БВП е изцяло политически инструмент

Несъмнено най-известният и широко използван показател за макроикономическо представяне е брутният вътрешен продукт. Подобно на много други исторически събития е трудно да се определи кой и кога започва измерването на националния доход. Интересът към счетоводството на национално ниво се появява през деветнадесети век и по-конкретно бързият икономически растеж по време на индустриалната революция поражда интерес към измерване на икономиката.

Макар индустриалната революция да е предизвикала интерес към тази сфера в крайна сметка политическите сили и световните икономически събития оформят БВП като метрика. По време на Голямата депресия британският икономист Колин Кларк и американският му колега Саймън Кузнец се заемат с измерването на националния доход. Сметките на Кузнец сочат двоен спад в икономиката през 1932 г. спрямо 1929 г. Президентът на САЩ по това време Рузвелт цитира тези данни при обявяването на програмата за възстановяване на икономиката. Въпреки че на Кузнец се приписва генерирането на първите сметки за националния доход, то те не отразяват метода, който той е желал да използва. Той е искал да създаде измерител на богатството, а не на производството. Бил е на мнение, че рекламата, финансовата индустрия, спекулативните дейности и някои видове скъпи градски жилища наред с други неща, включително държавните разходи, не трябва да бъдат включвани. Ако обаче производството, генерирано от частните компании бъде в последствие преразпределяно от правителството това би означавало икономически спад. Американската служба по администриране на цените, създадена през 1941 г. констатира, че препоръката за увеличаване на държавните разходи през следващата година е отхвърлена на тази основа.

Следователно от самото си създаване БВП е дефиниран с политически мотиви – да служи на интервенционистка, кейнсианска идеология. Тъй като дефиницията за „национален доход“ се формира от икономистите, това, което представлява „доход“ се определя въз основа на интелектуалния климат заедно с политическите нужди.

Наличието на статистика за националния доход прави управлението му не само осъществимо, но и научно. Новият научен статут както на БВП, така и на кейнсианската икономика насърчава широкото използване и усъвършенстване на националното счетоводство. ООН, МВФ и Световната банка на база размера на БВП определят необходимостта от помощи. Тъй като БВП се превръща в стандартен показател за развитие не е изненада, че много развиващи се страни (на англ. developing country) се противопоставят на опитите за подобряване на БВП по политически причини, защото по този начин няма да имат право на помощи. Ето и няколко от най-поразителните методологични промени в изчисленията на БВП и последиците от тях – БВП на Гана в нощта на 5-ти срещу 6-ти ноември 2010 г. се увеличава с 60%. Причината: статистическата агенция на страната е актуализирала теглото, използвано при изчисляване ценовия индекс за първи път от 1993 г. [1] След подобни корекции Нигерия добавя 89% към БВП през 2014 г., а Кения – 25%.

Тези методологични промени на предишните изчисления на БВП могат да бъдат източник на големи политически и икономически събития. Като например кризата от 1976 г. в Обединеното кралство – министърът на финансите Денис Хейли иска спешен заем от МВФ. При преразглеждането на БВП обаче заявява, че ако от министерството са имали правилните цифри, то никога е нямало да се стигне до заем.

Един от най-важните недостатъци на БВП е неспособността му да отчете иновациите. Увеличенията или намаленията в цените често не са равни на промяната в качеството на продукта. Някои продуктови цени се увеличават, в следствие се увеличава и БВП, но качеството на тези продукти се увеличава по-бързо от цените им. Обратно, някои цени спадат, докато качеството се увеличава експоненциално. Несъответствията в БВП като резултат от иновациите вероятно са значителни. Например софтуерът, телевизията и други стоки от информационната сфера формират 4% от БВП през последните 25 години, докато търсенето с търсачката на Google е изчислено, че носи около 150 милиарда щатски долара годишно. [2]

Икономистите от „Австрийската“ школа не от вчера критикуват увеличението в държавните разходи и как то може много добре да стимулира икономиката и да увеличи БВП, но това е за сметка на погрешни инвестиции. Що се отнася до БВП повече кредит е равнозначно на по-голям растеж. Сегашната методология на БВП насърчава малинвестициите чрез държавно подпомагане на кредиторите.

Независимо от това дали БВП е най-добрият измерител, който към момента имаме, това далеч не е причина да продължаваме да го използваме.

Използвана литература: GDP: A Brief but Affectionate History – Diane Coyle.

Advertisements

Пазарът е олицетворение на демокрацията

Потребителите, купувайки или въздържайки се от покупка на дадена стока/услуга избират успешните предприемачи. Те определят кой и каква част от ресурсите трябва да притежава.

Както във всички останали избори – на държавни служители, работници, приятели или съпрузи – решението се взема въз основа на предишен опит и по този начин винаги се отнася до миналото. Онези, които в близкото минало са служили най-добре на потребителите биват поощрявани от пазара. Изборът обаче не е окончателен и може да бъде коригиран по всяко едно време.

За да се превърне в един от най-успешните предприемачи даден инвдивид се нуждае от голям брой гласове, които да се повтарят отново и отново в продължение на дълъг период от време. Той трябва всеки ден да бъде преизбиран, т.е. потребителите да са доволни от стоката, която предлага и да я купуват регулярно. Същото е и с неговите наследници. Те могат да запазят своето положение само ако получават отново и отново потвърждение от страна на потребителите. Ако успеят в това начинание това не се дължи на техния предшественик, а на собствената им способност да използват капитала по възможно най-ефикасния начин, удовлетворявайки потребителите.

