Турция – новата Гърция за Европа

 

worst-currencies-against-usd-2018

Графика №1: Най-зле представящи се валути от началото на 2018 г. спрямо американския долар

Турската лира е една от най-зле представящите се валути спрямо американския долар, като само през август 2018 г. бележи спад от над 30%. В началото на август САЩ наложиха санкции срещу двама турски министри в отговор на задържането на американския пастор Андрю Брънсън, а Анкара отвърна с подобни мерки. Това предизвика тежки няколко сесии за турската лира и спад от 20% само за два дни.

Последните няколко години турската икономика се радва на силен икономически растеж, подобен на китайския и индийския. За разлика от Китай обаче, където икономиката е задвижвана предимно от реинвестиции поради постоянния търговски излишък, турската икономика от своя страна е задвижвана от чуждестранни инвестиции, като по този начин се акумулира голямо количество дългове, обезпечени предимно в чуждестранна валута – долар и евро. Проблемът се появи когато централните банки постепенно спряха с експанзивните си политики и започнаха да увеличават лихвените проценти, в частност ФЕД. Това от своя страна затруднява обслужването на турските заеми и на свой ред подтиква инвеститорите да изтеглят част от средствата си, което води до обезценяване на валутата.

Дори Европейската централна банка показва признаци на тревога относно потенциалното въздействие, което турската лира би могла да има върху банките в еврозоната. Като се има предвид спада в лирата турските компании имат затруднения да обслужват заемите си, не само в евро, но и в местна валута. По този начин валутната криза в Турция, която се превръща в дългова такава, може да се прехвърли във Франция, Испания и Италия. ЕЦБ изразява загриженост, че кредитополучателите не са хеджирани срещу спад в лирата и това да доведе до невъзможност да изплащат задълженията си в чуждестранна валута, които съставляват 40% от активите на турския банков сектор.

exposure-to-turkey

Фигура №2: Експозиция на Европа в Турция

Банките в Испания, Франция и Италия оценяват експозицията си в Турция на почти 140 милиарда евро, повече от всички останали страни взети заедно.

В началото на списъка със застрашени е вторият по големина кредитор в Испания, BBVA, който притежава почти 50% от третата по големина турска банка Turkiye Garanti Bankasi, като приходите, които генерира от южната ни съседка са приблизително 15% от общите приходи на испанската банка. Тези приходи се свиват, тъй като стойността на валутата, в която са деноминирани, турската лира, се срива. Но за BBVA проблем не е само намаляващата стойност на акциите на Garanti Bankasi, а също така и разпадащата се стойност на валутата, в която са деноминирани акциите и бизнеса й. През последните осем години испанската банка е похарчила 6,9 млрд. евро, за да придобие 49,85% от акциите на турските си колеги. Пазарната капитализация на турската банка към началото на септември 2018 г., преизчислена в евро възлиза на 3,37 млрд. евро, а делът на BBVA следователно възлиза на 1,65 млрд. евро.

По подобен начин италианската Уникредит инвестира 2,5 млрд. евро, за да придобие 40,9% от Yapi Kredi, като тази инвестиция губи половината от стойността си според данни към септември 2018 г. Що се отнася до BNP Paribas – 8-мата най-голяма банка в света – от банката заявяват, че техният 72,5%-ов дял в Türk Ekonomi Bankası е ограничен и представлява около 2% от портфейла на банката. Изпълнителният директор на BBVA Карлос Торес Вила, наскоро заяви, че банката няма намерение да напуска Турция въпреки последните политически и финансови сътресения. Нещо повече, Турция има “голям икономически потенциал“ и решението на настоящите проблеми “е в ръцете на правителството”. Но всъщност в това се крие голяма част от проблема. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган не проявява интерес към осъществяване на мерките, които международните инвеститори изискват, като например искане за спешна помощ от МВФ, подобно на Аржентина през юни, или намаляване нарастващата му намеса в паричната и икономическа политики на страната.

Ердоган има голям контрол върху икономиката на страната в цел да постигне безкраен икономически растеж чрез непрекъснато задлъжняване, което увеличи нивата на правителствен дълг и дефицит по текущата сметка до опасни нива. Нещо, което рано или късно e рецепта за тежка икономическа рецесия. Турските кредитори направиха същия грешен ход, който и тези на Аржентина и Бразилия, а именно, че американският долар ще бъде все така слаб спрямо останалите валути и че Федералният резерв няма да повиши лихвите. Паричното предлагане продължава да расте с почти двуцифрени темпове, разходите на правителството надвишават намаляващите резерви и изтичането на капитали е налице, тъй като инвеститорите се опасяват, че правителството на Ердоган ще предпочете да въведе капиталови контроли, а не политики за стабилна парична политика. Подобно на Аржентина преди, повишаването на ставките твърде късно не успокоява пазара, когато рискът е капиталов контрол и банкова операция. Увеличаването на лихвите до 18% не насърчава никой в ​​Турция да държи пари в банката, когато рискува да загуби всичките си пари. Цените са се увеличили от 8 на 17,5%, а кризата се е влошила. Тя няма да спре поради леко по-високи тарифи.

Турция се нуждае от мащабна крачка в посока отваряне на институции и пазари, ако иска да върне доверието у инвеститорите. Към момента обаче нищо подобно не се наблюдава, дори точно обратното – усилен държавен контрол върху институциите и задълбочаване на кризата.

