criticism that not all action is directed to some future point of time, see Walter Block, „A Comment on ‘The Extraordinary Claim of Praxeology’ by Professor Gutierrez,“ Theory and Decision 3 (1973): 381–82.

4.See Mises, Human Action, pp. 101–2; and esp., Block, „Comment,“ p. 383.

5.For a typical criticism of praxeology for not using mathematical logic, see George. J. Schuller, „Rejoinder,“ American Economic Review 41 (March 1951): 188.

6.John Maynard Keynes, The General Theory of Employment, Interest, and Money (New York Harcourt, Brace, 1936), pp. 297–98.

7.See Murray N. Rothbard, „Toward a Reconstruction of Utility and Welfare Economics,“ in On Freedom and Free Enterprise, Mary Sennhoz, ed. (Princeton, NJ: D. Van Nostrand, 1956), p. 227 [and reprinted in Logic of Action One]; Rothbard, Man, Economy, and State, 2 vols. (Princeton: D Van Nostrand, 1962), 1:65–66. On mathematical logic as being subordinate to verbal logic, see Rene Poirier, „Logique,“ in Vocabulaire technique et critique de la philosophie, Andre Lalande, ed., 6th ed. Rev. (Paris: Presses Universitaires de France, 1951), pp. 574–75.

8.Bruno Leoni and Eugenio Frola, „On Mathematical Thinking in Economics“ (unpublished manuscript privately distributed), pp. 23–24; the Italian version of this articles is „Possibilita di applicazione della matematiche alle discipline economiche,“ Il Politico 20 (1995).

9.Jean-Baptiste Say, A Treatise on Political Economy (New York: Augustus M. Kelley, 1964), p. xxvi n.

10.Boris Ischboldin, „a Critique of Econometrics,“ Review of Social Economy 18, no. 2 (September 1960): 11 N; Ischboldin’s discussion is based on the construction of I.M. Bochenski, „Scholastic and Aristotelian Logic,“ Proceedings of the American Catholic Philosophical Association 30 (1956): 112–17.

11.Karl Menger, „Austrian Marginalism and Mathematical Economics,“ in Carl Menger, p. 41.

12.Mises, Human Action, p. 34.

13.John Wild, „Phenomenology and Metaphysics,“ in The Return to Reason: Essays in Realistic Philosophy, John Wild, ed. (Chicago: Henrey Regnery, 1953), pp. 48, 37–57.

14.Harmon M. Chapman, „Realism and Phenomenology,“ in Return to Reason, p. 29. On the interrelated functions of sense and reason and their respective roles in human cognition of reality, see Francis H. Parker, „Realistic Epistemology,“ ibid., pp. 167–69.

15.See Murray N. Rothbard, „In Defense of ‘Extreme Apriorism,'“ Southern Economic Journal 23 (January 1957): 315–18 [reprinted as Volume 1, Chapter 6]. It should be clear from the current paper that the term extreme apriorism is a misnomer for praxeology.

16.Say, A Treatise on Political Economy, pp. xxv–xxvi, xlv.

17.Friedrich A. Hayek, „The Nature and History of the Problem,“ in Collectivist Economic Planning, F.A. Hayek, ed. (London: George Routledge and Sons, 1935), p 11.

18.John Elliott Cairnes, The Character and Logical Method of Political Economy, 2nd ed. (London: Macmillan, 1875), pp. 87–88; italics in the original.

19.Bowley, Nassau Senior, pp. 43, 56.

20.Mises, Epistemological Problems, p. 19.

21.Bowley, Nassau Senior, pp. 64–65.

22.Hao Wang, „Notes on the Analytic-Synthetic Distinction,“ Theoria 21 (1995); 158; see also John Wild and J.L. Cobitz, „On the Distinction between the Analytic and Synthetic,“ Philosophy and Phenomenological Research 8 (June 1948): 651–67.

23.John J. Toohey, Notes on Epistemology, rev. ed. (Washington D.C.: Georgetown University, 1937), p. 36.; italics in the original.

24.R.P. Phillips, Modern Thomistic Philosophy (Westminster, Maryland: Newman Bookshop, 1934–35), 2, pp. 36–37; see also Murray N. Rothbard, „The Mantle of Science,“ in Scientism and Values, Helmut Schoeck and James W. Wiggins, ed., (Princeton, NJ: D Van Nostrand, 1960), pp. 162–65.

25.Toohey, Notes on Epistemology, p. 10. Italics in the original.

26.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 2, Studies in Social Theory, A. Brodersen, ed. (The Hague: Nijhoff, 1964), p. 4; see also Mises, Human Action, p. 24.

27.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 1, The Problem of Social Reality, A. Brodersen, ed. (the Hague, Nijhoff), 1964, p. 65. On the philosophical presuppositions of science, see Andrew G. Van Melsen, The Philosophy of Nature (Pittsburgh: Duquesne University Press, 1953), pp. 6–29. On common sense as the groundwork of philosophy, see Toohey, Notes on Epistemology, pp. 74, 106–13. On the application of a similar point of view to the methodology of economics, see Frank H Knight, „‘What is Truth’ in Economics,“ in On the History and Method of Economics (Chicago: University of Chicago Press, 1956), pp. 151–78.

28.Joseph Dorfman, The Economic Mind in American Civilization, 5 vols. (New York: Viking Press, 1949), 3, p. 376.

29.Friedrich A. Hayek, „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect,'“ in Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics(Chicago: University of Chicago Press, 1967), pp. 314–15.

30.Mises, Human Action, p. 124.

31.See Rothbard, „Toward a Reconstruction,“ pp. 230–31.

32.Ludwig von Mises, Theory and History (New Haven: Yale University Press, 1957).

33.Mises, Human Action, pp. 55–56, 348.

34.Cowles Commission for Research in Economics, Report for the Period, January 1, 1948–June 30, 1949 (Chicago: University of Chicago Press, 1949), p. 7, quoted in Mises, Theory and History, pp. 10–11.

35.Ibid., pp. 10–11.

36.Ludwig von Mises, „Comments about the Mathematical Treatment of Economic Problems“ (Cited as „unpublished manuscript“; published as „The Equations of Mathematical Economics“ in the Quarterly Journal of Austrian Economics, vol. 3, no. 1 (Spring 2000), 27–32.

37.Mises, Theory and History, pp. 11–12; see also Leoni and Frola, „On Mathematical Thinking,“ pp. 1–8; and Leland B. Yeager, „Measurement as Scientific Method in Economics,“ American Journal of Economics and Sociology 16 (July 1957): 337–46.

38.Alfred Schütz, The Phenomenology of the Social World (Evanston, Ill.: Northwestern University Press, 1967), pp. 137, 245; also see Ludwig M. Lachmann, The Legacy of Max Weber (Berkeley, California: Clendessary Press, 1971), pp. 17–48.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s