„Австрийска” критика на банкирането с частични резерви

Почти всички съвременни икономисти от Австрийската икономическа школа са противници на централната банка като финансова институция и защитници на система на свободно банкиране. Различията се появяват в опита да се дефинира какво точно означава свободното банкиране – такова с частично резервиране или с пълно. Съвременните последователи на Мизес и Ротбард – най-известните от които са Ханс-Херман Хопе, Йорг Гуидо Хюлзман, Уолтър Блок, Хесус Уерта де Сото, Джоузеф Салерно, Лю Рокуел, Робърт Мърфи, Том Ууудс, Марк Торнтън, Филип Багус и Дейвид Хаудън са за банкиране с пълно (или 100%-ово) резервиране, докато най-отявлените поддръжници на банкирането с частични резерви без централна банка (школата на свободното банкиране) са Джордж Селджин, Лоурънс Уайт, Кевин Дауд, Лилънд Йегър, Роджър Гарисън и Стивън Хорвиц.

Какво всъщност е банкирането с частични резерви?

Нека започнем с отговор на въпроса какво са парите – това е общоприетото средство за размяна на стоки и услуги в икономиката. Те надграждат бартерната размяна и са се появили благодарение на спонтанен пазарен процес, а не на държавна намеса. Това са били стокови пари (обезпечени с определена стока), а не сегашните книжни или фиатни (необезпечени). Паричните заместители следователно са право на собственост върху точно определено количество пари. Лудвиг фон Мизес ги определя като парични сертификати. Ако паричните заместители не са обезпечени с абсолютно нищо (какъвто е случаят след 1971 г.), то тогава те се наричат фидуциарни средства. Лесно е да определим системата на банкиране с частични резерви, защото сме заобиколени от нея. Когато даден вложител отиде в банковия клон и внесе съотвената сума получателят на сумата, в частност, банковата институция има законовото задължение да запази малка част от тези средства като резерв в съответната й сметка в централната банка и да се разпорежда с останалата част както прецени за най-добре. Тази система се гради изключително на доверие у вложителите, защото ако последните поискат да получат средствата си, то те не са там. Това е и основният аргумент в полза на създаването на кредитор от последна инстанция в лицето на централна банка.

Критика на Ротбард, Хопе, Хюлзман и Блок

Тук обаче идва т.нар. title-transfer theory of contract на вече споменатия Мъри Ротбард, представена в „The Ethics of Liberty” (стр. 133) – невъзможно е двама различни притежатели на една и съща стока да са нейни собственици по едно и също време. Хопе показва този аргумент (1994 г.) изключително в сферата на отношенията между депозитор и кредитор. Банкирането с частични резерви е измамно, защото по своята същност всяко договорно взаимоотношение, което представя двете страни като едновременни собственици на определената стока (или повече от един законен собственик на определена стока) е измама. Естествено, че тук не става въпрос за някаква кооперация, чиито членове притежават определена собственост, а няколко отделни и независими един от друг собственици. Също така дори членовете на кооперацията не могат физически да притежават едновременно едно и също нещо. Един прост пример – двама собственици притежават кола, но те имат 50%-ов дял върху нея, няма как и двамата да я използват едновременно и независимо един от друг.

Независимо дали са съгласни или не с последствията от банкирането с частични резерви, в момента, в който сделката стане факт и вложителят, и банката стават едновременни собственици на вложените средства. Те се съгласяват да създадат допълнителни права на собственост върху фиксираната и реална към определения момент собственост. Създаването на повече фиатни пари не може по никакъв начин да увеличи собствеността, или имуществото, или ресурсите, които са налични в икономиката. Единственото, което постигат е преразпределение на това имущество между отделни собственици. Имуществото може да бъде увеличено единствено чрез производство, а това също така ще доведе и до увеличение в броя на правата на собственост.

Защо се казва, че банките създават пари от нищото или от въздуха? Защото фидуциарните средства символизират допълнителни права на собственост върху непроменено количество имущество. Те не са резултат от увеличено имущество на депозанта или банката, а са права върху несъществуваща собственост, търсещи налична собственост.

Следните договори между депозант и банка са възможни: „А” прехвърля средствата си в клон на банка „Б”, изправяйки се пред две възможности:

  1. запазване на собственост върху средствата;
  2. отказ от собственост върху средствата;
  3. няма трети вариант.

При 1) „А” получава разписка за определената сума, която е прехвърлил. „Б” се задължава да съхранява средствата.

При 2) „Б” получава право на собственост върху средствата, а „А” получава едно от следните:

  • настояща и съществуваща стока притежавана от „Б”;
  • право на собственост върху стока притежавана преди това от „Б”, но прехвърлена на „А”;
  • право на собственост върху бъдеща стока.

