Културният марксизъм – мит или реалност?

Марксизъм, ама не икономически, а културен. Ако някога сте се чудили защо в съвременното западно общество преобладаващото мнение е, че мразенето на бялата раса не ви прави расист и същевременно с това мразенето на някоя различна от бялата раса ви прави автоматично расист… то тази статия ще ви е най-малкото интересна. Културният марксизъм реалност ли е или е просто една конспиративна теория? Според Уикипедия той е „понятие, което описва конспиративна теория в консервативните и крайнодесни среди (alternative right), според която Франкфуртската школа и лявата политическа мисъл са в основата на заговор, който цели да унищожи западната култура. Според застъпниците на теорията, мултикултурализмът и политическата коректност целят да унищожат западното общество и са продукт на критическата теория”.

Това обаче е реториката на колективистично настроените индивиди. Първо нека започнем с няколко въвеждащи уточнения. Същността на философското разделение на „леви” (колективистично) и „десни” (индивидуалистично настроени) по отношение на политиката (с всичките му условности и недостатъци, за които може да прочетете тук) е производна от неравенството между отделните индивиди. Все пак дори от самото ни раждане сме различни по физически характеристики, а в последствие имаме и различни индивидуални качества и интереси. Това е вярно дори за индивиди от една и съща раса. И докато левите са против каквото и да е неравенство, то десните подкрепят равния старт и осъждат равния край/резултат. Следствие от философското деление колективизъм-индивидуализъм е поддръжниците на левите идеологии да групират индивидите в общи групи по определени признаци като раса, националност, сексуална ориентация и т.н. За тях тези групи са един общ хомогенен организъм. И тук идват идеите на Карл Маркс, но приложени не в икономическата, а в социалната сфера. Известен факт е, че неговият диалектически материализъм разделя хората на две социални класи и според него богатите буржоа експлоатират бедните пролетарии. Идеите на представители на Франкфуртската школа към Института за социални науки на Университета „Гьоте” през 30-те години на миналия век, в частност Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе и други, които запазват идеята за потисник и потиснат, агресор и жертва, като единствено заменят буржоата с мнозинството и пролетариите с малцинствата. Това се прилага по отношение на раса, сексуална ориентация, религиозна принадлежност и други. Бялата раса е агресор спрямо останалите раси, хетеросексуалните спрямо хомо-, би-, транссексуалните, християнството спрямо останалите раси и т.н. Дефиницията за расизъм също бива променена и по този начин един хетеросексуален християнин от бялата раса е най-голямата форма на агресор и по никакъв начин не може да е жертва на расизъм.

Тези идеи виждат бял свят в политическата сфера под формата на мултикултурализъм и политическа коректност в западните общества, и за съжаление, разрушават това, което в миналото обитателите на тези географски територии са успяли да постигнат с много труд.

Отговаряйки на въпросите налице ли е същата приемственост в страните, където мнозинството не е бялата християнска раса или дали е редно да съдим дадена расова или религиозна група на база няколко индивиди от същата тази група дава отговор на въпроса какви са мотивите зад култирния марксизъм. И между другото, Маркс е бил на прав път, но е извел грешните изводи – ако приемем, че има класова борба, то тя е между властимащи и власт-нямащи (етатисти срещу капиталисти/работници).

Митът за дерегулацията на финансовия пазар – Норбърт Мичъл

Автор Норбърт Мичъл от фондацията „Херитидж“.

Съществува тезата, че последната финансова криза от 2008 г. е причинена от дерегулация на финансовите пазари.

Поглеждайки изцяло към най-голямата икономика на света, а именно американската и тамошния пазар, то можем да твърдим, че не имало значително намаляване на финансовите разпоредби през последните 100 години. Вместо това този период включва все по-разширяваща се регулаторна рамка на финансовите пазари, както по отношение на обема, така и по отношение на дълбочината. Това може да бъде доказано само и единствено чрез следващата графика:

regulatory-restrictions

В продължение на десетилетия компаниите на капиталовия пазар са сред най-силно регулираните предприятия в САЩ и практически всички техни дейности – включително тези, които допринесоха за кризата от 2008 г. – се осъществяват под наблюдението на федералните регулаторни органи. Строгият надзор дори беше основна характеристика на т.н. дерегулаторни промени, приети от Конгреса. Защо тогава като причина за кризата се изтъква „дерегулираният” или „либерализиран” пазар? Независимо от начина, по който се наименоват промените в регулаторната рамка, няма причина да се смята, че някоя от тези промени ще предотврати бъдещи финансови кризи.

Процесът „дерегулация”

След настъпването на кризата американските демократи се активизираха в своята атака срещу капитализма. От говорителя на Камарата на представителите Нанси Пелоси до бъдещият президент Барак Обама, който по време на президентските дебати преди първия си мандат заявявя, че „най-големият проблем в целия този процес е дерегулацията на финансовата система”[1].

Нивото на регулация може да бъде измерено по много начини, но различни показатели показват, че финансовите пазари не са били дерегулирани по време на администрацията на Буш. Данните за цялостното въздействие на федералните регулатори показват, че основните регулаторни промени (тези с икономически ефект от 100 млн. или повече долара) струват на икономиката повече от 2 милиарда долара (в постоянни долари за 2010 г.) от 2001 до 2008 г. [2] Също така е полезно да се проучи общият бюджет на регулаторните агенции. Изключвайки Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), общият бюджет на федералните финансови регулатори се е увеличил от приблизително 2 милиарда долара през фискалната 2000 г. до почти 2,3 милиарда щатски долара през 2008 година. [3] През същия период бюджетът на SEC е нараснал от 357 милиона до 629 милиона долара. [4] Общият брой на служителите в тези агенции е стабилен през този период, близо 16 000 служители. [5]

Всички тези статистики за администрацията на Буш са в общи линии съвместими с по-дългосрочните тенденции. Например разходите за банково и финансово регулиране се увеличават от 190 млн. долара през 1960 г. до 1,9 млрд. Долара през 2000 г., докато персоналът се увеличава от приблизително 2 500 души до повече от 13 000. [6] Това означава, че дългосрочните тенденции както в бюджетните разходи, така и в персонала предполагат, че регулацията се увеличава стабилно в продължение на десетилетия.

Поглед върху законодателството

И в широк, и в тесен смисъл законодателните промени дадоха на регулаторите повече правомощия да казват на финансовите фирми какво и как могат да правят. Следва резюме на най-често цитираните регулаторни промени, които се предполага, че формират процеса на дерегулация на финансовите пазари.

