Кой ще се грижи за бедните в една капиталистическа система?

Бедността е фундаментален проблем в икономиката. В това съмнение няма и всички са съгласни. Различия се пораждат обаче относно това каква е причината за нея и как да я преборим. Икономистите от левия спектър, т.е. защитниците на високо преразпределение на средства от страна на държавата, са на мнение, че „ако държавата не се погрижи за бедните, то те ще умрат от глад, тъй като злите капиталисти няма да го направят”. Те обаче страдат от липса на разбиране на проблема. Ние изначално сме бедни и чрез производство сме създали нещо, което задоволява нечии човешки потребности. Така постепенно забогатяваме. Не чрез преразпределение (защото е нямало всъщност какво да се преразпредели), а чрез  производство. Взимането от някого (относително богат), за да се даде на някой друг (относително беден) няма да ни направи като цяло по-богати, по-вероятно е да бъде спирачка пред производството, защото на никого няма да му хареса да му бъде иззета част от произведеното (още повече ако е голяма част, за каквато съветват същите тези левичари). Освен това самият процес на изземване е съпроводен от разходи и реално се губи стойност при преразпределението на средствата. Нужно е да се отбележи, че не всички бедни са незаслужено в такова положение, наистина някои са имали малшанс или не са имали физическа възможност да извършват труд, но други изключително и само по своя вина са в състояние на бедност. Друг довод против различните социални помощи е, че когато бъдат предоставени средства на определените за бедни индивиди, последните, ако оценят сумата, която получават за достатъчна, няма да желаят да упражняват труд, защото все пак всеки предпочита почивката пред труда. Така се създава манталитет на лична безотговорност – някой друг ще се погрижи за мен. Разбира се в чуждата помощ няма нищо лошо, но както се казва в прочутата поговорка – „помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Ако бедните разчитат на чужда помощ за избавление от бедността, предпоставките за успех не са големи.

След като разгледахме позицията на левия спектър нека отправим поглед и към противоположния. Той разбира се е на коренно различна позиция. Прогресът не се постига чрез преразпределение, а чрез производство. А производство се стимулира чрез законова защита на частната собственост и липса на пречки пред акта на производство, или ако такива са налице, то колкото по-малко са те, толкова по-добре. Разделението на труда, т.е. когато отделни индивиди се специализират в производството на различни стоки, увеличава материалното благосъстояние на всички. Предпоставка за това разделение е частната собственост и наличие на пазар, т.е. доброволна размяна. Но защо това води до напредък? Богатите индивиди няма как да произвеждат всичко, физически е възможно,  също така и времето не го позволява. Но първо нека стане ясно защо са богати – в най-общия случай, защото тяхната производителност на труда е относително висока. Разбира се възможно е да е благодарение на привилегия, предоставена от властта, но това е друга тема. Колкото по-голямо е разделението на труда, толкова по-развита е икономиката, толкова повече работни места са налице, толкова по-богато е населението. Бедните (тези с ниска производителност на труда) може в производството на всяко нещо да отстъпват на богатите, но понеже както вече казахме е невъзможно последните (богатите) да се ангажират с всички производствени процеси, то ще има работа за същите тези бедни. Никой не се ражда научен, тясната специализация е следствие от знания и опит, а индивидите с относителна ниска производителност няма как да бъдат изхвърлени от пазара, защото техният труд е ценен за всички останали – те предоставят възможност на останалите да се заемат със сложни производствени процеси. Компютърен програмист АА, който владее два коренно различни езика по-добре от програмист ББ ще избере този език, в който е по-продуктивен и ще се освободи място за ББ, макар последният да е по-непродуктивен и в двата езика.

