Теория на игрите потвърждава трагедията на обществената собственост

Теория на игрите е наука, която изучава човешкото поведение и вземането на решения в конфликтни ситуации с цел максимизиране на печалбата. Конфликтни са ситуации, при които резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. В първоначалния си вид теорията се е отнасала до игрите с нулева сума (zero-sum game), при които печалбата за единия играч е загуба за другия. В наши дни тя е далеч по-разпространена и е хиперним (umbrella term) за наука, изследваща процесите на вземане на решение.

Обособяването на теорията като клон в науката става в периода преди и по време на Втората световна война. През 1928 г. Джон фон Нойман публикува пейпър[1], а през 1944 г. и книга[2] в съавторство с Оскар Моргенщерн. Първата математическа дискусия на една от най-известните игри в наши дни – дилемата (парадоксът) на затворника (prisoner’s dilemma) – е дело на Мерил Флууд и Мелвин Дрешер през 1950 г. Дилемата се състои в следната ситуация: двама души са в затвора по подозрение в съучастие в престъпление. Разследващите органи предлагат и на двамата да предадат своя приятел, давайки показания в съда срещу него. По-нататъшният ход на събитията зависи от начина, по който ще постъпят затворниците, но същевременно с това никой не знае как ще постъпи другия. Ако заподозрян А стовари вината върху В, а В запази мълчание и по този начин потвърди вината си, тогава В ще получи присъда, а А ще бъде освободен. Ако всеки от тях обвини другия, то ще осъдят и двамата за престъплението, но същевременно с това ще получат известна снизходителност за даването на показания и присъдата ще бъде смекчена. Ако и двамата престъпници се кооперират (един с друг, а не с властите) и откажат да дадат показания, то тогава ще получат по-малък срок на присъдата за по-дребно престъпление поради липса на достатъчно на брой доказателства.

1424684121_5_559x-
Графика №1: Парадоксът (дилемата) на затворниците

Нека разгледаме логически ситуацията: както вече казахме заподозрените са в различни стаи и не могат предварително да договорят действията си. Заподозрян А тълкува ситуацията по следния начин:

  1. ако заподозрян В проговори и:
  • аз проговоря – и двамата получаваме 5-годишна присъда;
  • аз си замълча – получавам 20-годишна присъда.

      2. ако заподозрян В не признае нищо и:

  • аз не призная нищо – и двамата получаваме едногодишна присъда;
  • аз проговоря – ме пускат на свобода.

И в двата случая мълчанието е грешна стратегия, следователно за заподозрян А по-благоприятният избор е да си сътрудничи с разследващите органи. Но понеже ситуацията за В е абсолютно идентична се достига до ситуация, в която и двамата прехвърлят вината върху другия и получават по 5 години престой в затвора. Индивидуално погледнато изборът им е логически издържан, но колективният микс от двата индивидуални избора им носи нежелан и за двамата резултат. Дори да бяха сигурни в солидарността на партньора си и двамата пак биха избрали да прехвърлят вината, защото предпочитат никаква присъда пред какъвто и да е престой в затвор.

Можем да приложим тази дилема и в други сфери, например собствеността върху ресурсите. Резултатът потвърждава трагедията на общите блага (tragedy of the commons). Ето и как става това:

Употреба на публичните блага

upotreba

  • ако и двамата не използват благото – няма значение каква е собствеността;
  • ако само А го използва – полезност за А, безполезност за В; и обратно – ако само В го използва – полезност за В, безполезност за А
  • ако и двамата го използват – налице е прекомерна употреба.

Най-логичното и рационално действие и за двамата е да използват благото, защото в противен случай то е безполезно за тях – неизползването не носи никаква полезност. Това води до стремеж към използване на благото колкото се може повече и следователно до прекомерната му употреба и последващо унищожение.

Финансиране на публичните блага

finansirane

  • ако и двамата го финансират – благото е налично;
  • „ползвам повече и плащам по-малко от другия” – ако А финансира благото с по-голяма сума спрямо В, а В го използва наравно или повече от А, от това следва, че за А спрямо В разходите са повече от ползите. Това поражда стимул или за неплащане от страна на А, или отново за прекомерна употреба;
  • ако и двамата го използват без да плащат – няма безплатен обяд и рано или късно благото е унищожено.

Изводът от прилагането на теорията на игрите в сферата на собствеността на ресурсите е следният – индивидуалните подбуди на А и В се различават от резултата, който се получава при взаимодействието им. Поотделно и А, и В желаят да използват благото повече от другия и същевременно с това да плащат по-малко, но следвайки тези свои подбуди при условие, че собствеността върху дадено благо е обща, единственото, което биха постигнали е да унижощат благото. Макар теория на игрите да е млада дисциплина, проблемът с общата собственост върху ресурсите може да бъде проследен чак до 19 век, когато икономистът Уилям Форстър Лойд пише за него[3]. В ситуация, при която икономическото благо е с колективизирани права върху собствеността то бива ползвано от всички и същевременно с това никой от собствениците не се замисля върху негативните последици, които наняса върху останалите съсобственици или върху благото като цяло. Продиктуван от индивидуалния си интерес всеки един от тях се стреми да максимизира полезността си. Решението на проблема не е като се създадат ограничения в ползването на ресурса, а като се приватизира собствеността върху него. Причината се корени в поемането на лична отговорност при негативни последствия. Когато собствеността е частна собственикът пряко се интересува от последиците, до които действията му водят, за разлика от общата, където отговорността е колективна. Той се облагодетелства изцяло от положителните последици, но и носи пълна отговорност при негативни такива. Приватизирайки общата собственост ние решаваме веднъж и завинаги затворническата дилема, приложена в сферата на правата на собственост.

[1] Neumann, J. v. (1928), „Zur Theorie der Gesellschaftsspiele“, Mathematische Annalen, 100 (1): 295–320. English translation: Tucker, A. W.; Luce, R. D., eds. (1959), „On the Theory of Games of Strategy“, Contributions to the Theory of Games, 4, pp. 13–42.

[2] Neumann, J. v., Morgenstern, O. (1944), “Theory of Games and Economic Behavior”, Princeton University Press.

[3] Lloyd, W. F. (1833). Two Lectures on the Checks to Population.

Advertisements

How the Early Capitalists Saved Europe From Starvation – Ludwig von Mises

Two hundred years ago, before the advent of capitalism, a man’s social status was fixed from the beginning to the end of his life; he inherited it from his ancestors, and it never changed. If he was born poor, he always remained poor, and if he was born rich-a lord or a duke-he kept his dukedom and the property that went with it for the rest of his life.

As for manufacturing, the primitive processing industries of those days existed almost exclusively for the benefit of the wealthy. Most of the people (ninety percent or more of the European population) worked the land and did not come in contact with the city-oriented processing industries. This rigid system of feudal society prevailed in the most developed areas of Europe for many hundreds of years.

However, as the rural population expanded, there developed a surplus of people on the land. For this surplus of population without inherited land or estates, there was not enough to do, nor was it possible for them to work in the processing industries; the kings of the cities denied them access. The numbers of these „outcasts“ continued to grow, and still no one knew what to do with them. They were, in the full sense of the word, „proletarians,“ outcasts whom the government could only put into the workhouse or the poorhouse. In some sections of Europe, especially in the Netherlands and in England, they became so numerous that, by the eighteenth century, they were a real menace to the preservation of the prevailing social system.

Today, in discussing similar conditions in places like India or other developing countries, we must not forget that, in eighteenth-century England, conditions were much worse. At that time, England had a population of six or seven million people, but of those six or seven million people, more than one million, probably two million, were simply poor outcasts for whom the existing social system made no provision. What to do with these outcasts was one of the great problems of eighteenth-century England.

Another great problem was the lack of raw materials. The British, very seriously, had to ask themselves this question: what are we going to do in the future, when our forests will no longer give us the wood we need for our industries and for heating our houses? For the ruling classes it was a desperate situation. The statesmen did not know what to do, and the ruling gentry were absolutely without any ideas on how to improve conditions.

Out of this serious social situation emerged the beginnings of modern capitalism. There were some persons among those outcasts, among those poor people, who tried to organize others to set up small shops which could produce something. This was an innovation. These innovators did not produce expensive goods suitable only for the upper classes; they produced cheaper products for everyone’s needs. And this was the origin of capitalism as it operates today. It was the beginning of mass production, the fundamental principle of capitalistic industry. Whereas the old processing industries serving the rich people in the cities had existed almost exclusively for the demands of the upper classes, the new capitalist industries began to produce things that could be purchased by the general population. It was mass production to satisfy the needs of the masses.

This is the fundamental principle of capitalism as it exists today in all of those countries in which there is a highly developed system of mass production: Big business, the target of the most fanatic attacks by the so-called leftists, produces almost exclusively to satisfy the wants of the masses. Enterprises producing luxury goods solely for the well-to-do can never attain the magnitude of big businesses. And today, it is the people who work in large factories who are the main consumers of the products made in those factories. This is the fundamental difference between the capitalistic principles of production and the feudalistic principles of the preceding ages.

The development of capitalism consists in everyone’s having the right to serve the customer better and/or more cheaply. And this method, this principle, has, within a comparatively short time, transformed the whole world. It has made possible an unprecedented increase in world population.

