Кой ще се грижи за бедните в една капиталистическа система?

Бедността е фундаментален проблем в икономиката. В това съмнение няма и всички са съгласни. Различия се пораждат обаче относно това каква е причината за нея и как да я преборим. Икономистите от левия спектър, т.е. защитниците на високо преразпределение на средства от страна на държавата, са на мнение, че „ако държавата не се погрижи за бедните, то те ще умрат от глад, тъй като злите капиталисти няма да го направят”. Те обаче страдат от липса на разбиране на проблема. Ние изначално сме бедни и чрез производство сме създали нещо, което задоволява нечии човешки потребности. Така постепенно забогатяваме. Не чрез преразпределение (защото е нямало всъщност какво да се преразпредели), а чрез  производство. Взимането от някого (относително богат), за да се даде на някой друг (относително беден) няма да ни направи като цяло по-богати, по-вероятно е да бъде спирачка пред производството, защото на никого няма да му хареса да му бъде иззета част от произведеното (още повече ако е голяма част, за каквато съветват същите тези левичари). Освен това самият процес на изземване е съпроводен от разходи и реално се губи стойност при преразпределението на средствата. Нужно е да се отбележи, че не всички бедни са незаслужено в такова положение, наистина някои са имали малшанс или не са имали физическа възможност да извършват труд, но други изключително и само по своя вина са в състояние на бедност. Друг довод против различните социални помощи е, че когато бъдат предоставени средства на определените за бедни индивиди, последните, ако оценят сумата, която получават за достатъчна, няма да желаят да упражняват труд, защото все пак всеки предпочита почивката пред труда. Така се създава манталитет на лична безотговорност – някой друг ще се погрижи за мен. Разбира се в чуждата помощ няма нищо лошо, но както се казва в прочутата поговорка – „помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Ако бедните разчитат на чужда помощ за избавление от бедността, предпоставките за успех не са големи.

След като разгледахме позицията на левия спектър нека отправим поглед и към противоположния. Той разбира се е на коренно различна позиция. Прогресът не се постига чрез преразпределение, а чрез производство. А производство се стимулира чрез законова защита на частната собственост и липса на пречки пред акта на производство, или ако такива са налице, то колкото по-малко са те, толкова по-добре. Разделението на труда, т.е. когато отделни индивиди се специализират в производството на различни стоки, увеличава материалното благосъстояние на всички. Предпоставка за това разделение е частната собственост и наличие на пазар, т.е. доброволна размяна. Но защо това води до напредък? Богатите индивиди няма как да произвеждат всичко, физически е възможно,  също така и времето не го позволява. Но първо нека стане ясно защо са богати – в най-общия случай, защото тяхната производителност на труда е относително висока. Разбира се възможно е да е благодарение на привилегия, предоставена от властта, но това е друга тема. Колкото по-голямо е разделението на труда, толкова по-развита е икономиката, толкова повече работни места са налице, толкова по-богато е населението. Бедните (тези с ниска производителност на труда) може в производството на всяко нещо да отстъпват на богатите, но понеже както вече казахме е невъзможно последните (богатите) да се ангажират с всички производствени процеси, то ще има работа за същите тези бедни. Никой не се ражда научен, тясната специализация е следствие от знания и опит, а индивидите с относителна ниска производителност няма как да бъдат изхвърлени от пазара, защото техният труд е ценен за всички останали – те предоставят възможност на останалите да се заемат със сложни производствени процеси. Компютърен програмист АА, който владее два коренно различни езика по-добре от програмист ББ ще избере този език, в който е по-продуктивен и ще се освободи място за ББ, макар последният да е по-непродуктивен и в двата езика.

„Рикардо излага Закона за сдружаването, за да докаже какви са последствията от разделението на труда, когато един индивид или група, по-ефективни във всяко едно отношение, си сътрудничат с индивид или група, по-малко ефективни във всяко едно отношение. Той изследва резултатите от търговията между два района, неравномерно надарени от природата, с предположението, че стоките, но не и работниците и натрупаните средства за бъдещо производство (капиталовите стоки), могат да се движат от единия район към другия. Разделението на труда между два такива района, както показва законът на Рикардо, ще увеличи производителността на труда и следователно е полезно за всички страни, дори и физическите условия на производство на всяка стока да са по-благоприятни в единия район, отколкото в другия. За по-обезпечения район е печеливша стратегия да съсредоточи усилията си в производството на онези блага, за които превъзходството му е по-голямо, и да остави на по-малко обезпечения район производството на други стоки, в които превъзходството му не е толкова значително. Парадоксът, че е по-печелившо да се оставят по-благоприятните домашни условия за производство неизползвани и да се доставят стоките, които са могли да се произведат, от райони, в които условията за тяхното производство са по-малко благоприятни, е резултат от неподвижността на труда и капитала, за които по-подходящите места за производство са недостъпни.”