Advertisements

Социализмът не работи – кратка икономическа история на Венецуела

Венецуела според официални данни от 2014 г. е държавата с най-големи запаси на петрол. Икономиката й е съставена предимно от тежка промишленост като производство на стомана, алуминий и цимент, като освен тях страната е производител на автомобили.

Откритието на петролни залежи по време на стачка в Маракайбо през 1922 г. дава началото на съвременната история на Венецуела. Десетки чуждестранни компании навлизат в страната с надеждата за реализиране на печалби, което превръща страната в един от водещите износители на петрол през 1928 г., а в края на 30-те години на миналия век тя вече е трета по производство в света след САЩ и СССР. Венецуела се радва на забележително висок растеж на БВП, така че в края на 50-те години реалният БВП на глава от населението на страната е почти колкото този на Западна Германия. През 1950 г. тя е 4-тата най-богата държава по показателя БВП на глава от населението.

Една от най-важните реформи в страната е приемането на Закона за въглеводорода от 1943 г. Това е първата голяма политическа стъпка, предприета с цел придобиване на по-голям държавен контрол върху петролната индустрия. Според новия закон правителството има правото да национализира 50% от печалбите в сферата. Веднъж приет той почти не бива променян чак до 1976 г., годината на национализацията, като само две частични преразглеждания са направени през 1955 г. и 1967 г.

През 1944 г. венецуелското правителство отпуска няколко нови концесии, които насърчават откриването на още петролни полета. Това се дължи главно на увеличеното търсене на петрол, причинено от Втората световна война. Дори след войната търсенето на петрол продължава да се увеличава поради факта, че от 1945 г. до 1950 г. в Съединените щати се наблюдава ръст на автомобилите от 26 до 40 милиона броя. Към средата на 50-те години страните от Близкия изток имат значително по-голям принос на международния петролен пазар, Съединените щати въвеждат квоти за внос на петрол. Налице е свръхпредлагане на петрол и съответен спад в цените на петрола.

Още преди 1976 г. Венецуела предприема няколко стъпки в посока национализация на нефтената си индустрия. През август 1971 г. се приема закон, който национализира индустрията за природен газ в страната. Също през 1971 г. е приет закон, в който се посочва, че всички активи, съоръжения и оборудване, принадлежащи на концесионерите в рамките на концесионните зони или извън тях, трябва да се предоставят безвъзмездно на държавата след изтичане на концесията. Въвежда се и постановление, което гласи, че всички програми за проучване, производство, рафиниране и продажби на петролните компании трябва да бъдат предварително одобрени от съответното министерство. Национализацията на петролната индустрия става официална на 1 януари 1976 г. със създаването на PDVSA – венецуелската държавна нефтена компания. Всички чуждестранни петролни компании, които някога са работили във Венецуела, са заменени от венецуелски компании.

По време на първия президентски мандат на Карлос Андрес Перес (1974 – 1979) неговите политики, а именно национализиране на железопътната и нефтена промишлености, инвестиции в големи държавни промишлени проекти за производство на алуминиева и водноелектрическа енергия, подобряване на инфраструктурата и финансиране на програми за социално подпомагане и стипендии, са изключително амбициозни и довеждат до огромни държавни разходи. Когато цените на петрола през 80-те години бележат срив, икономиката се свива и равнището на инфлация се повишава, като между 1982 и 1986 г. то е между 6 и 12%, а през 1989 г. достига 84% годишно, предизвикано от размирици след съкращения на държавните разходи. През втория си мандат (1989 – 1993) Перес въвежда по-либерални икономически политики и прави пазарите по-свободни, което води до промяна в БВП и след спад от -8,3% през 1989 г., измерителят бележи ръст от 4,4% през 1990 г. и 9,2% през 1991 г. Икономически съветник на президента по това време е Мойзес Наим, като по негова идея се премахват ценовите контроли и закони с цел привличане на чуждестранни инвестиции.

Под президенството на Рафаел Калдера, който наследява Перес, Венецуела бележи годишни темпове на инфлация от 50 до 60%, като през 1996 г. достига до 100%. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава от 36% през 1984 г. до 66% през 1995 г., като страната претърпява тежка банкова криза  през 1994 г. БВП на глава от населението през 1998 г. е на нивото от 1963 г., с една трета надолу спрямо най-високото ниво от 1978 г.

От избирането му през 1998 г. до смъртта му през март 2013 г. администрацията на покойния венецуелски президент Уго Чавес въвежда в сила икономическата политика, по-известна като „Боливарска революция“. В началото на века, когато цената на петрола скача и предлага невиждани за Венецуела средства от началото на икономическия колапс през 80-те години на миналия век, правителството на Чавес става авторитарно и укрепва своята власт над икономиката, за да получи контрол върху големи количества ресурси. Чавес инициира политики, които водят до бюджетни дефицити, с което бедността в страната започва да се увеличава, а по време на кампанията си преди президентските избори през 2012 г. успява и да утрои дефицита. Поледиците от лошите икономически политики не закъсняват и в страната са налице висока инфлация, лош бизнес климат и риск от фалит, което възспира влизането на чужди капитали в страната. Венецуелското правителство се обръща към Китай, за да финансира недостига от средства.