In eighteenth-century England, the land could support only six million people at a very low standard of living. Today more than fifty million people enjoy a much higher standard of living than even the rich enjoyed during the eighteenth-century. And today’s standard of living in England would probably be still higher, had not a great deal of the energy of the British been wasted in what were, from various points of view, avoidable political and military „adventures.“

These are the facts about capitalism. Thus, if an Englishman-or, for that matter, any other man in any country of the world-says today to his friends that he is opposed to capitalism, there is a wonderful way to answer him: „You know that the population of this planet is now ten times greater than it was in the ages preceding capitalism; you know that all men today enjoy a higher standard of living than your ancestors did before the age of capitalism. But how do you know that you are the one out of ten who would have lived in the absence of capitalism? The mere fact that you are living today is proof that capitalism has succeeded, whether or not you consider your own life very valuable.“

In spite of all its benefits, capitalism has been furiously attacked and criticized. It is necessary that we understand the origin of this antipathy. It is a fact that the hatred of capitalism originated not with the masses, not among the workers themselves, but among the landed aristocracy-the gentry, the nobility, of England and the European continent. They blamed capitalism for something that was not very pleasant for them: at the beginning of the nineteenth century, the higher wages paid by industry to its workers forced the landed gentry to pay equally higher wages to their agricultural workers. The aristocracy attacked the industries by criticising the standard of living of the masses of the workers.

Of course-from our viewpoint, the workers’ standard of living was extremely low; conditions under early capitalism were absolutely shocking, but not because the newly developed capitalistic industries had harmed the workers. The people hired to work in factories had already been existing at a virtually subhuman level.

The famous old story, repeated hundreds of times, that the factories employed women and children and that these women and children, before they were working in factories, had lived under satisfactory conditions, is one of the greatest falsehoods of history. The mothers who worked in the factories had nothing to cook with; they did not leave their homes and their kitchens to go into the factories, they went into factories because they had no kitchens, and if they had a kitchen they had no food to cook in those kitchens. And the children did not come from comfortable nurseries. They were starving and dying. And all the talk about the so-called unspeakable horror of early capitalism can be refuted by a single statistic: precisely in these years in which British capitalism developed, precisely in the age called the Industrial Revolution in England, in the years from 1760 to 1830, precisely in those years the population of England doubled, which means that hundreds or thousands of children-who would have died in preceding times-survived and grew to become men and women.

There is no doubt that the conditions of the preceding times were very unsatisfactory. It was capitalist business that improved them. It was precisely those early factories that provided for the needs of their workers, either directly or indirectly by exporting products and importing food and raw materials from other countries. Again and again, the early historians of capitalism have-one can hardly use a milder word-falsified history.

The Fear of Robots – Pedro Schwartz

One morning a week I take part in a discussion programme on a Spanish radio station that specializes in economic and business matters. Just before we come on air we hear the day’s expected events and statistics read by a new journalist in the firm: Sarah Bot, a very young robot with a strange voice. For the time being she has not displaced me and taken over my job.

I know I use robots continuously. I start with the iPhone that wakes me up in the morning, then read the mail I receive on my laptop, chase down on the internet the information I need to write my stuff (after all, Wikipedia is half run by machines!), send my ‘copy’ through the ether, so to speak, and read the newspaper where my article will be ‘printed’ also from far away. I well remember when I used to dictate my articles over the phone to patient tachygraphers at a cost perhaps higher than what I was paid for the piece. Still, like many others, I feel a vague disquiet at the as yet benign invasion of the robots.

Say’s Law

To allay my fears I remind myself, first, of Say’s Law and second, of the fate of horses. Let me start with Jean Baptiste Say (1767-1832). He was the French economist who introduced Adam Smith to French public opinion and to the learned classes of the European continent, most of whom read French rather than English. Say was born in a Protestant family that had taken refuge in the Swiss city of Geneva, fleeing persecution in France. The family returned to the textile city of Lyon, where Jean Baptiste was born. As a young man, he was sent by his father to England to see for himself how England was industrialising. It was not his only visit to the land of economic progress. Later in life he met and befriended the great economists of the time—David Ricardo, Thomas Malthus, James Mill, and John Ramsay McCulloch—and corrected and bettered some of the classical theories of English political economy. He published his successful Treatise of Political Economy in 1803. Napoleon invited him to dinner to try to make him correct some anti-protectionist and anti-statist passages in the book. Say, a moderate republican and a defender of individual liberty, did not comply. At different moments in his life, Say tried his hand at business—banking, insurance, cotton spinning, and sugar—variously succeeding and failing as an entrepreneur. In 1828-29 he published an ambitious Course of Political Economy in no less than six volumes. Say made signal contributions to economics. In price theory, he introduced utility into the demand side of price formation. He corrected Adam Smith by including services in the definition of wealth. Notably, he introduced the figure of the entrepreneur in the explanation of economic progress. Finally and in parallel with James Mill, he codified what is known as ‘Say’s Law’, to which I now turn in search of hope and consolation in a world beset with robots.[1]

One of the fears caused by robots is that total production in the economy will so increase that demand will not be sufficient to take it up, especially if people have become unemployed due to competition from non-humans. Could this bring about a general glut of the whole system? Would there then a crisis of overproduction, which might cause more unemployment? What Say’s law sets down is that the very fact of bringing goods to the market amounts to demanding goods in exchange. In the case of overproduction, the economy will tend to return to equilibrium if supply prices are flexible and are allowed to fall. This may take time, since the alarm caused by falling prices may lead to a period of money hoarding. In the long run, however and as Ricardo said, „there is no limit to demand,“ surprising or even shocking though this may sound to people who hate our consumptionist civilisation. This whole idea was summed up by Say in the following phrase: „Supply creates its own demand“.[2]

Disproportionate production

Say and his classical companions of course accepted that there could temporarily be excess production in one industry and shortages in another whose products were more demanded. This would be the case with path-breaking technological advances, such as steam threshing machines or mechanical knitting frames in the early 19th century (or robots today). Though not leading to general under-consumption, those advances would for a time bring technological unemployment in their wake, as workers were displaced by the new, more productive methods or by free trade. What is called ‘sunk capital’ can also be affected, so there may also be resistance put up by the owners of capital or land endangered by shifts in supply through new productive methods or through trade.

The revolts of workers who saw their wages fall because of competition from new machines are now a part of the social history of capitalism. In the years around 1810, summers were very wet in England, badly affecting crops. Also, the general blockade of trade with Britain decreed by Napoleon in Berlin and Milan in 1806 and 1807 throttled the import of grain and made bread unwontedly expensive. The wages got by threshing wheat from November to February in England gave employment in the lean winter months. Hostility to the new-fangled steam threshing machines erupted in an epidemic of machine breaking by crowds allegedly led by a legendary ‘Captain Ludd’—hence the name ‘Luddites’ applied to workers who wanted the competition of new machinery stopped. A repeat movement happened in the summer of 1830, dubbed the ‘Swing Letters’. Again, times were harsh in the hungry thirties. It was a time of political turmoil, what with the campaign for Parliamentary reform in England and the Revolution in France. Landlords who were known to use threshing machines in the Southern English counties received letters signed by a certain Captain Swing, threatening to break the threshers up and demanding higher wages.

This was not the only example of harsh technological competition suffered by manual workers. By 1830 the livelihood of some 400,000 handloom weavers was being threatened by the power-looms and knitting machines in the cotton mills. Those weavers were whole families who worked at home for merchants who ‘put out’ work at growingly extortionate rates, given the higher productivity of large factories. Petitions rained on Parliament. By 1840 the number of handloom weavers had fallen to 100,000, mainly specialised in silk fabrics and the more expensive cloths. The recourse to the 1834 Poor Law was felt to be a paltry remedy, since Poor Houses were organised on the principle that their standards should be less attractive than the least paid employment. A Royal Commission was formed to examine the plight of these workers, chaired by the economist Nassau William Senior. Famed for his understanding of the rapidly increasing productivity of the factory system when other classical economists saw England „within a hands breadth of the stationary state,“ Senior saw there was not much that could be done. Attrition had a human cost, but in the end an open door to radical technological change was the only answer. It is thus that the hungry 1830s and 40s turned into the more prosperous second half of the 19th century—helped by Robert Peel’s decision in 1844 to repeal the Corn Laws. The social safety net of today is much more comfortable than Dickensian poor houses. The opportunities of gainful employment, much greater.

What happened to horse-power?

When I say that the plight of working horses brings me some consolation as I think of the possible effect of robots on employment, I do not mean to belittle their centuries’ long contribution to the productive or destructive efforts of humanity. They were used in peaceful transport. Also, in all wars up to the middle of the 20th century, pack animals were used and sacrificed on the battlefields by their cruel and warring masters. I myself did my peacetime military service in a mounted regiment, where I learnt to ride the friendly beasts. In Hyde Park in the centre of London there stands a most affecting monument to the horses, mules, and donkeys misused by all armies in history. Anybody visiting London should take time to stop before it.

What I mean by linking the case of humans menaced by robots with that of horses displaced by the internal combustion engine is that there you have an example of job destruction by technological advance. The point I want to make is that horses could not and did not learn to drive motorcars and lorries. We men and women can learn new trades, albeit with some difficulty when we get older. Luddites are a danger to the very people they want to help because in the end progress will prevail.

The benefits of growth for the individual

Here is the crux of the matter. Technical advance makes for growth. The increasing use of robots is but a continuation of the story of triumphant capitalism. The countries of what we call the West have experienced a singular and unexpected two centuries of growth that is pulling the entire population out of poverty and into prosperity as never before in history. Now the rest of the world is joining in the ride, which we hope will last. There have been periods of growth in history that did not extend to the entire population of the world and ended in ruination. The examples that come to mind are those of Mesopotamia, Egypt, Rome, China, and the Aztec and Inca empires in America. In all of them the flame of growth died or was snuffed out by military disaster. Something quite different, however, happened in Britain around the beginning of the 19th century and then spread to continental Europe and North America. Productivity increased by leaps and bounds and was not even stopped by two world wars.

