Housing: Too Good to Be True

Reprinted from Mises InstitutePosted on 06/04/2004 by Mark Thornton.
It’s incredibly important to note the DATE on this article. This was published only a few months into the rise in subprime lending and private label securitization – which means it was written, probably, only a month or two into it. „Subprime“ was barely a thing and Thornton is already warning of a bubble.

Signs of a „new era“ in housing are everywhere. Housing construction is taking place at record rates. New records for real estate prices are being set across the country, especially on the east and west coasts. Booming home prices and record low interest rates are allowing homeowners to refinance their mortgages, „extract equity“ to increase their spending, and lower their monthly payment! As one loan officer explained to me: „It’s almost too good to be true.“

In fact, it is too good to be true. What the prophets of the new housing paradigm don’t discuss is that real estate markets have experienced similar cycles in the past and that periods described as new paradigms are often followed by periods of distress in real estate markets, including foreclosure sales, bankruptcy and bank failures.

The case of Japan’s real estate bubble is instructive. Japan had a stock market bubble in the 1980s that was very similar to the U.S. stock market bubble in the 1990s. As the Japanese stock market started to bust, the real estate market continued to bubble. One general index of Japanese real estate shows that prices rose for almost two years after the stock market crashed with prices staying above pre-crash levels for more than five years. The boom in home construction continued for nearly six years after the stock market crash. Prices for commercial, industrial, and residential real estate in Japan continue to fall and are now below the levels measured in 1985 when these statistics were first collected.

It has now been three years since the U.S. stock market crash. Greenspan has indicated that interest rates could soon reverse their course, while longer-term interest rates have already moved higher. Higher interest rates should trigger a reversal in the housing market and expose the fallacies of the new paradigm, including how the housing boom has helped cover up increases in price inflation. Unfortunately, this exposure will hurt homeowners and the larger problem could hit the American taxpayer, who could be forced to bailout the banks and government-sponsored mortgage guarantors who have encouraged irresponsible lending practices.

More Greenspam

Once again, Fed Chairman Alan Greenspan has created a new-age economic panacea, and earlier this year he applauded his contribution to the economic recovery: „very low interest rates and reduced taxes, have permitted relatively robust advances in residential construction and household expenditures. Indeed, residential construction activity moved up steadily over the year.“

The key to this panacea is the process of „equity extraction“ that occurs when people refinance their homes; they take equity out and spend it to increase their standard of living. However, because variable rate mortgages are so low, their payments actually go down so they have more of their income to spend, or they can upgrade to a more expensive house.  As Greenspan explained:

Other consumer outlays, financed partly by the large extraction of built-up equity in homes, have continued to trend up. Most equity extraction—reflecting the realized capital gains on home sales—usually occurs as a consequence of house turnover. But during the past year, an almost equal amount reflected the debt-financed cash-outs associated with an unprecedented surge in mortgage refinancings.

As is the norm, Greenspan hedges his statements. He also considers some of the potential drawbacks and pitfalls on the horizon for the new paradigm in housing, but in the end he concludes that we really have nothing to worry about. Low interest rates, rising home prices, and lower financing costs mean that we actually can have our cake (homes) and eat it too (equity extraction).

To be sure, the mortgage debt of homeowners relative to their income is high by historical norms. But as a consequence of low interest rates, the servicing requirement for the mortgage debt of homeowners relative to the corresponding disposable income of that group is well below the high levels of the early 1990s. Moreover, owing to continued large gains in residential real estate values, equity in homes has continued to rise despite sizable debt-financed extractions. Adding in the fixed costs associated with other financial obligations, such as rental payments of tenants, consumer installment credit, and auto leases, the total servicing costs faced by households relative to their incomes are below previous peaks and do not appear to be a significant cause for concern at this time.

The Housing Bubble

I first reported on the housing bubble in the U.S. at the beginning of this year when the bubble was already well under way, if not in full bloom. As the chart below indicates, real residential investment has jumped far above both its historical trend and even above its cyclical channel. This indicates to me that there is a bubble in residential real estate. The data for this chart stop at the beginning of 2003. We now know that investment in housing increased by 8.8% last year. This is a historically high rate of construction, but far from a record rate increase. However, 2003 marks the ninth year in a row that housing investment was positive, the first time that has ever occurred since the statistic has been collected. Frank Shostak and Christopher Mayer have also written very informative articles on the Housing bubble.

Recently I came across a piece of anecdotal evidence of a housing bubble. Last Sunday afternoon, a friend of mine put a „For Sale by Owner“ sign in the front lawn of a small house he owned on a side street. It wasn’t listed with a real estate agent or in the newspaper, but he nonetheless had a couple of calls that afternoon, with many more to follow, and within a couple of days he had multiple offers before finally accepting a bid that was over his original asking price.

Mainstream economists who discount the possibility of a housing bubble would dismiss such evidence. But they also ignore all the macro evidence of the current housing boom and see it as a positive development. For example, the number of new homes being constructed is at an all-time high, despite a „soft“ labor market. In the graph below, the annualized rate of new home construction is shown to have surpassed the two surges of the 1970s when inflation was out of control.

The prices of houses are also up, but mainstream economists have generally ignored this development as well; and as noted above, Greenspan sees this as a positive development. Some economists can even point to the Consumer Price Index which shows that the housing component in the CPI is steady or falling. And yet reports are coming out nearly every day saying that housing prices are up dramatically and setting records all across the country. Record prices have been recently reported in the San Francisco Bay Area, Denver, Boston, Las Vegas, the state of Washington, and even Buffalo, New York.

Nationally, the price of a median family home was up 15% between 2001 and 2003, with regional increases of 30% in the Northeast, 8.5% in the Midwest, 14.4% in the Southeast, and 20.4% in the West. Over the last year, increases have been reported as 18.7% in the Northeast, 1.9% in the Midwest, 3.8% in the Southeast, and 10.7% in the West, or 6.5% for the nation as a whole. Interestingly, the median price has actually dropped 7.2% in the Midwest and 7.3% in the South since peaking in the 3rd quarter of 2003, while prices have been generally flat in the West. Statistics from the last couple of quarters might therefore suggest that the housing bubble may have topped out, or at least temporarily cooled down, in most of the country.

Why have home prices been increasing? David Lereah, chief economist with the National Association of Realtors, explained: „It’s a simple matter of supply and demand…We continue to have more home buyers than sellers in most of the country, which results in tight housing inventories and higher rates of home price appreciation.“ Of course the cause of higher home prices is that the Federal Reserve has kept interest rates, and thus mortgage rates, at historically low rates so that people find it easier to finance homes. In fact, despite an 18% increase in home prices since 2001, the median monthly payment remained the same at $789/month and the „median payment as a percentage of income“ has actually fallen. This is the magic of monetary inflation, courtesy of Alan Greenspan.

Price inflation follows monetary inflation

The price of just about everything I buy is going up these days. Gasoline is higher, dairy products are higher, paper products and just about everything else—higher. Mainstream economists have sounded surprised by the recent upturn in price inflation and they have offered us every excuse to ignore signs of inflation: Ignore rising oil prices. Ignore rising food prices. Ignore rising health care costs. Ignore higher taxes and government fees. And then there is their dirty little secret about housing prices.

Higher price inflation should not have been a surprise given that the Fed has increased the money supply by 25% during the period 2001–2003. In addition, the price of basic commodities has been rising for many months and these higher commodity prices eventually turn up in the price of goods and services. One leading indicator of higher commodity prices is the Dow Jones Commodity Index (stock prices of major commodity producers). It has been rising since the fourth quarter of 2001 and has doubled in value since that time. This stock index is now higher than it has ever been, outside of the blip that occurred in mid-2002.

