Can the State Reduce Poverty?

Reprinted from Mises Institute

From the beginning of history, sincere reformers as well as demagogues have sought to abolish or at least to alleviate poverty through state action. In most cases their proposed remedies have only served to make the problem worse.

The most frequent and popular of these proposed remedies has been the simple one of seizing from the rich to give to the poor. This remedy has taken a thousand different forms, but they all come down to this. The wealth is to be „shared,“ to be „redistributed,“ to be „equalized.“ In fact, in the minds of many reformers it is not poverty that is the chief evil but inequality.

All schemes for redistributing or equalizing incomes or wealth must undermine or destroy incentives at both ends of the economic scale. They must reduce or abolish the incentives of the unskilled or shiftless to improve their condition by their own efforts; and even the able and industrious will see little point in earning anything beyond what they are allowed to keep. These redistribution schemes must inevitably reduce the size of the pie to be redistributed. They can only level down. Their long-run effect must be to reduce production and lead toward national impoverishment.

The problem we face is that the false remedies for poverty are almost infinite in number. An attempt at a thorough refutation of any single one of them would run to disproportionate length. But some of these false remedies are so widely regarded as real cures or mitigations of poverty that if I do not refer to them I may be accused of having undertaken a book on the remedies for poverty while ignoring some of the most obvious.

The most widely practiced „remedy“ for low incomes in the last two centuries has been the formation of monopolistic labor unions and the use of the strike threat. In nearly every country today this has been made possible to its present extent by government policies that permit and encourage coercive union tactics and inhibit or restrict counteractions by employers.

As a result of union exclusiveness, of deliberate inefficiency, of featherbedding, of disruptive strikes and strike threats, the long-run effect of customary union policies has been to discourage capital investment and to make the average real wage of the whole body of workers lower, and not higher, than it would otherwise have been.

Nearly all of these customary union policies have been dishearteningly shortsighted. When unions insist on the employment of men who are not necessary to do a job (requiring unneeded firemen on diesel locomotives; forbidding the gang size of dock workers to be reduced below, say, twenty men no matter what the size of the task; demanding that a newspaper’s own printers must duplicate advertising copy that comes in already set in type, etc.), the result may be to preserve or create a few more jobs for specific men in the short run, but only at the cost of making impossible the creation of an equivalent or greater number of more productive jobs for others.

The same criticism applies to the age-old union policy of opposing the use of labor-saving machinery. Labor-saving machinery is installed only when it promises to reduce production costs. When it does that, it either reduces prices and leads to increased production and sales of the commodity being produced, or it makes more profits available for increased reinvestment in other production. In either case its long-run effect is to substitute more productive jobs for the less productive jobs it eliminates.

A similar judgment must be passed on all „spread-the-work“ schemes. The existing Federal Wage-Hour Law has been on the books for many years. It provides that the employer must pay a 50% penalty overtime rate for all hours that an employee works in excess of 40 hours a week, no matter how high the employee’s standard hourly rate of pay.

This provision was inserted at the insistence of the unions. Its purpose was to make it so costly for the employer to work men overtime that he would be obliged to take on additional workers.

Experience shows that the provision has in fact had the effect of narrowly restricting the length of the working week…. But it does not follow that the hour restriction either created more long-term jobs or yielded higher total payrolls than would have existed without the compulsory 50% overtime rate.

No doubt in isolated cases more men have been employed than would otherwise have been. But the chief effect of the overtime law has been to raise production costs. Firms already working full standard time often have to refuse new orders because they cannot afford to pay the penalty overtime necessary to fill those orders. They cannot afford to take on new employees to meet what may be only a temporarily higher demand because they may also have to install an equivalent number of additional machines.

Higher production costs mean higher prices. They must therefore mean narrowed markets and smaller sales. They mean that fewer goods and services are produced. In the long run, the interests of the whole body of workers must be adversely affected by compulsory overtime penalties.

All this is not to argue that there ought to be a longer work week, but rather that the length of the work week, and the scale of overtime rates, ought to be left to voluntary agreement between individual workers or unions and their employers. In any case, legal restrictions on the length of the working week cannot in the long run increase the number of jobs. To the extent that they can do that in the short run, it must necessarily be at the expense of production and of the real income of the whole body of workers.

Държавата – голяма или малка

„Данъците са цената, която плащаме за едно цивилизовано общество” е мисъл на американския юрист Оливър Уендъл Холмс, живял през 19 и 20 век. Това ни бива набивано като наратив, особено в наши дни. Дали това обаче е така? Нужно ли е държавата да събира насилствено данъци, такси и акцизи, за да живеем в съвременно общество? Надявам се следващите редове да отговорят подобаващо на този въпрос.