През 2003 г. се въвежда контрол над цените на около 400 основни храни в опит да се осуети инфлацията, а през март 2009 г. се определят минимални производствени квоти за 12 основни храни, сред които ориз, олио, кафе, захар, мляко, сирене и доматен сос. Тези икономически политики обаче водят до още по-високи темпове на инфлация и по-голям недостиг. Супермаркети биват национализирани, само за да регистрират празни рафтове след това. През 2006 г. правителството на Чавес започва национализация на няколко отрасъла като част от своята политика на преразпределение на богатството и намаляване влиянието на мултинационалните корпорации. В резултат на това производството на стоки намалява. Най-големият частен производител на електроенергия в страната, 82% собственост на американската компания AES Corp, е национализиран през 2007 г. за 740 млн. долара. Оттогава електрическата мрежа на Венецуела страда от случайни сривове в различни райони на страната, а през 2011 г. са регистрирани толкова много сривове, че се въвежда режим на тока. На 3 септември 2013 г. 70% от страната потъва в тъмнина, като 14 от 23-те щата обявяват, че през по-голямата част от деня са нямали електричество. През 2008 г. венецуелското правителство национализира водещата стоманодобивна компания след месеци стачни действия. Като резултат от това продукцията на компанията спада с всяка следваща година.

Венецуелското правителство въвежда няколко нови данъка върху луксозни стоки, целящи да прехвърлят данъчната тежест от бедните към богатите и да контролират инфлацията. През 2012 г. данъчното бреме в страната е на 188-о място от общо 189 държави, а данъкът върху доходите е в размер на 61,7%.

Правителството на Чавес стартира Национален план за развитие на железопътния транспорт, предназначен да създаде 15 железопътни линии в страната с дължина от 13 700 километра до 2030 г. Мрежата се изгражда в сътрудничество с China Railway. Железопътният проект обаче е блокиран, тъй като Венецуела няма нужните средства за довършването му.

Поради гореизброените правителствени политики БВП на Венецуела през 2012 г. е приблизително равен на този през 70-те години на миналия век. След като е избран за президент на страната през 2013 г. Николас Мадуро продължава повечето от съществуващите политики на своя предшественик Уго Чавес. През 2015 г. Венецуела регистрира инфлация от над 100% – най-високата в света към него момент и най-високата в историята на страната. Централната банка преустановява публикуването на данни, но икономистът Стив Ханке от Университета „Джон Хопкинс“ изчислява, че през април тази година (2018) тя е нараснала до почти 18 000%.

Икономическата история на Венецуела е епизод пореден и нагледен пример за провала на социализма като икономическа система.

Как лихвеният процент влияе върху фондовата борса?

Инвестиционната общност и финансовите медии обръщат сериозно внимание на лихвените проценти – цената, която заемополучателят плаща, за да се сдобие с пари – и с основателна причина. Когато Федералната комисия за отворени пазари в САЩ (накратко FOMC), или която и да е друга комисия на централна банка, определя целта за лихвения процент, при който банките заемат и отпускат заеми една на друга, това нейно действие афектира световната икономика като цяло заради статута на американския долар като резервна валута, в това число и американската фондовата борса. Разбирането на връзката между лихвения процент и фондовата борса може да помогне на инвеститорите да разберат как политиката на централната банка може да повлияе на техните инвестиции и следователно да вземат по-добри финансови решения.

Лихвеният процент и неговото влияние върху цената на акциите

Основният лихвен процент движи пазарите. Защо обаче той е толкова значим и каква е неговата функция може да прочетете от тази статия тук. Лихвените проценти, които търговските банки начисляват по кредитите, които предоставят на своите клиенти се сформират почти изцяло от основния лихвен процент в икономиката. За последователите на Австрийската икономическа школа лихвеният процент олицетворява времевите предпочитания на потребителите, а за мейнстрийм икономистите той е просто цената, която централната банка определя в опита й да контролира инфлацията. Увеличавайки го централните банкери се опитват да намалят предлагането на пари, което от своя страна ги прави относително по-скъпи. Обратно, когато намаляват лихвения процент, паричното предлагане се увеличава, което прави заемането на средства по-евтино и лесно начинание, с което се цели насърчаване на потреблението.

Какво се случва, когато лихвените проценти се повишат?

Когато централната банка увеличи основния/базовия лихвен процент това не оказва пряко влияние върху самата фондова борса. Единственият непосредствен ефект е, че за търговските банки е по-скъпо да заемат пари от централната банка. Тъй като им струва повече, те увеличават лихвите, които начисляват на клиентите си. Последните от своя страна са засегнати чрез увеличение на лихвите по кредитни карти, ипотеки, потребителски кредити и т.н., особено ако тези заеми са сключени с променлив, а не фиксиран лихвен процент. Това води до намаляване размера на парите, които потребителите могат да харчат. Бизнесът от своя страна е засегнат по по-непосредствен начин, защото и той заема пари от банките, за да управлява и разширява дейността си. Когато банките правят заемите по-скъпи компаниите не задлъжняват толкова много, тъй като биха плащат по-високи лихви. По-малките разходи могат да забавят очакванията за растеж на компанията; тя може да ограничи плановете си за разширяване на дейността. Също така обаче и при относително високи лихвени нива предпоставките за създаване на зомби компании и сектори, които се създават и разширяват при по-ниски лихвени равнища не биха били налице.

Лихвените проценти и фондовата борса

Ако се счита, че дадено дружество бележи спад в растежа или е по-малко печелившо – или чрез по-високи разходи за дълг или по-малко приходи – очакванията за стойността на бъдещите парични потоци (изчислени чрез метода на дисконтирани парични потоци – Discounted Cash Flow) ще спаднат. При равни други условия това ще понижи цената на акциите на компанията.

