Междуполовите отношения и съвременният феминизъм като тяхна пречка

Междуполовите взаимоотношения са много сложна тема сама по себе си и дълго време размишлявах дали да публикувам статия на подобна тематика. Със засилващата се вълна от феминисти-активисти, особено в социалните мрежи – т.нар. четвърта вълна феминизъм, теми като равенство между половете и еднакво заплащане за извършения труд, разрушаване на патриархални социални структури, полът (в английският език има различни думи за биологичен и социален пол) като социална конструкция и т.н. са все по-набиращи сила както в западните развити общества, така и дори у нас. Техните мъжки противници обаче също ползват интернет и събредити като описаните в тази статия от Стоян Панчев са ответната интернет реакция спрямо четвъртата вълна онлайн феминизъм. Феминистите-активисти, по подобие на политиците със социал-демократични възгледи в Европа, не осъзнават едно нещо: колкото повече и по-шумно защитават своите разрушителни тези, толкова по-силна ще бъде ответната им реакция.

Какво имам предвид? За политиците определено е нужно да се напише отделна тема, но засега само ще я загатна. Със своите политики на отворени граници и социална държава Германия и други развити страни-членки на Европейския съюз приеха доста на брой имигранти от Близкия Изток. Очевидно, това не се хареса на съответното население и крайно-десни политически организации се появиха на сцената, а мейнстрийм медиите продължават да ги цензурират под предтекста, че са политически некоректни. Партиите на статуквото обаче не реагират на тази ответна реакция, непроменяйки политиките си и навярно в близко бъдеще ще съжаляват за това свое бездействие. Връщайки се на темата за феминизма, тези защитници на женските права вече са извоювали голяма победа. В развитите западни държави жените имат същите права като мъжете и вместо феминистите, чиято първоначална цел е равноправие между половете, да са щастливи от този факт и да пренасочат усилия към държави, в които това не е така, те навярно несъзнателно са поели курс към унищожение на традиционните междуполови отношения и ценности в западните общества – а именно семейството.

Аз самият не съм религиозен, но това мисля не пречи да защитя тезата си с религиозни доводи. На мъжете, понеже са физически по-здравият пол, се падала отговорността да осигурят „с пот на лицето си” прехраната за своето семейство (Битие 3:19), а на жените, бидейки по-слаби физически и раждащи „с болки”, било по-удобно да прекарват времето си грижейки се за дома. Разбира се, че тези стереотипни социални роли са въпрос на свободен избор и не са по никакъв начин задължителни. Биологичните, от друга страна обаче, си остават същите. При всички индивидуални различия между половете на жената все пак е отредено да ражда, а мъжът да е физически по-силен.

Жените предпочитат избират мъж, който е с около 5 години по-възрастен и на съответното по-високо от нея ниво в йерархичната структура. За разлика от тях мъжете предпочитат точно обратното – по-млада и на по-ниско йерархично ниво жена. Това е видно когато погледнем данните за IQ. С увеличение коефициента за интелигентност на дадена жена, вероятността тя тепърва да се омъжи намалява. Нека представя нагледно какво значи това: една жена, нека я наречем Ани, която е почти 30-годишна, независимо колко физически красива е, самият факт, че IQ-то ѝ е високо означава, че тя е доста интелигентна и фокусирана към своята кариера и следователно плаши немалка част от мъжете-кандидати. За нейно съжаление няма достатъчно на брой мъже, които да отговарят на нейните критерии – свободен, около 30 и малко над 30-годишен, финансово стабилен, в добра физическа форма, интелигентен. Също така тази жена, взимайки предвид възрастта ѝ, тя ще желае в най-скоро време да заременее, нещо, което една 23-годишна жена може да отложи с няколко години. Дори ако Ани намери мъж, който да отговаря на нейните немалко на брой критерии, освен ако той не е готов да стане баща в съвсем скоро време, то той отново би бил незаинтересован. Допълнителна причина за това на една високо интелигентна 26-годишна жена да ѝ е трудно да намери мъж е също така присъщата на жените необходимост да търсят разрешение на съдбоносния за тях проблем – подкрепа при отглеждане на поколение. Ани също така трябва да води борба с времето – няма нищо по-ценно от млада жена и опитен (30+ годишен) и успешен мъж.

Както виждаме проблемите пред отделните жени и мъже при създаването на здраво семейство са немалко и най-малкото, което те биха искали е феминистите-активисти да слагат допълнителни препятствия пред и без това трудното им начинание да изградят здраво семейство през 21 век.

Advertisements

Могат ли ли фондовите борси непрекъснато да растат?

Фондовите борси са гореща тема в медийното пространство последните няколко дни. Дау Джоунс отчете най-големия си еднодневен спад от 2008 г. насам в понеделник – 1175 пункта или 4.6%. За последната седмица индексът се срина с 5,2% до 24 190,90 пункта. За S&P 500 седмицата също завърши със спад от 5,2%, а Nasdaq затвори седмицата с понижение от 5,1 на сто. В Европа положението бе същото. Паневропейският Stoxx 600 бележи спад от 4,2 на сто за седмицата, германският DAX финишира седмицата на ниво от 12 107,48 пункта, което е спад от 5,5% за седмицата, във Франция САС 40 отчете седмичен спад от 5,3 на сто, а лондонският FTSE 100 отбеляза понижение от 4,2% спрямо края на миналата седмица. Притесненията, че краят на евтините пари е съвсем близко, страховете от възобновяване на инфлацията и спекулациите за евентуална необходимост от затягане на паричната политика от страна на централните банки карат много инвеститори да преосмислят нагласата си. Също така немалко от инвеститорите нe ca ставали свидетели на период на високи лихвени проценти.