The size of these developments in the capacity to produce more with less are difficult to measure precisely. William Nordhaus, whose first claim to fame with the general public was his joint authorship with Paul Samuelson in the later editions of Economics, the textbook which has been the initiation rite of so many into the queen of social sciences. More recently, he has become one of the high priests of the new religion of climate change. Whatever the disagreements one might have with that textbook and this alarm, he is an outstanding professional economist. I want to draw attention to the striking way in which he has presented the growth of real wages from 1800. To calculate real wages he has to take nominal wages and deflate them by a price index. He finds much to query about the price indices normally used to do this calculation. He shows that price increases over the years are much exaggerated by not properly accounting for improvements in the quality of goods due to technological progress. The case he uses is that of lighting. Prices per ‘lumen’ (the measure of light intensity) have fallen much more quickly than shown by ordinary price indices. If the same method he uses for the true price of light is applied to general consumption (so as to take account of the incredible improvement of goods and services over the last hundred years), then real economic growth will turn out to have been much greater in the United States and Western Europe than is generally thought. „In terms of living standards, the conventional growth of real wages has been a factor of 13 over the 1800-1992 period.“ If the downward bias is corrected as Nordhaus thinks it should be on the lines of the cost of lighting, „real wages have grown by a factor of 970.“ Some growth! [3]

Let me show a graph I have used in a previous column, since it comes from so respected a pen as that of Angus Maddison. It shows the sudden increase in per capita production in the United States and the United Kingdom around 1840. The inflation adjustment is of the conventional kind: the productivity surge would be much larger if we used the Nordhaus method.

Figure 1. GDP Per Capita

SchwartzGDPpercapita

Note: A graph compiled from Angus Maddison’s data comparing the GDP per capita of a few major economies since 1700 AD. Source: M Tracy Hunter: Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34088252

A tax on robots?

Recently, Nobel laureate Robert J. Shiller has taken up the idea, characteristically hatched in the European Parliament, that a moderate tax should be laid on robots so as to put a brake on robot use. This tax would „slow the adoption of disruptive technologies“. He seems to be worried about the effects of robots in increasing inequality and considers the tax would „accord with our natural sense of justice“. The produce of the tax could then be used to finance an insurance fund to help the displaced workers who need time to change their calling. Professor Shiller seems to be another of those Nobel laureates who speaks outside his field of speciality, which in this case financial economics, not economic growth.[4]

What Shiller does not do is underline the trade-off between technical progress and anti-market regulation. In his future pronouncements in favour of a tax on robots he should pay some attention to worries generally expressed about the trend of economic growth in the United States and the rest of the Western world, especially Europe. I recently watched a TED talk by Professor Robert J. Gordon of Northwestern University.[5] As he has been doing for a number of years, he worried about the fall in the long term growth rate of the American and the world economy due to the lack of great technical innovations. He showed us pictures of 19th and 20th century transformative innovations that, he says, are not happening any more—water closets, electrical appliances such as washing machines and refrigerators, the internal combustion engine, airplanes or telephones—but he pictured no robots. Professor Gordon may turn out to be right in discounting robots and artificial intelligence as engines of growth, if the likes of Professor Shiller have their way. Luddites all!

 

[1] See Thomas Sowell’s doctoral thesis: Say’s Law. An Historical Analysis. Princeton University Press, 1972.

[2] One could not think of a view more contrary to the Keynesian idea that the main macroeconomic problem in a downturn is a failure of aggregate demand. Crises caused by the failure of misapplied investment suddenly revealed by a technical shift are characterised by a general thirst for cash or money hoarding. Capitalist growth is inevitably cyclical. It can be made less volatile by trying to keep the money supply stable, as Milton Friedman proposed. But this question is for another day.

[3] William D. Nordhaus: „Do Real Output and Real Wages Measures Capture Reality? The History of Lighting Suggests Not.“ NBER. PDF file.

[4] Robert J. Shiller: „Why robots should be taxed if they take people’s jobs“The Guardian, March 27, 2017.

[5] Robert J. Gordon, „The death of innovation, the end of growth,“. TED 2013.

The Rise, Fall, and Renaissance of Classical Liberalism – Ralph Raico

Originally published over several months in 1992, Raico’s brief history of classical liberalism was written in memory of Roy A. Childs, Jr. You can read the original here in three installments.

Part 1

Classical liberalism — or simply liberalism, as it was called until around the turn of the century — is the signature political philosophy of Western civilization. Hints and suggestions of the liberal idea can be found in other great cultures. But it was the distinctive society produced in Europe — and in the outposts of Europe, above all, America — that served as the seedbed of liberalism. In turn, that society was decisively shaped by the liberal movement.

Decentralization and the division of power have been the hallmarks of the history of Europe. After the fall of Rome, no empire was ever able to dominate the continent. Instead, Europe, became a complex mosaic of competing nations, principalities, and city-states. The various rulers found themselves in competition with each other. If one of them indulged in predatory taxation or arbitrary confiscations of property, he might well lose his most productive citizens, who could “exit,” together with their capital. The kings also found powerful rivals in ambitious barons and in religious authorities who were backed by an international Church. Parliaments emerged that limited the taxing power of the king, and free cities arose with special charters that put the merchant elite in charge.

By the Middle Ages, many parts of Europe, especially in the west, had developed a culture friendly to property rights and trade. On the philosophical level, the doctrine of natural law — deriving from the Stoic philosophers of Greece and Rome — taught that the natural order was independent of human design and that rulers were subordinate to the eternal laws of justice. Natural-law doctrine was upheld by the Church and promulgated in the great universities, from Oxford and Salamanca to Prague and Krakow.

As the modern age began, rulers started to shake free of age-old customary constraints on their power. Royal absolutism became the main tendency of the time. The kings of Europe raised a novel claim: they declared that they were appointed by God to be the fountainhead of all life and activity in society. Accordingly, they sought to direct religion, culture, politics, and, especially, the economic life of the people. To support their burgeoning bureaucracies and constant wars, the rulers required ever-increasing quantities of taxes, which they tried to squeeze out of their subjects in ways that were contrary to precedent and custom.

The first people to revolt against this system were the Dutch. After a struggle that lasted for decades, they won their independence from Spain and proceeded to set up a unique polity. The United Provinces, as the radically decentralized state was called, had no king and little power at the federal level. Making money was the passion of these busy manufacturers and traders: they had no time for hunting heretics or suppressing new ideas. Thus, de facto religious toleration and a wide-ranging freedom of the press came to prevail. Devoted to industry and trade, the Dutch established a legal system based solidly on the rule of law and the sanctity of property and contract. Taxes were low, and everyone worked. The Dutch “economic miracle” was the wonder of the age. Thoughtful observers throughout Europe noted the Dutch success with great interest.

A society in many ways similar to Holland had developed across the North Sea. In the 17th century, England, too, was threatened by royal absolutism, in the form of the House of Stuart. The response was revolution, civil war, the beheading of one king and the booting out of another. In the course of this tumultuous century, the first movements and thinkers appeared who can be unequivocally identified as liberal.

With the king gone, a group of middle-class radicals emerged called the Levellers. They protested that not even Parliament had any authority to usurp the natural, God-given rights of the people. Religion, they declared, was a matter of individual conscience: it should have no connection with the state. State-granted monopolies were likewise an infringement of natural liberty. A generation later, John Locke, drawing on the tradition of natural law that had been kept alive and elaborated by the Scholastic theologians, set forth a powerful liberal model of man, society, and state. Every man, he held, is innately endowed with certain natural rights. These consist in his fundamental right to what is his property — that is, his life, liberty, and “estates” (or material goods). Government is formed simply the better to preserve the right to property. When, instead of protecting the natural rights of the people, a government makes war upon them, the people may alter or abolish it. The Lockean philosophy continued to exert influence in England for generations to come. In time, its greatest impact would be in the English-speaking colonies in North America.

The society that emerged in England after the victory over absolutism began to score astonishing successes in economic and cultural life. Thinkers from the continent, especially in France, grew interested. Some, like Voltaire and Montesquieu, came to see for themselves. Just as Holland had acted as a model before, now the example of England began to influence foreign philosophers and statesmen. The decentralization that has always marked Europe allowed the English “experiment” to take place and its success to act as a spur to other nations.

In the 18th century, thinkers were discovering a momentous fact about social life: given a situation where men enjoyed their natural rights, society more or less runs itself. In Scotland, a succession of brilliant writers that included David Hume and Adam Smith outlined the theory of the spontaneous evolution of social institutions. They demonstrated how immensely complex and vitally useful institutions — language. morality, the common law, above all, the market — originate and develop not as the product of the designing minds of social engineers, but as the result of the interactions of all the members of society pursuing their individual goals.

In France, economists were coming to similar conclusions. The greatest of them, Turgot, set forth the rationale for the free market:

“The policy to pursue, therefore, is to follow the course of nature, without pretending to direct it For, in order to direct trade and commerce it would be necessary to be able to have knowledge of all of the variations of needs, interests, and human industry in such detail as is physically impossible to obtain even by the most able, active, and circumstantial government. And even if a government did possess such a multitude of detailed knowledge, the result would be to let things go precisely as they do of themselves, by the sole action of the interests of men prompted by free competition.”

The French economists coined a term for the policy of freedom in economic life: they called it laissez-faire. Meanwhile, starting in the early 17th century, colonists coming mainly from England had established a new society on the eastern shores of North America. Under the influence of the ideas the colonists brought with them and the institutions they developed, a unique way of life came into being. There was no aristocracy and very little government of any kind. Instead of aspiring to political power, the colonists worked to carve out a decent existence for themselves and their families.

Fiercely independent, they were equally committed to the peaceful — and profitable — exchange of goods. A complex network of trade sprang up, and by the mid-18th century, the colonists were already more affluent than any other commoners in the world. Self-help was the guiding star in the realm of spiritual values as well. Churches, colleges, lending-libraries, newspapers, lecture-institutes, and cultural societies flourished through the voluntary cooperation of the citizens.