Първо – какво е това данък. Това е едностранно, безвъзмездно и насилствено плащане от страна на жителите на определена територия в полза на държавата. Ако приемем т.нар. non-agression principle в либертарианството (аксиома за ненападение), то държавата, събирайки данъци, го нарушава. Но нека не бъда празнословен и разясня малко. Това е основополагащ принцип в либертарианската философия и според него всеки индивид е собственик на себе си и притежава абсолютната власт върху собственото си тяло (не е ничий роб). От това следва, както Мъри Ротбард пише, че на никого не е разрешено да напада физически (единствено е разрешено при самоотбрана). Освен това индивидът, смесвайки труда си с всеки нестопанисван ресурс, става негов пълноправен собственик. От тези две аксиоми – собственост върху себе си и първоначално придобиване на собственост – произтича основанието за цялата система на правата на собственост в едно свободно пазарно общество.

Десният клон на либертарианството е разделен на две групи – deontological или natural-rights и consequentialist libertarianism. М. Ротбард е част от групата на естественоправните либертарианци, но дори да не приемем неговата етика, а тази на консеквенциалистите, измежду които са имена като Лудвиг фон Мизес, Милтън и Дейвид Фридман и Фридрих Хайек, ние също така ще бъдем против голямата държава и високото данъчно бреме. За тях пазарната икономика и капитализмът носят положителни последици – това е и причината да са техни защитници. Според тях държавата трябва да е в ролята на „нощен пазач” – да е наш арбитър, а не да ни предоставя най-различни услуги. Присъщи са й 3 функции: съд, армия, полиция. Такива са и първоначалните функции на федералното правителство на САЩ, като дори с втората поправка на тяхната конституция от 1791 г. се разрешава на жителите да носят оръжие и да се защитават при нужда, независимо срещу кого. Кога и как държавата се разраства до сегашните си нива са тема на друга публикация.

Приемайки, че държавата трябва да ни пази и да има тези гореспоменати три функции не е равносилно на правото й да изземва част от доходите ни. Тя може да се финансира на базата на двустранен договор, което ще означава следното: макар тя да предоставя тези услуги е възможно и някои частни предприемачи да го правят и следователно да са нейна конкуренция. Монополът в абсолютно всеки един случай е нещо вредно и пагубно, докато конкуренцията е точно обратното. Конкуренция в смисъла, че всеки е способен да се съревновава с всеки и да предлага по-добър продукт по отношение на цена, качество, задоволяване на потребности.

Съвсем нормално е мнозинството хора да нямат икономически нужните знания и да се лъжат по обещанията на политиците, че последните могат да им осигурят по-добро бъдеще като вземат от богатите и предоставят на бедните. Надявам се след тази публикация прочелите я да са наясно защо това е невъзможно. Да се върнем към политиците. Тяхната цел не е да се погрижат за бедните, а да спечелят доверието на хората и да бъдат избрани/преизбрани като управници. Няма как в предизборната си реч вместо всеизвестната им реторика „големите корпорации са зли, трябва да ги спрем в опитите им да експлоатират работниците, можем да го направим единствено с високи данъци и множество регулации” те да кажат „всеки индивид гледа собствения си интерес и е съвсем рационално, както аз в лицето си на политик да ви лъжа, че мога да ви предоставя качествена и безплатна услуга, така и предприемачите да не желаят да ви платят колкото на вас ви се иска”. Изпуска се една малка, но същевременно изключителна важна подробност тук – ако взаимоотношенията бъдат оставени на произвола на пазара, предприемачите, макар да нямат никакво желание да плащат високи заплати, ще бъдат оставени в следната дилема от конкурентите си – или ще трябва да заплатят възможно най-високата и близка до желаната от работниците цена на труд, или ще ги загубят като работна ръка. И точно това се случва в някои нерегулирани от държавата пазари. Да, всеки би желал да получава много повече, отколкото е ценен неговия труд за останалите, но това не е честно спрямо останалите, нали? А капитализмът прави точно това – той е справедлив спрямо всички и насърчава можещите. Прави всички ни по-богати, защото при доброволна размяна и двете страни печелят. За разлика от него какво прави държавата? Наказва умните и можещите в опита си да изравни всички ни. Но ние сме изначално различни и имаме различни таланти и умения. Точно свободата ни прави неравни, а равенството (или стремежът към него) ни прави несвободни.

Виждали сме много примери за това как държавата е лош стопанин. Рядко обаче някой обяснява защо това е така. Нека помислим малко. Тя не е някакво измислено същество, анимационен герой, а се състои от хора с техните присъщи човешки интереси, и както теорията за публичния избор ни казва, тези техни интереси не са нашите граждански интереси. Те имат свои близки и роднини, за които желаят да се погрижат, а не за неизвестната за тях баба от някое китко българско селце. Никой няма да се погрижи за мен (може би единствено най-близките ми биха), освен ако аз сам не поема инициативата и опитам да се погрижа за себе си. Поемането на лична отговорност е първата стъпка към финалната за всекико цел финансова независимост.

