Митът за дерегулацията на финансовия пазар – Норбърт Мичъл

Автор Норбърт Мичъл от фондацията „Херитидж“.

Съществува тезата, че последната финансова криза от 2008 г. е причинена от дерегулация на финансовите пазари.

Поглеждайки изцяло към най-голямата икономика на света, а именно американската и тамошния пазар, то можем да твърдим, че не имало значително намаляване на финансовите разпоредби през последните 100 години. Вместо това този период включва все по-разширяваща се регулаторна рамка на финансовите пазари, както по отношение на обема, така и по отношение на дълбочината. Това може да бъде доказано само и единствено чрез следващата графика:

regulatory-restrictions

В продължение на десетилетия компаниите на капиталовия пазар са сред най-силно регулираните предприятия в САЩ и практически всички техни дейности – включително тези, които допринесоха за кризата от 2008 г. – се осъществяват под наблюдението на федералните регулаторни органи. Строгият надзор дори беше основна характеристика на т.н. дерегулаторни промени, приети от Конгреса. Защо тогава като причина за кризата се изтъква „дерегулираният” или „либерализиран” пазар? Независимо от начина, по който се наименоват промените в регулаторната рамка, няма причина да се смята, че някоя от тези промени ще предотврати бъдещи финансови кризи.

Процесът „дерегулация”

След настъпването на кризата американските демократи се активизираха в своята атака срещу капитализма. От говорителя на Камарата на представителите Нанси Пелоси до бъдещият президент Барак Обама, който по време на президентските дебати преди първия си мандат заявявя, че „най-големият проблем в целия този процес е дерегулацията на финансовата система”[1].

Нивото на регулация може да бъде измерено по много начини, но различни показатели показват, че финансовите пазари не са били дерегулирани по време на администрацията на Буш. Данните за цялостното въздействие на федералните регулатори показват, че основните регулаторни промени (тези с икономически ефект от 100 млн. или повече долара) струват на икономиката повече от 2 милиарда долара (в постоянни долари за 2010 г.) от 2001 до 2008 г. [2] Също така е полезно да се проучи общият бюджет на регулаторните агенции. Изключвайки Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), общият бюджет на федералните финансови регулатори се е увеличил от приблизително 2 милиарда долара през фискалната 2000 г. до почти 2,3 милиарда щатски долара през 2008 година. [3] През същия период бюджетът на SEC е нараснал от 357 милиона до 629 милиона долара. [4] Общият брой на служителите в тези агенции е стабилен през този период, близо 16 000 служители. [5]

Всички тези статистики за администрацията на Буш са в общи линии съвместими с по-дългосрочните тенденции. Например разходите за банково и финансово регулиране се увеличават от 190 млн. долара през 1960 г. до 1,9 млрд. Долара през 2000 г., докато персоналът се увеличава от приблизително 2 500 души до повече от 13 000. [6] Това означава, че дългосрочните тенденции както в бюджетните разходи, така и в персонала предполагат, че регулацията се увеличава стабилно в продължение на десетилетия.

Поглед върху законодателството

И в широк, и в тесен смисъл законодателните промени дадоха на регулаторите повече правомощия да казват на финансовите фирми какво и как могат да правят. Следва резюме на най-често цитираните регулаторни промени, които се предполага, че формират процеса на дерегулация на финансовите пазари.

Законът Грам-Лийч-Блайли от 1999 г. (GLBA). Едно от най-често повтарящите се твърдения е, че този закон е причинил прекомерното поемане на риск, защото отменя закона Глас-Стийгъл (1933 г.), като последният разделя търговското и инвестиционното банкиране. Истината обаче е, че приетият през 1999 г. закон само изменя закона на Глас и Стийгъл и не създава нерегулиран сегмент. [7]. По-конкретно само четири параграфа на Glass-Steagall осъществяват т.н. отделяне на търговското от инвестиционното банкиране. GLBA отменя параграфи №20 и 32 и оставя №16 и 21 незасегнати. [8] Параграфи №16 и 21 като цяло забраняват на банките да подписват или търгуват с ценни книжа, а на инвестиционните банки – да приемат депозити „на поискване” (demand deposit). Параграфи №20 и 32, от друга страна, най-общо казано забраняват на търговските банки да се присъединят към инвестиционни банки. Всеки от тези параграфи има изключения, така че отделянето на търговското от инвестиционното банкиране никога не е било абсолютно.

След GLBA банките можеха законно да се сдружат с компания, занимаваща се с търговия на ценни книжа, но не можеха да се занимават с нерегулирано търговско или инвестиционно банкиране. [9] GLBA също така измени и Bank Holding Company Act от 1956 г., който даде на Федералния резерв отговорността за регулиране на всички банкови холдинги. [10] GLBA изисква от банковите холдинги да се регистрират във Федералния резерв ако искат да са в рамките на законите. Освен това те могат да получат лиценз само след като Фед сертифицира, че както холдинговото дружество, така и всички негови дъщерни депозитарни институции са добре управлявани, добре капитализирани и в съответствие с Community Reinvestment Act.

Промените на Glass-Steagall в GLBA са в полезрението на всички но законът съдържа пет раздела, които в повечето случаи увеличиха обема на финансовите регулации. С Раздел IV се забранява създаването на нови холдингови компании, както и продажбата на съществуващи холдингови компании на нефинансови такива. Раздел V създава нови правила за разкриване на информация (включително нови граждански санкции). Раздел VІ изменя капиталовите правила за банките в системата на Федералната банка за жилищни кредити (FHLB). [11] В раздел VІІ бяха въведени много разпоредби, включително нови изисквания според Community Reinvestment Act.

Законът за дерегулация и монетарен контрол на депозитарните институции от 1980 г. (DMCA). Законът е цитиран като дерегулиращ главно поради факта, че премахва лихвените тавани по спестявания и срочни депозити – ценови контрол, който съществува от 30-те години на миналия век. [12] В продължение на около 30 години от своето въвеждане таванът има малко влияние, защото е над нивото на краткосрочните пазарни нива. През 60-те години Конгресът опитва да използва този ценови контрол за да спре повишаването на лихвените проценти и да увеличи равнището на ипотечния кредит. Осъществената политика не успява да постигне нито една от целите. [13] DMCA остави в сила забраната за плащане на лихви по депозити „по поискване”, въпреки че законът Дод-Франк от 2010 г. я премахна. По този начин дори тези ценови контроли да се разглеждаха като финансови разпоредби, DMCA не ги премахва.

Независимо от това в DMCA са включени и няколко разпоредби, които увеличават нивото на регулациите. Например законът наложи на всички депозитарни институции да бъдат предмет на изискванията на Фед за минимални задължителни резерви по депозити. Преди тази промяна само институциите, членуващи във Федералния резерв бяха подчинени на разпоредбата. Също така съгласно закона, независимо от това дали дадена банка е избрала да бъде член на Федералната резервна система, тя трябваше да държи резервите си в сметка в системата, спазвайки правилата на Фед. Въпросът за членството до голяма степен се пренебрегва, но Федералният резерв губи банките-членки за повече от две десетилетия преди приемането на DMCA.

Garn–St. Germain Depository Institutions Act (1982 г.). Раздели I и II от закона засилиха правомощията на Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC) и Федералната агенция по гарантиране на банковите спестявания и заеми (FSLIC) да предоставят помощ на фалиращи и фалирали институции. [14]. Раздел III – основният източник на дерегулаторната характеристика на законопроекта – упълномощява спестовни (и други депозитарни институции) да предприемат няколко нови практики. Разрешава, наред с други дейности, предоставянето на търговски заеми, предлагането на депозити „по поискване” на кредитни клиенти, практика, допускана преди това само за търговски и взаимно-спестовни банки. Статутът обаче изисква тези институции да осъществяват тези дейности при спазване на правилата и разпоредбите на Федералния съвет на националната банка за жилищни кредити. Това означава, че законът не позволява извършването на тези дейности при липса на правила и разпоредби.