Цените по време на растяща икономика бележат спад, а не ръст.

Фондовият пазар не работи така, както повечето хора мислят. Общоприетото убеждение е, че бумът на фондовия пазар е отражение на развиващата се икономика: тъй като икономиката расте компаниите генерират повече пари и стойността на акциите им се увеличава в съответствие с увеличението в тяхната вътрешноприсъща стойност. Основното допускане, което лежи в основата на това убеждение е, че потреблението е двигател на икономическия растеж. Спадът на борсата от друга страна, се дължи на спад в потреблението – поради инфлация, покачващи се цени на петрола, високи лихвени проценти или без никаква причина – което води до намаляване на печалбите на бизнеса и увеличаване на безработицата. Каквато и да е предполагаемата причина, отслабващата икономика води до спад в приходите на компаниите и до по-ниски от очакваните бъдещи доходи, което води до спад в цените на акциите. Това разбиране за пазарите е технически коректно, разгледано повърхностно, но е погрешно възприето, защото се основава на грешни финансови и икономически теории.

Всъщност, единствената реална сила, която в крайна сметка кара фондовия или който и да е друг пазар да расте в по-дългосрочен план, е количеството пари в икономиката. Акциите бележат ръст когато има инфлация на паричното предлагане (т.е. повече пари в икономиката и на пазарите).

Основният виновник за поскъпващите цени

Общото ниво на цените може да се увеличи само ако количеството пари в икономиката се увеличи по-бързо от количеството стоки и услуги. В страни, претърпяващи икономически спад цените могат да се повишат при спад в предлагането на стоки и услуги, докато в същото време паричното предлагане остава същото или дори се повишава.

Когато предлагането на стоки и услуги расте с по-големи темпове от това на парите – както през по-голямата част от 19 век в САЩ, единичната цена на всяка стока или услуга намалява. Джордж Райсман ни предоставя формула за изчисляване цените в една икономика[1]. Във формулата цената (P) се определя от търсенето (D), разделено на предлагането (S). Формулата ни показва, че е математически невъзможно съвкупните цени да нарастват по някакъв начин, различен от (1) увеличаване на търсенето или (2) намаляване на предлагането; т.е. или чрез повече средства, изразходвани за закупуване на стоки, или по-малко продадени стоки и услуги в икономиката. Същата формула може да се приложи и към цените на активите – акции, облигации, къщи, нефт и т.н. Както друг икономист от Австрийската школа пише

„Невъзможно е печалбите на по-голямата част от компаниите да се повишат без увеличение в паричното обръщение (чрез създаване на нов кредит или харчене на спестявания)” [2]

Връщайки се към фондовия пазар – вече е видно, че пазарът не може непрекъснато да расте, не и без съдаване на нов кредит. Съществуват и други начини, по които пазарът може да бележи ръст, но те са временно явление. Например увеличение в нетните спестявания, включващи в себе си по-малко разходи за потребителски стоки и повече за инвестиция на фондовия пазар (което води до по-ниски цени на потребителските стоки). Същото важи и за намаление в данъчните ставки. Това би било временно въздействие. Единственият източник на непрекъснат растеж на който и да е пазар е новосъздаденият банков кредит.

Връзката между икономиката и фондовия пазар

Основната връзка между фондовия пазар и икономиката като цяло е, че увеличение в паричното предлагане стимулира едновременно БВП и фондовия пазар. Прогресираща икономика е тази, в която с течение на времето се предлагат повече стоки и услуги. Истинското богатство не са парите, а създадените стоки и услуги. Колкото повече хладилници, компютри, автомобили, храна, дрехи, лекарства  и т.н. имаме, толкова по-богати сме. Както вече видяхме, ако стоките биват произвеждани по-бързо от парите, цените ще паднат. При константо парично предлагане заплатите ще останат на същото ниво при ценови спад, защото предлагането на стоки ще се увеличи, а това на работници не. Ако производителността бележи ръст стоките стават по-евтини в реално изражение. Очевидно е, следователно, че в една растяща икономика ценовото равнище е в посока надолу. Независимо от количеството стоки и услуги в една икономика, ако паричното предлагане е константа, единствените пари, които могат да бъдат похарчени в икономиката са тези, които съществуват. Само по себе си това разкрива, че БВП не ни казва много за броя на действително произведените стоки и услуги; той само ни показва, че неговият ръст се дължи на паричното предлагане, тъй като увеличение в БВП е математически възможно само ако цената на отделните произведени стоки нараства до известна степен. В противен случай при константно парично предлагане общата стойност на приходите, които компаниите печелят – общата стойност на всички произведени стоки – и самият БВП непременно ще останат на едно ниво година след година.

Ако нивото на инфлацията е достатъчно високо цените на автомобилите втора ръка щяха да се покачват като тези на новите коли, само че с по-бавни темпове. Приложено на фондовия пазар, ако паричното предлагане е константа, общата сума на всички акции (борсов индекс) не може да расте нагоре. Освен това, ако печалбата на компанията не се е увеличила, няма да има увеличение на печалбата за акция (EPS).