И като финални думи ще обясня защо данъците са вредни, но от малко по-различна гледна точка. На повърхността всеки вижда, че данъците са приход в държавната хазна, като в последствие този приход бива преразпределян по различни направления – най-общо помощи и услуги. Но това преразпределение, освен че е тенденциозно, също така е с по-ниска номинална стойност от първоначално събраната. Все пак трябва да бъдат плащани заплати на чиновниците. На идеологическо ниво обаче същите тези насилствени плащания обезкуражават и наказват по възможно най-грубия начин личната инициатива, те са спирачка пред човешкия ум и изобретателност. На индивида му бива отнеман плода на неговия труд. И в същото време, приемайки, че социалната функция на държавата е в напреднал стадий, данъците насърчават мързела и зависимостта от другите. Както казва великият френски икономист Бастиа в „Държавата” (1850 г.): „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.”

Демокрацията ли е единствената алтернатива?

Истината е, че човечеството е в постоянна борба между свобода и власт. Тя може да бъде проследена с векове назад, много преди революциите от XVII и XVIII век.

Но нека започнем тематично, първо – какво е това тоталитаризъм. Според Уикипедия, това е система, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти от политическия, социалния и интелектуалния живот, като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху  индивидуалната свобода (както икономическа, така и лична). Автокрацията пък, отново според същия сайт, е система, при която политическата власт е съсредоточена в един индивид, притежавайки всички права в изпълнителната, законодателната и съдебната власти.

Според Стария завет жителите на Израел са живяли без цар или каквато и да е друга принудителна власт, самоуправлявайки се не чрез сила, а чрез своето взаимно придържане към Бог. В последствие, както четем в първата книга на Самуил, евреите се притичват при него с молба: ”Дари ни с цар, който да ни съди, по подобие на всички други народи.” Но когато Самуил се помолил на Бог за тяхното искане получил следния отговор:

„Така ще постъпи вашият цар: ще отнеме синовете ви за колесница, ще отнеме дъщери ви за готвачи. Ще вземе нивите ви и ще ги даде на слугите си. Ще вземе десятък от потомството, лозята и овцете ви. И вие ще му бъдете слуги.

И ще недоволствате от избрания от вас цар, но той няма да ви чуе.”

Народът на Израел пренебрегва предупрежденията, но историята служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата по никакъв начин не е Божествен. Божието предупреждение резонира не само в древен Израел, но и в модерната епоха.

Какви са алтернативите на концентрираното централно управление? Най-често срещаната и следователно най-известната е демокрацията. Има доста разновидности, но най-общо може да бъде разделена на пряка (или директна) и представителна (репрезентативна). Разликата се състои в това кой упражнява властта: в първия случай населението чрез референдум, а във втория предварително избрани народни представители. Съществува ли обаче друга алтернатива? Въпреки много хора да не са запознати с нея, тя съществува. Нарича се либертарианство и е голям прът в колелото на управляващите. Нека първо да кажем две думи за либертарианството и тогава ще стане ясно защо не се долюбва от управляващите. Основен акцент, както е видно и от името, се слага върху личната свобода. Отделният индивид има правото да живее според своите виждания, не се допуска определени избрани хора да диктуват неговия живот (независимо дали тяхното действие е за добро или не). С други думи държавата не се меси в междучовешките отношения, отделният индивид притежава собственост (физическо тяло и материално имущество) и е свободен да прави с тях каквото желае, стига да не нарушава нечия чужда собственост. Ако го направи потърпевшият има правото на обезщетение, като според някои либертарианци това е една от малкото задачи на държавата. В либертарианските среди съществува разногласие дали държавата да бъде заменена изцяло от частната инициатива, или все пак ролята на „нощен пазач” трябва да й бъде поверена (респективно т.нар. анархо-капиталисти и минархисти). Но това е отделна тема на разговор. Вече е видно защо либертарианството е недолюбвано от властимащите – последните желаят да запазят властта си и ако е възможно да я увеличат.

В модерната история на човечеството не съществува анархо-капиталистическа нация. Англия през XVIII век обаче е емпирично доказателство, че държавата просперира когато функциите на правителството са ограничени. Точно в този стил са заключенията на френския писател Волтер, когато бива изпратен на заточение на Острова (във Франция през този времеви отрязък властва тиранията). XVIII век е векът на класическия либерализъм. Според френските физиократи най-добрият начин да се повиши предлагането на реални стоки е свободната търговия, неограничавана от монополи, гилдии и високо данъчно бреме. През този период се заражда известният либертариански лозунг laissez-faire. Легенда разказва за запитване от страна на Луи XV към група търговци с въпрос как да им помогне. Те отговарят лаконично с призив за ненамеса: “Laissez-nous faire, laissez-nous passer. Le monde va de lui-meme”.