Законът Грам-Лийч-Блайли от 1999 г. (GLBA). Едно от най-често повтарящите се твърдения е, че този закон е причинил прекомерното поемане на риск, защото отменя закона Глас-Стийгъл (1933 г.), като последният разделя търговското и инвестиционното банкиране. Истината обаче е, че приетият през 1999 г. закон само изменя закона на Глас и Стийгъл и не създава нерегулиран сегмент. [7]. По-конкретно само четири параграфа на Glass-Steagall осъществяват т.н. отделяне на търговското от инвестиционното банкиране. GLBA отменя параграфи №20 и 32 и оставя №16 и 21 незасегнати. [8] Параграфи №16 и 21 като цяло забраняват на банките да подписват или търгуват с ценни книжа, а на инвестиционните банки – да приемат депозити „на поискване” (demand deposit). Параграфи №20 и 32, от друга страна, най-общо казано забраняват на търговските банки да се присъединят към инвестиционни банки. Всеки от тези параграфи има изключения, така че отделянето на търговското от инвестиционното банкиране никога не е било абсолютно.

След GLBA банките можеха законно да се сдружат с компания, занимаваща се с търговия на ценни книжа, но не можеха да се занимават с нерегулирано търговско или инвестиционно банкиране. [9] GLBA също така измени и Bank Holding Company Act от 1956 г., който даде на Федералния резерв отговорността за регулиране на всички банкови холдинги. [10] GLBA изисква от банковите холдинги да се регистрират във Федералния резерв ако искат да са в рамките на законите. Освен това те могат да получат лиценз само след като Фед сертифицира, че както холдинговото дружество, така и всички негови дъщерни депозитарни институции са добре управлявани, добре капитализирани и в съответствие с Community Reinvestment Act.

Промените на Glass-Steagall в GLBA са в полезрението на всички но законът съдържа пет раздела, които в повечето случаи увеличиха обема на финансовите регулации. С Раздел IV се забранява създаването на нови холдингови компании, както и продажбата на съществуващи холдингови компании на нефинансови такива. Раздел V създава нови правила за разкриване на информация (включително нови граждански санкции). Раздел VІ изменя капиталовите правила за банките в системата на Федералната банка за жилищни кредити (FHLB). [11] В раздел VІІ бяха въведени много разпоредби, включително нови изисквания според Community Reinvestment Act.

Законът за дерегулация и монетарен контрол на депозитарните институции от 1980 г. (DMCA). Законът е цитиран като дерегулиращ главно поради факта, че премахва лихвените тавани по спестявания и срочни депозити – ценови контрол, който съществува от 30-те години на миналия век. [12] В продължение на около 30 години от своето въвеждане таванът има малко влияние, защото е над нивото на краткосрочните пазарни нива. През 60-те години Конгресът опитва да използва този ценови контрол за да спре повишаването на лихвените проценти и да увеличи равнището на ипотечния кредит. Осъществената политика не успява да постигне нито една от целите. [13] DMCA остави в сила забраната за плащане на лихви по депозити „по поискване”, въпреки че законът Дод-Франк от 2010 г. я премахна. По този начин дори тези ценови контроли да се разглеждаха като финансови разпоредби, DMCA не ги премахва.

Независимо от това в DMCA са включени и няколко разпоредби, които увеличават нивото на регулациите. Например законът наложи на всички депозитарни институции да бъдат предмет на изискванията на Фед за минимални задължителни резерви по депозити. Преди тази промяна само институциите, членуващи във Федералния резерв бяха подчинени на разпоредбата. Също така съгласно закона, независимо от това дали дадена банка е избрала да бъде член на Федералната резервна система, тя трябваше да държи резервите си в сметка в системата, спазвайки правилата на Фед. Въпросът за членството до голяма степен се пренебрегва, но Федералният резерв губи банките-членки за повече от две десетилетия преди приемането на DMCA.

Garn–St. Germain Depository Institutions Act (1982 г.). Раздели I и II от закона засилиха правомощията на Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC) и Федералната агенция по гарантиране на банковите спестявания и заеми (FSLIC) да предоставят помощ на фалиращи и фалирали институции. [14]. Раздел III – основният източник на дерегулаторната характеристика на законопроекта – упълномощява спестовни (и други депозитарни институции) да предприемат няколко нови практики. Разрешава, наред с други дейности, предоставянето на търговски заеми, предлагането на депозити „по поискване” на кредитни клиенти, практика, допускана преди това само за търговски и взаимно-спестовни банки. Статутът обаче изисква тези институции да осъществяват тези дейности при спазване на правилата и разпоредбите на Федералния съвет на националната банка за жилищни кредити. Това означава, че законът не позволява извършването на тези дейности при липса на правила и разпоредби.

Riegle–Neal Interstate Banking and Branching Efficiency Act (IBBEA, 1994 г.). IBBEA обикновено се цитира като дерегулаторен, защото премахва ограниченията за междущатско разширяване от страна на банките. Докато законът премахна федералните ограничения възпрепятстващи банките да отварят междущатски клонове, той не позволява на тези новооткрити банкови клонове да функционират в нерегламентирана среда. С други думи, същите банкови дейности бяха регулирани от същите банкови регулатори преди и след приемането на закона. IBBEA постановява например, че банково холдингово дружество, което придобива банка извън своя щат, е регулирано от Федералния резерв. Преди Гражданската война банковата регулация до голяма степен беше щатски въпрос и малко на брой щати допускаха междущатско банкиране. Независимо от това, съгласно новата рамка, изпълнявана от IBBEA, почти цялата банкова дейност остава регулирана, а банките се наблюдават и контролират от повече от един регулатор.

Понастоящем държавните агенции и най-малко седем федерални регулатора – Федералния резерв, Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC), Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC), Бюрото за финансова защита на потребителите (CFPB), както и различни агенции към Министерството на финансите на САЩ могат да контролират, да разглеждат или по друг начин да регулират дадена банка. Банките, които изберат да членуват в системата на Федералния резерв подлежат на надзор както от страна на Федералния резерв, така и от държавните регулатори. Независимо от това, банките, които не са членки на Фед, но чиито клиентски влогове са гарантирани от FDIC, подлежат на надзор както от страна на FDIC, така и от страна на държавните регулатори.