„Рикардо излага Закона за сдружаването, за да докаже какви са последствията от разделението на труда, когато един индивид или група, по-ефективни във всяко едно отношение, си сътрудничат с индивид или група, по-малко ефективни във всяко едно отношение. Той изследва резултатите от търговията между два района, неравномерно надарени от природата, с предположението, че стоките, но не и работниците и натрупаните средства за бъдещо производство (капиталовите стоки), могат да се движат от единия район към другия. Разделението на труда между два такива района, както показва законът на Рикардо, ще увеличи производителността на труда и следователно е полезно за всички страни, дори и физическите условия на производство на всяка стока да са по-благоприятни в единия район, отколкото в другия. За по-обезпечения район е печеливша стратегия да съсредоточи усилията си в производството на онези блага, за които превъзходството му е по-голямо, и да остави на по-малко обезпечения район производството на други стоки, в които превъзходството му не е толкова значително. Парадоксът, че е по-печелившо да се оставят по-благоприятните домашни условия за производство неизползвани и да се доставят стоките, които са могли да се произведат, от райони, в които условията за тяхното производство са по-малко благоприятни, е резултат от неподвижността на труда и капитала, за които по-подходящите места за производство са недостъпни.”

Лудвиг фон Мизес, Човешкото действие, МаК, 2011, стр. 127

Как всъщност държавата пречи на бедните в опитите си да им помогне? Както вече споменахме, ако тя им предоставя средства за справяне с бедността, тя създава някаква форма на лична безотговорност. Индивидите не разчитат предимно на себе си и своите умения, а на нещо извън техния контрол и което всеки момент може да им обърне гръб и да спре да им помага. Друга пречка, която е много често срещана, е административната минимална работна заплата. Нискоквалифицираният труд няма как да намери място на пазара от тази намеса на държавата. И докато в наши дни МРЗ се счита, че защитава бедните, то в началото на XX век мнението на икономистите е било друго. Те отново са я защитавали, но същевременно с това са знаели и дори открито са заявявали, че е чудесно средство за елиминиране на определен клас работници (разбира се по-непродуктивните).

Advertisements

Как ще приключи книжният паричен стандарт? – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета “Крал Хуан Карлос” в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Книжният (фиатен) паричен стандарт сее семената на собствената си разруха. Изкушението за монополистичния производител на парите да увеличи предлагането е почти непреодолимо. В система с непрекъснато увеличаване на паричното предлагане, и като следствие, постоянно увеличаване на цените, поддържането на кешов баланс с цел закупуване на активи в бъдещ период не е много рационално решение. По-добрата стратегия е задлъжняване при покупката на активи и изплащане на дълговете в следващ период при девалвирала валута. Също така има резон в купуването на активи, които по-късно могат да бъдат заложени като обезпечение с цел получаване на допълнителни заемни средства. Книжната парична система води до прекомерни нива на дълг.

Това е особено вярно за тези, които очакват, че ще бъдат спасени с новонапечатани пари от нищото – големите предприятия, банките, както и правителството.

В момента сме в ситуация, наподобяваща задънена улица за системата на книжните пари. След последната криза правителствата спасиха малинвестициите в частния сектор и увеличиха своите социални разходи. Задлъжнялостта скочи до небето. Централните банки напечатаха пари, за да изкупят публични дългове (или за обезпечение по кредити към банковата система) в безпрецедентни количества. Лихвените проценти бяха намалени, почти до нулата. Размерът на дефицитите остава огромен. Никакъв съществен реален растеж не е налице. В същото време банковата система и другите финансови играчи държат огромни количества публичен дълг. Правителствен фалит веднага ще предизвика фалит в банковия сектор. Повишаването на лихвените проценти до по-реалистични нива или продажбата на активи, закупени от централната банка ще постави под огромен въпрос платежоспособността на банковия сектор, силно задлъжнелите компании и  правителството. Изглежда дори забавянето в процеса на печатане на пари може да предизвика спирала от фалити. Драстично намаление в размера на държавните разходи и дефицити не изглежда много вероятно предвид стимулите за политиците.

Ще бъде ли поддържан процесът на печатане на пари и поддържане на лихвените проценти около нулата до момента, в който хората изгубят доверието си във книжните пари? Може ли този процес да бъде поддържан, или непременно ще сме свидетели на хиперинфлация рано или късно?