От тук логически следва разглеждането на някои предразсъдъци към пазарната икономика: богатите стават по-богати, бедните по-бедни, кой ще се грижи за бедните, пазарът не може да се саморегулира. Проблемът се корени в незнанието. Една капиталистическа система е такава според учебниците, когато държавата няма монопол върху средствата за производство (т.е. е налична частна собственост върху тях). Но това не е единственото условие – държавата също така не трябва да създава несъвършена конкуренция (монопол, олигопол), предоставяйки предимство на даден пазарен субект пред друг – най-често под формата на изискване или ограничение за навлизане на пазара. Неразбиране има и в сферата на парите и техните функции. Съвременните икономисти считат, че дефлацията е нещо лошо и трябва да насочим всичките си усилия в борба срещу нея. Тази позиция произтича от Голямата депресия. Защо дефлацията не е този лошият демон може да прочетете тук. С децентрализация на парите, въвеждане на стоков паричен стандарт (златото исторически се е наложило като пари не от държавата, а от индивидите; това е вярно твърдение и за възникването на пазара) и реформа в банкирането (премахване на банкирането с частично резервиране и заместването му с пълно такова по образец на Робърт Пийл с едно условие[1]) всички предразсъдъци ще си останат безпочвени. Разликата ще се състои в това, че всички индивиди ще са наясно, че са такива.

Ясно е, че преходът от сегашните представителни демокрации до либертарианството няма да е лек и краткотраен. За да стане е нужно повече хора да притежават неизкривено разбиране за нещата. Голяма и фундаментална стъпка напред би била замяната на представителната с пряка (или директна) форма на демокрация[2] и ако жителите желаят да продължат към крайната цел (либертарианството), крачката е далеч по-малка.

[1] Пийл прокарва закон през 1844 г., с който задължава банките да поддържат 100%-ово златно обезпечение на банкнотите в обращение. Фундаменталната му грешка е, че депозитите са идеални парични заместители, а за тях не въвежда задължение за златно обезпечение.

[2] За да стане това е ясно, че е нужно пробуждане у населението. Властимащите никога не биха предприели такава радикална за тях промяна доброволно.

Възможен ли е синтезът между социализма и капитализма, или т. нар. „Трети път”?


Капитализмът сред масите е синоним на едрия бизнес, мултинационалните корпорации, златните парашути и други държавни помощи за предприятията. За период от повече от сто години бизнес елитът по време на индустриалната революция е бил обявяван за Robber Baron. Левицата, съставена от социалисти, анархисти, демократи и всичко подобно им, критикува строго капитализма в продължение на векове, обявявайки го за предвестник на война, империализъм, масова бедност и тирания.

Благодарение на болшевишка Русия, социализмът и комунизмът са считани за тоталитарни идеологии. Ако капитализмът от своя страна води до плутокрация и тирания, а социализмът до тоталитаризъм, тогава какво следва? Много мислители през 20-ти век предлагат икономическa системa от т.нар. „Трети път”, която не е нито против всякаква държавна намеса, нито за пълна такава. Предложенията на левичарите са били синдикализъм, мутуализъм и фашизъм; а на техните идеологически противници – дистрибутизъм, джорджизъм. Доминиращата икономическа система в днешния западен свят е смесената („Трети път”), повлияна от кейнсианството.

Ерик фон Куенелт-Ледин е застъпник на „Третия път” на младини, но в крайна сметка стига до заключението, че той неизбежно води до тоталитаризъм. Капитализмът, ако бъде правилно разбран, не е едър бизнес, корпоративизъм или плутокрация. Той е свобода. Австрийската школа, и в частност Менгер, Бьом-Баверк, Мизес, Хайек и Ротбард, разубеждава Куенелт-Ледин. Той пише две отлични статии, в които обяснява историческите антикапиталистически възгледи на дясното движение: Economics in the Catholic World и The Roots of “Anticapitalism”.

В наши дни, благодарение на широко предубеждение и неразбиране, свободното предприемачество и държавната ненамеса в икономиката биват окачествявани като корпоративизъм. Моята подкрепа спрямо капитализма е смекчена от някои аспекти на мутуализма, джорджизма и дистрибутизма, както и от някои от по-умерените възгледи на Адам Смит, Хайек и Вилхелм Рьопке. Но чистият капитализъм на Австрийската школа не се нуждае от смекчаване. Нито Мизес, нито Ротбард са били поддръжници на едрия бизнес или който и да е аспект на съвременния съюз бизнеса и държавата.

Синтезът не е възможен. Изборът е колективизъм или индивидуализъм, етатизъм или свобода.

Използвана литература: 1.

Десет съществени икономически истини, които днешните „либерали” трябва да научат – Джефри Дорфман

Днешният политически климат е силно партизански. Дебатите са пълни с лични нападки, остри думи, както и цялостни разногласия, понеже всяка от двете страни се е вкопчила здраво в своите вярвания. И двете страни вярват и гарантират, че тяхното мнение представлява факт. С оглед на това ето десетте икономически факта, които днешните „либерали” трябва да научат.