Ако достатъчно на брой компании регистрират спад в цената на акциите целият пазар или ключов индекс (напр. Dow Jones Industrial Average, S&P 500) също ще отчете спад. При понижени очаквания за растежа на бъдещите парични потоци на компанията инвеститорите ще получат по-ниска възвръщаемост, което би направило притежаването на акции относително по-нежелано. Освен това то може да се разглежда като твърде рисковано в сравнение с други инвестиции.

Лихвените проценти и пазара на облигации

Лихвените проценти също влияят и върху цените на облигациите. Има обратна връзка между цените на облигациите и лихвените проценти, което означава, че когато лихвените проценти се покачват цените на облигациите спадат и обратно. Колкото по-дълъг е падежът на облигацията, толкова повече ще се колебае във връзка с лихвените проценти.

Когато централната банка е в процес на вдигане основния лихвен процент, държавните ценни книжа често биват разглеждани като доста желана инвестиция. Това е така понеже т.нар. risk-free rate of return (безрискова норма на възвръщаемост) се увеличава, а с това се повишава и общата изискуема доходност на инвеститорите за инвестиране в акции. Повече за безрисковата норма на възвръщаемост може да прочетете тук. Следователно, ако желаната рискова премия намалее (допълнителната доходност, която инвеститорът изисква при инвестиране в акция спрямо облигация, породена от повишения риск), докато потенциалната възвращаемост остане същата или по-ниска, инвеститорите ще установят, че акциите са станали твърде рискови и ще инвестират парите си другаде.

Един начин правителствата и бизнесите да наберат пари е чрез продажбата на облигации. Тъй като лихвените проценти се повишават цената на заемите става все по-скъпа. Това означава, че търсенето на облигации с по-ниска доходност ще спадне, което ще доведе до спад и в цената им. Тъй като лихвените проценти намаляват става по-лесно да се заемат пари, което кара много компании да издават облигации за финансиране на нови начинания. Това ще доведе до увеличаване търсенето на по-високодоходни облигации, което ще доведе и до по-високи цени на облигациите.

Какво се случва, когато лихвените проценти спадат?

Когато растежът в икономиката се забавя централната банка смъква лихвения процент с цел да стимулира финансовата дейност. Инвеститорите и икономистите също гледат на по-ниските лихвени проценти като на катализатор за растеж. Ръст в заемането на чужди средства, следователно увеличено потребление. Потребителите харчат повече, тъй като относително по-ниските лихвени проценти ги подтикват, че най-накрая могат да си позволят да харчат повече. Предприятията ще се радват на възможността да финансират сливания, придобивания, разширяване на дейността на по-ниска цена. По този начин увеличават бъдещия си потенциал за печалба, което на свой ред води до по-висока цена на акциите. Облагодетелствани от ниските ставки на лихвите са компании със стабилни парични потоци и счетоводни баланси, които се възползват от по-евтиното финансиране.

Въздействие на лихвените проценти върху акциите

Промени в лихвените проценти също влияят на психологията на инвеститорите, много важна и отскоро навлязла тема в сферата. Когато централната банка обяви повишение на лихвата, както бизнеса, така и потребителите ще намалят разходите си, което според общото мнение ще доведе до спад в доходите и цените на акциите. От друга страна, при спад в лихвения процент, психологическата нагласа е, че потребителите и бизнесът ще увеличат разходите и инвестициите си, което ще доведе до покачване на цените на акциите.

Бизнес цикълът и по-скоро моментното състояние на икономиката също могат да повлияят на реакцията на пазара. При отслабваща икономика помощта, която централните банкери се опитват да предоставят чрез по-ниски лихви не е достатъчна да компенсира спада в икономическата активност и обратно: към края икономическия бум, когато централната банка повишава лихвения процент с цел да охлади икономиката някои сектори запазват добрите си показатели.

Извод

Макар връзката между лихвения процент и фондовата борса да е сравнително индиректна, те са склонни да се движат в противоположни посоки: като общо правило е, че когато централната банка понижава основния лихвен процент това води до ръст на борсата и обратно. Въпреки всичко това е просто неписано правило и няма никаква гаранция как пазарът ще реагира на промяна в лихвения процент.

Облагодетелствани ли са хората, живеещи в капиталистическа икономика?

Капитализъм е вид икономическа система, при която средствата за производство са частна собственост, т.е. пълна противоположност на една планова система като социализъм или комунизъм, при която средствата са собственост на държавата и партията лидер определя какво, как и по колко ще се произвежда.

Това съвсем накратко обяснение е нужно за тези, които не са наясно какво е капитализъм. Никога никъде не е имало капитализъм в пълното му значение, а именно анархо-капитализъм. Eдни от най-свободно икономическите държави са били САЩ през 19 век, Швеция за периода 1850-1950 г., конституцията на Швейцария също е една от най-либералните (създадена през 1848 г.)  и страната след двете световни войни е една от най-богатите и други. Свободната инициатива и предприемачество са били насърчавани без огромни и ненужни регулации от страна на правителствата, също така преразпределителната функция на последните е била малка поради ниската данъчна тежест върху граждани и фирми. Поглеждайки към данните за това кои са били най-развитите икономики през 1950 г. може да видим и трите държави в топ 10.

gdp-per capita-1950

Графика №1: БВП на главата от населението, 1950 г.