Only recently have commodity prices begun influencing government price indexes like the Producer Price Index and the Consumer Price Index. For the first four months of 2004 CPI-inflation increased at an annual rate of 4%, which is a higher rate than we have „experienced“ in the last few years. The Producer Price Index actually decreased in 2001, but has increased in 2002 and 2003. Over the last year, prices for finished producer goods increased 3.7% while at earlier stages of production the prices for intermediate goods increased by 5.1% and the prices of crude materials index surged 20.4%. This would suggest that there is plenty of price inflation still in the pipeline. The experience of the 1970s would suggest that price inflation adds fuel to housing bubbles because tangible assets like homes serve as a hedge against inflation.

The Dirty Secret

While this price inflation did not surprise me, the delay in its arrival did. That is, until I came across the dirty little secret in the CPI. With prices increasing all around us, there is one thing in Auburn, Alabama that seems to be in abundance with stable, if not declining prices. This „good“ is now being advertised on most streets throughout the town, whereas in the past it did not require much, if any, advertising over the twenty-plus years I have lived in this college town. This abundant good is apartments and rental houses.

It is a truly odd market when houses and apartments move in opposite directions. After all, houses and apartments are just different products in the same „market for housing.“ In Auburn, it is nearly impossible to find the kind of house you want to buy despite frantic building by construction companies, and yet rental properties (which include many smaller houses) seem to be readily available in all shapes and sizes. Has the population changed? Have people become anti-rent? Or are we just in a „new housing paradigm“? Is this a „new era“ of homes?

Greenspan’s low interest rates have driven renters to become homeowners and knocked the market out of equilibrium. Underneath this Fed-inspired distortion rests the dirty little secret of how the cost of housing has served to limit increases in measured inflation. The Consumer Price Index has underreported price inflation because the government uses the rental value of housing, rather the actual price of houses, in their index.

In the basket of goods used to calculate CPI, the goods that have increased slower than housing include food and beverages, recreation, and education, which total to about a 30% weighting of the CPI basket of goods. Housing accounts for 42% of the basket, with housing „prices“ representing almost 25% of the entire basket. However, housing prices are calculated with „Owner’s equivalent rent“ which is an estimate of the rent that people would have to pay for their houses. With home prices rising and rental rates stagnant, CPI underestimates the real rate of price inflation over the last year by about 50%.

Do Housing Bubbles Burst?

Housing prices never, or rarely, go down. That is the conventional wisdom and the conventional wisdom is correct. Housing is always a good investment, isn’t it? It’s an inflation hedge and it’s an investment that you get to use everyday, plus you get a great tax break. And the home, after all, is a big part of the American dream.

However, government can screw up just about everything. Given enough power and time it will screw up everything. Housing and real estate in America is just the latest example. The Federal Reserve and the Mac-May family (Freddie, Fannie, Sallie, etc.) have conspired to create a housing bubble in the U.S. and as the old saying goes, „what goes up must come down.“ It’s only a matter of time.

Housing bubbles typically do not pop like a balloon; they don’t even crash like stock markets. Rather, the air in housing bubbles tends to leak out slowly—painfully slowly—while in commercial real estate markets there is a more noticeable hiss. We really don’t know the current value of our homes until we sell them. They are not traded on a daily basis, like shares of stock in Wal-Mart. Some never get exchanged in the market, but are passed on within a family from generation to generation. The market value of a home may drop 20% and the owner might never realize it.

Worse yet, when the market for real estate collapses, prices are less likely to collapse because when buyers fail to make offers houses simply don’t sell. Sellers often resist cutting their prices in favor of just leaving the house on the market or taking it off the market. Traditionally the market adjustment to a collapse in real estate markets has come from the quantity side, not the price side—fewer houses are sold—while price reductions tend to come gradually. This doesn’t mean that housing bubbles can’t exist or that the bust is any less painful, only that it doesn’t make as much noise.

It is difficult to predict how long bubbles will last and when they will go bust. The best indicator is interest rates, because when the Fed forces rates down it tends to create bubbles, and when rates are forced upward bubbles tend to pop. My guess is that Greenspan will raise rates after the election. The rates of interest on long-term bonds have already „spiked“ up from their historical lows. The chart below shows the recent increase in the interest rate on 10-Year Treasury bonds to the highest levels in almost two years.

Prior to this spike up, interest rates had been falling since the early 1980s. As mentioned above, lower rates have coaxed people into refinancing their homes and drawing equity out of their homes to spend on other purchases, like cars, boats, renovations, vacations, or even investments in the stock market. As a result, owner equity as a percentage of real estate value is now at an all-time low.

Here is the unmentioned problem with Greenspan’s panacea. What happens to all these „equity poor“ homeowners if the return of monetary inflation establishes a new trend of higher prices and higher interest rates over the coming years?

An ever-increasing proportion of mortgage financing has come in the form of variable-rate mortgages, where the payment increases as interest rates increase. In my experience, variable-rate mortgages come with a „cap“ that only allows the variable rate to increase by a certain amount. Even with the cap, however, your mortgage payment could increase by around 50%. I have recently learned that many variable-rate loans are now offered without a cap. If rates were to explode upward, mortgage payments for these folks could double or triple. And if this did happen, the housing market would collapse with sellers swamping buyers.

Given the government’s encouragement of lax lending practices, home prices could crash, bankruptcies would increase, and financial companies, including the government-sponsored mortgage companies, might require another taxpayer bailout.

Of course inflation might not materialize. Interest rates could stay low. In a recent column, I reported on a new book that even predicts that deflation will reign in our financial future. Greenspan has suggested that his economic panacea has given American homeowners greater economic „flexibility.“ I would suggest that it is not flexibility he offers, but the shackles to an economic nightmare. Stick with the fixed-rate mortgages, keep the equity in your homes, or go get one of those cheap apartments.

The Faulty Logic of GDP Necessitates an Economic Paradigm Shift

Reprinted from Mises Institute

Nearly 80 years ago — during the height of the Great Depression — economist Simon Kuznets envisioned a system capable of measuring productivity and economic activity. In a report to Congress, Kuznets proposed charting all economic production with a single measurement that would decrease when the economy struggled and increase when it thrived. He called it gross domestic product, or GDP.

Nations throughout the world embraced GDP as the standard for measuring economic activity; Kuznets eventually won the Nobel Prize for his creation. The popularity of GDP belies its effectiveness, however, as the measure systematically under-reports the significance of production.

#GDProblems

The most recent data from the U.S. Bureau of Economic Analysis showed that the country’s GDP increased by about 1.4 percent in the second quarter of this year, which was encouraging news to some. GDP in the U.S. had increased by about 0.8 percent in the first quarter of the year. While this seems like positive news, it’s difficult to say exactly what it means for the average consumer.

GDP was the only available option for a long time, but it has always been flawed because it assumes a net contribution to consumer value through production. A business that produces a certain good is believed to add only the difference between the product’s monetary value and the cost of all inputs combined.

GDP also mistakenly places too much emphasis on business-to-consumer activity compared to business-to-business transactions, which account for a significant amount of investment and opportunity. In fact, money invested in B2B startups through the end of March increased by about 40 percent compared to 2015 figures.

Moreover, GDP is useless because it measures official statistics rather than actual value. Dollar amounts measured in statistics don’t capture the actual satisfaction — or real value — being produced. It also fails to accurately measure innovations until after the fact, meaning investments are considered a loss until they pan out. An economy investing for future production might, therefore, appear to be contracting.

Quantifying Value

By only measuring monetary values — primarily consumption data under the guise of “produced” goods — GDP ignores the fact that value is added in each step along the production chain. It also specifically tracks expenditure and income rather than well-being.