Предприемачите не са нито перфектни, нито добри в метафизичен смисъл. Те дължат своята позиция изключително на факта, че са по-добри в задоволяване на определени потребности от други хора. Те печелят не защото са умни изпълнявайки определени задачи, а защото са по-умни или по-малко тромави отколкото конкурентите си. Те не са безпогрешни и често са глупави. Но са същевременно с това по-малко склонни към грешки спрямо конкурентите си. Никой няма право да ги обижда за грешките, които са допуснали и да твърди, че хората биха били по-добре, ако първите бяха по-умели. Ако глупакът знаеше по-добре, защо сам не запълни празнината и не се възползва от възможността да спечели? Лесно е да се правят прогнози пост фактум. В ретроспекция всички глупаци стават мъдреци.

Следните логически разсъждения са доста известни: предприемачът печели не само поради факта, че други хора са били по-малко успешни, отколкото него в прогнозите си за бъдещото състояние на пазара. Самият той, непроизвеждайки повече от разглежданата стока и умишлено ограничавайки продукцията си реализира печалба. Предлагането на стоката би било толкова голямо като обем, че цената ще се понижи до момент, в който приходите няма да надвишават разходите. Това разсъждение е в основата на фалшивите доктрини за несъвършена и монополна конкуренция. То беше използвано от американската администрация, когато последната обвини предприятията от стоманодобивната промишленост за факта, че капацитетът за производство на стомана в САЩ не е по-голям от този, който в действителност е бил.

Разбира се тези, които се занимават с производство на стомана не са отговорни за това, че други хора не попадат в тази област на производство. Упрекът от страна на властите би бил разумен, ако съществуващите корпорации притежават монопол върху производството на стомана. Но при отсъствието на такава привилегия такова порицани е толкова оправдано, колкото би било критикуването на поетите и музикантите за факта, че няма други по-добри поети и музиканти в страната. Ако някой е виновен за факта, че броят на хората не е по-голям, то това не са тези, които вече са се присъединили, а само тези, които все още не са.

Причината, поради която производството на стока Х не е по-голямо се дължи на факта, че допълнителните производствени фактори, необходими за разширяването му, са били използвани в производството на други стоки. Да се ​​говори за недостатъчност на стока Х е празна реторика, ако не се посочат различните стоки Y и Z, които са били произведени в твърде големи количества и които де факто са загуба на оскъдни производствени фактори. Можем да допуснем, че предприемачите, които вместо да произведат допълнителни количества Х са произвели прекомерни количества Y и Z и следователно са претърпели загуби, не са сбъркали умишлено. Също така нито производителите на Х умишлено са ограничили производството си. Капиталът на всеки един предприемач е ограничена величина; той го използва за проектите, които според него ще задоволят най-неотложната незадоволена потребност у потребителите и следователно ще реализират най-голяма печалба.

Предприемач, на чието разположение са 100 единици капитал, използва например 50 единици за производство на стока А и 50 единици за производството на В. Ако и двете са печеливши е странно да го обвиняваме, че не е използвал повече, например 75 единици, за производството на А. Той би могъл да увеличи производството на А само чрез съответното съкращаване в продукцията на В. Ако някой обвинява предприемача, че не е произвел повече от стока А, то трябва да го обвини и за това, че не е произвел повече В. Това логически означава, че предприемачите са виновни, за това че има недостиг в производствените фактори и че земята не е място за лентяи.

Може би глупакът ще възрази заявявайки, че стока А е жизненоважна, много по-важна от В, следователно производството на А трябва да бъде увеличено, а това на В – ограничено. В такъв случай той е в разрез с оценките на потребителите и показва диктаторския си стремеж. Производството трябва да се ръководи от собствената му деспотична оценка, а не от потребителските желания. Но ако производството на В носи загуба на предприемача, то тогава е очевидно че лошата му прогноза не е умишлена.

В рамките на едно пазарното общество, което не е саботирано от намесата на правителствени или други агенции, всички могат да станат предприемачи. Онези, които знаят как да се възползват от всяка възможност за бизнес винаги ще намерят необходимия капитал. Защото пазарът винаги е пълен с капиталисти, които искат да намерят най-доходоносното начинание за средствата и в партньорство с други играчи да изпълнят най-рентабилните проекти.

Хората често не успяват да разберат тази присъща особеност на капитализма поради, неразбирайки смисъла и последиците от недостига на капитал. Задачата на предприемача е да избере от множеството технологично осъществими проекти тези, които ще задоволят най-неотложната от все още незадоволени нужди на обществото. Тези проекти, за чието изпълнение няма достатъчно капитал не бива да бъдат стартирани. Пазарът винаги е пълен с визионери, които искат да осъществят неприложими неща. Те винаги се оплакват от слепотата на капиталистите, които според тях са твърде глупави. Разбира се инвеститорите често изпадат в заблуда в избора си на инвестиции. Но тези грешки се състоят точно в това, че избират неподходящо начинание вместо това, което би удовлетворило по-спешните нужди на купуващата публика.

Недопустимо да се поставя под въпрос изборът на свободния пазар.Потребителското  предпочитание за определени стоки може да бъде критикувано от гледна точка на философа. Но оценките на стойността са винаги лични и субективни. Потребителят избира какво според него го удовлетворява най-добре. Никой не е призван да определи какво може да направи друг човек по-щастлив или по-малко нещастен. Популярността на автомобилите или телевизорите може да бъде критикувана. Но това са нещата, които хората искат. Те гласуват за тези предприемачи, които им предлагат тази стока с най-добро качество на най-евтина цена.

Избирайки между различни политически партии и програми повечето хора са неинформирани. Средностатистическият избирател няма представа, не разграничава измежду политиките, подходящи за постигане на целите, към които се стреми, и тези, които не са подходящи. Той не печели нищо, създавайки априорни разсъждения, които да съставляват философията на социалната програма. В най-добрия случай може да има мнение за краткосрочните ефекти от съответните политики.