Riegle–Neal Interstate Banking and Branching Efficiency Act (IBBEA, 1994 г.). IBBEA обикновено се цитира като дерегулаторен, защото премахва ограниченията за междущатско разширяване от страна на банките. Докато законът премахна федералните ограничения възпрепятстващи банките да отварят междущатски клонове, той не позволява на тези новооткрити банкови клонове да функционират в нерегламентирана среда. С други думи, същите банкови дейности бяха регулирани от същите банкови регулатори преди и след приемането на закона. IBBEA постановява например, че банково холдингово дружество, което придобива банка извън своя щат, е регулирано от Федералния резерв. Преди Гражданската война банковата регулация до голяма степен беше щатски въпрос и малко на брой щати допускаха междущатско банкиране. Независимо от това, съгласно новата рамка, изпълнявана от IBBEA, почти цялата банкова дейност остава регулирана, а банките се наблюдават и контролират от повече от един регулатор.

Понастоящем държавните агенции и най-малко седем федерални регулатора – Федералния резерв, Федералната агенция по гарантиране на банковите влогове (FDIC), Комисията за ценните книжа и борсите (SEC), Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC), Бюрото за финансова защита на потребителите (CFPB), както и различни агенции към Министерството на финансите на САЩ могат да контролират, да разглеждат или по друг начин да регулират дадена банка. Банките, които изберат да членуват в системата на Федералния резерв подлежат на надзор както от страна на Федералния резерв, така и от държавните регулатори. Независимо от това, банките, които не са членки на Фед, но чиито клиентски влогове са гарантирани от FDIC, подлежат на надзор както от страна на FDIC, така и от страна на държавните регулатори.

Закон за модернизация на фючърсите (CFMA, 2000 г.). CFMA обикновено се цитира като законопроект, който възпрепятства Комисията за търговия с фючърси на стоки (CFTC) от регулация на извънборсовите (OTC) деривати, като суаповете. CFMA всъщност възпрепятства CFTC да регулира много извънборсови деривати, но суаповете не са били обект на регулация преди приемането на закона. Основна цел на CFMA бе да се изясни кой регулатор – CFTC или SEC – ще регулира фючърсните договори върху единични акции. Тези финансови продукти имат характеристики както на ценни книжа, така и на стоки, попадайки по този начин в отделните юрисдикции на SEC и CFTC.

И докато CFMA попречи на CFTC да регулира извънборсовите суапове, той не премахва регулацията на тези суапове. Всъщност по-голямата част от пазара на суапове, дори всеизвестните суапове за кредитно неизпълнение (CDS), свързани с финансовата криза от 2008 г., бяха регулирани от банковите регулатори. [15]

Извънборсовите суапове са били регулирани. Исторически погледнато, лихвените и валутните суапове, използвани от големите банки, представляват повече от 80% от пазара на извънборсови деривати. [16] Федералните банкови регулатори постоянно наблюдават финансовото състояние на банките, включително експозицията на банките със суапове. [17] Дори първите капиталови изисквания на Базел, внедрени в края на 80-те години на миналия век, изискваха банките да отчитат своите суапове при изчисляването на съотношението на регулаторния капитал. С други думи – никоя от тези транзакции не се осъществи извън контрола на банковите регулатори и няма недостиг на публични признания, които да потвърждават този факт. Например в пейпър от Boston Federal Reserve през 1993 г. може да прочетем следното: „Банковите регулатори са признали кредитния риск на суаповете и са въвели капиталови изисквания за тях и за други задбалансови дейности като част от новите капиталови изисквания към банките”. [18]

Дори CDS, използвани от фалиралата компания American International Group (AIG), бяха регулирани под зоркия поглед на Office of Thrift Supervision, федерален банков регулатор, чиито отговорности закона Дод-Франк прехвърли на OCC, FED и FDIC. [19] Представата, че тези сделки за суапове се извършват в някаква сенчеста стая, където регулаторите нямаха представа какво става, е абсолютно невярна. Освен това банковите регулатори остават отговорни (съгласно новите изисквания на Базел ІІІ) за сертифицирането, че банките изпълняват своите регулаторни капиталови изисквания, дори когато използват суапове. Независимо от това, раздел VІІ на Dodd-Frank дава на CFTC и SEC очевидно право за регулиране на извънборсовите пазари на суапове.

Изменението на правилото за капиталовите изисквания на SEC от 2004 г. Параграфи 8(b) и 15(c)(3) от Securities Exchange Act от 1934 г. въвеждат правило за капитала на брокерите-дилъри, правило, което диктуваше вида и размера на ликвидните активи, които трябваше да поддържат брокерите. Правилото е изменяно на няколко пъти след 1934 г., включително с една голяма корекция през 1975 г. Промяната през 2004 г. се счита, че позволява на брокерите-дилъри да увеличат нивото на своя ливъридж, но данните показват, че големите инвестиционни банки всъщност са с по-високо ниво на ливъридж през 1998 г. спрямо 2006 г. [20]

Независимо от начина, по който промяната е повлияла на нивото на ливъридж, отново е много подвеждащо да се характеризира това изменение като дерегулаторно. Основният компонент на промяната е това, че се позволява използването на алтернативен метод за изчисляване приспаданията съгласно правилото за нетен капитал на брокерите-дилъри. [21] Вярно е, че правилото позволява на фирмите да използват математически модели, при изчисляването на нетните си капиталови изисквания, но тези фирми все още са предмет на минимално капиталово изискване.

Целта при промяната на правилото беше да позволи на SEC да регулира холдинговите дружества на консолидирана основа, подобно на Федералния резерв с банковите холдингови дружества. Като такава, промяната се прилага само за холдингови дружества, които все още не са имали основен регулатор, и не отменя никакви ограничения на ливъридж. [22]

Липсата на фокус върху системния риск

По-често срещаната реакция е, че регулаторите трябва да вършат по-добре работата си по регулиране на безопасността и стабилността на компаниите, за да предотвратят следващата криза. Това схващане е свързано с дерегулационния мит, защото неговите привърженици твърдят, че липсата на конкретни видове регулации е причинила пазарната нестабилност. Вследствие на кризата през 2008 г. се твърдеше, че регулаторите биха могли да подобрят стабилността на пазара в бъдеще само ако разширят фокуса си върху наблюдението на системния риск, а не просто съсредоточавайки се върху индивидуалния фирмен риск. [23] Предполага се, че този нов фокус може по-добре да предотврати финансовите затруднения на която и да е институция.

Вярно е например, че новите капиталови изисквания на Базел III налагат регулаторни правила за системен риск (макропруденциални), които преди това не са били използвани в САЩ. Но този факт едва ли е релевантен, защото концепцията за регулаторни органи, фокусирани върху системния риск не е нещо революционно. Една от основните причини за създаването на ФЕД и въвеждането на федерални банкови регулации на първо място беше да се предотврати прехвърлянето на проблемите от финансовия сектор в икономиката като цяло. Тези „нови” макропруденциални инструменти са единствено и само последният опит за окончателното създаване на „правилния“ набор от регулации.