Лудвиг фон Мизес, Човешкото действие, МаК, 2011, стр. 127

Как всъщност държавата пречи на бедните в опитите си да им помогне? Както вече споменахме, ако тя им предоставя средства за справяне с бедността, тя създава някаква форма на лична безотговорност. Индивидите не разчитат предимно на себе си и своите умения, а на нещо извън техния контрол и което всеки момент може да им обърне гръб и да спре да им помага. Друга пречка, която е много често срещана, е административната минимална работна заплата. Нискоквалифицираният труд няма как да намери място на пазара от тази намеса на държавата. И докато в наши дни МРЗ се счита, че защитава бедните, то в началото на XX век мнението на икономистите е било друго. Те отново са я защитавали, но същевременно с това са знаели и дори открито са заявявали, че е чудесно средство за елиминиране на определен клас работници (разбира се по-непродуктивните).

Възможен ли е синтезът между социализма и капитализма, или т. нар. „Трети път”?

ПРЕДСТОИ ОБШИРНО ДОПЪЛВАНЕ

Капитализмът сред масите е синоним на едрия бизнес, мултинационалните корпорации, златните парашути и други държавни помощи за предприятията. За период от повече от сто години бизнес елитът по време на индустриалната революция е бил обявяван за Robber Baron. Левицата, съставена от социалисти, анархисти, демократи и всичко подобно им, критикува строго капитализма в продължение на векове, обявявайки го за предвестник на война, империализъм, масова бедност и тирания.

Благодарение на болшевишка Русия, социализмът и комунизмът са считани за тоталитарни идеологии. Ако капитализмът от своя страна води до плутокрация и тирания, а социализмът до тоталитаризъм, тогава какво следва? Много мислители през 20-ти век предлагат икономическa системa от т.нар. „Трети път”, която не е нито против всякаква държавна намеса, нито за пълна такава. Предложенията на левичарите са били синдикализъм, мутуализъм и фашизъм; а на техните идеологически противници – дистрибутизъм, джорджизъм. Доминиращата икономическа система в днешния западен свят е смесената („Трети път”), повлияна от кейнсианството.

Ерик фон Куенелт-Ледин е застъпник на „Третия път” на младини, но в крайна сметка стига до заключението, че той неизбежно води до тоталитаризъм. Капитализмът, ако бъде правилно разбран, не е едър бизнес, корпоративизъм или плутокрация. Той е свобода. Австрийската школа, и в частност Менгер, Бьом-Баверк, Мизес, Хайек и Ротбард, разубеждава Куенелт-Ледин. Той пише две отлични статии, в които обяснява историческите антикапиталистически възгледи на дясното движение: Economics in the Catholic World и The Roots of “Anticapitalism”.

В наши дни, благодарение на широко предубеждение и неразбиране, свободното предприемачество и държавната ненамеса в икономиката биват окачествявани като корпоративизъм. Моята подкрепа спрямо капитализма е смекчена от някои аспекти на мутуализма, джорджизма и дистрибутизма, както и от някои от по-умерените възгледи на Адам Смит, Хайек и Вилхелм Рьопке. Но чистият капитализъм на Австрийската школа не се нуждае от смекчаване. Нито Мизес, нито Ротбард са били поддръжници на едрия бизнес или който и да е аспект на съвременния съюз бизнеса и държавата.

Синтезът не е възможен. Изборът е колективизъм или индивидуализъм, етатизъм или свобода.

Защо е необходима частна собственост върху оскъдните ресурси?

Автор: Патрик Барън.

Оскъдността на ресурсите е проблемът в областта на икономиката, ако не бяха оскъдни нямаше да има нужда от икономисването им. Тя е в сила за всички ресурси (като време, човешка енергия). Интуитивно решението на проблема не изглежда да е частна собственост върху ресурсите. Затова и социализмът е привлекателен за мнозина. Те считат, че ресурсите трябва да бъдат притежавани колективно за „благото на всички”. Обществото, което отхвърля частната собственост и предоставя ресурсите в ръцете на държавата често научава ужасните уроци на централното планиране и „трагедията на общата собственост” по трудния начин.

Ако обществото отхвърли частната собственост върху ресурсите трябва да намери алтернативен начин за разпределение на благата и решение на „трагедията на общата собственост”. Исторически погледнато избраните средства са били употребяване на сила и централно планиране. През цялата история на човечеството почти всички са били подредени в йерархична структура започваща с господар и приключваща с роби. Господарите (фараони, императори, крале, султани и т.н.) създават системи за разпределение на ресурсите, следователно собствеността се решава от малко на брой хора, а не от пазарите. В крайна сметка за влизане в сила на тези системи е нужен терор. Но това „решение” на проблема с оскъдните ресурси – употребяване на сила с цел ограничаване свободата на народа – не работи.

