Are the Austrians Too Harsh? – John P. Cochran

Reprinted from Mises Institute

Randall W. Forsyth, writing for Barron’s early spring 2009, wrote about Austrian economists, „Their ideas warned us of the bubble; their prescription for the bust is too harsh, however.“1 Now that the NBER has announced that the current „Great Recession“ ended in June 2009, after 18 months, let’s reexamine this claim. First, the end date clearly indicates that the 2009 stimulus had no discernable impact on either the timing or the depth of the trough. Subsequent economic activity clearly should cause one to question whether the $800 billion package sped recovery at all.

In fact a better question is the one raised by the Wall Street Journal, in „A Tale of Two Recoveries“: Did Keynesian policies do more harm than good? The Journal, sounding much like Robert Higgs, answers in the affirmative. „Our view is that hyperkinetic government policies have done more harm than good, leading to uncertainty and higher costs that have undermined business and consumer confidence and slowed the economy’s otherwise natural recuperative powers.“2

The Journal, then, granting NBER’s chronology, contrasts the current recession and „recovery“ with the almost equally long (16 months) and severe (unemployment peaked above 11 percent) recession of July 1981–November 1982 and subsequent recovery. Their conclusion is that the different policy circumstances significantly explain the drastically different recovery paths: following the trough in late 1982, the economy rapidly surpassed the prerecession levels of output. But currently, nearly 15 months past the trough, our economy is still significantly below prerecession levels.3

Most telling is the numbers on Gross Private Domestic Investment (GPDI). Approximately one year past the November 1982 trough, GPDI was up over 8 percent from the prerecession peak. In contrast, in April 2010, nearly 11 months past the June 2009 trough, GPDI was down 21 percent from the prerecession peak. The policy differences are falling marginal tax rates and reductions of regulatory burdens across the economy in the early ’80s compared to the current expansion of government, the increasing likelihood of significantly rising tax burdens, increasing burdens of regulation from Obamacare, and recent finance-reform legislation that increases the burden on firms (both financial and nonfinancial) while also adding great uncertainty. Current regime uncertainty is only increased by card check and cap and trade, which are possibilities — if not through legislation then through regulatory sleight of hand.

While what the Austrians have said about the cause of the boom and bust is, per Forsyth, gaining increasing recognition and acceptance, what the Austrians have said about recession and recovery is either ignored or grossly distorted. The distortions are based both on misunderstandings of theory and misinterpretations of the historical record. The Austrian understanding of recession and recovery is firmly rooted in the best microeconomics and tied to a capital-structure-based approach to macroeconomics.4

The Austrian understanding also has significant support in properly interpreted historical events.5  Booms are created when money and credit creation misdirect resources and production — the boom is the result of a central-bank-driven mini–calculation failure. The transition from boom to bust begins as the inconsistencies in business plans become apparent. Because of this distortion of the capital structure, „the recession periods of the business cycle then become inevitable, for the recession is the necessary corrective process by which the market liquidates the unsound investments of the boom and redirects resources.“6

Recessions are the discovery-of-error phase of the cycle. Unemployment results, not from deficient aggregate demand, but, per Hayek, from „a discrepancy between the distribution of labor (and other factors of production) among industries (and localities) and the distribution of demand among products.“7 During a recession, errors are discovered and resources are released and made available for use in potentially higher-value production processes.

Recovery is the phase of the cycle where misallocated resources are redirected to uses more consistent with consumer preferences. The process of reabsorbing an economy’s various unemployed resources into new or expanding enterprises (i.e., economic recovery) potentially begins in the same moment that the discovery of and adjustment to previous errors and resource misallocations takes place (i.e., recession). If all resources were perfectly homogenous and all prices, wages, and interest rates perfectly flexible, then the recession and recovery phases would indeed be a single process. But declines in economic activity are coupled with factors like nonhomogenous, often task-specific capital goods, price rigidities, and time lags in adjustment processes. This means that the recession phase precedes the recovery, which is a second and lagging phase. As will be discussed later, recession is even further prolonged (and recovery further delayed) by interventions, especially by policies or reforms that create an environment of „regime uncertainty.“

Recovery, like growth and development, requires forward-looking planning. Here, perhaps the best guide to policy comes from the developing literature examining the institutions that best support economic growth and development.8 What best makes societies rich is also what is most likely to bring about recovery and to return the economy to sustainable growth. Austrian capital theory implies that a significant portion of current economic activity is directed not to current, but to future consumption.9 Planning and calculation include decisions on reinvestment to maintain current levels of production into the future as well as new investment for expansion and new enterprises, all of which are future oriented.

Recovery, like sustained growth, requires an environment that facilitates the planning and development of projects (which will create current jobs), most of which will be directed toward future consumption. Austrians have historically emphasized impediments to adjustment caused by the by the nonhomogenous nature and varying specificity of many capital goods and some „human capital“ misdirected during the previous boom. These are a given aspect of any restructuring of an economy and they are unique to each crisis.

These malinvestments do have the potential to create losses and impede reallocation, but there is no necessary connection between the length of the boom, the degree of misallocations, and the actual severity of the recession and the length of the recovery process. One also has to take into consideration whether markets are being allowed to work, whether the „regime“ is certain — stable, predictable, and consistent with stated policy — and whether the policy is conducive to entrepreneurship and prudent risk taking. Policies that impede competition and impose excessive tax burdens — or that in any way simply add to costs, reduce expected returns, or increase the uncertainty of the results and returns from business activity — are seen as the most important factors in forestalling recovery and turning economic corrections into stagnation, stagflation, or depression.10

Historically, policies and actions that threaten property rights create „regime uncertainty“ or „regime worsening.“ Such policies have a two-pronged negative impact on the economy: they prolong the recession phases and they delay recovery.

Economic history and institutional analysis give us good insights into what impedes recovery and/or retards growth. Theory supported by that history indicates that an institutional framework of sound money, easy and predictable taxes, a stable legal environment built on rule of law and contract enforcement, regime certainty,11and broadly competitive markets encourage successful long-run planning and development.

What then would be the Austrian policy recommendations for today’s problems? First, according to Hayek and Rothbard, stop the credit creation and inflation.12 Then, per Hayek, prevent a secondary deflation. Further, remove all government impediments to effective entrepreneurial planning by avoiding protectionist measures and allowing prices and wages to adjust as needed to restore market equilibrium. Cut tax rates, as was done in the incomplete reforms of the 1980s and during the crisis of 2001–2003, and drastically reduce the government budget.13 To prevent future boom-bust episodes, reform the monetary system from the current government monopoly to a market-determined medium of exchange.14

What is actually being done to mitigate the recession and promote recovery? Is it consistent with a framework that promotes entrepreneurial planning and job creation? Or is it more closely aligned with failed policies of the past that have retarded recovery and promoted stagnation? The Fed balance sheet is at $2 trillion and growing. The crucial question is, does the current monetary-policy response create significant problems moving forward? Does it set up significant future price-inflation problems, a possible collapse of the dollar, stagflation, and/or another boom-bust sequence?

Complicating the picture of moving forward and „unwinding“ the Fed’s current position is pressure from some to target not price stability but a 5–6 percent inflation rate in the CPI. Some economists believe that the correct target for the federal-funds rate should now be significantly negative and with an actual effective limit of zero, pushing the Fed to undertake operations over and beyond the traditional targeting of the federal-funds rate.15

Instead of fiscal constraint and tax decreases, there is a massive expansion of government spending both actual and proposed, a guaranteed massive tax increase when the 2001–2003 tax cuts expire automatically at the end of 2010, targeted tax increases on the rich (those making over $250,000), and a proposed cap and-trade-policy to fight global warming (which policy is in fact a massive tax increase on productive and consumption activity that uses fossil fuel energy).

Instead of privatization, government is organizing takeovers and bailouts of private business in the automotive, health, and financial sectors. Many of these actions have been conducted in ways that violate contracts and the rule of law. There are proposed wasteful government misdirections of production through subsidies and directives, such as an energy policy that promises „green jobs.“ Even more significant is a concerted verbal assault on economic freedom and therefore the threat of „regime worsening“ on a large scale.16 Combined, these factors have predictable long-run negative impacts on the economy.

In the absence of real reform, Rothbard saw the alternatives for the American economy in the 1980s as a choice between a 1929-type depression and an inflationary depression of massive proportions.17 Among possible alternatives, the most likely outcome today is a return of a 1970s-style decade-long period of high unemployment and inflation. Also possible are a decade-long Japanese-style stagnation and a permanent Eurosclerosis. There is, however, still time to turn course and follow the Austrian path to sustainable prosperity. End government intervention in the economy and return to a sound money policy. Such a policy has been dubbed as harsh or too draconian; but the pain of a short, severe recession followed by renewed, sustainable growth and prosperity may actually be „comfortable and moderate compared to the economic hell of permanent inflation, stagnation, high unemployment, and inflationary depression“ that is the likely outcome of a continuation of our current policy.18

• 1.Forsyth, Randall W. „Ignoring the Austrians Got Us in this Mess,“ Barron’s, March 12, 2009.
• 2.„Review and Outlook: A Tale of Two Recoveries,“ The Wall Street Journal. Tuesday, September 21, 2010, p. A20. For samples of Robert Higgs’s excellent running commentary on the current economic climate, see “Credit Shortage or Regime Uncertainty.”
• 3.See the following figures for GDP, private sector jobs, and retail sales.
• 4.An Austrian interpretation of recession and recovery is discussed more fully in my upcoming 2010 paper: Cochran, John P. „Capital in Disequilibrium: Understanding the „Great Recession’ and Potential for Recovery.“ The Quarterly Journal of Austrian Economics. Much of what follows draws heavily on parts of that paper, which was drafted in the spring and early summer of 2009.
• 5.How inappropriate policy of the type discussed in this article created depressions, prolonged recessions, and delayed recovery is well documented in work by Rothbard, Higgs, Ohanian, Gallaway and Vedder, Smiley, and Murphy. This includes the great depression and the depression within a depression, the 1936–37. The „forgotten depression“ of 1920–21 (Woods) and the depression that was not — 1946 (Gallaway and Vedder and Higgs) provide strong evidence of the effectiveness of Austrian medicine as does the „German miracle“ (White). See the list of additional readings.
• 6.Rothbard, Murray N. America’s Great Depression. Auburn, AL: Ludwig von Mises Institute, 2000 [1963], p. xxvii.
• 7.Hayek, Friedrich A. Unemployment and Monetary Policy: Government as Generator of the „Business Cycle.“ San Francisco, CA: Cato Institute, 1979, p. 8.
• 8.The period from 1980 to 2005 illustrates how well markets can perform when freed even marginally from some of the collectivists’ constraints of the past. Shleifer characterizes this period as the „Age of Milton Friedman.“ Shleifer, Andrei. „The Age of Milton Friedman.“ Journal of Economic Literature, 47:1, 2009, pp. 123–135. Per Shleifer „Between 1980 and 2005, as the world embraced free market policies, living standards rose sharply, while life expectancy, educational attainment, and democracy improved and absolute poverty declined“ (p. 123). He then asks, „Is this a coincidence?“ After reviewing competing claims he concludes, „On strategy, economics got the right answer: free market policies, supported but not encumbered by the government, deliver growth and prosperity“ (p. 135). I thank Steve Hanke for this reference. Capital structure as a key component of economic development is explored in detail and in a historical context in Shenoy, Sudha R. „Investment Chains Through History; or, An Historian’s Outline of Development: ‘Using Goods of Ever Higher Orders.'“ Indian Journal of Economics and Business, Special Issue. 2007, pp. 185–215.
• 9.See Skousen Skousen, Mark. The Structure of Production; with a New Introduction. New York and London: New York University Press, 2007 [1990], pp. xi–xxxix) for an excellent summary. Skousen recommends moving toward a measure of Gross Domestic Expenditures to get a more realistic picture of the importance of business spending (future oriented) in total current economic activity. Whereas consumption appears to be approximately 70 percent of the economy based on GDP, measures of economic activity more in line with a capital-structure view of the economy drop this number closer to 30 (p. xvi).
• 10.For a similar argument see Becker, Gary S., Davis, Steven J, and Murphy, Kevin M. „Uncertainty and the Slow Recovery.“ Wall Street Journal, January 4, 2010, p. A 17.
• 11.Higgs, Robert. „Regime Uncertainty: Why the Great Depression Lasted so Long and Why Prosperity Resumed After the War,“ The Independent Review. 1 (4), 1997, pp. 561–90; Shleifer, Andrei. „The Age of Milton Friedman.“ Journal of Economic Literature, 47:1, 2009, pp. 123–135
• 12.Rothbard, Murray N. America’s Great Depression, pp. 185–86; Hayek, Unemployment and Monetary Policy, pp. 15-19.
• 13.Rothbard, America’s Great Depression, pp. 185–86.
• 14.„I do not believe that we would have major industrial fluctuations if it were not for the present banking system, which in turn depends on the government monopoly of the supply of money. I have been driven into proposing the denationalization of money. “ Hayek continues, „Anyhow, depressions are not the result of the operation of the market. They are the result of government controls, particularly in the sphere of monetary policy.“ Hayek quoted in Pizano, Diego. Conversations with Great Economists. Jorge Pinto Books, 2009, p. 10. See also the concluding section in Garrison, Roger W. „Interest-Rate Targeting During the Great Moderation.“ Cato Journal, vol. 29, no. 1 (Winter) 2009, pp. 187–200.
• 15.See Ducca, DiMartino, and Reneir. „Fed Confronts Crisis by Expanding Role as Lender of Last Resort,“ Economic Letter: Insights from the Federal Reserve Bank of Dallas, vol. 4, no. 2, February/March 2009 for a well-presented overview of the extraordinary recent activities of the Fed. See also Ceccheti, Stephen G. „Crisis and Responses: The Federal Reserve in the Early Stages of the Financial Crisis.“ Journal of Economic Perspectives. Vol. 23, Number 1 (Winter) 2009, pp. 51–75; Garrison, „Interest-Rate Targeting“; and Taylor, John B. „The Financial Crisis and the Policy Response: An Empirical Analysis of What Went Wrong.“ Unpublished 2008.
• 16.Powell, Benjamin. „U. S. Recession Policies: Nothing New Under the (Rising) Sun.“ The Intercollegiate Review, (Fall) 2009, pp. 13–21.
• 17.Rothbard, America’s Great Depression. p. xxiii.
• 18.Rothbard, America’s Great Depression. p. xxvii.

Праксеология – методологията на „Австрийската” икономическа школа

Автор: Мъри Ротбард.

Тази статия е откъс от “Economic Controversies” (2011 г.). За първи път е публикувана в “The Foundations of Modern Austrian Economics” (1976 г.). Ден 13-ти от 30-дневния списък на Робърт Венцел, който ще ви помогне да се превърнете в добре осведомен либертарианец.

Праксеологията е отличителната методология на Австрийската икономическа школа. Терминът за първи път е приложен от Лудвиг фон Мизес, който е не само основният архитект в разработването на тази методика, но и икономистът, който най-пълно и успешно го прилага в изграждането на икономическата теория. [1] Докато праксеологичният метод не е на мода (меко казано) в съвременната икономика, в социалната наука и във философията на науката, това е основният метод на по-ранната Австрийска школа. А също и на значителен сегмент от по-старата класическа школа, по-специално Жан-Батист Сей и Уилям Насау Сеньор. [2]

Праксеологията почива върху фундаменталната аксиома, че индивидуалните човешки същества действат, т.е. върху първичния факт, че хората се впускат в съзнателни действия към избраните от тях цели. Тази концепция за действие контрастира с чисто рефлексивното или първосигнално поведение, което не е насочено към определена цел. Праксеологичният метод удължава чрез вербална дедукция логическите последици от този изначален факт. Накратко праксеологичният икономикс е структура от логични последици от факта, че хората действат. Тази структура е изградена върху фундаменталната аксиома на действието, като същевременно има и няколко спомагателни като например, че хората се различават и човешките същества ценят свободното време. Всеки, който е скептично настроен към извеждането на цялата система на икономическо мислене от тази структура трябва да прочете „Човешкото действие” на Мизес. Освен това, тъй като праксеологията започва преди всичко с истинска аксиома, A, всички твърдения, които могат да бъдат изведени от тази аксиома трябва също така да са верни. Ако A означава B и А е вярна, тогава B също така трябва да бъде вярна.

Нека разгледаме някои от непосредствените заключения от аксиомата за действие. Действието предполага, че поведението на индивида е целенасочено – накратко, че е насочено към определена цел. Освен това неговото действие предполага, че той съзнателно е избрал определени средства, за да постигнете целите си. Тъй като той желае да постигне тези цели те трябва да са ценни за него; съответно той трябва да има стойностна скала, която управлява неговия избор. Това, че той използва средства предполага, че той вярва, че притежава технологичното знание, че определени средства ще постигнат желаните от него цели. Нека отбележим, че праксеологията не приема, че изборът на даден индивид е мъдър или правилен и, че е избрал технологично правилния начин за постигане на целите си. Всичко, което праксеологията твърди е, че всеки отделен индивид си поставя цел и вярва, дали погрешно или правилно, че може да достигне до нея чрез употребата на определени средства.

Освен това всички действия в реалния свят трябва да се извършват във времето; всички действия се извършват в настоящето и са насочени към бъдещето (непосредствено или отдалечено) постигане на една цел. Ако всички желания на едно лице могат да бъдат реализирани мигновено то няма никаква причина от каквото и да е негово действие. [3] Освен това фактът, че човек действа предполага неговата вяра, че действието ще подорби ситуацията; с други думи, че той ще предпочете ситуацията, която е резултат от неговото действие пред тази резултат от неговото бездействие. Действието означава, че човек не е всезнаещ относно бъдещето, ако бе така ничие негово действие не би променило каквото и да е. Следователно действието означава, че живеем в един несигурен свят, или на не нанапълно сигурно бъдеще. Съответно можем да коригираме нашия анализ на действието за да кажем, че човек избира да използва средства в съответствие с технологичния план в настоящето, защото очаква да постигне целите си в някакъв бъдещ момент.

Фактът, че хората действат задължително предполага, че използваните средства са оскъдни по отношение на желаните цели; ако те не бяха оскъдни целите щяха вече да бъдат постигнати и нямаше да има нужда от действие. Казано по друг начин – ресурсите, които са в предостатъчно количество вече не функционират като средство, тъй като вече не са обект на действие. По този начин въздухът е необходим за живота, а оттам и за постигане на целите; въпреки това не е обект на действието и следователно не може да се смята за средство, а по-скоро както мизес Мизес пише „общо състояние на човешкото богатство”. Където въздухът не е предостатъчен той може да стане обект на действие – където желан е хладен въздух топлия такъв се преобразува чрез климатик. Дори и при абсурдното и малко вероятно настъпване на Земен рай, при което всички желания могат да бъдат изпълнени незабавно, пак ще има най-малко едно оскъдно средство: времето, всяка негова единица, която е използвана за определена цел непременно не се използва за някоя друга. [4]

Такива са някои от непосредствените последици от аксиомата на действието. Ние достигнахме до тях като логическаа последица от съществуващия факт на човешкото действие, а оттам и до верни заключения от истинска аксиома. Независимо от факта, че тези заключения не могат да бъдат „тествани” чрез исторически или статистически средства, то няма нужда от такъв тест тъй като тяхната истина вече е установена. Историческите факти се използват само за узнаването точно кой клон от теорията е приложим в конкретен случай. По този начин за Крузо и Фрайдей праксеологичната теория на парите не е приложима, а единствено академична.

Съществуват два дяла в аксиоматично-дедуктивния метод: процесът на дедукция и епистемологическият статут на самите аксиоми. Първият е процесът на дедукция; защо средствата са вербални, а не математическа логика? [5] Без излагане на изчерпателната „австрийска” позиция срещу математическата икономика може да бъде изложена една позиция: нека читателят да приложи разработените до момента изводи и да опита да ги постави в математическа форма. И дори ако това можеше да се постигне какво би било то освен драстична загуба в смисъла на всяка стъпка от дедуктивния процес? Математическата логика е подходяща за физиката – науката, която се превърна в модел на който съвременните позитивисти и емпирици смятат, че всички други социални и физически науки трябва да подражават. Във физиката аксиомите, и следователно дедукциите, са сами по себе си чисто формални и придобиват смисъл единствено „операционно”, доколкото могат да обяснят и предскажат дадени факти. Точно обратното се наблюдава в праксеологията – в анализа на човешкото действие за аксиомите се знае, че са верни и смислени. В резултат на това всяка вербална дедукция също така е вярна и смислена; качество на словесние изводи е, че са смислени, за разлика от математическите символи, които не са значими сами по себе си. Така Кейнс, с репутация на математик и незапознат с „австрийските” идеи насочва следната критика към математическата символика в областта на икономиката:

„Грешката на символичните псевдо-математически методи при оформянето на система за икономически анализ, е че те изрично приемат пълна независимост между факторите и губят цялата си убедителност и авторитет ако тази хипотеза е отхвърлена: докато при обикновена комуникация, когато не манипулираме сляпо, знаем какво правим и значението на използваните думи през цялото време, можем мислено да поддържаме необходимите ни квалификации и промени, които трябва да направим на по-късен етап по начин, по който не можем да поддържаме сложни диференциали на няколко страници от учебника по алгебра, за които се предполага, че изчезват. Твърде голяма част от съвременния „математически” икономикс е точно толкова измислица, колкото и първоначалните допускания, върху които почиват, което позволява на автора да изгуби представа за комплексността и взаимозависимостите в реалния свят, заради лабиринт от претенциозни и безполезни символи.”[6]

Дори вербалната икономика да можеше да бъде успешно преведена на математически език и след това обратно на английски език, така че да се обяснят изводите, процесът е безсмислен и нарушава научния принцип на Бръснача на Окам. [7]

Освен това както политологът Бруно Леони и математикът Еугенио Фрола посочват:

„Често се твърди, че преводът на идеите от обикновен на математически език включва в себе си подобряване на логическата точност на самата идея, както и по-широки възможности за нейната употреба. Но липсата на математическа точност в обикновения език отразява точно поведението на отделните хора в реалния свят… Може да предположим, че преводът на математически език сам по себе си загатва за трансформация на човешките индивиди във витруални роботи.” [8]

По същия начин един от първите методисти в областта на икономиката – Жан-Батист Сей – отправя обвинение към математическите икономисти:

„Те не са успели да формулират тези въпроси на аналитичен език без да им отнемат естествената сложност посредством опростени процедури и своеволно потъпкване и като последствия, ако бъдат неправилно оценени, винаги по същество променят състоянието на проблема и изопачат всички негови резултати.” [9]

Съвсем наскоро Борис Ишболдин подчерта разликата между вербалната логика, или тази на езика („действителният анализ на мисълта, изложен чрез езикови средства и изразяващ реалността чрез преживяването), и „изградената” логика, която е „приложение на количествени (икономически) данни базирани на математиката и символичната логика, които е съмнително дали имат реални еквиваленти.” [10]

Въпреки че самият той е математически икономист синът на Карл Менгер пише остра критика на идеята, че математическото представяне в областта на икономиката е непременно по-точна от езика:

„Вземете предвид например твърденията

(2) На по-висока цена на една стока съответства по-ниско (или във всеки случай не по-високо) ниво на търсенето.

(2′) Ако р означава цената, а q търсенето на една стока => q = f(р) и dq/dp = f’ (p) ≤ 0

Тези, които смятат формулата (2′) за по-точна, или „по-математическа”, от изречението (2) са в пълно недоразумение… единствената разлика между (2) и (2′) е следната: тъй като (2′) е ограничено до функциите, които са диференцируеми, и чиито графики следователно имат допирателни (което от икономическа гледна точка не е по-правдоподобно от математическа кривина), изречението (2) е по-общо, но това по никакъв начин не го прави по-непрецизно. То е със същата математическа точност като (2′).” [11]

Обръщайки се от дедуктивния процес към аксиомите – какъв е техният епистемологичен статут? Тук проблемите са засенчени от различните лагери на праксеологичното мислене, особено за естеството на фундаменталната аксиома на действието. Лудвиг фон Мизес като привърженик на Кантовата епистемология твърди, че концепцията за действие е априорна за всеки опит, защото е по подобие на закона за причината и следствието част от „съществения и необходим характер на логическата структура на човешкия ум”. [12] Без да навлизам твърде дълбоко в мътните води на епистемологията ще отрека като аристотелианец и неотомист всякакви такива предполагаеми „закони на логическата структура”, че човешкият ум задължително импонира на хаотичната структура на реалността. Вместо това ще нарека всички тези закони „закони на реалността”, които умът разбира изследвайки и събирайки факти от реалния свят. Моето мнение е, че фундаменталната аксиома и спомагателните такива са извлечени от преживяване на реалността и следователно са в най-широкия смисъл емпирични. Съгласен съм с аристотеловата реалистична представа, че неговото учение е радикално емпирично, далеч повече от емпиризма на последователите на Хюм, който е доминиращ в съвременната философия. Следователно Джон Уайлд пише:

„Преживяването е невъзможно да се сведе до набор от изолирани впечатления или атомни единици. За структурата на зависимостите също така се знае, че притежава същите доказателства и сигурност. Непосредствените данни включват в себе си определена структура, които лесно се изваждат и сграбчват от ума като универсални есенции или възможности.” [13]

Освен това едни от най-широко разпространените данни за човешките преживявания са съществуването, съзнанието или усещането. За разлика от Кантовата гледна точка Хармън Чапман пише:

„Схващането е един вид усещане, начин на разбиране на нещата, а не предполагаема субективна манипулация на така наречените общи изрази или универсалии, които са непознавателни по природа и чийто произход е единствено „умствен” или „логичен”.