Федералният резерв, Конгресът и Министерството на финансите на САЩ открито дискутират ролята си в процеса на възспиране системния риск и финансова стабилност в продължение на десетилетия. [24]

Като заключение

Митът, че финансовата криза през 2008 г. е причинена от дерегулацията на финансовия пазар продължава да е широко разпространен. Същевременно с него обаче няма доказателства за значително намаляване на обхвата или обема на регулациите на финансовите пазари в САЩ през последните 100 години. Дори регулаторните промени, които се осъществиха по време на администрациите на президентите Роналд Рейгън и Джордж У. Буш наложиха все по-разширяваща се финансова регулаторна рамка. Някои от тези промени позволиха на компании от финансовия сектор да се занимават с дейности, които преди това бяха забранени, но това им се разрешава само под наблюдението на регулаторните органи.

Истинската дерегулация би създала пазар, на който нито една държавна агенция не регулира видовете продукти и услуги, които хората могат да произвеждат и купуват. Такъв пазар не съществува в САЩ в частност на финансовия сектор, а Конгресът все повече затяга регулаторната рамка, поне от 30-те години на миналия век насам. Напълно погрешно е да обвиняваме нерегулирания пазар за кризата. Това е позволило и продължава да позволява на Конгреса да разшири още повече правомощията на регулаторите за микро-управление на дейността на финансовите компании, а американците не са по-добре заради това.

[1] “Transcript of Second McCain, Obama Debate,” CNNPolitics.com, http://www.cnn.com/2008/POLITICS/10/07/presidential.debate.transcript/

[2] Gattuso, L. James. “Red Tape Rising: Regulatory Trends in the Bush Years,” Heritage Foundation Backgrounder No. 2116, March 25, 2008, http://s3.amazonaws.com/thf_media/2008/pdf/bg2116.pdf.

[3] Данните са пригодени към американски долари от 2000 г. Вж. James L. Gattuso, “Meltdowns and Myths: Did Deregulation Cause the Financial Crisis?” Heritage Foundation WebMemo No. 2109, October 22, 2008, http://www.heritage.org/research/reports/2008/10/meltdowns-and-myths-did-deregulation-cause-the-financial-crisis#_ftn5.

[4] Ibid.

[5] Ibid.

[6] Отново пригодени към USD от 2000 г. Вж. Veronique de Rugy and Melinda Warren, “The Incredible Growth of the Regulators’ Budget,” Mercatus Working Paper No. 08-36, September 2008, pp. 3–4, http://mercatus.org/sites/default/files/publication/WP0836_RSP_The_Incredible_Growth_of_the_Regulators_Budget_0.pdf.

[7] Съществуват много погрешни схващания по отношение на Глас-Стигъл и изобщо не е ясно, че финансовите пазари са по-сигурни след влизането му в сила. “The evidence from the pre-Glass-Steagall period is totally inconsistent with the belief that banks’ securities activities or investments caused them to fail or caused the financial system to collapse.” Вж. George Benston, The Separation of Commercial and Investment Banking (New York: Oxford University Press, 1990), p. 41.

[8] GLBA, параграф №101. http://www.gpo.gov/fdsys/pkg/BILLS-106s900enr/pdf/BILLS-106s900enr.pdf.

[9] GLBA промени регулаторната рамка и по този начин надзорът се осъществява от една-единствена институция, вместо три отделни. Вж. Norbert J. Michel, “The Glass–Steagall Act: Unravelling the Myth,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3104, April 28, 2016, http://www.heritage.org/research/reports/2016/04/the-glasssteagall-act-unraveling-the-myth.

[10] Dafna Avraham, Patricia Selvaggi, and James Vickery, “A Structural View of U.S. Bank Holding Companies,” Federal Reserve Bank of New York Economic Policy Review (July 2012), p. 67, http://www.newyorkfed.org/research/epr/12v18n2/1207avra.pdf

[11] Federal Trade Commission, “In Brief: The Financial Privacy Requirements of the Gramm-Leach-Bliley Act,” https://www.ftc.gov/tips-advice/business-center/guidance/brief-financial-privacy-requirements-gramm-leach-bliley-act

[12] Вж. R. Alton Gilbert, “Requiem for Regulation Q: What It Did and Why It Passed Away,” Federal Reserve Bank of St. Louis, February 1986, pp. 22–37, https://research.stlouisfed.org/publications/review/86/02/Requiem_Feb1986.pdf

[13] Вж. Gilbert, “Requiem for Regulation Q.”

[14] Вж. Gillian Garcia et al., “The Garn-St. Germain Depository Institutions Act of 1982,” Federal Reserve Bank of Chicago Economic Perspectives, Vol. 7, No. 2 (March 1983), pp. 3–31.

[15] Вж. Norbert Michel, “Fixing the Dodd–Frank Derivatives Mess: Repeal Titles VII and VIII,” Heritage Foundation Backgrounder No. 3076, November 16, 2015, http://www.heritage.org/research/reports/2015/11/fixing-the-doddfrank-derivatives-mess-repeal-titles-vii-and-viii.

[16] International Swaps and Derivatives Association, “The Value of Derivatives,” 2014, http://www2.isda.org/about-isda

[17] До 1974 г. министерството на земеделието регулира фючърсния пазар, а първият регулаторен закон е Grain Futures Act от 1922 г. Вж. Roberta Romano, “A Thumbnail Sketch of Derivative Securities and Their Regulation,” Maryland Law Review, Vol. 55, No. 1 (1996), http://digitalcommons.law.yale.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=2985&context=fss_papers

[18] Katerina Simons, “Interest Rate Structure and the Credit Risk of Swaps,” Federal Reserve Bank of Boston, New England Economic Review (July/August 1993), https://www.bostonfed.org/economic/neer/neer1993/neer493b.pdf

[19] Вж. Board of Governors, FDIC, OCC, “Joint Implementation Plan: стр. 301–326 от Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act,” 2011, http://www.occ.treas.gov/publications/publications-by-type/other-publications-reports/pub-other-joint-implementation-plan.pdf

[20] U.S. Government Accountability Office, “Financial Markets Regulation: Financial Crisis Highlights Need to Improve Oversight of Leverage at Financial Institutions and across System,” GAO–09–739, July 2009, p. 41, http://www.gao.gov/new.items/d09739.pdf и Andrew Lo, “Reading About the Financial Crisis: A 21-Book Review,” Journal of Economic Literature, Vol. 50, No. 1 (March 2012), pp. 151-178, http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1949908

[21] “Securities and Exchange Commission: Alternative Net Capital Requirements for Broker-Dealers that Are Part of Consolidated Supervised Entities, Final Rules,” Federal Register, Vol. 69, No. 118, June 21, 2004, http://www.sec.gov/rules/final/34-49830.pdf 

[22] Erik R. Sirri, “Speech by SEC Staff: Remarks at the National Economists Club: Securities Markets and Regulatory Reform,” U.S. Securities and Exchange Commission, April 9, 2009, http://www.sec.gov/news/speech/2009/spch040909ers.htm

[23] Вж. David Beim and Christopher McCurdy, “Federal Reserve Bank of New York Report on Systemic Risk and Bank Supervision,” August 18, 2009, discussion draft, p. 14, https://publicintelligence.net/federal-reserve-bank-supervision-report/

[24] https://fraser.stlouisfed.org/docs/historical/federal%20reserve%20history/bog_members_statements/laware_19910509.pdf

Advertisements

Проблемът с неправилните влогове и в частност със средствата по разплащателни сметки

