The Rise, Fall, and Renaissance of Classical Liberalism – Ralph Raico

Originally published over several months in 1992, Raico’s brief history of classical liberalism was written in memory of Roy A. Childs, Jr. You can read the original here in three installments.

Part 1

Classical liberalism — or simply liberalism, as it was called until around the turn of the century — is the signature political philosophy of Western civilization. Hints and suggestions of the liberal idea can be found in other great cultures. But it was the distinctive society produced in Europe — and in the outposts of Europe, above all, America — that served as the seedbed of liberalism. In turn, that society was decisively shaped by the liberal movement.

Decentralization and the division of power have been the hallmarks of the history of Europe. After the fall of Rome, no empire was ever able to dominate the continent. Instead, Europe, became a complex mosaic of competing nations, principalities, and city-states. The various rulers found themselves in competition with each other. If one of them indulged in predatory taxation or arbitrary confiscations of property, he might well lose his most productive citizens, who could “exit,” together with their capital. The kings also found powerful rivals in ambitious barons and in religious authorities who were backed by an international Church. Parliaments emerged that limited the taxing power of the king, and free cities arose with special charters that put the merchant elite in charge.

By the Middle Ages, many parts of Europe, especially in the west, had developed a culture friendly to property rights and trade. On the philosophical level, the doctrine of natural law — deriving from the Stoic philosophers of Greece and Rome — taught that the natural order was independent of human design and that rulers were subordinate to the eternal laws of justice. Natural-law doctrine was upheld by the Church and promulgated in the great universities, from Oxford and Salamanca to Prague and Krakow.

As the modern age began, rulers started to shake free of age-old customary constraints on their power. Royal absolutism became the main tendency of the time. The kings of Europe raised a novel claim: they declared that they were appointed by God to be the fountainhead of all life and activity in society. Accordingly, they sought to direct religion, culture, politics, and, especially, the economic life of the people. To support their burgeoning bureaucracies and constant wars, the rulers required ever-increasing quantities of taxes, which they tried to squeeze out of their subjects in ways that were contrary to precedent and custom.

The first people to revolt against this system were the Dutch. After a struggle that lasted for decades, they won their independence from Spain and proceeded to set up a unique polity. The United Provinces, as the radically decentralized state was called, had no king and little power at the federal level. Making money was the passion of these busy manufacturers and traders: they had no time for hunting heretics or suppressing new ideas. Thus, de facto religious toleration and a wide-ranging freedom of the press came to prevail. Devoted to industry and trade, the Dutch established a legal system based solidly on the rule of law and the sanctity of property and contract. Taxes were low, and everyone worked. The Dutch “economic miracle” was the wonder of the age. Thoughtful observers throughout Europe noted the Dutch success with great interest.

A society in many ways similar to Holland had developed across the North Sea. In the 17th century, England, too, was threatened by royal absolutism, in the form of the House of Stuart. The response was revolution, civil war, the beheading of one king and the booting out of another. In the course of this tumultuous century, the first movements and thinkers appeared who can be unequivocally identified as liberal.

With the king gone, a group of middle-class radicals emerged called the Levellers. They protested that not even Parliament had any authority to usurp the natural, God-given rights of the people. Religion, they declared, was a matter of individual conscience: it should have no connection with the state. State-granted monopolies were likewise an infringement of natural liberty. A generation later, John Locke, drawing on the tradition of natural law that had been kept alive and elaborated by the Scholastic theologians, set forth a powerful liberal model of man, society, and state. Every man, he held, is innately endowed with certain natural rights. These consist in his fundamental right to what is his property — that is, his life, liberty, and “estates” (or material goods). Government is formed simply the better to preserve the right to property. When, instead of protecting the natural rights of the people, a government makes war upon them, the people may alter or abolish it. The Lockean philosophy continued to exert influence in England for generations to come. In time, its greatest impact would be in the English-speaking colonies in North America.

The society that emerged in England after the victory over absolutism began to score astonishing successes in economic and cultural life. Thinkers from the continent, especially in France, grew interested. Some, like Voltaire and Montesquieu, came to see for themselves. Just as Holland had acted as a model before, now the example of England began to influence foreign philosophers and statesmen. The decentralization that has always marked Europe allowed the English “experiment” to take place and its success to act as a spur to other nations.

In the 18th century, thinkers were discovering a momentous fact about social life: given a situation where men enjoyed their natural rights, society more or less runs itself. In Scotland, a succession of brilliant writers that included David Hume and Adam Smith outlined the theory of the spontaneous evolution of social institutions. They demonstrated how immensely complex and vitally useful institutions — language. morality, the common law, above all, the market — originate and develop not as the product of the designing minds of social engineers, but as the result of the interactions of all the members of society pursuing their individual goals.

In France, economists were coming to similar conclusions. The greatest of them, Turgot, set forth the rationale for the free market:

“The policy to pursue, therefore, is to follow the course of nature, without pretending to direct it For, in order to direct trade and commerce it would be necessary to be able to have knowledge of all of the variations of needs, interests, and human industry in such detail as is physically impossible to obtain even by the most able, active, and circumstantial government. And even if a government did possess such a multitude of detailed knowledge, the result would be to let things go precisely as they do of themselves, by the sole action of the interests of men prompted by free competition.”

The French economists coined a term for the policy of freedom in economic life: they called it laissez-faire. Meanwhile, starting in the early 17th century, colonists coming mainly from England had established a new society on the eastern shores of North America. Under the influence of the ideas the colonists brought with them and the institutions they developed, a unique way of life came into being. There was no aristocracy and very little government of any kind. Instead of aspiring to political power, the colonists worked to carve out a decent existence for themselves and their families.

Fiercely independent, they were equally committed to the peaceful — and profitable — exchange of goods. A complex network of trade sprang up, and by the mid-18th century, the colonists were already more affluent than any other commoners in the world. Self-help was the guiding star in the realm of spiritual values as well. Churches, colleges, lending-libraries, newspapers, lecture-institutes, and cultural societies flourished through the voluntary cooperation of the citizens.

When events led to a war for independence, the prevailing view of society was that it basically ran itself. As Tom Paine declared:

“Formal government makes but a small part of civilized life. It is to the great and fundamental principles of society and civilization — to the unceasing circulation of interest, which passing through its million channels, invigorates the whole mass of civilized man — it is to these, infinitely more than to anything which even the best instituted government can perform that the safety and prosperity of the individual and the whole depend. In fine, society performs for itself almost everything which is ascribed to government. Government is no further necessary than to supply the few cases to which society and civilization are not conveniently competent.”

In time, the new society formed on the philosophy of natural rights would serve as an even more luminous exemplar of liberalism to the world than had Holland and England before it.