Закон за модернизация на фючърсите (CFMA, 2000 г.). CFMA обикновено се цитира като законопроект, който възпрепятства Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC) от регулация на извънборсовите (OTC) деривати, като суаповете. CFMA всъщност възпрепятства CFTC да регулира много извънборсови деривати, но суаповете не са били обект на регулация преди приемането на закона. Основна цел на CFMA бе да се изясни кой регулатор – CFTC или SEC – ще регулира фючърсните договори върху единични акции. Тези финансови продукти имат характеристики както на ценни книжа, така и на стоки, попадайки по този начин в отделните юрисдикции на SEC и CFTC.

И докато CFMA попречи на CFTC да регулира извънборсовите суапове, той не премахва регулацията на тези суапове. Всъщност по-голямата част от пазара на суапове, дори всеизвестните суапове за кредитно неизпълнение (CDS), свързани с финансовата криза от 2008 г., бяха регулирани от банковите регулатори. [15]

Извънборсовите суапове са били регулирани. Исторически погледнато, лихвените и валутните суапове, използвани от големите банки, представляват повече от 80% от пазара на извънборсови деривати. [16] Федералните банкови регулатори постоянно наблюдават финансовото състояние на банките, включително експозицията на банките със суапове. [17] Дори първите капиталови изисквания на Базел, внедрени в края на 80-те години на миналия век, изискваха банките да отчитат своите суапове при изчисляването на съотношението на регулаторния капитал. С други думи – никоя от тези транзакции не се осъществи извън контрола на банковите регулатори и няма недостиг на публични признания, които да потвърждават този факт. Например в пейпър от Boston Federal Reserve през 1993 г. може да прочетем следното: „Банковите регулатори са признали кредитния риск на суаповете и са въвели капиталови изисквания за тях и за други задбалансови дейности като част от новите капиталови изисквания към банките”. [18]

Дори CDS, използвани от фалиралата компания American International Group (AIG), бяха регулирани под зоркия поглед на Office of Thrift Supervision, федерален банков регулатор, чиито отговорности закона Дод-Франк прехвърли на OCC, FED и FDIC. [19] Представата, че тези сделки за суапове се извършват в някаква сенчеста стая, където регулаторите нямаха представа какво става, е абсолютно невярна. Освен това банковите регулатори остават отговорни (съгласно новите изисквания на Базел ІІІ) за сертифицирането, че банките изпълняват своите регулаторни капиталови изисквания, дори когато използват суапове. Независимо от това, раздел VІІ на Dodd-Frank дава на CFTC и SEC очевидно право за регулиране на извънборсовите пазари на суапове.

Изменението на правилото за капиталовите изисквания на SEC от 2004 г. Параграфи 8(b) и 15(c)(3) от Securities Exchange Act от 1934 г. въвеждат правило за капитала на брокерите-дилъри, правило, което диктуваше вида и размера на ликвидните активи, които трябваше да поддържат брокерите. Правилото е изменяно на няколко пъти след 1934 г., включително с една голяма корекция през 1975 г. Промяната през 2004 г. се счита, че позволява на брокерите-дилъри да увеличат нивото на своя ливъридж, но данните показват, че големите инвестиционни банки всъщност са с по-високо ниво на ливъридж през 1998 г. спрямо 2006 г. [20]

Независимо от начина, по който промяната е повлияла на нивото на ливъридж, отново е много подвеждащо да се характеризира това изменение като дерегулаторно. Основният компонент на промяната е това, че се позволява използването на алтернативен метод за изчисляване приспаданията съгласно правилото за нетен капитал на брокерите-дилъри. [21] Вярно е, че правилото позволява на фирмите да използват математически модели, при изчисляването на нетните си капиталови изисквания, но тези фирми все още са предмет на минимално капиталово изискване.

Целта при промяната на правилото беше да позволи на SEC да регулира холдинговите дружества на консолидирана основа, подобно на Федералния резерв с банковите холдингови дружества. Като такава, промяната се прилага само за холдингови дружества, които все още не са имали основен регулатор, и не отменя никакви ограничения на ливъридж. [22]

Липсата на фокус върху системния риск

По-често срещаната реакция е, че регулаторите трябва да вършат по-добре работата си по регулиране на безопасността и стабилността на компаниите, за да предотвратят следващата криза. Това схващане е свързано с дерегулационния мит, защото неговите привърженици твърдят, че липсата на конкретни видове регулации е причинила пазарната нестабилност. Вследствие на кризата през 2008 г. се твърдеше, че регулаторите биха могли да подобрят стабилността на пазара в бъдеще само ако разширят фокуса си върху наблюдението на системния риск, а не просто съсредоточавайки се върху индивидуалния фирмен риск. [23] Предполага се, че този нов фокус може по-добре да предотврати финансовите затруднения на която и да е институция.

Вярно е например, че новите капиталови изисквания на Базел III налагат регулаторни правила за системен риск (макропруденциални), които преди това не са били използвани в САЩ. Но този факт едва ли е релевантен, защото концепцията за регулаторни органи, фокусирани върху системния риск не е нещо революционно. Една от основните причини за създаването на ФЕД и въвеждането на федерални банкови регулации на първо място беше да се предотврати прехвърлянето на проблемите от финансовия сектор в икономиката като цяло. Тези „нови” макропруденциални инструменти са единствено и само последният опит за окончателното създаване на „правилния“ набор от регулации.

Федералният резерв, Конгресът и Министерството на финансите на САЩ открито дискутират ролята си в процеса на възспиране системния риск и финансова стабилност в продължение на десетилетия. [24]

Като заключение

Митът, че финансовата криза през 2008 г. е причинена от дерегулацията на финансовия пазар продължава да е широко разпространен. Същевременно с него обаче няма доказателства за значително намаляване на обхвата или обема на регулациите на финансовите пазари в САЩ през последните 100 години. Дори регулаторните промени, които се осъществиха по време на администрациите на президентите Роналд Рейгън и Джордж У. Буш наложиха все по-разширяваща се финансова регулаторна рамка. Някои от тези промени позволиха на компании от финансовия сектор да се занимават с дейности, които преди това бяха забранени, но това им се разрешава само под наблюдението на регулаторните органи.

Истинската дерегулация би създала пазар, на който нито една държавна агенция не регулира видовете продукти и услуги, които хората могат да произвеждат и купуват. Такъв пазар не съществува в САЩ в частност на финансовия сектор, а Конгресът все повече затяга регулаторната рамка, поне от 30-те години на миналия век насам. Напълно погрешно е да обвиняваме нерегулирания пазар за кризата. Това е позволило и продължава да позволява на Конгреса да разшири още повече правомощията на регулаторите за микро-управление на дейността на финансовите компании, а американците не са по-добре заради това.

