Видове пазарни структури и исторически преглед на концепцията за конкуренция

Тази статия ще бъде посветена на пазарните структури създадени от неокласическата мейнстрийм школа. Ще бъде направена ретроспекция на концепцията за конкуренция от класическите икономисти насам и така ще може да се отговори на въпроса защо и как са създадени моделите за съвършена и несъвършена конкуренция.

Първо, какво е това пазар? Всеки е чувал тази толкова широкоразпространена дума, но какво изразява точно тя? Това е актът на размяна на стока или услуга между две страни, като изначално и двете оценяват предлаганата им стока/услуга като по-ценна от притежаваната от тях. Ако това не бе така те нямаше да се съгласят на размяна. Техните очаквания са, че ще получат повече удовлетворение след размяната. Разбира се те може да грешат и да го разберат в последствие, но към момента на сключване на сделката те не мислят така. Съвкупността от множество подобни размени е т.нар. пазар. Пример могат да бъдат както покупко-продажбата на вестник, компютър, хляб, така и сключване на трудов/граждански договор.

Какво обуславя наличието на пазарни взаимоотношения? На първо място частна собственост върху средствата за производство и тяхната законова защитеност. От това следва и наличието на цени. Цената по своето същество е заместител на информация. Ако тя не е централно манипулирана показва потребителските желания и ни води и подпомага по предприемаческия маршрут с крайна спирка „какво и как да произвеждаме”. Неманипулирани цени, т.е. при които няма непазарна намеса са едно от най-големите блага, които можем да имаме. Няма да изпадам в подробности и защита на свободния пазар, но просто съм длъжен да спомена, че това е пътят към икономически растеж. Примери от действителността колкото искате, предния четвъртък например беше Денят на благодарността – чудесен либертариански празник показващ как капитализмът спасява европейските заселници на територията на Северна Америка от глад.

Следващото важно понятие е конкуренцията. И докато досега относно понятията нямахме несъгласие (налице са само спорове относно това дали трябва да има свободен пазар или не), то тук вече е налице спор сред икономистите относно същността на понятието. За мейнстрийма (т.е. съвременното и преобладаващо мнение), който е съставляван от неокласическата икономическа школа на микрониво, конкуренцията е състояние, при което на пазара съществува голям брой малки на големина фирми, които предлагат хомогенен продукт и притежават пълно или съвършено знание. Това е т.нар. модел на съвършената конкуренция. Пазарната структура определя нивото на конкурентоспособност. На противоположно мнение са икономистите от „австрийската” школа, в частност Хайек и Кързнър. Според тях не съществува конкуренция в предлагания от неокласиците модел. Под конкуренция те разбират съревнование/съперничество, а самото й изражение е предлагането на по-добър продукт (по отношение на цена и качество) спрямо конкуренцията. Конкуренцията за „австрийците” произтича от възможността производителите да могат да предложат стока или услуга, която е различна от конкрентните. И понеже никой не притежава съвършено знание производителите няма как да знаят нищо със сигурност преди да мине пазарния тест. От това следва, че конкуренцията за „австрийците” е процес на откритие. Понеже е ясно, че моделът за съвършена конкуренция не рефлектира действителността и е просто теоретична постановка, затова неокласиците създават пазарни структури, обособени в три главни групи и базирани на несъвършената конкуренция – монополистична конкуренция, монопол и олигопол.

Монополистична конкуренция – за първи път формулирана от американеца Едуърд Чембърлейн през 30-те години на миналия век. Характеристиките на тази структура в сравнение със съвършената конкуренция в дългосрочен план са почти идентични. Основните разлики са, че при монополистичната конкуренция производителите предлагат хетерогенни продукти и е налице неценова конкуренция. Производителите, макар да реализират печалба в краткосрочен, не могат да я поддържат в дългосрочен и ако не повишат цената (могат да си го позволят заради реномето на марката) ще бъдат точно на т.нар. „мъртва точка”. Характеристики:

  • много на брой продавачи и купувачи и няма доминираща пазара корпорация;
  • потребителите осъзнават, че е налице неценова конкуренция;
  • налице са относително малко на брой бариери за вход и изход на пазара в краткосрочен и липсващи в дългосрочен план;
  • прозводителите определят цената, а не я взимат „наготово”. Поради относително диференцираните продукти те имат контрол над пазара, макар и не пълен.