What truly matters in economic growth is how our well-being has improved: how our lives become more convenient, how we get more time for leisure, and how we can afford everything. This is a matter of perception and ability to consume.

It can be argued that we experience economic growth when prices fall but wages are steady. Those same incomes can buy more goods and services, consequently making us wealthier.

When we talk about inequality, we’re almost always speaking of income rather than well-being. But what does it matter if one person earns $1,000 and another earns $1 million if the goods they both consume are identical? If we’re unable to satisfy more wants by earning significantly more money, income becomes irrelevant.

This is often the case in Western nations, where income inequality is on the rise. The U.S. has seen income inequality increase since the 1970s, with the top 1 percent of U.S. families earning about 25 times as much as the remaining 99 percent. While income inequality is growing, well-being inequality is actually shrinking.

The price difference between a Mercedes-Benz and a Toyota is greater than the gap between having a car and not having one, but the well-being differential is reversed. A Mercedes-Benz doesn’t offer more transportation than a Toyota, but having any car is tremendously better than not having one in terms of well-being.

A Better Indicator

While GDP ultimately fails to track the size of an economy, a different measure offers a much broader view of economic activity.

Economist Mark Skousen has long advocated for gross output as a viable alternative to GDP. Gross output goes beyond finished goods and services that don’t necessarily have a final “value.”

For instance, a business breaking even without any profits still contributes to the economy through production — it consumes inputs to produce outputs, pays suppliers and employees, and provides goods, services, and capital to other businesses. A lack of profit doesn’t mean the economy is smaller or that this business isn’t contributing to the economy. Instead, consumers of its products have added to their well-being.

It’s a matter of perspective. The GDP is based on a faulty theory of the economy as consumption-driven when it’s actually more production-driven. Consumption happens where production facilitates it, through goods and services produced as well as income generated by selling those goods and services.

In a market society, we produce for market needs rather than our own benefit. This allows us to generate income to satisfy our own needs and wants by consuming the goods and services others produce. This allows us to specialize and develop expertise to innovate and simplify our own production, which eventually helps us increase our output, serve more consumers, and generate more money to spend on goods.

Reversing Course

GDP effectively ignores all attempts to improve production because they don’t result in increased consumption. It falsely assumes that consumption drives production; therefore, it’s pointless to map out and measure the latter. In other words, GDP adopts a backward economic perspective.

In reality, entrepreneurs produce what they believe consumers want to buy. The fact that they undertake uncertain production projects helps contribute to our common prosperity and standard of living.

Whereas gross output takes a broader view of economic activity, GDP misunderstands economics by simply counting what statistics capture: net consumption, net profits, net this, and net that. After almost eight decades of flawed logic, we’re due for an economic paradigm shift.

„Австрийска” критика на банкирането с частични резерви

Почти всички съвременни икономисти от Австрийската икономическа школа са противници на централната банка като финансова институция и защитници на система на свободно банкиране. Различията се появяват в опита да се дефинира какво точно означава свободното банкиране – такова с частично резервиране или с пълно. Съвременните последователи на Мизес и Ротбард – най-известните от които са Ханс-Херман Хопе, Йорг Гуидо Хюлзман, Уолтър Блок, Хесус Уерта де Сото, Джоузеф Салерно, Лю Рокуел, Робърт Мърфи, Том Ууудс, Марк Торнтън, Филип Багус и Дейвид Хаудън са за банкиране с пълно (или 100%-ово) резервиране, докато най-отявлените поддръжници на банкирането с частични резерви без централна банка (школата на свободното банкиране) са Джордж Селджин, Лоурънс Уайт, Кевин Дауд, Лилънд Йегър, Роджър Гарисън и Стивън Хорвиц.

Какво всъщност е банкирането с частични резерви?

Нека започнем с отговор на въпроса какво са парите – това е общоприетото средство за размяна на стоки и услуги в икономиката. Те надграждат бартерната размяна и са се появили благодарение на спонтанен пазарен процес, а не на държавна намеса. Това са били стокови пари (обезпечени с определена стока), а не сегашните книжни или фиатни (необезпечени). Паричните заместители следователно са право на собственост върху точно определено количество пари. Лудвиг фон Мизес ги определя като парични сертификати. Ако паричните заместители не са обезпечени с абсолютно нищо (какъвто е случаят след 1971 г.), то тогава те се наричат фидуциарни средства. Лесно е да определим системата на банкиране с частични резерви, защото сме заобиколени от нея. Когато даден вложител отиде в банковия клон и внесе съотвената сума получателят на сумата, в частност, банковата институция има законовото задължение да запази малка част от тези средства като резерв в съответната й сметка в централната банка и да се разпорежда с останалата част както прецени за най-добре. Тази система се гради изключително на доверие у вложителите, защото ако последните поискат да получат средствата си, то те не са там. Това е и основният аргумент в полза на създаването на кредитор от последна инстанция в лицето на централна банка.

Критика на Ротбард, Хопе, Хюлзман и Блок

Тук обаче идва т.нар. title-transfer theory of contract на вече споменатия Мъри Ротбард, представена в „The Ethics of Liberty” (стр. 133) – невъзможно е двама различни притежатели на една и съща стока да са нейни собственици по едно и също време. Хопе показва този аргумент (1994 г.) изключително в сферата на отношенията между депозитор и кредитор. Банкирането с частични резерви е измамно, защото по своята същност всяко договорно взаимоотношение, което представя двете страни като едновременни собственици на определената стока (или повече от един законен собственик на определена стока) е измама. Естествено, че тук не става въпрос за някаква кооперация, чиито членове притежават определена собственост, а няколко отделни и независими един от друг собственици. Също така дори членовете на кооперацията не могат физически да притежават едновременно едно и също нещо. Един прост пример – двама собственици притежават кола, но те имат 50%-ов дял върху нея, няма как и двамата да я използват едновременно и независимо един от друг.

Независимо дали са съгласни или не с последствията от банкирането с частични резерви, в момента, в който сделката стане факт и вложителят, и банката стават едновременни собственици на вложените средства. Те се съгласяват да създадат допълнителни права на собственост върху фиксираната и реална към определения момент собственост. Създаването на повече фиатни пари не може по никакъв начин да увеличи собствеността, или имуществото, или ресурсите, които са налични в икономиката. Единственото, което постигат е преразпределение на това имущество между отделни собственици. Имуществото може да бъде увеличено единствено чрез производство, а това също така ще доведе и до увеличение в броя на правата на собственост.

Защо се казва, че банките създават пари от нищото или от въздуха? Защото фидуциарните средства символизират допълнителни права на собственост върху непроменено количество имущество. Те не са резултат от увеличено имущество на депозанта или банката, а са права върху несъществуваща собственост, търсещи налична собственост.

Следните договори между депозант и банка са възможни: „А” прехвърля средствата си в клон на банка „Б”, изправяйки се пред две възможности:

  1. запазване на собственост върху средствата;
  2. отказ от собственост върху средствата;
  3. няма трети вариант.

При 1) „А” получава разписка за определената сума, която е прехвърлил. „Б” се задължава да съхранява средствата.

При 2) „Б” получава право на собственост върху средствата, а „А” получава едно от следните:

  • настояща и съществуваща стока притежавана от „Б”;
  • право на собственост върху стока притежавана преди това от „Б”, но прехвърлена на „А”;
  • право на собственост върху бъдеща стока.

Измежду изброените алтернативи не съществува създаването на фидуциарни средства. Защо не трябва да съществуват необезпечени парични заместители? По същата причина поради която няма право на собственост върху кола или къща, която не съществува.