[1] “Transcript of Second McCain, Obama Debate,” CNNPolitics.com, http://www.cnn.com/2008/POLITICS/10/07/presidential.debate.transcript/

[2] Gattuso, L. James. “Red Tape Rising: Regulatory Trends in the Bush Years,” Heritage Foundation Backgrounder No. 2116, March 25, 2008, http://s3.amazonaws.com/thf_media/2008/pdf/bg2116.pdf.

[3] Данните са пригодени към американски долари от 2000 г. Вж. James L. Gattuso, “Meltdowns and Myths: Did Deregulation Cause the Financial Crisis?” Heritage Foundation WebMemo No. 2109, October 22, 2008, http://www.heritage.org/research/reports/2008/10/meltdowns-and-myths-did-deregulation-cause-the-financial-crisis#_ftn5.

[4] Ibid.

[5] Ibid.

[6] Отново пригодени към USD от 2000 г. Вж. Veronique de Rugy and Melinda Warren, “The Incredible Growth of the Regulators’ Budget,” Mercatus Working Paper No. 08-36, September 2008, pp. 3–4, http://mercatus.org/sites/default/files/publication/WP0836_RSP_The_Incredible_Growth_of_the_Regulators_Budget_0.pdf.

[7] Съществуват много погрешни схващания по отношение на Глас-Стигъл и изобщо не е ясно, че финансовите пазари са по-сигурни след влизането му в сила. “The evidence from the pre-Glass-Steagall period is totally inconsistent with the belief that banks’ securities activities or investments caused them to fail or caused the financial system to collapse.” Вж. George Benston, The Separation of Commercial and Investment Banking (New York: Oxford University Press, 1990), p. 41.

[8] GLBA, параграф №101. http://www.gpo.gov/fdsys/pkg/BILLS-106s900enr/pdf/BILLS-106s900enr.pdf.

[9] GLBA промени регулаторната рамка и по този начин надзорът се осъществява от една-единствена институция, вместо три отделни. Вж. Norbert J. Michel, “The Glass–Steagall Act: Unravelling the Myth,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3104, April 28, 2016, http://www.heritage.org/research/reports/2016/04/the-glasssteagall-act-unraveling-the-myth.

[10] Dafna Avraham, Patricia Selvaggi, and James Vickery, “A Structural View of U.S. Bank Holding Companies,” Federal Reserve Bank of New York Economic Policy Review (July 2012), p. 67, http://www.newyorkfed.org/research/epr/12v18n2/1207avra.pdf

[11] Federal Trade Commission, “In Brief: The Financial Privacy Requirements of the Gramm-Leach-Bliley Act,” https://www.ftc.gov/tips-advice/business-center/guidance/brief-financial-privacy-requirements-gramm-leach-bliley-act

[12] Вж. R. Alton Gilbert, “Requiem for Regulation Q: What It Did and Why It Passed Away,” Federal Reserve Bank of St. Louis, February 1986, pp. 22–37, https://research.stlouisfed.org/publications/review/86/02/Requiem_Feb1986.pdf

[13] Вж. Gilbert, “Requiem for Regulation Q.”

[14] Вж. Gillian Garcia et al., “The Garn-St. Germain Depository Institutions Act of 1982,” Federal Reserve Bank of Chicago Economic Perspectives, Vol. 7, No. 2 (March 1983), pp. 3–31.

[15] Вж. Norbert Michel, “Fixing the Dodd–Frank Derivatives Mess: Repeal Titles VII and VIII,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3076, November 16, 2015, http://www.heritage.org/research/reports/2015/11/fixing-the-doddfrank-derivatives-mess-repeal-titles-vii-and-viii.

[16] International Swaps and Derivatives Association, “The Value of Derivatives,” 2014, http://www2.isda.org/about-isda

[17] До 1974 г. министерството на земеделието регулира фючърсния пазар, а първият регулаторен закон е Grain Futures Act от 1922 г. Вж. Roberta Romano, “A Thumbnail Sketch of Derivative Securities and Their Regulation,” Maryland Law Review, Vol. 55, No. 1 (1996), http://digitalcommons.law.yale.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=2985&context=fss_papers

[18] Katerina Simons, “Interest Rate Structure and the Credit Risk of Swaps,” Federal Reserve Bank of Boston, New England Economic Review (July/August 1993), https://www.bostonfed.org/economic/neer/neer1993/neer493b.pdf

[19] Вж. Board of Governors, FDIC, OCC, “Joint Implementation Plan: стр. 301–326 от Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act,” 2011, http://www.occ.treas.gov/publications/publications-by-type/other-publications-reports/pub-other-joint-implementation-plan.pdf

[20] U.S. Government Accountability Office, “Financial Markets Regulation: Financial Crisis Highlights Need to Improve Oversight of Leverage at Financial Institutions and across System,” GAO–09–739, July 2009, p. 41, http://www.gao.gov/new.items/d09739.pdf и Andrew Lo, “Reading About the Financial Crisis: A 21-Book Review,” Journal of Economic Literature, Vol. 50, No. 1 (March 2012), pp. 151-178, http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1949908

[21] “Securities and Exchange Commission: Alternative Net Capital Requirements for Broker-Dealers that Are Part of Consolidated Supervised Entities, Final Rules,” Federal Register, Vol. 69, No. 118, June 21, 2004, http://www.sec.gov/rules/final/34-49830.pdf 

[22] Erik R. Sirri, “Speech by SEC Staff: Remarks at the National Economists Club: Securities Markets and Regulatory Reform,” U.S. Securities and Exchange Commission, April 9, 2009, http://www.sec.gov/news/speech/2009/spch040909ers.htm

[23] Вж. David Beim and Christopher McCurdy, “Federal Reserve Bank of New York Report on Systemic Risk and Bank Supervision,” August 18, 2009, discussion draft, p. 14, https://publicintelligence.net/federal-reserve-bank-supervision-report/

[24] https://fraser.stlouisfed.org/docs/historical/federal%20reserve%20history/bog_members_statements/laware_19910509.pdf

Графика на политическия спектър

У нас вирее шегата, че всеки мъж разбира от жени, политика и коли. Аз като типичен Bulgarian cisgender male ще вляза в тази роля и ще пиша на политическа тематика, в частност разпределението на различните ориентации по спектъра. Почти навсякъде (статии, учебници) можем да срещнем ето тази графика, чрез която определяме политическата си ориентация. С тази статия искам да покажа защо тя е неправилна.