Part 2: Triumphs and Challenges

As the nineteenth century began, classical liberalism — or just liberalism as the philosophy of freedom was then known — was the specter haunting Europe — and the world. In every advanced country the liberal movement was active.

Drawn mainly from the middle classes, it included people from widely contrasting religious and philosophical backgrounds. Christians, Jews, deists, agnostics, utilitarians, believers in natural rights, freethinkers, and traditionalists all found it possible to work towards one fundamental goal: expanding the area of the free functioning of society and diminishing the area of coercion and the state.

Emphases varied with the circumstances of different countries. Sometimes, as in Central and Eastern Europe, the liberals demanded the rollback of the absolutist state and even the residues of feudalism. Accordingly, the struggle centered around full private property rights in land, religious liberty, and the abolition of serfdom. In Western Europe, the liberals often had to fight for free trade, full freedom of the press, and the rule of law as sovereign over state functionaries.

In America, the liberal country par excellence, the chief aim was to fend off incursions of government power pushed by Alexander Hamilton and his centralizing successors, and, eventually, somehow, to deal with the great stain on American freedom — Negro slavery.

From the standpoint of liberalism, the United States was remarkably lucky from the start. Its founding document, the Declaration of Independence, was composed by Thomas Jefferson, one of the leading liberal thinkers of his time. The Declaration radiated the vision of society as consisting of individuals enjoying their natural rights and pursuing their self-determined goals. In the Constitution and the Bill of Rights, the Founders created a system where power would be divided, limited, and hemmed in by multiple constraints, while individuals went about the quest for fulfillment through work, family, friends, self-cultivation, and the dense network of voluntary associations. In this new land, government — as European travelers noted with awe — could hardly be said to exist at all. This was the America that became a model to the world.

One perpetuator of the Jeffersonian tradition in the early 19th century was William Leggett, a New York journalist and antislavery Jacksonian Democrat. Leggett declared:

“All governments are instituted for the protection of person and property; and the people only delegate to their rulers such powers as are indispensable to these objects. The people want no government to regulate their private concerns, or to prescribe the course and mete out the profits of their industry. Protect their persons and property, and all the rest they can do for themselves.”

This laissez-faire philosophy became the bedrock creed of countless Americans of all classes. In the generations to come, it found an echo in the work of liberal writers like R L. Godkin, Albert Jay Nock, H. L. Mencken, Frank Chodorov, and Leonard Read. To the rest of the world, this was the distinctively, characteristically American outlook.

Meanwhile, the economic advance that had been slowly gaining momentum in the Western world burst out in a great leap forward. First in Britain, then in America and Western Europe, the Industrial Revolution transformed the life of man as nothing had since the neolithic age. Now it became possible for the vast majority of mankind to escape the immemorial misery they had grown to accept as their unalterable lot. Now tens of millions who would have perished in the inefficient economy of the old order were able to survive. As the populations of Europe and America swelled to unprecedented levels, the new masses gradually achieved living standards unimaginable for working people before.

The birth of the industrial order was accompanied by economic dislocations. How could it have been otherwise? The free-market economists preached the solution: security of property and hard money to encourage capital formation, free trade to maximize efficiency in production, and a clear field for entrepreneurs eager to innovate. But conservatives, threatened in their age-old status, initiated a literary assault on the new system, giving the Industrial Revolution a bad name from which it never fully recovered. Soon the attack was gleefully taken up by groups of socialist intellectuals that began to emerge.

Still, by mid-century the liberals went from one victory to another. Constitutions with guarantees of basic rights were adopted, legal systems firmly anchoring the rule of law and property rights were put in place, and free trade was spreading, giving birth to a world economy based on the gold standard.

There were advances on the intellectual front as well. After spearheading the campaign to abolish the English Corn Laws, Richard Cobden developed the theory of nonintervention in the affairs of other countries as a foundation for peace. Frederic Bastiat put the case for free trade, non intervention, and peace in a classic form. Liberal historians like Thomas Macaulay and Augustin Thierry uncovered the roots of freedom in the West. Later in the century, the economic theory of the free market was placed on a secure scientific footing with the rise of the Austrian School, inaugurated by Carl Menger.

The relation of liberalism and religion presented a special problem. In continental Europe and Latin America, freethinking liberals sometimes used the state power to curtail the influence of the Catholic Church, while some Catholic leaders clung to obsolete ideas of theocratic control. But liberal thinkers like Benjamin Constant, Alexis de Tocqueville, and Lord Acton saw beyond such futile disputes. They stressed the crucial role that religion, separated from government power, could play in stemming the growth of the centralized state. In this way, they prepared the ground for the reconciliation of liberty and religious faith.

Then, for reasons still unclear, the tide began to turn against the liberals. Part of the reason is surely the rise of the new class of intellectuals that proliferated everywhere. That they owed their very existence to the wealth generated by the capitalist system did not prevent most of them from incessantly gnawing away at capitalism, indicting it for every problem they could point to in modern society.

At the same time, voluntary solutions to these problems were preempted by state functionaries anxious to expand their domain. The rise of democracy may well have contributed to liberalism’s decline by aggravating an age-old feature of politics: the scramble for special privilege. Businesses, labor unions, farmers, bureaucrats, and other interest groups vied for state privileges — and found intellectual demagogues to rationalize their depredations. The area of state control grew, at the expense, as William Graham Sumner pointed out, of “the forgotten man” — the quiet, productive individual who asks no favor of government and, through his work, keeps the whole system going.

By the end of the century, liberalism was being battered on all sides. Nationalists and imperialists condemned it for promoting an insipid peace instead of a virile and bracing belligerency among the nations. Socialists attacked it for upholding the “anarchical” free-market system instead of “scientific” central planning. Even church leaders disparaged liberalism for its alleged egotism and materialism. In America and Britain, social reformers around the dawn of the century conceived a particularly clever gambit. Anywhere else the supporters of state intervention and coercive labor-unionism would have been called “socialists” or “social democrats.” But since the English-speaking peoples appeared for some reason to have an aversion to those labels, they hijacked the term “liberal.”

Though they fought on to the end, a mood of despondency settled on the last of the great authentic liberals. When Herbert Spencer began writing in the 1840s, he had looked forward to an age of universal progress in which the coercive state apparatus would practically disappear. By 1884, Spencer could pen an essay entitled, “The Coming Slavery.” In 1898, William Graham Sumner, American Spencerian, free-trader, and gold-standard advocate, looked with dismay as America started on the road to imperialism and global entanglement in the Spanish-American War: he titled his response to that war, grimly, “The Conquest of the United States by Spain.”