Депозиране на заместими стоки или т.нар. неправилен влог

Често желаем да депозираме не конкретни неща (като картина, бижу), а заместими стоки (като барел петрол, куб. м. газ, бушел пшеница, хиляда лева). Депозирането на заместими стоки е влог, тъй като основните елементи – пълната наличност на депозираните стоки, както и задължението на влогоприемателя съвестно да ги пази, са същите като при правилния влог. Единствената разлика между депозирането на заместими (правилен влог) и конкретни стоки (неправилен влог) е, че при първия случай те са неразличими, смесват се една с друга понеже имат еднакви качества. Това може да поради мисъл у някого, че при депозиране на заместима стока се прехвърля собствеността върху нея. Когато вложителят отиде да я изтегли, той ще трябва да се задоволи с факта, че няма как да получи абсолютно същата стока, която е вложил, защото поради заменяемостта на депозираната стока тя се е смесила с подобните на нея стоки (например вложителят няма как да получи абсолютно същите левови банкноти). Депозирането на заместими стоки, което въплъщава в себе си съставните части на договора за влог, се нарича неправилен договор за влог, тъй като една от съставляващите го части е различна (при договора за правилен влог или депозиране на конкретна стока, собствеността не се прехвърля, вложителят продължава да е собственик на стоката, докато при депозиране на заместими стоки у хората остава убеждението, че собствеността върху депозираната стока се прехвърля върху влогоприемателя). Въпреки това трябва да отбележим, че същността на неправилния влог остава непроменена. Следователно фундаменталната същност на влог е присъща за неправилния влог: задължението на влогоприемателя да се грижи и съхранява депозираната стока. При неправилния влог (на заместими стоки) винаги е налице незабавна наличност в полза на вложителя, който във всеки един момент може да отиде до склада, резервоара, банката и да изтегли вложенията си. Изтеглената стока ще има същия еквивалент по отношение на количество и качество като депозираната.

Икономическaта и социална функция на неправилните влогове

Депозирането на заместими стоки (като пари), известни още като неправилни влогове, изпълняват важна социална функция, която не може да бъде изпълнена от правилните влогове (депозиране на конкретни стоки). Би било безсмислено и скъпо да поставяме депозирания петрол в отделни номерирани контейнери, или парите в индивидуално номериран и запечатан плик. Въпреки че тези крайности биха представлявали по своята същност примери на правилен влог, при който собствеността не се прехвърля, те биха означавали намаляване на ефективността и увеличаване на разходите, които са резултат от третирането на индивидуалните вложения като едно цяло. Вложителят е щастлив, когато получава вложеното в същото количество и качество.

Неправилните влогове имат и друго предимство. При правилните влогове (депозирайки конкретна стока) влогоприемателят не е отговорен при загуба на стоката, породена от фатален инцидент или природно бедствие, докато при неправилните (депозирайки заместима стока), влогоприемателят е отговорен, дори в случай на природно бедствие.

От това следва, че в допълнение към традиционните предимства като незабавната наличност и съхранението на стоката, неправилните влогове изпълняват функцията на застраховка срещу загуба поради фатален инцидент.

Същественият елемент в паричния (неправилен) влог

При неправилния влог, задължението за охраняване и поддържане на депозираната стоката, което е съществен елемент при всички влогове, приема формата на задължение винаги да се поддържа пълната наличност на стоката при поискване от вложителя.

С други думи, докато при правилния влог конкретната стока трябва постоянно да се охранява отделена от останалите, при неправилния влог това, което трябва да бъде постоянно съхранявано и на разположение на вложителя е това, което е равно по количеството и качеството на първоначално вложената стока. Това означава, че и при неправилния влог задължението на влогоприемателя стоката да бъде винаги налична за вложителя при първоначалното количество и качество е присъщо.

Тази наличност, макар стоките непрекъснато да се заменят с други подобни на тях, е еквивалент на поддържането на вложената конкретна стоката при правилен влог. С други думи, влогоприемателят на заместими стоки може да използва конкретна заместима стока за лична употреба или да за върне на друг вложител при поискване дотолкова, доколкото той поддържа на разположение 100%-ови резерви на депозираните стоки. Ако приятел ви даде 200 лева с целта да ги съхранявате, вие сте задължени да имате 200 лева в случай, че той си ги поиска. Може да правите каквото искате с неговите пари, но трябва да съхранявате 200 лева във всеки един момент.

Логиката зад установяването на неправилния влог се основава на универсални принципи на правото и регламентира задълженията за отговорно пазене и непрекъсната наличност на стойността на вложената стока. В конкретния пример с вашия приятел – задължението ви за непрекъсната наличност на сумата от 200 лева изисква 100%-ов резерв.

Какви са последствията от неспазване основните задължения на влогоприемателя при неправилния влог?

Когато е налице неизпълнение на задължението за съхраняване на заместима стока при неправилен влог, логичната последица е да се обезщети вложителя, а ако влогоприемателят е действал чрез измама и си е служил със стоката за своя лична изгода, той е извършил престъплението на присвояване.

Ето защо при договор за правилен влог, ако влогоприемател приеме на влог картина и в последствие я продаде, той е извършил престъпление.

Същото престъпление е извършено, ако влогоприемател на заместими стоки в последствие ги използва с цел да извлече печалба от тях, без да се поддържа необходимите 100%-ови резерви през цялото време, независимо, че чрез закон се позволява на търговските банки в дадена страна да поддържат задължителни резерви на малка част от парите, получени под формата на неправилен влог – т.нар. demand deposits; депозити на виждане (до поискване).

Съществени разлики между два коренно различни договора – паричен (неправилен) влог и паричен заем

Съществени разлики между два коренно различни договора

Забележка: паричният заем не приема формата само и единствено на банков кредит, депозитът също е вид паричен заем.

7 възможни правни класификации на договора за банков депозит в една система на банкиране с частичен резерв

  • Налице е заблуда или измама – извършено е незаконно присвояване и договорът е недействителен (корумпираният произход на банкирането с частични резерви);
  • Не е налице измама, а грешка при договарянето – недействителен договор;
  • Не е налице грешка при договарянето, но и двете страни се стремят към своя мотив за сключеното споразумение – договорът е недействителен поради несъвместими по своето същество мотиви;
  • Дори и несъвместимите мотиви да се приемат за съвместими договорът е недействителен, тъй като е невъзможно да бъде изпълнен (без наличието на институцията централна банка);
  • Допълнителен аргумент: дори ако „законът за големите числа“ имаше законна сила (което не е така) договорът би бил алеаторен по своята същина (той не би бил нито депозит, нито договор за заем);
  • Изпълнението на договора пряко зависи от правителствено нареждане (привилегия) и наличие на централна банка, която да национализира паричната единица, да наложи официално платежно средство и да създаде ликвидност;
  • Във всеки случай договорът е недействителен, тъй като създава сериозна вреда на трети лица (икономическа криза, влошена от централната банка) – много по-голяма вреда от тази, която фалшификатор на пари би създал.

Използвана литература: Jesus Huerta de Soto – Money, Bank Credit, and Economic Cycles

Капитализъм ≠ банкиране с частични резерви – Франк Холенбек

Автор: Франк Холенбек. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Капитализмът е обвиняван за сегашното ни пагубно икономическо и финансово положение и непрестанните икономически цикли. Подкрепата за капитализма в световен мащаб се руши. В глобално проучване на общественото мнение 25 процента (с 2 процента повече от 2009 г.) от анкетираните считат свободното предприемачество за „дефектно и нуждаещо се от замяна“. Броят на испанците, подкрепящи тази гледна точка се е увеличил от 29 процента през 2009 г. до 42 процента през 2012 г.. Това е и най-високият процент сред анкетираните. В Индонезия процентът се е увеличил почти два пъти – от 17 на сто до 32.

Повечето (ако не всички) икономически бумове и спадове са причинени от кредитна експанзия на финансовия сектор. Анкетираните неправилно считат, че финансовата система, базирана на банкиране с частични резерви, е неразделна част от капитализма. Това не е вярно. Тя е измамна и трябва да бъде третирана като такава, защото нарушава правото на собственост.