Нищо друго освен желанието на потребителя да задоволи възможно най-добре своите мигновени потребости няма в процеса на закупуване на стока или въздържане от нейната покупка. Потребителят за разлика от гласоподавателя не избира измежду различни алтернативи, чиито ефекти се появяват едва по-късно. Той избира между неща, които му носят удовлетворение незабавно. Решението му е окончателно.

Предприемачът печели, служейки на потребителите такива, каквито са, а не каквито трябва да бъдат според фантазиите на някой потенциален диктатор.

 

Използвана литератураLudwig von Mises – Planning for Freedom

Защо демокрацията възнаграждава лошите хора? – Ханс-Херман Хопе

Оригиналният текст на английски може да бъде намерен тук.

Едно от най-общоприетите твърдения сред политикономистите е следното: всеки монопол е лош от гледна точка на потребителя. Монополът в своето класическо значение е правото на изключителна привилегия, предоставена на един производител на стока или услуга, т.е. липса на свободен достъп до влизане на пазара. Казано иначе – само компания „А“ може да произведе стока „х“. Монополът е лоша вест за потребителите, защото, защитена от потенциални нови участници на пазара, компанията може да промени цената на продукта „х“ както пожелае, а същевременно с това и да понижи качеството й.

Този довод често бива изтъкван като аргумент в полза на демократичното избрано правителство срещу монархическото такова. Това е така, защото при демокрацията влизането в правителствения апарат е свободно – всеки може да стане премиер или президент – докато при монархията само царят или неговият наследник може.

Въпреки това този аргумент в полза на демокрацията е грешен. Свободният достъп невинаги е добро нещо. Ако става въпрос за конкуренция в производството на стоки е положително, но свободната конкуренция в производството на лошотии не е. Свободен достъп до пазара за  изтезания и убийства на невинни лица, фалшифицирането или измамата, например, не е положително нещо. И така – какъв „бизнес“ е правителството? Отговорът е, че не е типичен производител на стоки, продавани доброволно на потребителите. По-скоро е „бизнес“, който извършва кражба и експроприация чрез данъци и фалшифициране. Следователно свободното влизане в правителството не подобрява ищо. Дори напротив, това прави нещата още по-зле,т.е. подобрява злото.

Тъй като човек е такъв, какъвто е, във всяко общество съществуват хора, които желаят чуждата собственост. У някои хора това чувство е по-засилено, но обикновено се научават да не им обръщат внимание или дори да се чувстват засрамени от тях. Обикновено малко на брой индивиди не могат да потушат това желание и биват третират като престъпници. Под монархично управление само един човек – принц/цар/монарх/крал/султан – може законно да изпълни желанието си за притежание на чужда собственост.

Той обаче е ограничен в своите желания, защото всички останали членове на обществото са се научили да считат своето желание за присвояване на чуждото имущество за срамно и неморално. Съответно те наблюдават всяко негово действие с най-голямо подозрение. В пълен контраст на това, при демократичен избор на властта, всеки има правото свободно да изразява това свое желание за чужда собственост. Това, което се смяташе за неморално и съответно забранено, сега се счита за легитимно. Всеки може открито да пожелае имуществото на всички останали в името на демокрацията; и всеки може да реализира това свое желание при условие, че намери място в правителството.

Следователно при демократично управление популярното, макар неморално и антисоциално желание за присвояване на чужда собственост се засилва систематично. Всяко искане е легитимно, ако бъде обявено публично под специалната защита на „свободата на словото“. Дори и привидно най-защитеното право на частна собственост е под заплаха от преразпределение. Дори още по-лошо, при едни масови избори, тези членове на обществото, които са с малки или никакви задръжки от придобиване на чуждо имущество, които са най-талантливи в събирането на мнозинство от взаимно несъвместими обществени искания ще са склонни да се издигнат до върха на правителството. Следователно лошата ситуация става още по-лоша.

В исторически план изборът на принц ставал чрез благородното му раждане и единственото изискване за лична квалификация е възпитанието му като бъдещ принц и пазител на династията. Това разбира се не гарантира, че той не би бил лош и опасен. Заслужава си обаче да се спомене, че всеки принц, който не успее да изпълни основната си задача да запази династията – като по този начин разруши своята страна, предизвика размирици или по друг начин застраши династията – се изправя пред риска да бъде свален или убит от друг член на своето семейство. За разлика от това избирането на правителствени управници чрез избори прави почти невъзможно един добър или безвреден човек да се издигне до върха. Премиерите и президентите са избрани поради това, че са неморални демагози. По този начин демокрацията на практика гарантира, че само лошите и опасни хора ще се издигат на върха на правителството. Всъщност, в резултат на свободната политическа конкуренция, онези, които се издигат, ще стават все по-лоши и опасни индивиди, но бидейки временни и взаимозаменяеми служители те рядко ще бъдат убивани.