Критика на Багус и Хаудън

„Австрийците”, които подкрепят банкирането с частични резерви го правят с целта да постигнат по този начин парично или монетарно равновесие. Те обаче бъркат спестяванията с кешовите наличности. Според тях създаването на депозити увеличава предлагането на спестявания, с други думи създаването на кредит съставлява увеличение на реалните спестявания. Това обаче не е така. Тези новосъздадени средства не са в състояние да подкрепят един по-дълъг производствен процес. Реалните спестявания съдържат в себе си въздържане от потребление, за разлика от фидуциарни средства, които се създават ex nihilo („от нищото”). Съществува друг проблем с подхода за парично равновесие. Търсенето на пари е равносилно на търсенето на кешови наличности. Такова увеличение е породено от бъдеща несигурност. Търсенето обаче е строго индивидуално и когато се казва, че търсенето на пари се е увеличило никога не бива да забравяме, че отделните индивиди ще са повишили търсенето си по различен начин. Според школата на свободното банкиране предлаганата от тях система достига до равновесно положение, създавайки необезпечени средства. Но също така изпускат микроикономическия поглед как тези новосъздадени пари ще достигнат до индивидите в относителните им темове на увеличение на търсене на пари. Система на пълно резервиране не е пред този информационен проблем. Когато индивид поиска да увеличи своите кешови баланси той просто се въздържа от инвестиция или потребление, или пък продава част от собствеността си.

Последици от системата на частично банкиране

Банкирането с частични резерви създава кредитна експанзия. Това поражда изкривяване на производствената структура. Изкуствено бива понижаван лихвения процент, което кара предприемачите да започнат по-капиталоемки и по-дълготрайни процеси, които няма как да бъдат завършени, защото необходимите ресурси не са налични. Мизес (1928 г.) и Хайек (1928 г.) показват нагледно до какво води политиката на ценова стабилизация по време на икономически ръст. Комбинацията от ръст и постоянно парично предлагане ще породи спад в цените. Ако банките стабилизират цените лихвеният процент ще се понижи изкуствено и ще е по-нисък от пазарното си ниво, показващо истинските спестявания. Налице ще бъде икономически бум, ако бъдат стартирани повече проекти, отколкото могат да бъдат устойчиво завършени с наличните спестявания. По подобие стабилизационна политика спрямо ценовото равнище, защитавана от школата на свободното банкиране ще доведе до бум. При увеличено ниво на търсене на пари цените бележат спад, за да се приспособят към това първоначално увеличение. При равни други условия, т.е. липса на промяна във времевите предпочитания у индивидите, не е налично увеличение в спестяванията или ресурсите, които са необходими за стартиране на ново начинание. От това следва, че лихвеният процент ще остане непроменен. Банка, оперираща с частични резерви (създавайки кредит) в същата ситуация влияе върху лихвения процент и го намалява. Банкирането с частични резерви без централна банка все повече създава нуждата от създаване на кредитор от последна инстанция, както де Сото правилно посочва (2006 г.)

Исторически преглед на дебата

През 19 век в Англия се оформят две школи – банковата и валутната. Първата е защитничка на банкирането с частични резерви, докато другата е против него. Според банковата школа частичното резервиране е:

  • юридическо оправдано и носи положителни ефекти за икономиката;
  • идеалната парична система е тази, която позволява увеличение в паричното предлагане, за да регулира увеличение в населението и растежа (идея на Джон Лоу);
  • системата, създавайки необезпечени пари позволява на паричното предлагане да достигне нуждите на търговията без да създаде инфлационни ефекти и изкривяване на производствената структура.

Макар школата да допуска теоретични грешки, тя е права, за разлика от валутната, че банковите депозити изпълняват същата функция като банкнотите (понеже са техен заместител). И през цялото време на дебата икономистите от банковата школа са защитавали съвсем правилно тезата, че ако техните колеги от валутната школа са прави, то освен забраната към централната банка да създава необезпечени пари трябва да се добави и такава към търговските банки да създават необезпечени депозити.

Икономистите от валутната школа допускат според де Сото (2006 г.) три основни грешки:

  • не разбират, че банковите депозити в система на частично резервиране изпълняват същата функция като необезпечените пари;
  • не успяват да обяснят напълно бизнес цикъла поради липсата на капиталова теория. Това и поражда тяхното незнание на влиянието на кредитната експанзия върху различните етапи от производствената структура на икономиката. Не изследват в детайли връзката между паричното предлагане и лихвения процент и това е причината за тяхната хипотеза, че парите са неутрални;
  • в унисон с идеите на Д. Рикардо са считали, че наличието на централна банка е единственият начин да бъдат намалени инфлационните предпоставки.

Тези три грешки се оказват фатални и макар законът на Сър Робърт Пийл, по-известен като Bank Charter Act от 1844 г., да е с цел да бъдат стопирани кризите, то историята ни показва, че това не се случва. Причината, колкото и странно да звучи, се корени в неразбирането, че банковите депозити са парични заместители, както и Мизес в последствие пише.

Зараждане на дебат в наши дни

През 1933 г. икономисти от Чикагската школа начело с Ървинг Фишер предлагат т.нар. “Chicago Plan”. Тяхната цел е да посочат причините за Голямата депресия и достигат до извода, че тя се корени в банкирането с частични резерви. Въпреки, че идеята генерира интерес, тя е бързо забравена. В навечерието на Голямата рецесия този план отново излиза на дневен ред. Най-голямото му проучване и тестване става през месец 2012 г., когато икономисти от МВФ в лицето на Яромир Бенеш и Майкъл Кумхоф публикуват научна статия, тествайки идеята с иконометрични модели. Тяхното заключение е в полза на премахването на банкирането с частично резервиране.

Две държави в лицето на Исландия и Швейцария обръщат сериозно внимание на банкирането с частични резерви в наши дни. През 2015 г. в Исландия икономистът Фрости Сигурйонсон публикува изследване, възложено от премиера по това време на страната, в което изследва приложимостта на банкиране с пълно резервиране. Швейцария пък ще организира референдум за правото на банките да създават пари, след като са събрани необходимите 110 000 гласа.

Използвана литература

Bagus, Philipp and David Howden. 2010. “Fractional Reserve Free Banking: Some Quibbles”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 13

Hayek, Friedrich A. von. 1928. “Das Intertemporale Gleichgewichtssystem der Preise und die Bewegungen des ‘Geldwertes,’” Weltwirtschaftliches Archiv 2: 36–76. Published in English in Hayek, 1984. Money, Capital and Fluctuations: Early Essays. London: Routledge, 71–118.

Hoppe, Hans-Hermann. 1994. „How Is Fiat Money Possible? – or, The Devolution of Money and Credit.” Review of Austrian Economics 7, no. 2:49-74.

Hoppe, Hans-Herman, Jorg Guido Hulsmann and Walter Block. 1998. “Against Fiduciary Media”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 1

Huerta de Soto, Jesús. 2006. Money, Bank Credit and Economic Cycles. Melinda A. Stroup (trans.). Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute.

Mises, Ludwig von. 1928. Geldwertstabilisierung und Konjunkturpolitik.

Rothbard, Murray N. 1982. “The Ethics of Liberty”. New York University Press.

В търсене на бърз икономически растеж след „Голямата рецесия“

Настоящото есе завоюва втора награда на конкурса за студентско есе организиран БМА за 2016 година.

Считам за редно още в началото изясняването на някои фундаментални основи, върху които целият следващ анализ само може да надгражда, но без които би бил безсмислен според моето скромно мнение. Бърз икономически растеж измерен чрез БВП може да бъде постигнат по следния начин – експанзивна парична политика на централната банка в дадена държава, придружена от огромни бюджетни дефицити в държавния бюджет. Индикаторът, измерващ икономическата дейност – БВП – ще отбележи ръст, но въпросът е дали ще е устойчив във времето.