Олигопол – структура, при която няколко производители (четири на брой), контролират над 50% от пазарния дял. Съществуват ситуации, при които има формално споразумение между няколко фирми-производители, по известно като картел. Един от най-известните примери за това е ОПЕК. Характеристики:

  • малко на брой производители;
  • относително високи бариери за вход и изход от пазара;
  • възможност за определяне на пазарната цена от производителите;
  • взаимна зависимост между големите производители на пазара.

Монопол – за първи път формулиран от Аристотел, който нарича Талес монополист. Това е структура, при която един производител има пълен контрол върху пазара и понеже са налице бариери за вход той няма абсолютно никаква конкуренция. Има възможността сам да определя цената, качеството, количеството на предлаганата от него стока/услуга. В развитите капиталистически страни съществува монопол в лицето на правата на интелектуална собственост (търговска марка, авторско право, патент).

Ако неокласическото понятие за конкуренция бъде прието, то логическата му последователност е антитръстовото (антимонополно) законодателство. Ако от друга страна се приеме „австрийският” поглед, то тези законодателства са полезни единствено при условие, че пазарните структури влияят върху процеса на съперничество. Нещо, за което нямаме доказателства. Икономисти от чикагската школа (която в своята същина е неокласическа) открито заявяват, че антитръстовите законодателства вредят повече, отколкото помагат. Примери са както Милтън Фридман („Free To Choose“), така и Робърт Борк („The Antitrust Paradox“).

Как обаче неокласиците са създали концепциите за съвършена и несъвършена конкуренция?

Още класиците, главно представлявани от Адам Смит говорят за конкуренцията. Ясно е, че тогава математиката не е била навлязла толкова в икономическата теория. Всички класици с изключение на двама са разбирали под конкуренция състоние, при което няма правителствена помощ за определен участник на пазара. За Смит в частност конкуренцията е била свободата всеки производител да се противопостави на останалите без правителството да се меси с грантове, привилегии, свободна търговия и липса на бариери за вход/изход от пазара. Единственото му отклонение от тази гледна точка е стоката земя, понеже тя е с фиксирано предлагано количество. Дейвид Рикардо не се е отличавал с почти нищо от погледа на Смит. За друг класик Джон Стюарт Мил монополът е противоположното на конкуренцията – правителствена помощ в каквато и да е форма. Той обаче продължава дискусията за монопола с концепцията за „натурален монопол“ състоящ се от две части: „поземлен“ (от land, земя) монопол и „натурален“ (или естествен), при който определен индивид има изключителна дарба или умение.

За разлика от тези трима класици, както споменах по-рано, други двама класически представители – Уилям Насау Сеньор и Джон Елиът Кернс – разширяват понятието за монопол. Според първия ако дадената стока не е произвеждана при стриктни „равнопоставени условия“ е налице монопол. Това, както и той отбелязва, е доста често срещано явление. Сеньор разделя монопола на четири класа: 1) когато един продукт е по-ефективен от даден друг и следователно може да бъде създаден с по-ниски нива на разходи и предлаган на по-ниска цена; 2) натурални продукти (рядка по своята същина стока); 3) патенти и авторски права; 4) поземлен монопол. Джон Кернс, последният класик, също разширява концепцията за монопол. Фундаменталната разлика между него и останалите е, че докато другите класици определят свободната конкуренция като система, при която в дългосрочен план цените ще се изравнят с разходите за производство, той определя резултатът или следствието – изравняването на цените с производствените разходи – като свободна конкуренция. От това следва и неговият негативен принос към икономическата теория, който повлиява неокласиците и създава техния идеал за конкуренция – не процес, който в дългосрочен план ще клони към равновесие, а равновесие като самоцел. И тъй като нивото на равновесие е изключително трудно да бъде достигано се възприема позиция подобна на тази на Кернс – всяко отклонение от равновесното положение има присъщи в себе си елементи на монопол. А това означава, че цялата пазарна икономика се състои от монополни елементи.