Цитат на Хенри Луис Менкен от „A Mencken Chrestomathy: His Own Selection of His Choicest Writing“ пасва перфектно:

„Политиците рядко, ако дори изобщо някога се случва, биват избирани само по заслуги, поне в демократичните държави. Те са избрани обикновено по съвсем различни причини, главната от които е силата им да впечатлят и омагьосат интелектуално недоразвитите…Ще се осмели ли някой от тях да каже истината и нищо друго освен истината за положението в страната? Някой от тях ще се възспре ли от обещания, които знае, че не може да изпълни – всъщност, такива, каквито никой човек не би могъл да изпълни? Всички те ще обещаят на всеки един мъж, жена и дете в страната каквотот последните пожелаят. Всички те ще ровят в земята, търсейки начин да превърнат бедните в богати, да поправят невъзможното, да помогнат на неудовлетворените. Когато един от тях каже, че две по две е пет, друг ще заяви, че това е шест, шест и половина, десет, двадесет и т.н. Накратко, те ще се представят като разумни, искрени и правдиви хора, превръщайки се в кандидати за работа, търсещи изборни гласове. Всички те ще узнаят, ако все още не са, че гласовете се печелят чрез говорене на безсмислици и утопии. Победителят ще бъде този, който обещае най-много с най-малката вероятност да достави нещо.“

За автора: Ханс-Херман Хопе немски икономист от „Австрийската“ икономическа школа, либертариански философ и емеритус професор по икономика на University of Nevada, Las Vegas. Той е основател на The Property and Freedom Society.

Как да създадем добър икономически модел?

Съвременните икономисти използват набор от статистически методи, вариращи от изключително сложни такива до просто показване на исторически данни. Общоприето е, че чрез статистическа корелация историческите данни могат да бъдат трансформирани в полезна информация, която на свой ред да послужи като основа за оценка на икономиката като цяло.

За съжаление това не е толкова лесно, колкото изглежда. Например има данни, че спадът в равнището на безработица води до общо повишение на цените на стоки и услуги. Трябва ли от това да заключим, че намаляването на безработицата е основна причина за ценова инфлация? Също така има данни, че ценовата инфлация е свързана с промени в паричното предлагане. Установено е и, че промени в нивата на заплатите и ценовата инфлация са с висока корелация.

Изправени сме пред не една, а три конкурентни „теории“ за инфлацията. Как да решим коя е правилната? Според общоприетия начин на разсъждаване критерият за избор на теорията трябва да бъде нейната прогностична сила. По този въпрос Милтън Фридман пише:

„Крайната цел на позитивната наука е създаването на теория или хипотеза, която предоставя валидни и смислени прогнози за явления, които все още не са наблюдавани“[1]

„Работи“ ли моделът (теорията), то той се разглежда като валиден. В момента, в който бъде опроверган пристъпваме към нов такъв. Например икономистът е на мнение, че разходите на потребителите за стоки и услуги се определят от разполагаемия от тях доход. След като тази хипотеза се потвърди със статистически методи тя се използва като инструмент за оценка на бъдещото насочване на потребителските разходи. Ако моделът не предостави точни прогнози или се заменя, или се променя.

Де факто няма значение какви са основните допускания в самия модел стига той да може да даде добри прогнози. Според Фридман:

„Уместният въпрос, който трябва да зададете за допусканията на дадена теория не е дали те са реалистични, защото те никога не са, а дали се доближават достатъчно до съответната цел. Отговор може да се даде само след като се види дали теорията работи, което означава дали тя дава достатъчно точни прогнози.“[2]

Общоприетото мнение, поставящо предсказуемите способности на модела като критерий за неговото приемане е съмнително. Дори учените по природни науки, които мейнстрийм икономиксът се опитват да следва, не потвърждават моделите си по този начин. Например една теория, която се използва за изграждането на ракета предвижда определени условия, които трябва да са налични за да е успешно приложена. Едно от условията е благоприятното време. Ще оценим ли качеството на теорията за ракетно задвижване въз основа на това дали тя може точно да предвиди датата на пускане на ракетата? Предположението, че стартирането ще се осъществи на определена дата в бъдеще ще се осъществи само ако всички условия се запазят. Няма как да знаем предварително дали това ще бъде така. Например на планирания ден за старт може да вали. Всичко, което теорията за ракетно задвижване може да ни каже, е, че ако всички необходими условия се запазят, тогава тя ще бъде успешна. Качеството на теорията не е опорочено от невъзможността да се направи точна прогноза за датата на старта.

Същата логика се прилага и в икономиката. Можем уверено да заявим, че при равни други условия увеличението в търсенето на хляб ще повиши цената му. Това заключение е априори вярно. Отговор на въпроса кога точно ще се покачи – утре или в някой следващ ден не може да бъде даден чрез теорията за търсенето и предлагането. Трябва ли тогава да отхвърлим теорията като безполезна, защото не може да предвиди бъдещата цена на хляба?

Разгледайте ситуация, при която фондовия пазар е в бичи тренд в продължение на няколко години. В резултат на това анализатор е установил, че е възможно да получи по-добра възвръщаемост чрез активно инвестиране на принципа на кучешкото лаене. Ако кучето лае три пъти това е знак за покупка, а ако излае веднъж – за продажба. Трябва ли такава хипотеза да бъде приета като валидна теория, защото има добри прогнози?

Противно на общоприетото мнение критерият за избиране на модел не е доколко добре е работил в миналото, а дали теоретично е верен.

  1. Milton Friedman, Essays in Positive Economics, Chicago: University of Chicago Press, 1953.
  2. Пак там.

Теория на игрите потвърждава трагедията на обществената собственост

Теория на игрите е наука, която изучава човешкото поведение и вземането на решения в конфликтни ситуации с цел максимизиране на печалбата. Конфликтни са ситуации, при които резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. В първоначалния си вид теорията се е отнасала до игрите с нулева сума (zero-sum game), при които печалбата за единия играч е загуба за другия. В наши дни тя е далеч по-разпространена и е хиперним (umbrella term) за наука, изследваща процесите на вземане на решение.