След като по този начин проникват данните, очевидно е, че схващането също синтезира тези данни. Но синтезът тук, за разлика от този на Кант, не е предварително условие за възприемане, предшестващ процес съставляващ възприятието и неговия предмет, а когнитивен синтез на разбирането. С други думи възприятието и преживяването не са резултати или крайни продукти на синтетичен априористичен процес, а самите те са синтетични или обширни схващания, чието структурно единство се определя единствено от естеството на реалността, т.е. от предвидените обекти в тяхната сплотеност, а не от съзнанието само по себе си, чиято (когнитивна) природа е да разбира реалното.” [14]

Ако в широкия смисъл на думата праксеологичните аксиоми са радикално емпирични, то тогава те са много различни от емпиризма на последователите на Хюм, който обхваща съвременната методология на социалните науки. В допълнение към по-горе, (1) те са базирани на общия човешки опит, така че след като бъдат формулирани стават очевидни от само себе си и по този начин не отговарят на модерния критерий за „фалсифицируемост” („опровержимост”); (2) те почиват, особено аксиомата за действието, освен на външната опитност, така и на универсалната вътрешна опитност, което означава, че доказателствата са разсъдъчни, а не чисто материални; и (3) следователно праксеологичните аксиоми са априористични за сложните исторически събития, които съвременният емпиризъм ограничава в пределите на понятието „преживяване”. [15]

Сей е може би първият праксеолог обяснил произхода на аксиомите в икономическата теория:

„Следователно предимството, с което се ползва всеки, който от различни и точни наблюдения може да установи наличието на тези общи факти, е демонстрирането тяхната връзка и извеждането техните последствия. Те със сигурност произтичат от неща като законите на материалния свят. Ние не си ги въобразяваме; те са резултати, които ни се разкриват чрез разумно наблюдение и анализ…

Политическата икономия… се състои от няколко фундаментални принципа и на голям брой изводи или заключения, изведени от тези принципи… които могат да бъдат приети от всеки разсъждаващ ум.” [16]

Фридрих фон Хайек критично описва праксеологичния метод, различавайки го от методологията на физическите науки и подчертава широко емпиричното естество на праксеологичните аксиоми:

„Състоянието на човека… води до това, че съществените основни факти, от които се нуждаем за обяснение социалните явления са част от общата опитност, част от нашето мислене. В областта на социалните науки елементите на сложните явления са известни и са отвъд всякакъв спор. В областта на естествените науки достигат най-много до ниво на догадки. Наличието на тези елементи е толкова по-сигурно в сравнение със закономерностите в сложните явления които пораждат, че те представляват истинския емпиричен фактор в социалните науки. Не може да има никакво съмнение, че именно различното положение на емпиричния фактор в процеса на разсъждение при двете групи дисциплини е в основата на голяма част от объркването по отношение на техния логичен характер. Съществената разлика е, че в областта на естествените науки  дедуктивното разсъждение трябва да започне от хипотеза, която е резултат от индуктивни обобщения, а в областта на социалните науки то започва директно от общоизвестни емпирични елементи и ги използва за да намери закономерностите в явленията, нещо, което преките наблюдения не могат да постигнат. Те са, така да се каже, емпирично дедуктивни науки, които пристъпват от общоизвестните ни елементи към закономерностите в явленията, които не могат да бъдат пряко установени.” [17]

По същия начин Джон Елиът Кърнс пише:

„Икономистът стартира със знание за крайните причини. Той вече е в самото начало на своето начинание, място до което физикът достига едва след години лабораторни изследвания… Не е нужен никакъв сложен процес на индукция за достигане до това откритие… поради тази причина имаме или може да имаме, ако пожелаем да насочим вниманието си към този въпрос, непосредствено знание за причините в нашето съзнание относно това, което преминава през нашите умове и информацията, която нашите сетива… ни предават като външни обстоятелства.” [18]

Уилям Насау Сеньор го формулира по следния начин:

„Физическите науки, чийто фокус върху човешкия ум е поставен на второ място, изготвят своите предпоставки почти изключително на база наблюдение или хипотеза… От друга страна менталните науки и изкуства – главно от съзнанието. Тематиките, в които са най-осведомени са тези за работата на човешкия ум. [Предпоставките са] малко, но достатъчно на брой общи твърдения, резултат от наблюдения или разсъждения, които почти всеки човек признава за познати му (или най-малкото част от минали негови познания) веднага след като ги чуе.” [19]

Бидейки в пълно съгласие с този пасаж Мизес пише, че тези „непосредствено очевидни твърдения” са с „априористичен произход… освен ако някой не иска да нарече априористичното познание вътрешна опитност.” [20]

Което Мариан Боули, биографът на Сеньор, правилно коментира:

„Единственото фундаментално различие между общото становище на Мизес и това на Сеньор се състои в очевидното отричане на австриеца от възможността за използване на каквито и да били общи емпирични данни, т.е. факти от всеобщото наблюдение, за първоначални предпоставки. Тази разлика разкрива основните идеи на Мизес относно естеството на мисълта, и макар да е с всеобщо философско значение, няма особено за икономическия метод сам по себе си.” [21]

Трябва да се отбележи, че за Мизес само основната аксиома на действието е априорна; той признава, че второстепенните аксиоми на човешките разнообразие и природа и на свободното време като благо са изцяло емпирични.

Модерната посткантианска философия изпитва големи неприятности при опитите да обхване очевидни твърдения, които са изначално верни и неподлежими на проверими хипотези, което в наши дни ги прави „фалшифицируеми”. Както и философът Хао Уанг споделя, изглежда, че понякога емпириците в момент на затруднение при опит за опровержение на теория използват модерното противопоставяне на аналитично срещу синтетично, обявявайки я непременно или за дегизирано определение, или спорна и несигурна хипотеза. [22]

Но какво става когато подложим прехвалените „доказателства” на съвременните позитивисти и емпирици на анализ? Откриваме, че съществуват два вида доказателства, които както могат да потвърдят, така и да опровергаят даденото твърдение: (1) ако нарушава законите на логиката, например предполага, че A = -А; или (2) ако се потвърждава от емпирични факти (например в лаборатория), които могат да бъдат проверени от много хора. Но какво е естеството на тези „доказателства”, освен извеждането по различни начини на досега неясните твърдения в ясни и очевидни такива, т.е. ясни и очевидни за научните наблюдатели? Накратко, логическите или лабораторните процеси служат като доказателство на „аз-а” на различните наблюдатели, че твърденията са потвърдени или опровергани, или използвайки остаряла терминология – верни или неверни. Но в такъв случай твърденията, които са непосредствено очевидни за „аз-а” на наблюдателите имат поне толкова добър научен статут, колкото и останалите форми на доказателства, които към момента са по-общоприети. Или както го формулира последователят на Т. Аквински Джон Дж. Тууи:

„Процесът на доказване се състои в това неочевидното да се превърне в очевидно. Ако едно твърдение е изначално очевидно, то опитът за неговото доказване е безсмислен; той ще се състои в това да се докаже очевидността на нещо вече очевидно.” [23]

Аксиомата за действие според Аристотел трябва да е неоспорима и очевидна, тъй като критикът, който се опита да я опровергае установява, че трябва да я използва в процеса на предполагаемото опровержение. Следователно аксиомата за съществуването на човешкото съзнание е доказано очевидна от факта, че самият акт на отричане съществуването на съзнанието трябва да се да се извърши от съзнаващо същество. Философът Р. Филипс нарича това определяне на очевидната аксиома „принцип на бумеранга”, тъй като „макар да я хвърляме надалеч тя отново се връща към нас.” [24] Подобно противоречие е налице у този, който се опита да опровергае аксиомата за човешкото действие. (Защото той ipso facto прави съзнателен избор на средства в опита си да достигне до поставената цел: в този случай целта е опровержение на аксиомата за действие. Той използва действие в опита си да опровергае представата за действие.

Разбира се човек може да каже, че отрича съществуването на очевидни принципи или други установени истини от реалния свят, но това действие само по себе си не притежава епистемологична обоснованост. Както Тууи изтъква:

„Човек може да каже каквото пожелае, но не може да мисли или да прави каквото пожелае. Той може да каже, че е видял кръгъл квадрат, но не може да мисли, че го е видял. Той може да каже ако пожелае, че е видял кон, който язди сам себе си, но ние ще знаем какво мнение да имаме за него, ако го направи.” [25]

Методологията на модерния позитивизъм и емпиризъм се проваля дори във физическите науки, за които е много по-подходяща в сравнение с науките за човешкото действие; действително се проваля когато двата вида дисциплини се свържат помежду си. Следователно феноменологът Алфред Шютц, ученик на Мизес във Виена и пионер в прилагането на феноменологията в социалните науки, посочва противоречието, което се поражда у емпириците и тяхната настойчивост за принцип на емпиричната верифицируемост в областта на науката, докато в същото време отричат съществуването на „други умове”, обявявайки го за недоказуемо. Но тогава кой се очаква да осъществява лабораторна проверка, ако не същите „други умове”? Шютц пише:

„Неразбираемо е как е възможно авторите, които са убедени, че проверката на интелигентността на другите човешки същества е невъзможна, могат да имат такова доверие в принципа „верифицируемост”, принцип, който може да се осъществи единствено посредством сътрудничество с другите.” [26]

По този начин съвременните емпирици пренебрегват необходимите предпоставки за научния метод, който те защитават. За Шютц познанието за тези предпоставки е „емпирично” в най-широкия смисъл на думата:

„При условие, че не ограничаваме този термин да сетивните си възприятия за обектите и събитията във външния свят, а също включим и експерименталната форма чрез която здравият разум разбира човешките действия и резултатите от тях по отношение на техните мотиви и цели.” [27]

След като коментирахме естеството на праксеологията, нейните способи, аксиоми и философски основи, нека разгледаме сега каква е връзката между нея (бел. ред. Праксеологията) и другите науки за човешкото действие. По-конкретно – какви са разликите между праксеологията и технологията, психологията, историята и етиката?

Накратко праксеологията се състои от логическите последици от универсалния факт, че хората действат, че използват средства, за да постигнат избраните от тях цели. Технологията се занимава с проблема как да постигнем целите си, използвайки средствата. Психологията с въпроса защо хората си поставят различни цели и как достигат до своя избор на определена цел. Етика се занимава с въпроса какви цели или ценности трябва да имат хората. И историята се занимава с целите в миналото, какви средства са били използвани и какви са били последиците от тези действия.

Следователно праксеологията, или по-специално икономическата теория, е уникална дисциплина сред социалните науки; тя не се занимава с човешките ценности, цели и действия, не се занимава и с това какви е трябвало да бъдат, а с факта, че индивидите имат цели и действат с цел постигането им. Законите на полезността, търсенето и предлагането се прилагат независимо от вида на стоките и услугите. Както Джозеф Дорфман пише относно “Outlines of Economic Theory” (1896 г.) на Хърбърт Дейвънпорт:

„Етичният характер на желанията не е основна част от неговото излседване. Индивидите са се трудили и са били подложени на лишения за „уиски, пури и сладко” според него, както и за „храна или реколта”. До момента в който индивидите са склонни да купуват и продават „глупости и злини”, това биха били икономически фактори с пазарна репутация, а що се отнася до полезността като икономически термин, тя представлява единствено адаптацията към човешките желания. Щом индивидите са ги желали те задоволяват тяхната нужда и са мотиви на производство. Ето защо не е нужно икономиката да изследва произхода на желанията.” [28]

Праксеологията почива върху методическия индивидуализъм, на факта, че само индивидите чувстват, оценяват, мислят и действат. Индивидуализмът винаги е бил обвиняван от своите критици – и винаги неправилно – с допускането, че всеки индивид е херметически затворен „атом”, отсечен и неповлиян от никого. Този абсурдно погрешен прочит на методологичния индивидуализъм е в основата на триумфалната демонстрация на Джон Кенет Гълбрайт в неговия труд “The Affluent Society” (1958 г.), че ценностите и решенията на индивидите са повлияни от други индивиди и по тази причина се предполага, че икономическата теория е невалидна. Гълбрайт също така заключава, че тези избори, поради това, че са повлияни, са изкуствени и нелегитимни. Фактът, че праксеологичната икономическата теория се основава на универсалния факт на индивидуалните ценности и избори означава, повтаряйки Дорфман, че „не е нужно икономическата теория да изследва произхода на избора”. Икономическата теория не се основава на абсурдното предположение, че всеки индивид достига до своите ценности и избори във вакуум, изолиран от човешка намеса. Очевидно е, че индивидите постоянно се учат и се влияят един друг. Както Хайек пише в своята известна критика към Гълбрайт „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect’”:

„Аргументът на професор Гълбрайт може лесно да бъде използван без каквато и да е промяна, за да се демонстрира безполезността на литературата или всякаква друга форма на изкуство. Със сигурност желанието за литература на отделния индивид не е с първоизточник в самия него в смисъла, че ако бе той щеше да узнае, ако не съществуваше самата литература. Дали това означава, че производството на литература не може да се окачестви като задоволяване на желание, защото само производството й провокира търсене?” [29]

Фактът, че „Австрийската” школа се крепи здраво от самото начало върху анализирането на отделните субективни ценности и избори за съжаление води до това ранните икономисти от школата да приемат термина психологическа школа. Резултатът от това е серия от неправилни критики, че най-новите открития на психологията не са включени в икономическата теория. Това също така веди до погрешни схващания, като например, че законът за намаляващата пределна полезност почива на някакъв психологически закон за ситост на желанията. Всъщност, както Мизес твърдо посочва, законът е праксеологически, а не психологически и няма нищо общо със задоволяването на желанията, например, че десетата лъжица сладолед може да носи по-малко удоволствие от деветата лъжица. Вместо това законът е праксеологична истина, извлечена от природата на действието, че първата единица от дадена стока ще бъде използвана за най-належащото желание, следващата единица към следващото най-належащо и т.н. [30] По един-единствен въпрос праксеологията и сродните й науки за човешкото действие застават твърдо зад позицията на философската психология: относно твърдението, че човешките ум, съзнание и субективност съществуват и следователно съществува и действието. Тук тя се противопоставя на философската основа на бихейвиоризма и свързаните с нея доктрини и се присъединява към всички клонове на класическата философия и феноменологията. По всички други въпроси праксеологията и психологията са различни и отделни дисциплини. [31]

Особено важен въпрос е връзката между икономическата теория и историята. Тук отново, както в много други области на „австрийския” икономикс, Лудвиг фон Мизес има изключителен принос, особено в чрез своята “Theory and History”.[32] Oсобено любопитен е фактът, че Мизес и други праксеолози са често обявявани за противници на историята. Мизес наистина е твърдял не само, че икономическата теория не е необходимо да бъдат „тествана” от историята, но също така и, че това е невъзможно. Това е така, защото за да бъде тестван един факт, той трябва да е прост и хомогенен с другите факти в достъпни класове. Лесно се тества в лабораторията, че един атом на мед, един на сяра и четири на кислород ще се комбинират, за да образуват меден сулфат. Всеки един от тези атоми е хомогенен и следователно тестът може да бъде повтарян безкрайно. Но всяко историческо събитие, както Мизес посочва, не е просто и повторяемо; всяко събитие е сложен резултат от разнообразни и многобройни причини, никоя от които никога не остава в постоянни взаимоотношения с другите. Следователно всяко историческо събитие е хетерогенно и историческите събития сами по себе си не могат да бъдат използвани за тестване или изграждане на исторически закони, количествено или по какъвто и да е друг начин. Можем да поставим всеки един атом на мед в хомогенен клас от атоми на мед; не можем обаче да направим същото с историческите събития.

Това разбира се не означава, че не съществуват прилики между историческите събития. Има много прилики, но не и хомогенност. Има много прилики между президентските избори през 1968 г. и 1972 г., но те не са хомогенни събития, тъй като са белязани от важни и неизбежни разлики. Нито пък следващите избори ще бъдат повтаряемо събитие, което може да бъде поставено в хомогенен клас. Следователно не е възможно да се извлекат закони от тези събития, нито научни, нито количествени.

Вече сме наясно с радикалната опозиция на Мизес спрямо иконометрията. Иконометрията не само се опитва да имитира естествените науки, използвайки сложни и разнородни исторически факти сякаш са повторяеми и хомогенни лабораторни факти; тя също така трансформира качествената заплетеност на всяко събитие в количествени измерители, а след това увеличава заблудата считайки, че тези количествени отношения са постоянни в човешката история. В ярък контраст спрямо физическите науки, които почиват на емпиричното откриване на количествени константи, иконометрията, както Мизес нееднократно е подчертавал, не е успяла да открие една константа в човешката история. И като се има предвид непрекъснато променящите се условия – човешка воля, знание и ценности – немислимо е, че иконометрия ще успее някога в това начинание.

Съвсем без да е против историята, праксеологът, а не предполагаемите почитатели на историята, отдава голямо значение на неизбежните и уникални факти от историята на човечеството. Освен това праксеологът е този, който съзнава, че не може основателно отделните индивиди да бъдат третирани от учените като същества, които не притежават интелект и не действат според своите ценности и очаквания, а като камъни или молекули, чието движение може да бъде научно проследено в предполагаеми константи или количествени закони. В допълнение праксеологът е този, който е истински емпиричен, защото съзнава уникалния и разнороден характер на историческите факти; самопровъзгласилите се за „емпирици” грубо нарушават историческите факти, опитвайки се да ги сведят до количествени закони. Мизес се отнася по следния начин към иконометристите и другите форми „количествени икономисти”:

 „Не съществуват константни отношения в областта на икономиката, следователно каквото и да е измерване е невъзможно. Ако един статистик определи, че в един определен момент увеличение от 10 на сто в предлагането на картофи в Атлантис е последвано от 8-процентен спад в цената той не установява нищо отностно това, което се е случило или може да се случи при промяна в предлагането на картофи на друго място в друг момент. Той не е „измерил” „еластичността на търсенето” на картофите. Той е създал един исторически факт. Не съществува интелигентен човек, който може да се осъмни, че поведението на хората по отношение на картофите или която и да е друга стока, е променливо. Индивидите оценяват едни и същи неща по различен начин, а оценката се променя с променящите се условия…

Неосъществимостта на измерването не се дължи на липсата на технически методи, а на липсата на константни отношения… Икономиксът не е, както… позитивистите повтарят отново и отново назадничава, защото не е „количествена”. Не е количествена и не измерва, защото не съществуват константи. Статистически цифри, отнасящи се до икономическите събития са исторически данни. Те ни казват какво се е случило в неповторим исторически момент. Физическите събития могат да бъдат тълкувани въз основа на придобитите от експерименти познания за константните отношения. Историческите събития не са податливи на такова тълкуване…

Опитността в икономическата история винаги е опитност от комплексни явления. Тя никога не може да предостави знание подобно на това, което експериментаторът извежда от лабораторен експеримент. Статистиката е метод за представяне на историческите факти… Статистиката на цените е икономическа история. Прозрението, че при равни други условия, увеличение в търсенето трябва да доведе до увеличение в цената не е придобито чрез опит. Никой никога не е бил и никога няма да бъде в състояние да наблюдава промяна в едни от пазарите данни, при равни други условия. Не съществува такова нещо като количествен икономикс. Всички познати ни икономически количества са данни от икономическата история… Никой не е толкова смел да поддържа твърдението, че покачване в предлагането на всяка стока с X процента трябва винаги, навсякъде и по всяко време, да означава спад в цената с Y процента. Но тъй като никой количествен икономист никога не се е осмелил да определи точно, въз основа на статистически опит, специалните условия за осъществяването на определено отклонение в съотношението между X и Y, безполезността на неговите усилия е очевидна.” [33]

Доразвивайки своята критика Мизес добавя:

“Количествата, които наблюдаваме в областта на човешката дейност… са непостоянни. Промените, които настъпват в тях недвусмислено влияят на резултата от нашите действия. Всяко количество, което можем да наблюдаваме е историческо събитие, факт, който не може да се опише напълно, без да се уточни времето и географското положение.

Иконометрикът не е в състояние да опровергае този факт. Той не може да предотврати допускането, че няма „константно поведение”. Въпреки това той иска да използва количествени стойности, произволно избрани въз основа на исторически факт, като „неизвестно константно поведение”. Единственият предтекст който използва е, че хипотезите му показват само, че „тези неизвестни стойности остават разумно константни за период от няколко години”. [34] Дали този константен период все още трае или е настъпила промяна може да се установи единствено и само по-късно във времето. В ретроспекция може да е възможно, макар и само в редки случаи, да се обяви, че в продължение на определен (вероятно по-скоро кратък) период приблизително стабилно константно съотношение, което иконометрикът нарича „разумно”, преобладава между числовите стойности на два фактора. Но това е коренно различно от константите във физиката. Това е отстояване на исторически факт, а не на константа, до която може да се прибегне в опит да се прогнозира бъдещето. [35] Високо оценяваните уравнения са, доколкото те се прилагат към бъдещето, просто уравнения, в които всички количества са неизвестни.” [36]

„В математическата трактовка на физиката разграничението между константи и променливи има смисъл; то е съществено във всеки отделен случай на технологично изчисление. В икономиката не съществуват постоянни отношения между различните величини. Следователно всички установими данни са променливи. Математическите икономисти повтарят, че тежкото положение на математическата икономика се състои във факта, че има голям брой променливи. Истината е, че има само променливи и не съществуват константи. Безсмислено е да се говори за променливи там, където няма константи.” [37]

Каква тогава е правилната връзка между икономическата теория и икономическата история, или по-точно историята като цяло? Функция на историка е да се опита да обясни уникалните исторически факти, които са в неговата компетенция; за да стори това адекватно той трябва да използва всички подходящи теории от всички различни дисциплини, които засягат неговия проблем. Историческите факти са сложни резултати от безброй причини, произтичащи от различните аспекти на човешкото състояние. Следователно историкът трябва да бъде готов да използва не само праксеологична икономическа теория, но и прозрения от физиката, психологията, технологията и военната стратегия, заедно с тълкувателно разбиране на мотивите и целите на индивидите. Той трябва да използва тези инструменти и да разбере както на целите на различните действия, така и последиците. Понеже разбирането на връзките между различните индивиди и техните взаимодействия, както и историческия контекст, е сложен процес, историкът, използвайки инструментите на физическите и социалните науки е в известна степен „артист” и следователно няма гаранция или дори вероятност, че двама историци ще отсъдят една ситуация по еднакъв начин. Те може да достигнат до консенсус за повечето фактори в тяхното обяснение на генезиса и последствията от дадено събитие, но малко вероятно е да достигнат до такъв относно точното тегло на всеки отделен фактор. Служейки си с различни научни теории те трябва да преценят коя теория да приложат във всеки отделен случай; позовавайки се на един пример използван по-рано в тази статия, един историк едва ли ще използва теорията на парите в историческото обяснение на действията на Робинзон Крузо. За икономическия историк икономическите закони нито се потвърждават, нито се тестват от историческите факти; вместо това, законът, когато се приложи уместно, спомага в обясняването на фактите. Фактите по този начин илюстрират работата на закона. Връзката между праксеологичната икономическа теория и разбирането на икономическата история е умело обобщено от Шютц:

„Никое икономическо действие не е възможно без някаква препратка към актьора, но последният е абсолютно анонимен; това не си ти, нито аз, нито предприемачът, нито дори „икономическият човек”, а чисто универсаленият „някой”. Това е причината, поради която твърденията на теоретичния икономикс притежават „универсална валидност”. Въпреки това изучаването на актьора като такъв е възможно, както и опитът да се узнае какво се случва в съзнанието му; разбира се тогава изучаващият не е в рамките на теоретичната икономика, а в тези на икономическата история или икономическата социология… Изявленията на тези науки обаче не могат да претендират за универсална валидност, защото те се занимават с икономическите настроения на конкретни исторически лица или с видовете икономическа дейност, за които действията са доказателство…”[38]

Използвана литература:

1.See in particular Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (New Haven: Yale University Press, 1949); also see Mises, Epistemological Problems of Economics, George Reisman, trans. (Princeton, NJ: Van Nostrand, 1960).

2.See Murray N. Rothbard, „Praxeology as the Method of the Social Sciences,“ in Phenomenology and the Social Sciences, Maurice Natanson, ed., 2 vols. (Evanston: Northwestern University Press, 1973), 2 pp. 323–35 [reprinted in Logic of Action One, pp. 29–58]; also see Marian Bowley, Nassau Senior and Classical Economics (New York: Augustus M. Kelley, 1949), pp. 27–65; and Terence W. Hutchinson, „Some Themes from Investigations into Method,“ in Carl Menger and the Austrian School of Economics, J.R. Hicks and Wilhelm Weber, eds. (Oxford: Clarendon Press, 1973), pp. 15–31.

3.In answer to the criticism that not all action is directed to some future point of time, see Walter Block, „A Comment on ‘The Extraordinary Claim of Praxeology’ by Professor Gutierrez,“ Theory and Decision 3 (1973): 381–82.

4.See Mises, Human Action, pp. 101–2; and esp., Block, „Comment,“ p. 383.

5.For a typical criticism of praxeology for not using mathematical logic, see George. J. Schuller, „Rejoinder,“ American Economic Review 41 (March 1951): 188.

6.John Maynard Keynes, The General Theory of Employment, Interest, and Money (New York Harcourt, Brace, 1936), pp. 297–98.

7.See Murray N. Rothbard, „Toward a Reconstruction of Utility and Welfare Economics,“ in On Freedom and Free Enterprise, Mary Sennhoz, ed. (Princeton, NJ: D. Van Nostrand, 1956), p. 227 [and reprinted in Logic of Action One]; Rothbard, Man, Economy, and State, 2 vols. (Princeton: D Van Nostrand, 1962), 1:65–66. On mathematical logic as being subordinate to verbal logic, see Rene Poirier, „Logique,“ in Vocabulaire technique et critique de la philosophie, Andre Lalande, ed., 6th ed. Rev. (Paris: Presses Universitaires de France, 1951), pp. 574–75.

8.Bruno Leoni and Eugenio Frola, „On Mathematical Thinking in Economics“ (unpublished manuscript privately distributed), pp. 23–24; the Italian version of this articles is „Possibilita di applicazione della matematiche alle discipline economiche,“ Il Politico 20 (1995).

9.Jean-Baptiste Say, A Treatise on Political Economy (New York: Augustus M. Kelley, 1964), p. xxvi n.

10.Boris Ischboldin, „a Critique of Econometrics,“ Review of Social Economy 18, no. 2 (September 1960): 11 N; Ischboldin’s discussion is based on the construction of I.M. Bochenski, „Scholastic and Aristotelian Logic,“ Proceedings of the American Catholic Philosophical Association 30 (1956): 112–17.