В икономика, където паричното предлагане е константа, нивата на борсовите индекси ще останат приблизително постоянни. И като цяло предприятията ще продават по-голям обем стоки на по-ниски цени, а общите им приходи ще останат същите. Също така предприятията като цяло ще купуват повече стоки на по-ниски цени, запазвайки спредът между приходи и разходи, което ще запази наличието на печалба. При тези обстоятелства капиталовите печалби (печалбата от купуването на ниски цени и продаването на по-високи) могат да се осъществяват само при активно портфейлно инвестиране – чрез инвестиране в компании, които разширяват пазарния си дял, предлагат нови продукти на пазара и т.н., като по този начин пропорционално генерират повече приходи и печалби за сметка на онези компании, които са по-малко иновативни и ефективни. Тъй като средната стойност на акциите на компаниите няма да се увеличи, повечето от печалбите ще бъдат под формата на дивиденти.

Принудително инвестиране

Тъй като вече видяхме, че нито фондовият пазар, нито БВП могат да растат без увеличение в паричното предлагане, сега ясно можем да разберем, че една растяща икономика не се състои нито от растящ БВП, нито от растящ фондов пазар. Това не означава, че няма връзка между генерираните печалби на компаниите и тяхната стойност на фондовата борса в днешните инфлационни времена, а че параметрите на тази връзка – коефициентите за печалба и пазарната капитализация като процент от БВП – са доста гъвкави и се променят във времето.

Цената на акциите, къщите, златото и т.н. не се покачва; тя единствено запазва своята стойност по-добре, отколкото тази на хартиените пари, тъй като нейното предлагане не се увеличава толкова бързо. Ако не се печатаха толкова пари от правителствата и от банките стоките щяха да стават по-евтини с напредване на времето и нямаше да имаме нужда от много пари за пенсиониране. Но към момента сме принудени да инвестираме, за да запазим постоянна покупателната си способност в съвременния период на парична и ценова инфлация. До степента, до която някои от нас дори се доближават до успеха, ние все още сме натиснали по-далеч, като натрупахме „печалбите“ си. Цялата система на инфлацията е единствено с цел кражба и преразпределение на богатството. В свят, който отсъства от правителствените печатници и данъците върху имуществото, армиите на инвестиционните съветници, администраторите на пенсионни фондове, планиращите имоти, адвокатите и счетоводителите, свързани с нас, които ни помагат да планираме бъдещето, най-вече няма да съществуват. Тези хора вместо това биха били наети в други отрасли, произвеждащи стоки и услуги, които наистина биха увеличили стандарта ни на живот.

Паричното предлагане увеличава маржа на печалбата

Новонапечатаните пари от централната банка в по-голямата си част оказват влияние върху променливи като печалба, приход и паричен поток. Например когато правителството създава нови пари и ги вкарва в икономиката, тези нови пари увеличават приходите от продажби на компаниите преди съответните им разходи, следователно маржът на печалбата се увеличава. Голяма част от съответните разходи, свързани с новите приходи изостават във времето поради спецификата на счетоводните процедури като разпределяне разходите на даден актив през целия полезен живот на съответния актив (амортизация) и отлагане признаването на разходите за инвентар, докато продуктът не бъде продаден (стойност на продадените стоки). Това забавя признаването на разходите в отчета за приходите и разходите. Тъй като тези разходи се признават в отчета за приходите и разходите на компанията месеци или години след тяхното действително възникване, инфлацията намалява тяхната стойност към момента на признаване. Например една компания признава разход от 1 милион долара за оборудване, закупено през 2009 г. Този 1 милион днес струва по-малко, отколкото през 2009 г .; но в отчета, съответните приходи са в днешната си покупателна способност. С непрестанното увеличение в паричното предлагане размерът на приходите винаги е по-голям от размера на разходите, тъй като повечето разходи са направени в минал момент, когато е било налично по-малко парично предлагане. Поради инфлацията и огромното количество пари, напечатани в отговор на Голямата рецесия е това, което генерира добрите нива на печалба, които компаниите понастоящем отчитат. При всяко следващо печатане на пари маржът на печалбата се увеличава; тя също така се увеличава и при повишена инфлация. Това е една от причините компании в страни с високи темпове на инфлация да имат толкова високи нива на печалба. Другият фактор за това е, че има относителна липса на капитал в една относително бедна и неразвита държава. Също така новонапечатаните пари са основната причина за положителните промени във водещи икономически показатели като промишленото производство (industrial production), разходите за дълготрайни потребителски стоки (consumer durables spending) и продажбите на дребно (retail sales). Те бележат ръст въз основа на новото парично търсене, а не поради възобновяване на реалния икономически растеж. Последният пример за това как паричното предлагане засяга фундаментално икономиката са лихвените проценти. Когато лихвените проценти падат, дисконтирайки бъдещите очаквани парични потоци с понижените лихвени равнища (с модела DCF) очакванията са, че фондовият пазар трябва да расте, тъй като бъдещите парични потоци и приходи са оценени по-високо. Помощта, необходима за повдигане на пазара, се дължи на факта, че когато лихвените проценти са понижени, централната банка създава нови пари, които навлизат на пазарите на заемни средства. Това увеличава предлагането на последните и по този начин намалява лихвите.