Обособяването на теорията като клон в науката става в периода преди и по време на Втората световна война. През 1928 г. Джон фон Нойман публикува пейпър[1], а през 1944 г. и книга[2] в съавторство с Оскар Моргенщерн. Първата математическа дискусия на една от най-известните игри в наши дни – дилемата (парадоксът) на затворника (prisoner’s dilemma) – е дело на Мерил Флууд и Мелвин Дрешер през 1950 г. Дилемата се състои в следната ситуация: двама души са в затвора по подозрение в съучастие в престъпление. Разследващите органи предлагат и на двамата да предадат своя приятел, давайки показания в съда срещу него. По-нататъшният ход на събитията зависи от начина, по който ще постъпят затворниците, но същевременно с това никой не знае как ще постъпи другия. Ако заподозрян А стовари вината върху В, а В запази мълчание и по този начин потвърди вината си, тогава В ще получи присъда, а А ще бъде освободен. Ако всеки от тях обвини другия, то ще осъдят и двамата за престъплението, но същевременно с това ще получат известна снизходителност за даването на показания и присъдата ще бъде смекчена. Ако и двамата престъпници се кооперират (един с друг, а не с властите) и откажат да дадат показания, то тогава ще получат по-малък срок на присъдата за по-дребно престъпление поради липса на достатъчно на брой доказателства.

1424684121_5_559x-
Графика №1: Парадоксът (дилемата) на затворниците

Нека разгледаме логически ситуацията: както вече казахме заподозрените са в различни стаи и не могат предварително да договорят действията си. Заподозрян А тълкува ситуацията по следния начин:

  1. ако заподозрян В проговори и:
  • аз проговоря – и двамата получаваме 5-годишна присъда;
  • аз си замълча – получавам 20-годишна присъда.

      2. ако заподозрян В не признае нищо и:

  • аз не призная нищо – и двамата получаваме едногодишна присъда;
  • аз проговоря – ме пускат на свобода.

И в двата случая мълчанието е грешна стратегия, следователно за заподозрян А по-благоприятният избор е да си сътрудничи с разследващите органи. Но понеже ситуацията за В е абсолютно идентична се достига до ситуация, в която и двамата прехвърлят вината върху другия и получават по 5 години престой в затвора. Индивидуално погледнато изборът им е логически издържан, но колективният микс от двата индивидуални избора им носи нежелан и за двамата резултат. Дори да бяха сигурни в солидарността на партньора си и двамата пак биха избрали да прехвърлят вината, защото предпочитат никаква присъда пред какъвто и да е престой в затвор.

Можем да приложим тази дилема и в други сфери, например собствеността върху ресурсите. Резултатът потвърждава трагедията на общите блага (tragedy of the commons). Ето и как става това:

Употреба на публичните блага

upotreba

  • ако и двамата не използват благото – няма значение каква е собствеността;
  • ако само А го използва – полезност за А, безполезност за В; и обратно – ако само В го използва – полезност за В, безполезност за А
  • ако и двамата го използват – налице е прекомерна употреба.

Най-логичното и рационално действие и за двамата е да използват благото, защото в противен случай то е безполезно за тях – неизползването не носи никаква полезност. Това води до стремеж към използване на благото колкото се може повече и следователно до прекомерната му употреба и последващо унищожение.

Финансиране на публичните блага

finansirane

  • ако и двамата го финансират – благото е налично;
  • „ползвам повече и плащам по-малко от другия” – ако А финансира благото с по-голяма сума спрямо В, а В го използва наравно или повече от А, от това следва, че за А спрямо В разходите са повече от ползите. Това поражда стимул или за неплащане от страна на А, или отново за прекомерна употреба;
  • ако и двамата го използват без да плащат – няма безплатен обяд и рано или късно благото е унищожено.

Изводът от прилагането на теорията на игрите в сферата на собствеността на ресурсите е следният – индивидуалните подбуди на А и В се различават от резултата, който се получава при взаимодействието им. Поотделно и А, и В желаят да използват благото повече от другия и същевременно с това да плащат по-малко, но следвайки тези свои подбуди при условие, че собствеността върху дадено благо е обща, единственото, което биха постигнали е да унижощат благото. Макар теория на игрите да е млада дисциплина, проблемът с общата собственост върху ресурсите може да бъде проследен чак до 19 век, когато икономистът Уилям Форстър Лойд пише за него[3]. В ситуация, при която икономическото благо е с колективизирани права върху собствеността то бива ползвано от всички и същевременно с това никой от собствениците не се замисля върху негативните последици, които наняса върху останалите съсобственици или върху благото като цяло. Продиктуван от индивидуалния си интерес всеки един от тях се стреми да максимизира полезността си. Решението на проблема не е като се създадат ограничения в ползването на ресурса, а като се приватизира собствеността върху него. Причината се корени в поемането на лична отговорност при негативни последствия. Когато собствеността е частна собственикът пряко се интересува от последиците, до които действията му водят, за разлика от общата, където отговорността е колективна. Той се облагодетелства изцяло от положителните последици, но и носи пълна отговорност при негативни такива. Приватизирайки общата собственост ние решаваме веднъж и завинаги затворническата дилема, приложена в сферата на правата на собственост.

[1] Neumann, J. v. (1928), „Zur Theorie der Gesellschaftsspiele“, Mathematische Annalen, 100 (1): 295–320. English translation: Tucker, A. W.; Luce, R. D., eds. (1959), „On the Theory of Games of Strategy“, Contributions to the Theory of Games, 4, pp. 13–42.

[2] Neumann, J. v., Morgenstern, O. (1944), “Theory of Games and Economic Behavior”, Princeton University Press.

[3] Lloyd, W. F. (1833). Two Lectures on the Checks to Population.

How the Early Capitalists Saved Europe From Starvation – Ludwig von Mises

Two hundred years ago, before the advent of capitalism, a man’s social status was fixed from the beginning to the end of his life; he inherited it from his ancestors, and it never changed. If he was born poor, he always remained poor, and if he was born rich-a lord or a duke-he kept his dukedom and the property that went with it for the rest of his life.