11.Karl Menger, „Austrian Marginalism and Mathematical Economics,“ in Carl Menger, p. 41.

12.Mises, Human Action, p. 34.

13.John Wild, „Phenomenology and Metaphysics,“ in The Return to Reason: Essays in Realistic Philosophy, John Wild, ed. (Chicago: Henrey Regnery, 1953), pp. 48, 37–57.

14.Harmon M. Chapman, „Realism and Phenomenology,“ in Return to Reason, p. 29. On the interrelated functions of sense and reason and their respective roles in human cognition of reality, see Francis H. Parker, „Realistic Epistemology,“ ibid., pp. 167–69.

15.See Murray N. Rothbard, „In Defense of ‘Extreme Apriorism,'“ Southern Economic Journal 23 (January 1957): 315–18 [reprinted as Volume 1, Chapter 6]. It should be clear from the current paper that the term extreme apriorism is a misnomer for praxeology.

16.Say, A Treatise on Political Economy, pp. xxv–xxvi, xlv.

17.Friedrich A. Hayek, „The Nature and History of the Problem,“ in Collectivist Economic Planning, F.A. Hayek, ed. (London: George Routledge and Sons, 1935), p 11.

18.John Elliott Cairnes, The Character and Logical Method of Political Economy, 2nd ed. (London: Macmillan, 1875), pp. 87–88; italics in the original.

19.Bowley, Nassau Senior, pp. 43, 56.

20.Mises, Epistemological Problems, p. 19.

21.Bowley, Nassau Senior, pp. 64–65.

22.Hao Wang, „Notes on the Analytic-Synthetic Distinction,“ Theoria 21 (1995); 158; see also John Wild and J.L. Cobitz, „On the Distinction between the Analytic and Synthetic,“ Philosophy and Phenomenological Research 8 (June 1948): 651–67.

23.John J. Toohey, Notes on Epistemology, rev. ed. (Washington D.C.: Georgetown University, 1937), p. 36.; italics in the original.

24.R.P. Phillips, Modern Thomistic Philosophy (Westminster, Maryland: Newman Bookshop, 1934–35), 2, pp. 36–37; see also Murray N. Rothbard, „The Mantle of Science,“ in Scientism and Values, Helmut Schoeck and James W. Wiggins, ed., (Princeton, NJ: D Van Nostrand, 1960), pp. 162–65.

25.Toohey, Notes on Epistemology, p. 10. Italics in the original.

26.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 2, Studies in Social Theory, A. Brodersen, ed. (The Hague: Nijhoff, 1964), p. 4; see also Mises, Human Action, p. 24.

27.Alfred Schütz, Collected Papers of Alfred Schütz, vol. 1, The Problem of Social Reality, A. Brodersen, ed. (the Hague, Nijhoff), 1964, p. 65. On the philosophical presuppositions of science, see Andrew G. Van Melsen, The Philosophy of Nature (Pittsburgh: Duquesne University Press, 1953), pp. 6–29. On common sense as the groundwork of philosophy, see Toohey, Notes on Epistemology, pp. 74, 106–13. On the application of a similar point of view to the methodology of economics, see Frank H Knight, „‘What is Truth’ in Economics,“ in On the History and Method of Economics (Chicago: University of Chicago Press, 1956), pp. 151–78.

28.Joseph Dorfman, The Economic Mind in American Civilization, 5 vols. (New York: Viking Press, 1949), 3, p. 376.

29.Friedrich A. Hayek, „The Non Sequitur of the ‘Dependence Effect,'“ in Friedrich A. Hayek, Studies in Philosophy, Politics, and Economics(Chicago: University of Chicago Press, 1967), pp. 314–15.

30.Mises, Human Action, p. 124.

31.See Rothbard, „Toward a Reconstruction,“ pp. 230–31.

32.Ludwig von Mises, Theory and History (New Haven: Yale University Press, 1957).

33.Mises, Human Action, pp. 55–56, 348.

34.Cowles Commission for Research in Economics, Report for the Period, January 1, 1948–June 30, 1949 (Chicago: University of Chicago Press, 1949), p. 7, quoted in Mises, Theory and History, pp. 10–11.

35.Ibid., pp. 10–11.

36.Ludwig von Mises, „Comments about the Mathematical Treatment of Economic Problems“ (Cited as „unpublished manuscript“; published as „The Equations of Mathematical Economics“ in the Quarterly Journal of Austrian Economics, vol. 3, no. 1 (Spring 2000), 27–32.

37.Mises, Theory and History, pp. 11–12; see also Leoni and Frola, „On Mathematical Thinking,“ pp. 1–8; and Leland B. Yeager, „Measurement as Scientific Method in Economics,“ American Journal of Economics and Sociology 16 (July 1957): 337–46.

38.Alfred Schütz, The Phenomenology of the Social World (Evanston, Ill.: Northwestern University Press, 1967), pp. 137, 245; also see Ludwig M. Lachmann, The Legacy of Max Weber (Berkeley, California: Clendessary Press, 1971), pp. 17–48.

„Австрийският” икономикс – кратка история

Историята на „Австрийската” икономическа школа стартира през XV век, когато последователите на св. Тома Аквински, преподаващи в Университета в град Саламанка, Испания, се опитват да обяснят големите разновидности на човешките действия и социална организация. Те наблюдават наличието на икономическите закони и неумолимите сили на причините и следствията, които действуват по подобие на другите природни закони. В течение на няколко поколения откриват и обясняват законите на търсенето и предлагането, причината за инфлацията, функционирането на валутните курсове и субективният характер на стойността. Това кара Йозеф Шумпетер да ги приеме за първите истински икономисти. Защитници са на правата на собственост и свободата на договаряне и търговия. Подчертават приноса на бизнеса към обществото, като заедно с това упорито се противопоставят на данъчното облагане, административния контрол върху цените и регулациите, които възпрепятстват свободното предприемачество. Бидейки морални теолози, те настоятелно призовават правителствата да се подчинят на етичните структури против кражби и убийства. Също така са следвали идея много сходна с правилото на Лудвиг фон Мизес, че първата работа на един икономист е да каже на правителството, какво то не може да прави.

Първият икономически трактат – „Есе върху природата на търговията” – се появява през 1730 г. Негов автор е Ришар Кантийон, обучен в схоластичната традиция. Роден в Ирландия, той по-късно емигрира във Франция. В своя трактат той разглежда пазара като предприемачески процес, а създаването на пари като разстройващо ценовата стабилност. Кантийон бива последван от Ан Робер Жак Тюрго, про-пазарно ориентиран френски аристократ и министър на финансите по време на стария режим. Неговите икономически трудове са доста малко на брой, но въпреки това изключително изчерпателни и проницателни. В книгата си “Value and Money” изяснява произхода на парите и естеството на икономическия избор: отразява субективното подреждане на индивидуалните предпочитания. Тюрго критикува законите против лихварството и разрешава известния парадокс диамант – вода, поставен от А. Смит пред класическата школа, формулирайки закона за намаляващата възвращаемост. Привърженик е на класическия либерален подход към икономическата политика, горещо препоръчвайки отмяна на всякакви гаранции и привилегии към определени компании и сектори от страна на държавата.

Тюрго е интелектуалният баща на дълга поредица от големи френски икономисти живели през ХVIII и ХIХ век, най-вече Жан Батист Сей и Фредерик Бастиа.

Сей е първият икономист разсъждавал дълбоко отностно икономическия метод. Осъзнава, че икономиксът не се състои в това да се съберат данни, а по-скоро изясняване на универсални факти (например нуждите са неограничени на брой, за разлика от средствата) и техните логически последици.

Сей открива теорията на производителността на ресурсното ценообразуване, ролята на капитала в разделението на труда и „законът на Сей”: никога не е възможно да бъде поддържано „свръхпроизводство” и „недостатъчно потребление” на свободния пазар, ако цените бъдат оставени да се коригират. Защитава идеята за laissez-faire и индустриалната революция по подобие на Бастиа. В качеството си на журналист Бастиа твърди, че нематериални услуги са предмет на същите икономически закони на каквито са и материалните стоки. В една от многото си икономически алегории изяснява заблудата за „счупения прозорец”, която по-късно бива популяризирана от Хенри Хазлит.

Въпреки теоретичната изтънченост на тези пред-австрийски теоретици, британската школа от края на XVIII и началото на XIX век се превръща в общоприета, най-вече по политически причини. Британската традиция (базирана на теорията за обективни разходи и трудовата теория на стойността) в крайна сметка води до появата на марксистката доктрина за капиталистическата експлоатация.

Доминиращата британска традиция получава първото си сериозно предизвикателство за дълъг период от време когато Карл Менгер публикува книгата „Принципи на икономиката” през 1871 г. Основател на „Австрийската” школа, той възкресява схоластично-френския подход към икономиката, поставяйки го върху по-твърда почва.

Заедно с Леон Валрас и Стенли Джевънс (бел. ред.: по едно и също време, но всеки поотделно) разяснява субективна основа на икономическа стойност и обяснява подробно за първи път теорията за пределната полезност (колкото по-голям брой единици притежава един индивид от дадена стока, толкова по-малко той цени всяка отделна единица). Допълнително Менгер обяснява произхода на парите на един свободен пазар, когато най-желаната стока не е такава само за потребление, но и за търговия.

Книгата на Менгер е един от стълбовете на „маргиналната революция” в историята на икономическата наука. Когато Мизес казва, че тя „го прави икономист”, той не само се позовава на теорията за парите и цените на Менгер, но и на неговия подход към самата дисциплина. Подобно на своите предшественици Менгер е класически либерал и методически индивидуалист, гледайки на икономиката като на наука за индивидуалния избор. Неговите изследвания, които излизат наяве дванадесет години по-късно, надделяват над Немската историческа школа, която отхвърля теорията и счита икономиката за наука за събиране на данни в полза на държавата.

Като професор по икономика в Университета във Виена, а след това и учител на младия, но злочест крал Рудолф от династията Хабсбург, Менгер възстановява икономиката като наука за човешкото действие, основана на дедуктивната логика и подготвя пътя на противодействие на социалистическата мисъл за по-нататъшните теоретици. Наистина неговият ученик Фридрих фон Визер силно повлиява късните писания на Фридрих фон Хайек. Книгата на Менгер остава и до ден днешен отлично въведение към икономическия начин на мислене. До известна степен всеки последващ австриец е гледал на себе си като на ученик на Менгер.

Почитателят и последовател на Менгер в университета в Инсбрук, Ойген фон Бьом-Баверк, преформулира и прилага менгеровите идеи в множество нови сфери като тази на стойността, цената, капитала и лихвата. Неговата “History and Critique of Interest Theories”, публикувана през 1884 г., събира всички заблуди в историята на мисълта и твърдо защитава идеята, че лихвеният процент не е изкуствена идея, а неразделна част от пазара. Той отразява универсалния факт на „времевите предпочитания”, склонността на хората към предпочитат удовлетворяването на своите желания по-рано, отколкото по-късно (теория, по-късно разширена и защитена от Франк Фетер).

Чрез “Positive Theory of Capital” Бьом-Баверк демонстрира, че нормалното равнище на печалба е лихвеният процент. Капиталистите спестяват пари, плащат на работниците и чакат до момента на продажба на крайния продукт за печалба. В допълнение показа, че капиталът не притежава хомогенна, а сложна и разнообразна структура, която има измерение във времето. Развиващата се икономика не е просто следствие от нарастването на капиталовите инвестиции, но също така и от по-дълготрайни производствени процеси.

Бьом-Баверк се впуска в продължителна битка с марксистите относно експлоатационната теория и опровергава социалистическата доктрина за капитала и работната заплата много преди комунистите да превземат властта в Русия. Той също така провежда семинар, който по-късно ще се превърне в модел за Мизес и неговия семинар във Виена.

Бьом-Баверк счита интервенционизма за атака срещу пазарните икономически сили, която не може да надделее в дългосрочен план. В последните години на Хабсбургската монархия той три изпълнява длъжността на финансов министър, борейки се за балансиран бюджет, стабилни пари и златен стандарт, свободна търговия, както и за отмяната на експортните субсидии и други монополни привилегии.

Неговата научно-изследователска дейност затвърждава статута на Австрийската школа като обединен начин за възприемане на икономическите проблеми и поставя основата за огромния й пробив в англоговорящия свят. Но една област която Бьом-Баверк не доразработва са парите, институционалната пресечка на микро и макро подхода. Младият Лудвиг фон Мизес, икономически съветник на австрийската търговска камара, поема това предизвикателство.

Резултатът от изследванията на Мизес е „Теория на парите и кредита”, публикувана за първи път през 1912 г. Той разяснява как теорията на пределната полезност се прилага спрямо парите и излага своята „регресивна теорема”, показвайки не само факта, че парите произхождат от пазара, но и това, че това винаги трябва да е така. Въз основа на Британската валутна школа, теорията на Кнут Виксел за лихвените проценти и тази на Бьом-Баверк за производствената структура той представя общите насоки на австрийската теория на бизнес цикъла. Една година по-късно Мизес е назначен в Университета във Виена.

Кариерата на Мизес е прекъсната за четири години от Първата световна война. Той прекарва три от тези години като артилерийски офицер и един като щабен офицер в икономическото разузнаване. В края на войната той публикува “Nation, State, and Economy (1919 г.), разисквайки от името на икономическите и културни свободи на малцинствата в разбитата империя. В същото време паричната теория на Мизес получава внимание в САЩ чрез работата на Бенджамин М. Андерсън младши, икономист в Chase National Bank. (също така е остро критикувана от Джон Мейнард Кейнс, който по-късно признава, че не знае немски език).

В следвоенния политически хаос главният теоретик на вече социалистическото австрийското правителство е марксистът Ото Бауер. Познавайки го от семинара на Бьом-Баверк, Мизес му преподава ден след ден и в крайна сметка успява да го убеди да се отдръпне от болшевишките политики. Австрийските социалисти никога не прощават на Мизес за тази му постъпка и успяват да му попречат да получи професорска позиция в университета.

Мизес се обръща директно към проблема на самия социализъм и пише изключително силно есе през 1921 г., което  в последствие превръща в книга на име „Социализмът” през следващите две години. Социализмът като строй е против всякаква частна собственост или обмен на капиталови стоки, а това означава невъзможност да се определи най-високо оцената употреба за всеки отделен ресурс.

Мизес отправя предизвикателство пред социалистите да обяснят, от икономическа гледна точка, как точно тяхната система ще работи, задача, с която социалистите и до ден днешен не са се справили. Дебатът между австрийците и социалистите продължава и през следващите десетилетия, а до момента на падането на социализма през 1989 г. сред академичните среди се е считало, че дебатът е решен в полза на социалистите.

Междувременно аргументите на Мизес в подкрепа на свободния пазар предизвикват смяна в светогледа на икономисти като Фридрих фон Хайек, Вилхелм Рьопке и Лионел Робинс. Мизес започва провеждане на частен семинар в офиса си в търговската камара, който бива посещаван от Фриц Махлуп, Оскар Моргенщерн, Готфрид фон Хаберлер, Алфред Шютц, Рихард фон Стригл, Ерик Фьогелин, Пол Розенщайн-Родан и много други интелектуалци от цяла Европа.

Също така по време на 20-те и 30-те години от миналия век Мизес се бори на други два академични фронта. Той нанася решаващ удар над Немската историческа школа с поредица от есета в защита на дедуктивния метод в областта на икономиката, който по-късно ще нарече праксеология или наука за човешкото действие. Той също така основава Австрийския институт за изследване на бизнес циклите.

През тези години Хайек и Мизес са автори на много изследвания на бизнес цикъла, предупреждавайки за опасността от кредитна експанзия и прогнозирайки задаваща се валутна криза. Този принос се цитира от комисията за Нобелова награда в сферата на икономиката през 1974 г., когато Хайек получава наградата. Работейки в Англия и САЩ, Хайек по-късно се превръща в главния противник на Кейнс с книгите си за валутните курсове, капиталова теория и парична реформа. Неговата популярна книга „Пътят към робството” помага за съживяването на класическото либерално движение в Америка след Новия курс и Втората световна война. Развивайки подхода на късните схоластици към закона в „Право, законодателство и свобода” той критикува егалитаризма и социалната справедливост.

Към края на 30-те години от миналия век, страдайки от Голямата депресия, Австрия е заплашена от нацистко поглъщане. Хайек вече е заминал за Лондон през 1931 г. по настояване на Мизес, а през 1934 г. самият Мизес отива да преподава в Международния институт за следдипломно обучение в Женева, а по-късно емигрира и в САЩ. Нацистите, знаейки, че Мизес е заклет враг на социализма, конфискуват документи от апартамента му и ги крият по време на войната. По ирония на съдбата точно идеите на Мизес, филтрирани от Рьопке под управлението на Лудвиг Ерхард, са причина за следвоенните икономически реформи на Германия и преустройството на страната. В последствие през 1992 г. австрийски архивисти откриват откраднатите документи на Мизес във възобновен архив в Москва.

Живеейки в Женева Мизес написва своя шедьовър ”Nationalokonomie”, а емигрирайки в САЩ го преработва и разширява в „Човешкото действие” (1949 г.). Неговият ученик Мъри Ротбард го коментира като „най-голямото постижение на Мизес и един от най-добрите продукти на човешкия ум в нашия век”. Този труд е опорна точка на „Австрийската” школа и остава икономическият трактат, който я определя. Въпреки това не е добре приет в икономическата професия, която вече е направила решаващ завой към кейнсианството.

Макар Мизес никога да не заема академичния пост, който заслужава, той събира ученици около себе си в Нюйорския университет. Дори преди Мизес да емигрира журналистът Хенри Хазлит е един от най-видните му защитници, рецензирайки книгите му в “New York Times” и “Newsweek” и популяризирайки идеите му в такива класики като „Икономиката в един урок”. Хазлит също така допринася към школата, пише критика на „Общата теория” на Кейнс, защитав трудовете на Сей и го поставя на централно място в „Австрийската” макроикономическа теория. По подобие на Мизес поддържа безкомпромисна позиция и като резултат е изгонен от четири елитни позиции в журналистическия свят.

Семинарът в Ню Йорк продължава до 1971 г., две години преди смъртта на Мизес. През тези години Ротбард е бил негов ученик. Неговият трактат „Човек, икономика и държава” (1963 г.) е по образец на „Човешкото действие” и в някои области – теория на монопола, държавата, полезността и благоденствието – подсилва възгледите на Мизес. Подходът на Ротбард към „Австрийската” школа наследява този на късните схоластици, прилагайки теорията за естествените права на собственост. Това, което следва, е пълноправна защита на капиталистически и безправителствен социален ред базиран на правото на собственост и свободно сдружаване и споразумение.

След издаването на трактата Ротбард изследва Голямата депресия прилагайки Австрийската теория на бизнес цикъла, за да се покаже, че сривът на фондовия пазар и икономическият спад се дължат на кредитна експанзия. След това в поредица от изследвания на правителствената политика създава теоретичната рамка за изследване ефекта от всички видове намеса на пазара.

В късните си години Мизес вижда началото на възраждането на „Австрийската” школа, което датира от появата на „Човек, икономика и държава” и продължава и до днес. Именно Ротбард установява „Австрийската” школа и класическата либерална доктрина в САЩ главно чрез „Заченат в свобода”, четири-томната история на колониална Америка и отделянето й от Великобритания. Обединяването на теорията за естествените права и „Австрийската” школа става в „Етика на свободата”, а междувременно Ротбард пише поредица от научни икономически текстове събрани в двата тома на “Logic of Action”, публикувани в “Economists of the Century” от Едуард Елгар.

Тези трудове служат като основна връзка между поколението на Мизес и Хайек и днешните „австрийци”. В действителност, ако Ротбард се бе поддал на интелектуалните тенденции на своето време, школата можеше да е в застой. Качества на Ротбард като дълбоката му ерудиция в комбинация весела личност и оптимистичен поглед вдъхновяват безброй студенти да насочат вниманието си към каузата на свободата.

Основаването на Института „Мизес” през 1982 г., с помощта на Маргит фон Мизес, Хайек и Хазлит, осигурява редица нови възможности както на Ротбард, така и на „Австрийската” школа. Чрез постоянен поток от академични конференции, семинари, книги, монографии, бюлетини, проучвания и дори филми Ротбард и институтът подкрепят школата в постсоциалистическия период.

Първото издание на редактираното от Ротбард “Review of Austrian Economics” се публикува през 1987 г., превръща се в полугодишно през 1991 г. и в тримесечно през 1998 г. Лятното училище в института се провежда всяка година от 1984 г. насам. През много от тези години Ротбард представя изследванията си в сферата на историята на икономическата мисъл. Това кулминира в неговата двутомна An “Austrian Perspective on the History of Economic Thought”, която разширява историята на дисциплината и обхваща трудове от няколко века.

Чрез стипендиите, учебните ръководства, библиографиите и конференциите на Института „Мизес” школата прониква в почти всеки отдел на икономиката и социалните науки в САЩ и по света.

Завладяващата история на тази школа чрез всичките свои приливи и отливи е пример за това как велики умове могат да прогресират и да се противопоставят на злото с креативност и смелост. В наши дни школата навлиза в новото хилядолетие като интелектуален знаменосец на свободното общество. Това става благодарение на героичните и брилянтни умове, които съставляват семейната история на самата школа, както и на тези, които пренасят това наследство в бъдещето чрез Института „Мизес”.

Използван източник: mises.org

Грешките на Кейнс – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета „Крал Хуан Карлос“ в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Австрийската икономическа школа разполага с много на брой унищожителни критици на Общата теория на Джон Мейнард Кейнс – Фридрих фон Хайек, Жак Рюеф, Хенри Хазлит, Мъри Ротбард, Лудвиг Лахман, Лудвиг фон Мизес и Уилям Хът развиват важни аргументи против Кейнс и кейнсианството.

Вече можем да добавим ново име към списъка. През 2012 г. Хуан Рамон Райо публикува нова критика към magnum opus-а на Кейнс през „австрийската” призма на испански със заглавие Los Errores de la Vieja Economía (The Failure of the Old Economics) в чест на “The Failure of the “New Economics” на Хазлит.

По времето на Хазлит идеите на Кейнс са били считани за революционни и това е причината американецът да ги опише като вид „нов икономикс”, който отхвърля идеите на класиците и особено закона на Сей. В наши дни кейнсианството е част от мейнстрийма, общопризнатото. Кейнсианството, особено неговата основна идея, че публичните разходи намаляват безработицата, все още се преподава в университетите, прилага се от политиците и видно бива защитавано от Нобеловия лауреат по икономика за 2008 г. Пол Кругман.

Непосредственият политически отговор на последната финансова криза в западния свят е вдъхновен от „Общата теория”. Прилагането на идеите на Кейнс бе с цел да се предотврати втора Голяма депресия. Правителства въвеждат парична политика на лесни пари в съчетание с фискални стимули в отговор на това, което кейнсианците наричат балон, причинен от безразсъдни спекулации, които на свой ред са вдъхновени от “animal spirits”. По този начин дори книгата на Райо да бе обобщение на старите аргументи срещу Кейнс, моментът за публикуване е повече от подходящ, тъй като идеите от миналото са все още практика на настоящето.

И все пак книгата е много повече от обобщение и синтез на старите аргументи от гореспоменатите „австрийски” автори. Авторът ги надгражда, съчетава и развива по систематичен начин. Най-важното е, че добавя свои иновативни идеи в полза на разрушителното дело срещу „Общата теория”.

Критиката на Райо през „австрийската” парадигма е непреклонна, систематична и изчерпателна. Няма опит за усукване или изкривяване идеите на Кейнс. Липсата на т.нар. straw man аргументи прави критиката срещу ядрото на кейнсианските вярвания изключително силна. Той също така не търси терминологични противоречия и непоследователности. В този смисъл критиката на Райо е по-опустошителна например от част от тази на Хенри Хазлит, където той набляга на несъответствия, неточности и размиване в обяснението. Испанският икономист има за цел предоставянето на ясна и последователна картина върху разсъжденията на Кейнс и представя британеца във възможно най-благоприятна светлина.

Нека да разгледаме някои от аргументите Райо, започвайки с известната критика на  Кейнс към закона на Сей, че предлагането създава свое собствено търсене. Райо доказва закона в неговата оригинална версия: в дългосрочен план предлагането на стока х се нагажда към нейното търсене. В основата си стоките биват предлагани с цел закупуването на други стоки (включае и пари). Някой произвежда с целта да потърси нещо друго с полученото в бъдещ момент, което означава, че общо свръхпроизводство е невъзможно.

Законът на Сей ни води право към най-иновативния аргумент в книгата на Райо – в подкрепа на спестяването. Дори и острите критици на Кейнс измежду монетаристите или неокласиците признават, че британецът е бил най-малкото прав за това, че спестяването е дестабилизираща и опасна дейност.

Райо обаче доказва и подчертава социалната функция на спестяването. Търсенето на пари не е липса на каквото и да е търсене на пазара. Спестяванията са естествената реакция на индивидите спрямо производствена структура, която не е приспособена към техните нужди. Това е сигнал към предприемачите за протест, който сякаш гласи „Моля предложете различни стоки! Променете производствената структура, защото настоящата не е уместна.“

В ситуация на голяма несигурност дори е разумно трупането на средства в дългосрочен план. Райо предоставя пример – нека предположим, че несигурността се увеличава, защото хората очакват земетресение. Те започват да се спестяват, т.е. увеличават своя паричен баланс, което им дава по-голяма приспобимост. Това е напълно рационално и изгодно от гледна точка на участниците на пазара. Алтернативата е замразяването на средства чрез правителствени разходи. Публичното строене на небостъргачи е не само против волята на по-предпазливите индивиди; то също така ще се окаже пагубно, ако земетресението настъпи.