Зародиш и създаване на теориите за съвършена и монополистична конкуренция. Френският математик Антоан Огюстен Курно създава не само математическия икономикс, но и съвременните теории за съвършена и монополистична конкуренция със своята книга „Principes“ (1838 г.). За улеснение при изчисляването на печалба, приходи и разходи той определя конкуренцията като ситуация, при която цената не се променя при промяна в количеството произведена продукция; където кривата на търсене е хоризонтална или перфектно еластична. Не само, че създава основата за теорията на съвършена конкуренция, той също обяснява, че последната е налице само и единствено когато има много на брой фирми-производители, а когато това не е така се наблюдава олигопол. Той също така създава концепцията за дуопол.

1871 г. дава началото на неокласическия икономикс. Трима икономисти поотделно създават субективна теория за стойността. Леон Валрас, бащата на модерния математически икономикс, стъпва на същата основа като Курно, но от различен поглед. Докато Курно тръгва от монопол към свободна конкуренция, Валрас счита свободната конкуренция за общ случай, а монопола за частен. Австриецът Карл Менгер, основател на „австрийската“ икономическа школа, има подобно на класиците мнение за конкуренцията и като пример за монополисти дава Британската източноиндийска компания и средновековните гилдии. Последният от тримата е англичанинът Уилям Стенли Джевънс, който тласка икономическата теория към концепцията за „съвършена конкуренция“, отричайки класическия поглед върху конкуренцията. За него „съвършено свободна“ конкуренция е налице не само при липса на ценова дискриминация, но и при наличие на голям брой търсещи и предлагащи участници на отделните пазари. Идеята му за съвършен пазар е съвършено знание за нивата на търсене и предлагане от страна на всички участници. Той обаче осъзнава и пише в предговора на второто издание на своята „Theory of Political Economy“, че след като всички стоки са уникални сами по себе си, „собствеността е синоним на монопола“. От това следва, че за него в пазарната икономика „монополът (по неговата дефиция) е ограничен от конкуренцията и никой собственик не може да придобие по-голям дял от това, което другите собственици на същата собственост са склонни да приемат“. Джевънс е първият дял точна дефиниция за съвършена конкуренция. Негов последовател е сънародникът му и математически икономист Франсис Исидо Еджуърт, за когото съвършената конкуренция е състояние, при което има безкраен брой фирми-производители и пълна делимост на продукта. Друг англичанин, Алфред Маршал, няма ясна и точна позиция за конкуренцията. От една страна той е на страната на класиците: счита конкуренцията за широко понятие и атакува теорията за съвършена такава; счита, че негативно наклонена крива на търсенето сочи за наличие на конкуренция. От друга страна е повлиян от математиците, и в частност от Курно. Според него хоризонталната крива на търсене е преобладаваща в икономиката, а наклонената – изключение. През 1899 г. американският неокласически икономист Джон Бейтс Кларк публикува „Distribution of Wealth“. По този начин той въвежда още ограничения към дефиницията на Еджуърт за съвършена конкуренция: трудът и капиталът трябва да са абсолютно подвижни. Въпреки, че теоретическия му принос Кларк е против съвършената конкуренция да е критерий за реалната икономика и по подобие на класиците я приема за крайна равновесна цел, а не за преобладаваща в динамичната реална икономика. За него дори ако в една индустрия е наличен само един производител, макар считайки ситуацията за опасна, той вижда определени предимства в лицето на „възможна конкуренция“: ако цената е по-висока от производствените разходи, тя няма как да е значително по-висока, защото ако бе така, тя щеше да е покана за конкурентни производители да навлязат на пазара.

Стигаме до икономистът обединил всички досегашни елементи в една обща теория за съвършена конкуренция – Франк Найт, един от създателите на Чикагската школа. В своята „Risk, Uncertainty, and Profit“ (1921 г.) той счита, че теорията е приложима към реалната динамична икономика, нещо с което както споменах вече Кларк е несъгласен.  Найт от от своя страна поражда ответна реакция от Едуърд Чембърлейн, който през 1933 г. създава теорията за монополистична конкуренция, считайки, че използваният от Найт метод е нереалистичен и ако бъде използван се стига до изводът, че пазарите са инжектирани с монополни елементи.