As for manufacturing, the primitive processing industries of those days existed almost exclusively for the benefit of the wealthy. Most of the people (ninety percent or more of the European population) worked the land and did not come in contact with the city-oriented processing industries. This rigid system of feudal society prevailed in the most developed areas of Europe for many hundreds of years.

However, as the rural population expanded, there developed a surplus of people on the land. For this surplus of population without inherited land or estates, there was not enough to do, nor was it possible for them to work in the processing industries; the kings of the cities denied them access. The numbers of these „outcasts“ continued to grow, and still no one knew what to do with them. They were, in the full sense of the word, „proletarians,“ outcasts whom the government could only put into the workhouse or the poorhouse. In some sections of Europe, especially in the Netherlands and in England, they became so numerous that, by the eighteenth century, they were a real menace to the preservation of the prevailing social system.

Today, in discussing similar conditions in places like India or other developing countries, we must not forget that, in eighteenth-century England, conditions were much worse. At that time, England had a population of six or seven million people, but of those six or seven million people, more than one million, probably two million, were simply poor outcasts for whom the existing social system made no provision. What to do with these outcasts was one of the great problems of eighteenth-century England.

Another great problem was the lack of raw materials. The British, very seriously, had to ask themselves this question: what are we going to do in the future, when our forests will no longer give us the wood we need for our industries and for heating our houses? For the ruling classes it was a desperate situation. The statesmen did not know what to do, and the ruling gentry were absolutely without any ideas on how to improve conditions.

Out of this serious social situation emerged the beginnings of modern capitalism. There were some persons among those outcasts, among those poor people, who tried to organize others to set up small shops which could produce something. This was an innovation. These innovators did not produce expensive goods suitable only for the upper classes; they produced cheaper products for everyone’s needs. And this was the origin of capitalism as it operates today. It was the beginning of mass production, the fundamental principle of capitalistic industry. Whereas the old processing industries serving the rich people in the cities had existed almost exclusively for the demands of the upper classes, the new capitalist industries began to produce things that could be purchased by the general population. It was mass production to satisfy the needs of the masses.

This is the fundamental principle of capitalism as it exists today in all of those countries in which there is a highly developed system of mass production: Big business, the target of the most fanatic attacks by the so-called leftists, produces almost exclusively to satisfy the wants of the masses. Enterprises producing luxury goods solely for the well-to-do can never attain the magnitude of big businesses. And today, it is the people who work in large factories who are the main consumers of the products made in those factories. This is the fundamental difference between the capitalistic principles of production and the feudalistic principles of the preceding ages.

The development of capitalism consists in everyone’s having the right to serve the customer better and/or more cheaply. And this method, this principle, has, within a comparatively short time, transformed the whole world. It has made possible an unprecedented increase in world population.

In eighteenth-century England, the land could support only six million people at a very low standard of living. Today more than fifty million people enjoy a much higher standard of living than even the rich enjoyed during the eighteenth-century. And today’s standard of living in England would probably be still higher, had not a great deal of the energy of the British been wasted in what were, from various points of view, avoidable political and military „adventures.“

These are the facts about capitalism. Thus, if an Englishman-or, for that matter, any other man in any country of the world-says today to his friends that he is opposed to capitalism, there is a wonderful way to answer him: „You know that the population of this planet is now ten times greater than it was in the ages preceding capitalism; you know that all men today enjoy a higher standard of living than your ancestors did before the age of capitalism. But how do you know that you are the one out of ten who would have lived in the absence of capitalism? The mere fact that you are living today is proof that capitalism has succeeded, whether or not you consider your own life very valuable.“

In spite of all its benefits, capitalism has been furiously attacked and criticized. It is necessary that we understand the origin of this antipathy. It is a fact that the hatred of capitalism originated not with the masses, not among the workers themselves, but among the landed aristocracy-the gentry, the nobility, of England and the European continent. They blamed capitalism for something that was not very pleasant for them: at the beginning of the nineteenth century, the higher wages paid by industry to its workers forced the landed gentry to pay equally higher wages to their agricultural workers. The aristocracy attacked the industries by criticising the standard of living of the masses of the workers.

Of course-from our viewpoint, the workers’ standard of living was extremely low; conditions under early capitalism were absolutely shocking, but not because the newly developed capitalistic industries had harmed the workers. The people hired to work in factories had already been existing at a virtually subhuman level.

The famous old story, repeated hundreds of times, that the factories employed women and children and that these women and children, before they were working in factories, had lived under satisfactory conditions, is one of the greatest falsehoods of history. The mothers who worked in the factories had nothing to cook with; they did not leave their homes and their kitchens to go into the factories, they went into factories because they had no kitchens, and if they had a kitchen they had no food to cook in those kitchens. And the children did not come from comfortable nurseries. They were starving and dying. And all the talk about the so-called unspeakable horror of early capitalism can be refuted by a single statistic: precisely in these years in which British capitalism developed, precisely in the age called the Industrial Revolution in England, in the years from 1760 to 1830, precisely in those years the population of England doubled, which means that hundreds or thousands of children-who would have died in preceding times-survived and grew to become men and women.

There is no doubt that the conditions of the preceding times were very unsatisfactory. It was capitalist business that improved them. It was precisely those early factories that provided for the needs of their workers, either directly or indirectly by exporting products and importing food and raw materials from other countries. Again and again, the early historians of capitalism have-one can hardly use a milder word-falsified history.

The Fear of Robots – Pedro Schwartz

One morning a week I take part in a discussion programme on a Spanish radio station that specializes in economic and business matters. Just before we come on air we hear the day’s expected events and statistics read by a new journalist in the firm: Sarah Bot, a very young robot with a strange voice. For the time being she has not displaced me and taken over my job.