Както е видно от графиката САЩ и Швейцария са на първо и второ място, докато Швеция – на седмо. Интересно е да се отбележи присъствието на Венецуела на четвърто място. Страната е богата на полезни изкопаеми, в частност петрол, чието откриване става през 1922 г. Благодарение на него развитието в страната е стремглаво нагоре и в периода след Втората световна война Венецуела е една от най-богатите страни, желана дестинация за доста имигранти. Какво обаче се обърква и смъква страната с над 90 позиции до около стотната, на която се намира в наши дни? През 1958 г. правителството създава план, който по-късно ще се превърне в картелната организация на страните износителки на петрол – ОПЕК. През 1973 г. страната национализира петролната си индустрия. По време на петролната криза през 80-те години нивата на инфлация в страната бележат голям ръст, достигайки 84% през 1989 г. Броят на живущите в бедност скача от 36% през 1984 г. до 66% през 1995 г. Нивото на БВП на глава от населението през 1998 г. се връща до нивата от 1963 г. и е вече на 74-то място по този показател в цял свят. Най-яркият пример за корелацията между свобода и богатство могат да бъдат двете Кореи – Северна и Южна. Там разликата се вижда и от стотици хиляди километри надморска височина, както се казва.

Друга интересна графика, която онагледява какво капитализмът е успял да ни предостави в течение на 1 век е следната:

from 1900 to 1999 work time required for goods and services

Графика №2: Работно време, необходимо за покупка на избрани стоки и услуги – 1900 спрямо 1999 г.

От нея е видно огромната достъпност на стоки и услуги през 1999 г., които са били или неналични, или изключително скъпи. Данните са взети от Майкъл Кокс и Ричард Алм от книгата Myths of Rich and Poor, стр. 43. Услуги като литър (или галон) гориво, билети за кино, телефонно обаждане са били недостъпни за масата хора. За закупуване на чифт панталони през 1999 г. един човек е нужно да работи 3 часа в сравнение с 9 часа 99 години по-рано. И това е най-малката в относителна стойност промяна. За 100 kW електроенергия през 1999 г. един американец е нужно да работи 14 минути в сравнение със 107 часа и 17 минути през 1900 г. В началото на 20-ти век американското семейство е отделяло ¾-ти от доходите си за храна, дрехи и подслон; през 1999 г. отделя едва 1/3-та от доходите си за тези три разходни пера и дори още повече за данъчни разходи. През 1908 г. американският гражданин е било нужно да работи 2 години, за да закупи среден клас автомобил; 90 години по-късно това би му струвало под 1 година, но разликата в технологиите, съпътстващи двата автомобила е огромна. Капитализмът също така предоставя възможността за все повече и повече свободно време. Средната работна седмица бележи спад от 61 часа през 1870, достига до 48 часа през 1929 г. и е около 34 часа в наши дни. Как се е случило това? Десетилетие след десетилетие работната ръка става по-ефективна, прилагайки различни технологии и усъвършенствайки уменията си. Бидейки по-продуктивни работниците могат да произведат същото количество работа за по-кратко време. С увеличение продуктивността на труда, заслугата за което е изцяло на капитализма чрез капиталовите инвестиции на предприемачите, трудовите възнаграждения също бележат ръст и с това работниците се нуждаят от все по-малко работни часове, за да изхранват семействата си. Конкуренцията на пазара на труда също така е причина и за липсата на детски труд. Докато в началото на 20-ти век на американците се е налагало да работят на пълен работен ден от 13-годишни, то в наши дни това далеч не е така. С увеличение в продуктивността си работниците са успели да пратят децата си да се учат, вместо да работят при сурови условия в нечия фабрика. Правителственото законодателство не премахва детския труд, то просто затвърждава  черно на бяло това, което капитализмът успява да постигне.

БВП е изцяло политически инструмент

Несъмнено най-известният и широко използван показател за макроикономическо представяне е брутният вътрешен продукт. Подобно на много други исторически събития е трудно да се определи кой и кога започва измерването на националния доход. Интересът към счетоводството на национално ниво се появява през деветнадесети век и по-конкретно бързият икономически растеж по време на индустриалната революция поражда интерес към измерване на икономиката.

Макар индустриалната революция да е предизвикала интерес към тази сфера в крайна сметка политическите сили и световните икономически събития оформят БВП като метрика. По време на Голямата депресия британският икономист Колин Кларк и американският му колега Саймън Кузнец се заемат с измерването на националния доход. Сметките на Кузнец сочат двоен спад в икономиката през 1932 г. спрямо 1929 г. Президентът на САЩ по това време Рузвелт цитира тези данни при обявяването на програмата за възстановяване на икономиката. Въпреки че на Кузнец се приписва генерирането на първите сметки за националния доход, то те не отразяват метода, който той е желал да използва. Той е искал да създаде измерител на богатството, а не на производството. Бил е на мнение, че рекламата, финансовата индустрия, спекулативните дейности и някои видове скъпи градски жилища наред с други неща, включително държавните разходи, не трябва да бъдат включвани. Ако обаче производството, генерирано от частните компании бъде в последствие преразпределяно от правителството това би означавало икономически спад. Американската служба по администриране на цените, създадена през 1941 г. констатира, че препоръката за увеличаване на държавните разходи през следващата година е отхвърлена на тази основа.