Спестяването е застраховка срещу бъдеща несигурност. Райо твърди, че ако търсенето на пари се увеличи продиктувано от предпазливост, краткосрочният пазарен лихвен процент ще спадне, докато дългосрочният ще се увеличи. Индивидите инвестират повече в краткосрочен план и по-малко в дългосрочен план. Това води до корекция на производствената структура. Повече средства ще бъдат използвани за производството на най-ликвидната стока (т.е. злато при златен стандарт), както и на потребителски стоки. Структурата на производство се измества към по-краткосрочни и по-малко рискови начинания, намалявайки по-дългосрочните и по-рискови такива. Следователно спестяването не води до насилствена неупотреба на капиталови стоки. Те биват премествани към по-краткосрочни производствени процеси. Райо настоява, че не е нерационално да се спестява. В действителност ако икономическите условия се променят, а дългосрочните процеси бъдат поддържани, може да се наложи последните да бъдат ликвидирани внезапно. Например земетресението ще унищожи незавършения небостъргач.

Трябва да се отбележи, че повечето „австрийци” не поддържат хибридна теория за лихвения процент. За Райо той се определя както от времевите предпочитания, така и от ликвидните. Повечето икономисти от школата защитават теория, базирана изключително на времевите предпочитания. Моята позиция по този въпрос (бел. ред. – тази на Филип Багус) може да бъде прочетена тук в съавторство с Дейвид Хоудън. Поради несигурност индивидът предпочита по-голямо количество ликвидност. Поради времевите си предпочитания същият предпочита това да стане рано, отколкото късно. Следователно кривата на доходността има тенденция да бъде възходяща. Когато несигурността се увеличи кривата става по-стръмна. По време на финансова криза обаче, друг ефект има тенденция да надделее. Когато обществото като цяло не е ликвидно голямото търсене на краткосрочни заеми (надпревара за ликвидност) има тенденция да предизвика низходяща крива на доходност.

Неупотребяваните ресурси са друга важна тема в книгата понеже Кейнс препоръчва инфлация в случай на наличие на такива. Райо задава въпроса защо ресурсите са неупотребени и достига до извода, че собствениците им настояват за цена, която е по-висока от тяхната дисконтирана пределна стойност. При тези обстоятелства инфлацията предполага преразпределение в полза на собствениците на тези ресурси, т.е. икономиката страда от принудително спестяване или потребление на капитал.

Когато производствените фактори коригират цените си, т.е. заплатите паднат обратно към своята дисконтирана пределна стойност, съвкупното търсене не бележи спад както Кейнс предполага. Точно обратното, то бележи ръст, тъй като производството се е увеличило.

Райо безмилостно опровергава и други кейнсиански концепции. Известният инвестиционен мултипликатор се нуждае от свободни ресурси от всички производствени фактори. И по-точно – нужна е доброволна безработица във всички производствени фактори плюс неизползван капацитет в индустриите, произвеждащи потребителски стоки. Ако няма доброволна безработица във всички фактори правителственото стимулиране ще доведе до ситуация, забавяща потока на продукцията (т.нар. bottleneck) понеже факторите няма да бъдат употребени за печелившите инвестиционни проекти. Ако всички фактори са свободни с изключение тези, използвани в продукцията на потребителски стоки, тогава правителствените стимули ще повишат цените на потребителските стоки и ще доведат до стесняване на производствената структура. Ако обаче има общо неизползване на фактори и са налични свободни ресурси в индустриите, произвеждащи потребителски стоки, тогава защо няма доброволно споразумение между собствениците на производствените фактори и предприемачите?

Друга важна кейнсианска идея е ликвидният капан. Той е налице, когато в една кризисна икономика лихвите са на много ниски нива. В такава ситуация Кейнс счита паричната политика за безполезна, защото спекулантите само и единствено ще трупат новонапечатаните пари. Спекулантите няма да инвестират в облигации, защото те са на максималните си цени и ще паднат, когато лихвените проценти най-накрая бъдат увеличени. В този момент паричната политика е импотентна. Публичните разходи са необходимото средство за стимулиране съвкупното търсене.

Райо показва, че след един изкуствено предизвикан растеж (или иначе казано икономически бум), в ситуация, където има много малинвестиции и обща свръхзадлъжнялост в икономиката, наистина почти няма търсене на кредити дори и при много ниски лихвени проценти. Ние действително сме в ликвиден капан, индивидите се борят за подобряване своята ликвидност. Те желаят да намалят дълговете си и да не поемат повече заеми. Паричната политика на ниски лихвени проценти всъщност влошава ситуацията, защото при наличие на ниски лихвени проценти няма стимул за предплащане и заличаване на дългове (защото тяхната сегашна стойност се повишава). Решението на това положение на обща несигурност е спестяване, стабилни институции, ликвидация на малинвестициите и намаляване на дълговете.

Висока степен на несигурност не означава висока безработица, защото дори и при ситуация на висока несигурност спадът в ценовото равнище факторите за производство създава нови възможности за печалба. При висока степен на несигурност те ще бъдат производството на злато (при златен стандарт) и на потребителски стоки.

Както Райо посочва – не е важно съвкупното предлагане или търсене, а неговият състав. Ако по време на депресия с изкривена производствена структура и в ситуация на ликвиден капан съвкупното търсене се увеличава с правителствени разходи, съществуващата структура не може да произведе най-желаните от потребителите стоки. Решението не е повече разходи и повече дългове, а намаляването на дълга и ликвидацията на малинвестициите.

Обратно, за Кейнс проблемът е винаги недостатъчно съвкупно търсене. Какво можем да направим, ако потребителите и инвеститорите не купуват достатъчно потребителски стоки, а вместо това спестяват? Кейнс препоръчва намаляване на данъците и лихвените проценти, за да се девалвира валутата. Но, защо, пита Райо, трябва потребителите и инвеститорите да купуват стоки, които не желаят?

Отговорът на Кейнс е, че в противен случай безработицата ще се увеличи. Райo реагира проницателно – ако човек е принуден да купува със заплатата си нещо, което не иска, защо изобщо трябва този човек да работи? Алтернативата на принудителното купуване е да се намалят заплатите до техните дисконтирани пределни стойности, което ще стимулира ръст в производството и търсенето. Както Райo посочва, обществото не става по-богато ако правителството принуди хората да купуват стоки, които те не желаят. По този начин същността на „Общата теория” за испанският икономист е следната: когато хората не искат да купуват това, което се произвежда, правителството трябва да ги принуди.

Прозренията от книга представени тук са само малка част. Райо предлага и анализ на основните дефиниции на Кейнс и теоретичните грешки, които стоят зад тях. Авторът предоставя „австрийски” анализ на финансовите пазари, обсъждайки взаимовръзките между кривата на доходността, лихвените проценти, дисконтовия процент, структурата на инвестициите, ликвидния капан и фондовата борса. Той анализира реалните и номинални заплати, бизнес циклите, политическите последици, както и интелектуалните предшественици на Кейнс, използвайки австрийската теория. Като бонус в края на книгата е добавена също така и критика на модела IS-LM, разработен от Джон Хикс и Франко Модилиани, който все още се преподава в университети по целия свят.

Книгата е пълна с блестящи идеи и осигурява най-мощната и пълна критика срещу Кейнс към момента. Los Errores de la Vieja Economía ще бъде бъдещата справка за учени и лаици, търсещи грешки в мисленето на Кейнс и в днешните политики. Главният недостатък на книгата е, че е на испански език. Надяваме се, че ще бъде преведена в близкото бъдеще.

Австрийската теория на бизнес цикъла – Роджър Гарисън

Носеща началото си от „Принципи на икономиката” на Карл Менгер и развита с капиталовата теория, представена от Ойген фон Бьом-Баверк в “Capital and Interest”, австрийската теория на бизнес цикъла достатъчно отчетливо оправдава своята национална идентификация. Въпреки това дори и в най-ранната й интерпретация от Лудвиг фон Мизес в „Теория на парите и кредита” и последващото й изложение и разширение в „Цени и производство” от Фридрих фон Хайек, теорията включва важни елементи от шведски и британски икономисти. “Interest and Prices” на Кнут Виксел, която показва как цените реагират на несъответствие между лихвения процент, определен от централната банка и реалния пазарен лихвен процент, служи като основа на австрийската теория за неправилното разпределение на капитала по време на икономическия бум. Пазарният процес, който в крайна сметка разкрива интертемпоралното неправилно разпределение и превръща бумът в криза, аналогично прилича на процеса, описан от Британската валута школа, в който международно погрешното разпределение, предизвикано от кредитна експанзия, в последствие се елиминира чрез промени в условията за търговия.

Австрийската теория на бизнес цикъла се появява от простото сравнение на два процеса: икономически растеж продиктуван от спестявания, който е устойчив и икономически бум продиктуван от кредит, който не е. Увеличение в спестяванията на домакинствата и в кредитната експанзия, дирижирана от централна банка задвижват пазарни процеси, чиито първоначални разпределителни ефекти върху капиталовата структура на икономиката са подобни, но чиято крайна последица е коренно различна.

Основната идея на теорията може да се изложи по отношение на конвенционалните макроикономически агрегати на спестяването и инвестициите. Нивото на инвестициите се определя от търсенето и предлагането на заемни средства, както е показано на фигури 1а и 1b. Предлагането отразява желанието на домакинствата да спестяват при различни лихвени проценти; търсенето отразява желанието на бизнеса да заеме средства с цел финансиране на инвестиционни проекти. Всяка цена представлява състояние на равновесие на кредитния пазар: пазарният лихвен процент е i по вертикалната ос; размерът на спестения и привлечен за инвестиционни цели доход е A по хоризонталната ос.

Увеличаване в предлагането на заемни средства, както е показано на фигури 1а и 1b има очевидни първоначални ефекти върху лихвения процент и равнището на инвестиционния заем. Но последиците се различават коренно в зависимост от това дали увеличеното предлагане на заемни средства произтича от повишено ниво на спестявания от страна на домакинствата, или от кредитна експанзия от страна на централната банка.

Фигура 1а показва пазарната реакция към повишени нива на спестявания от домакинствата, както е представено от изместването на кривата на предлагането от S до S’. Домакинствата са се ориентирали повече към бъдещето; те предпочитат да изместят потреблението си от настоящето към бъдещето. В резултат на повишената достъпност на заемни средства лихвеният процент пада от i до i’, примамвайки по този начин предприемачите да стартират инвестиционни проекти, които в предишен момент са считали за нерентабилни. При новия по-нисък пазарен лихвен процент спестяванията и инвестициите се увеличават със стойността на AB. Това увеличение на производствения капацитет на икономиката представлява истински растеж.

Фигура 1b показва ефекта от увеличение на кредита, предизвикан от централната банка. Той е представен графично от изместване на кривата на предлагането от S до S+ΔM. Домакинствата не са станали по-пестеливи или ориентирани към бъдещето; централната банка просто e увеличила стойността на заемните средства, инжектирайки (печатайки) нови пари и предлагайки ги на кредитните пазари. Тъй като лихвеният процент бележи спад от i до i’ предприемачите са подтиквани към увеличение на инвестициите си със стойността на AB, докато реалните спестявания всъщност бележат спад със стойността на AC. Увеличението в предлагането на заемни средства чрез новонапечатани пари държи лихвения процент на изкуствено ниски нива и създава разногласие между спестяванията и инвестициите. Ниският лихвен процент, понижен от банката стимулира временен, а не устойчив растеж, т.нар. бум. Изкуственият бум по своята същина е неустойчив и е неизбежно последван от спад, тъй като инвестициите и спестяванията се изравняват във времето.

Дори и с този прост пример много аспекти на австрийската теория на бизнес цикъла са очевидни. Естественият лихвен процент е процентът, който се равнява спестяванията и инвестициите. Банковият се различава от него и е резултат от кредитна експанзия. Когато се напечатат нови пари последиците, които австрийските теоретици подчертават, приемат формата на прекалено ниво на инвестиции. И действителното ниво на инвестициите, което е повече от желаното, CB, представлява това, което „австрийците” наричат принудително ниво на спестяване.

Други значими аспекти на австрийската теория за бизнес цикъла могат да бъдат идентифицирани единствено след като простата концепция за инвестиционния процес от фигури 1а и 1b се замени от австрийската визия за многоетапния и изискващ време производствен процес. Лихвеният процент регулира не само нивото на инвестициите, но и разпределението на ресурсите в рамките на инвестиционния сектор. Интертемпоралната структура на производство в икономиката се състои от инвестиционни подсъвкупности, които се определят от гледна точка на тяхната преходна връзка с потребителските стоки, в чиито производствени процеси участват. Някои етапи от производството, като например научноизследователската и развойна дейност и добива на природни ресурси, са отдалечени от последния етап при производството на потребителски стоки. Други етапи пък са близо до крайното производство и ръцете на потребителите. Както се подразбира лихвеният процент се увеличава заедно с времето, което е нужно на етапите от производството за да се превърнат в потребителска стока.

Лихвеният процент регулира интертемпоралния модел на разпределение на ресурсите. За да може една икономика да прояви балансирани тенденции във времето, интертемпоралната структура на разпределение на ресурсите трябва да се приспособи към промените в интертемпоралната структура на потребителските предпочитания. Увеличение в спестяванията предполага такава промяна в структурата на потребителските предпочитания, че потреблението се измества във времето. Спад в лихвения процент, продиктуван от увеличени нива на спестявания показва предпочитания на инвестициите над текущото потребление, както е показано на фигура 1a . Допълнително – и по-значително за австрийската теория – то показва предпочитание към инвестиция в по-капиталоемки процеси. Това са видовете промени в структурата на капитала, които са необходими за да се измести производството към по-капиталоемки процеси в съответствие с променящите се интертемпорални потребителски предпочитания.

Мейнстрийм макроикономиката заобикаля всички въпроси, свързани с интертемпоралната капиталова структура използвайки проста обратна връзка между съвкупното (нетно) ниво на инвестициите и лихвения процент. Съвкупните инвестиции обикновено се приемат, че са нееластични спрямо лихвения процент в краткосрочен план и еластични в дългосрочен план. Австрийската теория приема, че каквото и да е еластичността на съвкупните инвестиции, влиянието на промените в лихвените проценти по отношение на структурата на капитала е от решаващо значение за поддържането на интертемпорално равновесие. Промени в капиталовата структура могат да бъдат значителни, дори когато тези в съвкупните инвестиции не са. И тези структурни промени могат да водят до наличие или липса равновесие в зависимост от това дали са продиктувани от спестявания или кредит, или по-общо – в зависимост от това дали те са продиктувани от предпочитания или от определена политика.

Мейнстрийм икономиксът често омаловажава както чрез теоретични, така и чрез емпирични основания свръхинвестирането (представено като CB на фигура 1b). В австрийската теория възможността за свръхинвестиране се признава, но основна грижа е по-сложната и коварна малинвестиция (не е представена на фигура 1b), която е интертемпорално неправилно разпределение на ресурсите в рамките на капиталовата структура.

Австрийската теория счита, че бизнес цикълът се идентифицира с интертемпорално погрешното разпределение на ресурси в рамките на капиталовата структура на икономиката, последвано от ликвидация и преструктуриране на капитала. При екстремни допускания за мобилността на работната сила една икономика може да се подложи на интертемпорално изкривяване, продиктувано от определена политика, и негово последващо елиминиране без промяна в общата заетост. Реалните пазарни процеси обаче включват корекции както на пазара на труда, така и на капиталовия. Това води до изкривяване на пазара на труда, продиктувано от капиталовия пазар. По време на изкуствения бум, когато работниците биват премествани в по-далечни от потребителските стоки производствени етапи, безработицата е ниска; когато бумът свърши работниците биват уволнени и безработицата се увеличава.

Мейнстриймът прави разлика между структурната безработица (несъответствие между работните места и кандидатите за работа) и цикличната безработица (намаляване на работните места). За „австрийците” циклична безработица е, поне в началото, определен вид структурна безработица: капиталовото преструктуриране, продиктувано от кредитна експанзия е създало прекалено много работни места в първоначалните капиталоемки производствени етапи.

Австрийската теория допуска възможността, че докато малинвестираният капитал е ликвидиран и абсорбиран отново на друго място в интертемпоралната капиталова структура, безработицата може да се увеличи драстично, защото намаляващите доходи биват подкрепяни от намаляващото се потребление. Самостоятелното задълбочаване в свиването на икономическата активност е определено като „второстепенна дефлация“, за да се разграничи от структурната неприспособеност, която, според тях, е основният проблем. От друга страна мейнстриймът, който пренебрегва интертемпоралната капиталовата структура, се занимава изключително и само с низходящата спирала. Затова и „австрийците”, които виждат интертемпоралните изкривявания като по-фундаментален проблем, препоръчват парична реформа, насочена към избягване на кредитна експанзия. Стабилни пари и децентрализирано банкиране са ключови елементи в дневния ред на австрийската реформа. Предписанията на мейнстрийм икономистите, включващи в себе си фискални и монетарни стимули насочени към поддържане на икономическата експанзия, се разглеждат от „австрийците” като основен източник на интертемпорално нарушаване на капиталовата структура.

Въпреки премахването през 30-те години на миналия век на капиталовата теория от макроикономиката да превръща „австрийците” в малцинство, редица икономисти продължават развитието на капиталово-базираната макроикономика.

Библиография:

Bellante, Don and Roger W. Garrison. „Phillips Curves and Hayekian Triangles: Two Perspectives on Monetary Dynamics,“ History of Political Economy, vol. 20, no. 2 (summer), 1988, pp. 207-34.

Garrison, Roger W. „Austrian Capital Theory and the Future of Macroeconomics,“ in Richard M. Ebeling, ed. Austrian Economics: Perspectives on the Past and Prospects for the Future. Hillsdale, MI: Hillsdale College Press, 1991, pp. 303-24.

„The Austrian Theory of the Business Cycle in the Light of Modern Macroeconomics,“ Review of Austrian Economics, vol. 3, 1989, pp. 3-29.

„The Hayekian Trade Cycle Theory: A Reappraisal,“ Cato Journal, vol. 6, no. 2 (Fall), 1986, pp. 437-53.

„Time and Money: The Universals of Macroeconomic Theorizing,“ Journal of Macroeconomics, vol. 6, no. 2 (Spring), 1984, pp. 197-213.

Hayek, Friedrich A. Prices and Production. 2nd ed. New York: Augustus M. Kelley, Publishers, [1935] 1967.

Mises, Ludwig von. The Theory of Money and Credit [originally published in German in 1912]. New Haven, CT: Yale University Press, 1953.

Mises, Ludwig von et al. The Austrian Theory of the Trade Cycle and Other Essays. Auburn, AL: The Ludwig von Mises Institute, 1983.

O’Driscoll, Gerald P. Jr. Economics as a Coordination Problem: The Contribution of Friedrich A. Hayek. Kansas City: Sheed Andrews and McMeel, Inc., 1977.

Robbins, Lionel. The Great Depression. London: The MacMillan Co., 1934.

Rothbard, Murray N. America’s Great Depression, Third edition. Kansas City: Sheed and Ward, Inc., 1975.

Skousen, Mark. The Structure of Production. New York: New York University Press, 1990.

Митът за кейнсианския мултипликатор

Не напразно съществува английския идиом “put your money where your mouth is“. Прогнозите са безплатни, но приятелските залози действат като данък върху заблудата. И може би не съществуват разногласия относно това коя сфера се нуждае най-много от  тях – икономическата политика. Вземете за пример една от най-широко разпространените икономически заблуди в наши дни – кейнсианският мултипликатор. Това е твърдението, че един долар под формата на правителствен разход ще генерира повече от един долар икономически растеж. Тази икономическа приумица процъфтявa през 30-те години на миналия век и бе възродена в навечерието на последната засега рецесия преди няколко години. Не е трудно да се отговори на въпроса защо хората, съставящи икономическата политика, харесват кейнсианския мултипликатор – той им обещава безплатен обяд, разход от един долар създава повече от долар растеж, измерен чрез БВП. Също така е ясно защо политиците са много по-склонни да обременяват населението с публичен дълг, последван от по-високи данъци. И всичко това с презумпцията, че това ще доведе до създаването на повече работни места в частния сектор. Към настоящето цялата съвкупност от книги, лекции, студии, обясняващи въздействието на кейнсианския мултипликатор, са или чисто теоретични, или много ограничени статистически модели. Няма ясно доказателство в полза на мултипликатора. Не съществува анализ, който да премине успешно стандартите за научна прецизност.

Обяснение на мултипликатора

Нека приемем, че от получен допълнителен долар населението потребява 90 на сто и спестява останалите 10 на сто. Също така нека приемем, че потребителите увеличават разходите си със 100 милиона долара. В резултат на това, приходите на търговците се увеличават със 100 милиона долара. Последните, в отговор на увеличението на доходите си, консумират 90 процента от 100-те милиона долара, тоест, повишават разходите си за стоки и услуги с 90 милиона долара. Получателите на 90-те милиона щатски долара от своя страна потребяват 90 на сто от 90-те милиона, т.е. 81 милиона долара. Тогава получателите на 81-те милиона харчат 90 на сто от тази сума – 72,9 милиона долара и т.н. Имайте предвид, че ключовото тук е, че разходите на едно лице стават доходи на друго лице. На всеки етап от веригата 90 на сто от получените средства се изразходват. Този процес в крайна сметка приключва и се счита, че производството се е покачило до 1 милиард долара (10 x 100 милиона), продиктувано от 100 милиона долара първоначално увеличение на разходите.

Забележете, че колко по-голяма част от допълнителния доход се потребява, толкова по-голям е мултипликаторът и влиянието на първоначалните разходи върху цялостното производство е по-голямо. Например, ако хората променят навиците си и потребят 95 на сто от всеки долар, мултипликаторът ще стане 20. Обратно, ако решат да потребяват само 80 на сто, тогава мултипликаторът ще бъде 5.

Ключовата роля на спестяванията

В основата на всичко това е предположението, че колкото по-малко се спестява, толкова по-голям е ефектът на увеличението на общото търсене върху продукцията. Но лошо ли е спестяването за икономиката?

Увеличение в спестяванията и производството, а не в потреблението, води до по-голяма икономическа активност.

Нека вземем за пример земеделския производител Боб, който е произвел 20 домата и консумира 5 от тях. Това, което остава на негово разположение, са 15 домата (реални спестявания). С помощта на спестените 15 доматита той може да си осигури различни други стоки.

Например може да си осигури един хляб от хлебаря Джон, плащайки му с пет домата. Боб също така си купува чифт обувки от обущаря Пол с останалите му 10 домата. Имайте предвид, че реалните спестявания ограничават размера на потребителските стоки, които Боб може да си осигури.

Когато Боб упражни търсенето си на един хляб и един чифт обувки той разменя за тях 5 и 10 домата респективно. Неговите спестяванията поддържат и подобряват живота и благосъстоянието на хлебаря и обущаря. По същия начин спестените хляб и обувки поддържат живота и благосъстоянието на Боб. Имайте предвид, че тези спестени потребителски стоки от хлебаря, земеделския производител и обущаря са причината потокът на производство да продължава.

Превръщането на спестяванията в продукция

Сега собствениците на крайните потребителски стоки могат да решат да ги използват за по-добри инструменти и машини. Чрез придобиване на по-добри инструменти и машини може да се увеличи обемът на производството и да се постигне по-добро качество на потребителските стоки. Имайте предвид, че чрез размяната на част от своите спестени потребителски стоки за инструменти и машини собствениците на потребителските стоки всъщност прехвърлят реалните си спестявания на лицата, които са се специализирали в създаването на тези инструменти и машини. Реалните спестявания издържат тези хора, докато те са заети в създаването инструменти и машини.

След като са изградени тези инструменти и машини настъпва увеличение на производството на потребителски стоки. Това позволява трупането на повече спестявания при равни други условия и по-нататъшно увеличение в производството на инструменти и машини. Наблюдава се увеличение на по-нататъшното производство на потребителски стоки (т.е. повишаване на покупателната способност в икономиката). Така че, противно на общоприетото мислене, спестяванията действително разширяват производствения поток на потребителски стоки.

Може ли увеличението в търсенето на потребителски стоки да води до увеличение на общата продукция с кратно число на нарастването на търсенето? За да бъде в състояние да поеме нарастването на търсенето си за стоки хлебарят трябва да има средства за плащане (т.е., хляб, с който да плаща за стоки и услуги, които той желае). Видяхме, че хлебарят си осигурява 5 домата, като плаща за тях с 1 хляб. По същия начин обущарят поддържа искането си за 10 домата с чифт обувки. Земеделският стопанин поддържа искането си за производство на хляб и обувки със своите спестени 15 домата.

Увеличение в производството води до по-голямо потребление

Всеки път, когато предлагането на крайни стоки се увеличава, позволява увеличение в търсенето на стоки. Увеличение в производството на хлебаря е това, коет му позволява да увеличи търсенето си на други стоки. В този смисъл увеличението в производството на стоки води до търсене на стоки. Хората се занимават с производство, за да бъдат в състояние да упражнят търсенето си на стоки с цел поддържане на живота и благосъстоянието си. Видяхме, че това, което дава възможност за увеличение в предлагането на крайни потребителски стоки, е увеличение на капиталовите стоки (средства за производство), или инструменти и машини. Това, което увеличава наличните оборудване и техника, са реалните спестявания. Следователно можем да направим извода, че увеличението на потреблението трябва да бъде в съответствие с нарастване на производството.

От това можем да заключим и, че потреблението не предизвиква увеличение в производството с неговото кратно число. Увеличението на производството е в съответствие с това, което реалните спестявания позволят и не е ограничено от потребителското търсене. Производството не може да се разширява без подкрепа от реалните спестявания.

Правителствата и мултипликатора

Нека разгледаме ефекта от увеличаване на търсенето на правителството по отношение на общата продукция на икономиката. В една икономика, която се състои от хлебар, обущар и  производител на домати, друго лице влиза на сцената. Това лице е правоприлагащ орган, който упражнява търсенето си на стоки с помощта на сила.