Everywhere in Europe there was a reversion to the policies of the absolutist state, as government bureaucracies expanded. At the same time, jealous rivalries among the Great Powers led to a frenzied arms race and sharpened the threat of war. In 1914, a Serb assassin threw a spark onto the heaped-up animosity and suspicion, and the result was the most destructive war in history to that point. In 1917, an American president keen to create a New World Order led his country into the murderous conflict “War is the health of the state,” warned the radical writer Randolph Bourne. And so it proved to be. By the time the butchery ended, many believed that liberalism in its classical sense was dead.

Part 3: The 20th Century

The First World War was the watershed of the twentieth century. Itself the product of antiliberal ideas and policies, such as militarism and protectionism, the Great War fostered statism in every form. In Europe and America, the trend towards state intervention accelerated, as governments conscripted, censored, inflated, ran up mountains of debts, co-opted business and labor, and seized control of the economy. Everywhere “progressive” intellectuals saw their dreams coming true. Thee old laissez-faire liberalism was dead, they gloated, and the future belonged to collectivism. The only question seemed to be: which kind of collectivism?

In Russia, the chaos of the war permitted a small group of Marxist revolutionaries to grab power and establish a field headquarters for world revolution. In the nineteenth century, Karl Marx had concocted a secular religion with a potent appeal. It held out the promise of the final liberation of man through replacing the complex, often baffling world of the market economy by conscious, “scientific” control. Put into practice by Lenin and Trotsky in Russia, the Marxist economic experiment resulted in catastrophe. For the next seventy years, Red rulers lurched from one patchwork expedient to another. But terror kept them firmly in charge, and the most colossal propaganda effort in history convinced intellectuals both in the West and in the emerging Third World that communism was, indeed, “the radiant future of all mankind.”

The peace treaties cobbled together by President Woodrow Wilson and the other Allied leaders left Europe a seething cauldron of resentment and hate. Seduced by nationalist demagogues and terrified of the Communist threat, millions of Europeans turned to the forms of state worship called Fascism and National Socialism, or Nazism. Though riddled with economic error, these doctrines promised prosperity and national power through integral state control of society, while fomenting more and greater wars.

In the democratic countries, milder forms of statism were the rule. Most insidious of all was the form that had been invented in the 1880s, in Germany. There Otto von Bismarck, the Iron Chancellor, devised a series of old-age, disability, accident, and sickness insurance schemes, run by the state. The German liberals of the time argued that such plans were simply a reversion to the paternalism of the absolutist monarchies. Bismarck won out, and his invention — the welfare state — was eventually copied everywhere in Europe, including the totalitarian countries. With the New Deal, the welfare state came to America.

Still, private property and free exchange continued as the basic organizing principles of Western economies. Competition, the profit motive, the steady accumulation of capital (including human capital), free trade, the perfecting of markets, increased specialization — all worked to promote efficiency and technical progress and with them higher living standards for the people. So powerful and resilient did this capitalist engine of productivity prove to be that widespread state intervention, coercive labor-unionism, even government-generated depressions and wars could not check economic growth in the long run.

The 1920s and ’30s represent the nadir of the classical-liberal movement in this century. Especially after government meddling with the monetary system led to the crash of 1929 and the Great Depression, dominant opinion held that history had closed the books on competitive capitalism, and with it the liberal philosophy.

If a date were to be put on the rebirth of classical liberalism, it would be 1922, the year of the publication of Socialism, by the Austrian economist Ludwig von Mises. One of the most remarkable thinkers of the century, Mises was also a man of unflinching courage. In Socialism, he threw down the gauntlet to the enemies of capitalism. In effect, he said: “You accuse the system of private property of causing all social evils, which only socialism can cure. Fine. But would you now kindly do something you have never deigned to do before: would you explain how a complex economic system will be able to operate in the absence of markets, and hence prices, for capital goods?” Mises demonstrated that economic calculation without private property was impossible, and exposed socialism for the passionate illusion it was.

Mises’s challenge to the prevailing orthodoxy opened the minds of thinkers in Europe and America. F.A. Hayek, Wilhelm Roepke, and Lionel Robbins were among those whom Mises converted to the free market. And, throughout his very long career, Mises elaborated and reformed his economic theory and social philosophy, becoming the acknowledged premier classical-liberal thinker of the twentieth century.

In Europe and particularly in the United States, scattered individuals and groups kept something of the old liberalism alive. At the London School of Economics and the University of Chicago, academics could be found, even in the 1930s and ’40s, who defended at least the basic validity of the free-enterprise idea. In America, an embattled brigade of brilliant writers, mainly journalists, survived. Now known as the “Old Right,” they included Albert Jay Nock, Frank Chodorov, H. L. Mencken, Felix Morley, and John T. Flynn. Spurred to action by the totalitarian implications of Franklin Roosevelt’s New Deal, these writers reiterated the traditional American creed of individual freedom and scornful distrust of government. They were equally opposed to Roosevelt’s policy of global meddling as subversive of the American Republic. Supported by a few courageous publishers and businessmen, the “Old Right” nursed the flame of Jeffersonian ideals through the darkest days of the New Deal and the Second World War.

With the end of that war, what can be called a movement came into being. Small at first, it was fed by multiplying streams. Hayek’s Road to Serfdom, published in 1944, alerted many thousands to the reality that, in pursuing socialist policies, the West was risking the loss of its traditional free civilization. In 1946, Leonard Read established The Foundation for Economic Education, in Irvington, New York, publishing the works of Henry Hazlitt and other champions of the free market. Mises and Hayek, now both in the United States, continued their work. Hayek led in founding the Mont Pelerin Society, a group of classical-liberal scholars, activists, and businessmen from all over the world. Mises, unsurpassed as a teacher, set up a seminar at New York University, attracting such students as Murray Rothbard and Israel Kirzner. Rothbard went on to wed the insights of Austrian economics to the teachings of natural law to produce a powerful synthesis that appealed to many of the young. At the University of Chicago, Milton Friedman, George Stigler, and Aaron Director led a group of classical-liberal economists whose specialty was exposing the defects of government action. The gifted novelist Ayn Rand incorporated emphatically libertarian themes in her well-crafted best-sellers, and even founded a school of philosophy.

The reaction to the renewal of authentic liberalism on the part of the left — “liberal” — more accurately, social-democrat-establishment was predictable, and ferocious. In 1954, for instance, Hayek edited a volume entitled Capitalism and the Historians, a collection of essays by distinguished scholars arguing against the prevailing socialist interpretation of the Industrial Revolution. A scholarly journal permitted Arthur Schlesinger, Jr., Harvard professor and New Deal hack, to savage the book in these terms: “Americans have enough trouble with home-grown McCarthys without importing Viennese professors to add academic luster to the process.” Other works the establishment tried to kill by silence. As late as 1962, not a single prominent magazine or newspaper chose to review Friedman’s Capitalism and Freedom. Still, the writers and activists who led the revival of classical liberalism found a growing resonance among the public. Millions of Americans in all walks of life had all along quietly cherished the values of the free market, and private property. The growing presence of a solid corps of intellectual leaders now gave many of these citizens the heart to stand up for the ideas they had held dear for so long.