Следователно от самото си създаване БВП е дефиниран с политически мотиви – да служи на интервенционистка, кейнсианска идеология. Тъй като дефиницията за „национален доход“ се формира от икономистите, това, което представлява „доход“ се определя въз основа на интелектуалния климат заедно с политическите нужди.

Наличието на статистика за националния доход прави управлението му не само осъществимо, но и научно. Новият научен статут както на БВП, така и на кейнсианската икономика насърчава широкото използване и усъвършенстване на националното счетоводство. ООН, МВФ и Световната банка на база размера на БВП определят необходимостта от помощи. Тъй като БВП се превръща в стандартен показател за развитие не е изненада, че много развиващи се страни (на англ. developing country) се противопоставят на опитите за подобряване на БВП по политически причини, защото по този начин няма да имат право на помощи. Ето и няколко от най-поразителните методологични промени в изчисленията на БВП и последиците от тях – БВП на Гана в нощта на 5-ти срещу 6-ти ноември 2010 г. се увеличава с 60%. Причината: статистическата агенция на страната е актуализирала теглото, използвано при изчисляване ценовия индекс за първи път от 1993 г. [1] След подобни корекции Нигерия добавя 89% към БВП през 2014 г., а Кения – 25%.

Тези методологични промени на предишните изчисления на БВП могат да бъдат източник на големи политически и икономически събития. Като например кризата от 1976 г. в Обединеното кралство – министърът на финансите Денис Хейли иска спешен заем от МВФ. При преразглеждането на БВП обаче заявява, че ако от министерството са имали правилните цифри, то никога е нямало да се стигне до заем.

Един от най-важните недостатъци на БВП е неспособността му да отчете иновациите. Увеличенията или намаленията в цените често не са равни на промяната в качеството на продукта. Някои продуктови цени се увеличават, в следствие се увеличава и БВП, но качеството на тези продукти се увеличава по-бързо от цените им. Обратно, някои цени спадат, докато качеството се увеличава експоненциално. Несъответствията в БВП като резултат от иновациите вероятно са значителни. Например софтуерът, телевизията и други стоки от информационната сфера формират 4% от БВП през последните 25 години, докато търсенето с търсачката на Google е изчислено, че носи около 150 милиарда щатски долара годишно. [2]

Икономистите от „Австрийската“ школа не от вчера критикуват увеличението в държавните разходи и как то може много добре да стимулира икономиката и да увеличи БВП, но това е за сметка на погрешни инвестиции. Що се отнася до БВП повече кредит е равнозначно на по-голям растеж. Сегашната методология на БВП насърчава малинвестициите чрез държавно подпомагане на кредиторите.

Независимо от това дали БВП е най-добрият измерител, който към момента имаме, това далеч не е причина да продължаваме да го използваме.

Използвана литература: GDP: A Brief but Affectionate History – Diane Coyle.

Пазарът е олицетворение на демокрацията

Потребителите, купувайки или въздържайки се от покупка на дадена стока/услуга избират успешните предприемачи. Те определят кой и каква част от ресурсите трябва да притежава.

Както във всички останали избори – на държавни служители, работници, приятели или съпрузи – решението се взема въз основа на предишен опит и по този начин винаги се отнася до миналото. Онези, които в близкото минало са служили най-добре на потребителите биват поощрявани от пазара. Изборът обаче не е окончателен и може да бъде коригиран по всяко едно време.

За да се превърне в един от най-успешните предприемачи даден инвдивид се нуждае от голям брой гласове, които да се повтарят отново и отново в продължение на дълъг период от време. Той трябва всеки ден да бъде преизбиран, т.е. потребителите да са доволни от стоката, която предлага и да я купуват регулярно. Същото е и с неговите наследници. Те могат да запазят своето положение само ако получават отново и отново потвърждение от страна на потребителите. Ако успеят в това начинание това не се дължи на техния предшественик, а на собствената им способност да използват капитала по възможно най-ефикасния начин, удовлетворявайки потребителите.

Предприемачите не са нито перфектни, нито добри в метафизичен смисъл. Те дължат своята позиция изключително на факта, че са по-добри в задоволяване на определени потребности от други хора. Те печелят не защото са умни изпълнявайки определени задачи, а защото са по-умни или по-малко тромави отколкото конкурентите си. Те не са безпогрешни и често са глупави. Но са същевременно с това по-малко склонни към грешки спрямо конкурентите си. Никой няма право да ги обижда за грешките, които са допуснали и да твърди, че хората биха били по-добре, ако първите бяха по-умели. Ако глупакът знаеше по-добре, защо сам не запълни празнината и не се възползва от възможността да спечели? Лесно е да се правят прогнози пост фактум. В ретроспекция всички глупаци стават мъдреци.

Следните логически разсъждения са доста известни: предприемачът печели не само поради факта, че други хора са били по-малко успешни, отколкото него в прогнозите си за бъдещото състояние на пазара. Самият той, непроизвеждайки повече от разглежданата стока и умишлено ограничавайки продукцията си реализира печалба. Предлагането на стоката би било толкова голямо като обем, че цената ще се понижи до момент, в който приходите няма да надвишават разходите. Това разсъждение е в основата на фалшивите доктрини за несъвършена и монополна конкуренция. То беше използвано от американската администрация, когато последната обвини предприятията от стоманодобивната промишленост за факта, че капацитетът за производство на стомана в САЩ не е по-голям от този, който в действителност е бил.