Проблем №1: не можем да икономисваме без предварително да сме подредили предпочитанията си

Постепенното разбиране на това, което сега разглеждаме като основи на икономиката, в крайна сметка слага край на хилядите години съществуване на масите, задоволявайки само най-насъщните си нужди. Съвременната икономика показа, че без частна собственост върху ресурсите не съществува механизъм за действие, при който лицата подреждат приоритетно своите желания. Без начин, по който да се разпределят благата по редни предпочитания няма рационални средства за икономисване с цел подобрение на обществото.

С други думи без пазари и цени няма как да знаем какво наистина искат (или от какво се нуждаят) хората. От това следва, че господарите никога не са знаели какво е трябвало да се произвежда, какви средства да се използват, какви алтернативни материали е можело да се употребят, желаното качество или количество. Това е и причината в СССР производството да е било неефективно. Съветската империя се разпадна въпреки факта, че Русия е благословена с огромни количества природни ресурси и работливо население.

Проблем № 2: малко на брой суровини са готови за консумиране

Втори фатален проблем с общата/държавната собственост върху ресурсите е, че съществуват малко на брой достъпни за консумация ресурси. Не съществува ресурс на планетата, който да не се нуждае от поне минимално усилие, за да се превърне в готов продукт. Дори плодовете, растящи в дивата природа трябва да бъдат събрани, което означава, че някой трябва да отиде и да ги събере от храстите в подходящото време, а след това може да се наложи и да ги транспортира. Цената на това действие е стойността на загубеното свободно време. Разбира се другите природни ресурси изискват много повече усилия, за да се превърнат в готови за консумация продукти.

Например дървесината  и полезните изкопаеми трябва да се придобият, съберат и след това да се оформят в нещо, което може да се консумира. Нека вземем за пример един турист, който се е изгубил в дивата природа. Него не го интересува дървесината, която е на ръка разстояние, или пък ценните минерали, които са под краката му. Това е така, защото те изискват големи усилия за да бъдат преобразувани в краен продукт, какъвто е случаят с превръщането на дървесината в подслон или суровия петрол в бензин. Изгубеният турист не разполага със знанията, времето или по-рано произведените средства за преобразуване на тези ресурси в продукти за консумация за да гарантира оцеляването си.

Сега нека вземем за пример някого, който предварително е изсякъл дърва, транспортирал ги е, фрезовал ги е, съхранил ги е на проветриво и сухо място в продължение на няколко месеца, след което ги е изсушил в пещ, рекламирал ги е, водил е регистър на продажбите, изпращал и събирал фактури и всичко това само за да може да бъде обявен от социалистите за грабител и да му бъде конфискуван дървесния материал. Никой друг освен облагодетелстваните протежета на властта някога ще може да събира дърва. С други думи производството на дървесина ще бъде монополизирано и както при всички случаи на монопол ще настъпи увеличение на цените и намаление на качеството. Освен това без наличието на пазар за дървесина и горски земи няма как да знаем дали ресурсите са били използвани по ефективен начин.

В същото време няма да бъде позволен достъп на когото и да е до гората. Ако дърветата не са имали собственици ще настъпи оголване на големи гори за кратко време, защото няма да има социален механизъм за предотвратяване на процеса, което би било равнозначно на „трагедията на общата собственост”.

Проблем № 3: нужна е частна собственост за формирането на капитал

Липсва ли възможността за полза от частната собственост липсва и стимулът за осигуряване или задържане на капитал във всяко начинание. Също така частната собственост е нужда, защото определя дали този капитал се използва по начин, който потребителите ценят. Последиците от пренебрегването на този факт са най-очевидни в призрачните китайски градове, където ресурсите (както природни, така и човешки) са били изразходвани единствено за да могат политиците да  потвърдят, че са изпълнили изискванията на последния петгодишен план. Най-различни ресурси бяха предоставени за изграждане на градове, които сега са пусти, не защото собствениците на ресурсите се стараеха да бъдат икономични, а поради правителствени укази.

Противоположният пример за прахосване на ресурси е когато групи със специални интереси, докопали се до политическия апарат на държавата, забранят експлоатацията на ресурси от частни лица. В името на защитаването на Земята от плячкосване еколозите убеждават политическата класа, че големият растеж е неустойчив и опасен за здравето ни или произволен брой други благовидни претенции. Обществото е възпрепятствано от възможността да се възползва от преобразуването на ресурсите й в консумативи. Бедните страдат най-много от тези политики, тъй като цените на суровините, а по този начин и на потребителските стоки, се движат нагоре.