When events led to a war for independence, the prevailing view of society was that it basically ran itself. As Tom Paine declared:

“Formal government makes but a small part of civilized life. It is to the great and fundamental principles of society and civilization — to the unceasing circulation of interest, which passing through its million channels, invigorates the whole mass of civilized man — it is to these, infinitely more than to anything which even the best instituted government can perform that the safety and prosperity of the individual and the whole depend. In fine, society performs for itself almost everything which is ascribed to government. Government is no further necessary than to supply the few cases to which society and civilization are not conveniently competent.”

In time, the new society formed on the philosophy of natural rights would serve as an even more luminous exemplar of liberalism to the world than had Holland and England before it.

Part 2: Triumphs and Challenges

As the nineteenth century began, classical liberalism — or just liberalism as the philosophy of freedom was then known — was the specter haunting Europe — and the world. In every advanced country the liberal movement was active.

Drawn mainly from the middle classes, it included people from widely contrasting religious and philosophical backgrounds. Christians, Jews, deists, agnostics, utilitarians, believers in natural rights, freethinkers, and traditionalists all found it possible to work towards one fundamental goal: expanding the area of the free functioning of society and diminishing the area of coercion and the state.

Emphases varied with the circumstances of different countries. Sometimes, as in Central and Eastern Europe, the liberals demanded the rollback of the absolutist state and even the residues of feudalism. Accordingly, the struggle centered around full private property rights in land, religious liberty, and the abolition of serfdom. In Western Europe, the liberals often had to fight for free trade, full freedom of the press, and the rule of law as sovereign over state functionaries.

In America, the liberal country par excellence, the chief aim was to fend off incursions of government power pushed by Alexander Hamilton and his centralizing successors, and, eventually, somehow, to deal with the great stain on American freedom — Negro slavery.

From the standpoint of liberalism, the United States was remarkably lucky from the start. Its founding document, the Declaration of Independence, was composed by Thomas Jefferson, one of the leading liberal thinkers of his time. The Declaration radiated the vision of society as consisting of individuals enjoying their natural rights and pursuing their self-determined goals. In the Constitution and the Bill of Rights, the Founders created a system where power would be divided, limited, and hemmed in by multiple constraints, while individuals went about the quest for fulfillment through work, family, friends, self-cultivation, and the dense network of voluntary associations. In this new land, government — as European travelers noted with awe — could hardly be said to exist at all. This was the America that became a model to the world.

One perpetuator of the Jeffersonian tradition in the early 19th century was William Leggett, a New York journalist and antislavery Jacksonian Democrat. Leggett declared:

“All governments are instituted for the protection of person and property; and the people only delegate to their rulers such powers as are indispensable to these objects. The people want no government to regulate their private concerns, or to prescribe the course and mete out the profits of their industry. Protect their persons and property, and all the rest they can do for themselves.”

This laissez-faire philosophy became the bedrock creed of countless Americans of all classes. In the generations to come, it found an echo in the work of liberal writers like R L. Godkin, Albert Jay Nock, H. L. Mencken, Frank Chodorov, and Leonard Read. To the rest of the world, this was the distinctively, characteristically American outlook.

Meanwhile, the economic advance that had been slowly gaining momentum in the Western world burst out in a great leap forward. First in Britain, then in America and Western Europe, the Industrial Revolution transformed the life of man as nothing had since the neolithic age. Now it became possible for the vast majority of mankind to escape the immemorial misery they had grown to accept as their unalterable lot. Now tens of millions who would have perished in the inefficient economy of the old order were able to survive. As the populations of Europe and America swelled to unprecedented levels, the new masses gradually achieved living standards unimaginable for working people before.

The birth of the industrial order was accompanied by economic dislocations. How could it have been otherwise? The free-market economists preached the solution: security of property and hard money to encourage capital formation, free trade to maximize efficiency in production, and a clear field for entrepreneurs eager to innovate. But conservatives, threatened in their age-old status, initiated a literary assault on the new system, giving the Industrial Revolution a bad name from which it never fully recovered. Soon the attack was gleefully taken up by groups of socialist intellectuals that began to emerge.

Still, by mid-century the liberals went from one victory to another. Constitutions with guarantees of basic rights were adopted, legal systems firmly anchoring the rule of law and property rights were put in place, and free trade was spreading, giving birth to a world economy based on the gold standard.

There were advances on the intellectual front as well. After spearheading the campaign to abolish the English Corn Laws, Richard Cobden developed the theory of nonintervention in the affairs of other countries as a foundation for peace. Frederic Bastiat put the case for free trade, non intervention, and peace in a classic form. Liberal historians like Thomas Macaulay and Augustin Thierry uncovered the roots of freedom in the West. Later in the century, the economic theory of the free market was placed on a secure scientific footing with the rise of the Austrian School, inaugurated by Carl Menger.

The relation of liberalism and religion presented a special problem. In continental Europe and Latin America, freethinking liberals sometimes used the state power to curtail the influence of the Catholic Church, while some Catholic leaders clung to obsolete ideas of theocratic control. But liberal thinkers like Benjamin Constant, Alexis de Tocqueville, and Lord Acton saw beyond such futile disputes. They stressed the crucial role that religion, separated from government power, could play in stemming the growth of the centralized state. In this way, they prepared the ground for the reconciliation of liberty and religious faith.

Then, for reasons still unclear, the tide began to turn against the liberals. Part of the reason is surely the rise of the new class of intellectuals that proliferated everywhere. That they owed their very existence to the wealth generated by the capitalist system did not prevent most of them from incessantly gnawing away at capitalism, indicting it for every problem they could point to in modern society.

At the same time, voluntary solutions to these problems were preempted by state functionaries anxious to expand their domain. The rise of democracy may well have contributed to liberalism’s decline by aggravating an age-old feature of politics: the scramble for special privilege. Businesses, labor unions, farmers, bureaucrats, and other interest groups vied for state privileges — and found intellectual demagogues to rationalize their depredations. The area of state control grew, at the expense, as William Graham Sumner pointed out, of “the forgotten man” — the quiet, productive individual who asks no favor of government and, through his work, keeps the whole system going.

By the end of the century, liberalism was being battered on all sides. Nationalists and imperialists condemned it for promoting an insipid peace instead of a virile and bracing belligerency among the nations. Socialists attacked it for upholding the “anarchical” free-market system instead of “scientific” central planning. Even church leaders disparaged liberalism for its alleged egotism and materialism. In America and Britain, social reformers around the dawn of the century conceived a particularly clever gambit. Anywhere else the supporters of state intervention and coercive labor-unionism would have been called “socialists” or “social democrats.” But since the English-speaking peoples appeared for some reason to have an aversion to those labels, they hijacked the term “liberal.”

Though they fought on to the end, a mood of despondency settled on the last of the great authentic liberals. When Herbert Spencer began writing in the 1840s, he had looked forward to an age of universal progress in which the coercive state apparatus would practically disappear. By 1884, Spencer could pen an essay entitled, “The Coming Slavery.” In 1898, William Graham Sumner, American Spencerian, free-trader, and gold-standard advocate, looked with dismay as America started on the road to imperialism and global entanglement in the Spanish-American War: he titled his response to that war, grimly, “The Conquest of the United States by Spain.”

Everywhere in Europe there was a reversion to the policies of the absolutist state, as government bureaucracies expanded. At the same time, jealous rivalries among the Great Powers led to a frenzied arms race and sharpened the threat of war. In 1914, a Serb assassin threw a spark onto the heaped-up animosity and suspicion, and the result was the most destructive war in history to that point. In 1917, an American president keen to create a New World Order led his country into the murderous conflict “War is the health of the state,” warned the radical writer Randolph Bourne. And so it proved to be. By the time the butchery ended, many believed that liberalism in its classical sense was dead.

Part 3: The 20th Century

The First World War was the watershed of the twentieth century. Itself the product of antiliberal ideas and policies, such as militarism and protectionism, the Great War fostered statism in every form. In Europe and America, the trend towards state intervention accelerated, as governments conscripted, censored, inflated, ran up mountains of debts, co-opted business and labor, and seized control of the economy. Everywhere “progressive” intellectuals saw their dreams coming true. Thee old laissez-faire liberalism was dead, they gloated, and the future belonged to collectivism. The only question seemed to be: which kind of collectivism?

In Russia, the chaos of the war permitted a small group of Marxist revolutionaries to grab power and establish a field headquarters for world revolution. In the nineteenth century, Karl Marx had concocted a secular religion with a potent appeal. It held out the promise of the final liberation of man through replacing the complex, often baffling world of the market economy by conscious, “scientific” control. Put into practice by Lenin and Trotsky in Russia, the Marxist economic experiment resulted in catastrophe. For the next seventy years, Red rulers lurched from one patchwork expedient to another. But terror kept them firmly in charge, and the most colossal propaganda effort in history convinced intellectuals both in the West and in the emerging Third World that communism was, indeed, “the radiant future of all mankind.”

The peace treaties cobbled together by President Woodrow Wilson and the other Allied leaders left Europe a seething cauldron of resentment and hate. Seduced by nationalist demagogues and terrified of the Communist threat, millions of Europeans turned to the forms of state worship called Fascism and National Socialism, or Nazism. Though riddled with economic error, these doctrines promised prosperity and national power through integral state control of society, while fomenting more and greater wars.

In the democratic countries, milder forms of statism were the rule. Most insidious of all was the form that had been invented in the 1880s, in Germany. There Otto von Bismarck, the Iron Chancellor, devised a series of old-age, disability, accident, and sickness insurance schemes, run by the state. The German liberals of the time argued that such plans were simply a reversion to the paternalism of the absolutist monarchies. Bismarck won out, and his invention — the welfare state — was eventually copied everywhere in Europe, including the totalitarian countries. With the New Deal, the welfare state came to America.