В миналото сме имали депозитни и кредитни банки. Хората, вложили парите си в депозитна банка, са били наясно, че парите са там и с тях покриват разходите си. Депозирането е било безопасно. Кредитирането обаче не. Хората са предоставяли пари на кредитните банки, знаейки че е можело и да загубят предоставеното. В замяна са получавали лихва – компенсация за поетия от тях риск и ниските им времеви предпочитания. [1]. Банкерите, които са използвали депозитите за кредитиране, са рискували да увиснат на някое дърво.

В началото на деветнадесети век обаче двете банкови функции (депозитна и кредитна) биват обединени в една нова финансова институция – търговска банка. Много бързо тези нови банки осъзнават, че могат да използват наличните депозити за предоставяне на кредити и съзнателно са извършвали измами. Правителствата от своя страна осъзнавали, че тази банкова измама е чудесен начин за финансиране на държавни разходи и приемат закони, които да направят тази измама законна. Едно тълкуване на закона в Обединеното кралство се превръща в модел за последващото банково законодателство.

Фоли срещу Хил, 1848 г.:

“Парите, от момента на влагането им в една банка престават да бъдат собственост на вложителя; те са вече собственост на банкера, който е обвързан със задължението да изплати при поискване сума, равна на вложената при него…Парите, които са под опеката на един банкер, са негова собственост и той е в правото си да се разпорежда с тях както реши за добре; той е невинен пред вложителя ако ги изложи на риск, ако спекулира с тях; не е задължен да ги съхранява, отнасяйки се с тях като чужда собственост; но той разбира се трябва да отговаря за вложената сума, защото се е съгласил да я изплати при поискване на вложителя.”

С други думи, когато поставите парите си в една банка те вече не са ваша собственост. Банката може да се разпорежда с тях както реши за добре. Тя може да отиде в казиното и да играе на рулетка с тях. Това не е измама според законодателството и единственото изискване към банката е да управлява т.нар. схема на Понци и да Ви изплаща депозирани от другиго пари в случай, че е загубила Вашите. Тази легализация на измамите е една от основните причини никой да не е в затвора след събитията през 2008 г.

Основната причина за финансовите паники през деветнадесети век е тази измамна природа на банкирането с частични резерви. Тя позволява на банките да създават кредитна експанзия, която води до цикли на бумове и спадове. Ако обаче кредитът нараства с темпото на спестяванията [2] тези цикли ще са единствено в миналото. Критиците на златния стандарт [3] обикновено посочват тези цикли като доказателство, че златният стандарт не е бил успешна парична система. Обаче не той е причинил тези финансови паники. Истинската причина е, че по време на златния стандарт е било налице и банкиране с частични резерви. Всъщност той до голяма степен ограничава тежестта на тези кризи, защото ограничава размера на паричния мултипликатор.

Ето защо през началния период на банкиране в САЩ някои нечестни банкери са се установили на най-недостъпните места. Целта им е била да си гарантират, че малцина действително ще ги посетят и ще пожелаят да превърнат искове за злато в реална злато, тъй като банките са създали искове, надвишаващи размера на реалното злато в трезорите им.

Системата на Федералния резерв в САЩ е създадена след паниките през 1903 г. и 1907 г. за да компенсира отрицателното въздействие на банкирането с частични резерви. Сто години след създаването й на парите вече не им е присъща функцията съхраняване на стойността, а светът преживя две от най-тежките си финансови кризи. Вместо да създаде противовес, централната банка увеличава размера на звяра.

Резултатите от глобалната анкета за капитализма също така сочат, че почти половината (48%) от анкетираните са на мнение, че проблемите на капитализма могат да бъдат разрешени чрез допълнителни регулации. Настоящият президент на Федералния резерв Джанет Йелън е на мнение, че регулациите, а не лихвените проценти трябва да бъдат основният инструмент с който да се избегнат последващи скъпоструващи бумове и спадове. Това е изключително наивно. В момента разполагаме с повече служители, чиято задача е спазването на законовите регулации, отколкото банкови служители, които да отпускат кредити. Банките винаги ще бъдат в състояние да използват нови технологии и финансови инструменти, чрез които да са една крачка пред регулаторните органи. А ние ще продължаваме да бинтоваме система, която е изгнила до мозъка на костите си. Банкирането в сегашния му вид не е капитализъм. То е измама и крони капитализъм, съхранявано в състояние на платежоспособност с все по-отчаяни правителствени интервенции. При банкиране със 100%-ови резерви [4] банките ще бъдат като всеки друг бизнес и няма да се нуждаят от каквато и да е регулация.

[1] – Времевите предпочитания са основна концепция в „Австрийската теория”. Още основоположникът на школата К. Менгер е заявил, че хората имат различни времеви предпочитания (time preference) и затова винаги има разлика в оценката им на две количествено и качествено еднакви блага, различаващи се по наличност във времето (т.е. сегашни и бъдещи). Човек винаги предпочита „сега” и когато има високи времеви предпочитания означава, че не е склонен да спестява, а да потребява. Обратното е при ниски времеви предпочитания – той е склонен да спестява и го прави.

[2] – Това означава отпусканите под формата на кредит средства да са само и единствено спестени средства, а не банкови финансови институции да създават „от въздуха” необезпечени пари.

[3] – Като цяло на банкирането със 100%-ови резерви.

[4] – При такава система банките нямат привилегията да се възползват от получените вложения по т.нар. “demand deposits” (депозити до поискване, на виждане или разплащателни сметки). В миналото те са били задължени да ги съхраняват и са получавали премия за това, но с времето банковите дефиниции и продукти са се размили, а в наши дни измамите са узаконени.

Централните банки са истинската причина за неравенството в доходите – Франк Холенбек

Автор: Франк Холенбек. Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Пропастта между богатите и бедните продължава да расте. През 1975 г. най-заможният 1% от населението притежава 8% от  икономическото богатство. Днес вече притежава над 20%. Това е поразителна промяна от 50-те и 60-те, когато най-богатите са притежавали малко над 10%. Изследване на Емануел Саес показа, че между 2009 и 2012 г. реалният им доход е скочил с 31.4%. Най-богатите 10% сега получават 50.5% от всички доходи, което е най-високата стойност откакто започват да се записват данни през 1917 г. Най-богатите стават все по-богати, все по-бързо.

Повечето от литературата за неравенството в доходите е дело на преподаватели от социологическите катедри на университетите. Според тях причини за неравномерното разпределение на богатството са технологията, намаляващата роля на профсъюзите, спадът в реалната стойност на минималната работната заплата и любимата изкупителна жертва на всички – нарастващото значение на Китай.

Тези фактори може и да играят роля, но други са истинските причинители на неравенството в доходите. Единият фактор е необходим, но другият не е.

В една капиталистическа икономика цените и печалбата играят решаваща роля за разпределението на ресурсите, където са най-необходими, и за използването им в процеса на производство на стоки и услуги, които най-добре съответстват на потребителските нужди. Когато Apple поема риска и започва да произвежда iPad много коментатори са очаквали това да се превърне в пълен провал. Но резултатът е успех и печалби, като в същото време това изпраща сигнал до другите производители, че хората искат повече от този продукт. Печалбите бяха награда за поетия риск. Печалбата е мотивът, който ни дава множество нови продукти и непрестанно подобряващ се стандарт на живот. Въпреки това печалбата и неравенството в доходите вървят ръка за ръка. Не можем да имаме едното без другото и ако опитаме да елиминираме някое, ще елиминираме, или значително намалим, и другото. Неравенствата в доходите са неделим резултат от характерните за капитализма печалба и загуба; те не могат да бъдат отделени.