In the 1970s and ’80s, with the evident failure of socialist planning and interventionist programs, classical liberalism became a world-wide movement. In Western countries, and then, incredibly, in the nations of the former Warsaw Pact, political leaders even declared themselves disciples of Hayek and Friedman. As the end of the century approached, the old, authentic liberalism was alive and well, stronger than it had been for a hundred years.

And yet, in Western countries, the state keeps on relentlessly expanding, colonizing one area of social life after the other. In America, the Republic is fast becoming a fading memory, as federal bureaucrats and global planners divert more and more power to the center. So the struggle continues, as it must. Two centuries ago, when liberalism was young, Jefferson had already informed us of the price of liberty.


Честно и поравно, фундаменталният проблем с равенството – Дийна Чадуел


Автор: Дийна Чадуел, American Thinker. Превод: Юсеф Дакак, Институт за дясна политика.

Бог ни е създал равни, но не е създал всички тридесетгодишни да печелят едни и същи заплати или да живеят в еднакви къщи.

Прекарахме цели 6 години* слушайки нашия скъп лидер (бел.ред. Барак Обама) да ни назидава за равенството, за това че трябва да си плащаме каквото дължим, за преразпределение на богатството. Неговите идеи са в основата си безнадеждно грешни и инфантилни. Имаме два варианта – или ще опазим себе си от подобни глупости или живота в Америка ще става все по-зле.

Идеята за справедливостта е една от най-ранните морални идеи, които децата усвояват. Ако малкият Стивън види сестра си с бисквитка в ръка, то той ще вдигне дандания ако и той не получи бисквитка. Това се очаква от едно малко дете. Възрастните обаче разбират по-изтънчената концепция на понятието за справедливост – може би сестрата на Стивън си е изяла броколите и за това е била възнаградена, или пък е помогнала в миенето на чиниите и бисквитката е била нейната награда. Стивън е твърде малък, за да разбере това.

Всъщност концепцията за справедливост има две лица – справедливост по отношение на равенството и справедливост по отношение на правдата. Ние повече не можем да си позволим да бъркаме двете понятия.

  • Справедливостта като равенство, се занимава с резултати – резултати, които трябва да бъдат насилствено постигнати. Да кажем, че Нанси, любимата леля на Стивън, се смили над него и принуди сестра му Сузи да сподели с него бисквитка си, то това няма да бъде честно – тя е заслужила бисквитката, а той не – това е обаче е равнопоставяне.
  • Справедливостта, като правда, се занимава със самия процес, със заслугите, с истинската ценност. Сузи е изпълнила поставената й задача; тя се е намусила, присвила е очи, запушила е носа си и след това е здъвкала и погълнала отвратителния зеленчук. Нейната чиния е останала  празна, а тя се е подчинила на родителите си. Стивън безприкословно е отказвал да бъде подкупен да си изяде зеленчуците. Правдата изисква той да понесе загубата на лакомството. Това е тъжно за него, но е справедливо, честно и почтено.

Правителството на една страна трябва да се занимава със справедливостта, а не с равенството. Защо?

  • Защото равенството е по-нисша идея от почтеността – то не е равно на справедливост.
  • Равенството предполага числена отчетност.
  • Справедливостта предполага морална или юридическа отчетност.
  • Равенството показва в точни и конктретни измерения това, което имаме и това което получаваме – заплати, имоти, удоволствия. Във феминисткото мислене е заложена идеята, че жената трябва да получава същата заплата каквато би получавал мъж на същата позиция. Това звучи справедливо, но тази справедливост включва факта, че жените често напускат работа, за да се грижат за децата си и често не се връщат на работа, докато техните колеги от мъжки пол за това време са натрупали дългогодишен опит. Равенството тук не е непременно справедливо.
  • Справедливостта подчертава действието и точната и достоверна оценка на това действие. Когато тъплите полудяха във Фъргюсън това беше не защото те търсеха справедливост – те искаха равенство. Те искаха живота на Дарън Уилсън в замяна за живота на Майкъл Браун. Никой не се вълнуваше от действията нито на единия, нито на другия. Тъплата просто искаше да размени живота на един „бял“ за живота на един „черен“. Точка. Тълпата получи това по обратен ред – справедливостта е възтържествувала, всички доказателства са взети под внимание и са оценени действията както на Браун, така и на Уилсън. Но тълпата изглежда не можеше да разбере това ниво на справедливост; те единствено можеха да разберат нивото на малкото момче, нивото на Стивън, нивото на „ти получи своето, аз искам моето“.

Но нали нашите основополагащи  документи се занимават с равенството? Да – в Декларацията за независимостта се посочва, че „всички хора са създадени равни“. Така чe не са ли хората в правото си да настояват за този вид справедливост?

Във фразата „създадени равни“, кой е този който създава? – Бог. Не правителството и не другите хора, а именно Бог. „Създадени“ се отнася до началото на живота, а не до средата или края му. И ако Бог ни е създал, то Той трябва да е имал някаква цел правейки това. Това твърдение се отнася, ако човек чете внимателно и мисли ясно за равнопоставеност в целта. Ако Бог е създал всеки един от нас, следователно всеки един от нас има причина да бъде тук, всеки играе роля в Божия план, има място в този план, което е равно по важност на мястото на всеки друг. От тук трябва да започнем. Бог не е създал всички тридесетгодишни да печелят едни и същи заплати или да живеят в еднакви къщи. Ние сме създадени различни един от друг, напълно уникални и еднаквостта няма място в тази картинка.

Ние трябва да помним, че нашите основатели са напуснали страна, в която не е било считано, че хората имат еднаква стойност. Селяните са били селяни и не биха могли да станат нищо повече. Благородниците са били благородници и те дори и мъртви, никога не биха могли да станат селяни. Такъв фиксиран статус е бил част от това, което е докарало хората до тези брегове. Отхвърлянето на игото на замръзналата класова стуктура е било голямото парче от пъзела на свободния пазар, което тази нация и никоя друга, не успя да намери и реши.

Сега можем да погледнем на посочената клауза за равнопоставеност чрез постмодерен, деконструкционен обектив и бихме могли да решим да прочетем в него нашите собствени желания, да се върнем към детската зависимост и да се тръшкаме, когато животът не ни даде бисквитки. И повечето институции за висше образование правят точно това. Това е още една част от нашето мислене, която трябва да порасне, ако искаме да запазим Америка.