Разбира се тези, които се занимават с производство на стомана не са отговорни за това, че други хора не попадат в тази област на производство. Упрекът от страна на властите би бил разумен, ако съществуващите корпорации притежават монопол върху производството на стомана. Но при отсъствието на такава привилегия такова порицани е толкова оправдано, колкото би било критикуването на поетите и музикантите за факта, че няма други по-добри поети и музиканти в страната. Ако някой е виновен за факта, че броят на хората не е по-голям, то това не са тези, които вече са се присъединили, а само тези, които все още не са.

Причината, поради която производството на стока Х не е по-голямо се дължи на факта, че допълнителните производствени фактори, необходими за разширяването му, са били използвани в производството на други стоки. Да се ​​говори за недостатъчност на стока Х е празна реторика, ако не се посочат различните стоки Y и Z, които са били произведени в твърде големи количества и които де факто са загуба на оскъдни производствени фактори. Можем да допуснем, че предприемачите, които вместо да произведат допълнителни количества Х са произвели прекомерни количества Y и Z и следователно са претърпели загуби, не са сбъркали умишлено. Също така нито производителите на Х умишлено са ограничили производството си. Капиталът на всеки един предприемач е ограничена величина; той го използва за проектите, които според него ще задоволят най-неотложната незадоволена потребност у потребителите и следователно ще реализират най-голяма печалба.

Предприемач, на чието разположение са 100 единици капитал, използва например 50 единици за производство на стока А и 50 единици за производството на В. Ако и двете са печеливши е странно да го обвиняваме, че не е използвал повече, например 75 единици, за производството на А. Той би могъл да увеличи производството на А само чрез съответното съкращаване в продукцията на В. Ако някой обвинява предприемача, че не е произвел повече от стока А, то трябва да го обвини и за това, че не е произвел повече В. Това логически означава, че предприемачите са виновни, за това че има недостиг в производствените фактори и че земята не е място за лентяи.

Може би глупакът ще възрази заявявайки, че стока А е жизненоважна, много по-важна от В, следователно производството на А трябва да бъде увеличено, а това на В – ограничено. В такъв случай той е в разрез с оценките на потребителите и показва диктаторския си стремеж. Производството трябва да се ръководи от собствената му деспотична оценка, а не от потребителските желания. Но ако производството на В носи загуба на предприемача, то тогава е очевидно че лошата му прогноза не е умишлена.

В рамките на едно пазарното общество, което не е саботирано от намесата на правителствени или други агенции, всички могат да станат предприемачи. Онези, които знаят как да се възползват от всяка възможност за бизнес винаги ще намерят необходимия капитал. Защото пазарът винаги е пълен с капиталисти, които искат да намерят най-доходоносното начинание за средствата и в партньорство с други играчи да изпълнят най-рентабилните проекти.

Хората често не успяват да разберат тази присъща особеност на капитализма поради, неразбирайки смисъла и последиците от недостига на капитал. Задачата на предприемача е да избере от множеството технологично осъществими проекти тези, които ще задоволят най-неотложната от все още незадоволени нужди на обществото. Тези проекти, за чието изпълнение няма достатъчно капитал не бива да бъдат стартирани. Пазарът винаги е пълен с визионери, които искат да осъществят неприложими неща. Те винаги се оплакват от слепотата на капиталистите, които според тях са твърде глупави. Разбира се инвеститорите често изпадат в заблуда в избора си на инвестиции. Но тези грешки се състоят точно в това, че избират неподходящо начинание вместо това, което би удовлетворило по-спешните нужди на купуващата публика.

Недопустимо да се поставя под въпрос изборът на свободния пазар.Потребителското  предпочитание за определени стоки може да бъде критикувано от гледна точка на философа. Но оценките на стойността са винаги лични и субективни. Потребителят избира какво според него го удовлетворява най-добре. Никой не е призван да определи какво може да направи друг човек по-щастлив или по-малко нещастен. Популярността на автомобилите или телевизорите може да бъде критикувана. Но това са нещата, които хората искат. Те гласуват за тези предприемачи, които им предлагат тази стока с най-добро качество на най-евтина цена.

Избирайки между различни политически партии и програми повечето хора са неинформирани. Средностатистическият избирател няма представа, не разграничава измежду политиките, подходящи за постигане на целите, към които се стреми, и тези, които не са подходящи. Той не печели нищо, създавайки априорни разсъждения, които да съставляват философията на социалната програма. В най-добрия случай може да има мнение за краткосрочните ефекти от съответните политики.

Нищо друго освен желанието на потребителя да задоволи възможно най-добре своите мигновени потребости няма в процеса на закупуване на стока или въздържане от нейната покупка. Потребителят за разлика от гласоподавателя не избира измежду различни алтернативи, чиито ефекти се появяват едва по-късно. Той избира между неща, които му носят удовлетворение незабавно. Решението му е окончателно.

Предприемачът печели, служейки на потребителите такива, каквито са, а не каквито трябва да бъдат според фантазиите на някой потенциален диктатор.

 

Използвана литератураLudwig von Mises – Planning for Freedom

Защо демокрацията възнаграждава лошите хора? – Ханс-Херман Хопе

Оригиналният текст на английски може да бъде намерен тук.