Светът буквално бе поразен от последната глобална рецесия. Докато през 2007 година в политическите и научните кръгове течеше ожесточен спор за това, дали я има или я няма, световната икономическа криза не чакаше разрешаването на спора и даде недвусмислен отговор. Проблемът, наречен през 2007 година „ипотечна криза“, докато все още беше ограничен само в пределите на САЩ, бързо излезе извън техните граници и по-късно беше окачествен като „Великата Рецесия“. В края на 2009 година и Европа бе сполетяна от странстването на икономическия спад, т.нар. „дългова криза”. Както вече споменахме, консенсус относно наличието или липсата на криза не бе постигнат. От това би трябвало да очакваме, че такъв не би бил възможен и относно това какви са били причините за самата криза. Реалността потвърждава това предположение.

Сред най-често срещаните причини са:

  1. Поддържането на ниски лихвени нива за по-дълъг период от време, отколкото е трябвало. Федералният резерв е трябвало на по-ранен етап да повиши лихвите;
  2. Т.нар. “balance sheet recession”, породена от рекордните нива на частен дълг, генериран през периода предшестващ кризата. Съсредоточаването върху изплащане задълженията води до относително намаляване потреблението и увеличаване спестяванията, което от своя страна води до икономически спад, измерен чрез БВП;
  3. Правителствените политики, насърчаващи закупуване на жилище дори от тези, които всъщност няма да успеят да изплатят цялата стойност на задълженията по ипотеката;
  4. Еквивалент на бягство от депозити (на англ. ез. – bank run) в сенчестата банкова система. Последната бе почти равна по размер на същинската банкова система, но съществената разлика между двете е, че сенчестата не подлежи на същите регулаторни гаранции;
  5. Поддържането на изкуствено занижени лихвени нива от централната банка на САЩ – Федералния резерв (в сравнение с тези, които пазарните участници биха самоопределили).

И отново – не е налице консенсус сред икономистите. Този път на тема какви следкризисни мерки с единствена цел икономически ръст да бъдат предприети. Тук групирането изглежда по-лесно начинание:

  1. Икономистите, последователи на Джон М. Кейнс, са за правителствена намеса чрез държавния бюджет. По този начин ще се стимулира съвкупното търсене и икономиката ще влезе в правия път;
  2. Техните интелектуални съперници – монетаристите. Те заемат челното място в икономическите среди след стагфлацията през 70-те години на миналия век. Тяхната теза е за парично стимулиране на икономиката чрез централната банка;
  3. Трета група, набираща популярност главно по време на негативни икономически събития – „австрийската икономическа школа”. Съвременни представители от тази група непрестанно обясняват защо настъпват кризите, но биват пренебрегвани поради една причина – липсата на тайминг в прогнозите.

Доминираща черта на „капиталистическите” икономики от Индустриалната революция насам е постоянният (десетилетие след десетилетие) икономически растеж, придружен от увеличение в БВП на глава от населението [1]. Тази дългосрочна тенденция е често прекъсвана от цикличността на икономиката, т.нар. периоди на бумове и спадове.

В периода между двете най-големи и ожесточителни войни на човечеството повечето икономисти са считали, че е най-необходимо да се обяснят непропорционалните колебания между от една страна ориентираните към бъдещето и чувствителни спрямо времевия момент разходи (т.е. инвестиции) и от друга разходите, които са ориентирани към относително по-близки спрямо настоящето времеви моменти (потребление). Данните, които икономистите от т.нар. ”Real business-cycle theory” събират, потвърждават това твърдение (Cochran, Yetter, and Glahe
2004 и Romer 2006), а именно – флуктуациите в компонентите на БВП са неравномерни и е налице по-голяма променливост при инвестициите и разходите за потребление. „Австрийската” теория на бизнес цикъла, разработена от Мизес (1953) и Хайек (1967), в последствие разширена от Гарисън (2001) в т.нар. “capital-based macroeconomics”, е в пълно съответствие с тези факти. Тя също така предоставя обяснение защо бизнес циклите са непрестанни в една икономика, основаваща се на банкиране с частични резерви, подкрепено от кредитор от последна инстанция (централна банка) [2].

Използването на общоприетите в мейнстрийма агрегатни величини е причината за неразбирането на причините зад процесите на малинвестиции, свръхинвестиции и свръхпотребление. Икономическият спад е нужната корекция и при правилно разбиране създава предпоставките за устойчив растеж. Периодът на рецесия трябва да бъде синоним за период, през който излизат наяве и биват коригирани грешки в разпределението на ресурсите. В света, в който живеем – свят на константна промяна, породена от новооткрита информация и непрестанни предприемачески нововъведения, икономическите агенти са принудени да променят бизнес плановете си. Капиталовата структура на една икономика е резултат от този процес на планиране и изчисляване. Това предполага, както Люин (1999, стр. 214) пише:

„Капиталът да бъде разглеждан не като константна наличност, а стокова структура. Така той формира една голяма непредвидена мрежа от капиталови комбинации на индивидуалните средства за производство. Тази структура функционира в рамките на една суперструктура от институции като пари, частна собственост, търговски закон, и най-важната – частна инициатива.”

Успешното планиране от своя страна се нуждае от ценови механизъм, генериращ положителна или отрицателна обратна връзка. Всяко едно отделно бизнес начинание формира времева производствена структура на входа на която са вложените производствени фактори (капитал, труд и земя), а на изхода – реализираните продажби. Цялата съвкупност от всички отделни бизнес начинания формира времевата производствена структура на цялата икономика. Паричното калкулиране и непрекъснатата обратна връзка (под формата на печалба и загуба) подтиква предприемачите да нагаждат плановете си и да предлагат стоки и услуги спрямо
потребителските предпочитания.

Икономическият бум се появява когато е налице паричен излишък, който изопачава калкулационния процес по един систематичен начин. Парите и кредитът, които биват създавани, тяхното влияние върху лихвените равнища и кореспондиращото пренасочване на парични потоци прави планирането и калкулацията доста по-податливи на грешка. „Австрийската” теория на бизнес цикъла е приложение на основен принцип на паричната теория – ефекта на Кантийон. Структурата на потреблението бива изменена в зависимост от мястото, от което новонапечатаните пари навлизат в икономиката. Разпределението на ресурсите и оценяването на активите биват временно променени от промяна в парите, понеже последните не са неутрални. По време на кредитната експанзия централната банка може да бъде както активен участник в процеса (чрез операции на открития пазар), така и пасивен (таргетирайки равнище на лихвен процент или темп на инфлация). Понижените лихвени проценти (когато са понижени до относително по-ниско ниво спрямо пазарното им равнище) подават два фалшиви сигнала към предприемачите:

  1. че те трябва да инвестират повече;
  2. че те трябва да инвестират в различна производствена структура.

Спад в лихвения процент по пазарен начин е налице когато индивидите увеличат равнището на своите спестявания поради промяна във времевите си предпочитания (стават относително по-ориентирани към бъдещето). Това тяхно действие води до две последици:

  1. тяхното намалено ниво на потребление води до съответен спад в търсенето на средства за производство в близки до крайното потребление производствени процеси;
  2. а спадът в лихвения процент стимулира търсенето на средства за производство (капиталови стоки), които са за производствени процеси отдалечени от крайното потребление.