Маргарет Тачър разбираше добре тази неделимост. Веднъж тя каза, че е по-добре да има големи неравенства в доходите и всички да са близо до върха на стълбата, отколкото да има малки различия и всички да са близо до основата ѝ.

Въпреки това средната класа потъва в бедност – това не е изкачване по стълбицата. През периода между 1979 г. и 2007 г. доходите на средните 60% са се покачили с по-малко от 40% докато инфлацията е била 186%. Според изследването на Саес за останалите 99% реалният доход се е повишил едва с 0.4% между 2009 г. и 2012  г. Обаче това не помага за възстановяване на загубата от 11.6%, случила се между 2007 и 2009 г. – най-големият двугодишен спад от Голямата депресия насам.  Когато коригираме спрямо инфлацията, се оказва, че работещите на минимална заплата в действителност печелят по-малко сега, отколкото са печелили преди 50 г.

Това ни води към втория нежелан и несправедлив източник на неравенство в доходите – създаването на пари от въздуха, или законната фалшификация на централните банки. Не би трябвало да ни изненадва, че растящата разлика в доходите съвпада с приемането на фиатните валути по целия свят. Всеки долар, който централната банка създава, облагодетелства първите притежатели на парите – правителството и банковия сектор – за сметка на тези, до които достига по-късно – работещите на заплати и беднитe [1]. От създаването на необезпечената валутна система през 1971 г., доларът е изгубил 82% от стойността си, докато банковият сектор е нараснал и от 4% вече е 10% от БВП.

Централната банка не създава нищо реално – нито ресурси, нито стоки и услуги. Когато тя печата пари, това е причина цената на сделките да се увеличава. Изконната количествена теория на парите ги свързва с всичко, което може да се купи с тях, включително активите. Когато централната банка създава пари, трейдърите, хеджфондовете и  банките първи се възползват от растящата волатилност и от възходящия тренд при цените на активите. Също така фючърсите и други деривати върху обменните курсове и лихвените проценти са  били ненужни до 1971 г., тъй като тогава не е имало необходимост от хеджиране. Централната банка е отговорна за този добавен риск- волатилност и скок в цените на активите, неоправдан от фундаментите.

Банковият сектор беше способен значително да увеличи печалбите или вземанията си по отношение на продуктите и услугите. Обаче повече вземания за един сектор, който по същество не произвежда нищо с истинска стойност, означава по-малко вземания на реални стоки и услуги за всички останали. Ето защо фалшифицирането е незаконно. Следователно централната банка играе водеща роля като “реципрочен Робин Худ”, увеличавайки икономическия пай, отиващ при богатите, като бавно потапя средната класа в бедност.

Джанет Йелън наскоро каза “Благодарна съм, че…инфлацията ще се върне обратно близо до нашата дългосрочна цел от 2 процента”, демонстрирайки своята ангажираност с институционализираната политика на кражба и преразпределение на богатството. Европейската централна банка не е по-различна. Нейната стратегия LTRO [2] се състоеше в даване на дългосрочни заеми на банките при съмнителни обезпечения с цел последните да купуват правителствени облигации, като по този начин средствата бързо да се депозират обратно в централната банка, за да бъдат отпускани още евтини заеми за купуване на държавни облигации. Това нямаше нищо общо с ликвидността, всичко беше за повишаване на банковите печалби. Ето защо всяко евро, което централната банка създава, е данък за всеки, който използва евро. Това е данък върху кешовите баланси. Тя взема от работещите хора, за да дава на богатите европейски банкери. Това е очевидна монетаризация на дълга  през задната врата, при която банковият сектор действа като посредник и получава хубаво, сочно парче. Същата логика важи и за преразпределението, създавано от изплащането на лихви по резерви на американските банки.

Притеснени от неравенствата в доходите, президентът Обама и демократите предложиха още по-високи данъци за богатите и увеличаване на минималната работна заплата. Те неправилно се фокусират върху резултата, вместо върху причинителя на  доходните неравенства. Ако успеят, ще хвърлят бебето заедно с водата от ваната. Ако сериозно искат да намалят неравенството, трябва да се концентрират върху главния им причинител – централната банка.

През 1923 г. Германия се връща към предвоенната си валута и златния стандарт почти без да притежава злато. Прави го, заклевайки се никога да не печата отново. Ние трябва да направим същото.

[1] – Това е т.нар. ефект на Кантийон. Тези, които са най-близо до процеса на емитиране на пари, са в благоприятно положение за сметка на тези, които са най-далеч.

[2] – ЕЦБ предоставя дългосрочна ликвидност на търговските банки чрез т.нар. дългосрочни операции за рефинансиране (LTRO) с целта да стимулира кредитирането.

Борбата на централната банка със злото, наречено дефлация

След Първата световна война и по време на Голямата депресия, Джон Мейнард Кейнс, който често е наричан „бащата на модерната макроикономика“, създава теория, чрез която твърди, че правителството трябва да предприеме действие и да контролира лихвените проценти, за да стабилизира ценовите равнища. Например централната банка трябва да „понижи лихвения процент при склонност на покачване на цените и да го повиши при склонност към спад на ценовите равнища“. Това е политика на централните банки и в наши дни. С повишаващите се нива на безработица на запад до Втората световна война, Кейнс разширява своята теория и включва нуждата от държавна намеса, която да стимулира съвкупното търсене (комбинация от потребление, инвестиции и правителствени разходи, или C + I + G) чрез предоставяне на стимули и същевременно да обезкуражи склонността към спестяване. Теорията също така насърчава дефицитното харчене по време на криза (които дефицити обаче трябва да бъдат компенсирани от излишъци  по време на растеж), тъй като това според него би бил най-прекият път правителството бързо да стимулира съвкупното търсене и да съживи икономиката. Тези идеи са приети от повечето западни правителства от 30-те до 60-те години на миналия век, до момента, в който настъпва т.нар. период на стагфлация, който опровергава ядрото на кейнсианската интервенционистична теория. По същото време Австрийската школа главно чрез Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек отрича теориите на Кейнс. Същото прави и Милтън Фридман, икономист от Чикагската школа. Идеите на Чикагската школа се прилагат в различна степен през 80-те години на миналия век в страни като САЩ, Великобритания, Нова Зеландия, Австралия. Настъпването на кризата през 2008 г. накара водещите централни банки да увеличат значително размера на балансите си. Федералният резерв има активи на стойност 925 млрд. долара през септември 2008 г., през ноември същата година те са вече 2.2 трлн. долара, а към 19.08.2015 г. – 4.5 трлн. долара, Европейската централна банка – през септември 2008 г. активите й са 1.5 трлн. евро, през октомври същата година са 2 трлн. евро, през юли 2012 г. са 3 трлн. евро; през януари 2015 г. са 2.2 трлн. евро, в същия месец президентът на банката Марио Драги обяви, че ЕЦБ започва количествено улеснение и до септември 2016 г. ще налее 1 трлн. евро, Японската централна банка: в началото на 2008 г. активите й са 1 трлн. долара, август 2015 г. – 2.9 трлн. долара, Китайската централна банка: в началото на 2008 г. – 2.3 трлн. долара, август 2015 г. – 5.5 трлн. долара, Английската централна банка – през септември 2008 г. активите й са 100 млрд. британски лири, през октомври същата година са вече почти 300 млрд. лири, а към август 2015 г. – 400 млрд. лири.