Still, private property and free exchange continued as the basic organizing principles of Western economies. Competition, the profit motive, the steady accumulation of capital (including human capital), free trade, the perfecting of markets, increased specialization — all worked to promote efficiency and technical progress and with them higher living standards for the people. So powerful and resilient did this capitalist engine of productivity prove to be that widespread state intervention, coercive labor-unionism, even government-generated depressions and wars could not check economic growth in the long run.

The 1920s and ’30s represent the nadir of the classical-liberal movement in this century. Especially after government meddling with the monetary system led to the crash of 1929 and the Great Depression, dominant opinion held that history had closed the books on competitive capitalism, and with it the liberal philosophy.

If a date were to be put on the rebirth of classical liberalism, it would be 1922, the year of the publication of Socialism, by the Austrian economist Ludwig von Mises. One of the most remarkable thinkers of the century, Mises was also a man of unflinching courage. In Socialism, he threw down the gauntlet to the enemies of capitalism. In effect, he said: “You accuse the system of private property of causing all social evils, which only socialism can cure. Fine. But would you now kindly do something you have never deigned to do before: would you explain how a complex economic system will be able to operate in the absence of markets, and hence prices, for capital goods?” Mises demonstrated that economic calculation without private property was impossible, and exposed socialism for the passionate illusion it was.

Mises’s challenge to the prevailing orthodoxy opened the minds of thinkers in Europe and America. F.A. Hayek, Wilhelm Roepke, and Lionel Robbins were among those whom Mises converted to the free market. And, throughout his very long career, Mises elaborated and reformed his economic theory and social philosophy, becoming the acknowledged premier classical-liberal thinker of the twentieth century.

In Europe and particularly in the United States, scattered individuals and groups kept something of the old liberalism alive. At the London School of Economics and the University of Chicago, academics could be found, even in the 1930s and ’40s, who defended at least the basic validity of the free-enterprise idea. In America, an embattled brigade of brilliant writers, mainly journalists, survived. Now known as the “Old Right,” they included Albert Jay Nock, Frank Chodorov, H. L. Mencken, Felix Morley, and John T. Flynn. Spurred to action by the totalitarian implications of Franklin Roosevelt’s New Deal, these writers reiterated the traditional American creed of individual freedom and scornful distrust of government. They were equally opposed to Roosevelt’s policy of global meddling as subversive of the American Republic. Supported by a few courageous publishers and businessmen, the “Old Right” nursed the flame of Jeffersonian ideals through the darkest days of the New Deal and the Second World War.

With the end of that war, what can be called a movement came into being. Small at first, it was fed by multiplying streams. Hayek’s Road to Serfdom, published in 1944, alerted many thousands to the reality that, in pursuing socialist policies, the West was risking the loss of its traditional free civilization. In 1946, Leonard Read established The Foundation for Economic Education, in Irvington, New York, publishing the works of Henry Hazlitt and other champions of the free market. Mises and Hayek, now both in the United States, continued their work. Hayek led in founding the Mont Pelerin Society, a group of classical-liberal scholars, activists, and businessmen from all over the world. Mises, unsurpassed as a teacher, set up a seminar at New York University, attracting such students as Murray Rothbard and Israel Kirzner. Rothbard went on to wed the insights of Austrian economics to the teachings of natural law to produce a powerful synthesis that appealed to many of the young. At the University of Chicago, Milton Friedman, George Stigler, and Aaron Director led a group of classical-liberal economists whose specialty was exposing the defects of government action. The gifted novelist Ayn Rand incorporated emphatically libertarian themes in her well-crafted best-sellers, and even founded a school of philosophy.

The reaction to the renewal of authentic liberalism on the part of the left — “liberal” — more accurately, social-democrat-establishment was predictable, and ferocious. In 1954, for instance, Hayek edited a volume entitled Capitalism and the Historians, a collection of essays by distinguished scholars arguing against the prevailing socialist interpretation of the Industrial Revolution. A scholarly journal permitted Arthur Schlesinger, Jr., Harvard professor and New Deal hack, to savage the book in these terms: “Americans have enough trouble with home-grown McCarthys without importing Viennese professors to add academic luster to the process.” Other works the establishment tried to kill by silence. As late as 1962, not a single prominent magazine or newspaper chose to review Friedman’s Capitalism and Freedom. Still, the writers and activists who led the revival of classical liberalism found a growing resonance among the public. Millions of Americans in all walks of life had all along quietly cherished the values of the free market, and private property. The growing presence of a solid corps of intellectual leaders now gave many of these citizens the heart to stand up for the ideas they had held dear for so long.

In the 1970s and ’80s, with the evident failure of socialist planning and interventionist programs, classical liberalism became a world-wide movement. In Western countries, and then, incredibly, in the nations of the former Warsaw Pact, political leaders even declared themselves disciples of Hayek and Friedman. As the end of the century approached, the old, authentic liberalism was alive and well, stronger than it had been for a hundred years.

And yet, in Western countries, the state keeps on relentlessly expanding, colonizing one area of social life after the other. In America, the Republic is fast becoming a fading memory, as federal bureaucrats and global planners divert more and more power to the center. So the struggle continues, as it must. Two centuries ago, when liberalism was young, Jefferson had already informed us of the price of liberty.

Честно и поравно, фундаменталният проблем с равенството – Дийна Чадуел

 

Автор: Дийна Чадуел, American Thinker. Превод: Юсеф Дакак, Институт за дясна политика.

Бог ни е създал равни, но не е създал всички тридесетгодишни да печелят едни и същи заплати или да живеят в еднакви къщи.

Прекарахме цели 6 години* слушайки нашия скъп лидер (бел.ред. Барак Обама) да ни назидава за равенството, за това че трябва да си плащаме каквото дължим, за преразпределение на богатството. Неговите идеи са в основата си безнадеждно грешни и инфантилни. Имаме два варианта – или ще опазим себе си от подобни глупости или живота в Америка ще става все по-зле.

Идеята за справедливостта е една от най-ранните морални идеи, които децата усвояват. Ако малкият Стивън види сестра си с бисквитка в ръка, то той ще вдигне дандания ако и той не получи бисквитка. Това се очаква от едно малко дете. Възрастните обаче разбират по-изтънчената концепция на понятието за справедливост – може би сестрата на Стивън си е изяла броколите и за това е била възнаградена, или пък е помогнала в миенето на чиниите и бисквитката е била нейната награда. Стивън е твърде малък, за да разбере това.

Всъщност концепцията за справедливост има две лица – справедливост по отношение на равенството и справедливост по отношение на правдата. Ние повече не можем да си позволим да бъркаме двете понятия.

  • Справедливостта като равенство, се занимава с резултати – резултати, които трябва да бъдат насилствено постигнати. Да кажем, че Нанси, любимата леля на Стивън, се смили над него и принуди сестра му Сузи да сподели с него бисквитка си, то това няма да бъде честно – тя е заслужила бисквитката, а той не – това е обаче е равнопоставяне.
  • Справедливостта, като правда, се занимава със самия процес, със заслугите, с истинската ценност. Сузи е изпълнила поставената й задача; тя се е намусила, присвила е очи, запушила е носа си и след това е здъвкала и погълнала отвратителния зеленчук. Нейната чиния е останала  празна, а тя се е подчинила на родителите си. Стивън безприкословно е отказвал да бъде подкупен да си изяде зеленчуците. Правдата изисква той да понесе загубата на лакомството. Това е тъжно за него, но е справедливо, честно и почтено.

Правителството на една страна трябва да се занимава със справедливостта, а не с равенството. Защо?

  • Защото равенството е по-нисша идея от почтеността – то не е равно на справедливост.
  • Равенството предполага числена отчетност.
  • Справедливостта предполага морална или юридическа отчетност.
  • Равенството показва в точни и конктретни измерения това, което имаме и това което получаваме – заплати, имоти, удоволствия. Във феминисткото мислене е заложена идеята, че жената трябва да получава същата заплата каквато би получавал мъж на същата позиция. Това звучи справедливо, но тази справедливост включва факта, че жените често напускат работа, за да се грижат за децата си и често не се връщат на работа, докато техните колеги от мъжки пол за това време са натрупали дългогодишен опит. Равенството тук не е непременно справедливо.
  • Справедливостта подчертава действието и точната и достоверна оценка на това действие. Когато тъплите полудяха във Фъргюсън това беше не защото те търсеха справедливост – те искаха равенство. Те искаха живота на Дарън Уилсън в замяна за живота на Майкъл Браун. Никой не се вълнуваше от действията нито на единия, нито на другия. Тъплата просто искаше да размени живота на един „бял“ за живота на един „черен“. Точка. Тълпата получи това по обратен ред – справедливостта е възтържествувала, всички доказателства са взети под внимание и са оценени действията както на Браун, така и на Уилсън. Но тълпата изглежда не можеше да разбере това ниво на справедливост; те единствено можеха да разберат нивото на малкото момче, нивото на Стивън, нивото на „ти получи своето, аз искам моето“.

Но нали нашите основополагащи  документи се занимават с равенството? Да – в Декларацията за независимостта се посочва, че „всички хора са създадени равни“. Така чe не са ли хората в правото си да настояват за този вид справедливост?