1) Правителството не може да създава богатство, работни места или доход. Понеже е нужно първоначално да вземе средства от някого, които да изхарчи/преразпредели, не съществува икономическа изгода от преразпределителната му функция. Парите, събрани под формата на данъци или заеми, биха били похарчени или инвестирани в частния сектор. Всяко работно място, което правителството твърди, че е създало, е за сметка на други работни места, които са щели да бъдат създадени, ако хората разполагаха със средствата си.

2) Неравенството в доходите не влияе върху икономиката. Бедните хора харчат по-голяма част от доходите си в сравнение с по-богатите, които спестяват част от своя доход. Спестяването е толкова добро за икономиката, колкото е и потреблението (ако не и повече). Националният доход е равен на потребителските разходи плюс инвестициите плюс държавните разходи за стоки и услуги плюс нетния износ. Инвестициите са резултат от предварително спестени пари. В действителност спестяванията, които водят до увеличаване на капитала ще доведат до по-висок национален доход в дългосрочен план. Това е така, защото капиталът генерира доход година след година, а не еднократно.

3) Ниските заплати не са експлоатация. В една свободна страна хората приемат доброволно заетостта, така че всички работници смятат сегашната си работа за най-добрия избор измежду всички възможности. Ако един бизнес плаща на работниците си много по-малко, отколкото те произвеждат, нечий негов конкурент ще предложи повече и ще ги наеме. В ролята си на потребители, когато пазаруваме, се радваме на ниски цени. Ние със сигурност не желаем да платим неблагоразумна за нас стойност. Същата е ситуацията с даден бизнес, когато купува труд. Работниците получават повече едва когато станат по-продуктивни или когато цената на това, което произвеждат, върви нагоре.

4) Свръхрегулация на околната среда е регресивен данък, който засяга най-много най- бедните. Когато се тревожим за замърсяването повече, отколкото трябва, за изменението на климата повече, отколкото трябва, или ограничим достъпа до природните ресурси повече, отколкото трябва – цените вървят нагоре. Понеже бедните харчат по-голям процент от доходите си увеличението на цените е по-голяма санкция върху бедните.

5) Образованието не е обществено благо. Ние предлагаме публично-финансирано образование на всички, но то произвежда човешки капитал, който е частна собственост. Този човешки капитал означава повече работни умения, по-развит талант, както и по-голям потенциал на производителността. Хората с по-голям човешки капитал обикновено получават повече, събирайки възвръщаемостта от своето образование под формата на по-високи доходи. Един довод в полза на тезата, че образованието е обществено благо си струва да бъде опровергавана тук. Да, образованието помага на хората да създават изобретения в полза на обществото, но в замяна те ще очакват да им се заплати, а няма да ги раздават безплатно в замяна на своето образование.

6) Високите доходи на изпълнителните директори са не по-лоши от тези на спортистите или артистите. Най-добрите професионални спортисти, телевизионни и филмови звезди, певци, адвокати, и управителите на хедж фондове – всички те получават големи суми. Но те не намаляват заплатите, които обикновените работници ще получат. Какъвто ефект имат високите възнаграждения на някой спортист върху организаторите на някой музикален концерт, такъв е и ефекта на високите възнаграждения на когото и да било друг. Единствено акционерите в даденото дружество имат право да се оплакват от високите доходи на изпълнителния директор.

7) Не потребителските разходи движат икономиката нагоре. Един допълнителен лев инвестиция, държавен разход или нетен износ добавя точно толкова растеж, колкото и един допълнителен лев потребителски разход. Робърт Солоу, Нобелов лауреат по икономика, стига до извода, че народите са по-богати в дългосрочен план, ако спестяват част от доходите си – известно като златното правило спестяванията. Така че, ако можем да спестяваме повече и да харчим по-малко от доходите си нашите деца и внуци ще бъдат по-добре.

8) Когато правителството предоставя нещо „безплатно”, то ще е с ниско качество, ще струва повече, отколкото трябва и може да не е налично точно тогава, когато е най-необходимо. Държавно образование, безплатно здравеопазване, социални програми – дали някой е на мнение, че те са са с високо качество и са без бюджетни разхищения? По време на последната рецесия, точно когато много хора искаха да получат нови професионални умения, колежите в САЩ трябваше да намалят бюджетите си и да предлагат по-малко учебни часове. „Безплатното” изчезна в най-неподходящия момент.

9) Правителството не може да противодейства на космическата несправедливост. Никой не желае да наблюдава космически несправедливости: деца със сериозни здравословни проблеми не по тяхна вина, семейства, чиито домове са унищожени при природни бедствия и т.н. Въпреки това, когато правителството се намесва с цел да противодейства на космическата несправедливост цената трябва да бъде платена от някого – в частност индивиди нямащи нищо общо с несправедливостта. По този начин всеки път, когато правителството поправя космическа несправедливост, то създава нова заплетена връзка. Ние като общество може да сме готови да платим за една космическа несправедливост, но не можем да създадем свят без нито една надчовешка или космическа несправедливост.