[1] Вж. Reisman, George, Capitalism: A Treatise on Economics (1996), p.897

[2] Machlup, Fritz, The Stock Market, Credit, and Capital Formation (1940), p. 90.

БВП е изцяло политически инструмент

Несъмнено най-известният и широко използван показател за макроикономическо представяне е брутният вътрешен продукт. Подобно на много други исторически събития е трудно да се определи кой и кога започва измерването на националния доход. Интересът към счетоводството на национално ниво се появява през деветнадесети век и по-конкретно бързият икономически растеж по време на индустриалната революция поражда интерес към измерване на икономиката.

Макар индустриалната революция да е предизвикала интерес към тази сфера в крайна сметка политическите сили и световните икономически събития оформят БВП като метрика. По време на Голямата депресия британският икономист Колин Кларк и американският му колега Саймън Кузнец се заемат с измерването на националния доход. Сметките на Кузнец сочат двоен спад в икономиката през 1932 г. спрямо 1929 г. Президентът на САЩ по това време Рузвелт цитира тези данни при обявяването на програмата за възстановяване на икономиката. Въпреки че на Кузнец се приписва генерирането на първите сметки за националния доход, то те не отразяват метода, който той е желал да използва. Той е искал да създаде измерител на богатството, а не на производството. Бил е на мнение, че рекламата, финансовата индустрия, спекулативните дейности и някои видове скъпи градски жилища наред с други неща, включително държавните разходи, не трябва да бъдат включвани. Ако обаче производството, генерирано от частните компании бъде в последствие преразпределяно от правителството това би означавало икономически спад. Американската служба по администриране на цените, създадена през 1941 г. констатира, че препоръката за увеличаване на държавните разходи през следващата година е отхвърлена на тази основа.

Следователно от самото си създаване БВП е дефиниран с политически мотиви – да служи на интервенционистка, кейнсианска идеология. Тъй като дефиницията за „национален доход“ се формира от икономистите, това, което представлява „доход“ се определя въз основа на интелектуалния климат заедно с политическите нужди.

Наличието на статистика за националния доход прави управлението му не само осъществимо, но и научно. Новият научен статут както на БВП, така и на кейнсианската икономика насърчава широкото използване и усъвършенстване на националното счетоводство. ООН, МВФ и Световната банка на база размера на БВП определят необходимостта от помощи. Тъй като БВП се превръща в стандартен показател за развитие не е изненада, че много развиващи се страни (на англ. developing country) се противопоставят на опитите за подобряване на БВП по политически причини, защото по този начин няма да имат право на помощи. Ето и няколко от най-поразителните методологични промени в изчисленията на БВП и последиците от тях – БВП на Гана в нощта на 5-ти срещу 6-ти ноември 2010 г. се увеличава с 60%. Причината: статистическата агенция на страната е актуализирала теглото, използвано при изчисляване ценовия индекс за първи път от 1993 г. [1] След подобни корекции Нигерия добавя 89% към БВП през 2014 г., а Кения – 25%.

Тези методологични промени на предишните изчисления на БВП могат да бъдат източник на големи политически и икономически събития. Като например кризата от 1976 г. в Обединеното кралство – министърът на финансите Денис Хейли иска спешен заем от МВФ. При преразглеждането на БВП обаче заявява, че ако от министерството са имали правилните цифри, то никога е нямало да се стигне до заем.

Един от най-важните недостатъци на БВП е неспособността му да отчете иновациите. Увеличенията или намаленията в цените често не са равни на промяната в качеството на продукта. Някои продуктови цени се увеличават, в следствие се увеличава и БВП, но качеството на тези продукти се увеличава по-бързо от цените им. Обратно, някои цени спадат, докато качеството се увеличава експоненциално. Несъответствията в БВП като резултат от иновациите вероятно са значителни. Например софтуерът, телевизията и други стоки от информационната сфера формират 4% от БВП през последните 25 години, докато търсенето с търсачката на Google е изчислено, че носи около 150 милиарда щатски долара годишно. [2]

Икономистите от „Австрийската“ школа не от вчера критикуват увеличението в държавните разходи и как то може много добре да стимулира икономиката и да увеличи БВП, но това е за сметка на погрешни инвестиции. Що се отнася до БВП повече кредит е равнозначно на по-голям растеж. Сегашната методология на БВП насърчава малинвестициите чрез държавно подпомагане на кредиторите.

Независимо от това дали БВП е най-добрият измерител, който към момента имаме, това далеч не е причина да продължаваме да го използваме.

Използвана литература: GDP: A Brief but Affectionate History – Diane Coyle.

Пазарът е олицетворение на демокрацията

Потребителите, купувайки или въздържайки се от покупка на дадена стока/услуга избират успешните предприемачи. Те определят кой и каква част от ресурсите трябва да притежава.

Както във всички останали избори – на държавни служители, работници, приятели или съпрузи – решението се взема въз основа на предишен опит и по този начин винаги се отнася до миналото. Онези, които в близкото минало са служили най-добре на потребителите биват поощрявани от пазара. Изборът обаче не е окончателен и може да бъде коригиран по всяко едно време.