Във фразата „създадени равни“, кой е този който създава? – Бог. Не правителството и не другите хора, а именно Бог. „Създадени“ се отнася до началото на живота, а не до средата или края му. И ако Бог ни е създал, то Той трябва да е имал някаква цел правейки това. Това твърдение се отнася, ако човек чете внимателно и мисли ясно за равнопоставеност в целта. Ако Бог е създал всеки един от нас, следователно всеки един от нас има причина да бъде тук, всеки играе роля в Божия план, има място в този план, което е равно по важност на мястото на всеки друг. От тук трябва да започнем. Бог не е създал всички тридесетгодишни да печелят едни и същи заплати или да живеят в еднакви къщи. Ние сме създадени различни един от друг, напълно уникални и еднаквостта няма място в тази картинка.

Ние трябва да помним, че нашите основатели са напуснали страна, в която не е било считано, че хората имат еднаква стойност. Селяните са били селяни и не биха могли да станат нищо повече. Благородниците са били благородници и те дори и мъртви, никога не биха могли да станат селяни. Такъв фиксиран статус е бил част от това, което е докарало хората до тези брегове. Отхвърлянето на игото на замръзналата класова стуктура е било голямото парче от пъзела на свободния пазар, което тази нация и никоя друга, не успя да намери и реши.

Сега можем да погледнем на посочената клауза за равнопоставеност чрез постмодерен, деконструкционен обектив и бихме могли да решим да прочетем в него нашите собствени желания, да се върнем към детската зависимост и да се тръшкаме, когато животът не ни даде бисквитки. И повечето институции за висше образование правят точно това. Това е още една част от нашето мислене, която трябва да порасне, ако искаме да запазим Америка.

Равенството на резултатите никога не може да се реализира. Когато се институционализира равенство, някои хора трябва да наложат това равенство и затова те по необходимост стоят над всички останали. Ако Стивън и леля Нанси ще направят яденето на бисквитки равнопоставено, тогава леля Нанси трябва да има властта да накара Сузи да сподели нейната бисквитка. И Нанси може да има всички бисквитки, които пожелае. Не забравяйте това.

Ние можем да решим да оставим на пазара да определя кой има повече (въпрос на заслуги или справедливост), или можем да оставим на правителство да определи кой има повече (в опит да бъде наложено равенството), но така или иначе някой ще има предимство. Ако установим превъзходство на правдата – този, който работи най-много, има най-добрите идеи, т.е. най-заслужилият, тогава „кой какво получава” ще се случи по естествен път и може да варира в зависимост от волята на индивидите в обществото. Да, някои ще станат богати и следователно ще имат повече власт от другите – временно, но това винаги подлежи на промяна, която се случва когато се появи някой който е по-енергичен, по-интелигентен и по-талантлив и измести властимащите.

Ако, обаче, правителството определя кой какво има:

  • Индивидуалните таланти и способности са пропиляни, затова има по-малко богатство,  което да бъде поделено поравно.
  • Промяната е бавна, тромава и обикновено неефективна. Правителството има властта да „коли и беси“ индивидите, докато частният бизнес няма тази власт; Страхът от репресивни мерки на правителството подтиска изобретателността и напредъка.
  • Подкупността и корупцията стават по-разпространени, тъй като идеята за справедливост и достойнство заема по-ниска позиция в съзнанието на обществото, и защото всеки иска да получи  възможността да натрупа повече богатсвто от това, което му се полага „по право“.
  • Правителството се прицелва в бизнеса, който е негов враг. Следователно, за да може бизнесът да оцелее той трябва да се промъкне в близост до правителството. Това увеличава подкупността и корупцията, което нанася по-нататъшни вреди на флуидността на пазарите.

Не след дълго никой няма бисквитки – леля Нанси ги изяде всичките, а майката на Сузи се е уморила да пече бисквитки; вече няма предимство т.к. Сузи отказва да яде зеленчуците си; това не и дава никакво преимущество. Всичко вече е „честно и по равно”, да, но никой не иска равно количество от нищото. Можем да променим това само като мислим ясно и самостоятелно  и като изпращаме тези ясни мисли към другите. Да напълним националния ефир с рационална мисъл; да избутаме безсмислиците обратно в канала, където им е мястото.

* Статията е публикувана през 2014 година

Културният марксизъм – мит или реалност?

Марксизъм, ама не икономически, а културен. Ако някога сте се чудили защо в съвременното западно общество преобладаващото мнение е, че мразенето на бялата раса не ви прави расист и същевременно с това мразенето на някоя различна от бялата раса ви прави автоматично расист… то тази статия ще ви е най-малкото интересна. Културният марксизъм реалност ли е или е просто една конспиративна теория? Според Уикипедия той е „понятие, което описва конспиративна теория в консервативните и крайнодесни среди (alternative right), според която Франкфуртската школа и лявата политическа мисъл са в основата на заговор, който цели да унищожи западната култура. Според застъпниците на теорията, мултикултурализмът и политическата коректност целят да унищожат западното общество и са продукт на критическата теория”.

Това обаче е реториката на колективистично настроените индивиди. Първо нека започнем с няколко въвеждащи уточнения. Същността на философското разделение на „леви” (колективистично) и „десни” (индивидуалистично настроени) по отношение на политиката (с всичките му условности и недостатъци, за които може да прочетете тук) е производна от неравенството между отделните индивиди. Все пак дори от самото ни раждане сме различни по физически характеристики, а в последствие имаме и различни индивидуални качества и интереси. Това е вярно дори за индивиди от една и съща раса. И докато левите са против каквото и да е неравенство, то десните подкрепят равния старт и осъждат равния край/резултат. Следствие от философското деление колективизъм-индивидуализъм е поддръжниците на левите идеологии да групират индивидите в общи групи по определени признаци като раса, националност, сексуална ориентация и т.н. За тях тези групи са един общ хомогенен организъм. И тук идват идеите на Карл Маркс, но приложени не в икономическата, а в социалната сфера. Известен факт е, че неговият диалектически материализъм разделя хората на две социални класи и според него богатите буржоа експлоатират бедните пролетарии. Идеите на представители на Франкфуртската школа към Института за социални науки на Университета „Гьоте” през 30-те години на миналия век, в частност Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе и други, които запазват идеята за потисник и потиснат, агресор и жертва, като единствено заменят буржоата с мнозинството и пролетариите с малцинствата. Това се прилага по отношение на раса, сексуална ориентация, религиозна принадлежност и други. Бялата раса е агресор спрямо останалите раси, хетеросексуалните спрямо хомо-, би-, транссексуалните, християнството спрямо останалите раси и т.н. Дефиницията за расизъм също бива променена и по този начин един хетеросексуален християнин от бялата раса е най-голямата форма на агресор и по никакъв начин не може да е жертва на расизъм.

Тези идеи виждат бял свят в политическата сфера под формата на мултикултурализъм и политическа коректност в западните общества, и за съжаление, разрушават това, което в миналото обитателите на тези географски територии са успяли да постигнат с много труд.

Отговаряйки на въпросите налице ли е същата приемственост в страните, където мнозинството не е бялата християнска раса или дали е редно да съдим дадена расова или религиозна група на база няколко индивиди от същата тази група дава отговор на въпроса какви са мотивите зад култирния марксизъм. И между другото, Маркс е бил на прав път, но е извел грешните изводи – ако приемем, че има класова борба, то тя е между властимащи и власт-нямащи (етатисти срещу капиталисти/работници).

Митът за дерегулацията на финансовия пазар – Норбърт Мичъл

Автор Норбърт Мичъл от фондацията „Херитидж“.

Съществува тезата, че последната финансова криза от 2008 г. е причинена от дерегулация на финансовите пазари.

Поглеждайки изцяло към най-голямата икономика на света, а именно американската и тамошния пазар, то можем да твърдим, че не имало значително намаляване на финансовите разпоредби през последните 100 години. Вместо това този период включва все по-разширяваща се регулаторна рамка на финансовите пазари, както по отношение на обема, така и по отношение на дълбочината. Това може да бъде доказано само и единствено чрез следващата графика:

regulatory-restrictions

В продължение на десетилетия компаниите на капиталовия пазар са сред най-силно регулираните предприятия в САЩ и практически всички техни дейности – включително тези, които допринесоха за кризата от 2008 г. – се осъществяват под наблюдението на федералните регулаторни органи. Строгият надзор дори беше основна характеристика на т.н. дерегулаторни промени, приети от Конгреса. Защо тогава като причина за кризата се изтъква „дерегулираният” или „либерализиран” пазар? Независимо от начина, по който се наименоват промените в регулаторната рамка, няма причина да се смята, че някоя от тези промени ще предотврати бъдещи финансови кризи.

Процесът „дерегулация”

След настъпването на кризата американските демократи се активизираха в своята атака срещу капитализма. От говорителя на Камарата на представителите Нанси Пелоси до бъдещият президент Барак Обама, който по време на президентските дебати преди първия си мандат заявявя, че „най-големият проблем в целия този процес е дерегулацията на финансовата система”[1].

Нивото на регулация може да бъде измерено по много начини, но различни показатели показват, че финансовите пазари не са били дерегулирани по време на администрацията на Буш. Данните за цялостното въздействие на федералните регулатори показват, че основните регулаторни промени (тези с икономически ефект от 100 млн. или повече долара) струват на икономиката повече от 2 милиарда долара (в постоянни долари за 2010 г.) от 2001 до 2008 г. [2] Също така е полезно да се проучи общият бюджет на регулаторните агенции. Изключвайки Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), общият бюджет на федералните финансови регулатори се е увеличил от приблизително 2 милиарда долара през фискалната 2000 г. до почти 2,3 милиарда щатски долара през 2008 година. [3] През същия период бюджетът на SEC е нараснал от 357 милиона до 629 милиона долара. [4] Общият брой на служителите в тези агенции е стабилен през този период, близо 16 000 служители. [5]

Всички тези статистики за администрацията на Буш са в общи линии съвместими с по-дългосрочните тенденции. Например разходите за банково и финансово регулиране се увеличават от 190 млн. долара през 1960 г. до 1,9 млрд. Долара през 2000 г., докато персоналът се увеличава от приблизително 2 500 души до повече от 13 000. [6] Това означава, че дългосрочните тенденции както в бюджетните разходи, така и в персонала предполагат, че регулацията се увеличава стабилно в продължение на десетилетия.