10) Няма такова нещо като безплатен обяд – все някой плаща сметката.. Това е истина за всички правителствени регулации, които обещават да ни предоставят нещо добро; разходите се крият някъде на заден план. Повишаването на минималната работна заплата чрез закон не просто взема пари от джобовете на работодателите, но и повдига цените за всички клиенти и оставя нископлатените работници без работа.

Етатистите обичат да говорят за състрадание. Състраданието е страхотно, но то не отменя икономическите истини. Когато подкрепяме повишението на минималната работна заплата е нужно да разберем, че ще бъдат загубени работни места и цените ще се покачат. Опазването на околната среда е нещо прекрасно, но също така е скъпо и засяга бедните. Политиците обичат да претендират, че държавни разходи създават работни места, но истинският ефект, който постигат, е преместване на заетостта от едно място на друго. Алчните предприятия не могат да експлоатират работниците, тъй като друго алчно предприятие би било щастливо да ги експлоатира малко по-малко и така до момента, в който експлоатацията изчезне.

Няма нищо лошо в политическите разногласия, различните вярвания водят до различни отговори по отношение на оптималното икономическо решение. По този начин двама души може да предприемат еднакви стъпки с целта да постигнат еднакви резултати, но да достигнат до различни заключения относно това какво трябва да се направи. Това от което трябва да се отървем са разногласията около очакваните резултати, а не кои резултати са най-желаните.

Как бездействието на американското правителство сложи край на малко известната депресия през 1921 г.?

Автор: Лю Рокуел. Оригиналната статия може да бъде намерена тук.

С оформянето на финансовата криза през 2008 г. политическите препоръки не се забавиха – икономическата стабилност и просперитет изискват фискални и парични стимули, за да може болната икономика да бъде оздравена. И така станахме свидетели на фискални стимули и парична експанзия без прецедент в историята на САЩ.

Дейвид Стокман наскоро отбеляза, че в действителност политиките на стимули са в действие от 15 години насам и включват не само нашумялата Troubled Asset Relief Program на стойност 700 млрд. долара и 800-те милиарда долара за фискални стимули, но и 4-те трилиона новонапечатани долари и 165 от 180-те изминали месеци, през които лихвените проценти бяха или понижавани, или държани на най-ниското ниво. Резултатите са разочароващи: броят на заетите, които са в състояние да изхранват цялото си семейство в САЩ все още е с два милиона по-нисък, отколкото беше при Бил Клинтън.

Икономистите от Австрийската школа предупреждаваха, че това ще се случи. Докато икономисти от други школи не бяха сигурни дали фискалните и парични стимули ще помогнат, „австрийците” пренебрегваха този повърхностен дебат и отхвърляха каквато и да е форма на интервенция.

Австрийската школа разполага с много добри теоретични основания, които да подкрепят техните възражения срещу правителствените стимули, но тези основания почти сигурно ще останат неизвестни за средностатистическия човек, който рядко изучава икономика и който още по-рядко изслушва справедливо неинституционализирано мнение. Ето защо посочването на исторически примери, които са по-лесно достъпни от икономическата теория е от полза за неспециалистите. Ако можем да посочим една икономика, която сама се коригира, това само по себе преобръща твърдението, че намесата на правителството е незаменима.

Вероятно най-поразителният (и пренебрегван) пример за този феномен е депресията от 1920-21 г., която се характеризира със срив в производството и БВП и скок на безработицата до двуцифрени нива. Но в момента, в който правителството е обмисляло да се намеси, кризата вече е приключила. Това, което тогавашният министър на търговията Хърбърт Хувър почтително нарича „Конференция на президента относно безработицата“ – една идея, която самият той измисля за да изглади икономическия цикъл, свикана по време на втория месец от възстановяването според Националното бюро за икономически научни изследвания (NBER).

Всъщност според NBER, което публикува началото и края на икономическите спадове, депресията започва през януари 1920 и завършва през юли 1921 г.

Джеймс Грант разказва историята в своята книга “The Forgotten Depression — 1921: The Crash That Cured Itself”. Няколко думи за автора: Грант се нарежда сред най-ярките финансови експерти. В допълнение към публикувания повече от 30 години високо уважаван бюлетин Grant’s Interest Rate Observer, Грант е автор на много други книги и често се появява като коментатор по телевизията и радиото. Лектор е и по събития, организирани от Института ”Мизес”.

Какво точно Федералният резерв и правителство са правили по време на тези 18 месеца? Числата не лъжат: парична политика се свива. Алън Мелцер, който не е ”австрийски” икономист в своята книга “A History of the Federal Reserve” пише „основните парични агрегати белязаха спад“. Той изчислява спад в паричния агрегат M1 от 10,9% от март 1920 г. до януари 1922 г. и в паричната база от 6,4% от октомври 1920 г. до януари 1922 г. „Ръст в тримесечните данни за паричната база не се състои чак до второто тримесечие на 1922 г.” – девет месеца след дъното според NBER.