Всички те въведоха кейнсианските стимули и наляха още повече свежо напечатани пари в икономиките (ЦБ на САЩ, ЕС, Китай и Япония имат обща стойност на активите 5.5 трлн. долара в началото на 2008 г., а през август 2015 г. тези активи са набъбнали до 14.4 трлн. долара), опасявайки се от настъпване на дефлация. Всъщност централните банки никога не са спирали да увеличават паричното предлагане, a и официално от края на миналия век обявяват целта си – годишна инфлация от малко под 2 на сто:

  1. Федерален резерв на САЩ – М3 (1960-1972 г.)М3 (1972-1990 г.); източник; инфлация от 1950 насам.
  2. Европейската централна банка – парично предлагане (М1* и М3**); източник.
  3. Aнглийската централна банка – парично предлагане; източник. инфлация от 1950 насам

Макроикономическа теория може да бъде разглеждана като самоизпълняващо се пророчество. Тя е базирана на агрегатни (съвкупни) величини, и следователно въздействието й ще се усеща от точно тези съвкупни величини. В действителност обаче съвкупната величина или която и да е друга безформенаединица не действа, само индивидите действат. В своята „America’s Great Depression“ Мъри Ротбард пише „според австрийската теория на бизнес циклите, депресиите произтичат от смущения, генерирани от парична интервенция. Увеличаване на парите в обращение и кредита от страна на банковата система предизвиква цикъла на бум и спад“. Ротбард обяснява също, че е абсурдно да се предположи, че всички предприемачи едновременно предприемат еднакви действия, водещи до бумове и спадове отнасящи се до всички области на икономиката – „в напълно свободен пазар няма да има струпване на грешки, тъй като не всички предприемачи ще допуснат една и съща грешка по едно и също време…При разглеждане на основните тенденции в икономиката веднага става ясно, че тези тенденции се предават през единната разменна единица – парите. Парите са свързващото звено на всички икономически дейности. Ако една цена се покачва, а друга се понижава можем веднага да направим извод, че търсенето се измества от един отрасъл в друг; но ако всички цени се движат нагоре или надолу едновременно, то някаква промяна е настъпила в цялостната парична сфера”.

Освен това, Кейнс в увода към своята „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ отправя силното твърдение, че „класическата“ теория (или с други думи теорията за свободен пазар) се прилага само при специални обстоятелства, докато неговата „обща” теория се прилага при всякакви обстоятелства. Въпреки това идеята на Кейнс за силна правителствена намеса е подкрепена единствено по време на криза. Тежкото положение на най-засегнатите от която и да е криза или бедствие винаги води до съпричастност у техните сънародници. Въпреки това, нашите емоционални реакции и желания да се помогне на хората в нужда не трябва да са извинение за прилагане на „общата“ теория.

* М1 (тесни пари) –  валутата, т.е. монети и банкноти в обращение плюс разплащателните сметки.

** М3 (широки пари) – включва М1, М2 (срочни депозити, спестовни депозити, депозити в чуждестранна валута) и споразумения за обратно изкупуване, дялове и акции, дългови сертификати.

Финансовата дерегулация в САЩ, която така и не се осъществи – Норбърт Мичъл

Автор: Норбърт Мичъл

Защо пиша толкова много за мита, че дерегулацията на финансовите пазари причини финансовата криза? Защото това грешно твърдение се разпространи толкова надлъж и нашир, че някои хора, които иначе са приятелски настроени към идеята за свободни пазари, го приемат за истина.

Така че ще пробвам отново – финансовите пазари не са били дерегулирани по какъвто и да е начин през последните 100 години.

Вярно е, че федералните регулаторни органи промениха много правила и регулации, но идеята, че нововъведените правила се равняват на дерегулация е напълно погрешна. Федералните регулаторни органи все повече определят какво могат и какво не могат да правят банковите и небанкови финансови посредници.

Миналата седмица, когато моят приятел Марк Калабрия дискутира по темата, той спомена някои доказателства, които бях пропуснал: свидетелските показания на Тод Коновър през 1980 г.

Коновър е ръководител на Службата за валутен контрол (Office of the Comptroller of the currency) през периода 1981-1985 г., а неговите показания от 1984 г. са достъпни на интернет страницата на Федералната резервна банка на Сейнт Луис. Те са още едно доказателство, че банките не са дерегулирани.

Но те също така служат като доказателство, че изтъкваните от закона Дод-Франк и базелското споразумение за капитала (Basel III) т.нар макро-благоразумни регулации не са толкова нови, колкото регулаторите искат да ни внушат.

Според тях новите регулации ще направят пазарите по-безопасни, защото сега регулаторните органи ще се фокусират върху безопасността на цялата система (макро-изглед), а не само върху тази на отделните банки.

Очевидно е, че думата „нов” също има различно значение за Вашингтон, защото от показанията на Коновър става ясно, че тези макро-благоразумни регулации не са нещо ново в традиционния смисъл на думата.

(Нужно е да бъде припомнено, че Коновър е окачествен като главен дерегулатор през 1980 г. за ролята си в разрешаването на банките да заобикалят ограниченията, наложени от Закона Глас-Стигъл)

Първият важен момент е подзаглавието на стр. 209 от писмените показания на г-н Коновър: ‘’Ролята на надзора е да се поддържа системна стабилност’’. Системна стабилност? През 1984 г.? Как е възможно това? Има и още. На стр. 214 Коновър казва:

“Нашият надзор върху банки от всякакъв размер е подобрен чрез създаването на Industry Review Program. Тази програма включва компютъризирана информационна система за събиране на информация относно концентрация върху промишлен отрасъл на отделните банковите портфейли и на банковата система като цяло.“

А на стр. 216

“В допълнение към по-зачестилите изследвания, проверяващите ще следят тенденциите и развитието в банките между отделните изследвания. Този нов подход води до почти постоянно наблюдение на всяка една от нашите най-големи банки.

Сега сме по-способни да идентифицираме и да отделим внимание на отделни елементи от надзора на големите банки.“

Може би Службата за валутен контрол е единствения регулатор фокусиран върху системния риск? Не точно.

През 1996 г. Федералният резерв се справя със системния риск чрез своята нова рейтингова система за финансовите институции, известна още като CAMELS (Преди промяната Федералният резерв е използвал системата CAMEL; промяната през 1996 г. просто добавя буквата „S“, означаваща чувствителност към пазарния риск).

Сами по себе си тези два факта правят доста трудно за доказване твърдението, че федералните регулаторни органи не са били фокусирани върху риска на цялата система преди кризата от 2008 г.

Свидетелството съдържа много други интересни подробности, които звучат натрапчиво познати в епохата след 2008 г. Например какво ще кажете за идеята, че регулаторите се нуждаят от повече информация от другите регулатори?

Според Коновър това не е било така през 1980 г., стр. 338:

“Така че на първо място бих казал, че разполагаме с инструментите, чрез които да получим информацията, от която се нуждаем. Имаме ли нужда от нови правомощия или инструменти от този род? Според мен не.“

В най-добрия случай господин Коновър е сбъркал. Но неговото изявление показва, че регулаторите винаги са имали достъп до всяка необходима за тях информация (като се започне от около стр. 223, където Коновър споменава за взаимодействие с Комисията по ценните книжа и борсите, дори срещу банкови холдинги от най-високо ниво).

Независимо от степента на отслабване на регулациите, истината е, че от много дълго време американските банки не са в състояние да оперират без съгласието на регулаторните органи.

Проблемът във финансовата система никога не е бил дерегулацията. Проблемът се състои в свръхрегулацията и обобществяването на риска.

Регулаторните органи буквално се опитват да структурат по определен начин пазарите, като понякога това се осъществява с помощта на индустрията – допълнителна причина за премахването на настоящата система. И докато регулаторите управляват на микро ниво, правителството осигурява финансова предпазна мрежа за фирмите и техните кредитори.