Поглед върху законодателството

И в широк, и в тесен смисъл законодателните промени дадоха на регулаторите повече правомощия да казват на финансовите фирми какво и как могат да правят. Следва резюме на най-често цитираните регулаторни промени, които се предполага, че формират процеса на дерегулация на финансовите пазари.

Законът Грам-Лийч-Блайли от 1999 г. (GLBA). Едно от най-често повтарящите се твърдения е, че този закон е причинил прекомерното поемане на риск, защото отменя закона Глас-Стийгъл (1933 г.), като последният разделя търговското и инвестиционното банкиране. Истината обаче е, че приетият през 1999 г. закон само изменя закона на Глас и Стийгъл и не създава нерегулиран сегмент. [7]. По-конкретно само четири параграфа на Glass-Steagall осъществяват т.н. отделяне на търговското от инвестиционното банкиране. GLBA отменя параграфи №20 и 32 и оставя №16 и 21 незасегнати. [8] Параграфи №16 и 21 като цяло забраняват на банките да подписват или търгуват с ценни книжа, а на инвестиционните банки – да приемат депозити „на поискване” (demand deposit). Параграфи №20 и 32, от друга страна, най-общо казано забраняват на търговските банки да се присъединят към инвестиционни банки. Всеки от тези параграфи има изключения, така че отделянето на търговското от инвестиционното банкиране никога не е било абсолютно.

След GLBA банките можеха законно да се сдружат с компания, занимаваща се с търговия на ценни книжа, но не можеха да се занимават с нерегулирано търговско или инвестиционно банкиране. [9] GLBA също така измени и Bank Holding Company Act от 1956 г., който даде на Федералния резерв отговорността за регулиране на всички банкови холдинги. [10] GLBA изисква от банковите холдинги да се регистрират във Федералния резерв ако искат да са в рамките на законите. Освен това те могат да получат лиценз само след като Фед сертифицира, че както холдинговото дружество, така и всички негови дъщерни депозитарни институции са добре управлявани, добре капитализирани и в съответствие с Community Reinvestment Act.

Промените на Glass-Steagall в GLBA са в полезрението на всички но законът съдържа пет раздела, които в повечето случаи увеличиха обема на финансовите регулации. С Раздел IV се забранява създаването на нови холдингови компании, както и продажбата на съществуващи холдингови компании на нефинансови такива. Раздел V създава нови правила за разкриване на информация (включително нови граждански санкции). Раздел VІ изменя капиталовите правила за банките в системата на Федералната банка за жилищни кредити (FHLB). [11] В раздел VІІ бяха въведени много разпоредби, включително нови изисквания според Community Reinvestment Act.

Законът за дерегулация и монетарен контрол на депозитарните институции от 1980 г. (DMCA). Законът е цитиран като дерегулиращ главно поради факта, че премахва лихвените тавани по спестявания и срочни депозити – ценови контрол, който съществува от 30-те години на миналия век. [12] В продължение на около 30 години от своето въвеждане таванът има малко влияние, защото е над нивото на краткосрочните пазарни нива. През 60-те години Конгресът опитва да използва този ценови контрол за да спре повишаването на лихвените проценти и да увеличи равнището на ипотечния кредит. Осъществената политика не успява да постигне нито една от целите. [13] DMCA остави в сила забраната за плащане на лихви по депозити „по поискване”, въпреки че законът Дод-Франк от 2010 г. я премахна. По този начин дори тези ценови контроли да се разглеждаха като финансови разпоредби, DMCA не ги премахва.

Независимо от това в DMCA са включени и няколко разпоредби, които увеличават нивото на регулациите. Например законът наложи на всички депозитарни институции да бъдат предмет на изискванията на Фед за минимални задължителни резерви по депозити. Преди тази промяна само институциите, членуващи във Федералния резерв бяха подчинени на разпоредбата. Също така съгласно закона, независимо от това дали дадена банка е избрала да бъде член на Федералната резервна система, тя трябваше да държи резервите си в сметка в системата, спазвайки правилата на Фед. Въпросът за членството до голяма степен се пренебрегва, но Федералният резерв губи банките-членки за повече от две десетилетия преди приемането на DMCA.

Garn–St. Germain Depository Institutions Act (1982 г.). Раздели I и II от закона засилиха правомощията на Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC) и Федералната агенция по гарантиране на банковите спестявания и заеми (FSLIC) да предоставят помощ на фалиращи и фалирали институции. [14]. Раздел III – основният източник на дерегулаторната характеристика на законопроекта – упълномощява спестовни (и други депозитарни институции) да предприемат няколко нови практики. Разрешава, наред с други дейности, предоставянето на търговски заеми, предлагането на депозити „по поискване” на кредитни клиенти, практика, допускана преди това само за търговски и взаимно-спестовни банки. Статутът обаче изисква тези институции да осъществяват тези дейности при спазване на правилата и разпоредбите на Федералния съвет на националната банка за жилищни кредити. Това означава, че законът не позволява извършването на тези дейности при липса на правила и разпоредби.

Riegle–Neal Interstate Banking and Branching Efficiency Act (IBBEA, 1994 г.). IBBEA обикновено се цитира като дерегулаторен, защото премахва ограниченията за междущатско разширяване от страна на банките. Докато законът премахна федералните ограничения възпрепятстващи банките да отварят междущатски клонове, той не позволява на тези новооткрити банкови клонове да функционират в нерегламентирана среда. С други думи, същите банкови дейности бяха регулирани от същите банкови регулатори преди и след приемането на закона. IBBEA постановява например, че банково холдингово дружество, което придобива банка извън своя щат, е регулирано от Федералния резерв. Преди Гражданската война банковата регулация до голяма степен беше щатски въпрос и малко на брой щати допускаха междущатско банкиране. Независимо от това, съгласно новата рамка, изпълнявана от IBBEA, почти цялата банкова дейност остава регулирана, а банките се наблюдават и контролират от повече от един регулатор.

Понастоящем държавните агенции и най-малко седем федерални регулатора – Федералния резерв, Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC), Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC), Бюрото за финансова защита на потребителите (CFPB), както и различни агенции към Министерството на финансите на САЩ могат да контролират, да разглеждат или по друг начин да регулират дадена банка. Банките, които изберат да членуват в системата на Федералния резерв подлежат на надзор както от страна на Федералния резерв, така и от държавните регулатори. Независимо от това, банките, които не са членки на Фед, но чиито клиентски влогове са гарантирани от FDIC, подлежат на надзор както от страна на FDIC, така и от страна на държавните регулатори.

Закон за модернизация на фючърсите (CFMA, 2000 г.). CFMA обикновено се цитира като законопроект, който възпрепятства Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC) от регулация на извънборсовите (OTC) деривати, като суаповете. CFMA всъщност възпрепятства CFTC да регулира много извънборсови деривати, но суаповете не са били обект на регулация преди приемането на закона. Основна цел на CFMA бе да се изясни кой регулатор – CFTC или SEC – ще регулира фючърсните договори върху единични акции. Тези финансови продукти имат характеристики както на ценни книжа, така и на стоки, попадайки по този начин в отделните юрисдикции на SEC и CFTC.

И докато CFMA попречи на CFTC да регулира извънборсовите суапове, той не премахва регулацията на тези суапове. Всъщност по-голямата част от пазара на суапове, дори всеизвестните суапове за кредитно неизпълнение (CDS), свързани с финансовата криза от 2008 г., бяха регулирани от банковите регулатори. [15]

Извънборсовите суапове са били регулирани. Исторически погледнато, лихвените и валутните суапове, използвани от големите банки, представляват повече от 80% от пазара на извънборсови деривати. [16] Федералните банкови регулатори постоянно наблюдават финансовото състояние на банките, включително експозицията на банките със суапове. [17] Дори първите капиталови изисквания на Базел, внедрени в края на 80-те години на миналия век, изискваха банките да отчитат своите суапове при изчисляването на съотношението на регулаторния капитал. С други думи – никоя от тези транзакции не се осъществи извън контрола на банковите регулатори и няма недостиг на публични признания, които да потвърждават този факт. Например в пейпър от Boston Federal Reserve през 1993 г. може да прочетем следното: „Банковите регулатори са признали кредитния риск на суаповете и са въвели капиталови изисквания за тях и за други задбалансови дейности като част от новите капиталови изисквания към банките”. [18]

Дори CDS, използвани от фалиралата компания American International Group (AIG), бяха регулирани под зоркия поглед на Office of Thrift Supervision, федерален банков регулатор, чиито отговорности закона Дод-Франк прехвърли на OCC, FED и FDIC. [19] Представата, че тези сделки за суапове се извършват в някаква сенчеста стая, където регулаторите нямаха представа какво става, е абсолютно невярна. Освен това банковите регулатори остават отговорни (съгласно новите изисквания на Базел ІІІ) за сертифицирането, че банките изпълняват своите регулаторни капиталови изисквания, дори когато използват суапове. Независимо от това, раздел VІІ на Dodd-Frank дава на CFTC и SEC очевидно право за регулиране на извънборсовите пазари на суапове.