За да се превърне в един от най-успешните предприемачи даден инвдивид се нуждае от голям брой гласове, които да се повтарят отново и отново в продължение на дълъг период от време. Той трябва всеки ден да бъде преизбиран, т.е. потребителите да са доволни от стоката, която предлага и да я купуват регулярно. Същото е и с неговите наследници. Те могат да запазят своето положение само ако получават отново и отново потвърждение от страна на потребителите. Ако успеят в това начинание това не се дължи на техния предшественик, а на собствената им способност да използват капитала по възможно най-ефикасния начин, удовлетворявайки потребителите.

Предприемачите не са нито перфектни, нито добри в метафизичен смисъл. Те дължат своята позиция изключително на факта, че са по-добри в задоволяване на определени потребности от други хора. Те печелят не защото са умни изпълнявайки определени задачи, а защото са по-умни или по-малко тромави отколкото конкурентите си. Те не са безпогрешни и често са глупави. Но са същевременно с това по-малко склонни към грешки спрямо конкурентите си. Никой няма право да ги обижда за грешките, които са допуснали и да твърди, че хората биха били по-добре, ако първите бяха по-умели. Ако глупакът знаеше по-добре, защо сам не запълни празнината и не се възползва от възможността да спечели? Лесно е да се правят прогнози пост фактум. В ретроспекция всички глупаци стават мъдреци.

Следните логически разсъждения са доста известни: предприемачът печели не само поради факта, че други хора са били по-малко успешни, отколкото него в прогнозите си за бъдещото състояние на пазара. Самият той, непроизвеждайки повече от разглежданата стока и умишлено ограничавайки продукцията си реализира печалба. Предлагането на стоката би било толкова голямо като обем, че цената ще се понижи до момент, в който приходите няма да надвишават разходите. Това разсъждение е в основата на фалшивите доктрини за несъвършена и монополна конкуренция. То беше използвано от американската администрация, когато последната обвини предприятията от стоманодобивната промишленост за факта, че капацитетът за производство на стомана в САЩ не е по-голям от този, който в действителност е бил.

Разбира се тези, които се занимават с производство на стомана не са отговорни за това, че други хора не попадат в тази област на производство. Упрекът от страна на властите би бил разумен, ако съществуващите корпорации притежават монопол върху производството на стомана. Но при отсъствието на такава привилегия такова порицани е толкова оправдано, колкото би било критикуването на поетите и музикантите за факта, че няма други по-добри поети и музиканти в страната. Ако някой е виновен за факта, че броят на хората не е по-голям, то това не са тези, които вече са се присъединили, а само тези, които все още не са.

Причината, поради която производството на стока Х не е по-голямо се дължи на факта, че допълнителните производствени фактори, необходими за разширяването му, са били използвани в производството на други стоки. Да се ​​говори за недостатъчност на стока Х е празна реторика, ако не се посочат различните стоки Y и Z, които са били произведени в твърде големи количества и които де факто са загуба на оскъдни производствени фактори. Можем да допуснем, че предприемачите, които вместо да произведат допълнителни количества Х са произвели прекомерни количества Y и Z и следователно са претърпели загуби, не са сбъркали умишлено. Също така нито производителите на Х умишлено са ограничили производството си. Капиталът на всеки един предприемач е ограничена величина; той го използва за проектите, които според него ще задоволят най-неотложната незадоволена потребност у потребителите и следователно ще реализират най-голяма печалба.

Предприемач, на чието разположение са 100 единици капитал, използва например 50 единици за производство на стока А и 50 единици за производството на В. Ако и двете са печеливши е странно да го обвиняваме, че не е използвал повече, например 75 единици, за производството на А. Той би могъл да увеличи производството на А само чрез съответното съкращаване в продукцията на В. Ако някой обвинява предприемача, че не е произвел повече от стока А, то трябва да го обвини и за това, че не е произвел повече В. Това логически означава, че предприемачите са виновни, за това че има недостиг в производствените фактори и че земята не е място за лентяи.

Може би глупакът ще възрази заявявайки, че стока А е жизненоважна, много по-важна от В, следователно производството на А трябва да бъде увеличено, а това на В – ограничено. В такъв случай той е в разрез с оценките на потребителите и показва диктаторския си стремеж. Производството трябва да се ръководи от собствената му деспотична оценка, а не от потребителските желания. Но ако производството на В носи загуба на предприемача, то тогава е очевидно че лошата му прогноза не е умишлена.

В рамките на едно пазарното общество, което не е саботирано от намесата на правителствени или други агенции, всички могат да станат предприемачи. Онези, които знаят как да се възползват от всяка възможност за бизнес винаги ще намерят необходимия капитал. Защото пазарът винаги е пълен с капиталисти, които искат да намерят най-доходоносното начинание за средствата и в партньорство с други играчи да изпълнят най-рентабилните проекти.

Хората често не успяват да разберат тази присъща особеност на капитализма поради, неразбирайки смисъла и последиците от недостига на капитал. Задачата на предприемача е да избере от множеството технологично осъществими проекти тези, които ще задоволят най-неотложната от все още незадоволени нужди на обществото. Тези проекти, за чието изпълнение няма достатъчно капитал не бива да бъдат стартирани. Пазарът винаги е пълен с визионери, които искат да осъществят неприложими неща. Те винаги се оплакват от слепотата на капиталистите, които според тях са твърде глупави. Разбира се инвеститорите често изпадат в заблуда в избора си на инвестиции. Но тези грешки се състоят точно в това, че избират неподходящо начинание вместо това, което би удовлетворило по-спешните нужди на купуващата публика.