Измежду изброените алтернативи не съществува създаването на фидуциарни средства. Защо не трябва да съществуват необезпечени парични заместители? По същата причина поради която няма право на собственост върху кола или къща, която не съществува.

Критика на Багус и Хаудън

„Австрийците”, които подкрепят банкирането с частични резерви го правят с целта да постигнат по този начин парично или монетарно равновесие. Те обаче бъркат спестяванията с кешовите наличности. Според тях създаването на депозити увеличава предлагането на спестявания, с други думи създаването на кредит съставлява увеличение на реалните спестявания. Това обаче не е така. Тези новосъздадени средства не са в състояние да подкрепят един по-дълъг производствен процес. Реалните спестявания съдържат в себе си въздържане от потребление, за разлика от фидуциарни средства, които се създават ex nihilo („от нищото”). Съществува друг проблем с подхода за парично равновесие. Търсенето на пари е равносилно на търсенето на кешови наличности. Такова увеличение е породено от бъдеща несигурност. Търсенето обаче е строго индивидуално и когато се казва, че търсенето на пари се е увеличило никога не бива да забравяме, че отделните индивиди ще са повишили търсенето си по различен начин. Според школата на свободното банкиране предлаганата от тях система достига до равновесно положение, създавайки необезпечени средства. Но също така изпускат микроикономическия поглед как тези новосъздадени пари ще достигнат до индивидите в относителните им темове на увеличение на търсене на пари. Система на пълно резервиране не е пред този информационен проблем. Когато индивид поиска да увеличи своите кешови баланси той просто се въздържа от инвестиция или потребление, или пък продава част от собствеността си.

Последици от системата на частично банкиране

Банкирането с частични резерви създава кредитна експанзия. Това поражда изкривяване на производствената структура. Изкуствено бива понижаван лихвения процент, което кара предприемачите да започнат по-капиталоемки и по-дълготрайни процеси, които няма как да бъдат завършени, защото необходимите ресурси не са налични. Мизес (1928 г.) и Хайек (1928 г.) показват нагледно до какво води политиката на ценова стабилизация по време на икономически ръст. Комбинацията от ръст и постоянно парично предлагане ще породи спад в цените. Ако банките стабилизират цените лихвеният процент ще се понижи изкуствено и ще е по-нисък от пазарното си ниво, показващо истинските спестявания. Налице ще бъде икономически бум, ако бъдат стартирани повече проекти, отколкото могат да бъдат устойчиво завършени с наличните спестявания. По подобие стабилизационна политика спрямо ценовото равнище, защитавана от школата на свободното банкиране ще доведе до бум. При увеличено ниво на търсене на пари цените бележат спад, за да се приспособят към това първоначално увеличение. При равни други условия, т.е. липса на промяна във времевите предпочитания у индивидите, не е налично увеличение в спестяванията или ресурсите, които са необходими за стартиране на ново начинание. От това следва, че лихвеният процент ще остане непроменен. Банка, оперираща с частични резерви (създавайки кредит) в същата ситуация влияе върху лихвения процент и го намалява. Банкирането с частични резерви без централна банка все повече създава нуждата от създаване на кредитор от последна инстанция, както де Сото правилно посочва (2006 г.)

Исторически преглед на дебата

През 19 век в Англия се оформят две школи – банковата и валутната. Първата е защитничка на банкирането с частични резерви, докато другата е против него. Според банковата школа частичното резервиране е:

  • юридическо оправдано и носи положителни ефекти за икономиката;
  • идеалната парична система е тази, която позволява увеличение в паричното предлагане, за да регулира увеличение в населението и растежа (идея на Джон Лоу);
  • системата, създавайки необезпечени пари позволява на паричното предлагане да достигне нуждите на търговията без да създаде инфлационни ефекти и изкривяване на производствената структура.

Макар школата да допуска теоретични грешки, тя е права, за разлика от валутната, че банковите депозити изпълняват същата функция като банкнотите (понеже са техен заместител). И през цялото време на дебата икономистите от банковата школа са защитавали съвсем правилно тезата, че ако техните колеги от валутната школа са прави, то освен забраната към централната банка да създава необезпечени пари трябва да се добави и такава към търговските банки да създават необезпечени депозити.