Първо, какво показва тя? Представлява абсцисна ос, на която се изреждат от ляво надясно различните политически идеологии, започвайки от най-авторитарната към най-свободната такава. И тук идва проблемът, че свободата се дели на два подвида – лична и икономическа. Затова и представянето на идеологии единствено и само по абсцисата е погрешно. Вместо това правилният начин е да бъдат представени от две точки, съответно по ординатната и абсцисната оси.

Нека развием малко двата подвида на свободата. В графата на личните свободи спадат теми от личния живот на индивида, докато в тази на икономическата са изцяло икономически насочени. Например като лични свободи можем да изброим свободната употреба на определени вещества (храни, напитки, лекарства, оръжия), свобода на словото, религията, сексуалната ориентация, придвижването, равенство пред закона (върховенството на закона е грешна самоцел, за разлика от върховенство на правото, но това е друга тема). От друга страна икономическите свободи са защита на частната собственост и свободно договаряне между индивидите.

Какво означава високо ниво на свобода? Накратко, че частната собственост върху средствата за производство е защитена и няма намеса в междуличностните отношения и личните животи на индивидите. Това е възможно както при т.нар. анархокапитализъм, т.е. липса на каквато и да е държавна институция, така и при минархизма, където държавата е в ролята на нощен пазач и има три функции: правораздавателна, полицейска и военна (и двете са либертариански течения). Например, и консервативната и либертарианската философии са за високо ниво на икономическа свобода, но относно личния живот на индивида има голямо разминаване. Докато за либертарианството и неговите последователи всеки има глава на раменете си и може да взима самостоятелни решения на стига да не нарушава нечии други свободи е в правото си да прави каквото иска с тялото и собствеността си, то за последователите на консервативната идеология държавата трябва да има активно участие в личния живот на хората. На теми като еднополови бракове, аборти или употреба на наркотици държавата има единствената дума. Традиционните семейни ценности са висш идеал и всяка свобода, която би ги подкопала се забранява. Също така църквата има активна роля в подпомагането на целта. Сред идеологиите, които са с ниски нива на свобода са комунизмът, социализмът и за всеобща изненада и нацизмът (неслучайно партията на нацистите се казва националсоциалистическа германска работническа). В нацистката или фашистката идеология е налична частна собственост, но тя е само на хартия, защото всемогъщата държава определя кое и как да се произвежда. За лични свободи дори няма нужда да споменаваме, че е нямало. Анархизмът също така може да бъде условно казано ляв и десен – зачитащ частната собственост и такъв, при който средствата са собственост на всички (а как всички се разпореждат с тях и неизбежната tragedy of the commons, която е следствие също е друга тема).

Като извод можем да посочим една препоръка към всички политически анализатори – използвайте тази графика. Прилагайки водещите политически течения тя изглежда по този начин.

Критиката на Робърт Лукас-младши през погледа на Австрийската школа

Робърт Емерсън Лукас-младши спечели Наградата за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел през 1995 г. за един от най-известните приноси в съвременната макроикономика: т.нар. „Lucas Critique”. Неговият пейпър относно иконометричната политика, публикуван първоначално през 1976 г., според редица водещи икономисти предизвиква истинска методологическа революция в макроикономическия анализ. Той подчертава, че основните коефициенти на традиционните иконометрични модели не са постоянни. Следователно моделите са неспособни на съпоставителни сценарии. С други думи те не са способни да предоставят прогноза за ефектите от алтернавини политически интервенции.

Пределите на макроикономиката

Традиционните кейнсиански и монетаристични модели от 60-те и 70-те години на миналия век не могат научно да предвидят дали например увеличението в паричното предлагане наистина би довело до по-ниски нива на безработица – да не говорим за степента на ефекта. Причината е следната: корелацията между макроикономическите агрегати като ценовата инфлацията и безработицата непрекъснато се променят. Когато исторически е наблюдавана определена корелация не може по никакъв начин тя  да се приеме ще се задържи за в бъдеще. Политическата среда оказва влияние върху човешките действия и по този начин може да доведе до промени в наблюдаваните взаимовръзки между икономическите променливи.

Според Лукас-младши за да се разреши този проблем трябва да се идентифицират „структурните уравнения”, чиито коефициенти са постоянни във времето. Само когато те са константа иконометричните методи могат да бъдат използвани. Твърди се, че основите на макроикономическите модели, създадени в резултат на тази критика постигат точно това. В така наречените динамични стохастични модели на общо равновесие (DSGE) се допуска, че действието на домакинствата и фирмите е ориентирано към постигане максималната възможна полезност/печалба. По този начин DSGE моделите образуват затворена система, при която ефектите от всяка политическа намеса, като намаляването на лихвените проценти, могат да бъдат оценени достатъчно добре. Твърди се, че са преодолели критиката на Лукас-младши. [1] Оправдано ли е обаче това твърдение? Карл-Фридрих Израел твърди точно обратното. [2]

Икономиката е социална, не природна наука

Проблемът с променливостта на наблюдаваните взаимоотношения между икономическите променливи [3], т.е. променливите, които са резултат от човешкото действие, не може да бъде решен. Докато съвременната икономика използва позитивистично-иконометричен подход тя ще бъде засегната от този проблем. Следователно от първостепенно значение е открито да се признае за него вместо да бъде помитан под килима сякаш не съществува. По-подробен анализ може да бъде прочетен в епистемологичните и методологически писания на Лудвиг фон Мизес и Ханс-Херман Хопе. [4] Според Мизес не съществуват константи в човешкото действие и следователно търсенето на „структурни уравнения” трябва да се разглежда като мисия невъзможна.

Например за да фалшифицираме хипотеза на базата на емпирични данни трябва да приемем принципа за константност. Това предполага следните принципи на каузално емпирично изследване: „еднаква причина,  еднакъв резултат” и „различен резултат, различна причина” и категорично изключва възможността от непредвидени обстоятелства в начина, по който причините оказват своето въздействие. Когато наблюдаваме еднакви характеристики за независимите променливи А, B и С и същевременно с това различни за зависимата Y при различни съвкупности от данни, тогава можем да заключим, че трябва да има поне някаква друга независима променлива D, която може да обясни разликата. В следствие на това хипотезата може да бъде адаптирана и тествана спрямо друга извадка от данни. Следователно принципът за константност позволява за постепенно доближаване до истината. Що се отнася до природните науки приемането на принципа за константност е логично действие. Разумно ли е обаче да се приема в социалните науки?