Заключение: Кларк, обръщайки се към Чембърлейн пише „защо трябва да наричаме тази добре работеща пазарна икономика „монополистична“, когато всъщност тя е „конкурентна“?

В крайна сметка това, което е от значение за наличието на конкуренция не е съвършеното знание или перфектно еластичната крива на търсене, а липсата на привилегировани от централната власт участници, които възпрепятстват съперничеството на пазара.

Съществува ли съвършена конкуренция в реалността?

Съвършената конкуренция е въображаема теория (т.е. набор от фалшиви предположения), използвана главно в неокласическата икономическа школа. Целта й е да обясни конкуренцията и монопола в икономиката. Съвършена конкуренция се счита за налична на пазар със следните характеристики:

– хомогенен продукт, наличен в безкраен брой делими единици;

– безкраен брой купувачи и продавачи;

– липса на всякакви бариери за навлизане на пазара;

– достъп до информация за всички участници на пазара.

При такива условия кривите на търсене на фирмите биха били перфектно еластични, т.е. ще могат да задоволят всяка промяна в търсенето без това да засяга цените. Освен това за фирма, максимизираща печалбата си, която оперира на пазар със съвършена конкуренция, цената би била равна на пределните й разходи. Фирмите, които са в състояние да продават продуктите си на цени, надвишаващи пределните им разходи (т.е. фирми с наклонени надолу криви на търсене) се приема, че оперират в условията на несъвършена конкуренция и по този начин притежават пазарна сила.

Критика към съвършената конкуренция

Много икономисти са силно критични към концепцията “съвършена конкуренция”. [1]  Те считат, че тя изобщо не отговаря на действителните характеристики на реалните пазари, а когато допусканията й отпаднат моделът не предоставя никакви полезни изводи за пазарното поведение. Например в реалността не съществува такова нещо като перфектно (безкрайно) еластична крива на търсенето, тъй като всички фирми имат наклонени надолу криви на търсене и по този начин имат някаква „пазарна сила“. Освен това моделът на съвършената конкуренция често е бил използван като еталон за антитръстова политика, където политиците твърдят, че една от задачите на правителството е да насърчава съвършената конкуренция. От това следва, че политиците злоупотребяват с модела и решават какви антитръстови действия да предприемат срещу фирмите.

Съвършена конкуренция vs. реална конкуренция

Когато казваме конкуренция ние имаме предвид нещо съвсем различно от „съвършена конкуренция“. Обикновено човек счита конкуренцията за съперничество между производители, в което всеки производител се стреми да достигне или надвиши производството на другите производители. Това не е равнозначно на „съвършена конкуренция“. Наличието на съперничество или конкуренция е несъвместимо със „съвършената конкуренция“. Да разгледаме следния пасаж в широко използвания учебник на професор Ричард Лефтуич [2]:

„В противовес на това, интензивно съперничество може да съществува между две автомобилни агенции или между две бензиностанции в един град. Действията на единия продавач влияят на пазара на другия; следователно не съществува съвършена конкуренция в този случай“.

Фридрих Хайек твърди, че теорията на съвършената конкуренция има малко претенции да се нарича „конкуренция“ и че нейните заключения имат малка полза. Ако е налице т.нар. съвършена конкуренция нито едно от средствата в реалния живот, които обикновено се разбират като конкуренция няма да е на разположение на продавачите на един пазар. Реклама, подбиване на цените или подобряване (диференциране) на стоките или услугите – всичко това се изключва по дефиниция от съвършената конкуренция. Това означава липса на всякакви конкурентни дейности. Особено забележително е пълното изключване от теорията на съвършената конкуренция на всякакви лични отношения между участниците. В действителния живот нашето незнание за наличните стоки или услуги е съставено от практиката ни с лицата или фирмите, които ги доставят; конкуренцията е в голяма степен конкуренция за репутация – един от най-важните факти, който ни дава възможност да решим ежедневните си проблеми. Продуктите на два различни производители не са идентични, дори само заради факта, че се произвеждат на различно място. Тези различия са част от фактите, които създават нашите икономически проблеми. А предположението, че не съществуват не ни е от полза. В реалния живот позицията дори на два от многото производители на даден пазар едва ли някога е еднаква. Това се дължи на факти, които теорията на съвършената конкуренция елиминира понеже се концентрира върху дългосрочно равновесие, което обаче в постоянно променящ се свят никога не може да бъде постигнато. Във всеки един момент фирмите определят ресурсите си и са принудени да ги използват по най-добрия начин в настоящето; не мислят за това какво биха направили, ако им се предостави неограничено време за приспособяване към някакви константни условия.