Частната собственост гарантира, че ценните ресурси никога няма да бъдат плячкосани, защото тяхната стойност ще се капитализира. Вместо това частните собственици ще се стремят да направят ресурсите колкото се може по-широко достъпни без да се застрашават дългосрочните перспективи за бъдещото им събиране. Процесът на определяне капитализираната стойност на ресурса е невъзможен при липсата на чист капитализъм, защитаващ правата на собственост.

Въпреки, че теоретичните и емпирични доказателства са против социалистите, те твърдят, че държавната собственост върху всички ресурси ще предотврати тяхното плячкосване и ще гарантира просперитет за всички. Както Лудвиг фон Мизес пояснява –  социализмът не е алтернативна икономическа система. Тя е система, подтикваща единствено към потребление, както и система за икономическо невежество и грабеж.

Капитализъм ≠ банкиране с частични резерви – Франк Холенбек

Автор: Франк Холенбек. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Капитализмът е обвиняван за сегашното ни пагубно икономическо и финансово положение и непрестанните икономически цикли. Подкрепата за капитализма в световен мащаб се руши. В глобално проучване на общественото мнение 25 процента (с 2 процента повече от 2009 г.) от анкетираните считат свободното предприемачество за „дефектно и нуждаещо се от замяна“. Броят на испанците, подкрепящи тази гледна точка се е увеличил от 29 процента през 2009 г. до 42 процента през 2012 г.. Това е и най-високият процент сред анкетираните. В Индонезия процентът се е увеличил почти два пъти – от 17 на сто до 32.

Повечето (ако не всички) икономически бумове и спадове са причинени от кредитна експанзия на финансовия сектор. Анкетираните неправилно считат, че финансовата система, базирана на банкиране с частични резерви, е неразделна част от капитализма. Това не е вярно. Тя е измамна и трябва да бъде третирана като такава, защото нарушава правото на собственост.

В миналото сме имали депозитни и кредитни банки. Хората, вложили парите си в депозитна банка, са били наясно, че парите са там и с тях покриват разходите си. Депозирането е било безопасно. Кредитирането обаче не. Хората са предоставяли пари на кредитните банки, знаейки че е можело и да загубят предоставеното. В замяна са получавали лихва – компенсация за поетия от тях риск и ниските им времеви предпочитания. [1]. Банкерите, които са използвали депозитите за кредитиране, са рискували да увиснат на някое дърво.

В началото на деветнадесети век обаче двете банкови функции (депозитна и кредитна) биват обединени в една нова финансова институция – търговска банка. Много бързо тези нови банки осъзнават, че могат да използват наличните депозити за предоставяне на кредити и съзнателно са извършвали измами. Правителствата от своя страна осъзнавали, че тази банкова измама е чудесен начин за финансиране на държавни разходи и приемат закони, които да направят тази измама законна. Едно тълкуване на закона в Обединеното кралство се превръща в модел за последващото банково законодателство.

Фоли срещу Хил, 1848 г.:

“Парите, от момента на влагането им в една банка престават да бъдат собственост на вложителя; те са вече собственост на банкера, който е обвързан със задължението да изплати при поискване сума, равна на вложената при него…Парите, които са под опеката на един банкер, са негова собственост и той е в правото си да се разпорежда с тях както реши за добре; той е невинен пред вложителя ако ги изложи на риск, ако спекулира с тях; не е задължен да ги съхранява, отнасяйки се с тях като чужда собственост; но той разбира се трябва да отговаря за вложената сума, защото се е съгласил да я изплати при поискване на вложителя.”

С други думи, когато поставите парите си в една банка те вече не са ваша собственост. Банката може да се разпорежда с тях както реши за добре. Тя може да отиде в казиното и да играе на рулетка с тях. Това не е измама според законодателството и единственото изискване към банката е да управлява т.нар. схема на Понци и да Ви изплаща депозирани от другиго пари в случай, че е загубила Вашите. Тази легализация на измамите е една от основните причини никой да не е в затвора след събитията през 2008 г.

Основната причина за финансовите паники през деветнадесети век е тази измамна природа на банкирането с частични резерви. Тя позволява на банките да създават кредитна експанзия, която води до цикли на бумове и спадове. Ако обаче кредитът нараства с темпото на спестяванията [2] тези цикли ще са единствено в миналото. Критиците на златния стандарт [3] обикновено посочват тези цикли като доказателство, че златният стандарт не е бил успешна парична система. Обаче не той е причинил тези финансови паники. Истинската причина е, че по време на златния стандарт е било налице и банкиране с частични резерви. Всъщност той до голяма степен ограничава тежестта на тези кризи, защото ограничава размера на паричния мултипликатор.

Ето защо през началния период на банкиране в САЩ някои нечестни банкери са се установили на най-недостъпните места. Целта им е била да си гарантират, че малцина действително ще ги посетят и ще пожелаят да превърнат искове за злато в реална злато, тъй като банките са създали искове, надвишаващи размера на реалното злато в трезорите им.

