Теория на игрите потвърждава трагедията на обществената собственост

Теория на игрите е наука, която изучава човешкото поведение и вземането на решения в конфликтни ситуации с цел максимизиране на печалбата. Конфликтни са ситуации, при които резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. В първоначалния си вид теорията се е отнасала до игрите с нулева сума (zero-sum game), при които печалбата за единия играч е загуба за другия. В наши дни тя е далеч по-разпространена и е хиперним (umbrella term) за наука, изследваща процесите на вземане на решение.

Обособяването на теорията като клон в науката става в периода преди и по време на Втората световна война. През 1928 г. Джон фон Нойман публикува пейпър[1], а през 1944 г. и книга[2] в съавторство с Оскар Моргенщерн. Първата математическа дискусия на една от най-известните игри в наши дни – дилемата (парадоксът) на затворника (prisoner’s dilemma) – е дело на Мерил Флууд и Мелвин Дрешер през 1950 г. Дилемата се състои в следната ситуация: двама души са в затвора по подозрение в съучастие в престъпление. Разследващите органи предлагат и на двамата да предадат своя приятел, давайки показания в съда срещу него. По-нататъшният ход на събитията зависи от начина, по който ще постъпят затворниците, но същевременно с това никой не знае как ще постъпи другия. Ако заподозрян А стовари вината върху В, а В запази мълчание и по този начин потвърди вината си, тогава В ще получи присъда, а А ще бъде освободен. Ако всеки от тях обвини другия, то ще осъдят и двамата за престъплението, но същевременно с това ще получат известна снизходителност за даването на показания и присъдата ще бъде смекчена. Ако и двамата престъпници се кооперират (един с друг, а не с властите) и откажат да дадат показания, то тогава ще получат по-малък срок на присъдата за по-дребно престъпление поради липса на достатъчно на брой доказателства.

1424684121_5_559x-
Графика №1: Парадоксът (дилемата) на затворниците

Нека разгледаме логически ситуацията: както вече казахме заподозрените са в различни стаи и не могат предварително да договорят действията си. Заподозрян А тълкува ситуацията по следния начин:

  1. ако заподозрян В проговори и:
  • аз проговоря – и двамата получаваме 5-годишна присъда;
  • аз си замълча – получавам 20-годишна присъда.

      2. ако заподозрян В не признае нищо и:

  • аз не призная нищо – и двамата получаваме едногодишна присъда;
  • аз проговоря – ме пускат на свобода.

И в двата случая мълчанието е грешна стратегия, следователно за заподозрян А по-благоприятният избор е да си сътрудничи с разследващите органи. Но понеже ситуацията за В е абсолютно идентична се достига до ситуация, в която и двамата прехвърлят вината върху другия и получават по 5 години престой в затвора. Индивидуално погледнато изборът им е логически издържан, но колективният микс от двата индивидуални избора им носи нежелан и за двамата резултат. Дори да бяха сигурни в солидарността на партньора си и двамата пак биха избрали да прехвърлят вината, защото предпочитат никаква присъда пред какъвто и да е престой в затвор.

Можем да приложим тази дилема и в други сфери, например собствеността върху ресурсите. Резултатът потвърждава трагедията на общите блага (tragedy of the commons). Ето и как става това:

Употреба на публичните блага

upotreba

  • ако и двамата не използват благото – няма значение каква е собствеността;
  • ако само А го използва – полезност за А, безполезност за В; и обратно – ако само В го използва – полезност за В, безполезност за А
  • ако и двамата го използват – налице е прекомерна употреба.

Най-логичното и рационално действие и за двамата е да използват благото, защото в противен случай то е безполезно за тях – неизползването не носи никаква полезност. Това води до стремеж към използване на благото колкото се може повече и следователно до прекомерната му употреба и последващо унищожение.

Финансиране на публичните блага

finansirane

  • ако и двамата го финансират – благото е налично;
  • „ползвам повече и плащам по-малко от другия” – ако А финансира благото с по-голяма сума спрямо В, а В го използва наравно или повече от А, от това следва, че за А спрямо В разходите са повече от ползите. Това поражда стимул или за неплащане от страна на А, или отново за прекомерна употреба;
  • ако и двамата го използват без да плащат – няма безплатен обяд и рано или късно благото е унищожено.

Изводът от прилагането на теорията на игрите в сферата на собствеността на ресурсите е следният – индивидуалните подбуди на А и В се различават от резултата, който се получава при взаимодействието им. Поотделно и А, и В желаят да използват благото повече от другия и същевременно с това да плащат по-малко, но следвайки тези свои подбуди при условие, че собствеността върху дадено благо е обща, единственото, което биха постигнали е да унижощат благото. Макар теория на игрите да е млада дисциплина, проблемът с общата собственост върху ресурсите може да бъде проследен чак до 19 век, когато икономистът Уилям Форстър Лойд пише за него[3]. В ситуация, при която икономическото благо е с колективизирани права върху собствеността то бива ползвано от всички и същевременно с това никой от собствениците не се замисля върху негативните последици, които наняса върху останалите съсобственици или върху благото като цяло. Продиктуван от индивидуалния си интерес всеки един от тях се стреми да максимизира полезността си. Решението на проблема не е като се създадат ограничения в ползването на ресурса, а като се приватизира собствеността върху него. Причината се корени в поемането на лична отговорност при негативни последствия. Когато собствеността е частна собственикът пряко се интересува от последиците, до които действията му водят, за разлика от общата, където отговорността е колективна. Той се облагодетелства изцяло от положителните последици, но и носи пълна отговорност при негативни такива. Приватизирайки общата собственост ние решаваме веднъж и завинаги затворническата дилема, приложена в сферата на правата на собственост.

[1] Neumann, J. v. (1928), „Zur Theorie der Gesellschaftsspiele“, Mathematische Annalen, 100 (1): 295–320. English translation: Tucker, A. W.; Luce, R. D., eds. (1959), „On the Theory of Games of Strategy“, Contributions to the Theory of Games, 4, pp. 13–42.

[2] Neumann, J. v., Morgenstern, O. (1944), “Theory of Games and Economic Behavior”, Princeton University Press.

[3] Lloyd, W. F. (1833). Two Lectures on the Checks to Population.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s