Федералният резерв повиши основния лихвен процент от 4 на сто през 1919 до 7 на сто през 1920 г. и 6 на сто през 1921 г. През 1922 г., когато възстановяването отдавна бе в ход, ОЛП отново бе върнат на ниво 4 на сто. В същото време разходите на правителството също белязаха значителен спад: след като икономиката излезе от кризата, бюджетът е редуциран от 6,3 милиарда долара през 1920 г. до 3.2 милиарда през 1922 г. Паричната маса също спадаше. „В светлината на еднаквите кейнсиански и монетаристки доктрини“, пише Грант, „примитивни или контрапродуктивни политики вече са невъзможни“. В допълнение, ценовата дефлация през 1920-21 г. е по-тежка от който и да е момент от Голямата депресия: от средата на 1920 г. до средата на 1921 г. индексът на потребителските цени (CPI) спада с 15,8 на сто. Можем само да си представим паниката и виковете за държавна намеса, които бихме наблюдавали в наши дни при такава ситуация.

Събитието се забравя изключително бързо и Грант отбелязва, че не може да намери публична личност, която някога да е споменала депресията от 1920-21 г. като пример, заслужаващ да бъде разгледан. След като в наши дни отново се дискутира тази депресия, то кейнсианците уверяват всички, че са напълно подготвени да дадат задоволително обяснение въпреки факта, че кейнсианците в миналото лесно признавали, че бързината на възстановяването е била нещо като загадка за тях и че възстановяването не е траело дълъг период, въпреки липсата на мерки за стимулиране.

Политиката на официално бездействие по време на депресията от 1920-21 г. е резултат от комбинацията между обстоятелства и идеология. Удроу Уилсън (президент на САЩ през периода 1913–1921 г.) е предпочитал по-изразена роля на правителството, но в края на мандата му два фактора правят това начинание невъзможно. Първо, той е обсебен от ратифицирането на Версайския договор и осигуряване на американското членство в Обществото на народите. На второ място – поредица от удари през есента на 1919 г. го поставят в ситуация, в която не може да изпълнява президентските си функции. Затова е отговорен за голяма част от следвонните бюджетни съкращения поради специфичния период на бюджетната година в страната, значителна част от които настъпват по време на депресията от 1920-21 г.

Уорън Хардинг (президент на САЩ за периода 1921–1923 г.), който междувременно е склонен да се противопостави на държавната намеса и счита че това би сработило, ако няма пречки по пътя. Той заявява в речта си пред републиканците на събранието от 1920г.:

“Нашата цел е разумна и решителна дефлация. Също така сме против държавните заеми, които увеличават злото и ще сме против големите разходи на правителството с всичка сила. Обещаваме такава промяна, която ще се фокусира върху спирането на разхищенията и екстравагантността не само защото това ще облекчи данъчното бреме, но и защото ще насърчава пестеливост и икономия в личния живот.

Нека се обърнем към целия народ за пестеливост и икономия, за национално движение срещу екстравагантността и лукса, за връщане към простотата на живота. Не съществува случай на възстановяване от война в историята на човечеството, който да не е базиран на работа и спестяване, докато всеки случай на ненужно разходване и необмислена екстравагантност маркира упадък в историята на човечеството.”

Хардинг е имал трезва оценка за падащите цени, за разлика от днешната ситуация на истерия. Той настоява, че ценовата дефлация неизбежна, а може би дори полезна. „Ние твърдим, че свиването, което настъпва е донякъде аналогично на това когато пробождаме балон и въздухът излиза“. Според него също така депресиите, последвани от инфлация са „точно като приливите и отливите“, но разходването на парите на данъкоплатците няма как да се справи със ситуацията. „Големият размер на стимулите трябва да се счита за причина за проблемите, а не за източник на лечение“.

Дори Джон Скелтън Уилямс, контрольор на валутата по времето на Удроу Уилсън отбелязва, че ценовата дефлация е „неизбежна“ и във всеки случай „страната в момента (1921 г.) е в много отношения върху по-солидна основа икономически, отколкото е била в продължение на години“. И трябва да гледаме напред във времето, когато „гражданин е в състояние да придобие за 1 долар нещо, което да се равнява по количество и качество на 1 долар преди войната“.

За щастие за читателя, не само че Грант е прав относно историята и икономиката, но той също така пише с неочакван за човек от финансовия сектор литературен усет. И въпреки че има всички факти и цифри, които един читател може да поиска, Грант е и разказвач. Той не предоставя единствено суха статистика. Тя е изпълнена с личности – бизнесмени, синдикати, президенти, икономисти – и е свързана с много повече неща, не просто с депресията. Грант ни дарява с експертен поглед върху развоя на стоковата борса, американското селско стопанство, промишлеността и др.

Депресията от 1920-21 г. до голяма степен бе пренебрегвана в продължение на десетилетия. Може да бъде простено на циника, че предполагаемата за него причина се състои в несъвместимостта й с днешната общоприета теория, която настоява за управление на съвкупното търсене от експерти и все по-разширяващите се правомощия на Федералния резерв. Каквато и да е причината, в наши дни е упрек към плановиците за техните уравнения и крони капиталистите за средствата, които им се предоставят при затруднение.