Най-малко седем възможности са възможни:

  1. Инфлация. Правителствата и централните банки могат просто да продължат по пътя на инфлацията и да печатат парите, необходими за спасяването на банковата система, правителствата и другите свръхзадлъжняли агенти. Това допълнително ще увеличи моралния риск. Този вариант в крайна сметка води до хиперинфлация, като по този начин се дълговете се ликвидират. Длъжниците печелят, спестителите губят. Богатството, което индивидите са спестили през своя живот не ще бъде в състояние да осигури такъв висок стандарт на живот, който те преди това са си представяли.
  2. Неизпълнение на задълженията. Правителствата могат да подобрят финансовите си позиции като просто не изпълнят своите обещания. Правителствата могат например драстично да намалят разходите си (например за пенсии, безработица), за да елиминират дефицита по бюджета и да изплатят натрупаните дългове.
  3. Отказ от изплащане на задълженията. Правителствата могат също така директно да обяват фалит. Това води до загуби за банките и застрахователните компании, които са инвестирали спестяванията на своите клиенти в държавни ценни книжа. Може да предизвика колапс в банковата система. Спиралата от свръхзадлъжнелите агенти би бил своеобразен икономически армагедон. Затова и политиците до момента правят всичко по силите си да предотвратят тази възможност.
  4. Финансова репресия. Друг начин за измъкване от капана на дълга е финансовата репресия. Това е начин за насочване на повече средства към правителството, по този начин улеснявайки ликвидацията на публичния дълг. Може да представлява законодателство, правещо инвестиционните алтернативи по-малко привлекателни или задължение към инвеститорите да купуват държавни книжа. Заедно с реален растеж и да спад в разходите финансовата репресия може действително да намали правителствения дълг.
  5. Изплащане на дълга. Проблемът със свръхзадължнялостта също може да бъде разрешен чрез фискални мерки. Идеята е да се премахне правителствения дълг и да се рекапитализират банките чрез данъчно облагане. Намалявайки свръхзадлъжнялостта се намалява необходимостта централната банка да поддържа лихвения процент на ниско ниво и да продължи печатането на пари. Валутата може отново да бъде стоково-обезпечена. За да се постигне тази цел правителството конфискува богатство в огромен мащаб и изплаща държавния дълг. Големи съкращения в мащаба на разходите биха могли да бъдат използвани, за да се изплати дългът. След Втората световна война САЩ успява да намали своето съотношение на дълг към БВП от 130% през 1946 г. до 80% през 1952 г.
  1. Валути реформа. Има възможност за валутна реформа, включително неизпълнение (частично) по държавния дълг. Този вариант е много привлекателен, ако някой желае да се оттърве от свръхзадължеността без висока инфлация. Наподобява натискането на бутона за рестартиране и продължаване в системата на книжните пари. Такава реформа е настъпила в Германия след Втората световна война (финансовата репресия не е била на дневен ред), когато старата система на книжни пари се заменя от нова (райхсмарка и немска марка респективно). В този случай средствата на спестителите са експроприирани, но дълговият товар на много хора ще намалее.
  2. Bail-in. Например в Кипър банковите кредитори (спестителите) се превръщат в банкови акционери. Размерът на банковите задължения намалява, а този на капитала се увеличава. Количеството на пари в обращение намалява. Процесът рекапитализира банковата система и премахва лошите кредити. Собственият капитал може да се увеличи толкова много, че частично неизпълнение на задълженията няма да застраши стабилността на банковата система. Спестителите търпят загуби. Например индивидите, които са инвестирали в животозастраховане, което от своя страна е закупило банкови задължения или държавни книжа ще претърпят загуби. В резултат на това свръхзадлъжнялостта на банките и правителствата спада.