Ключовите въпроси са следните: можем ли основателно да приемем, че човешкото действие следва принципа за константност, т.е. дали определена конфигурация от причинни фактори винаги упражняват еднакъв ефект върху човешкото действие? Или човешкото действие може да бъде различно дори при еднаква конфигурация от наблюдавани причини? Не и да, респективно. Хората могат да действат по различен начин при привидно идентични условия. По ирония на съдбата аргументът на Хопе показващ това се основава на критиката на Карл Попър за историцизма. [5] Попър твърди, че не можем научно да предвидим бъдещото състояние на нашите знания, защото хората са способни на нови знания. И все пак нашите знания оформят хода на историята. Следователно не може да има научна теория за хода на историята и никакви научни прогнози за бъдещия ход на историята. По-конкретно Попър се противопоставя на мненията на Маркс и Спенглър.

Способността за нови знания обаче също така предполага, че човешкото действие като цяло не може да бъде предсказано, тъй като знанието влияе върху действието.

Кейнсианските и монетаристични модели не са успяли да прогнозират структурната промяна на стагфлацията през 70-те и 80-те години на XX век. Но и съвременните DSGE модели не предсказаха Голямата рецесия през 2008 г. Съществуват изследвания показващи, че и съвременните модели не биха постигнали по-добри прогнози, ако бяха използвани през 70-те години. [6]

Разбира се Лукас-младши в никакъв случай не е последовател на Лудвиг фон Мизес. И все пак, правилно разбран, наподобява праксеологичния подход – „не съществуват константи в човешкото действие”. Принципът за константност не може да бъде изпълнен когато става въпрос за социални явления, резултат от човешкото действие.

Мизес в своята книга Theory and History също така пише [7]:

“Простосмъртният човек няма как да знае каква е гледната точка на свръхчовешки интелект относно Вселената. Може би такъв възвишен ум е в състояние да изработи всеобхватно монистично тълкувание на всички явления”

Следователно методологическият дуализъм между природните и социални науки, който Мизес застъпва не бива да се разбира като претенция за абсолютна истина, а като необходимост.

[1] Jordi Galí, and Mark Gertler, “Macroeconomic Modeling for Monetary Policy Evaluation,” Journal of Economic Perspectives 21, no. 4 (2007): 25–45.

[2] Karl-Friedrich Israel, “Modern Monetary Policy Evaluation and the Lucas Critique,” Political Dialogues: Journal of Political Theory 19 (2015): 123–45

[3] неслучайно са променливи

[4] Hans-Hermann Hoppe, Kritik Der Kausalwissenschafilichen Sozialforschung – Untersuchungen Zur Grundlegung von Soziologie Und Ökonomie (Opladen: Westdeutscher Verlag, 1983).
Ludwig von Mises, The Ultimate Foundation of Economic Science – An Essay on Method. New York: D. Van Nostrand, 1962).
—. Theory and History: An Interpretation of Social and Economic Evolution (Auburn, Ala.: Mises Institute, 2007).

[5] Karl R. Popper, The Poverty of Historicism (London and New York: Routledge Classics, 2002)

[6] Samuel Hurtado, “DSGE Models and the Lucas Critique,” Economic Modelling 44 (2014): S12–19.

[7] Theory and History: An Interpretation of Social and Economic Evolution, Page 1.

Корпоративният дълг е на рекордни нива

Оригинално публикувана на английски на zerohedge.com

В последния си отчет за глобалната стабилност от м. април т. г. МВФ излезе със силно предупреждение, обръщайки внимание на тревожното и привидно необратимо нарастване на глобалния корпоративен дълг и опасността, която може да предизвика едно рязко повишение на основните лихвени проценти. Според оценките на фонда това ще засегне 22% от компаниите (активи в размер на приблизително 4 трилиона долара) и те няма да са състояние да покриват лихвените си плащания. Освен това ливъриджът е достигнал и надминал историческите си нива при които сме ставали свидетели на рецесии.

Докладът създаде спорове относно допусканията в доклада и Морган Стенли публикува свой доклад, в който корпоративният дълг се разглежда от няколко различни ъгъла и който достига до заключението, че дългът, независимо дали общ или нетен, в сравнение с оперативната печалба (Earnings Before Interest Taxes Depreciation Amortization), оперативния паричен поток (Operating Cash Flow) или свободния паричен поток (Free Cash Flow) e равен или почти равен на най-високото си историческо равнище.

На първите графики виждаме общия нефинансов ливъридж под формата на корпоративен дълг и корпоративни облигации като % от БВП. И двата са равни или почти равни на най-високите си нива

1

На следващите графики е показано движението на ливъриджа на компаниите с инвестиционен клас (investment grade) във времето, като се използва медианен ливъридж и общият дълг се разделя на EBITDA всяко четиримесечие;

Използвайки обобщените данни както брутният, така и нетният ливъридж са равни или почти равни на най-високите си нива.

2

Отбелязани са твърденията, че ливъриджът изглежда на по-здравословни нива ако се разглеждат паричните потоци. Всъщност виждаме, че ситуацията се влошава сравнявайки общия размер на дълга с оперативния паричен поток за последните 12 месеца.

3

Още графики, които разглеждат нивата на общия дълг

4

И нетния дълг

5

Някои допълнителни детайли

6

И накрая високорисковия корпоративен клас. Същата картина

7

Общественият договор е измама

Доста вероятно е когато чуете думата „социален” да се опитват да ви прецакат. Социална справедливост например е най-вече хитрост, с която индивиди се наказват без каквото и да е събитие, което да подкрепи тяхната виновност. Дали сте направили нещо, което е наказуемо няма връзка с деянието…социално е и това е. А ако оспорвате сте лош човек.

Предшественикът на всички „социални” измами е т.нар. обществен договор. Той заменя „божественото право на монарха” от 17-ти и 18-ти век. С малка преработка на определението в “Уикипедия” това е „теория или модел, които адресират въпроса за произхода на обществото и легитимността на авторитета на държавата над индивида.”  С други думи, това е било обяснението защо е справедливо една група от хора да властва над обществото. Уикипедия продължава с „аргументи за това, че индивидите са се съгласили да предадат част от своите свободи и да се подчинят на авторитета на владетеля, се приемат изрично или мълчаливо за факт, като в замяна последните получат защита на останалите свои права”. Това означава, че група управници първо игнорира правата ни, второ отнема парите ни, наказва ни когато си поиска и дори ни праща да воюваме. И всичко това е приемливо, защото по един или друг начин сме се съгласили. Все пак това е „договор”.