Равенството на резултатите никога не може да се реализира. Когато се институционализира равенство, някои хора трябва да наложат това равенство и затова те по необходимост стоят над всички останали. Ако Стивън и леля Нанси ще направят яденето на бисквитки равнопоставено, тогава леля Нанси трябва да има властта да накара Сузи да сподели нейната бисквитка. И Нанси може да има всички бисквитки, които пожелае. Не забравяйте това.

Ние можем да решим да оставим на пазара да определя кой има повече (въпрос на заслуги или справедливост), или можем да оставим на правителство да определи кой има повече (в опит да бъде наложено равенството), но така или иначе някой ще има предимство. Ако установим превъзходство на правдата – този, който работи най-много, има най-добрите идеи, т.е. най-заслужилият, тогава „кой какво получава” ще се случи по естествен път и може да варира в зависимост от волята на индивидите в обществото. Да, някои ще станат богати и следователно ще имат повече власт от другите – временно, но това винаги подлежи на промяна, която се случва когато се появи някой който е по-енергичен, по-интелигентен и по-талантлив и измести властимащите.

Ако, обаче, правителството определя кой какво има:

  • Индивидуалните таланти и способности са пропиляни, затова има по-малко богатство,  което да бъде поделено поравно.
  • Промяната е бавна, тромава и обикновено неефективна. Правителството има властта да „коли и беси“ индивидите, докато частният бизнес няма тази власт; Страхът от репресивни мерки на правителството подтиска изобретателността и напредъка.
  • Подкупността и корупцията стават по-разпространени, тъй като идеята за справедливост и достойнство заема по-ниска позиция в съзнанието на обществото, и защото всеки иска да получи  възможността да натрупа повече богатсвто от това, което му се полага „по право“.
  • Правителството се прицелва в бизнеса, който е негов враг. Следователно, за да може бизнесът да оцелее той трябва да се промъкне в близост до правителството. Това увеличава подкупността и корупцията, което нанася по-нататъшни вреди на флуидността на пазарите.

Не след дълго никой няма бисквитки – леля Нанси ги изяде всичките, а майката на Сузи се е уморила да пече бисквитки; вече няма предимство т.к. Сузи отказва да яде зеленчуците си; това не и дава никакво преимущество. Всичко вече е „честно и по равно”, да, но никой не иска равно количество от нищото. Можем да променим това само като мислим ясно и самостоятелно  и като изпращаме тези ясни мисли към другите. Да напълним националния ефир с рационална мисъл; да избутаме безсмислиците обратно в канала, където им е мястото.

* Статията е публикувана през 2014 година

Графика на политическия спектър

У нас вирее шегата, че всеки мъж разбира от жени, политика и коли. Аз като типичен Bulgarian cisgender male ще вляза в тази роля и ще пиша на политическа тематика, в частност разпределението на различните ориентации по спектъра. Почти навсякъде (статии, учебници) можем да срещнем ето тази графика, чрез която определяме политическата си ориентация. С тази статия искам да покажа защо тя е неправилна.

Първо, какво показва тя? Представлява абсцисна ос, на която се изреждат от ляво надясно различните политически идеологии, започвайки от най-авторитарната към най-свободната такава. И тук идва проблемът, че свободата се дели на два подвида – лична и икономическа. Затова и представянето на идеологии единствено и само по абсцисата е погрешно. Вместо това правилният начин е да бъдат представени от две точки, съответно по ординатната и абсцисната оси.

Нека развием малко двата подвида на свободата. В графата на личните свободи спадат теми от личния живот на индивида, докато в тази на икономическата са изцяло икономически насочени. Например като лични свободи можем да изброим свободната употреба на определени вещества (храни, напитки, лекарства, оръжия), свобода на словото, религията, сексуалната ориентация, придвижването, равенство пред закона (върховенството на закона е грешна самоцел, за разлика от върховенство на правото, но това е друга тема). От друга страна икономическите свободи са защита на частната собственост и свободно договаряне между индивидите.

Какво означава високо ниво на свобода? Накратко, че частната собственост върху средствата за производство е защитена и няма намеса в междуличностните отношения и личните животи на индивидите. Това е възможно както при т.нар. анархокапитализъм, т.е. липса на каквато и да е държавна институция, така и при минархизма, където държавата е в ролята на нощен пазач и има три функции: правораздавателна, полицейска и военна (и двете са либертариански течения). Например, и консервативната и либертарианската философии са за високо ниво на икономическа свобода, но относно личния живот на индивида има голямо разминаване. Докато за либертарианството и неговите последователи всеки има глава на раменете си и може да взима самостоятелни решения на стига да не нарушава нечии други свободи е в правото си да прави каквото иска с тялото и собствеността си, то за последователите на консервативната идеология държавата трябва да има активно участие в личния живот на хората. На теми като еднополови бракове, аборти или употреба на наркотици държавата има единствената дума. Традиционните семейни ценности са висш идеал и всяка свобода, която би ги подкопала се забранява. Също така църквата има активна роля в подпомагането на целта. Сред идеологиите, които са с ниски нива на свобода са комунизмът, социализмът и за всеобща изненада и нацизмът (неслучайно партията на нацистите се казва националсоциалистическа германска работническа). В нацистката или фашистката идеология е налична частна собственост, но тя е само на хартия, защото всемогъщата държава определя кое и как да се произвежда. За лични свободи дори няма нужда да споменаваме, че е нямало. Анархизмът също така може да бъде условно казано ляв и десен – зачитащ частната собственост и такъв, при който средствата са собственост на всички (а как всички се разпореждат с тях и неизбежната tragedy of the commons, която е следствие също е друга тема).

Като извод можем да посочим една препоръка към всички политически анализатори – използвайте тази графика. Прилагайки водещите политически течения тя изглежда по този начин.

Общественият договор е измама

Доста вероятно е когато чуете думата „социален” да се опитват да ви прецакат. Социална справедливост например е най-вече хитрост, с която индивиди се наказват без каквото и да е събитие, което да подкрепи тяхната виновност. Дали сте направили нещо, което е наказуемо няма връзка с деянието…социално е и това е. А ако оспорвате сте лош човек.

Предшественикът на всички „социални” измами е т.нар. обществен договор. Той заменя „божественото право на монарха” от 17-ти и 18-ти век. С малка преработка на определението в “Уикипедия” това е „теория или модел, които адресират въпроса за произхода на обществото и легитимността на авторитета на държавата над индивида.”  С други думи, това е било обяснението защо е справедливо една група от хора да властва над обществото. Уикипедия продължава с „аргументи за това, че индивидите са се съгласили да предадат част от своите свободи и да се подчинят на авторитета на владетеля, се приемат изрично или мълчаливо за факт, като в замяна последните получат защита на останалите свои права”. Това означава, че група управници първо игнорира правата ни, второ отнема парите ни, наказва ни когато си поиска и дори ни праща да воюваме. И всичко това е приемливо, защото по един или друг начин сме се съгласили. Все пак това е „договор”.