Недопустимо да се поставя под въпрос изборът на свободния пазар.Потребителското  предпочитание за определени стоки може да бъде критикувано от гледна точка на философа. Но оценките на стойността са винаги лични и субективни. Потребителят избира какво според него го удовлетворява най-добре. Никой не е призван да определи какво може да направи друг човек по-щастлив или по-малко нещастен. Популярността на автомобилите или телевизорите може да бъде критикувана. Но това са нещата, които хората искат. Те гласуват за тези предприемачи, които им предлагат тази стока с най-добро качество на най-евтина цена.

Избирайки между различни политически партии и програми повечето хора са неинформирани. Средностатистическият избирател няма представа, не разграничава измежду политиките, подходящи за постигане на целите, към които се стреми, и тези, които не са подходящи. Той не печели нищо, създавайки априорни разсъждения, които да съставляват философията на социалната програма. В най-добрия случай може да има мнение за краткосрочните ефекти от съответните политики.

Нищо друго освен желанието на потребителя да задоволи възможно най-добре своите мигновени потребости няма в процеса на закупуване на стока или въздържане от нейната покупка. Потребителят за разлика от гласоподавателя не избира измежду различни алтернативи, чиито ефекти се появяват едва по-късно. Той избира между неща, които му носят удовлетворение незабавно. Решението му е окончателно.

Предприемачът печели, служейки на потребителите такива, каквито са, а не каквито трябва да бъдат според фантазиите на някой потенциален диктатор.

 

Използвана литератураLudwig von Mises – Planning for Freedom

Защо демокрацията възнаграждава лошите хора? – Ханс-Херман Хопе

Оригиналният текст на английски може да бъде намерен тук.

Едно от най-общоприетите твърдения сред политикономистите е следното: всеки монопол е лош от гледна точка на потребителя. Монополът в своето класическо значение е правото на изключителна привилегия, предоставена на един производител на стока или услуга, т.е. липса на свободен достъп до влизане на пазара. Казано иначе – само компания „А“ може да произведе стока „х“. Монополът е лоша вест за потребителите, защото, защитена от потенциални нови участници на пазара, компанията може да промени цената на продукта „х“ както пожелае, а същевременно с това и да понижи качеството й.

Този довод често бива изтъкван като аргумент в полза на демократичното избрано правителство срещу монархическото такова. Това е така, защото при демокрацията влизането в правителствения апарат е свободно – всеки може да стане премиер или президент – докато при монархията само царят или неговият наследник може.

Въпреки това този аргумент в полза на демокрацията е грешен. Свободният достъп невинаги е добро нещо. Ако става въпрос за конкуренция в производството на стоки е положително, но свободната конкуренция в производството на лошотии не е. Свободен достъп до пазара за  изтезания и убийства на невинни лица, фалшифицирането или измамата, например, не е положително нещо. И така – какъв „бизнес“ е правителството? Отговорът е, че не е типичен производител на стоки, продавани доброволно на потребителите. По-скоро е „бизнес“, който извършва кражба и експроприация чрез данъци и фалшифициране. Следователно свободното влизане в правителството не подобрява ищо. Дори напротив, това прави нещата още по-зле,т.е. подобрява злото.

Тъй като човек е такъв, какъвто е, във всяко общество съществуват хора, които желаят чуждата собственост. У някои хора това чувство е по-засилено, но обикновено се научават да не им обръщат внимание или дори да се чувстват засрамени от тях. Обикновено малко на брой индивиди не могат да потушат това желание и биват третират като престъпници. Под монархично управление само един човек – принц/цар/монарх/крал/султан – може законно да изпълни желанието си за притежание на чужда собственост.

Той обаче е ограничен в своите желания, защото всички останали членове на обществото са се научили да считат своето желание за присвояване на чуждото имущество за срамно и неморално. Съответно те наблюдават всяко негово действие с най-голямо подозрение. В пълен контраст на това, при демократичен избор на властта, всеки има правото свободно да изразява това свое желание за чужда собственост. Това, което се смяташе за неморално и съответно забранено, сега се счита за легитимно. Всеки може открито да пожелае имуществото на всички останали в името на демокрацията; и всеки може да реализира това свое желание при условие, че намери място в правителството.

Следователно при демократично управление популярното, макар неморално и антисоциално желание за присвояване на чужда собственост се засилва систематично. Всяко искане е легитимно, ако бъде обявено публично под специалната защита на „свободата на словото“. Дори и привидно най-защитеното право на частна собственост е под заплаха от преразпределение. Дори още по-лошо, при едни масови избори, тези членове на обществото, които са с малки или никакви задръжки от придобиване на чуждо имущество, които са най-талантливи в събирането на мнозинство от взаимно несъвместими обществени искания ще са склонни да се издигнат до върха на правителството. Следователно лошата ситуация става още по-лоша.