Системата на Федералния резерв в САЩ е създадена след паниките през 1903 г. и 1907 г. за да компенсира отрицателното въздействие на банкирането с частични резерви. Сто години след създаването й на парите вече не им е присъща функцията съхраняване на стойността, а светът преживя две от най-тежките си финансови кризи. Вместо да създаде противовес, централната банка увеличава размера на звяра.

Резултатите от глобалната анкета за капитализма също така сочат, че почти половината (48%) от анкетираните са на мнение, че проблемите на капитализма могат да бъдат разрешени чрез допълнителни регулации. Настоящият президент на Федералния резерв Джанет Йелън е на мнение, че регулациите, а не лихвените проценти трябва да бъдат основният инструмент с който да се избегнат последващи скъпоструващи бумове и спадове. Това е изключително наивно. В момента разполагаме с повече служители, чиято задача е спазването на законовите регулации, отколкото банкови служители, които да отпускат кредити. Банките винаги ще бъдат в състояние да използват нови технологии и финансови инструменти, чрез които да са една крачка пред регулаторните органи. А ние ще продължаваме да бинтоваме система, която е изгнила до мозъка на костите си. Банкирането в сегашния му вид не е капитализъм. То е измама и крони капитализъм, съхранявано в състояние на платежоспособност с все по-отчаяни правителствени интервенции. При банкиране със 100%-ови резерви [4] банките ще бъдат като всеки друг бизнес и няма да се нуждаят от каквато и да е регулация.

[1] – Времевите предпочитания са основна концепция в „Австрийската теория”. Още основоположникът на школата К. Менгер е заявил, че хората имат различни времеви предпочитания (time preference) и затова винаги има разлика в оценката им на две количествено и качествено еднакви блага, различаващи се по наличност във времето (т.е. сегашни и бъдещи). Човек винаги предпочита „сега” и когато има високи времеви предпочитания означава, че не е склонен да спестява, а да потребява. Обратното е при ниски времеви предпочитания – той е склонен да спестява и го прави.

[2] – Това означава отпусканите под формата на кредит средства да са само и единствено спестени средства, а не банкови финансови институции да създават „от въздуха” необезпечени пари.

[3] – Като цяло на банкирането със 100%-ови резерви.

[4] – При такава система банките нямат привилегията да се възползват от получените вложения по т.нар. “demand deposits” (депозити до поискване, на виждане или разплащателни сметки). В миналото те са били задължени да ги съхраняват и са получавали премия за това, но с времето банковите дефиниции и продукти са се размили, а в наши дни измамите са узаконени.

Няма нерегулиран пазар – изборът е между законодателна или потребителска регулация

Големият икономически проблем, пред който светът е изправен, е лингвистичната семантика. Думата “регулация” вече се разбира като “държавна регулация”. Не сме наясно с алтернативата: регулация от страна на потребителите. Това е проблем, защото приемаме толкова много правителствена намеса, а всъщност бихме били по-добре без нея.

Изискваме някакъв вид регулация с целта да постигнем правомерност и предсказуемост на пазарите, задоволително качество и достъпни цени на стоките и услугите. И понеже считаме, че държавната регулация е единственият начин да постигнем тези цели, приемаме широк набор от ненужни и обикновено контрапродуктивни закони.

Но държавната регулация не е единственият вид регулация.

Регулация по своята същина означава създаване на някаква правилна, методична и коректна система, която да поддържа определен стандарт и да контролира в съответствие с дадени правила, подобно на термостата регулиращ температурата. Пазарните сили осъществяват тази регулация. Конкуриращите се производители предлагат стока/услуга на пазара, клиентите избират измежду различните предложени стоки/услуги, след което предлагащите реагират на потребителските желания. Този процес е истинският пазарен регулатор.

Пазарите контролират цените

Нека дадем пример, с който да покажем, че пазарът се саморегулира. Това е толкова често срещано явление и странното е, че много хора дори не го забелязват. В здравословни индустрии пазарните сили са единственият регулатор на цените (често срещано в учебниците по икономика е явлението, че когато правителствата започнат да ограничават цените, резултатът е излишък или недостиг). Ако някой предлага стока х за 2 лева, то неговите конкуренти, които искат да продължат да предлагат своята стока х няма да могат да изискват 3, 4 или 5 лв за нея. Всички ще трябва да предлагат стока х около тези 2 лева. Налице е регулация на стока х. Тази регулация се осъществява посредством реакцията на продавачите, предизвикана от действията на техните клиенти и конкуренти.