I know I use robots continuously. I start with the iPhone that wakes me up in the morning, then read the mail I receive on my laptop, chase down on the internet the information I need to write my stuff (after all, Wikipedia is half run by machines!), send my ‘copy’ through the ether, so to speak, and read the newspaper where my article will be ‘printed’ also from far away. I well remember when I used to dictate my articles over the phone to patient tachygraphers at a cost perhaps higher than what I was paid for the piece. Still, like many others, I feel a vague disquiet at the as yet benign invasion of the robots.

Say’s Law

To allay my fears I remind myself, first, of Say’s Law and second, of the fate of horses. Let me start with Jean Baptiste Say (1767-1832). He was the French economist who introduced Adam Smith to French public opinion and to the learned classes of the European continent, most of whom read French rather than English. Say was born in a Protestant family that had taken refuge in the Swiss city of Geneva, fleeing persecution in France. The family returned to the textile city of Lyon, where Jean Baptiste was born. As a young man, he was sent by his father to England to see for himself how England was industrialising. It was not his only visit to the land of economic progress. Later in life he met and befriended the great economists of the time—David Ricardo, Thomas Malthus, James Mill, and John Ramsay McCulloch—and corrected and bettered some of the classical theories of English political economy. He published his successful Treatise of Political Economy in 1803. Napoleon invited him to dinner to try to make him correct some anti-protectionist and anti-statist passages in the book. Say, a moderate republican and a defender of individual liberty, did not comply. At different moments in his life, Say tried his hand at business—banking, insurance, cotton spinning, and sugar—variously succeeding and failing as an entrepreneur. In 1828-29 he published an ambitious Course of Political Economy in no less than six volumes. Say made signal contributions to economics. In price theory, he introduced utility into the demand side of price formation. He corrected Adam Smith by including services in the definition of wealth. Notably, he introduced the figure of the entrepreneur in the explanation of economic progress. Finally and in parallel with James Mill, he codified what is known as ‘Say’s Law’, to which I now turn in search of hope and consolation in a world beset with robots.[1]

One of the fears caused by robots is that total production in the economy will so increase that demand will not be sufficient to take it up, especially if people have become unemployed due to competition from non-humans. Could this bring about a general glut of the whole system? Would there then a crisis of overproduction, which might cause more unemployment? What Say’s law sets down is that the very fact of bringing goods to the market amounts to demanding goods in exchange. In the case of overproduction, the economy will tend to return to equilibrium if supply prices are flexible and are allowed to fall. This may take time, since the alarm caused by falling prices may lead to a period of money hoarding. In the long run, however and as Ricardo said, „there is no limit to demand,“ surprising or even shocking though this may sound to people who hate our consumptionist civilisation. This whole idea was summed up by Say in the following phrase: „Supply creates its own demand“.[2]

Disproportionate production

Say and his classical companions of course accepted that there could temporarily be excess production in one industry and shortages in another whose products were more demanded. This would be the case with path-breaking technological advances, such as steam threshing machines or mechanical knitting frames in the early 19th century (or robots today). Though not leading to general under-consumption, those advances would for a time bring technological unemployment in their wake, as workers were displaced by the new, more productive methods or by free trade. What is called ‘sunk capital’ can also be affected, so there may also be resistance put up by the owners of capital or land endangered by shifts in supply through new productive methods or through trade.

The revolts of workers who saw their wages fall because of competition from new machines are now a part of the social history of capitalism. In the years around 1810, summers were very wet in England, badly affecting crops. Also, the general blockade of trade with Britain decreed by Napoleon in Berlin and Milan in 1806 and 1807 throttled the import of grain and made bread unwontedly expensive. The wages got by threshing wheat from November to February in England gave employment in the lean winter months. Hostility to the new-fangled steam threshing machines erupted in an epidemic of machine breaking by crowds allegedly led by a legendary ‘Captain Ludd’—hence the name ‘Luddites’ applied to workers who wanted the competition of new machinery stopped. A repeat movement happened in the summer of 1830, dubbed the ‘Swing Letters’. Again, times were harsh in the hungry thirties. It was a time of political turmoil, what with the campaign for Parliamentary reform in England and the Revolution in France. Landlords who were known to use threshing machines in the Southern English counties received letters signed by a certain Captain Swing, threatening to break the threshers up and demanding higher wages.

This was not the only example of harsh technological competition suffered by manual workers. By 1830 the livelihood of some 400,000 handloom weavers was being threatened by the power-looms and knitting machines in the cotton mills. Those weavers were whole families who worked at home for merchants who ‘put out’ work at growingly extortionate rates, given the higher productivity of large factories. Petitions rained on Parliament. By 1840 the number of handloom weavers had fallen to 100,000, mainly specialised in silk fabrics and the more expensive cloths. The recourse to the 1834 Poor Law was felt to be a paltry remedy, since Poor Houses were organised on the principle that their standards should be less attractive than the least paid employment. A Royal Commission was formed to examine the plight of these workers, chaired by the economist Nassau William Senior. Famed for his understanding of the rapidly increasing productivity of the factory system when other classical economists saw England „within a hands breadth of the stationary state,“ Senior saw there was not much that could be done. Attrition had a human cost, but in the end an open door to radical technological change was the only answer. It is thus that the hungry 1830s and 40s turned into the more prosperous second half of the 19th century—helped by Robert Peel’s decision in 1844 to repeal the Corn Laws. The social safety net of today is much more comfortable than Dickensian poor houses. The opportunities of gainful employment, much greater.

What happened to horse-power?