В исторически план изборът на принц ставал чрез благородното му раждане и единственото изискване за лична квалификация е възпитанието му като бъдещ принц и пазител на династията. Това разбира се не гарантира, че той не би бил лош и опасен. Заслужава си обаче да се спомене, че всеки принц, който не успее да изпълни основната си задача да запази династията – като по този начин разруши своята страна, предизвика размирици или по друг начин застраши династията – се изправя пред риска да бъде свален или убит от друг член на своето семейство. За разлика от това избирането на правителствени управници чрез избори прави почти невъзможно един добър или безвреден човек да се издигне до върха. Премиерите и президентите са избрани поради това, че са неморални демагози. По този начин демокрацията на практика гарантира, че само лошите и опасни хора ще се издигат на върха на правителството. Всъщност, в резултат на свободната политическа конкуренция, онези, които се издигат, ще стават все по-лоши и опасни индивиди, но бидейки временни и взаимозаменяеми служители те рядко ще бъдат убивани.

Цитат на Хенри Луис Менкен от „A Mencken Chrestomathy: His Own Selection of His Choicest Writing“ пасва перфектно:

„Политиците рядко, ако дори изобщо някога се случва, биват избирани само по заслуги, поне в демократичните държави. Те са избрани обикновено по съвсем различни причини, главната от които е силата им да впечатлят и омагьосат интелектуално недоразвитите…Ще се осмели ли някой от тях да каже истината и нищо друго освен истината за положението в страната? Някой от тях ще се възспре ли от обещания, които знае, че не може да изпълни – всъщност, такива, каквито никой човек не би могъл да изпълни? Всички те ще обещаят на всеки един мъж, жена и дете в страната каквотот последните пожелаят. Всички те ще ровят в земята, търсейки начин да превърнат бедните в богати, да поправят невъзможното, да помогнат на неудовлетворените. Когато един от тях каже, че две по две е пет, друг ще заяви, че това е шест, шест и половина, десет, двадесет и т.н. Накратко, те ще се представят като разумни, искрени и правдиви хора, превръщайки се в кандидати за работа, търсещи изборни гласове. Всички те ще узнаят, ако все още не са, че гласовете се печелят чрез говорене на безсмислици и утопии. Победителят ще бъде този, който обещае най-много с най-малката вероятност да достави нещо.“

За автора: Ханс-Херман Хопе немски икономист от „Австрийската“ икономическа школа, либертариански философ и емеритус професор по икономика на University of Nevada, Las Vegas. Той е основател на The Property and Freedom Society.

Защо криптовалутите никога няма да бъдат актив убежище – Марк Спицнагъл

Оригиналният текст на английски език може да бъде намерен тук. Марк Спицнагъл е основател и главен инвестиционен директор на “Universa Investments”. Бивш старши икономически съветник на Рон Пол, автор на “The Dao of Capital: Austrian Investing in a Distorted World”.

След всеки следващ нов връх в цената на биткойн твърденията, че той ще се превърне в най-добрия актив за съхранение на стойност в наши времена – новото злато – стават все повече и повече.

Няма как обаче да пропуснем факта, че по същество той е спекулативна инвестиция в нова технология – блокчейн. Най-общо казано това са слоеве независима електронна сигурност, които капсулират криптовалутата и я запечатват по подобие на замръзнала муха в кехлибар. Това е смисълът на „крипто“ в наименованието криптовалута.

Това не означава, че цената на биткойн не може да удари още много нови върхове. В края на краищата това прави спекулативният балон до момента, в който не се спука.

Трябва да се гледа на биткойна и всяко първично предлагане на криптовалути (ICO) като на инструменти за иновативен софтуер, а не на конкурентни валути. Кехлибарът определя тяхната стойност, а не мухите. Криптовалутите са много значима технологична иновация с добавена стойност, която пряко поставя под въпрос правителствения монопол върху парите. Това въстание срещу правителствено-манипулираните пари тепърва ще се засилва, до момента в който криптовалутите не станат предпочитан метод за разплащане между индивидите – тогава кой ще се нуждае от правителствените средства? Те, макар и в ранен стадий от своето развитие, имат голям потенциал.

И докато правителствата нямат инструментариума директно да контролират криптовалутите защо да не бихме могли да очакваме последните да се сблъскат със същата съдба, която споходи определени швейцарски банкови сметки (чиято банкова тайна остава законно наложена от швейцарското законодателство)? Всичко, което местната власт трябваше да направи е да обяви конфиденциалността за незаконно деяние, като по този начин да принуди гражданите да станат престъпници, ако не разкрият своите сметки. Колкото по-голяма тежест има анонимността във формиране стойността на една криптовалута, толкова по-уязвима е нейната цена спрямо един такъв евентуален декрет.

Биткойните трябва да бъдат разглеждани като активи/ценни кижа, а не като валута. Те са бизнес планове – всеки създаващ бъдеща стойност. Те не са средство за съхранение на стойността, а по-скоро волатилните очаквания за бъдещия успех на тези бизнес планове. Повечето първични предлагания на криптовалути (ICO) вероятно нямат работещ бизнес план, разчитайки само на инерцията от нарастващия брой крипто-инвеститори. (Комисията по ценните книжа и фондовите борси в САЩ правилно ги разглежда като акции.) Следователно би трябвало да очакваме стойността им да е изчислена на базата на същите рискови премии и очаквания за растеж, които виждаме на пазарите днес. И да сме наясно, че ще ги споходи същата съдба, която спохожда всеки спекулативен балон.