Може ли такова търсене да доведе до по-висока продукция, каквото е популярното мислене? Напротив, точно обратното ще настъпи. Хлебарят, обущарят и фермерът ще бъдат принудени да се разделят с част от своя продукт в замяна за нищо и това на свой ред ще отслаби потока на производство на крайните потребителски стоки. Не само, че увеличението на правителствените разходи няма да повиши общата продукция, дори напротив, ще доведе до спад в процеса на създаване на благосъстояние като цяло. Според Мизес в „Човешкото действие“: „… има нужда да се наблегне на очевидното, че правителството може да изхарчи или инвестира само това, което отнеме от своите граждани, и че неговите допълнителни разходи и инвестиции ограничават потребителските разходи и инвестиции до пълния размер на неговите количества.“

Доказателства в полза мултипликатора

Икономистът Райън Мърфи, който ръководи проект наречен govtmultiplier.com, съставя каталог от научни изследвания относно кейнсианския мултипликатор. От общо 128 труда само в 4 има опит за статистически тест, но никой от тях не потвърждава първоначалните резултати. От което следва, че не съществува доказателство за твърдението, че кейнсианският мултипликатор работи и долар правителствен разход предизвиква повече от долар икономически растеж. И това е след като тези модели са изчистени, за да може теорията да е колкото се може по-акуратна. Но това не пречи на привържениците на кейнсианството да настояват за политики, които ни облагат с още повече данъци…

Така че нека повишим залозите. Задача за кейнсианците – вземете който и да е модел, претендиращ за потвърждение тезата, че кейнсианският мултипликатор е по-голям от единица. После заместете в уравнението с числовите стойности. Обзалагам се, че предсказанията на модела ще бъдат грешни.

Ревю на книгата на Хънтър Люис “Where Keynes Went Wrong“

Съществуват някои книги, които доказват, че Джон Мейнард Кейнс греши [1]. Една от най-новите е “Where Keynes Went Wrong: And Why World Governments Keep Creating Inflation, Bubbles, and Busts” на Хънтър Люис, базирана на твърдения на Мизес, Хайек, Ротбард, Дж. Райзман, У. Х. Хът, Ж. Рюеф и други, които са били критични към Кейнс. Авторът казва, че целта му била да напише книга подобна “The Failure of the „New Economics” на Хазлит. Но за разлика от книгата на Хазлит, която по-скоро наподобява трактат, тази на Люис е на достъпен език дори за средностатистическия читател.

Първият раздел, който е озаглавен “What Keynes Really Said”, е съставен от кратки откъси, главно от ”Обща теория” на Кейнс. Люис се опитва да предостави справедлив и безпристрастен поглед върху идеите на Кейнс. Цитирайки първоизточника на сегашните теории е от голямо значение, защото повечето икономисти днес учат по макроикономически учебници, създадени от пост-кейнсианско поколение. Втората част “Why Keynes Was Wrong” има огледален образ на структурата на първата част. В съдържанието двата раздела са наредени един до друг в колона. Например в първия раздел има секция “Spend More, Save Less, and Grow Wealthy”, а срещу нея – “Spend More, Save Less, and Grow Poorer”. Има няколко основни теми в книгата. Една от тях е, че повечето кейнсиански доктрини са парадоксални. Най-известният пример е т.нар. “парадокс на спестяването” (paradox of thrift) – спестяването е полезно за домакинствата, но не и за икономиката, ако всеки започне да спестява това ще доведе до икономически спад. Друг пример за парадокс е „равновесие при безработица“. Във всеки случай Люис предлага прости и логични аргументи срещу кейнсианските парадокси. Друга тема е упованието на Кейнс на собственото си мнение, без каквито и да били допълнителни факти. Люис дава много примери за това как Кейнс разсъждава върху тези, които не могат да се решат с чисто теоретични становища без никаква емпирична подкрепа. В книгата си Люис предлага емпирични изследвания, оборващи тезите на Кейнс.

Тази книга запълва една дупка в икономическата литература – развенчава Кейнс на достъпен език. Най-важният й принос е, че демонстрира мистификацията на Кейнс. Идеите в ”Общата теория” са основата на съвременната макроикономика, основата на паричните и фискалните политики по цял свят. В какво се изразява мистификацията на Кейнс? Тъй като неговите теории са отдавна установени и дълбоко вкоренени в икономическото мислене никой не се замисля дали има нещо невярно в тях. Прочитайки книгата на Люис би променило това. Може би гледката, когато видят кейнсианските аргументи подложени на логическо изследване, би била дори шокираща за някои.

[1] – Дори самият Кейнс признава, че е сбъркал. Дни преди да почине през 1946 г. казва на Хенри Клей, тогавашен съветник на АЦБ: “I find myself more and more relying for a solution of our problems on the invisible hand which I tried to eject from economic thinking twenty years ago.“

Кейнс за малко да предотврати кейнсианската революция

30-ти октомври 1929 г. Оживен есенен ден в Манхатън, град Ню Йорк. 33-етажният хотел Savoy-Plaza хвърля сянка върху Сентръл Парк. А пред хотела финансист лежи неподвижно. Последният му дъх се превръща в кървава мъгла във въздуха. Мястото на самоубийство бързо става пренаселено от зрители. Уинстън Чърчил стои до хотелския си прозорец и наблюдава случващото се. За изненада никого полицията ще намери празно портмоне и пет маржин изисквания за допълнителни обезпечения в джобовете на мъртвеца.

Щорите от стаята на Чърчил се спускат, а ние сме в състояние на размисъл дали някой (включително самият Чърчил) има вина; дали ако Чърчил като министър на финансите през 1925 г. бе възстановил златния стандарт във Великобритания на по-нисък обменен курс (както Кейнс препоръчваше), катастрофата на Уолстрийт през 1929 г. можеше да бъде избегната (или поне намалена).

Уви, пренебрегвайки мнението на Кейнс през 1925 г., Чърчил задейства едно бедствие, което не само подтиква един човек да се самоубие под прозореца на същия този британски държавник, а също така дава тласък на отхвърлянето на „класическите“ аксиоми в икономическата мисъл. Биографът на Кейнс Робърт Скиделски пише: „Той не вярваше в идеите, подкрепяни от икономистите по негово време. В миналото щеше да бъде принуден да се отрече от идеите си, може би дори да бъде изгорен на клада…наложителността на събитията по негово време му позволиха да наложи своите виждания”.

1925 г. – Великобритания се връща към златния стандарт

Златното обезпечение на британската лира бе прекъснато в началото на Първата световна война. Канцлер на хазната през 1925 г. е Уинстън Чърчил. Той възстановява конвертируемостта на лирата на предвоенното ниво от 4,25 лири за унция злато.

Кейнс съвсем основателно не бе съгласен. При този обменен курс паундът е надценен, а единственият лек би бил продължителен период на дефлация – според Кейнс със сигурност този период ще се състои от високи нива на безработица и промишлени съпротивления. Действително през 1926 г. стачка осакатява Великобритания в продължение на 9 дни.

Това, което Кейнс не успява да предвиди обаче е, че грешката на Чърчил ще доведе до експанзивна парична политика на САЩ. И дори да бе успял да го предвиди е под огромна въпросителна дали щеше да разбере как това ще повлияе на дългосрочната устойчивост. (Спомнете си, че и Хайек, и Кейнс прогнозират катастрофа през 1929 г.: Хайек, защото лихвените проценти са твърде ниски, Кейнс – защото те са твърде високи!)

1927 г. – с молба към ФЕД

Американските продавачи приемаха британско злато в замяна на стоки, но се въздържаха от връщането му поради неблагоприятния обменен курс. В резултат на това запасите от злато на Великобритания намаляваха с бързи темпове, което разбираемо безпокоеше тамошните власти – докога ще могат да поддържат обезпечението?

Това подтиква управителя на Английската централната банка М. Норман да прекоси Атлантическия океан и с настоятелните си молби да убеди Федералния резерв да свие паричното предлагане. Чрез намаляването на лихвения процент Фед привлича вниманието към себе си и предоставя на Великобритания така желаното облекчение.

Това стимулира бум на Уолстрийт и от този момент нататък според Лионел Робинс „според всички доказателства ситуацията стана напълно неконтролируема”.

В книгата “The Great Crash” Джон Кенет Гълбрайт пише:

„Лихвеният процент на Федералния резерв на Ню Йорк бе намален от 4% до 3,5%. Значителен брой държавни ценни книжа са били придобити. Като последствие от това  банки и физически лица имат допълнителни пари, които да инвестират в акции на борсата.”

Гълбрайт цитира член на Федералния резерв, който след като вижда ефекта от операцията я нарича „една от най-скъпо струващите грешки“ извършени от банковата система за последните 75 години. Завършва със „схващането, че със действието си от 1927 г. Федералният резерв е отговорен за последващия колапс никога не е поставяно под въпрос“.

Джон Мейнард Кой?

Когато Кейнс заявява мнението си срещу връщането на предвоенния курс на златно обезпечение на лирата през 1925 г., той го прави очаквайки, че може да повлияе на решението на Чърчил. Като по-малък Кейнс работи в Министерството на финансите за кратък период от време и оставя легендарно впечатление; през 1925 г., 6 г. след неговия бестселър “The Economic Consequences of the Peace” той вече е известен и думата му има тежест.

Следователно не е необичайно да си представим свят, в който гледната точка на Кейнс надделява. В такъв свят последвалият крах на Уолстрийт може би никога нямаше да стане факт – без надценена британска лира ФЕД не би имал стимул да предизвиква инфлация. Впоследствие Кейнс щеше да намери икономическата мисъл по-малко разтърсена и следователно по-несклонна да се откаже от „класическите“ си аксиоми и да ги замени с новоизлюпения му подход. Кейнс би предотвратил кейнсианството.

Кейнс и законът на Сей – Лудвиг фон Мизес

Тази статия е публикувана в списанието на FEE “The Freeman“ на 30-ти октомври 1950 г.

I

Основният принос на лорд Кейнс към икономическата мисъл не лежи в разработването на нови идеи, а в „бягството от старите”, както той обявява в края на предговора към своята „Обща теория”. Кейнсианците ни казват, че знаменитото му постижение се състои в цялостното опровержение на това, което е известно като закон за пазарите или закон на Сей. Отхвърлянето на този закон, те заявяват, е същността на доктрината на Кейнс; всички други негови твърдения логически следват тази фундаментална идея и ако се докаже безсмислието на атаката му срещу закона на Сей, те рухват.

Веднага е важно да се разбере, че това, което се нарича закон на Сей, е на първо място проектирано като опровержение на популярните доктрини поддържани през вековете, предшестващи развитието на икономиката като клон на човешкото познание. Не е неразделна част от класическата икономическа теория. По-скоро е подготовка за разобличаването и отстраняването на изопачените и несъстоятелни идеи, които замъгляват умовете на хората и са сериозна пречка за разумен анализ на условията.

Всеки път когато един бизнес се e превръщал в лошо начинание обикновеният търговец е имал две обяснения: злото е било причинено от недостиг на пари или от общо свръхпроизводство. Адам Смит в известен откъс от „Богатството на народите” оборва първия мит. Сей посвещава почти цялото си време на опровержение на втория мит.

Докато определено нещо все още е икономическа стока, а не „безплатна стока”, нейното предлагане разбира се не е в абсолютно изобилие. Все още съществуват неудовлетворени потребности, които по-голямото предлагане на съответната стока може да задоволи. Все още има хора, които ще се радват да получат повече от дадена стока, отколкото реално получават. По отношение на икономическите стоки никога не може да съществува абсолютно свръхпроизводството (науката икономика се занимава само с икономически стоки, които не са „безплатни стоки”, като например въздуха; които не са предмет на целенасочена човешка дейност, поради което не се произвеждат и по отношение на които употребата на термини като недостиг и свръхпроизводството е просто безсмислено).

Може да съществува само относително свръхпроизводство по отношение на икономическите стоки. Когато потребителите изискват определени количества ризи и обувки, производителите са произвели, да речем, по-голямо количество обувки и по-малко количество ризи. Това не е обща свръхпродукция. Съществува свръхпроизводство на обувки, но на него съответства недостиг на ризи. Следователно резултатът не може да бъде обща криза във всички икономически отрасли. Резултатът, който следва от тази ситуация, е промяна в съотношението на размяна между обувки и ризи. Ако преди е можело да се закупи един чифт обувки за четири ризи, сега може да се закупят само три ризи. Бизнесът на обущарите е в криза, но този на производителите на ризи не е. Следователно опитите да се обясни кризисното състояние, позовавайки се на твърдения за свръхпроизводство, са неверни.

Според Сей цената на стоките в крайна сметка се заплаща не чрез пари, а чрез други стоки. Парите са просто средство за размяна; те са в ролята на посредник. Това, което продавачът иска в крайна сметка да получи в замяна на своята стока, е друга стока.

Следователно всяка произведена стока е цена спрямо другите произведени стоки. Състоянието на производителя на която и да е стока се подобрява чрез увеличение в производството на други стоки. Това, което може да навреди на производителя на определена стока, е невъзможността му да предвиди правилно състоянието на пазара. Той надценява търсенето на неговата стока и недооценява търсенето на други стоки. Потребителите нямат никаква полза от такъв предприемач; те купуват продуктите му на цени, чрез които той реализира загуби и ако не коригира навреме грешките си следва фалит и излизане от пазара. От друга страна, тези предприемачи, които по-добре успяват да предвидят общественото търсене печелят и са в състояние да разширят дейността си. Според Сей това е истината зад обърканите твърдения на бизнесмени, че основната трудност не е в производството, а в продажбата. Би било по-подходящо да се заяви, че първият и основен проблем на бизнеса е да намери начин да произвежда по най-добрия и най-евтин начин тези стоки, които ще задоволят най-спешните от всичките незадоволени потребности на обществото.

Така Смит и Сей унищожават най-старото и най-наивно обяснение на неефективните търговци за бизнес цикъла. Те оборват убеждението, че повторението на кризисните периоди е причинено от недостиг на пари или свръхпроизводство. Но те не успяват да създадат цялостна теория на бизнес цикъла. Първото обяснение на този феномен е дело на Британската валутна школа по-късно във времето.

Най-важните приноси на Смит и Сей не са изцяло нови и оригинални. Историята на икономическата мисъл може да проследи някои от техните основни опорни точки до предишни автори. Това по никакъв начин не отнема никаква част от техните заслуги към икономическата теория. Те са първите, които разработват систематичен начин и прилагат своите заключения към проблема с икономическите депресии. Затова те са първите мишени на привържениците на фалшивата популярна доктрина.

II

Жан-Баптист Сей излиза като победител от полемиките си с Томас Малтус и Жан Шарл Леонард Симон де Сисмонди. Той доказва своята гледна точка, докато противниците му не успяват. От този момент нататък, през цялата останала част от деветнадесети век, отличителният белег на икономиста е признаването на истината, съдържаща се в закона на Сей. Тези автори и политици, които твърдят, че недостигът на пари е отговорен за всички злини и считат инфлацията за панацея, вече не са считани за икономисти, а за „парични маниаци”.

Борбата между защитниците на стоковите пари и тези на фиатните (т.нар. инфлационисти, понеже желаят да печатат пари) е в продължение на много десетилетия. Но тя вече не се смята за противоречие между различните икономически школи, а като конфликт между икономисти и антиикономисти, между разумни мъже и невежи фанатици. Моментът, в който всички цивилизовани страни приемат златен или златно-валутен стандарт причината за инфлация се премахва завинаги.

Науката икономика не се задоволява само с приносите на Смит и Сей. Тя разработва интегрирана система от теореми, които убедително показват абсурдността на инфлационистичните софизми. Така се изобразяват с подробности неизбежните последици от увеличението на количеството на пари в обращение и на кредитната експанзия. Разработва се паричната теория на бизнес цикъла, която ясно показа как повторната поява на депресия е причинена от многократните опити за „стимулиране“ на бизнеса чрез кредитна експанзия. По този начин убедително се доказва, че икономическият спад, който според инфлационистите се дължи на недостиг в паричното предлагане, е неизбежното последствие от опитите на същите тези инфлационисти да предотвратят същия този недостиг в паричното предлагане чрез кредитна експанзия.

Икономистите не оспорвали факта, че кредитната експанзия в началния си етап създава икономически бум. Но те посочват как този скалъпен бум неизбежно се срива след известно време и води до депресия. Това твърдение е привлекателно за държавници, чиито намерения са насочени към поддържането на дълготрайно благосъстояние на своите съграждани. То обаче не се харесва на демагозите, които не се тревожат за нищо друго, освен за успеха си в предстоящата предизборна кампания и не са ни най-малко обезпокоени от това, което ще се случи на следващия ден. Но точно тези демагози се превръщат в господари на политическия живот в настоящата епоха на войни и революции. Напук на всички икономически доктрини инфлацията и кредитната експанзия се издигат в първия принцип на икономическата политика. Почти всички правителства приемат политики на безразсъдни нива на разходи, както и финансиране на дефицитите си чрез издаване на допълнителни количества невъзстановяеми книжни пари и безгранична кредитна експанзия.

Великите икономисти бяха предвестници на новите идеи. Икономическите политики, които те препоръчваха бяха в противоречие с политиките, прилагани от съвременните правителства и политически партии. Много години, дори десетилетия изминали, преди общественото мнение да приеме новите идеи, а необходимите промени били извършени в съответните политики.

Различен бе случаят с „новата икономика“ на лорд Кейнс. Политиките, които той защитаваше са точно тези, които почти всички правителства, включително британското, вече бяха приели много години преди публикуването на неговата „Обща теория”. Кейнс не е новатор или защитник на нови методи за ръководене на икономическите въпроси. Неговият принос се състои по-скоро в осигуряването на оправдание на политиките, които са популярни сред управляващите, независимо от факта, че всички икономисти ги разглеждат като катастрофални. Неговото постижение се състои в обяснението на вече практикуваните политики. Той не е „революционер”. „Кейнсианската революция“ се състои далеч преди Кейнс да я одобри и сглоби с псевдонаучна обосновка. Това, което той наистина прави, е да напише извинение за преобладаващите правителствени политики.

Това обяснява бързия успех на книгата му. Тя е посрещната с ентусиазъм от страна на правителствата и управляващите политически партии. Особено възхитена е новата група интелектуалци – правителствените икономисти. Те са имали лоша съвест. Те са били наясно с факта, че провеждат политики, които всички икономисти осъждат като катастрофални. „Новата икономика” възстановява тяхното морално равновесие. Те вече не се срамуват, че са слуги на лошите политики. Те са пророци на новото вероизповедание.

III

Изобилието на епитетите, отправени към Кейнс от тези негови почитатели не могат да замъглят факта, че той не опровергава закона на Сей. Той го отхвърля емоционално и не изтъква един-единствен състоятелен аргумент, чрез който да го направи недействителен.

Той дори не се опитва да опровергае по дедуктивен начин доктрините на модерната (по негово време) икономика. Той просто ги игнорира. Никога не успява да отправи каквато и да е критика към теоремата, че увеличеното количество на парите не може да постигне нещо друго, освен да облагодетелства някои групи за сметка на други групи, а освен това и да насърчи капиталови малинвестиции и капиталово ненатрупване. А когато се опитва да формулира солиден аргумент, с който да разруши паричната теория на бизнес цикъла, единственото което постига, е съживяване на противоречивите догми на различните инфлационистични секти. Той не добавя нищо към празните презумпции на своите предшественици. Единственото нещо, което успява да направи, е да преведе техните софизми (които стократно са били опровергавани) на съмнителния език на математическата икономика. Кейнс не споменава нито едно от всичките възражения на хора като Джевънс, Валрас или Виксел относно тяхното противопоставяне на инфлационистичните излияния.

Същото е и с учениците му. Те мислят, че наричайки тези, които не са подбудени към възхищение на гения на Кейнс с нарицателни като „тъпак” или „тесногръд фанатик”, е равносилно на солидни икономически основи. Те вярват, че са доказали своите твърдения, наричайки противниците си „ортодоксални” или „неокласици”. Те разкриват изключителното си невежеството чрез мисълта, че тяхното учение е правилното, защото е нещо ново.

В действителност инфлационизмът е най-старата от всичките заблуди. Той е много популярен дори далеч преди времето на Смит, Сей и Рикардо, срещу чиито доктрини кейнсианците не могат да предяват друго възражение, освен, че са стари.

IV

Безпрецедентният успех на кейнсианството се дължи на факта, че то осигурява привидно оправдание за политиките на дефицитно финансиране на съвременните правителства. Това е псевдофилософията на тези, които не могат да измислят нищо друго, освен да пропиляват капитала, натрупан от предишни поколения.

И все пак ничии излияния, дори на най-брилянтни автори, не могат да променят многогодишните икономически закони. Те са в сила. Независимо от всичките страстни изказвания на правителствените говорители неизбежните последици от инфлационизма настъпват. И тогава, много късно наистина, дори и обикновеният индивид ще открие, че Кейнс не ни е завещал чудото как „да превърнем камъните в хляб”, а съвсем не чудодейната процедура „да консумираме зърното за посев”.

Заблудата на счупения прозорец – Хенри Хазлит

Френският икономист Фредерик Бастиа (1801 – 1850) в своето есе „Това, което се вижда, и това, което не се вижда“ онагледява една от най-големите заблуди в икономическото мислене чрез един прост пример – счупено стъкло.

„Икономиката в един урок“ (българският превод на която може да бъде закупен от тук, английският текст да бъде изтеглен от тук) на Хенри Хазлит е една задължителна книга за всеки навлизащ в тази сфера. В нея той обяснява накратко урока и го доразвива в следващите 22 глави, първата от които е точно заблудата на счупения прозорец, дело на Бастиа:

„Да кажем, хулиганче хвърля тухла във витрината на хлебарница. Хлебарят изтичва навън разярен, но момчето е избягало. Събира се тълпа и с тихо задоволство съзерцава зеещата дупка на прозореца и счупените стъкла, посипали хляба и баниците. След известно време тълпата усеща нужда да пофилософства. С голяма вероятност неколцина ще напомнят един на друг или на хлебаря, че всъщност нещастието има и добра страна. То ще осигури работа на някой стъклар. И веднъж тръгнали по тази мисловна нишка, хората я следват. Колко струва едно ново стъкло? Двеста и петдесет долара? Хубава сумичка. В крайна сметка, ако стъклата никога не се чупеха, какво щеше да стане със стъкларството? Разбира се, нещата ще имат развитие. Стъкларят ще се сдобие с 250 долара, които да изхарчи при други търговци, и така до безкрайност. Разбитата витрина ще продължи да осигурява пари и работа в разширяващи се кръгове. Логичният извод, ако тълпата стигне до него, ще бъде, че малкият хулиган, хвърлил тухлата, е благодетел на обществото.

Сега да погледнем по друг начин. Тълпата е права в първия си извод. Дребното вандалско действие означава допълнителна поръчка за някой стъклар. Научавайки за произшествието, стъкларят ще бъде не по-нещастен от собственик на погребално бюро, чул за нечия смърт. Но хлебарят ще загуби 250 долара, които е смятал да похарчи за нов костюм. Понеже трябва да смени едно стъкло, той ще трябва да се лиши от костюма (или някаква друга вещ). Вместо да има витрина и 250 долара, той има само витрина. Ако е възнамерявал да купи костюма същия следобед, вместо да има витрина и костюм, той трябва да се задоволи с витрина без костюм. Ако мислим за хлебаря като за част от обществото, то обществото е загубило един нов костюм, който иначе щеше да се появи, и е съответно обедняло.“

Фиатните пари – повече ползи или вреди от тяхната употреба?

Фиатните пари са книжни пари, които не са обезпечени с нищо и биват монополно издавани от държавата като законно платежно средство. Терминът произлиза от латинското „fiat” (съгласие, одобрение, разрешение, декрет), тъй като те са установени с правителствен декрет. Те са пълната противоположност на стоковите пари.

Различните гледни точки
Според икономисти от различните Кейнсиански школи, задвижваща сила в икономиката е потреблението. Фиатните пари финансират икономиката. Колкото повече харчим, толкова по-добре. Най-лошото нещо, което може да се случи в икономиката, е хората да намалят своето потребление и да съхраняват парите си. Затова една от причините централните банки да имат за цел годишна парична инфлация от около 2 процента е да бъде възпрепятстван процеса на спестяване на пари. Така съхранените пари губят стойността си с времето. Банкирането с частичен резерв е важен инструмент, защото когато банковите институции получават средства под формата на депозити, те не съхраняват цялата сума под формата на резерви, а инвестират по-голямата част от тях под формата на кредит. Така създават кредитна експанзия.
Противоположна гледна точка има Австрийската школа. За икономистите от тази школа, спестяването всъщност финансира икономическите агенти, защото количеството пари, което се разменя между субектите намалява и така стойността им се повишава. Законът за намаляващата пределна полезност го доказва. Колкото по-малко е наличното количество на дадена стока (да, парите също са стока), толкова по-ценна се явява самата стока. Дори самото намерение на субекта да спестява да е било породено от това да лиши някого от притежаването на пари, то това не би било обективно последствие от действието му. Също така и равнището на цените ще се понижи, понеже съвкупното търсене, породено от увеличената склонност към спестяване, ще се понижи.

Различие между финансовите пазари и съхранението на пари
Пазарите ни позволяват да съсредоточим своите пари в точно определен техен бъдещ притежател. Нещо напълно невъзможно при съхраняването на пари. Разликата се състои в това, че при процес на съхранение на пари не можем да изберем и облагодетелстваме избран от нас субект. Увеличаването на тенденцията към спестяване ще породи ценова дефлация поради намалената тенденция към потребление. Ако целта ни е била да подпомогнем някого, то равнището на цените, от които той се вълнува може би ще спаднат достатъчно за неговите желания и очаквания, но не е сигурно. Сигурното е, че ще бъдат облагодетелствани и много други икономически агенти.