С единственото изключение, че не е

Ако пълнолетен индивид желае да преотстъпи правата си и да се превърне в роб на политиците, това е негов избор и никой няма да му го отнеме. Но за да бъде сделката законна са нужни ясно споразумение и потвърждение от двете страни. Договор е (отново според Уикипедия) „доброволно споразумение, имащо законен обект между две или повече страни, всяка от които възнамерява да създаде едно или повече законови задължения помежду си. Вещите субекти имат законова правоспособност и разменят насрещна престация, за да създадат „взаимност на задълженията”.

Общественият договор не покрива тези условия в различни направления. Всъщност, той не е и договор. А ако не е договор, то използването на термина е измама.

Измама е „въвеждане на заблуда у някого с цел убеждаването му да се раздели с имущество” и това илюстрира точно какво се постига с помощта на обществения договор в гигантски мащаб.

Имаме предполагаем договор, а на база легитимността му трилиони долари променят собствеността си. Ако не е договор, тогава спогодбата е внушителна измама.

Общественият договор законен ли е? Нека проучим някои решаващи аспекти на договорите:


За да се сключи договор, страната по него трябва да бъде веща. Не можеш да сключиш договор с 5-годишно гладно дете, разменяйки шоколад за една трета от спестяванията му. Детето не е правоспособно и такова споразумение се счита за нищожно.

Общественият договор обаче ни обвързва още от нашето раждане. Как е възможно това? Може ли едно бебе да върши това което едно 5 или 12-годишно не може?

Доброволно споразумение

Договорът трябва да съдържа съглашение между страните. Никога не сме имали правото на избор да подпишем или да отхвърлим такова споразумение. Не може да има договор без доброволно споразумение.

Липса на принуда

Съглашението трябва да е без наличието на каквато и да е принуда. Без каквато и да е заплаха или вреда. Възражението по доброволното споразумение по-горе, че хората са съгласни с обществения договор чрез действията си: ако използвате нещо, предоставено от правителството, Вие автоматично се съгласявате с целия обществен договор. Тези доводи са невалидни в няколко направления, но най-голямото от тях е по отношение на принудата.

Напускайки територията на владетеля означава изразходване на огромни суми пари, огромно количество време. С други думи, ние може да премахнем обществения договор само чрез трудни, скъпи, и сърцераздирателни действия, зарязвайки своите работа, семейство и приятели.

Представете си продавач, който идва пред Вашия дом и Ви предлага асортимент от четки за тридесет парични единици. След като Вие учтиво отказвате да ги закупите, той вади пистолет и казва: „Не! Ако не искате да се съгласите по тази сделка, трябва да се откажете от къщата си. Или ми плащате, или напускате дома си”.

Това действие на продавача престъпление ли е? Ако е, то общественият договор също е. И в двата случая има стремеж към осигуряване на споразумение с помощта на принуда.

Истинската цел на „договора”

Както и с „божественото право на монарха” скритият и съществен аспект на обществения договор е да се даде основание за подчинение.

Очевидната причина за подчинение е, че управниците наемат хиляди въоръжени мъже, които са оторизирани и подготвени да накажат неподчинението. Това обаче, не е достатъчно за ефективно управление. Полицаите и затворите са скъпи и е нужно много повече от сегашния им брой, ако страхът беше единствената причина за подчинение.

Нужно е индивидите да вярват, че подчинението е правилното нещо и тук идва общественият договор.

По всички критерии „общественият договор” е измама. Това разбира се няма да накара управниците да се променят, но истината все пак има значение.

Can the State Reduce Poverty? – Henry Hazlitt

Reprinted from Mises Institute

From the beginning of history, sincere reformers as well as demagogues have sought to abolish or at least to alleviate poverty through state action. In most cases their proposed remedies have only served to make the problem worse.

The most frequent and popular of these proposed remedies has been the simple one of seizing from the rich to give to the poor. This remedy has taken a thousand different forms, but they all come down to this. The wealth is to be „shared,“ to be „redistributed,“ to be „equalized.“ In fact, in the minds of many reformers it is not poverty that is the chief evil but inequality.

All schemes for redistributing or equalizing incomes or wealth must undermine or destroy incentives at both ends of the economic scale. They must reduce or abolish the incentives of the unskilled or shiftless to improve their condition by their own efforts; and even the able and industrious will see little point in earning anything beyond what they are allowed to keep. These redistribution schemes must inevitably reduce the size of the pie to be redistributed. They can only level down. Their long-run effect must be to reduce production and lead toward national impoverishment.

The problem we face is that the false remedies for poverty are almost infinite in number. An attempt at a thorough refutation of any single one of them would run to disproportionate length. But some of these false remedies are so widely regarded as real cures or mitigations of poverty that if I do not refer to them I may be accused of having undertaken a book on the remedies for poverty while ignoring some of the most obvious.

The most widely practiced „remedy“ for low incomes in the last two centuries has been the formation of monopolistic labor unions and the use of the strike threat. In nearly every country today this has been made possible to its present extent by government policies that permit and encourage coercive union tactics and inhibit or restrict counteractions by employers.

As a result of union exclusiveness, of deliberate inefficiency, of featherbedding, of disruptive strikes and strike threats, the long-run effect of customary union policies has been to discourage capital investment and to make the average real wage of the whole body of workers lower, and not higher, than it would otherwise have been.

Nearly all of these customary union policies have been dishearteningly shortsighted. When unions insist on the employment of men who are not necessary to do a job (requiring unneeded firemen on diesel locomotives; forbidding the gang size of dock workers to be reduced below, say, twenty men no matter what the size of the task; demanding that a newspaper’s own printers must duplicate advertising copy that comes in already set in type, etc.), the result may be to preserve or create a few more jobs for specific men in the short run, but only at the cost of making impossible the creation of an equivalent or greater number of more productive jobs for others.

The same criticism applies to the age-old union policy of opposing the use of labor-saving machinery. Labor-saving machinery is installed only when it promises to reduce production costs. When it does that, it either reduces prices and leads to increased production and sales of the commodity being produced, or it makes more profits available for increased reinvestment in other production. In either case its long-run effect is to substitute more productive jobs for the less productive jobs it eliminates.

A similar judgment must be passed on all „spread-the-work“ schemes. The existing Federal Wage-Hour Law has been on the books for many years. It provides that the employer must pay a 50% penalty overtime rate for all hours that an employee works in excess of 40 hours a week, no matter how high the employee’s standard hourly rate of pay.