Икономическият проблем се състои в това да използваме наличните ни ресурси по най-добрия възможен начин, а не в това какво трябва да правим, ако ситуацията се различаваше от това, което е в действителност.

[1] – Джордж Райзман, „Platonic Competition

[2] – Ричард Лефтуич и Рос Екърт, „The Price System and Resource Allocation“ (1985 г.), стр. 41

Теория на публичния избор

Теорията на публичния избор е клон на икономиката, развил се чрез изучаването на данъчното облагане и публичните разходи. Възниква през 50-те години на миналия век и получава широко обществено внимание през 1986 г., когато Джеймс Бюканън е удостоен с Нобеловата награда за икономика. Бюканън създава Центъра за изследване на публичния избор в университета ”Джордж Мейсън” – и до ден днешен най-известното място за изследване на публичния избор. Други центрове са създадени във Флоридския университет, Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Монтанския университет, Калифорнийския технологичен институт и Университета в Рочестър.

Публичният избор приема присъщите за икономиката принципи при анализирането на човешките действия на пазара и ги прилага по отношение на човешките действия в процеса на вземане на колективни решения. Икономистите, които изследват поведението на частния пазар приемат, че хората са мотивирани главно от личния си интерес. Въпреки че повечето хора основават част от своите действия върху загрижеността си към другите, доминиращият мотив в действията им на пазара, независимо дали са работодатели, служители, или потребители, е личният им интерес. Икономистите в сферата на публичния избор приемат същото допускане – въпреки че хората, които са в политическата сфера може да проявяват известна загриженост за другите, техният водещ мотив, независимо дали са избиратели, политици, лобисти или бюрократи, е също така личният им интерес. По думите на Бюканън, теорията „замества романтични и илюзорни понятия за работата на правителствата с понятия, които въплъщават по-голяма доза скептицизъм“. В миналото много икономисти са считали, че начинът „пазарните провали“ да бъдат контролирани, е правителствената намеса. Но икономистите в сферата на публичния избор посочват, че има също така и „държавен провал“. Това означава, че намесата на правителството няма да постигне желания ефект.

Важна част от теорията на публичния избор е липсата на стимул за избирателите да осъществяват ефективен надзор над правителството. Антъни Даунс в своята “An Economic Theory of Democracy” посочва, че избирателят е до голяма степен в неведение по политическите въпроси и, че това е рационално. Въпреки че резултатът от изборите е важен, гласът на един избирател рядко решава самия резултат от изборите. По този начин добре информираният вот е с почти нулева стойност – избирателят няма почти никакъв шанс да въздейства на резултата от изборите. От това следва, че отделянето на време за следене на предизборни кампании и дебати не носи лична изгода за избирателя. Теоретиците в публичния избор обаче считат, че този стимул за невежество е рядкост в частния сектор. Когато някой си купува кола иска да бъде добре информиран относно това, което избира. Това е така, защото изборът на купувача е от решаващо за него значение. Ако изборът е добър, купувачът ще има полза; ако не е – ще пострада пряко. При гласуването липсва този пряк резултат. Ето защо повечето избиратели са до голяма степен невежи относно позициите на хората, за които гласуват. С изключение на някои въпроси, които са обществено достояние, те не отделят много внимание на действията на законодателните органи.