Защо все пак фиатните пари биват използвани в наши дни?
В свободното общество има зачитане на частната собственост, никой няма правото да налага какви разплащателни средства да бъдат използвани (фиатни пари, например). Някои може да желаят да използват ценни метали, поради склонността покупателната им способност да се покачи. В свободна и растяща икономика, парите не нарастват със същите темпове с които останалите стоки и услуги. Това води до икономически растеж придружен от дефлация (колкото и странно да звучи това за някои икономисти). Следователно има силен подтик към процеса на съхраняване на пари. Фиатните пари са наложени на хората, те са длъжни буквално да вярват в тях, защото реално нямат никаква присъща стойност. При делегирането на монополно право на централна банка да издава фиатни пари й се предоставя възможността да избере кой ще е облагодетелстван от нейното действие.
Фиатните пари стимулират разпределянето на средства между определени хора, т.нар. ефект на Кантийон: първите ползватели са облагодетелствани за сметка на последните. Едно последствие от фиатна парична система се състои в това, че съществува постоянна парична инфлация, което води до решението от страна на субектите да теглят заеми с цел купуване на дълготрайни активи или инвестиционна дейност, защото с времето парите се обезценяват и обектите на техните инвестиции ще са увеличили реалната си цена. Има подбуда към увеличение на търсенето и предлагането на финансови продукти при фиатната система, защото това е рационалната алтернатива на съхраняването на пари. Вместо индивидът да загуби част от покупателната способност на паричната единица, той сключва договор на базата на който би получил облага в бъдеще. Тенденцията, породена от фиатните пари, е паричната система да става все по-експанзивна и постоянната парична инфлация спомага за този процес.

Теорията на Кейнс има много грешки, но ако приемем, че е бил прав да твърди, че съвкупното търсене в краткосрочен план е задвижващата сила в икономиката (въпреки, че не е), фиатните пари не са единственото средство за стимулиране на това съвкупно търсене. Съхраняването на пари също го стимулира.

Кейнсианският модел не може да предсказва бъдещето – Лудвиг А. Хан

Тази статия първоначално е публикувана под заглавието “Predicting the Unpredictable“ с автор Лудвиг Алберт Хан в списанието на FEE „The Freedman“ на 6-ти октомври 1952 г.

Заблудите на мултипликатора и ускорението
Манията за прогнозиране в наши дни е съпътстващо обстоятелство на Кейнсианската икономическа школа. Тя представлява неразделна част от света на „функционалните финанси“, на „ефекта на мултипликатора“, на „принципа на ускорението“ и други подобни концепции. Ако някой наистина вярва (както „създателите“ на теорията на функционалните финанси вярват), че кризата може да бъде предотвратена или икономическия бум да бъде удължен по желание на правителството чрез дефицитно финансиране; ако никой не съзнава, че коригирането на отношенията цена – разход, създадени по време на предишния бум е необходимо условие за възраждане, тогава икономическото бъдеще вече не изглежда твърде несигурно. И ако някой наистина вярва във функционирането на мултипликатора и принципа на ускорението, то по-далечното бъдеще се превръща в предсказуемо. Според теорията на мултипликатора, определено количество разходи, целящи стимулиране на инвестициите водят до непосредствено установима и стабилна стойност на разходите за потребление; от друга страна, определено количество разходи стимулиращи потреблението водят до непосредствено установима и стабилна стойност на разходите за инвестиции.

Икономисти преди тези от Кейнсианската школа не са били съблазнени от възможността да прогнозират и изчисляват вторични и допълнителни ефекти на разходите. Те щяха да считат теориите на ефекта на мултипликатора и принципа на ускорението за забавни игри с идеи, а не за научни постижения, за каквито се възпримат днес. Дали увеличение на разходите, стимулиращи потреблението, води до увеличение на инвестициите зависи от неустановимите очаквания за печалба на предприемачите. Фактът, че материалните запаси са били използвани чрез повишеното потребление може да подобри тези очаквания, но може и да не го направи. Дали разходите, направени за да се стимулират инвестиците, водят до съответстващо потребление зависи от наличието или липсата на съпротива (които са неустановими) от страна на купувачите – показано от ранния период на „Новият курс” на Рузвелт. Ефектът на мултипликатора и принципът на ускорението следователно не отговарят на въпроса какви ще са дългосрочните ефекти от направените разходи.

Основната грешка на целия подход се крие във факта, че причинната връзка между обективните данни и решението на членовете на общността се третира като машинна. Но хората все още са хора, а не автомати. Дори не съществува, както понякога се твърди, фиксирано съотношение, например, между процентите на раждаемост и брак и търсенето на жилища; или между нарасналата необходимост от електрически ток и инвестициите в комунални услуги. Инвестициите са или ускорени, или отложени според това дали предприемачите са оптимисти или песимисти относно бъдещото търсене и цените – т.е., зависят от перспективата, че инвестициите ще бъдат печеливши. Ако те са оптимисти, бум може да настъпи; ако са песимисти – криза.

Прогнозиране на икономическото бъдеще означава прогнозиране на инвестициите и потреблението, които са толкова несигурни, колкото е и бъдещето. Предсказвачите се преструват, че те имат нещо като монопол на ясновидството в това отношение. Те забравят, обаче, че именно основният поминък на предприемачите е да предскажат бъдещото търсене, за да приспособят производството си към него. Това, което води до неравномерно разпределение на търсенето – наричано още бизнес цикъл – е, че по-голямата част от предприемачите или твърде големи оптимисти, или твърде големи песимисти; че те или инвестират твърде много и твърде рано, или твърде малко и твърде късно. Няма нито една причина за това да се предположи, че в играта на прогнозиране на бъдещите потребности, теоретиците ще бъдат по-успешни от бизнесмените. Напротив, може да се предположи, че предприемачите ще се справят по-добре. Бизнесмените търпят загуби при грешка, докато теоретиците могат да прогнозират без какъвто и да е риск – дори за своя престиж, както изглежда.

От тук следва, че светът не се състои, от една страна, от теоретици, които могат да изчислят бъдещите инвестиции и потребление, включително тяхната „ускоряващ“ и „мултипликационен“ ефект, и, от друга страна, от бизнесмени, за които бъдещето е несигурно и ги принуждава да спекулират. Трагичната – да не казвам трагикомичната – последица в реалния свят е, че прогнозите на по-голямата част от теоретиците никога не могат да са валидни. Ако бизнесмените в своето усещане за бъдещо неравномерно разпределение на търсенето са поне толкова умни, колкото теоретиците, те ще се приспособят към него чрез ускоряване или отсрочване на своите инвестиции – в резултат на което прогнозирания цикъл няма да се материализира. Може да се каже, по дефиниция, че е невъзможно предварително да се предвиди криза. Предвидените кризи не се случват. Нито пък, между другото, предсказването на инфлационен период – въпреки че беше популярно преди последния спад в цените на суровините да се предсказва нова инфлация. Рецесия беше очевидна от момента, в който някои теоретици започнаха да говорят за нашето време като времето на постоянната инфлация.

Така че не прогнозирайте дефлация след въоръжаването. Няма да се осъществи – каквато и да е депресията, все още неосъзната и незабелязана от вас или по-голямата част от бизнесмените, която може да се осъществи.

Икономическите изолационисти
Но защо тези прости и очевидни идеи не са широко приети от американските икономисти? За икономист извън кръга на кейнсианците, причината изглежда е това, което може да се нарече изолационизъм на англо-американските школи. Тя е тази, която не позволява изолиращите се икономисти да видят обективно и безпристрастно достойнствата и слабостите на работата си. Това им пречи да са наясно, че повечето икономисти в Германия, Франция и Италия се противопоставят категорично на кейнсианските доктрини. Например, за професор Адолф Вебер, добре известен икономист от университета в Мюнхен, идеята, че пълната заетост е застрашена основно от забавяне на инвестициите спрямо спестяванията звучи просто като лоша шега.

Но изолационизмът на англо-американските икономисти също е и исторически. Те искрено вярват, че техните идеи са нови и уникални, и дават категоричен отговор на проблемите на конкурентоспособната икономика. Недостатъчно образовани в историята на икономическата мисъл, те не осъзнават, че кейнсианството – до най-техническите си подробности, като концепцията за валутния мултипликатор – е меркантилизъм или чисто и просто джонлоуизъм (бел. ред. Производно от имената на Джон Лоу, шотландски икономист). По този начин те не признават, че възраженията на класическите икономисти към меркантилизма са валидни и по отношение на собствените им учения. Нито пък виждат, че много от концепциите на съвременните проектанти – справедливи цени, справедливи заплати, справедливи печалби, и така нататък – не са нищо друго, освен ново издание на средновековните схоластични понятията justum pretium и justum salarium, което е доказано като пагубно за икономическия прогрес.

Четейки, цитирайки, възхвалявайки и насърчавайки един друг няма да им помогне да се освободят своето доброволно изолиране. Те ще останат в своя въображаем свят. Те ще продължават да предсказват непредсказуемото.

Карл Маркс – застъпник на стокова парична система?

Почти всички съвременни социалисти подкрепят инфлацията, понеже според Кейнс тя „убива безболезнено рентиерите“ (“euthanize the rentiers”). Това обаче не значи, че основателите на социализма са подкрепяли инфлацията. Всъщност, те дори са били против нея. Карл Маркс е имал широки познания върху икономическата литература и въпреки че обикновено греши, той е прав при предпочитанието си за златен стандарт.

Що се отнася до Ленин, в своите писания той се противопоставя на инфлацията и вижда книжните пари като средство, използвано от буржоазните капиталисти за забогатяване. Въпреки че Маркс и Ленин не са привърженици на инфлацията, те подкрепят стоковите пари поради погрешни причини. Но по отношение на парите, най-малкото, което може да се изтъкне е, че те не се поддават на наивни инфлационни възгледи.

Карл Маркс за инфлацията и златния стандарт

Маркс прилага трудовата теория за стойността към парите. Според Маркс, използването на стока като злато или сребро, която да изпълнява функциите на пари се основава на факта, че – подобно на всички други стоки – има размер на „социално необходим труд“, който я произвежда. Ако, например, една унция злато изисква 10 часа труд, нейната стойност е равна на друг продукт изискващ 10 часа труд. Трудовата теория на Маркс го подтиква да каже „въпреки че златото и среброто по своята природа не са пари, парите по своята природа са злато и сребро…“.

Това, което Маркс представя е, че общата стойност на необходимата валута представлява размера на общата стойност на труда, и следователно общото тегло на златото. Според Маркс, ако златото се замени с неконвертируеми книжни пари и последващ процес на прекалено печатане на пари, цените ще се покачват:

„Ако размерът на книжните пари е прекомерен, ако той надвишава сумата на златните монети, той ще (освен опасността от загуба на репутация) представлява само това количество злато, което е наистина необходимо и има правото да бъде напечатано под формата на книжни пари. Ако количеството на пуснатите книжни пари в обращение е, например, два пъти повече от това, което трябва да бъде, това в действителност означава, че един паунд ще е равен на около една осма от една унция злато вместо около една четвърт от една унция. Същият ефект би могъл да бъде постигнат, ако се промени стойността на златото като стандарт на цените. Стойностите, изразени по-рано от цената на един пауд сега ще бъдат изразени от тази на два паунда”.

Следователно Маркс се противопоставя на използването на инфлацията като средство за увеличаване на производството. Въпреки това, паричната теория на Маркс е много объркваща. Що се отнася до парите, Карл Маркс не дължи нищо на Рикардо. Той е повлиян от Томас Туук и „Банковата школа” и същевременно критикува „Ценовата школа”. Освен това, Маркс яростно се противопоставя на Закона през 1844 г. на тогавашния премиер Робърт Пийл, който забранява със заповед пускането на пари от търговските банки, обезпечени с метални пари. Достатъчно странен факт обаче е този, че Маркс критикува кредитите, основаващи се на доверите и ги класифицира като „фиктивен капитал“, което в противоречие с неговото противопоставяне Закона на Пийл.

Трябва да имаме предвид обаче, че основната разлика между Маркс и други икономисти е, че Маркс просто се опитва да опише как капитализмът работи, с или без инфлация. Той не казва, че инфлацията ще подобри или унищожи капитализма. Според него капитализмът е неизбежно нестабилна и обречена на провал система. Според него работниците трябва да премахнат капитализма и да го заменят със социализъм – система, при която не съществуват проблеми, свързани с цени, инфлация, кризи и безработица.

Оригиналната статия на английски език може да бъде намерена тук.

Защо дефлацията е напаст за мейнстрийм икономикса?

Накъдето и да се обърнем, дефлацията винаги е представена негативно и всеки автор бърза да представи битката с дефлацията като абсолютния минимум за икономическа компетентност. Съществуват две дефиниции за дефлация: едната е „спад на ценовото равнище“, измерван чрез т.нар. Consumer Price Index (Индекс на потребителски цени); дефиниция, присъща за мейнстрийм икономистите. Втората дефиниция е свиване на предлагането на базови пари или на другите парични заместители, конвертируеми в базови пари при поискване (това определение се отнася за система на банкиране с частичен резерв, основана на стокови пари, която е била в сила до 1971 г., когато Никсън премахва „златния прозорец“). Икономисти, които не постигат съгласие по никои други въпроси, са радостни да открият допирна точка в твърдението, че дефлацията е пагубна. Според тях проблемът с дефлацията е толкова ясен, че дори не си струва труда да се занимават с него. Това мълчаливо съгласие се крепи върху нестабилна основа. Университетските библиотеките съдържат стотици книги, в които се спори по теми, свързани с безработицата, бизнес цикъла и т.н. Но рядко разполагат с монография за дефлацията. Нейната злост е извън всякакъв спор.

Дефлацията е паричен феномен и като такъв тя влияе на разпределението на богатството между индивидите и различните слоеве на обществото, както и на относителната важност на различните сектори на индустрията. Но тя не засяга съвкупното богатство на обществото. Дефлацията е драстично свиване на количеството пари или парични заместители, водещо до рязък спад на паричните цени. Такова събитие, дори и да е драматично за голям брой хора, със сигурност не е смъртоносна заплаха за обществото като цяло. Представете си, че утре всички цени спаднат с 50%. Това ще повлияе ли на възможността ни да се храним, обличаме, подслоняваме или пътуваме? Не, тъй като изчезването на парите не е съпроводено с изчезване физическата структура на производството. При много висока дефлация наличните пари стават много по-малко, отколкото са били, поради което не можем да продаваме продуктите и услугите си на същите цени, както преди. Но средствата за производство, машините, улиците, колите и камионите, посевите и хранителните припаси – всичко това си остава на мястото. И така, можем да продължим да произвеждаме, та дори и изгодно, защото печалбата не зависи от ценовото равнище, на което продаваме, а от разликата между цените, на които продаваме, и цените, на които купуваме. При дефлация и двата вида цени спадат и в резултат на това печелившото производство може да продължи. Съществува само една фундаментална промяна, за която допринася дефлацията. Тя коренно променя структурата на собствеността. Фирмите, финансирали се чрез дълг, фалират, тъй като при по-ниското ценово равнище не могат повече да погасяват кредитите, които са изтеглили, когато не са очаквали дефлацията. Частните домакинства с ипотечни заеми или други значителни дългове фалират, защото със спада на паричните цени доходите им също спадат, докато дълговете им остават константни в номиналното отношение.

Повечето икономисти разглеждат цената на инфлацията като загуба на покупателната способност на парите – изчисления показват до 98% загуба на покупателната способност на щатския долар, откакто Федералният резерв има пълен контрол върху паричното предлагане (от 1971 г. насам). Книжните пари са причинили няколко големи кризи. Освен това, те напълно преобразуват финансовата структура на западните икономики. В началото на двадесети век повечето фирми и индустриални корпорации се финансират от приходите си, а банките и другите финансови посредници играят само второстепенна роля. Днес картината е различна и основната причина за това са книжните пари. Хартиените пари довеждат до безпрецедентно нарастване на дълга на всички нива: правителствено, корпоративно и индивидуално. В светлината на тези дългосрочни последици от инфлацията, предполагаемите краткосрочни ползи от нея до голяма степен губят своята привлекателност. Но голямата ирония е, че дори тези краткосрочни ефекти върху заетостта и растежа са илюзорни. Трезвите разсъждения показват, че системни краткосрочни ефекти от инфлацията не съществуват изобщо. С други думи, каквито и позитивни ефекти да възникнат, те са до голяма степен случаен резултат от едно благоприятно стечение на обстоятелства и ние нямаме основание да допускаме, че тяхната поява е по-вероятна от случайната вреда – точно обратното! Основното следствие от инфлацията е да допринесе за преразпределението на ресурсите. Следователно, за някои членове на обществото има краткосрочни ползи, но те се балансират от загубите в краткосрочен план за други граждани. Няма абсолютно никаква причина, поради която нарастването на количеството пари да може да доведе до повече, а не по-малко, растеж. Вярно е, че фирмите, които получават пари направо от печатната преса, са облагодетелствани. Но останалите фирми са ощетени поради точно същата причина, тъй като не могат повече да плащат по-високите заплати и дивиденти, които привилегированата ирма сега може да си позволи. Всички останали притежатели на пари, независимо дали са предприемачи или работници, също са ощетени, защото техните пари сега имат по-ниска покупателна способност, отколкото биха имали иначе. По подобен начин, изобщо няма причина, поради която инфлацията да намалява, а не да увеличава, безработицата. Хората стават безработни или остават такива, когато не искат да работят или когато са насилствено възпрепятствани от възможността да работят за такова възнаграждение, което работодателят може да им плати. Инфлацията не променя този факт. Това, което инфлацията прави, е да намали покупателната способност на всички парични единици. Ако работниците очакват тези ефекти, те ще поискат по-висока номинална заплата, като компенсация за изгубената покупателна способност. В този случай, инфлацията не влияе върху безработицата. Точно обратното – тя може да има негативни последици, например ако работниците надценят предизвиканото от нея обезценяване на реалните заплати и поискат увеличение на работните си заплати, което води до още по-голяма безработица. Само ако не знаеха, че количеството пари е било увелиено, за да ги подмами към бизнеса при текущите заплати, те щяха да се съгласят да работят, вместо да останат безработни. Поради същата причина, инфлацията не е лек за т. нар „лепкави заплати“ („sticky wages”) – т.е. за проблема с принудителните профсъюзи. Заплатите са „лепкави“ само дотолкова, доколкото служителите избират да не работят. Но решаващият въпрос е: колко дълго могат да си позволят да не работят? И отговорът на този въпрос е, че периодът е ограничен до много тесните граници на спестяванията им. Веднага щом личните спестявания на работника свършат, той, иска или не, ще започне да предлага своите услуги, дори на по-ниска цена. Следователно, на свободния пазар, заплатите са достатъчно гъвкави във всеки един момент. „Лепкавостта“ се появява само в следствие на правителствена намеса, особено под формата на (а) помощи при безработица, финансирани от данъци или (б) законодателство, осигуряващо на профсъюзите монопол по отношение на предлагането на труд.

Накратко, истинският проблем при дефлацията, е, че тя не крие преразпределението, вървящо ръка за ръка с промените в паричната маса. Това предполага видимото обедняване на много хора, за сметка на също толкова видимото облагодетелстване на печеливши. Това ярко контрастира с инфлацията, която създава анонимни победители, за сметка на анонимните губещи. И инфлацията, и дефлацията са от гледището, което възприехме дотук, игри с нулев резултат. Но инфлацията е тайно ограбване, следователно и идеално средство за експлоатация на населението от неговите (фалшиви) елити, докато дефлация означава прозрачно преразпределение, чрез законни фалити.

Различия между Австрийския икономикс и „мейнстрийма“

Графично представяне на разликите: тук, тук и тук

„Мейнстрийм“ икономиксът се асоциира с неокласическия синтез. Терминът е използван за първи път от Пол Самюелсън. Този синтез съчетава неокласически подход към микро и кейнсиански към макроикономиката. Теоретичните разлики между австрийската школа от една страна и кейнсианската или неокласическия монетаризъм от друга определено са доста големи. Джон Мейнард Кейнс и неговите последователи подкрепят увеличената държавна намеса по време на спад в икономическия цикъл, реализиращ себе си чрез бюджетни дефицити. Монетаристите пък считат централната банка като средство за справяне с кризата. Общото между тях е доста повече от различното. И двете разглеждат икономическите процеси от макроикономическа гледна точка, като разликата се състои в мерките, които препоръчват – едните фискални, другите парични. Алфред Маршал може би е виновен за грешките и на двете школи. Той счита, че пределната полезност определя търсенето, но предлагането зависи от „реални“ и „обективни“ фактори, незабелязвайки, че разходите са субективната оценка на индивида спрямо целите, които има.

Джон Бейтс Кларк, Ървин Фишер и Франк Хайнеман Найт, основателят на Чикагската икономическа школа, са едни от най-известните защитници на тезата, че капиталът е един „постоянен запас“, който автоматично произвежда доход, а производственият процес – мигновен и ненуждаещ се от време. Австрийците са на коренно различно мнение – според тях производственият процес не се състои от капитал, който е „постоянен и неизменен“, а от съвместна операция на специфични капиталови стоки, които предприемачите трябва да открият, произведат, селектират и съчетаят. Също така този процес не е мигновен, а се нуждае от определено време. Джордж Стиглър, който заедно с Милтън Фридман е лидер на Чикагската школа, счита, че класификацията на стоките, която Карл Менгер разработва (стоките имат определен ред, от първи са потребителските, от втори участват в производствения процес на първите, от третите – в този на вторите и т.н.) има „съмнителна и подозрителна полезност“.

Политиките на горните две школи според Австрийската школа водят единствено до катастрофа. „Наливането“ на „свежи“ пари в икономиката чрез кредитна експанзия от страна на търговските банки или печатане на пари от централните банки удължава по изкуствен начин производствената структура. От една страна кредитната експанзия нарушава правото на собственост на населението върху собствените им парични средства. Но също така при процеса на „вливане“ на пари производствената структура се удължава по изкуствен начин. Населението не е намалило нивото на своето потребление за сметка на увеличение на своите спестявания, следователно не е пожелало да удължава производствената структура, за да произвежда капиталови стоки.

Относно безработицата, Фридрих Хайек – Нобелов лауреат през 1974 г., стига до извода, че не е причинена от съкращаване на съвкупното търсене, а е резултат от дисбаланса между търсенето и предлагането. Австрийският икономист осъжда политиката на управление на съвкупното търсене като напълно погрешна. Според него съвкупните величини сумират търсенето на напълно различни блага, в същото време търсенето на една стока може да е много по-различно от търсенето на друга и общото им търсене не може да се установи с елементарното събиране на търсенето на различните стоки.

През 1949 г. се появява изключителният труд на друг икономист от Австрийската школа, а именно Лудвиг фон Мизес – „Човешкото действие”. Неговият ученик Мъри Ротбард го нарича „най-голямото постижение на Мизес и едно от най-проникновените изследвания на човешкия ум”. Появата на тази творба поставя австрийската школа на още по-високо ниво в икономическата история. Дори и тогава икономическата гилдия не оценява положително труда на Мизес, след като вече окончателно се е насочила към теориите на Кейнс.

Един от най-забележителните последователи на Мизес и австрийският начин на мислене е журналистът Хенри Хазлит. Всеки прохождащ в икономическата мисъл трябва да прочете неговата книга „Икономиката в един урок”. Освен с широката си дейност по популяризирането на австрийските идеи, Хазлит написва унищожителната критика, ред по ред, на „Общата теория” на Кейнс. Всъщност считаният за най-влиятелен икономист на миналия век – Кейнс – базира цялата си теория на отричането на закона на Сей. Австрийската школа обаче е наясно, че кредитната и паричната експанзии нарушават производствената структура и създават ситуация, при която предлагането на капиталови стоки и потребителски стоки и услуги не е вече равно на съответното им търсене от страна на икономическите агенти.

Повече за различията между Австрийската и Неокласическата икономически теории може да прочетете тук. Джон Хикс в заключителния етап на своята кариера се завръща с известно чувство на разкаяние към субективния си „австрийски“ произход. Довод за това твърдение може да бъде намерен в последната му работа върху капиталовата теория “Is Interest the Price of a Factor of Production?” – “I now rate Walras and Pareto, who were my first loves, so much below Menger”, включен в “Time, Uncertainty, and Disequilibrium: Exploration of Austrian Themes“, стр. 63. Можем само да се надяваме, че по подобие на Хикс сегашните опоненти на Австрийската школа колкото се може по-бързо ще осъзнаят грешките си.

Основните различия между Австрийската и Неокласическата икономическа школа – Хесус Уерта де Сото

Може би една от главните особености, които липсват в учебните програми на институтите по икономика, е липсата на цялостна и обобщена представа за основните елементи на съвременната австрийска парадигма спрямо общоприетия неокласически подход. В тази таблица проф. Уерта де Сото запълва тази празнота по един завършен, но същевременно ясен и стегнат начин, така че да е възможно с един поглед да се разберат различните противоположни точки между двата подхода.

1. Теорията на действие (Австрийци) спрямо теорията на решение (Неокласици)

За австрийските теоретици, икономическата наука се основава по-скоро на теорията на действието, отколкото на теорията на решението, и това е една от особеностите, която най-ясно ги разграничава от техните колеги – неокласици. В действителност понятието за човешката дейност съдържа в себе си понятието за индивидуалното решение, както и още много други елементи. На първо място, за Австрийците, съответната концепция за действие включва не само хипотетичния процес на вземане на решения в среда на „налични“ знания за целите и средствата, но преди всичко, и това е най-важното, „самото възприятие на рамката на целите и средствата, където следва да се осъществи разпределението и спестяването“. Освен това, най-важният фактор за Австрийците не е самото взимане на решение, а фактът, че то се взима под формата на човешко действие в процеса, който (с или без кулминация) се проявява в поредица от взаимодействия и процеси на координация; именно тяхното изучаване е субектът на изследване в икономическата наука за Австрийците. Следователно, икономиката за Австрийците далеч не е теория на избор или решение, а теория за процесите на социалното взаимодействие, които могат да бъдат координирани в по-голяма или по-малка степен в зависимост от находчивостта, проявявана от различните участници във всяка предприемаческа дейност.