С единственото изключение, че не е

Ако пълнолетен индивид желае да преотстъпи правата си и да се превърне в роб на политиците, това е негов избор и никой няма да му го отнеме. Но за да бъде сделката законна са нужни ясно споразумение и потвърждение от двете страни. Договор е (отново според Уикипедия) „доброволно споразумение, имащо законен обект между две или повече страни, всяка от които възнамерява да създаде едно или повече законови задължения помежду си. Вещите субекти имат законова правоспособност и разменят насрещна престация, за да създадат „взаимност на задълженията”.

Общественият договор не покрива тези условия в различни направления. Всъщност, той не е и договор. А ако не е договор, то използването на термина е измама.

Измама е „въвеждане на заблуда у някого с цел убеждаването му да се раздели с имущество” и това илюстрира точно какво се постига с помощта на обществения договор в гигантски мащаб.

Имаме предполагаем договор, а на база легитимността му трилиони долари променят собствеността си. Ако не е договор, тогава спогодбата е внушителна измама.

Общественият договор законен ли е? Нека проучим някои решаващи аспекти на договорите:

Компетенция

За да се сключи договор, страната по него трябва да бъде веща. Не можеш да сключиш договор с 5-годишно гладно дете, разменяйки шоколад за една трета от спестяванията му. Детето не е правоспособно и такова споразумение се счита за нищожно.

Общественият договор обаче ни обвързва още от нашето раждане. Как е възможно това? Може ли едно бебе да върши това което едно 5 или 12-годишно не може?

Доброволно споразумение

Договорът трябва да съдържа съглашение между страните. Никога не сме имали правото на избор да подпишем или да отхвърлим такова споразумение. Не може да има договор без доброволно споразумение.

Липса на принуда

Съглашението трябва да е без наличието на каквато и да е принуда. Без каквато и да е заплаха или вреда. Възражението по доброволното споразумение по-горе, че хората са съгласни с обществения договор чрез действията си: ако използвате нещо, предоставено от правителството, Вие автоматично се съгласявате с целия обществен договор. Тези доводи са невалидни в няколко направления, но най-голямото от тях е по отношение на принудата.

Напускайки територията на владетеля означава изразходване на огромни суми пари, огромно количество време. С други думи, ние може да премахнем обществения договор само чрез трудни, скъпи, и сърцераздирателни действия, зарязвайки своите работа, семейство и приятели.

Представете си продавач, който идва пред Вашия дом и Ви предлага асортимент от четки за тридесет парични единици. След като Вие учтиво отказвате да ги закупите, той вади пистолет и казва: „Не! Ако не искате да се съгласите по тази сделка, трябва да се откажете от къщата си. Или ми плащате, или напускате дома си”.

Това действие на продавача престъпление ли е? Ако е, то общественият договор също е. И в двата случая има стремеж към осигуряване на споразумение с помощта на принуда.

Истинската цел на „договора”

Както и с „божественото право на монарха” скритият и съществен аспект на обществения договор е да се даде основание за подчинение.

Очевидната причина за подчинение е, че управниците наемат хиляди въоръжени мъже, които са оторизирани и подготвени да накажат неподчинението. Това обаче, не е достатъчно за ефективно управление. Полицаите и затворите са скъпи и е нужно много повече от сегашния им брой, ако страхът беше единствената причина за подчинение.

Нужно е индивидите да вярват, че подчинението е правилното нещо и тук идва общественият договор.

По всички критерии „общественият договор” е измама. Това разбира се няма да накара управниците да се променят, но истината все пак има значение.

Beyond GDP, A New Way To Measure The Economy – Mark Skousen

By Dr. Mark Skousen. First appeared on Forbes in 2013.

Starting in spring 2014, the Bureau of Economic Analysis will release a breakthrough new economic statistic on a quarterly basis.  It’s called Gross Output, a measure of total sales volume at all stages of production. GO is almost twice the size of GDP, the standard yardstick for measuring final goods and services produced in a year.

This is the first new economic aggregate since Gross Domestic Product (GDP) was introduced over fifty years ago.

It’s about time. Starting with my work The Structure of Production in 1990 and Economics on Trial in 1991, I have made the case that we needed a new statistic beyond GDP that measures spending throughout the entire production process, not just final output.  GO is a move in that direction – a personal triumph 25 years in the making.

GO attempts to measure total sales from the production of raw materials through intermediate producers to final retail.  Based on my research, GO is a better indicator of the business cycle, and most consistent with economic growth theory.

GO is a measure of the “make” economy, while GDP represents the “use” economy.  Both are essential to understanding how the economy works.

While GDP is a good measure of national economic performance, it has a major flaw:  In limiting itself to final output, GDP largely ignores or downplays the „make“ economy, that is, the supply chain and intermediate stages of production needed to produce all those finished goods and services.  This narrow focus of GDP has created much mischief in the media, government policy, and boardroom decision-making. For example, journalists are constantly overemphasizing consumer and government spending as the driving force behind the economy, rather than saving, business investment, and technological advances.  Since consumer spending represents 70% or more of GDP, followed by 20% by government, the media naively concludes that any slowdown in retail sales or government stimulus is necessarily bad for the economy.  (Private investment comes in a poor third at 13%.)

For instance, the New York Times recently reported, “Consumer spending makes up more than 70% of the economy, and it usually drives growth during economic recoveries.” (“Consumers Give Boost to Economy,” New York Times, May 1, 2010, p. B1)  Or as the Wall Street Journal stated a few years ago, “The housing bust has chilled consumer spending – the largest single driver of the U. S. economy…” (“Home Forecast Calls for Pain,” Wall Street Journal, September 21, 2011, p. A1.)

Or take this report during the economic recovery:

“Friday’s estimates of second-quarter gross domestic product [1.3%, well below consensus forecasts] provided a sobering look at how a decline in public spending and investment can restrain growth….The astonishingly slow growth rate from April through June was due in large part to sluggish consumer spending and an increase in imports, which subtract from growth numbers. But dwindling government spending also held back growth.”  (“The Role of Government Spending,” New York Times, July 29, 2011.)

In short, by focusing only on final output, GDP underestimates the money spent and economic activity generated at earlier stages in the production process. It’s as though the manufacturers and shippers and designers aren’t fully acknowledged in their contribution to overall growth or decline.