This provision was inserted at the insistence of the unions. Its purpose was to make it so costly for the employer to work men overtime that he would be obliged to take on additional workers.

Experience shows that the provision has in fact had the effect of narrowly restricting the length of the working week…. But it does not follow that the hour restriction either created more long-term jobs or yielded higher total payrolls than would have existed without the compulsory 50% overtime rate.

No doubt in isolated cases more men have been employed than would otherwise have been. But the chief effect of the overtime law has been to raise production costs. Firms already working full standard time often have to refuse new orders because they cannot afford to pay the penalty overtime necessary to fill those orders. They cannot afford to take on new employees to meet what may be only a temporarily higher demand because they may also have to install an equivalent number of additional machines.

Higher production costs mean higher prices. They must therefore mean narrowed markets and smaller sales. They mean that fewer goods and services are produced. In the long run, the interests of the whole body of workers must be adversely affected by compulsory overtime penalties.

All this is not to argue that there ought to be a longer work week, but rather that the length of the work week, and the scale of overtime rates, ought to be left to voluntary agreement between individual workers or unions and their employers. In any case, legal restrictions on the length of the working week cannot in the long run increase the number of jobs. To the extent that they can do that in the short run, it must necessarily be at the expense of production and of the real income of the whole body of workers.

Държавата – голяма или малка

„Данъците са цената, която плащаме за едно цивилизовано общество” е мисъл на американския юрист Оливър Уендъл Холмс, живял през 19 и 20 век. Това ни бива набивано като наратив, особено в наши дни. Дали това обаче е така? Нужно ли е държавата да събира насилствено данъци, такси и акцизи, за да живеем в съвременно общество? Надявам се следващите редове да отговорят подобаващо на този въпрос.

Първо – какво е това данък. Това е едностранно, безвъзмездно и насилствено плащане от страна на жителите на определена територия в полза на държавата. Ако приемем т.нар. non-agression principle в либертарианството (аксиома за ненападение), то държавата, събирайки данъци, го нарушава. Това е основополагащ принцип в либертарианската политическа философия и според него всеки индивид е собственик на себе си и притежава абсолютната власт върху собственото си тяло (не е ничий роб). От това следва, както Мъри Ротбард пише, че на никого не е разрешено да напада физически (единствено е разрешено при самоотбрана). Освен това индивидът, смесвайки труда си с всеки нестопанисван ресурс, става негов пълноправен собственик. От тези две аксиоми – собственост върху себе си и първоначално придобиване на собственост – произтича основанието за цялата система на правата на собственост в едно свободно пазарно общество.

Десният клон на либертарианството е разделен на две групи – deontological или natural-rights и consequentialist libertarianism. М. Ротбард, Ханс-Херман Хопе и други съставляват групата на естественоправните либертарианци, но дори да не приемем тяхната етика, а тази на консеквенциалистите, измежду които са имена като Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, Милтън и Дейвид Фридман, отново ще бъдем против голямата държава и високото данъчно бреме. За тях пазарната икономика и капитализмът водят до положителни последици – това е и причината да са техни защитници. Според тях държавата трябва да е в ролята на „нощен пазач” – да е наш арбитър, а не да ни предоставя най-различни услуги. Присъщи са й 3 функции: съд, армия и полиция. Такива са и първоначалните функции на федералното правителство на САЩ, като дори с втората поправка на тяхната конституция от 1791 г. се разрешава на жителите да носят оръжие и да се защитават при нужда, независимо срещу кого. Кога и как държавата се разраства до сегашните си нива са тема на друга публикация.

Приемайки, че държавата трябва да ни пази и да има тези гореспоменати три функции не е равносилно на правото й да изземва част от доходите ни. Тя може да се финансира на базата на двустранен договор, което ще означава следното: макар тя да предоставя тези услуги е възможно и някои частни предприемачи да го правят и следователно да са нейна конкуренция. Монополът в абсолютно всеки един случай е нещо вредно и пагубно, докато конкуренцията е точно обратното. Конкуренция в смисъла, че всеки е способен да се съревновава с всеки и да предлага по-добър продукт по отношение на цена, качество, задоволяване на потребности.

Съвсем нормално е мнозинството да няма икономически нужните знания и да се лъже по обещанията на политиците, че последните могат да им осигурят по-добро бъдеще като вземат от богатите и предоставят на бедните. Целта на политиците обаче не е да се погрижат за бедните, а да спечелят доверието на хората и да бъдат избрани/преизбрани като управници. Няма как в предизборната си реч вместо всеизвестната им реторика „големите корпорации са зли, трябва да ги спрем в опитите им да експлоатират работниците, можем да го направим единствено с високи данъци и множество регулации” те да кажат „всеки индивид гледа собствения си интерес и е съвсем рационално, както аз в лицето си на политик да ви лъжа, че мога да ви предоставя качествена и безплатна услуга, така и предприемачите да не желаят да ви платят колкото на вас ви се иска”. Изпуска се една малка, но същевременно изключителна важна подробност тук – ако държавата не се меси във взаимоотношенията между работник и работодател, последният, макар да няма никакво желание да плаща високи заплати, ще бъде оставен в следната дилема от конкурентите си – или ще трябва да заплати възможно най-високата и близка до желаната от работниците цена на труд, или ще ги загуби като работна ръка. И точно това се случва в някои нерегулирани от държавата пазари. Да, всеки би желал да получава много повече, отколкото е оценяван от останалите, но това не е честно спрямо останалите, нали? А капитализмът прави точно това – той е справедлив и насърчава можещите. Прави всички ни по-богати, защото при доброволна размяна и двете страни печелят. За разлика от него какво прави държавата? Наказва умните и можещите в опита си да изравни всички ни. Но ние сме изначално различни и имаме различни таланти и умения. Точно свободата ни прави неравни, а равенството (или стремежът към него) ни прави несвободни.

Виждали сме много примери за това как държавата е лош стопанин. Рядко обаче някой обяснява защо това е така. Нека помислим. Тя не е някакво измислено същество, анимационен герой, а се състои от хора с техните присъщи човешки интереси, и както теорията за публичния избор ни казва, тези техни интереси не са нашите граждански интереси. Те имат свои близки и роднини, за които желаят да се погрижат, а не за неизвестната за тях баба от някое китко българско селце. Никой няма да се погрижи за мен (единствено най-близките ми биха го направили), освен ако аз сам не поема инициативата и опитам да се погрижа за себе си. Поемането на лична отговорност е първата стъпка към финалната за всекико цел финансова независимост.