Но регулаторите не знаят по-добре от когото и да е кой е „правилният“ начин за създаването на определен отрасъл. Те нямат познания относно това кои са твърде рисковите активи.

Неуспешните базелски споразумения са перфектен пример. Но няма значение колко неефективни са правилата, федералните регулаторни органи продължават да въвеждат нови и се въвличат във фантазията, че могат да създадат безопасна финансова система.

Нивото на микроуправление отдавна достигна абсурдни нива и свидетелство за това са показанията на Коновър, които демонстрират средата, в която банките са оперирали в продължение на десетилетия. Ето само няколко цитата, които започват на стр. 218:

  • През 1983 г. Службата за валутен контрол издава специфични процедури, които банките трябва да следват при отпускане на заем;
  • Тъй като обезщетението за евентуални загуби по кредити (APLL) е първото ниво при защита срещу лошите кредити, ние предприемаме допълнителни стъпки за оценка на адекватността на APLL на дадена банка спрямо общия риск в портфейла й;
  • Адресирайки този проблем разработваме по-специфични критерии при оценката на адекватността на резервите и чрез съсредоточаване върху изследване на големите банки, за да се уверим, че резервите им са адекватни;
  • По-строги капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация на най-големите банки в страната;
  • Както друго средство за осигуряване на достатъчен капитал, Службата за валутен контрол ще проучи внимателно политиките на всяка банка при изплащане на дивидент, взимайки предвид капиталовата й структура;
  • Банките да са поставени под специално наблюдение, ако са особено уязвими от подкопаване на доверието на пазара, или се уповават на определен пазар за финансиране се счита за прекомерно;
  • И накрая, където съществува голям размер волатилни задължения, ние ще изискваме по-голям процент на ликвидните активи.

Списъкът продължава. Всеки, който смята, че САЩ имат (или са имали) банкова система, базирана на свободен пазарен принцип трябва поне да разгледа показанията.

И всеки, който си смята, че сегашната система е по-безопасна благодарение на новите базелски споразумения трябва да погледне от по-близо това, което казва Коновър през 1984 г. Особено това на стр. 219:

“Съгласно регулациите на Службата за валутен контрол и Федералната корпорация по депозитно застраховане всички банки, независимо от размера си трябва да поддържат минимално съотношение на капитал от първи ред към общата стойност на активите от 5,5 на сто. Изпълнението на това задължения изисква повече от 200 национални банки да повишат общата стойност на капитала си с над 5 млрд. долара. Федералният резерв предлага подобни насоки.

По-строгите регулаторни капиталови изисквания ще засилят тенденцията към по-силна капитализация от най-големите банки в САЩ. Така например през първото тримесечие на 1984 г. средното съотношение на капитала от първи ред към общата сума на активите възлиза на 5,67 на сто за холдинговите дружества на 11-те международни банки, надзиравани от Службата за валутен контрол. Това е с почти 16 процента по-високо ниво от средното в тези банки преди две години.“

Лицата, които определят правителствените политики трябва да преосмислят начина, по който се отнасят към банките и другите финансови институции. Време е да разберат, че третирайки ги като нещо специално в сравнение с другите бизнес начинания не спомага за утвърждаването им на пазара, а точно обратното. Не трябва да очакваме различен резултат този път.

Невидимите последици от политиката на нулеви лихвени равнища

В една динамична икономика едно действие не предизвиква само една последица, а серия от различни последици. Причината за първата последица е лесно разпознаваема, но за следващите последици, които се появяват на по-късен етап, не е. Фредерик Бастиа описва това явление през 1850 г. в своето новаторско есе “Това, което се вижда и това, което не се вижда“:

„В сферата на икономиката, едно действие, обичай, институция, закон не пораждат само един ефект, а серия от ефекти. От тези ефекти само първият е незабавен: той се появява едновременно с причината – той е видим. Другите се проявяват впоследствие – те не са видими. Щастие е, ако могат да се предвидят.

Разликата между добрия и лошия икономист е, че единият се придържа към видимия ефект, а другият обръща внимание не само на ефекта, който се вижда, а и на този, който трябва да се предвиди.

Тази разлика е огромна, защото почти винаги, когато незабавното следствие е благоприятно, следващите последствия са гибелни, и обратното. Откъдето следва, че лошият Икономист преследва малко благо в настоящия момент, което ще се последва от голямо зло в бъдеще, докато истинският икономист преследва голямо благо в бъдеще, с риск за малко зло в настоящето.”

Подобно явление може да бъде видяно в последствията от изкуствено понижените лихвените проценти и паричните стимули от централните банки: в краткосрочен план имат положителен ефект, но в дългосрочен – катастрофален. Ако проследим процесите отблизо става ясно, че основните проблеми не могат да бъдат решени от глобална политика на нулеви лихвени равнища (Zero Interest-Rate Policy), те само подкопават естествения процес на подбор на пазара.

С изкуствени стимули като политиката на нулеви лихвени нива попадаме в ситуация, при която правителствата, финансовите институции, предприемачите и потребителите, които вместо да обявят несъстоятелност са в ситуация на командно дишане.

В съответствие с есето на Бастиа, многобройни фатални дългосрочни последици от политиките на нулеви лихвени проценти могат да бъдат идентифицирани, но като цяло биват пренебрегвани:

  • Консервативните по природа инвеститори са под нарастващ натиск по отношение на инвестициите си и поемат прекомерни рискове обнадеждени от факта, че лихвените проценти ще останат ниски в дългосрочен план. Това води до неправилно разпределение на капитала и надуване на балони;
  • Ниските лихвени проценти водят до парична инфлация на активите (акции, облигации, произведения на изкуството, недвижими имоти);
  • Твърде ниските лихвени проценти в развитите икономики водят до появата на балони в цените на активите, което има верижен ефект на развиващите се пазари;
  • Промени в човешките модели на поведение се появяват поради непрекъснато намаляващатата покупателна способност. Спестяването се превръща в отживелица, а задлъжняването се разглежда като рационално поведение;
  • В резултат на твърде ниското ниво на лихвените проценти се създава „нация, желаеща незабавно удовлетворение“, характеризираща се с факта, че потреблението се финансира с кредит вместо спестявания. Формирането на богатство става все по-трудно;
  • Функциите средството за размяна и разчетна единица на парите увеличават своето значение, докато значението на функцията средство за съхранение на стойност намалява;
  • Стимулите да се спазва фискална дисциплина намаляват;
  • Създават се т.нар. зомби банки – ниските лихвени проценти предотвратяват здравословния процес на съзидателно разрушение. На банките се разрешава да реинвестират потенциално необслужваните си кредити;
  • Новосъздадените пари не се разпределят сред населението нито равномерно, нито едновременно. Това води до постоянен трансфер на богатство от последните към първите получатели на новосъздадените пари.

Стандартната парична политика е политика, която подпомага кредитната експанзия, породена от намаляването на лихвения процент и достига своя лимит при неговото нулево равнище. За да бъде продължена спиралата на стимулите, нестандартната парична политика става все по-важна. Множеството от ултрамодерни мерки на паричната политика е привидно ограничено единствено от въображението на централните банкери, а последните години показват, че централните банкери могат да бъдат изключително креативни. Доказателство, че това не е някакъв феномен е този цитат от книгата на Лудвиг фон Мизес “Socialism: An Economic and Sociological Analysis“ (1922 г.), намиращ се на стр. 497:

„Увеличение в количеството на парите и паричните заместители няма да обогати светa. Кредитната експанзия наистина води до бум в началото, но рано или късно този бум се срива и води до нова депресия. Само привидно и временно облекчение може да бъде постигнато чрез увеличение на паричното обращение. В дългосрочен план то води до още по-дълбока катастрофа.”