When I say that the plight of working horses brings me some consolation as I think of the possible effect of robots on employment, I do not mean to belittle their centuries’ long contribution to the productive or destructive efforts of humanity. They were used in peaceful transport. Also, in all wars up to the middle of the 20th century, pack animals were used and sacrificed on the battlefields by their cruel and warring masters. I myself did my peacetime military service in a mounted regiment, where I learnt to ride the friendly beasts. In Hyde Park in the centre of London there stands a most affecting monument to the horses, mules, and donkeys misused by all armies in history. Anybody visiting London should take time to stop before it.

What I mean by linking the case of humans menaced by robots with that of horses displaced by the internal combustion engine is that there you have an example of job destruction by technological advance. The point I want to make is that horses could not and did not learn to drive motorcars and lorries. We men and women can learn new trades, albeit with some difficulty when we get older. Luddites are a danger to the very people they want to help because in the end progress will prevail.

The benefits of growth for the individual

Here is the crux of the matter. Technical advance makes for growth. The increasing use of robots is but a continuation of the story of triumphant capitalism. The countries of what we call the West have experienced a singular and unexpected two centuries of growth that is pulling the entire population out of poverty and into prosperity as never before in history. Now the rest of the world is joining in the ride, which we hope will last. There have been periods of growth in history that did not extend to the entire population of the world and ended in ruination. The examples that come to mind are those of Mesopotamia, Egypt, Rome, China, and the Aztec and Inca empires in America. In all of them the flame of growth died or was snuffed out by military disaster. Something quite different, however, happened in Britain around the beginning of the 19th century and then spread to continental Europe and North America. Productivity increased by leaps and bounds and was not even stopped by two world wars.

The size of these developments in the capacity to produce more with less are difficult to measure precisely. William Nordhaus, whose first claim to fame with the general public was his joint authorship with Paul Samuelson in the later editions of Economics, the textbook which has been the initiation rite of so many into the queen of social sciences. More recently, he has become one of the high priests of the new religion of climate change. Whatever the disagreements one might have with that textbook and this alarm, he is an outstanding professional economist. I want to draw attention to the striking way in which he has presented the growth of real wages from 1800. To calculate real wages he has to take nominal wages and deflate them by a price index. He finds much to query about the price indices normally used to do this calculation. He shows that price increases over the years are much exaggerated by not properly accounting for improvements in the quality of goods due to technological progress. The case he uses is that of lighting. Prices per ‘lumen’ (the measure of light intensity) have fallen much more quickly than shown by ordinary price indices. If the same method he uses for the true price of light is applied to general consumption (so as to take account of the incredible improvement of goods and services over the last hundred years), then real economic growth will turn out to have been much greater in the United States and Western Europe than is generally thought. „In terms of living standards, the conventional growth of real wages has been a factor of 13 over the 1800-1992 period.“ If the downward bias is corrected as Nordhaus thinks it should be on the lines of the cost of lighting, „real wages have grown by a factor of 970.“ Some growth! [3]

Let me show a graph I have used in a previous column, since it comes from so respected a pen as that of Angus Maddison. It shows the sudden increase in per capita production in the United States and the United Kingdom around 1840. The inflation adjustment is of the conventional kind: the productivity surge would be much larger if we used the Nordhaus method.

Figure 1. GDP Per Capita

SchwartzGDPpercapita

Note: A graph compiled from Angus Maddison’s data comparing the GDP per capita of a few major economies since 1700 AD. Source: M Tracy Hunter: Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34088252

A tax on robots?

Recently, Nobel laureate Robert J. Shiller has taken up the idea, characteristically hatched in the European Parliament, that a moderate tax should be laid on robots so as to put a brake on robot use. This tax would „slow the adoption of disruptive technologies“. He seems to be worried about the effects of robots in increasing inequality and considers the tax would „accord with our natural sense of justice“. The produce of the tax could then be used to finance an insurance fund to help the displaced workers who need time to change their calling. Professor Shiller seems to be another of those Nobel laureates who speaks outside his field of speciality, which in this case financial economics, not economic growth.[4]

What Shiller does not do is underline the trade-off between technical progress and anti-market regulation. In his future pronouncements in favour of a tax on robots he should pay some attention to worries generally expressed about the trend of economic growth in the United States and the rest of the Western world, especially Europe. I recently watched a TED talk by Professor Robert J. Gordon of Northwestern University.[5] As he has been doing for a number of years, he worried about the fall in the long term growth rate of the American and the world economy due to the lack of great technical innovations. He showed us pictures of 19th and 20th century transformative innovations that, he says, are not happening any more—water closets, electrical appliances such as washing machines and refrigerators, the internal combustion engine, airplanes or telephones—but he pictured no robots. Professor Gordon may turn out to be right in discounting robots and artificial intelligence as engines of growth, if the likes of Professor Shiller have their way. Luddites all!

 

[1] See Thomas Sowell’s doctoral thesis: Say’s Law. An Historical Analysis. Princeton University Press, 1972.

[2] One could not think of a view more contrary to the Keynesian idea that the main macroeconomic problem in a downturn is a failure of aggregate demand. Crises caused by the failure of misapplied investment suddenly revealed by a technical shift are characterised by a general thirst for cash or money hoarding. Capitalist growth is inevitably cyclical. It can be made less volatile by trying to keep the money supply stable, as Milton Friedman proposed. But this question is for another day.

[3] William D. Nordhaus: „Do Real Output and Real Wages Measures Capture Reality? The History of Lighting Suggests Not.“ NBER. PDF file.

[4] Robert J. Shiller: „Why robots should be taxed if they take people’s jobs“The Guardian, March 27, 2017.

[5] Robert J. Gordon, „The death of innovation, the end of growth,“. TED 2013.