Така се освобождават необходимите ресурси за по-дълга като времетраене и по-производителна производствена структура. Тази относително по-капиталоемка структура ще е в състояние да задоволи увеличеното потребление в бъдещ период. При липса на увеличено ниво на спестявания паричната/кредитната експанзия ще подтикне производителите да удължат производствената структура и същевременно потребителите да подават сигнали за скъсяването й. Налице е едновременно увеличение в дългосрочните инвестиции и потреблението. Наличните ресурси не са достатъчни за поддържане и на двата процеса и следователно е налице неустойчив растеж, по-известен като икономически бум. Според Гарисън (2004) бумът се характеризира с едновременната поява на свръхпотребление и свръхинвестиране, придружено от малинвестиране. По-детайлно разглеждане на цикъла може да бъде прочетено от Ротбард (2000, p. хxvii), Гарисън (2001, pp. 33-58), Сикрест (2006, pp.28-29) и Кокран (2001).

Какви са уроците, които трябва да научим? Истинският оздравителен период (икономически растеж) се нуждае от инвестиции, но такива, които са в съответствие с времевите предпочитания на потребителите и наличността на ресурсите. Планиране и калкулиране, насочени към бъдещето, целящи да се избере колко голяма да е реинвестицията. За всичко това е нужна среда, която не възспира тези процеси – стабилни пари, върховенство на правото, пазарни взаимоотношения и минимална намеса на държавата. С две думи – икономическа свобода. С това са били наясно не само класиците начело с Адам Смит, но и късните испански схоластици преди тях. Устойчивият растеж също така трябва да бъде придружен от ценова дефлация. Страхът сред икономистите от дефлация е необоснован. Отговорът се крие в производителността. Когато тя расте с по-високи темпове от паричното предлагане, цените на стоките и услугите падат, защото последните стават относително повече в сравнение с парите и това води до намаляване на количеството пари, необходимо за тяхната покупка.

И като финал цитат и графики от Гарисън (2001, стр. 63-69):

„Устойчивият растеж е налице в макроикономика, базирана върху капитала, защото размерът на инвестициите надхвърля този на амортизациите, а всички инвестиции са финансирани чрез спестявания.”

ustoichiv-rastezh

Графика №1: Устойчив растеж, финансиран чрез спестявания.

neustoichiv-rastezh

Графика №2: Неустойчив растеж, финансиран чрез кредитна експанзия.

И на двете графики са показани производствената структура (по-известна като Hayekian triangle), границата на производствените възможности (по ординатата потребление и по абсцисата инвестиции) и пазарът на заемни средства (лихвен процент; спестяване/инвестиция). На първата графика индивидите, отказвайки се от потребление през период t=0, освобождават необходимите ресурси за увеличаване броя на производствените етапи (удължаване на производствената структура). По този начин става възможно последващото увеличение на наличните потребителски стоки през t=1.

На графика №2 са показани последствията от кредитната експанзия. Лихвеният процент е занижен от новонапечатаните пари (които се явяват forced savings), а същевременно индивидите не са се отказали от потребление. Тези свежи пари подтикват производителите да удължат производствената структура, инвестирайки в относително по- капиталоемки процеси и същевременно потребителите да поддържат или увеличат нивото на своето потребление (защото паричните им наличности се обезценяват). В следствие на това ставаме свидетели на свръхпотребление и малинвестиции.

[1] – Skousen (2001)

[2] –  Selgin (2010)

Използвана литература:

  • Cochran, John P. 2001. “Capital-Based Macroeconomics.” The Quarterly Journal of Austrian Economics 4, no. 3: 17–26.
  • Cochran, John P., Noah Yetter, and Fred R. Glahe. 2004. “Capital-Based Macroeconomics: Boom and Bust in Japan and the U.S.” Indian Journal of Economics and Business 3, no. 1: 1–16.
  • Garrison, Roger W. 2004. “Оverconsumption and Forced Savings in the Mises-Hayek Theory of Business Cycle,” History of Political Economy 36, no. 2: 323–49.
  • Garrison, Roger W. 2001. Time and Money: The Macroeconomics of Capital Structure. New York: Routledge.
  • Hayek, Fridriech A. ([1935] 1967), Prices and Production, 2 nd ed., New York: Augustus M. Kelley.
  • Lewin, Peter. 1999. Capital in Disequilibrium: The Role of Capital in a Changing World. London and New York: Routledge.
  • Mises, Ludwig von. ([1912] 1953), The Theory of Money and Credit, New Haven, Conn: Yale University Press.
  • Romer, David. 2006. Advanced Macroeconomics, 3 rd ed., Boston: McGraw-Hill Irwin.
  • Rothbard, Murray N. ([1963] 2000), America’s Great Depression, 5 th ed., Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute.
  • Sechrest, Larry J. 2006. “Explaining Malinvestment and overinvestment.” The Quarterly Journal of Austrian Economics 9, no. 4: 27–38.
  • Selgin, George. 2010. “Central Banks as Sources of Financial Instability.” The Independent Review 14, no. 1: 485–96.

Унищожението на богатство в наши дни бива прикривано от държавния дълг – Филип Багус

Оригиналтият текст на английски език може да бъде намерен тук.

Реалността, която е незабелязана от голяма част от населението е, че живеем в период на относителна бедност. Прахосват се пари за социални разходи, спасявания на банки или дори чуждестранни правителства. Но много хора все още не го усещат.

Въпреки това малинвестициите унищожават една огромна част от реалното богатство. Правителствените разходи за социални програми и военно дело увеличиха нивата на публичния дълг и дефицита в западния свят. Тези дългове никога няма да бъдат изплатени в реалнотоо им изражение.

Държавата чрез двете й най-прахоснически функции (социални и военни) е най-големият източник на малинвестиции в наши дни. Тя не отговаря на предпочитанията на свободно взаимодействащите си индивиди и би фалирала моментално, ако не събираше насилствено пари от данъкоплатците.

Друг източник на малинвестиции е бизнес цикълът предизвикан от кредитната експанзия на полу-публичната банкова система, обезпечена с частични резерви. След последната финансова криза малинвестициите бяха само частично ликвидирани. Инвеститорите, финансирали ги, бяха спасени от правителствата. Спукването на жилищния балон предизвика загуби за банковата система, но тя не усети щетите в пълния им размер, защото беше спасена от правителствата. Следователно лошите кредити бяха прехвърлени от частния към публичния сектор. С други думи загубите, породени от малинвестиции играят важна роля в балансите на правителствата и техните централни банки. Нито първоначалните инвеститори, нито банковите акционери, нито банковите кредитори, нито притежателите на публичния дълг са поели тези загуби. Прехвърлянето на тези дългове не може да пресъздаде загубеното богатство.

За да се убедите в това нека разгледаме Робинзон Крузо и Фрайдей. Робинзон работи усилено в продължение на десетилетия и спестява за пенсиониране. Той инвестира в облигации, издадени от Фрайдей. Последният пък инвестира в проект. Той започва изграждането на рибарска лодка, която ще произвежда достатъчно риба за изхранването и на двамата, когато Робинзон се пенсионира и спре да работи.

При пенсионирането си Крузо иска да започне да потребява спестения капитал. Той иска да продаде своите облигации и да закупи стоки (рибата), която Фрайдей произвежда. Но планът му няма да проработи, ако капиталът е бил прахосван в малинвестиции. Фрайдей може да не е в състояние да изплати облигациите в реално им изражение, защото е консумирал спестяванията на Робинзон без да е създал нищо или защото инвестиционния проект, финансиран със спестяванията на Робинзон се е провалил.

Например – лодката е зле конструирана и потъне; или Фрайдей не успява да я произведе, защото предпочита да купонясва. Богатството, което Робинзон е смятал, че притежава не е налице. Разбира се за известен период от време Робинзон може да поддържа илюзията, че е богат – все още е собственик на облигациите.