Пазарите контролират качеството

Същото важи и за качеството. Купувач А няма да купи хранителните продукти на продавач A, които не са толкова пресни и издръжливи, колкото неговият конкурент продавач Б предлага на същия този купувач А. Продавач А може да желае да продава съмнителни относно годността хранителни продукти, но клиентите няма да им позволят. Предпочитанията на клиентите и действията на конкурентите на продавач А регулират дори качеството на неговите хранителни продукти. Конкурентите не могат да си позволят да отблъснат който и да е потенциален клиент, следователно те трябва да поддържат задоволително качество. По този начин пазарните сили регулират качеството.

Законодателната регулация ограничава действието на потребителската регулация

Резултатът от потребителската регулация зависи от законодателната регулация. Колкото по-голяма е намесата на законодателните органи, толкова по-маловажна е потребителската регулация. Представете си един монополен продавач на стока х. В такава ситуация, той при липса на конкуренция може да предлага на каквато цена желае, понеже купувачите няма от кого друг да купят желаната стока х. Същата ситуация би настъпила, ако се наложи забрана за внос на стока х. Резултатът би бил позволяване на местните производители да намалят качеството на стоката или да увеличат цената, понеже няма да имат конкуренция от чужди пазари.

Свободата при размяна засилва регулацията. Когато конкурентните продавачи на хранителни стоки са свободни да продават, а клиентите  да имат свободен избор измежду много продавачи, цените и качеството на продуктите са строго регулирани. Тази регулация, предизвикана от пазарните сили е толкова по-слаба, колкото по-малко свободни са пазарите.

Излиза, че сме изправени пред парадокс: колкото по-малко е ограничаван от правителството един пазар, толкова повече той се регулира от пазарните сили и следователно е по-свободен. И обратното – колкото по-голяма е правителствената регулация, толкова по-малка е тази на пазарните участници.

Но ние не сме изправени пред това да избираме между наличие или отсъствие на регулация. Изправени сме пред избор между това какъв да е видът на регулацията: регулация от законодатели и бюрократи или от пазарните сили; регулация чрез ограничаване правото на избор или чрез упражняване на това право.

Няма нерегулиран пазар. Ако пазарът е свободен, той е стриктно регулиран от свободните избори на участниците на него. Действията на всеки отделен участник регулират и влияят на тези на останалите. Правителствената регулация не е единственият вид регулация. Пазарните сили също могат да регулират. Осъзнавайки и споделяйки този факт, следователно информирайки обществото чрез лекции и разговори, са ключови стъпки към по-голяма икономическа свобода.

Каква е ползата от тази семантична промяна – думата „регулация“ да не означава единствено законова, а и потребителска регулация? За да достигнем до въпроса коя регулация е по-ефективна. За да достигнем до тезата, че потребителите и конкуренцията регулират по-добре от правителството първо трябва да сме наясно, че те го правят.

Днешните антикапиталисти игнорират основните проблеми на социализма – Джонатан Нюман

Голяма вълна от антипазарни и просоциалистически мнения прииждат в медиите (виж туктуктук и тук) и социалните мрежи (тук). През повечето време тези противници на пазарите не правят разлика между държавно спонсорираните организации като МВФ и реалните пазари. Но това не е от значение, тъй като статиите често са популистки и неясно формулирани – умишлено оформени по този начин. В края на краищата, всичко се свежда до едно съобщение: социализъм работи и е по-добра система от капитализма.
Докато повечето популизъм идва от левицата, десницата не е невинна, тъй като изглежда е загрижена предимно с насърчаване на своя собствена версия, която очевидно не предполага защита на пазарите. „Постройте по-големи стени на границата“, например, не е задоволителен отговор на „Печалбите носят само злини!“
Вместо да се стига до такива действия като популизъм или до изказвания от типа на „четете Мизес”, трябва да бъде показано още веднъж, че социализмът – дори и при добронамерени политически лидери – е невъзможен и води до катастрофални последици.