Икономистите от валутната школа допускат според де Сото (2006 г.) три основни грешки:

  • не разбират, че банковите депозити в система на частично резервиране изпълняват същата функция като необезпечените пари;
  • не успяват да обяснят напълно бизнес цикъла поради липсата на капиталова теория. Това и поражда тяхното незнание на влиянието на кредитната експанзия върху различните етапи от производствената структура на икономиката. Не изследват в детайли връзката между паричното предлагане и лихвения процент и това е причината за тяхната хипотеза, че парите са неутрални;
  • в унисон с идеите на Д. Рикардо са считали, че наличието на централна банка е единственият начин да бъдат намалени инфлационните предпоставки.

Тези три грешки се оказват фатални и макар законът на Сър Робърт Пийл, по-известен като Bank Charter Act от 1844 г., да е с цел да бъдат стопирани кризите, то историята ни показва, че това не се случва. Причината, колкото и странно да звучи, се корени в неразбирането, че банковите депозити са парични заместители, както и Мизес в последствие пише.

Зараждане на дебат в наши дни

През 1933 г. икономисти от Чикагската школа начело с Ървинг Фишер предлагат т.нар. “Chicago Plan”. Тяхната цел е да посочат причините за Голямата депресия и достигат до извода, че тя се корени в банкирането с частични резерви. Въпреки, че идеята генерира интерес, тя е бързо забравена. В навечерието на Голямата рецесия този план отново излиза на дневен ред. Най-голямото му проучване и тестване става през месец 2012 г., когато икономисти от МВФ в лицето на Яромир Бенеш и Майкъл Кумхоф публикуват научна статия, тествайки идеята с иконометрични модели. Тяхното заключение е в полза на премахването на банкирането с частично резервиране.

Две държави в лицето на Исландия и Швейцария обръщат сериозно внимание на банкирането с частични резерви в наши дни. През 2015 г. в Исландия икономистът Фрости Сигурйонсон публикува изследване, възложено от премиера по това време на страната, в което изследва приложимостта на банкиране с пълно резервиране. Швейцария пък ще организира референдум за правото на банките да създават пари, след като са събрани необходимите 110 000 гласа.

Използвана литература

Bagus, Philipp and David Howden. 2010. “Fractional Reserve Free Banking: Some Quibbles”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 13

Hayek, Friedrich A. von. 1928. “Das Intertemporale Gleichgewichtssystem der Preise und die Bewegungen des ‘Geldwertes,’” Weltwirtschaftliches Archiv 2: 36–76. Published in English in Hayek, 1984. Money, Capital and Fluctuations: Early Essays. London: Routledge, 71–118.

Hoppe, Hans-Hermann. 1994. „How Is Fiat Money Possible? – or, The Devolution of Money and Credit.” Review of Austrian Economics 7, no. 2:49-74.

Hoppe, Hans-Herman, Jorg Guido Hulsmann and Walter Block. 1998. “Against Fiduciary Media”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 1

Huerta de Soto, Jesús. 2006. Money, Bank Credit and Economic Cycles. Melinda A. Stroup (trans.). Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute.

Mises, Ludwig von. 1928. Geldwertstabilisierung und Konjunkturpolitik.

Rothbard, Murray N. 1982. “The Ethics of Liberty”. New York University Press.

Държавата – голяма или малка

„Данъците са цената, която плащаме за едно цивилизовано общество” е мисъл на американския юрист Оливър Уендъл Холмс, живял през 19 и 20 век. Това ни бива набивано като наратив, особено в наши дни. Дали това обаче е така? Нужно ли е държавата да събира насилствено данъци, такси и акцизи, за да живеем в съвременно общество? Надявам се следващите редове да отговорят подобаващо на този въпрос.

Първо – какво е това данък. Това е едностранно, безвъзмездно и насилствено плащане от страна на жителите на определена територия в полза на държавата. Ако приемем т.нар. non-agression principle в либертарианството (аксиома за ненападение), то държавата, събирайки данъци, го нарушава. Но нека не бъда празнословен и разясня малко. Това е основополагащ принцип в либертарианската философия и според него всеки индивид е собственик на себе си и притежава абсолютната власт върху собственото си тяло (не е ничий роб). От това следва, както Мъри Ротбард пише, че на никого не е разрешено да напада физически (единствено е разрешено при самоотбрана). Освен това индивидът, смесвайки труда си с всеки нестопанисван ресурс, става негов пълноправен собственик. От тези две аксиоми – собственост върху себе си и първоначално придобиване на собственост – произтича основанието за цялата система на правата на собственост в едно свободно пазарно общество.