Нека си представим, че има правителство с централна банка на острова. За да „оправи“ ситуацията, правителството изкупува и национализира провалилия се проект на Фрайдей. Или правителството би могло да спаси Фрайдей като му прехвърли пари, издавайки нов държавен дълг изкупен от централната банка. Фрайдей може следователно да се изплати на Робинзон с новонапечатаните пари. Като алтернатива централната банка може също така просто да напечата пари за да изкупи облигациите директно от Робинзон. Лошият актив (облигациите) са прехвърлени в баланса на централната банка или правителството.

В резултат на това Робинзон Крузо може да остане с илюзията, че той все още е богат, защото притежава държавни облигации, книжни пари, или облигации, емитирани от национализирана или субсидирана компания. По подобен начин хората в наши дни се чувстват богати, защото притежават спестовни сметки, държавни облигации, животозастрахователна полица (банките и животозастрахователните компании инвестират главно в държавни ценни книжа). Въпреки това унищожаването на богатството (потъването на лодката) не може да бъде отменено. В края на краищата Робинзон не може да изяде облигациите, книжните пари или другите права, които притежава. Просто не съществува реално имущество, което да ги обезпечи. Никой не лови риба, така че просто няма да са налице достатъчно риби и за двамата.

Нещо подобно е и днес. Много хора вярват, че притежават богатство, което реално не съществува.

Много хора вярват, че паричното богатство което притежават под формата на държавни облигации, инвестиционни фондове, застрахователни полици, банкови депозити ще им осигури безгрижни старини. Реалността обаче е следната – към момента на пенсиониране те ще бъдат в състояние да консумират само това, което се произвежда от реалната икономика. Но реалният производствен капацитет на икономиката бива силно изкривяваб и намаляван от правителствената намеса. Продължаващото прехвърляне на лоши кредити в балансите на правителствата и централните банки не може да се отмени унищожението на богатството. Спестителите и пенсионерите в някакъв бъдещ момент ще разберат, че реалната стойност на богатството им е много по-малка, отколкото са очаквали. По какъв начин точно илюзията ще бъде унищожена остава да разберем.

Как ще приключи книжният паричен стандарт? – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета “Крал Хуан Карлос” в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Книжният (фиатен) паричен стандарт сее семената на собствената си разруха. Изкушението за монополистичния производител на парите да увеличи предлагането е почти непреодолимо. В система с непрекъснато увеличаване на паричното предлагане, и като следствие, постоянно увеличаване на цените, поддържането на кешов баланс с цел закупуване на активи в бъдещ период не е много рационално решение. По-добрата стратегия е задлъжняване при покупката на активи и изплащане на дълговете в следващ период при девалвирала валута. Също така има резон в купуването на активи, които по-късно могат да бъдат заложени като обезпечение с цел получаване на допълнителни заемни средства. Книжната парична система води до прекомерни нива на дълг.

Това е особено вярно за тези, които очакват, че ще бъдат спасени с новонапечатани пари от нищото – големите предприятия, банките, както и правителството.

В момента сме в ситуация, наподобяваща задънена улица за системата на книжните пари. След последната криза правителствата спасиха малинвестициите в частния сектор и увеличиха своите социални разходи. Задлъжнялостта скочи до небето. Централните банки напечатаха пари, за да изкупят публични дългове (или за обезпечение по кредити към банковата система) в безпрецедентни количества. Лихвените проценти бяха намалени, почти до нулата. Размерът на дефицитите остава огромен. Никакъв съществен реален растеж не е налице. В същото време банковата система и другите финансови играчи държат огромни количества публичен дълг. Правителствен фалит веднага ще предизвика фалит в банковия сектор. Повишаването на лихвените проценти до по-реалистични нива или продажбата на активи, закупени от централната банка ще постави под огромен въпрос платежоспособността на банковия сектор, силно задлъжнелите компании и  правителството. Изглежда дори забавянето в процеса на печатане на пари може да предизвика спирала от фалити. Драстично намаление в размера на държавните разходи и дефицити не изглежда много вероятно предвид стимулите за политиците.

Ще бъде ли поддържан процесът на печатане на пари и поддържане на лихвените проценти около нулата до момента, в който хората изгубят доверието си във книжните пари? Може ли този процес да бъде поддържан, или непременно ще сме свидетели на хиперинфлация рано или късно?

Най-малко седем възможности са възможни:

  1. Инфлация. Правителствата и централните банки могат просто да продължат по пътя на инфлацията и да печатат парите, необходими за спасяването на банковата система, правителствата и другите свръхзадлъжняли агенти. Това допълнително ще увеличи моралния риск. Този вариант в крайна сметка води до хиперинфлация, като по този начин се дълговете се ликвидират. Длъжниците печелят, спестителите губят. Богатството, което индивидите са спестили през своя живот не ще бъде в състояние да осигури такъв висок стандарт на живот, който те преди това са си представяли.
  2. Неизпълнение на задълженията. Правителствата могат да подобрят финансовите си позиции като просто не изпълнят своите обещания. Правителствата могат например драстично да намалят разходите си (например за пенсии, безработица), за да елиминират дефицита по бюджета и да изплатят натрупаните дългове.
  3. Отказ от изплащане на задълженията. Правителствата могат също така директно да обяват фалит. Това води до загуби за банките и застрахователните компании, които са инвестирали спестяванията на своите клиенти в държавни ценни книжа. Може да предизвика колапс в банковата система. Спиралата от свръхзадлъжнелите агенти би бил своеобразен икономически армагедон. Затова и политиците до момента правят всичко по силите си да предотвратят тази възможност.
  4. Финансова репресия. Друг начин за измъкване от капана на дълга е финансовата репресия. Това е начин за насочване на повече средства към правителството, по този начин улеснявайки ликвидацията на публичния дълг. Може да представлява законодателство, правещо инвестиционните алтернативи по-малко привлекателни или задължение към инвеститорите да купуват държавни книжа. Заедно с реален растеж и да спад в разходите финансовата репресия може действително да намали правителствения дълг.
  5. Изплащане на дълга. Проблемът със свръхзадължнялостта също може да бъде разрешен чрез фискални мерки. Идеята е да се премахне правителствения дълг и да се рекапитализират банките чрез данъчно облагане. Намалявайки свръхзадлъжнялостта се намалява необходимостта централната банка да поддържа лихвения процент на ниско ниво и да продължи печатането на пари. Валутата може отново да бъде стоково-обезпечена. За да се постигне тази цел правителството конфискува богатство в огромен мащаб и изплаща държавния дълг. Големи съкращения в мащаба на разходите биха могли да бъдат използвани, за да се изплати дългът. След Втората световна война САЩ успява да намали своето съотношение на дълг към БВП от 130% през 1946 г. до 80% през 1952 г.
  1. Валути реформа. Има възможност за валутна реформа, включително неизпълнение (частично) по държавния дълг. Този вариант е много привлекателен, ако някой желае да се оттърве от свръхзадължеността без висока инфлация. Наподобява натискането на бутона за рестартиране и продължаване в системата на книжните пари. Такава реформа е настъпила в Германия след Втората световна война (финансовата репресия не е била на дневен ред), когато старата система на книжни пари се заменя от нова (райхсмарка и немска марка респективно). В този случай средствата на спестителите са експроприирани, но дълговият товар на много хора ще намалее.
  2. Bail-in. Например в Кипър банковите кредитори (спестителите) се превръщат в банкови акционери. Размерът на банковите задължения намалява, а този на капитала се увеличава. Количеството на пари в обращение намалява. Процесът рекапитализира банковата система и премахва лошите кредити. Собственият капитал може да се увеличи толкова много, че частично неизпълнение на задълженията няма да застраши стабилността на банковата система. Спестителите търпят загуби. Например индивидите, които са инвестирали в животозастраховане, което от своя страна е закупило банкови задължения или държавни книжа ще претърпят загуби. В резултат на това свръхзадлъжнялостта на банките и правителствата спада.