Теоретиците в публичния избор изследват също така действията на законодателите. Въпреки че от законодателите се очаква да работят за обществения интерес, те вземат решения относно това как да използват чужди, а не собствени ресурси. Освен това тези средства се осигуряват от данъкоплатците. Политиците може би имат намерение да харчат парите на данъкоплатците разумно. Ефективните решения обаче няма да повлияят пряко на тяхното богатство. Няма директна награда от борбата с мощните групи със специални интереси. По този начин стимулите за добро управление в полза на обществото са слаби. От друга страна групите със специални интереси се състоят от хора, които имат полза от определена правителствена намеса. Законодателите имат правомощието да облагат с данъци и да извличат ресурси по други принудителни начини, а избирателите са в голямата си част в неведение за действията им. От това следва, че законодателите се държат по начини, които са скъпоструващи за гражданите.

В допълнение към избиратели и политици, теорията на публичния избор анализира и ролята на бюрокрацията в дадено правителство. Тя служи за много добър пример защо много регулаторни органи изглежда се ръководят от специални интереси. Причината за това се крие в това, че чиновниците нямат цел, която да определя поведението им. Те разчитат на депутатите за бюджетите си, а често хората, които могат да повлияят на решението на депутатите да осигурят повече средства, са тези групи със специални интереси. Така групите стават важни за бюрократите, а такива взаимоотношения могат да доведат до съюз. Въпреки че теорията на публичния избор е фокусирана главно върху неуспехите на правителството, тя също така предлага начини за разрешаването им. Например ако е необходимо действие на правителството, то трябва да се извършва на местно ниво. За да се рационализират бюрокрациите, Гордън Тълок и Уилям Нисканен препоръчват следното – няколко дирекции да предоставят една и съща услуга.

Икономистите в сферата на публичния избор също са се опитали да разработят промяна, която да намали законодателството, обслужващо специални интереси и водещо до все по-големи стойности държавни разходи. Поради скептицизма си относно предполагаемия доброкачествен характер на правителството, теорията на публичния избор понякога се разглежда като консервативен или либертариански клон на икономиката, за разлика от по-“либералния” (т.e. интервенционистки) кейнсиански. Това е отчасти вярно. Появата на теорията отразява недоволството от подразбиращото се допускане, че правителството ефективно коригира недостатъците на пазара. Но не всички икономисти в тази сфера са консерватори или либертарианци. Например Мансур Олсън не е. Той е известен с книгата си “The Logic of Collective Action” (1965 г.), в която посочва, че групите със специални интереси имат проблеми с набирането и поддържането на хора, които да се възползват от тяхното лобиране. Това е така, защото за тях е лесно  да се облагодетелстват наготово от чуждите усилия, ако се ползват автоматично от тях. През 1982 г. Олсън издава книгата “The Rise and Decline of Nations”, в която достига до заключението, че Германия и Япония процъфтяват след Втората световна война, защото войната премахва възможността за групите със специални интереси да се възползват от предприемачеството и икономическия обмен. Но Олсън въпреки това е за силната намеса на правителството.

Много икономисти в сферата на публичния избор нямат никаква политическа или идеологическа позиция. Някои създават математически модели на стратегии за гласуване и прилагат теорията на игрите, за да разберат как се разрешават политическите конфликти. Други пък развиват отделна дисциплина, известна като теория на социалния избор. Можем да проследим корените на тази теория до Нобеловия лауреат Кенет Ароу. Чрез книгата си “Social Choice and Individual Values” (1951 г.) той се опитва логически да разбере дали хора, имащи различни цели могат чрез гласуване да вземат колективно решение, което да удовлетворява всички. В теоремата на невъзможността стига до извода, че не могат. В допълнение към предоставянето на информация за начина, по който се вземат публични решения в наши дни, теорията на публичния избор анализира и правилата, които ръководят самия процес на колективно вземане на решения. Това са конституционалните решения, предшестващи политическата дейност. Разглеждането на тези решения е главната тема в “The Calculus of Consent” на  Джеймс Бюканън и Гордън Тълок – една от класиките в публичния избор. Книгата започва с мнението, че колективно решение, което е наистина справедливо, т.е. решение в интерес на цялото общество, ще бъде решение, което всички избиратели биха подкрепили единодушно. Но единодушието е до голяма степен невъзможно на практика, а книгата ефективно оспорва широко разпространеното предположение, че решенията на мнозинството по своята същност са справедливи. Това довежда до по-нататъшната поддисциплина на публичния избор – конституционалната икономика.