Едно от най-общоприетите твърдения сред политикономистите е следното: всеки монопол е лош от гледна точка на потребителя. Монополът в своето класическо значение е правото на изключителна привилегия, предоставена на един производител на стока или услуга, т.е. липса на свободен достъп до влизане на пазара. Казано иначе – само компания „А“ може да произведе стока „х“. Монополът е лоша вест за потребителите, защото, защитена от потенциални нови участници на пазара, компанията може да промени цената на продукта „х“ както пожелае, а същевременно с това и да понижи качеството й.

Този довод често бива изтъкван като аргумент в полза на демократичното избрано правителство срещу монархическото такова. Това е така, защото при демокрацията влизането в правителствения апарат е свободно – всеки може да стане премиер или президент – докато при монархията само царят или неговият наследник може.

Въпреки това този аргумент в полза на демокрацията е грешен. Свободният достъп невинаги е добро нещо. Ако става въпрос за конкуренция в производството на стоки е положително, но свободната конкуренция в производството на лошотии не е. Свободен достъп до пазара за  изтезания и убийства на невинни лица, фалшифицирането или измамата, например, не е положително нещо. И така – какъв „бизнес“ е правителството? Отговорът е, че не е типичен производител на стоки, продавани доброволно на потребителите. По-скоро е „бизнес“, който извършва кражба и експроприация чрез данъци и фалшифициране. Следователно свободното влизане в правителството не подобрява ищо. Дори напротив, това прави нещата още по-зле,т.е. подобрява злото.

Тъй като човек е такъв, какъвто е, във всяко общество съществуват хора, които желаят чуждата собственост. У някои хора това чувство е по-засилено, но обикновено се научават да не им обръщат внимание или дори да се чувстват засрамени от тях. Обикновено малко на брой индивиди не могат да потушат това желание и биват третират като престъпници. Под монархично управление само един човек – принц/цар/монарх/крал/султан – може законно да изпълни желанието си за притежание на чужда собственост.

Той обаче е ограничен в своите желания, защото всички останали членове на обществото са се научили да считат своето желание за присвояване на чуждото имущество за срамно и неморално. Съответно те наблюдават всяко негово действие с най-голямо подозрение. В пълен контраст на това, при демократичен избор на властта, всеки има правото свободно да изразява това свое желание за чужда собственост. Това, което се смяташе за неморално и съответно забранено, сега се счита за легитимно. Всеки може открито да пожелае имуществото на всички останали в името на демокрацията; и всеки може да реализира това свое желание при условие, че намери място в правителството.

Следователно при демократично управление популярното, макар неморално и антисоциално желание за присвояване на чужда собственост се засилва систематично. Всяко искане е легитимно, ако бъде обявено публично под специалната защита на „свободата на словото“. Дори и привидно най-защитеното право на частна собственост е под заплаха от преразпределение. Дори още по-лошо, при едни масови избори, тези членове на обществото, които са с малки или никакви задръжки от придобиване на чуждо имущество, които са най-талантливи в събирането на мнозинство от взаимно несъвместими обществени искания ще са склонни да се издигнат до върха на правителството. Следователно лошата ситуация става още по-лоша.

В исторически план изборът на принц ставал чрез благородното му раждане и единственото изискване за лична квалификация е възпитанието му като бъдещ принц и пазител на династията. Това разбира се не гарантира, че той не би бил лош и опасен. Заслужава си обаче да се спомене, че всеки принц, който не успее да изпълни основната си задача да запази династията – като по този начин разруши своята страна, предизвика размирици или по друг начин застраши династията – се изправя пред риска да бъде свален или убит от друг член на своето семейство. За разлика от това избирането на правителствени управници чрез избори прави почти невъзможно един добър или безвреден човек да се издигне до върха. Премиерите и президентите са избрани поради това, че са неморални демагози. По този начин демокрацията на практика гарантира, че само лошите и опасни хора ще се издигат на върха на правителството. Всъщност, в резултат на свободната политическа конкуренция, онези, които се издигат, ще стават все по-лоши и опасни индивиди, но бидейки временни и взаимозаменяеми служители те рядко ще бъдат убивани.

Цитат на Хенри Луис Менкен от „A Mencken Chrestomathy: His Own Selection of His Choicest Writing“ пасва перфектно:

„Политиците рядко, ако дори изобщо някога се случва, биват избирани само по заслуги, поне в демократичните държави. Те са избрани обикновено по съвсем различни причини, главната от които е силата им да впечатлят и омагьосат интелектуално недоразвитите…Ще се осмели ли някой от тях да каже истината и нищо друго освен истината за положението в страната? Някой от тях ще се възспре ли от обещания, които знае, че не може да изпълни – всъщност, такива, каквито никой човек не би могъл да изпълни? Всички те ще обещаят на всеки един мъж, жена и дете в страната каквотот последните пожелаят. Всички те ще ровят в земята, търсейки начин да превърнат бедните в богати, да поправят невъзможното, да помогнат на неудовлетворените. Когато един от тях каже, че две по две е пет, друг ще заяви, че това е шест, шест и половина, десет, двадесет и т.н. Накратко, те ще се представят като разумни, искрени и правдиви хора, превръщайки се в кандидати за работа, търсещи изборни гласове. Всички те ще узнаят, ако все още не са, че гласовете се печелят чрез говорене на безсмислици и утопии. Победителят ще бъде този, който обещае най-много с най-малката вероятност да достави нещо.“

За автора: Ханс-Херман Хопе немски икономист от „Австрийската“ икономическа школа, либертариански философ и емеритус професор по икономика на University of Nevada, Las Vegas. Той е основател на The Property and Freedom Society.