Всеки от седемте варианта, или комбинация от два или повече, може би предстои. Във всеки случай ще се разкрият загубите и ще бъде сложен край на илюзията относно богатството. По същество данъкоплатци, спестители или ползватели на валутата се използват за намаляване нивото на дълга и за поставяне на валутата върху по-стабилна основа. Еднократен данък върху богатствата, реформа на валутата или bail-in не са много популярни варианти, тъй като брутално и изведнъж показват загубите. Първият вариант е много популярен, тъй като прикрива разходите за спасяването на задлъжнелите. Въпреки това съществува опасността в някакъв момент инфлацията да излезе извън контрол. А монополният производител на пари не желае да загуби своята привилегия. Преди да се стигне до неконтролируема инфлация, правителствата все повече ще обсъждат другите алтернативни варианти, които биха могли да нулират системата.

Кой наистина се нуждае от златен стандарт?

Блумбърг наскоро разпространи поразително прес-съобщение, призовавайки за връщане към златния стандарт. Нека да повторя. Блумбърг, медийната пропагандна машина, която често е против всички неща свързани със златото (включително и златния стандарт) сега се застъпва за връщане към златния стандарт. Въпреки това трябва да се подчертае нещо много важно – медията не е за премахването на сегашната фиатна наподобяваща схема на Понци парична система, а по-скоро квази-златен стандарт на вътрешния пазар, и по-точно само в една държава.

Време за златен стандарт в Китай?

Това е смешно и иронично на толкова много нива, че е невъзможно да бъдат покрити в рамките на един-единствен коментар. Вместо това анализът ще трябва да бъде насочен единствено и само към най-важното. Ще започнем с факта, че тази пропаганда не е обикновена публикация, а обозначена като “Bloomberg Intelligence”. Дебатът относно дали това е оксиморон или non sequitur трябва да бъде оставен за друг път.

За сега единственото уместно нещо е иронията на названието, изследвайки псевдо-аргументите на медията. Започваме с причината защо Китай и само Китай се нуждае от златен стандарт: за подкрепа на „слабата си валута”.

Това е прекалено. През по-голямата част от последните две десетилетия една от основните теми в театъра, който САЩ нарича Конгрес, е „Китай е валутен манипулатор”. Когато стотици политически представители на САЩ заявяват това всъщност в какво обвиняват Китай? В манипулативно повишаване цената на „слабата си валута”?

Не. Почти двадесет години американските политици обвиняват Китай в понижаване стойността на силния юан. Изведнъж различен сценарий бива пратен към медиите. Казва ни се, че Китай има слаба валута, валута, толкова слаба, че единствено златен стандарт би я спасил.

Защо? Как? Какво би могло да се е случило за толкова рязка промяна? Блумбърг имаше отговор на този въпрос в последващо интервю по същата тема чрез говорителя си Кен Хофман:

„Китай е в огромен безпорядък. Няма друг начин. Те преживяха много твърдо приземяване в сектора на суровините, без никакъв спор…”

Без никакъв спор? Наистина ли? Повече от десетилетие Китай (водещ световен производител) е нетен вносител на почти всички суровини, използвайки ги за производствени цели (особено нефт). Спадът в техните цени силно стимулира икономиката на Китай.

По този начин ето в какво Bloomberg Intelligence ни кара да вярваме. Само за едно денонощие силният юан се превръща в слаб и то поради „твърдото приземяване”, което Китай уж претърпява в резултат на силно стимулиращия страната спад в цените на суровините. Много „интелигентно”.

Сега обратно към реалния свят. Икономиката на Китай остава двигател на световния икономически растеж, но такъв, който е закъснял за значителна консолидация. Все пак това е вярно за много от световните икономики, тъй като вървим към нова криза.

Все още има изобилие от ирония, която също трябва да бъде обхваната. Преминаваме към едно клише, което очевидно е напълно непознато не само за Блумбърг, но и за всяка по-голяма медия в САЩ.

„Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни по къщите на другите хора.”

Кой наистина се нуждае от златен стандарт, за да спаси една безполезна валута? Това е последното легитимно представяне на паричната база в САЩ преди статистическите данни да станат напълно фалшифицирани от Федералния резерв.

9876e1bc5623d0bae042e721ae0b1d68

Графиката изобразява парична единица (американски долар), която е хиперинфлирана. Нито Китай, нито която и да е друга нация, освен Зимбабве, е обезценила своята валута толкова много. Освен това тази графика пропуска фалшифицирането на още трилиони долари, част от паричната измама в САЩ известна като „политика на нулеви лихвени равнища”. По този начин ако трябва да изберем само една нация, която наистина се нуждае от златен стандарт за възстановяване легитимността на паричната си система и възстановяване стойността на валутата си, това без никакво съмнение ще е САЩ.

Естествено ще има хора, които веднага ще поискат обяснение. Как може великият американски долар да бъде „безполезен” след като бележи ръст спрямо другите парични едници? Защо не попитате валутните манипулатори. За съжаление техните адвокати казват, че не трябва да се отговоря на този въпрос.

Всичко това оставя още по-голяма ирония в предложението на Блумбърг за връщане към златния стандарт, но само в Китай. Не се споменава истинската причина защо се нуждаем от златен стандарт, не само в САЩ или Китай, а на глобално ниво. Разкривайки тази причина ние веднага откриваме още по-голяма ирония. В тази публикация причината е централна тема на анализ защо (повече от всякога) се нуждаем от връщане към златен стандарт.

При липса на златен стандарт няма начин да се защитят спестяванията от конфискация чрез инфлация.

Алън Грийнспан (1966 г.)

Иронията в този цитат трябва да е непосредствено очевидна за всеки читател с разумни познания за паричната система на САЩ. Около две десетилетия след това предупреждение Алън Грийнспан се превръща в един от основните злодеи и отговорници за „конфискуването” спестяванията на американците (и хората по целия свят) чрез инфлация. Това е инфлация, която винаги съществува в една парична система основана върху фиатни пари и частично резервиране.

„Всички фиатни пари са схема на Понци. Това не е твърдение, а по-скоро една елементарна констатация. Това е принцип, който може да бъде доказан по множество различни начини, преки и непреки. Все пак какво са фиатните пари? Това е валута, която е такава единствено въз основа правителствен декрет. Хартия, която сме принудени да приемем при търгуване със стоки и услуги. Дали е никаква изненада, че такава измама никога не е била в състояние да издържи изпитанието на времето? Първите фиатни пари са с китайски произход преди около 1000 години. Оттогава насам всички фиатни пари създавани някога са или достигнали ниво на абсолютна безполезност (подобно на всички Понци схеми), или просто са били отстранени от обращение преди това да настъпи.”

Фиатната парична система осигурява средство за кражба чрез инфлация. А златният стандарт осигурява пречка за тази системна кражба. Това се потвърждава случайно и от Джон Мейнард Кейнс – краен противник на златото, когато той заявява, че златния стандарт връзва ръцете на правителството със „златни белезници”. Освен че ограничава количеството на парите в обращение, златният стандарт автоматично намалява размера, и по този начин влиянието, на финансовия сектор. Необходимостта от златен стандарт никога не е било по-голяма.

Златният стандарт осигурява следните икономически и парични добродетели:

  • защитава и пази богатството на всички граждани;
  • предпазва и запазва целостта на самата парична система;
  • гарантира (относително) фискално отговорни правителства;
  • гарантира (относително) рационално и устойчиво икономическо развитие;
  • намалява размера, тежестта и честотата на финансовите престъпления.

Кой се нуждае от златен стандарт? Ние и то веднага!