Ако искаш да създадеш своя собствена частна държава със собствена валута, без значение доколко безопасна спрямо външни нашественици е, би било разумно да започнеш с предварително съществуващо средство за съхранение на стойност като чуждестранна валута, злато или земя. В противен случай защо някой би разменял нещо за новосъздадената ти валута?

Освен това в процеса на създаване на различни криптовалути, независимо дали за конкретни цели или не, тези ICO-та движат цената на всички тях нагоре. Очевидно е, че съществува възможността новосъздадените криптовалути да подпомагат разменната си стойнност – може би дори заменяемостта помежду си. Но в момента, в който започнат да се конкурират помежду си те няма да носят допълнителна стойност. Технологията, подобно на едно нововъведение, всъщност може да създаде стойност от нищото. Но когато една криптовалута придобие функцията съхранение на стойността, тя, по необходимост, трябва да бъде иззета от друг актив, независимо злато, сребро или друга криптовалута. В глобален мащаб това е игра с нулева сума.

Тази конкуренция между криптовалутите трябва по дефиниция да ограничи покачването в цената на всяка една от тях. Ограниченията в предлагането на всяка една криптовалута представляват огромно подобрение в сравнение с липсата на каквото и да било ограничение пред правителствата когато става дума за печатане на пари. Обаче за разлика от физическите активи като злато и сребро, които имат уникални физически качества, даващи им значимост в продължение на хилядолетия, проблемът при криптовалутите е, че няма бариера на входа; в момента, в който една нова криптовалута пожъне успех, тя разтваря вратите за останалите.

Функцията съхранение на стойността при криптовалутите – което е основно изискване за един актив убежище – е незначителна част от стойността им. В края на краищата активите с присъща тази функция са точно това – стабилни и надеждни. Те не създават нова стойност и са с лимитирано предлагане, предназначени само да задържат стойността, която предварително е създадена чрез спестяване и производство. Това нагледно е същата грешка, която централните банки допускат: пари и капитал няма как да бъдат създадени от нищото, те са следствие от ресурси, които са спестени с цел бъдещо потребление. Това е реалността и няма как да бъде променена.

Виждайки криптовалутите като активи убежища подтиква инвеститорите да увеличат поетия риск в своите портфейли. Държейки биткойн и други криптовалути вероятно надува още повече балона, създаден от централната банка и от който някои се надяват да се защитят. Голямата ирония е, че както либертартарианските поддръжници на криптовалутите, така и интервенционистките поддръжници правителствените фиатни пари допускат една и съща грешка.

Криптовалутите са много важно развитие и огромна стъпка напред в посока към децентрализация на паричната власт. Те имат огромен потенциал и аз съм им голям фен. Но да внимава купувача, мислейки си, че можем магически да създадем средство за съхранение на стойност и по този начин актив убежище.

1/3 от ръста на S&P 500 през първата година на Тръмп е дело на 10 компании

Въпреки факта, че индексът S&P 500 бележи ръст от 25% след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ само половината от него се дължи на ръст в печалбите на компаниите. Другата половина е продиктувана от увеличение в коефициентите „цена – печалба“ (P/E). Защо обаче P/E се повишава в период на очаквана рестриктивна парична политика от страна на централната банка на  САЩ? Според анализатори на френската банка Сосиете Женерал, т.к. инвеститорите не са включили данъчната реформа на администрацията на Тръмп в своите прогнози за печалбите на компаниите очакванията са двигателят зад повишението в P/E. И докато данъчната ставка за S&P 500 в момента е 26,6%, с допускането, че американските компании генерират 43% от печалбите си в чужбина и плащат ставка от 35% върху печалбите си в страната, средната данъчна ставка извън САЩ би била 15,5%. Намаляването на корпоративния данък от 35% на 20%, както е планирано в данъчната реформа на Тръмп, теоретично ще увеличи печалбите с 8,5%. Нивото на бъдещата „цена – печалба“, изчислено въз основа на прогнозите за печалбата на компанията за 1 година напред се е повишило с 12% през последните 12 месеца. С други думи, горе-долу 150% от планираните данъчни съкращения са вече оценени от инвеститорите.

socgen pe expansion

Графика №1: Ръстът в цената на акциите е продиктуван предимно от P/Е

socgen tax reform impact

Графика №2: Потенциални ефекти от данъчната реформа

Друг особено интересен факт е движещата сила зад 24-процентното рали на фондовата борса след избора на Тръмп, което до голяма степен е задвижвано от десет на брой компании. Както анализаторите на Сосиете Женерал изчисляват само 10 на брой компании от индекса S&P 500 са допринесли за 1/3 от неговия ръст. Банката също така посочва, че коефициентът бъдеща „цена – печалба“ на всичките 10 компании бележи ръст, като що се отнася до Nvidia, WalMart, Boeing и Amazon – този ръст е значителен. Всъщност само три компании (Apple и двете банки – JP Morgan Chase и Bank of America) имат ниво, което е под средното за пазара (18х). Имайте предвид обаче, че с изключение на Amazon всички останали компании плащат корпоративен данък, който е по-нисък от сегашната федерална данъчна ставка в САЩ (35%), а пет от тях дори плащат данъчна ставка, която е под 20%.

top10 stocks since trump

Графика №3: Топ10 компании в S&P 500 след победата на Тръмп