Gross Output exposes these misconceptions.  In my own research, I’ve discovered many benefits of GO statistics.  First, Gross Output provides a more accurate picture of what drives the economy.  Using GO as a more comprehensive measure of economic activity, spending by consumers turns out to represent around 40% of total yearly sales, not 70% as commonly reported. Spending by business (private investment plus intermediate inputs) is substantially bigger, representing over 50% of economic activity.  That’s more consistent with economic growth theory, which emphasizes productive saving and investment in technology on the producer side as the drivers of economic growth.  Consumer spending is largely the effect, not the cause, of prosperity.

Second, GO is significantly more sensitive to the business cycle.  During the 2008-09 Great Recession, nominal GDP fell only 2% (due largely to countercyclical increases in government), but GO collapsed by over 7%, and intermediate inputs by 10%.  Since 2009, nominal GDP has increased 3-4% a year, but GO has climbed more than 5% a year.   GO acts like the end of a waving fan.  (See chart below.)

GOandGDP

I believe that Gross Output fills in a big piece of the macroeconomic puzzle.  It establishes the proper balance between production and consumption, between the „make“ and the „use“ economy, and it is more consistent with growth theory.   As Steve Landefeld, director of the BEA, and co-editors Dale Jorgenson and William Nordhaus state in their work, A New Architecture for the U. S. National Accounts (University of Chicago Press, 2006),  “Gross output [GO] is the natural measure of the production sector, while net output [GDP] is appropriate as a measure of welfare.  Both are required in a complete system of accounts.”

Historical Background

The history of these two economic statistics goes back to several pioneers.  Two economists in particular had much in common – they were both Russian Americans who taught at Harvard University, and both won the Nobel Prize.  Simon Kuznets did breakthrough work on GDP statistics in the 1930s.  Following the Bretton Woods Agreement in 1946, GDP became the standard measure of economic growth.  A few years later, Wassily Leontief developed the first input-output tables, which he regarded as a better measure of the whole economy.  I-O accounts require examining the “intervening steps” between inputs and outputs in the production process, “a complex series of transactions…among real people.”

I-O data created the first estimates of Gross Output.  However, GO was not emphasized as an important macroeconomic tool until my own work, The Structure of Production, was published in 1990 by New York University Press.  In chapters 6 and 9, I created a universal four stage model of the economy (see the diagram below) demonstrating the relationship between total spending in the economy and final output.

final-output

In chapter 6, I made the point that GDP was not a complete picture of economic activity, and compared it to GO for the first time, contending that GO was more comprehensive and more accurately revealed that business investment was far bigger than consumption in the economy.

Since writing Structure, I discovered that the BEA’s Gross Output does not include all sales at the wholesale and retail level.  The BEA only includes value-added data for commodities after they become finished products.  Gross sales are ignored at the final two stages of production.  David Wasshausen, a BEA staff researcher, offers this rationale:  since “there is no further transformation of these goods…to the production process, they are excluded from wholesale/retail trade output.”

Therefore, in the 2nd edition of Structure, published in 2007, I created my own aggregate statistic, Gross Domestic Expenditures (GDE), which includes gross sales at the wholesale and retail level and is therefore significantly larger (more than double GDP).  For a comparison between GDE, GO and GDP, see my working paper.

The BEA has been compiling GO statistics from input-output data for years, but the media have largely ignored these figures because they came out only every five years (known as benchmark I-O tables).  Since the early 1990s, the BEA has been estimating industry accounts annually.  Even so, the data was never up-to-date like GDP.  (The latest input-output industry accounts are for 2011).

That has gradually changed. Under the leadership of BEA director Steve Landefeld, the BEA now has the budget to report the input-output data, including Gross Output, on a quarterly basis, and has already begun publishing quarterly data prior to 2012.  This is a major breakthrough involving the cooperation of the Bureau of the Census, Bureau of Labor Statistics, the Federal Reserve Board, and other government agencies.

Controversies Over This New Statistic

Several objections have been made over the years to the use of GO and GDE. Economists are especially fixated over the perceived problem of “double counting” with GO and GDE.  I am the first to note that GO and GDE involve double counting.  A commodity is often sold repeatedly as it goes through the resource, production, wholesale and retail stages.  Why not just measure the value added at each stage rather than double or triple count? they ask.  GDP eliminates double counting and measures only the value added at each stage.

There are several reasons why double counting should not be ignored and is actually a necessary feature to understanding the overall economy.  As accountants and financiers know, double counting is essential in business.  No company can operate or expand on the basis of value added or profits only. They must raise the capital necessary to cover the gross expenses of the company – wages and salaries, rents, interest, capital tools and equipment, supplies and goods-in-process.  GO and GDE reflect this vital business decision making at each stage of production.  Can publicly-traded firms ignore sales/revenues and only focus on earnings when they release their quarterly reports?  Wall Street would object.  Aggregate sales/revenues are important to measure on an individual firm and national basis.

In my own research, I find it interesting that GO and GDE are far more volatile than GDP during the business cycle.  As noted in the chart above, sales/revenues rise faster than GDP during an expansion, and collapse during a contraction (wholesale trade fell 20% in 2009; retail trade dropped over 7%).

Economists need to explore the meaning of this cyclical behavior in order to make accurate forecasts and policy recommendations.  Double counting counts.

Another objection involves outsourcing and merger/acquisitions.  Companies that start outsourcing their products will cause an increase in GO or GDE, while companies that merge with another company will show a sudden decrease, even though there is essentially no change in final output (GDP).

That’s a legitimate concern.  Similar problems occur with GDP.  When a homeowner marries the maid, the maid may no longer be paid and therefore her services may no longer be included in GDP.  Black market activities often fail to show up in GDP data as well.  Certainly if a significant trend develops in outsourcing or merger & acquisition activity, it will be reflected in GO or GDE statistics, but not necessarly in GDP.  It bears further investigation to see how serious this issue is.  No aggregate statistic is perfect, but GO and GDE offer forecasters an improved macro picture of the economy.

In conclusion, GO or GDE should be the starting point for measuring aggregate spending in the economy, as it measures both the “make” economy (intermediate production), and the “use” economy (final output).  It complements GDP and can easily be incorporated in standard national income accounting and macroeconomic analysis.  To see how, take a look at the 4th edition of my textbook, Economic Logic (Capital Press, 2014), available in paperback and Kindle.

Mark Skousen is editor of Forecasts & Strategies and a Presidential Fellow at Chapman University in 2014.  He is the author of The Structure of Production (New York University Press, 1990, 2007), which introduced the concept of Gross Output as an essential macroeconomic tool.