Следователно, Австрийците са особено критични към тясната концепция за икономиката, която произхожда от Робинс и добре познатото му определение за нея като наука, изучаваща използването на оскъдните ресурси, които може да се употребят за алтернативни цели, за да се задоволят човешките потребности. Концепцията на Робинс предполага налични знания за целите и средствата и следователно, икономическият проблем се свежда до чисто технически проблем на разпределение, максимизиране или оптимизиране, като се отчитат познати ограничения. С други думи, концепцията на Робинс за икономиката съответства на ядрото на неокласическата парадигма и е напълно чужда на съвременното звучене на методиката на Австрийската школа. Всъщност човекът на Робинс е автомат, или карикатура на човешко същество, което просто реагира на събитията пасивно. На концепцията на Робинс трябва ясно да се противопостави позицията на Мизес, Kирцнер и останалите Австрийци. Те считат, че това, с което човек наистина се занимава, вместо само да насочва дадени средства към дадени цели, е непрестанно да търси нови цели и средства, като се учи от миналото и използва въображението си, за да открие и да създаде (по пътя на действието) бъдещето. Ето защо, за Австрийците икономиката се включва или интегрира в една много по-обща и по-широка наука, обща теория на човешкото действие (а не на човешкото решение). Според Хайек, ако за тази обща наука за човешкото действие „е необходимо име, то сега ясно дефинираният и широко използван от Лудвиг фон Мизес термин „праксеология” науки изглежда най-подходящ“

2. Субективизъм (Австрийци) срещу обективизъм (Неокласици)

Вторият аспект от основно значение за австрийците е субективизмът. За тях субективистичната концепция се състои от опит за изграждане на икономическата наука въз основа на реалното човешко същество от плът и кръв, считано за творческото и водещо действащо лице във всички социални процеси. Ето защо, за Мизес „икономиката не се занимава с неща, които са осезаеми материални обекти.  Тя се занимава с хора, техния замисъл и действия. Благата, стоките и богатството и всички останали елементи на поведението не са елементи на природата, те са елементи на човешкия замисъл и поведение. Този, който иска да ги изучава, не трябва да се съобразява с външния свят. Той трябва да ги търси в замисъла на хората в действие“. Поради това, за Австрийците и при това до голяма степен за разлика от Неокласиците, ограниченията в икономиката не се налагат от обективни явления или материални фактори на външния свят (например, петролните резерви), а от човешкото предприемаческо субективно знание (откритието, например, на карбуратор, който удвоява ефективността на двигателя с вътрешно горене, има същия икономически ефект като удвояването на всички физически запаси от петрол).

3. Предприемач (Австрийци) срещу Хомо Икономикус (Неокласици)

Предприемачеството е силата, която играе водеща роля в Австрийската икономическа теория, докато, от друга страна липсата му в неокласическата икономическа наука не може да не направи впечатление. В действителност предприемачеството е типичен феномен на реалния свят, който е в непрестанен дисбаланс, и поради това няма място в моделите на равновесие, разработвани от неокласическите автори. Освен това Неокласиците считат предприемачеството просто за още едно средство за производство, което може да се насочва в съответствие с очакваните разходи и ползи от него, без да осъзнават, че при един такъв анализ на на предприемача, те допускат неразрешимо логическо противоречие: да се търсят предприемачески ресурси предвид очакваните от тях ползи и разходи предполага убеждението, че в настоящия момент разполагаме с някаква информация (вероятната стойност на бъдещите разходи и ползи), преди да тя е била създадена от самото предприемачество. С други думи, основната функция на предприемача е да създава и открива нова информация, която не е съществувала предварително и няма как да е известна, а това означава, че е невъзможно човек да вземе някакво неокласическо предварително решение за насочване въз основата на очакваните разходи и ползи.

Нещо повече, днес всички Австрийски икономисти единодушно класифицират като заблуда убеждението, че предприемаческа печалба произтича едва ли не от поемането на рискове. Рискът, напротив, единствено поражда допълнителен разход за производствения процес, който няма нищо общо с чистата предприемаческа печалба.

4. Предприемаческата грешка (Австрийци) срещу ретроактивна рационализация на всички минали решения (Неокласици)

Обикновено липсва оценка на твърде различната роля на концепцията за грешка при Австрийската и Неокласическата школи. За Австрийците е възможно да се допусне най-проста предприемаческа грешка, когато предприемачите пропуснат да открият възможност за печалба на пазара. Именно съществуването на този тип грешка води до чисто предприемаческа печалба. Точно обратното, за Неокласиците никога няма чисти предприемачески грешки, за които впоследствие може да се съжалява (достойни за съжаление грешки). Това се дължи на факта, че те рационализират всички минали решения в контекста на един предполагаем анализ на възвръщаемостта на направените разходи в рамките на ограничено максимизиране. Следователно, в неокласическия свят няма никакво основание за съществуването на чисто предприемаческа печалба и, когато се споменава, тя се разглежда единствено като заплащане за услугите на дадено средство за производство или като приход, произтичащ от поемането на риск.

5.Субективна информация (Австрийци) срещу обективна информация (Неокласици)

Предприемачите постоянно генерират нова информация, която по същество е субективна, с практична насоченост, разнородна и трудна за изразяване. Именно затова субективното възприятие на информацията е основен елемент в Австрийската методика, който липсва в Неокласическата икономика, тъй като последната винаги се стреми да обработва информацията обективно. В действителност повечето икономисти не осъзнават, че когато Австрийците и Неокласиците използват термина информация, те имат предвид коренно различни неща. По същество информацията за неокласиците, подобно на стоките, е нещо, което е обективно и се купува и продава на пазара в резултат на максимизиращо решение. Тази „информация“, която може да се съхранява на различни носители, по никакъв начин не е информацията в субективния смисъл на Австрийците – съответното практическо знание, което се създава, тълкува, опознава и използва от участника в контекста на конкретно действие. Именно затова Австрийците критикуват Стиглиц и други неокласически теоретици на информацията, че не са съумели, подобно на  Австрийците, да интегрират своята теория за информацията с предприемачеството – постоянният й източник. Освен това според Австрийците Стиглиц не разбира напълно, че информацията е винаги субективна и че пазарите, които те наричат ​​“несъвършени“, а не генериращи „неефективност“ (в неокласическия смисъл), водят до образуване на потенциални възможности за предприемаческа печалба, които обикновено се откриват и оползотворяват от предприемачите в процеса на координация, който те непрекъснато стимулират на пазара.

6. Предприемаческата координация (Австрийци) срещу всеобщо и/или частично равновесие (Неокласици)

Моделите на равновесието на неокласическите икономисти обикновено игнорират координиращата сила, която предприемачеството има за Австрийците. В действителност тази сила не само създава и предава информация, но нещо по-важно – тя движи и координацията между некоригираното поведение на действащите лица в обществото. Реално цялата социална некоординираност се материализира във възможност за печалба – латентна, докато не бъде открита от предприемачите. След като предприемачът разбере, че е налице възможност за печалба и предприеме действия, за да се възползва от нея, възможността изчезва и настъпва спонтанен процес на координация, което обяснява тенденцията към равновесие, съществуваща във всяка една пазарна икономика. Нещо повече, координиращата същност на предприемачеството е единственият фактор, който дава възможност на икономическата теория да съществува като наука, разбирана като теоретична съвкупност от закони за координацията, които обясняват обществените процеси. Този подход обяснява защо Австрийските икономисти се интересуват от изучаване на динамичната концепция за конкуренцията (разглеждана като процес на съперничество), докато неокласическите икономисти се концентрират изключително върху типичните за сравнителната статика модели на равновесие („съвършена“ конкуренция, монопол, „несъвършена“ или монополистична конкуренция). За Мизес, както виждаме в цитата в началото на тази студия, няма никакъв смисъл в изграждането на икономическата наука на базата на модел на равновесие, където се приема, че цялата необходима информация за очертаване на съответните функции на търсенето и предлагането се счита за „дадена“. Основният икономически проблем за Австрийците е съвсем различен – да се изучава динамичния процес на социално координиране, при който отделните индивиди непрестанно генерират нова информация (която никога не е „дадена“), докато търсят целите и средствата, считани от тях за значими в контекста на всяко действие с тяхно участие, като по този начин създават, без да го осъзнават, спонтанен процес на координация. Следователно за Австрийците основният икономически проблем не е технически или технологичен, както обикновено се приема от теоретиците на неокласическата парадигма, когато допускат, че целите и средствата са „дадени“ и поставят икономическия проблем едва ли не като единствено технически проблем на максимизиране. С други думи, за Австрийците основният икономически проблем не се състои в максимизиране на известна целева функция, подлежаща на ограничения, които също са известни. Той е, напротив, строго икономически:  възниква при наличието на много взаимно конкуриращи се цели и средства, когато информацията за тях не е нито „дадена“, нито постоянна, а пръсната из умовете на безброй човешки същества, които непрекъснато я създават и генерират отново и отново и поради тази причина е изключено да са известни всички възможни настоящи алтернативи  плюс всички предстоящи такива, както и относителната интензивност, с която всяка една от тях ще бъде преследвана.

При това е нужно да се осъзнае, че дори и това, което на пръв поглед изглежда като едно просто максимизиращо или оптимизиращо човешко действие, винаги съдържа предприемачески компонент, тъй като участникът в него трябва да е осъзнал по-рано, че този курс на действие,  сам по себе си автоматичен, механичен и ответен, е най-препоръчителен при конкретните обстоятелства, в които се е озовал. С други думи, неокласическият подход е просто един частен случай с относително второстепенно значение, който се включва и отчита в Австрийската концепция, която е много по-обща, по-богата и по-разяснителна по отношения на реалния свят.

Нещо повече, за Австрийците няма смисъл микроикономиката и макроикономиката да се изолират в два водонепроницаеми раздела, както правят неокласическите икономисти. Напротив, икономическите проблеми трябва да бъдат изучавани заедно на базата на взаимосвързаност, без да се прави разлика между техните микро и макро компоненти. Радикалното  отделяне на „микро“ от „макро“ аспектите на икономическата наука е един от най-характерните недостатъци на съвременните уводни ръководства и учебници по политическа икономия. Вместо да осигуряват единно третиране на икономическите проблеми, както се опитват да правят Мизес и Австрийските икономисти, те винаги представят икономическата наука като разделена на две различни дисциплини („Микроикономика“ и „Макроикономика“) без никаква връзка помежду им и които, следователно, могат да бъдат изучавани поотделно. Както правилно отбелязва Мизес, това разделяне произтича от използването на понятия, които, като общото ниво на цените, пренебрегват прилагането на субективната и маргиналистка теория за стойността към парите и остават закотвени в пред – научния етап на икономиката, когато все още са съществували опити за анализи в контекста на глобални класове или съвкупности от блага, а не в контекста на постепенно нарастващите или маргинални единици от тях. Това обяснява факта, че към днешна дата е разработена една цяла „дисциплина“ въз основа на изследване на предполагаемите механични връзки между „макроикономическите“ съвкупности, и е трудно, ако не и невъзможно, да се разбере нейната връзка с индивидуалното човешко действие.

Общо взето, неокласическите икономисти са превърнали модела на равновесие в пресечна точка на своите изследвания. В този модел, те приемат, че цялата информация е „дадена“ (било то в сигурни или вероятностни измерения) и че различните променливи са перфектно регулирани. От Австрийска гледна точка основният недостатък на тази методика е, че с приемането на всички променливи и параметри за перфектно регулирани става лесно да се правят погрешни заключения за причинно-следствените връзки между различните икономически понятия и явления. По този начин, равновесието ще действа като един вид завеса, която би попречила на теоретика да открие истинската посока, съществуваща в причинно-следствените връзки на икономическите закони. За неокласическите икономисти съществуват не законите за тенденция, които се движат в една единствена посока, а взаимно (кръгово) движение между различните явления, първоначалният произход на които (човешкото действие) си  остава скрит или се счита за несъществен.

7. Субективна стойност (Австрийци) срещу обективна стойност (Неокласици)

Друг основен елемент на Австрийската методика е чисто субективната концепция за стойността. Много автори смятат, че не би било много трудно тя да се включи в основната неокласическата парадигма. Независимо от това, Неокласиците включват субективния характер на стойността само риторично и в крайна сметка, въпреки че споменават значението на концепцията за стойността на възможностите, те винаги я включват в моделите си в една обективизирана форма. А за Австрийците стойността е субективната цена, която участникът определя за целите и от която се отказва, когато решава да предприеме и следва определен курс на действие. С други думи, обективна стойност няма. Стойността по-скоро трябва да се открива чрез предприемаческата находчивост на всеки един участник. В действителност, много възможни алтернативи могат да останат незабелязани, но след като бъдат открити, те радикално променят субективното възприемане на стойността от страна на предприемача. Следователно, не съществува обективна стойност, която принципно да формира цената на целите. Реалната ситуация е точно обратната: стойността се приема за субективна (и, следователно, се определя) в зависимост от субективната стойност на действително търсените от участника цели (потребителските стоки). Ето защо, за Австрийските икономисти именно крайните цени на потребителските стоки, като материализация на субективните оценки на пазара, определят цената, която участникът желае да заплати, за да ги произведе, а не, както неокласическите икономисти така често твърдят, обратното.

8. Вербален формализъм (Австрийци) срещу математически формализъм (Неокласици)

Друг представляващ интерес аспект е различната позиция на двете школи по отношение на използването на математическия формализъм в икономическия анализ. От зората на Австрийската школа нейният основател, Карл Менгер, се е погрижил да отбележи, че предимството на вербалния език се състои в способността му да изрази същността (Das Wesen) на икономическите явления, нещо, което математическият език не може да направи. Наистина, в писмо до Валрас през 1884 г. Менгер си задава въпроса: „Как можем се доберем до  знание за тази същност, например, същността на стойността, същността на поземлената рента, същността на печалбата на предприемача, на разделението на труда, на биметализма, и т.н., с математически методи?“ Математическият формализъм е особено подходящ за изразяване на състоянията на равновесие, изучавани от Неокласическите икономисти, но не позволява включването на субективната реалност на времето, да не говорим за творческия дух на предприемача – основни характеристики на аналитичните разсъждения на Австрийците. Като че ли Ханс Майер обобщава слабостите на математическия формализъм в областта на икономиката по-добре от всеки друг, като казва, че: „По същество, в сърцевината на теориите за математическото равновесие се крие иманентна, повече или по-малко прикрита заблуда: тоест, те свързват в едновременни уравнения не-едновременни величини, действащи в генетично-причинно-следствена последователност, все едно че съществуват заедно по едно и също. време. Едно състояние на нещата се синхронизира чрез „статичен“ подход, а в действителност ние сме изправени пред процес. Но просто не може да се разглежда генеративния процес „статично“ като състояние на покой, без да се елиминира именно това, което го прави такъв, какъвто е“. Това означава, че за Австрийците много от теориите и заключенията на неокласическия анализ на потреблението и производството нямат смисъл. Такъв е случаят, например, с така наречения „закон за равенството на претеглената (по цени) пределна полезност“, чиито теоретични основи са много съмнителни. В действителност, в този закон се застъпва тезата, че участникът е в състояние да оцени едновременно полезността на всички стоки, с които разполага, пренебрегвайки факта, че всяко действие е последващо и творческо, и че стоките не се оценяват едновременно, в резултат на което се изравнява предполагаемата им пределна полезност, а по-скоро една след друга, в контекста на различни етапи и действия, при които съответната пределна полезност може да бъде не само различна, но дори и несравнима. Накратко, за Австрийците използването на математиката в икономиката е порочно, тъй като те синхронично свързват величини, разнородни по време и предприемаческа креативност. По същата причина, за Австрийските икономисти нямат смисъл и често използваните от неокласическите икономисти аксиоматични критерии за рационалност. В действителност, ако един индивид предпочита А пред Б и Б пред В, напълно е възможно, той да предпочита В пред А, което не го направи „ирационален“ или непоследователен, ако просто е променил мнението си (дори и това да трае само една стотна част от секундата – времето, за която този проблем преминава през разсъжденията му). За Австрийците, неокласическите критерии за „рационалност“ по принцип не са наясно с понятията за постоянство и последователност.

9. Взаимоотношение с емпиричния свят – различното значение на „предвиждане“

Накрая, различните взаимоотношения с емпиричния свят и различията по отношение на възможностите за предвиждане поставят парадигмата на Австрийската школа на коренно противоположни позиции спрямо Неокласиците. Всъщност, фактът, че „наблюдаващият“ учен не може да получи практическата информация, която постоянно се създава и открива по децентрализиран начин от „наблюдаваните“ участници-предприемачи, обяснява теоретичната невъзможност за някаква емпирична проверка в областта на икономиката. В действителност, Австрийците смятат, че същите причини, които обуславят теоретичната невъзможност на социализма, доказват, че емпиризмът, както и анализът на възвръщаемостта на направените разходи или утилитаризмът в своята най-чиста форма не са жизнеспособни в нашата наука. Без значение е дали един учен или управленец правят суетни усилия да се сдобият със съществената  за всеки отделен случай практическа информация, за да проверят теориите си или придадат координационен характер на командите си. Ако това беше възможно, щеше да има смисъл тази информация да се използва или за координиране на обществото чрез принудителни команди (социализъм и интервенционизъм), или за емпирична проверка на икономически теории. Въпреки това, по същите причини, на първо място, с оглед на огромния обем от въпросната информация, второ, поради естеството на съответната информация (разпространявана, субективна и негласна), трето, поради динамичния характер на предприемаческия процес (не може да се предава информация, която все още не е генерирана от предприемачите в непрестанния им, обновителен творчески процес); и четвърто, поради самия ефект на принудата и научното „наблюдение“ (който изопачава, опорочава, спъва или просто прави невъзможно предприемаческото създаване на информация), както социалистическият идеал, така и позитивисткият или строго утилитарният идеал са невъзможни от гледна точка на  Австрийската икономическа теория.

Със същите тези аргументи може да се обоснове и убеждението на Австрийците, че в икономиката е теоретично невъзможно да се правят конкретни предсказания {т.е. предсказания, които се отнасят до определени координати на времето и мястото с количествено емпирично съдържание). Това, което ще се случи утре, никога не може да се узнае по научен път днес, тъй като до голяма степен то зависи от знания и информация, които все още не са генерирани от предприемача и поради това все още не може да са известни. В икономиката, следователно, може да се правят само общи „предсказания за тенденциите“ (които Хайек нарича примерни предсказания). Те са по същество  с теоретичен характер и се отнасят най-много до прогнозата за нарушенията и последиците от социалната дискоординация, породена от институционалната принуда (социализъм и интервенционизъм) на пазара.

Нещо повече, трябва да помним, че във външния свят не съществуват обективни факти, които могат да се наблюдават непосредствено, поради обстоятелството, че според Австрийската субективистка концепция „фактите“ в икономическите изследвания са просто идеи, които някои други имат за това, към което се стремят и вършат. Те никога не могат да бъдат наблюдавани непосредствено, а се тълкуват единствено в исторически план. За да се тълкува социалната ситуация, която е вече история, е необходима предварителна теория както и ненаучна отправна преценка (verstehen или разбиране). Тя не е обективна, но може да варира от един историк до друг, като превръща дисциплината му(историята) в истинско изкуство.

В заключение, Австрийците смятат, че емпиричните явления са постоянно променливи, така че в социалните събития няма параметри или константи, а всичко е една „променлива“. Това прави традиционната задача на иконометрията трудна, ако не и невъзможна, а заедно с нея и всяка една версия на позитивистката методическа програма (от най-безобидния верификационизъм до най-изтънчената фалсифируемост на Попър). За разлика от позитивисткия идеал на Неокласиците, Австрийските икономисти се стремят да изградят своята дисциплина чрез aприоризъм и дедукция. Накратко, въпросът се състои в подготовката на цял логично-дедуктивен aрсенал въз основа на сами по себе си очевидни знания (аксиоми, като субективната концепция за човешкото действие с нейните основни елементи), които възникват по пътя на интроспекция в личния опит на самия учен или се смятат за очевидни, защото никой не може да оспорва аксиомите, без да си противоречи. Този теоретичен арсенал според Австрийците, е абсолютно необходим за адекватна интерпретация на едно привидно несвързано множество от сложни исторически явления, от които се състои социалният свят, както и за очертаване на историята, насочена към миналото или за предсказване на събития в бъдещето  (типична мисия на предприемача) с минимална степен на съгласуваност, гаранции и шансове за успех. Вече е възможно да се разбере голямото значение, което Австрийците принципно отдават на историята като дисциплина, както и на собствените си усилия да я разграничат от икономическата теория, като същевременно я свържат с нея по подходящ начин. Хайек нарича сциентизъм неоснователното прилагане в областта на социалната наука на методи, подходящи за естествените науки,. И така, в природата са налице константи и функционални отношения, които позволяват прилагането на математически език и извършването на количествени експерименти в лабораторни условия. Но Австрийците смятат, че в икономиката, за разлика от света на физиката и естествените науки, не съществуват функционални отношения (а оттук и функции на търсенето, предлагането, разходи или други подобни).  Нека си припомним, че в математиката, съгласно теорията на множествата, функцията е просто един-към-едно (биективно) съответствие между елементите на две множества, които се наричат ​​“начално множество“ и „крайно множество“. Като се вземат под внимание вродените творчески способности на човека, който непрекъснато генерира и открива нова информация във всяко едно конкретно обстоятелство, където действа предвид целите, които възнамерява да преследва и средствата за постигането им, с които счита, че разполага, става очевидно, че не е налице нито един от трите елемента, необходими за съществуването на функционална връзка: а) елементите на началното множество не са нито дадени, нито постоянни; б) елементите, които съставляват крайното множество, не са нито дадени, нито постоянни и в) и най-важното, не са дадени и съответствията между елементите на двете групи, тъй като те по-скоро варират непрекъснато в резултат на действието и творческите способности на човека. И така в нашата наука, според Австрийците, използването на функции налага в информацията да се въведе презумцията за постоянството, като радикално се елиминира главното действащо лице на целия социален процес – човекът, надарен с вродени творчески предприемачески способности. Голямата заслуга на Австрийците се състои в това, че успяват да демонстрират, че е напълно възможно да се създаде целия корпус на икономическата теория по пъта на логиката, без да е необходимо да се използват функции или да се въвеждат презумпции за постоянството, които са в противоречие с творческата природа на човека, единственото главно дестващо лице на всички социални процеси, изучавани от икономическата наука.

 Дори и най-известните неокласически икономисти е трябвало да признаят, че има важни икономически закони, които не могат да бъдат емпирично проверени (като теорията на еволюцията и естествения подбор).

Австрийците поставят специален акцент върху неспособността на емпиричните изследвания да движат развитието на икономическата теория. По същество, в най-добрия случай те предоставят някаква информация за някои аспекти на резултатите от обществените процеси, които протичат в действителност. Но не предоставят никаква информация за формалната структура на същите тези процеси, а именно тя е предметът на изследване на икономическата теория. С други думи, статистиката и емпиричните изследвания не може да осигурят никакви теоретични знания (грешката на историците от Немската школа през 19 век се състояла именно в това и до голяма степен и се повтаря и до днес от икономистите от Неокласическата школа). Нещо повече, както Хайек правилно заяви в речта си при получаване на Нобеловата награда, съвкупности, които могат да се измерват със статистически средства, често са лишени от теоретичен смисъл и обратното, много понятия с голямо теоретично значение не могат да бъдат измерени или разглеждани емпирично.

Накратко, основните критики, които Австрийските икономисти отправят към Неокласиците, са следните: на първо място, те се концентрират изключително върху състояния на равновесие чрез един максимизиращ модел, който предполага, че участниците имат пълна информация относно целевите функции и техните ограничения; второ, често случайният избор на променливи и параметри за целевата функция и ограниченията по принцип включва най-очевидните от тях, а пропуска други, които, независимо от голямото си значение, по-трудно се поддават на емпиричен  анализ (морални ценности, обичаи и др.); трето, те се концентрират върху модели на равновесие, които разглеждат от позициите на математическия формализъм и по този начин скриват истинските причинно-следствени отношения; четвърто, те издигат до нивото на теоретичните изводи простите интерпретации на историческата ситуация, които, макар и релевантни в някои случаи, не може да се считат за универсално теоретично валидни, тъй като включват само исторически обусловени знания. Горните съображения не означават, че всички заключения на неокласическия анализ, са погрешни. Напротив, много от тях вероятно са подходящи и валидни. Единственият въпрос, към който Австрийците искат да привлекат вниманието е, че няма гаранция за валидността на заключенията, направени от неокласическите икономисти, а валидните може спокойно да се извлекат от застъпвания от тях динамичен анализ.  Освен това този анализ има предимството, че позволява да бъдат изолирани погрешните теории (а и те не са малко), тъй като разкрива дефектите и грешките, които в момента се прикриват от емпиричния метод, основан на разработения от неокласическите икономисти модел на равновесие.

Превод: Катя Манчева

Автор: Хесус Уерта де Сото, Професор по политическа икономия

Английската версия можете да намерите тук.

Правителствените разходи подпомагат ли икономиката?

Кейнсианците са ЗА
Някои икономости смятат, че по време на икономическа криза правителството e длъжно да оперира с огромни бюджетни дефицити с цел да спомогне връщането на икономиката в растежна й фаза. При регистриран спад в съвкупното търсене правителството трябва да предприеме мерки, целящи неговото стимулиране. Тези икономисти са представители на Кейнсианската школа, базирана на идеите на британския икономист Джон Мейнард Кейнс. За него спадът в съвпупното търсене и дефлацията са пагубни за икономиката. Най-видните съвременници на тази школа са Нобеловите лауреати Пол Кругман и Джоузеф Стиглиц, както и бившият председател на борда на управителите на Федералния резерв Бен Бернанке. Според тях има твърде малко на брой емпирични доказателства за лошия ефект на бюджетните дефицити. Стига се до някои твърдения като това на Пол Кругман: „не вредим на бъдещите поколения когато държавата увеличава своя заем, защото все пак ние сме кредитори на собствените си заеми”. Чували ли сте по-абсурдна теза?

Защо увеличаването на публичните разходи води до лоши последствия?
В пълен контраст на техните тези са икономистите, които смятат, че дефицитите все пак трябва да бъдат финансирани и това води до високи нива на инфлация. Те обясняват, че правителство с по-високи разходи подкопава стопанския растеж като взима ресурси от продуктивния сектор на икономиката и ги използва по по-малко ефикасен начин. Затова и увеличението на публичните разходи е с лоши последствия за икономиката. Обърнете внимание на факта, че правителството не създава богатство, то взима средства от субекти, които създават богатството. Следователно за да увеличи своите разходи, правителството трябва да изземе повече средства. Това ще доведе или до въвеждането на по-голяма данъчна тежест върху гражданите, или централната банка (ако има такова право) ще финансира бюджетния дефицит. И в двата случая, обикновеният данъкоплатец поема тежестта. А това определено не стимулира съвкупното търсене, напротив – има точно обратният ефект. Увеличаването на публичните разходи също има т.нар. „crowd out” ефект, който се състои в това, че измества предприемачите от инвестиции в определен сектор. Правителство, което се меси в икономиката, също така изкривява пазарните цени. Защитниците на тезата за намеса на държавата никога не споменават алтернативната цена на разходите и регулациите. Увеличената намеса също така създава зависимост от страна на производители, които получават субсидия. Те допускат, че помощни средства, ценова подкрепа и средства, нужни за спасяване винаги ще им бъдат предоставяни. Това им допускане пък ги тласка до това да подтикват държавата да увеличава още повече намесата си.