Десният клон на либертарианството е разделен на две групи – deontological или natural-rights и consequentialist libertarianism. М. Ротбард е част от групата на естественоправните либертарианци, но дори да не приемем неговата етика, а тази на консеквенциалистите, измежду които са имена като Лудвиг фон Мизес, Милтън и Дейвид Фридман и Фридрих Хайек, ние също така ще бъдем против голямата държава и високото данъчно бреме. За тях пазарната икономика и капитализмът носят положителни последици – това е и причината да са техни защитници. Според тях държавата трябва да е в ролята на „нощен пазач” – да е наш арбитър, а не да ни предоставя най-различни услуги. Присъщи са й 3 функции: съд, армия, полиция. Такива са и първоначалните функции на федералното правителство на САЩ, като дори с втората поправка на тяхната конституция от 1791 г. се разрешава на жителите да носят оръжие и да се защитават при нужда, независимо срещу кого. Кога и как държавата се разраства до сегашните си нива са тема на друга публикация.

Приемайки, че държавата трябва да ни пази и да има тези гореспоменати три функции не е равносилно на правото й да изземва част от доходите ни. Тя може да се финансира на базата на двустранен договор, което ще означава следното: макар тя да предоставя тези услуги е възможно и някои частни предприемачи да го правят и следователно да са нейна конкуренция. Монополът в абсолютно всеки един случай е нещо вредно и пагубно, докато конкуренцията е точно обратното. Конкуренция в смисъла, че всеки е способен да се съревновава с всеки и да предлага по-добър продукт по отношение на цена, качество, задоволяване на потребности.

Съвсем нормално е мнозинството хора да нямат икономически нужните знания и да се лъжат по обещанията на политиците, че последните могат да им осигурят по-добро бъдеще като вземат от богатите и предоставят на бедните. Надявам се след тази публикация прочелите я да са наясно защо това е невъзможно. Да се върнем към политиците. Тяхната цел не е да се погрижат за бедните, а да спечелят доверието на хората и да бъдат избрани/преизбрани като управници. Няма как в предизборната си реч вместо всеизвестната им реторика „големите корпорации са зли, трябва да ги спрем в опитите им да експлоатират работниците, можем да го направим единствено с високи данъци и множество регулации” те да кажат „всеки индивид гледа собствения си интерес и е съвсем рационално, както аз в лицето си на политик да ви лъжа, че мога да ви предоставя качествена и безплатна услуга, така и предприемачите да не желаят да ви платят колкото на вас ви се иска”. Изпуска се една малка, но същевременно изключителна важна подробност тук – ако взаимоотношенията бъдат оставени на произвола на пазара, предприемачите, макар да нямат никакво желание да плащат високи заплати, ще бъдат оставени в следната дилема от конкурентите си – или ще трябва да заплатят възможно най-високата и близка до желаната от работниците цена на труд, или ще ги загубят като работна ръка. И точно това се случва в някои нерегулирани от държавата пазари. Да, всеки би желал да получава много повече, отколкото е ценен неговия труд за останалите, но това не е честно спрямо останалите, нали? А капитализмът прави точно това – той е справедлив спрямо всички и насърчава можещите. Прави всички ни по-богати, защото при доброволна размяна и двете страни печелят. За разлика от него какво прави държавата? Наказва умните и можещите в опита си да изравни всички ни. Но ние сме изначално различни и имаме различни таланти и умения. Точно свободата ни прави неравни, а равенството (или стремежът към него) ни прави несвободни.

Виждали сме много примери за това как държавата е лош стопанин. Рядко обаче някой обяснява защо това е така. Нека помислим малко. Тя не е някакво измислено същество, анимационен герой, а се състои от хора с техните присъщи човешки интереси, и както теорията за публичния избор ни казва, тези техни интереси не са нашите граждански интереси. Те имат свои близки и роднини, за които желаят да се погрижат, а не за неизвестната за тях баба от някое китко българско селце. Никой няма да се погрижи за мен (може би единствено най-близките ми биха), освен ако аз сам не поема инициативата и опитам да се погрижа за себе си. Поемането на лична отговорност е първата стъпка към финалната за всекико цел финансова независимост.

И като финални думи ще обясня защо данъците са вредни, но от малко по-различна гледна точка. На повърхността всеки вижда, че данъците са приход в държавната хазна, като в последствие този приход бива преразпределян по различни направления – най-общо помощи и услуги. Но това преразпределение, освен че е тенденциозно, също така е с по-ниска номинална стойност от първоначално събраната. Все пак трябва да бъдат плащани заплати на чиновниците. На идеологическо ниво обаче същите тези насилствени плащания обезкуражават и наказват по възможно най-грубия начин личната инициатива, те са спирачка пред човешкия ум и изобретателност. На индивида му бива отнеман плода на неговия труд. И в същото време, приемайки, че социалната функция на държавата е в напреднал стадий, данъците насърчават мързела и зависимостта от другите. Както казва великият френски икономист Бастиа в „Държавата” (1850 г.): „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.”