Забравената депресия е взела полагащото й се място в рамките на Австро-либертарианската история, чиято библиотека от произведения ще ви отведе от задънената улица на модерната теория до чистия въздух на икономическата и историческа истина.

Минималната работна заплата – необходима или вредна?

Опитите да се вдигнат заплатите чрез законово постановяване на минимална заплата носят вредни последици за икономиката (с едно уточнение – установенета МРЗ да надвишава текущите пазарни нива, защото иначе няма да има никакъв ефект). Това не бива да ни изненадва, понеже заплатата всъщност е цена. От гледна точка на икономическото мислене е жалко, че цената на работната сила е получила съвсем различно название. Това пречи на повечето хора да осъзнаят, че тя се подчинява на същите принципи като останалите цени. Законът за минималната заплата е в най-добрия случай не много мощно оръжие за борба срещу възмутително ниските заплати и ползата, която може да донесе, може да бъде по-голяма от вредата, само ако целите й са скромни. Колкото законът е по-амбициозен, колкото повече работници се опитва да обхване и колкото по-високо се опитва да вдигне заплатите им, толкова по-вероятно е вредата от него да надхвърли ползата, ако изобщо има такава.

Например ако се прокара закон никой да не получава по-малко от х на брой парични единици за 40-часова работна седмица, като резултат всеки, който според работодателите не струва определената от закона сума на седмица просто няма да получи работа. Не можем да направим някого достоен за дадена заплата като забраним да му се плаща по-малко. Така просто му отнемаме сумата, която той би могъл да спечели, а същевременно ще лишим обществото от макар и скромните му услуги. Накратко – безработицата заменя ниската заплата. Единственото изключение настъпва, когато група работници получава заплата под пазарната стойност. Това е вероятно да се случи само при специални обстоятелства или места, където конкурентните сили не работят свободно или адекватно; но почти всички тези специални случаи биха могли да бъдат отстранени също толкова ефективно, по-гъвкаво и с далеч по-малко потенциални вреди от профсъюзите. Ако законът принуждава плащането на по-висока заплата в дадена индустрия, то някои може да предположат, че индустрията може да постави по-високи цени на своите продукти, така че тежестта на изплащането на по-високата заплата се прехвърля върху потребителите. Тези промени обаче не могат да се осъществят лесно. По-високата цена на продукта може да не е възможна: тя може да накара потребителите да заменят продукта с някакъв заместител. Или, ако потребителите продължават да купуват продукта, по-високата цена да ги подтикне към намалено търсене.

Известен проблем освен това ще възникне от социална програма, която предоставя помощи на безработни лица. Например, ако законът за минимална работна заплата изисква тя да бъде не по-малка от 400 лв., нека предположим, че държавата изплаща по 150 лв. на месец. Това означава, че е забранено човек да бъде нает на работа, да кажем за 250 лв. на месец, за да може държавата да му изплаща 150 лв. Обществото е лишено от стойността на услугите на индивида. Индивидът е лишен от независимостта и самоуважението, които идват от самоиздръжка. Това са последиците от наемане на работници за под 400 лв. месечно. Колкото по-високо е обезщетението за безработица, толкова по-лоши ще са последици. Ако социалната помощ е 400 лв., държавата предлага точно колкото е минималната заплата и следователно предоставя точно толкова за бездействие, колкото за някаква заетост. Освен това, независимо от сумата на помощта, държавата създава ситуация, при която всеки работи само за разликата между своята заплата и сумата на помощта за безработица. Ако социалната помощ например е 150 лв., работници, получаващи 400 лв. реално работят за 250 лв., защото те могат да получат останалите 150 лв. без да правят нищо.

Всичко това не ни насочва към извод, че не съществува начин за повишаване на заплатите. Напротив, изводът, който трябва да направим е, че правителствената намеса, макар изглеждаща като лесен начин за справяне с този проблем, е погрешен и лош начин (друга тема е дали изобщо е нужно периодичното увеличение на работните заплати, но този проблем изчезва само и единствено когато държавата престане да преследва постоянна инфлация). Ние не можем в дългосрочен план да плащаме за труд повече, отколкото реално се произвежда. Следователно най-добрият начин за повишаване на заплатите е да се повиши производителността на труда. Това може да стане посредством много методи: чрез нови изобретения и подобрения; чрез по-ефективно управление от страна на работодателите; чрез повече ефективност от страна на работниците; чрез по-добро образование и обучение. Колкото повече отделния работник произвежда, толкова повече той увеличава богатството на цялата общност. Колкото повече той произвежда, толкова повече работата му се цени от потребителите, а оттам и от работодателите. И колкото повече ценен е за работодателя си, толкова повече ще му бъде плащано. Реалните заплати произлизат от производството, не от правителствените постановления.