Необходимостта от печалба, цени и предприемачи
Социализмът е система, при която собствеността върху средствата за производство е колективна (т.е. държавен монопол). Той призовава за премахването на частната собственост връху факторите на производство. Заплатите и печалбите са двете страни на една и съща монета, а според социализма печалбата трябва да бъде равна на нула.
Вродените теоретични проблеми на социализма произтичат от неговата формулировка, а не от особеностите при прилагането му. Въпреки това, привържениците на социализма дефинират понятието „колективност“ като липса на размяна на факторите на производство. Без размяна не може да има цени, а без цени няма как да се калкулират разходите за производство.
В една свободна пазарна икономика цените на производствените фактори се определят от тяхната употреба при производството на стоки и услуги, които потребителите желаят. Същите тези производствени фактори имат склонността да печелят от пределния си продукт, а понеже всеки работник има някакво сравнително предимство, следователно има парче от пая за всекиго.
Ако технологичните промени правят някои фактори по-продуктивни или ако образованието и обучението правят работника по-продуктивен, то цените и заплатите им могат да бъдат покачвани до ново и по-високо ниво на пределен продукт. Един предприемач не би искал да наеме или купи нито един фактор на цена, която надвишава неговия пределен продукт, защото предприемачът ще се реализира загуба.
Предприемаческите загуби са много по-важни, отколкото мнозина предполагат. Те не са просто долната граница на предприемача. Загубите показват, че ресурсите, използвани за производството на нещо са по-високо ценени на пазара от това, което са произвели. Загубите показват, че е унищожено богатство.
Печалбите сигнализират точно противоположното нещо. Те представляват икономическия растеж и създаването на богатство. Печелившо ниво на производството е това, при което нещата, които отиват за производството на потребителски стоки струват по-малко от това, което потребителите са готови да платят за същите тези потребителски стоки.
От тук следва, че печалбите и загубите са повече от просто важни стимули или прикрития в заговорническа система на капиталистическата класа; те са единственият начин да се узнае, че богатство се създава през всяка една линия на производство.
При социализма има един собственик, който не наддава за производствените фактори от една производствена линия към друга. Никой не е в състояние да бъде абсолютно убеден, че даден инструмент, машина или фабрика може да се използва при производството на нещо друго по един по-ефективен начин. Никой не знае какво и колко да се произвежда. Това е икономически хаос.

Без наличие на пазари не знаем какво или как да произвеждаме
Печалбите и загубите насочват и коригират предприемачите в процеса на производство на неща, които те очакват потребителите да желаят. Без тази информация, включително и разходите за производство, предприемачите не могат да се ангажират с икономически изчисления – изчисляване на разликата между бъдещите приходи и разходи при производство, за да реализират бъдещи приходи.
Работниците са наети да работят в области, в които не разполагат със сравнително преимущество. Фермерите са изпратени във фабрики, а шивачите – в мини. Работниците са в грешни линии на производство и имат погрешни инструменти.
Полският филм “Brunet Will Call” осмива подобни ситуации с потребителски стоки и средства за производство на най-необичайни места. Месар дърпа жилото на съединителя на превозно средство от своя фризер и го дава на главния герой, който плаща за него с информация за местонахождението на детска количка на нечии новородени близнаци (в цветарския магазин).
Така че провалът на социализма не зависи от културата, времето, или мястото на жертвите. Социализмът е опорочен в същността си: „колективната“ собственост върху средствата за производство. Обаче в практиката, теоретичните проблеми на социализма дават път на граждански вълнения, които се натъкват на държавната сила и водят до ниво на смъртни случаи, по-високо която и да е война.
Производствени норми трябва да бъдат въведени при липса на мотив от печалба за производство. Хаосът пак ще царува, дори и в случаите, в които работниците не лъжат за изпълнението на квотите си. Например, ако при производството на пирони квота се основава на броя на произведените пирони, работниците произвеждат много малки, неизползваеми пирони. Квотата на база на теглото ще насърчи работниците да произвеждат огромни, но все пак неизползваеми пирони – ситуацията е осмята оттази карикатура в списание „Крокодил” през 1960 г.
Съществуваха безкрайни опашки из цялата територия на СССР пълни с хора, които търсят обувки, въпреки че производството на обувки в СССР надвишаваше това в САЩ. Проблемът беше, че всички обувки бяха твърде малки, тъй като производителите на обувки не взимаха предвид размера, който потребителите търсеха.

Пробуждането на социализма
Някои от случаите са смешни, други не толкова. Около седем милиона души са загинали от глад в СССР само през 1932 и 1933 г.. Авторите на „The Black Book of Communism“ (1999 г.) смятат, че смъртта на близо 100 милиона души се дължи на комунистическия и социалистически режими. Това е над 200 пъти повече от броя на смъртните случаи в САЩ през Втората световна война.
Дори и днес в Куба средната работна заплата е около $20/месец. В Северна Корея, цивилни са периодичо арестувани за гледане на южнокорейска телевизия.
Когато хората са гладни и нещастни, държавата не може да оцелее, ако хората знаят, че другите са по-добре. Държавата използва пропаганда, дезинформация и цензура за да направи вече пленените граждани още по-объркани и покорни.
Изненадващ е този зов за социализъм през 2015 г. – ако невъзможната икономическа калкулация и астрономическият брой на жертвите не са накарали левицата да обърне гръб на социализма, не знам какво би ги накарало.

Автор: Джонатан Нюман. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Не капитализмът, а етатизмът е виновен

Един факт – държавната власт и нейните органи, които са избрани в определена територия, са виновени. Политиците не желаят да разберат, че те не са висшите умове, които могат и трябва да се намесват в отношенията между пазарните субекти. “Държавата знае най-добре“, “държава защитава интересите на обикновения потребител“, стига се дори до “държавата определя какво и колко обикновения потребител да потребява“. Ако се качите на някой връх (да речем 500 м надморска височина) ще виждате ли нещо, което е на нулева надморска височина? Етатизмът води само до едно нещо – криза, а понякога и до фалит!