Дори Европейската централна банка стига до извода, че „високото ниво на правителствени разходи вреди на икономическия растеж”.

Да разберем Австрийската икономическа школа – Хенри Хазлит

Тази статия първоначално е публикувана в списанието на FEE „The Freeman“ на 1-ви февруари 1981 г.

Австрийската икономическа школа дължи името си на факта, че е основана и разработена от трима австрийци – Карл Менгер (1840-1921), Фридрих фон Визер (1851-1926) и Ойген фон Бьом-Баверк (1851-1914). Последните двама надграждат идеите на Менгер, въпреки че Бьом-Баверк също така има съществен принос.
Великият труд на Менгер, преведен на английски език (със 70-годишно закъснение) под името “Principles of Economics”, е публикуван през 1871 г.
През същата година по стечение на обстоятелствата Уилям Стенли Джевънс публикува “Theory of Political Economy”. И двамата самостоятелно развиват концепцията днес известна като „пределна полезност” (Менгер не използва това наименование, докато Джевънс го нарича „последна степен на полезността”. Вийзер за първи път употребява немския термин „Grenznutzen”, който се превежда като “пределна полезност”).
Шепа американски или британски икономисти са чели трудове на немски език и са били нужни доста години преди истинският размер на започнатата от Менгер революция да бъде осъзната от държавите, които не са немскоговорящи. Защото точно Менгер забелязайки най-цялостно ролята на концепцията „пределна полезност” разкрива нови насоки и обръща класическата икономическа школа с главата надолу.
Във всичките си трудове Менгер набляга на това, че стойността в основата си е субектина и следователно икономиката трябва в основата си да е субективна наука. Стоките нямат вродена себестойност. Те се оценяват, защото задоволяват нечия човешка потребност. Определено количество от някоя стока ще задоволи най-съществените желания или нужди на човека. Той може да поиска втора, трета, четвърта част от стоката. Но след потребяването на всяка следваща част неговите нужди или желания за последваща такава ще намаляват и ще се стигне до момент, в който ще ги е задоволил напълно.
Следователно всяка следваща част от стоката с която той ще разполага ще има намаляваща стойност за него. Нито една част от цялото налично количество на стоката не може да има по-висока стойност от всички останали (със същото качество) части при размяна, следователно нито една следваща част няма да е по-ценна от последната. От което следва, че в едно общество разменната стойност на определена част от която и да е стока ще бъде на база връзката между общото разполагаемо количество и интензивността на човешките нужди или желания, които задоволява.
Това засега може би ви прилича малко на усъвършенстване на старата класическа школа, при която стойността и цената се определят от законите за търсене и предлагане. С единствената разлика, че се базира на субективни вместо на обективни цени. Но точно тогава Менгер откроява част от последствията. Цените на стоките са взаимозависими. Хлябът бива оценен, защото задоволява директна нужда от потребление. Брашното е оценявано, защото е необходимо при направата на хляб. Пшеницата е оценявана, защото е необходима при направата на брашно. Плуговете, семената, земята и трудът пък са оценявани, защото са необходими за произвеждането на пшеница. И така нататък.
Цените са взаимозависими, защото например ако един суров материал, който е необходим за произвеждането на крайния продукт липсва, то тази липса намалява полезността и цената на другите сурови материали, които са необходиими.
Стоки, които са желани и готови за директна употреба или потребление, са наречени от Менгер „първокласни стоки”. Сурови материали и други необходими фактори за производството на първите са наречени „второкласни стоки”. Материали, машини, труд и други фактори, необходими при процеса по производство на вторите, са „третокласни“ и т.н. Стоките от втори, трети и по-горен клас са оценявани, защото участват в производствените процеси на тези от първи клас.
Докато класическата доктрина на Давид Рикардо поддържа идеята, че стойността на потребяваните стоки се определя от техните „разходи за производство”, „австрийската” доктрина счита, че „разходите за производство” сами по себе си се обуславят от стойността на потребяваните стоки.
Тези две доктрини могат да бъдат частично съгласувани с твърдението, че въпреки наличието на разходи за производство на дадена стока, те не могат да определят нейната стойност, напротив – стойността на разходите, които ще са необходими за производството на стоката определят какво количество ще продължава да бъде произвеждано. Ограничението, което разходите за производство поставят върху общото количество на произвежданата стока определя нейната пределна стойност и следователно пазарната й цена. От това следва, че има постоянна тенденция пределните разходи за производство и пазарната цена да се изравняват, но не защото разходите директно определят цената.
Трябва да се спомене също за ясно изразената разлика между Австрийската школа и тази на Рикардо по повод представата им за „разход”. Давид Рикардо счита за разход стойността на изразходваната сума. Но „австрийският” икономист има по-широка представа, а именно това, което в настоящи дни икономисти наричат „алтернативна цена”. Такива алтернативни разходи съществуват не само в бизнес средите, но също така и при нашите ежедневни решения и действия. Разходите по изучаване на френски език във всеки един момент ограничават тези, които целят изучаването на немски език, Или пък ни карат да учим по-малко математика, да се откажем от уроци по тенис и т.н.
Менгер подчертава важността на времето и ролята на непостоянството в целия производствен процес. Той също така изтъква, че нито една стока, без значение колко изобилна е, не може да поддържа жизненост и благосъстояние. Жизнеността и благосъстоянието зависят от производството на комбинации от стоки в различен вид при подходящи пропорции. Накрая също така изтъква, че процесът на производство може да се очаква да продължава в задоволително темпо, само ако има необходимата защита на собствеността.
Да повторим – икономическата стойност на стоките зависи от техните съответни количества, имащи връзка с човешките нужди, които запълват. Не зависи непременно от количеството труд, който се очаква да бъде изразходван при тяхното производство. Цитирайки „Принципи на икономиката” на Менгер: „Ако съществуваше общество, в което всички стоки са достъпни в количества, надхвърлящи изискванията, то няма да има икономически стоки или богатство“ (стр. 109)…„Следователно съществува странното противоречие, че непрекъснатото увеличение в обектите на богатство би предизвикало едно конкретно и окончателно последствие – понижаване на богатството” (стр. 110). Иначе казано, Менгер посочва преди повече от век основна заблуда в сегашната национална статистика на доходите.
„Стойността на стоките се увеличава от тяхното отношение към нашите нужди. Тя не е вродена в самите стоки” (стр. 120)…”Конкретизирането на стойността на стоките, което е изцяло субективно, въпреки всичко е допринесло до голяма степен за объркването относно основните принципи на нашата наука” (стр. 121)…”Важността, която стоките имат за нас и която ние наричаме стойност, е просто вменена” (стр. 139).
„Няма неизбежна и пряка връзка между стойността на стоката и дали и какви количества труд и други стоки от по-висок ред са употребени в нейното създаване…Дали един диамант е открит случайно, или е добит от диамантен рудник чрез нает труд за хиляда дни, няма връзка с неговата стойност” (стр. 146)
Менгер продължава и разисква как стоки от по-горен клас, включително капитал, придобиват стойността си: „Очевидно е, че стойността на стоките от по-горен (определен от големината на числото; второкласна стока е от по-горен клас спрямо първокласна) клас винаги и без изключение е определяна от очакваната стойност на стоките от по-долните класове. Това е така, защото стоките от по-горните класове са в производствените процеси на тези от по-долните на тях класове” (стр. 150).
Менгер очертава теория на лихвата, но я оставя неясно формулирана. На стр. 156 от „Принципи на икономиката” ни казва „Достигнахме до една от най-важните истини на нашата наука, продуктивността на капитала”. Но набляга на това, че тази продуктивност настъпва само и единствено с течение на времето и следователно пазарната стойност на съществуващи и налични в настоящето стоки е намалена в сравнение с очакваната стойност на еквивалентните им стоки в бъдеще.

Теория за времевите предпочитания
Това предполага, че Менгер клони повече към лихвена теория, базирана върху „времево предпочитание”, отколкото „производителност”, въпреки разграничнието между двете теории да не е било изрично преди публикуването на двете книги ”Capital and Interest” през 1884 г. и 1888 г. на Ойген фон Бьом-Баверк. Последният поставя огромно ударение върху превъзходната производителност на „заобиколните” процеси на производство и следователно предлага лихвена теория, съчетаваща времевото предпочитание с производителността. Почти всички „австрийци” днес следвайки примера на Франк Албърт Фетър и по-късно на Лудвиг фон Мизес поддържат изцяло теорията за времевите предпочитания.
Връщайки се към Менгер в книгата му „Принципи на икономиката” следва представяне на „теорията на размяната”. Той изтъква, че индивидите не купуват или продават помежду си просто поради склонността към размяна, както загатва Адам Смит, а понеже всеки индивид се стреми към максимизиране на своето удовлетворение разменяйки това, което цени по-малко и в замяна се стреми да получи това, което цени повече. По този начин удовлетворението на всички се повишава. Това, което се произвежда, е ценно. Нека повторим, че цялата теория на Менгер е развита на базата на „субективното естество на стойността”.
Последната глава на „Принципи на икономиката” е за теорията на парите. В нея Менгер не обсъжда изрично теми като лихвен процент или инфлация, а се занимава само с основите: произход и еволюция на парите. „Парите не са резултат от съгласие за икономия на работна ръка или законодателен акт. Никой не ги е изобретил” (стр. 262). Развиват се вследствие на бартера. Понеже рядко се е случвало при размяна всеки да предлага и желае точно каквото другия предлага и желае бартерите се осъществявали индиректно чрез трети индивид. Първоначално хората обявявали своите отраслови стоки за размяна с надеждата, че в последствие ще разменят новопридобитите за желаните от тях стоки. В резултат обаче тези разменени стоки били по-продавани поради увеличеното им търсене. Най-продаваната стока накрая се оказала парите. Исторически всякакви видове стоки са изпълнявали функциите на парите. Впоследствие се достигнало до това монети с точно установено тегло мед, сребро или злато да изпълняват тези функции.
Парите не са измерител на стойност, въпреки че е основателно да ги считаме за такива. Те са единствената стока, чрез която всички други могат да бъдат оценени без заобиколни процедури. Те са най-удобният начин, по който хората могат да спестяват част от богатството си. Правото на сечене на монети като цяло е било оставено на правителствата, макар „те често да са злоупотребявали с него” (стр. 283).
Може би изглежда, че обръщам прекалено много внимание на Менгер, но необикновеният принос на „австрийските” икономисти по мое мнение може да бъде най-точно разбран, само ако първо насочим вниманието си към основоположника.
Първият важен наследник на Менгер в Австрийската школа е Фридрих фон Визер, който, започвайки през 1884 г., публикува няколко книги чрез които разработва, доразвива и завършва теорията за стойността на Менгер.
Другият важен наследник е Ойген фон Бьом-Баверк, чийто пионерски принос в първите две книги от поредицата „Capital and Interest” вече е признат за такъв. Той унищожава изложените в „Капиталът” идеи от Маркс през 1896 г. в сравнително краткия си есе ”Karl Marx and the Close of his System”. В него той разкрива с подробности общоприетите заблуди в трудовата теория за стойността и тази за експлоатацията на Маркс. Трябва да се подчертае, че анализът на „австрийските” икономисти прави това опровержение толкова убедително. Ако то бе стъпило на основите на старата класическа школа то не би било толкова унищожително.
След смъртта на тримата основатели – Менгер, Визер и Бьом-Баверк – Австрийската икономическа школа залязва за дълъг период от време. Не толкова защото е опровергана, отколкото пренебрегната. Англоговорящите икономисти се посвещават на математическата трактовка върху проблемите на общото равновесие. Австрийската школа е съживена главно от един икономист, австриец не само по рождение, но и по възгледи – Лудвиг фон Мизес (1881-1973). Влиянието му се усеща както от написаните от него книги, така и от изнесените лекции. Сред ранните му ученици и последователи са Готфрид Хаберлер, Фриц Махлуп, Оскар Морганщерн, Лионел (в последствие Лорд) Робинс и най-влиятелният от всички изброени – Фридрих Хайек.
Мизес има много научни трудове, но главният му принос към науката са три шедьовъра: “The Theory of Money and Credit” („Теория на парите и кредита”), публикуван за първи път на немски през 1912 г., “Socialism: An Economic and Sociological Analysis” („Социализмът: икономически и социологически анализ”), публикуван на немски език през 1922 г. И “Human Action” („Човешкото действие”), публикуван на немски през 1940 г., а на английски – през 1949 г.

Мизес за „Човешкото действие”
Въпреки факта, че вече има задоволителен брой способни млади американски икономисти пишещи в „австрийски” стил, „Човешкото действие” все още е най-завършеното и обединено представяне на Австрийската школа, събрано в един-единствен научен труд. Мизес винаги щедро е признавал своята благодарност към предшествениците си. Той припомня в кратка автобиография („Notes and Recollections”, 1978 г.), че около Коледата на 1903 г. е прочел „Принципи на икономиката” на Менгер за първи път. „Прочитането на тази книга ме направи икономист”, твърди Мизес.
Бих се затруднил ако трябва да изброя целия принос към икономиката на Мизес, затова ще кажа само това – той е първият доказал невъзможността на социализма да се заеме с икономическа калкулация, както и неговият принос към теорията за икономическите цикли е един от най-големите. Мизес толкова безкомпромисно отхвърля държавната намеса, че това му носи репутацията на „лесе-фер екстремист” и бива скандално пренебрегван от повечето икономости. Понеже Хайек разработва идеите си по по-отстъпчив начин, неговите трудове привличат повече внимание от академичната общност и самият той изпъква през 1931 г. с приноса си към теорията на бизнес циклите чрез “Prices and Production” („Цени и производство”), базирана по опорни точки от Мизес. Резултатът е озаглавен като теорията на Мизес и Хайек.
Хайек от своя страна също е плодовит писател, но въпреки че има публикувани трудове за същността на парите, бизнес циклите, инфлацията и “The Pure Theory of Capital” („Чистата теория на капитала”, 1941 г.), той няма обширна разработка за икономическите принципи. През късния си творчески период той насочва вниманието си към областта на политиката и правото и публикува задълбочения и обширно дискутиран трактат “The Constitution of Liberty („Конституцията на свободата”, 1960 г.), както и „Закон, законодателство и свобода” (1979 г.). Хайек е по-влиятелен приживе от Мизес и е награден с Нобелова награда за икономика през 1974 г.
Днешната група млади „австрийски” икономисти осъзнава че е длъжник на Мизес, но не приема „Човешкото действие” за последна дума по темата. Вместо това изучава цяла гама от икономически проблеми с голяма убедителност. Мъри Ротбард (1926-1995), ученик на Мизес, издава трактатът “Man, Economy, and State” („Човек, икономика, държава”, 1962 г.) и с бележита яснота на експозицията маркира собствени важни статии, посочва заблуди, например в преобладаващите теории на „монополната цена”.
Израел Кирцнер (1930-), професор по икономика в Нюйоркския университет – друг бивш ученик на Мизес изследва проблеми в пет отделни книги: “The Economic Point of View” („Икономическа гледна точка”, 1960 г.), “Market Theory and the Price System” ( 1963 г.), “An Essay on Capital” („Есе за капитала”, 1966 г.), “Competition and Entrepreneurship” (1973 г.) и “Perception, Opportunity and Profit” (1979 г.). Отличава се със знаменита ерудиция, систематична цялост и прецизност на твърденията. Той доставя допълнително разяснение към всеки проблем, с който се е заемал.
В заключение – нито една справка за икономически автори не би била адекватна ако не включва професор Лудвиг Лахман (1906-1990). Въпреки че е един от най-оригиналните и проницателни „австрийски” икономисти, неговият труд все още не е достигнал признанието, което заслужава. Сред неговите книги личат имената на “Capital and Its Structure” („Капитал и неговата структура”, 1956 г., преиздадена през 1978 г.), “The legacy of Max Weber” (1971 г.) и “Capital, Expectation and the Market Process (1977 г.). Творбите му са прочути със своето изтъкване на ролята на очакванията и съвършеното прилагане на „радикалния субективизъм”.
Поради ограниченото място мога да изброя единствено половин дузина имена от новоизлюпващата се група „австрийски” икономисти: Стивън Литълчайлд, Джералд О’Дрискъл-младши, Марио Рицо, Ханс Зенхолц, Судха Шеной и Лоурънс Уайт. Такъв условен кратък списък разбира се пропуска несправедливо някои имена.
„Австрийският“ икономикс далеч по-последователно от другите икономически школи критикува почти всякаква форма на държавна намеса на пазара – особено инфлация, контрол на цените и схеми за преразпределение на богатството – защото осъзнава, че това води до подтици, до изкривеност на производителността и последствия, които биват осъждани дори и от създателите на самите схеми. Но разбира се личната оценка на политиката на правителството не е съществена част от Австрийската икономическа школа.
Настоящите деятели от школата не се задоволяват само с повторното разясняване на принципите, разработени от Менгер и Мизес, a постоянно пишат за нови проблеми или изследват по-обстойно вече дискутираните такива. Книгата „New Directions in Austrian Economics” (1978 г.) е в подкрепа на това твърдение.
Попадал съм на мнения (на икономисти от други школи), че не същесвува понятие като „Австрийска школа”, а само на добра или лоша такава. Но също така можем да кажем, че не съществуват школите на Рикардо, Маркс, Кейнс и т.н. Това твърдение, макар и отчасти вярно, е също така и грешно. Грешно е да се твъди, че ако нещо може да се класифицира според един признак не може да се класифицира и според друг. Това е подобно на твърдението, че не съществуват американци и японци, а само мъже и жени. Тези, които се считат за „австрийци” го правят не на база историческите корени на школата, а също така вярват в истинността на фундаменталните й тези и в това, че сред всички школи точно тя предлага най-голям напредък в икономическата наука.
Може би трябва да се каже нещо на тема основни разлики между Австрийската икономическа школа и т.нар. „ортодоксална” или „мейнстрийм” икономика. Трудността в това начинание, обаче се състои в това, че „мейнстрийм” икономиката е трудно да бъде дефинирана. Икономистите все още са разделени в отделни школи: Неокласическа, Кейнсианска, Чикагска, Лозанска. Ограничението в мястото за писане, което имам ме възпрепятства да навляза в подробности за доктрините на всяка една от тези школи. Но една съществена разлика, която отличава Австрийската от всички други се състои в метода, по който икономистите от школата разсъждават. „Австрийците” поставят ударение върху методологическия индивидуализъм. Те не наблягат на общите човешки действия, предпочитания и решения, а на индивидуалните действия, предпочитания и решения на всеки отделен човек. „Мейнстрийм” икономиката се занимава с макроикономика, със средни и съвкупни величини, а Лозанската школа, която се опитва първо да превърне икономиката в „точна” наука и в последствие да определи количествено всичко, е обсебена от сложни математически уравнения, с които да осигури условията за „общо равновесие”.

Равновесието – полезна, но никога реална идея
Понастоящем „общото равновесие” се определя от икономистите с изключително абстрактни и неясни фрази, но за профаните може да бъде обяснено като състояние, при което се произвеждат десетки хиляди или милиони реални и съществуващи стоки и услуги, количествено равни на всичките желания на производители и потребители, т.е. няма недостатъци или излишъци. Всички цени отразяват разходи, следователно не съществува печалба в производството на една стока вместо която и да е друга (всъщност изобщо не съществува чиста печалба). Тези икономисти признават, че във всеки един момент това условие не съществува, но същевременно спорят, че има постоянна дългосрочна тенденция към равновесие, защото когато има необичайна печалба при произвеждането на една стока производителите ще произведат още от нея, а когато е налице загуба от производството на друга стока, тогава производителите ще намалят произвежданото количество или ще се ориентират към произвеждането на друга стока.
Концепцията за равновесие (или още по-добре концепцията на Мизес за „равномерно въртяща се икономика”) е в състояние да е от голяма полза като инструмент на икономическата мисъл. Често анализираме по-добре проблемите предизвикани от дадена промяна, използвайки измислено допускане за състоянието на нещата, при което определени промени са хипотетично премахнати. Но това е изцяло въображаемо тълкуване, полезнa измислица. Никога не бива да се бърка с реалността.
Равновесието между пределните разходи при продукция и пазарната цена на която и да е стока е състояние, до което рядко се стига. Общо равновесие в относителното производство, цените на търсене и предлагане на всички стоки и услуги пък е състояние, до което никога не се стига, дори и за миг от времето.
Коцепцията като цяло е изключително неясна. Неокласиците са обсебени от съставянето на сложни алгебрични уравнения, чрез които да осигурят условията за равновесие или зависимостите, подчинени на теорията за съвършена конкуренция, но определянето какво точно лежи на абсцисната или ординатната оси е трудно начинание. Не могат да бъдат обяснени с физически величини, понеже е трудно да бъдат прибавени ябълки към коне, или златни часовници към пясък. Някой може да сравнява произведението на количество и цени, но какво би било значението на полученото или на някое от производните му? Цената на една стока се различава по време, място и транзакция. Дори стойността на самата валута варира и се променя постоянно спрямо стоката. Ако сравняваме само „стойността”, то трябва да отбележим, че тя е напълно субективна. Невъзможно е да бъде измерена, защото за всеки индивид е различна величина.
Пропускайки тези съществени пречки къде се озоваваме? Дори и да приемем, че може би съществува постоянна и дългосрочна тенденция към общо равновесие, то трябва да признаем съществуването и на краткосрочната и дългосрочната тенденция към запазването на неравновесие.
Това не е единствено поради факта, че предприемачите увеличават или намаляват производството си в отговор на пазарните сигнали, а и поради факта, че определени предприемачи, които до момента са отговаряли автоматично на пазарни сигнали, придобиват нови знания. Бдящи за нови възможности те променят технологията на производство и намаляват производствените си разходи, подобряват качеството на предлаганите от тях продукти – изработвайки напълно нови продукти. И потребителите също така постоянно придобиват знания, променят вкусовите си предпочитания, изискват нови продукти, с които да задоволят новите си потребности. Затова икономистите от Австрийската школа говорят за пазарен процес, а не за пазарно равновесие.
Подозирам, че огромното внимание, което се отдава на осигуряването на математическите условия за „общо равновесие”, е преследване на неуловимо нещо, което е съмнителен помощник в решаването на какъвто и да е истински икономически проблем.
Ограничението в свободното пространство ме възпрепятства да направя детайлно сравнение. Позволете ми обобщя накратко основните дисертации на Австрийската школа отново, но този път не със свои думи или на Карл Менгер, а на двама бележити живи „австрийци”(бел. превод – към 1981 г.).
„Произхождаща през 70-те години на 19 век във Виена, Австрия, школата се е отличавала с това, че е наблягала на субективните елементи в икономическия анализ, на важността на времето в производствения процес и на ролята на грешката и непостоянството в икономическите явления” – професор Израел Кирцнер.
Резюмето на професор Лудвиг Лахман е удивително сходно: „Първата и най-открояващата се особеност на Австрийската школа е крайният субективизъм, който днес не се придържа само върху индивидуалните предпочитания, а е разширен до индивидуалните очаквания…На второ място, икономистите от Австрийската школа проявяват проницателена осведоменост за разнообразните аспекти на времето, въвлечени в сложната верига от междуличностни отношения…В революцията на субективното мислене през 70-те години на 19 век първата стъпка към субективизма е била направена, когато е било разбрано, че стойността, която до момента е била съставна част на стоките, е връзка между оценяващ ум и обекта на неговата оценка” (“New Directions in Austrian Economics”, стр. 1-3)
Всички останали икономисти от школата следват тези основни прозрения. Позволете ми да завърша с моята гледна точка, че всеки икономически анализ, който не включва в себеси такива прозрения не може да бъде напълно благонадежден.

Препоръчителна литература
Тези, които нямат познания в Австрийската икономическа школа, но искат кратък и достъпен труд написан по „австрийски” щрих могат да започнат с „Essentials of Economics” от Фаустино Балве (126 стр.). Книга за по-напреднали, която обяснява в подробности „австрийската” гледна точка е “The fallacy of the Mixed Economy” на Стивън Литълчайлд.
“Principles of Economics” на Карл Менгер публикувана през 1871 г. е все още отлична книга с неголямо техническо встъпление към основните принципи на школата.
Разбира се най-достоверната и най-пълна книга за модерната „австрийска” теория е „Човешкото действие” на Лудвиг фон Мизес (907 страници). На някои може да им се стори трудна за четене. Изключително разбираема книга, състояща се от две части и написана 13 години след „Човешкото действие” от ученик на Мизес, е „Човек, икономика, държава” (987 страници) на Мъри Ротбард.
За читатели, проявяващи интерес към най-новите разработки (бел. превод: към 1981 г.) мога да препоръчам две книги: “The Foundations of Modern Austrian Economics” (1976 г., 238 стр.) с редактор Едвин Долън, съдържаща трудовете на една дузина автори и ”New Directions in Austrian Economics” (1978 г., 239 стр.) с редактор Луис Спадаро и седем други автори, допринесли за написването й.

За автора
Хенри Хазлит (1894-1993) е бивш редактор в “The Freeman” и член на борда на FEE. Има дълга и бележита кариера като икономист, журналист, редактор и литературен критик. Най-известна от многобройните му книги е “Economics in One Lesson” („Икономиката в един урок”), която се уповава на есе на Фредерик Бастиа (“Ce qu’on voit et ce qu’on ne voit pas”; “What is Seen and What is Not Seen”). Имаща над 700 000 продадени копия книгата първоначално е публикувана през 1946 г. на английски език, а в последствие е преведена и на други (включително български) езици.