Изменението на правилото за капиталовите изисквания на SEC от 2004 г. Параграфи 8(b) и 15(c)(3) от Securities Exchange Act от 1934 г. въвеждат правило за капитала на брокерите-дилъри, правило, което диктуваше вида и размера на ликвидните активи, които трябваше да поддържат брокерите. Правилото е изменяно на няколко пъти след 1934 г., включително с една голяма корекция през 1975 г. Промяната през 2004 г. се счита, че позволява на брокерите-дилъри да увеличат нивото на своя ливъридж, но данните показват, че големите инвестиционни банки всъщност са с по-високо ниво на ливъридж през 1998 г. спрямо 2006 г. [20]

Независимо от начина, по който промяната е повлияла на нивото на ливъридж, отново е много подвеждащо да се характеризира това изменение като дерегулаторно. Основният компонент на промяната е това, че се позволява използването на алтернативен метод за изчисляване приспаданията съгласно правилото за нетен капитал на брокерите-дилъри. [21] Вярно е, че правилото позволява на фирмите да използват математически модели, при изчисляването на нетните си капиталови изисквания, но тези фирми все още са предмет на минимално капиталово изискване.

Целта при промяната на правилото беше да позволи на SEC да регулира холдинговите дружества на консолидирана основа, подобно на Федералния резерв с банковите холдингови дружества. Като такава, промяната се прилага само за холдингови дружества, които все още не са имали основен регулатор, и не отменя никакви ограничения на ливъридж. [22]

Липсата на фокус върху системния риск

По-често срещаната реакция е, че регулаторите трябва да вършат по-добре работата си по регулиране на безопасността и стабилността на компаниите, за да предотвратят следващата криза. Това схващане е свързано с дерегулационния мит, защото неговите привърженици твърдят, че липсата на конкретни видове регулации е причинила пазарната нестабилност. Вследствие на кризата през 2008 г. се твърдеше, че регулаторите биха могли да подобрят стабилността на пазара в бъдеще само ако разширят фокуса си върху наблюдението на системния риск, а не просто съсредоточавайки се върху индивидуалния фирмен риск. [23] Предполага се, че този нов фокус може по-добре да предотврати финансовите затруднения на която и да е институция.

Вярно е например, че новите капиталови изисквания на Базел III налагат регулаторни правила за системен риск (макропруденциални), които преди това не са били използвани в САЩ. Но този факт едва ли е релевантен, защото концепцията за регулаторни органи, фокусирани върху системния риск не е нещо революционно. Една от основните причини за създаването на ФЕД и въвеждането на федерални банкови регулации на първо място беше да се предотврати прехвърлянето на проблемите от финансовия сектор в икономиката като цяло. Тези „нови” макропруденциални инструменти са единствено и само последният опит за окончателното създаване на „правилния“ набор от регулации.

Федералният резерв, Конгресът и Министерството на финансите на САЩ открито дискутират ролята си в процеса на възспиране системния риск и финансова стабилност в продължение на десетилетия. [24]

Като заключение

Митът, че финансовата криза през 2008 г. е причинена от дерегулацията на финансовия пазар продължава да е широко разпространен. Същевременно с него обаче няма доказателства за значително намаляване на обхвата или обема на регулациите на финансовите пазари в САЩ през последните 100 години. Дори регулаторните промени, които се осъществиха по време на администрациите на президентите Роналд Рейгън и Джордж У. Буш наложиха все по-разширяваща се финансова регулаторна рамка. Някои от тези промени позволиха на компании от финансовия сектор да се занимават с дейности, които преди това бяха забранени, но това им се разрешава само под наблюдението на регулаторните органи.

Истинската дерегулация би създала пазар, на който нито една държавна агенция не регулира видовете продукти и услуги, които хората могат да произвеждат и купуват. Такъв пазар не съществува в САЩ в частност на финансовия сектор, а Конгресът все повече затяга регулаторната рамка, поне от 30-те години на миналия век насам. Напълно погрешно е да обвиняваме нерегулирания пазар за кризата. Това е позволило и продължава да позволява на Конгреса да разшири още повече правомощията на регулаторите за микро-управление на дейността на финансовите компании, а американците не са по-добре заради това.

[1] “Transcript of Second McCain, Obama Debate,” CNNPolitics.com, http://www.cnn.com/2008/POLITICS/10/07/presidential.debate.transcript/

[2] Gattuso, L. James. “Red Tape Rising: Regulatory Trends in the Bush Years,” Heritage Foundation Backgrounder No. 2116, March 25, 2008, http://s3.amazonaws.com/thf_media/2008/pdf/bg2116.pdf.

[3] Данните са пригодени към американски долари от 2000 г. Вж. James L. Gattuso, “Meltdowns and Myths: Did Deregulation Cause the Financial Crisis?” Heritage Foundation WebMemo No. 2109, October 22, 2008, http://www.heritage.org/research/reports/2008/10/meltdowns-and-myths-did-deregulation-cause-the-financial-crisis#_ftn5.

[4] Ibid.

[5] Ibid.

[6] Отново пригодени към USD от 2000 г. Вж. Veronique de Rugy and Melinda Warren, “The Incredible Growth of the Regulators’ Budget,” Mercatus Working Paper No. 08-36, September 2008, pp. 3–4, http://mercatus.org/sites/default/files/publication/WP0836_RSP_The_Incredible_Growth_of_the_Regulators_Budget_0.pdf.

[7] Съществуват много погрешни схващания по отношение на Глас-Стигъл и изобщо не е ясно, че финансовите пазари са по-сигурни след влизането му в сила. “The evidence from the pre-Glass-Steagall period is totally inconsistent with the belief that banks’ securities activities or investments caused them to fail or caused the financial system to collapse.” Вж. George Benston, The Separation of Commercial and Investment Banking (New York: Oxford University Press, 1990), p. 41.

[8] GLBA, параграф №101. http://www.gpo.gov/fdsys/pkg/BILLS-106s900enr/pdf/BILLS-106s900enr.pdf.

[9] GLBA промени регулаторната рамка и по този начин надзорът се осъществява от една-единствена институция, вместо три отделни. Вж. Norbert J. Michel, “The Glass–Steagall Act: Unravelling the Myth,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3104, April 28, 2016, http://www.heritage.org/research/reports/2016/04/the-glasssteagall-act-unraveling-the-myth.

[10] Dafna Avraham, Patricia Selvaggi, and James Vickery, “A Structural View of U.S. Bank Holding Companies,” Federal Reserve Bank of New York Economic Policy Review (July 2012), p. 67, http://www.newyorkfed.org/research/epr/12v18n2/1207avra.pdf

[11] Federal Trade Commission, “In Brief: The Financial Privacy Requirements of the Gramm-Leach-Bliley Act,” https://www.ftc.gov/tips-advice/business-center/guidance/brief-financial-privacy-requirements-gramm-leach-bliley-act

[12] Вж. R. Alton Gilbert, “Requiem for Regulation Q: What It Did and Why It Passed Away,” Federal Reserve Bank of St. Louis, February 1986, pp. 22–37, https://research.stlouisfed.org/publications/review/86/02/Requiem_Feb1986.pdf

[13] Вж. Gilbert, “Requiem for Regulation Q.”

[14] Вж. Gillian Garcia et al., “The Garn-St. Germain Depository Institutions Act of 1982,” Federal Reserve Bank of Chicago Economic Perspectives, Vol. 7, No. 2 (March 1983), pp. 3–31.

[15] Вж. Norbert Michel, “Fixing the Dodd–Frank Derivatives Mess: Repeal Titles VII and VIII,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3076, November 16, 2015, http://www.heritage.org/research/reports/2015/11/fixing-the-doddfrank-derivatives-mess-repeal-titles-vii-and-viii.

[16] International Swaps and Derivatives Association, “The Value of Derivatives,” 2014, http://www2.isda.org/about-isda

[17] До 1974 г. министерството на земеделието регулира фючърсния пазар, а първият регулаторен закон е Grain Futures Act от 1922 г. Вж. Roberta Romano, “A Thumbnail Sketch of Derivative Securities and Their Regulation,” Maryland Law Review, Vol. 55, No. 1 (1996), http://digitalcommons.law.yale.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=2985&context=fss_papers

[18] Katerina Simons, “Interest Rate Structure and the Credit Risk of Swaps,” Federal Reserve Bank of Boston, New England Economic Review (July/August 1993), https://www.bostonfed.org/economic/neer/neer1993/neer493b.pdf

[19] Вж. Board of Governors, FDIC, OCC, “Joint Implementation Plan: стр. 301–326 от Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act,” 2011, http://www.occ.treas.gov/publications/publications-by-type/other-publications-reports/pub-other-joint-implementation-plan.pdf

[20] U.S. Government Accountability Office, “Financial Markets Regulation: Financial Crisis Highlights Need to Improve Oversight of Leverage at Financial Institutions and across System,” GAO–09–739, July 2009, p. 41, http://www.gao.gov/new.items/d09739.pdf и Andrew Lo, “Reading About the Financial Crisis: A 21-Book Review,” Journal of Economic Literature, Vol. 50, No. 1 (March 2012), pp. 151-178, http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1949908

[21] “Securities and Exchange Commission: Alternative Net Capital Requirements for Broker-Dealers that Are Part of Consolidated Supervised Entities, Final Rules,” Federal Register, Vol. 69, No. 118, June 21, 2004, http://www.sec.gov/rules/final/34-49830.pdf 

[22] Erik R. Sirri, “Speech by SEC Staff: Remarks at the National Economists Club: Securities Markets and Regulatory Reform,” U.S. Securities and Exchange Commission, April 9, 2009, http://www.sec.gov/news/speech/2009/spch040909ers.htm

[23] Вж. David Beim and Christopher McCurdy, “Federal Reserve Bank of New York Report on Systemic Risk and Bank Supervision,” August 18, 2009, discussion draft, p. 14, https://publicintelligence.net/federal-reserve-bank-supervision-report/

[24] https://fraser.stlouisfed.org/docs/historical/federal%20reserve%20history/bog_members_statements/laware_19910509.pdf