Има достатъчно литература, в която може да се прочетат аргументирани тези, оборващи защитниците на силната намеса на държавата в отношенията между отделните индивиди. Разбира се хора с леви убеждения веднага също така ще използват полуистини за свои аргументи, казвайки “капиталистическата система е лоша, вижте до какво ни доведе, богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни, нужно е държавата да се намеси“. Дали обаче са прави в тези си твърдения? Не, не са. Първо, нека да изнясним какво означава понятието “капитализъм“. Това е система, при която е налична частна собственост в условията на пазарна икономика. Много важно да се уточни и липсата на държавен монопол върху паричното предлагане, т.е. липса централна банка (или ако съществува – наличие на някакво обезпечение на хартийките, които пуска в обращение). Също така стопроцентова (100%-ова) наличност на средствата по т.нар. в България „разплащателни сметки“ (demand deposits). Ако е налице това задължение за стопроцентово покритие на средствата институцията централна банка е ненужна. При пазарна икономика потребителите определят цената на стоките и услугите чрез законите на търсене и предлагане, стъпвайки на това какви нужди задоволява стоката/услугата спрямо това колко оскъдна е. Производителите се стремят да произвеждат стоки и услуги на най-ниски цени и с най-високо качество с крайната цел печалба. Ако не го постигнат, губят клиенти, които ще купуват произеденото от други производители – техни конкуренти, следователно губят приходи и накрая могат да изпаднат в неплатежоспособност и дори в несъстоятелност. Понеже ресурсите са ограничени печалбата е тяхната индикация какво да произвеждат. Ние не живеем в такава система. Дори няма смисъл от пример според мен, но все пак ще дам такъв. Ако си направите труда да прочетете „Манифест на комунистическата партия” ще видите списък с десет мерки, които да бъдат въведени. В доста от западните държави са въведени част от тези мерки, а именно високо прогресивно данъчно облагане, централизация на кредита в ръцете на държавата чрез национална банка, безплатно образование в държавни училища, публичен транспорт. И точно тук твърдението на някои индивиди, че капитализмът се е провалил, изчезва. Държавната намеса, а тя може да в различно направление: от предоставяне на субсидии на определен производител, въвеждане на определени регулации, облагодетелстващи определен производител до печатане на пари (намаляване на основния лихвен процент, а когато той е на нулево равнище – QE) и узаконяване на банкерската привилегия да разполага с голяма част от чуждите средства проваля капитализма.

Основният проблем в икономиката е как, какво и за кого да се произвежда ефективно и произтича от факта, че ресурсите са ограничени, а потребностите неограничени. Централното планиране е неспособно да изпълнени тази калкулация. Доказано е. Държавата не се допитва до потребителите какви са техните желания. Дори и да прави някакви проучвания, това отнема време и когато се стартира производствения процес, то тези желания най-вероятно са променени. Тя няма как да оцени колко и какви производствени фактори да употреби, защото няма цени, по които да се ръководи. Тя притежава всичко, няма размяна и следователно цени. Пазарът от своя страна е диктуван от потребителските желания. Да, пазарът не е съвършен, но е най-доброто, което човешкият ум е сътворил. Разликата между лидерите и тяхното обкръжение в социалистичеко общество и останалото население е по-голяма отколкото в едно свободно капиталистическо общество. Твърденията как в момента капитализмът е виновен за това, че най-богатите 10 на сто (приблизително) притежават 90 на сто (приблизително) от богатството са погрешни. Защото не живеем в капиталистическо общество.

Държавната намеса е виновна, защото целенасочено е създала някаква форма на несъвършена конкуренция. При фалит на държавата кой поема тежестта? При фалит на банка, на която са дадени определени привилегии, отново след намеса на държавата? Партийният лидер със собствени средства ли ги спасява, или може би някой член на партията? Не, понеже не е “солидарно”. А “солидарно” ли е обикновеният индивид да бъде ограбван? Разбира се! А защо всъщност държавата фалира? Защото не може да калкулира какво, как и за кого да произвежда? Или пък държавата все пак фалира, разбира се, защото капитализмът е виновен? А как финансира “безплатните” си услуги? Чрез данъци, заеми, увеличаване на паричната маса? Ако си направите труда да отговорите на тези важни въпроси и достигнете до верните отговори помислете и върху следващия такъв. Представете си, че живеете в пазарна икономика с много по-малка държавна намеса отколкото в момента и частен производител на стока X фалира. Кой ще го спаси с предоставяне на средства? Държавата? Ами нейната намеса е ограничена, няма такова право. Следователно няма и задължението да се прехвърли върху обикновените граждани. Точно така, той ще си поеме негативните последици.