Всеки от седемте варианта, или комбинация от два или повече, може би предстои. Във всеки случай ще се разкрият загубите и ще бъде сложен край на илюзията относно богатството. По същество данъкоплатци, спестители или ползватели на валутата се използват за намаляване нивото на дълга и за поставяне на валутата върху по-стабилна основа. Еднократен данък върху богатствата, реформа на валутата или bail-in не са много популярни варианти, тъй като брутално и изведнъж показват загубите. Първият вариант е много популярен, тъй като прикрива разходите за спасяването на задлъжнелите. Въпреки това съществува опасността в някакъв момент инфлацията да излезе извън контрол. А монополният производител на пари не желае да загуби своята привилегия. Преди да се стигне до неконтролируема инфлация, правителствата все повече ще обсъждат другите алтернативни варианти, които биха могли да нулират системата.

Настоящата ситуация е по-страшна от фалита на Лемън Брадърс, но се крепи…засега

Статията на английски език в оригинал може да бъде намерена тук.

Финансовият дистрес при облигациите създава условия за финансова криза

Токсичните корпоративни облигации в САЩ, евфемистично наричани „дистрес” (обезценен) дълг, се увеличиха с 15% през февруари, достигайки до 327,8 млрд. долара (увеличение с 265% на годишна база) по данни на S&P Capital IQ. Броят на компаниите нараства с 9% до 353, със 128% повече на годишна база.

Последното подобно увеличение на дълга бе през ноември 2008 г., а на компаниите – през октомври 2008 г. Лемън Брадърс обяви банкрут през септември.

По данни на S&P Capital IQ тези облигации носят доходност, която е с поне 10 процентни пункта над тази по американските ДЦК. Представено в табличен вид фиаското изглежда по следния начин:

US-Distressed-debt

Коефициентът на дистрес на S&P сe увеличава с 4.3 на месечна база до 33.9 през февруари, бележейки 9-месечен ръст и почти утроявайки се на годишна база! Най-високото ниво на коефициента бе достигнато през юли 2009 г. Но най-плашещо е следното: през септември 2008 г., преди фалита на Лемън Брадърс, но когато финансовата криза бе набрала сили и борсите бяха в червено, нивото на коефициента бе „само” 28.9:

 Distress-ratio

Коефициентът измерва нивото риск включено в цената на облигацията. Увеличение в неговото ниво е „обикновено предвестник на повече непогасени задължения” според доклада.

И това не се отнася единствено за енергийния и минния сектори. От общо 607-те проблемни емисии 172 (или 28 на сто) са в енергийния сектор, а 80 (или 13 на сто) са в минния. Останалите 59% са разпределени в останалите сектори.

По отношение на общия размер на дълга третият по големина сектор е този на телекомуникациите с 31 емитента и 33.5 млрд. долара дълг, следван от комуналните услуги, където дългът се увеличава с 58% само за един месец (!) до 32.5 млрд. долара. Таблицата показва осемте най-застрашени сектора в доларово изражение (в скоби е броят на компанните):

 Distressed-sectors

Когато задълженията по облигациите просрочат, притежателите им не могат да очакват много: 76% от всички дистрес емисии са или необезпечени, или второстепенни по изискуемост; 47% от тях получават най-ниската оценка за погасяване на задълженията.

Това, че дистресът при високорисковите облигации е на по-високо ниво, отколкото когато Лемън Брадърс обяви банкрут, както и че е очакванията за повече неизпълнения на задължения, отколкото по времето на банкрута, е интересно по няколко причини.

Днес все още никой не е в паника. Федералният резерв говори за повишаване на лихвените равнища. Няма признаци за четвърта порция количествени облекчения. Трите най-големи борсови индекса в страната, въпреки че спадат не са се сринали,  предоставяйки по този начин усещане за затишие пред буря.

Част от това затишие е все още широко разпространеното мнение, че всичко засега се крепи, че единствено енергийният сектор е засегнат, а, да, и минният е унищожен. И въпреки това хаосът възтържествува. Тези високорискови облигации са предвестници. Стотици акции съставляващи големите индекси се сриват. Така изглежда процесът на прочистване от кредитния балон.