И като финални думи ще обясня защо данъците са вредни, но от малко по-различна гледна точка. На повърхността всеки вижда, че данъците са приход в държавната хазна, като в последствие този приход бива преразпределян по различни направления – най-общо помощи и услуги. Но това преразпределение, освен че е тенденциозно, също така е с по-ниска номинална стойност от първоначално събраната. Все пак трябва да бъдат плащани заплати на чиновниците. На идеологическо ниво обаче същите тези насилствени плащания обезкуражават и наказват по възможно най-грубия начин личната инициатива, те са спирачка пред човешкия ум и изобретателност. На индивида му бива отнеман плода на неговия труд. И в същото време, приемайки, че социалната функция на държавата е в напреднал стадий, данъците насърчават мързела и зависимостта от другите. Както казва великият френски икономист Бастиа в „Държавата” (1850 г.): „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.”

Демокрацията ли е единствената алтернатива?

Истината е, че човечеството е в постоянна борба между свобода и власт. Тя може да бъде проследена с векове назад, много преди революциите от XVII и XVIII век.

Но нека започнем тематично, първо – какво е това тоталитаризъм. Според Уикипедия, това е система, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти от политическия, социалния и интелектуалния живот, като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху  индивидуалната свобода (както икономическа, така и лична). Автокрацията пък, отново според същия сайт, е система, при която политическата власт е съсредоточена в един индивид, притежавайки всички права в изпълнителната, законодателната и съдебната власти.

Според Стария завет жителите на Израел са живяли без цар или каквато и да е друга принудителна власт, самоуправлявайки се не чрез сила, а чрез своето взаимно придържане към Бог. В последствие, както четем в първата книга на Самуил, евреите се притичват при него с молба: ”Дари ни с цар, който да ни съди, по подобие на всички други народи.” Но когато Самуил се помолил на Бог за тяхното искане получил следния отговор:

„Така ще постъпи вашият цар: ще отнеме синовете ви за колесница, ще отнеме дъщери ви за готвачи. Ще вземе нивите ви и ще ги даде на слугите си. Ще вземе десятък от потомството, лозята и овцете ви. И вие ще му бъдете слуги.

И ще недоволствате от избрания от вас цар, но той няма да ви чуе.”

Народът на Израел пренебрегва предупрежденията, но историята служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата по никакъв начин не е Божествен. Божието предупреждение резонира не само в древен Израел, но и в модерната епоха.

Какви са алтернативите на концентрираното централно управление? Най-често срещаната и следователно най-известната е демокрацията. Има доста разновидности, но най-общо може да бъде разделена на пряка (или директна) и представителна (репрезентативна). Разликата се състои в това кой упражнява властта: в първия случай населението чрез референдум, а във втория предварително избрани народни представители. Съществува ли обаче друга алтернатива? Въпреки много хора да не са запознати с нея, тя съществува. Нарича се либертарианство и е голям прът в колелото на управляващите. Нека първо да кажем две думи за либертарианството и тогава ще стане ясно защо не се долюбва от управляващите. Основен акцент, както е видно и от името, се слага върху личната свобода. Отделният индивид има правото да живее според своите виждания, не се допуска определени избрани хора да диктуват неговия живот (независимо дали тяхното действие е за добро или не). С други думи държавата не се меси в междучовешките отношения, отделният индивид притежава собственост (физическо тяло и материално имущество) и е свободен да прави с тях каквото желае, стига да не нарушава нечия чужда собственост. Ако го направи потърпевшият има правото на обезщетение, като според някои либертарианци това е една от малкото задачи на държавата. В либертарианските среди съществува разногласие дали държавата да бъде заменена изцяло от частната инициатива, или все пак ролята на „нощен пазач” трябва да й бъде поверена (респективно т.нар. анархо-капиталисти и минархисти). Но това е отделна тема на разговор. Вече е видно защо либертарианството е недолюбвано от властимащите – последните желаят да запазят властта си и ако е възможно да я увеличат.

В модерната история на човечеството не съществува анархо-капиталистическа нация. Англия през XVIII век обаче е емпирично доказателство, че държавата просперира когато функциите на правителството са ограничени. Точно в този стил са заключенията на френския писател Волтер, когато бива изпратен на заточение на Острова (във Франция през този времеви отрязък властва тиранията). XVIII век е векът на класическия либерализъм. Според френските физиократи най-добрият начин да се повиши предлагането на реални стоки е свободната търговия, неограничавана от монополи, гилдии и високо данъчно бреме. През този период се заражда известният либертариански лозунг laissez-faire. Легенда разказва за запитване от страна на Луи XV към група търговци с въпрос как да им помогне. Те отговарят лаконично с призив за ненамеса: “Laissez-nous faire, laissez-nous passer. Le monde va de lui-meme”.

От тук логически следва разглеждането на някои предразсъдъци към пазарната икономика: богатите стават по-богати, бедните по-бедни, кой ще се грижи за бедните, пазарът не може да се саморегулира. Проблемът се корени в незнанието. Една капиталистическа система е такава според учебниците, когато държавата няма монопол върху средствата за производство (т.е. е налична частна собственост върху тях). Но това не е единственото условие – държавата също така не трябва да създава несъвършена конкуренция (монопол, олигопол), предоставяйки предимство на даден пазарен субект пред друг – най-често под формата на изискване или ограничение за навлизане на пазара. Неразбиране има и в сферата на парите и техните функции. Съвременните икономисти считат, че дефлацията е нещо лошо и трябва да насочим всичките си усилия в борба срещу нея. Тази позиция произтича от Голямата депресия. Защо дефлацията не е този лошият демон може да прочетете тук. С децентрализация на парите, въвеждане на стоков паричен стандарт (златото исторически се е наложило като пари не от държавата, а от индивидите; това е вярно твърдение и за възникването на пазара) и реформа в банкирането (премахване на банкирането с частично резервиране и заместването му с пълно такова по образец на Робърт Пийл с едно условие[1]) всички предразсъдъци ще си останат безпочвени. Разликата ще се състои в това, че всички индивиди ще са наясно, че са такива.

Ясно е, че преходът от сегашните представителни демокрации до либертарианството няма да е лек и краткотраен. За да стане е нужно повече хора да притежават неизкривено разбиране за нещата. Голяма и фундаментална стъпка напред би била замяната на представителната с пряка (или директна) форма на демокрация[2] и ако жителите желаят да продължат към крайната цел (либертарианството), крачката е далеч по-малка.

[1] Пийл прокарва закон през 1844 г., с който задължава банките да поддържат 100%-ово златно обезпечение на банкнотите в обращение. Фундаменталната му грешка е, че депозитите са идеални парични заместители, а за тях не въвежда задължение за златно обезпечение.

[2] За да стане това е ясно, че е нужно пробуждане у населението. Властимащите никога не биха предприели такава радикална за тях промяна доброволно.