Криптовалутите алтернатива ли са на облигациите?

Може би най-често срещаният израз в сферата на икономиката/финансите е „this time is different“ (на български: този път е различно“). Използва се не в една и две ситуации и главната логика е да се обясни защо на даден пазар можем да наблюдаваме необясним ентусиазъм и голямо търсене. От другата страна пък са хората, според които историята просто се повтаря отново и отново, не буквално, но относително по същия начин както през миналото – т.е. имаме налице цикли.

Определено може да кажем, че това, което видяхме на пазарите през 2020 и 2021 година, особено от март 2020 насам не е нещо, което се вижда често. В началото на 2020 година ни връхлетя вирус, чийто мащаби бяха неизвестни. Почти всички правителства въведоха някаква форма на „локдаун“, наблюдавахме значителни спадове в БВП, ръст в безработицата, отрицателни фючърсни цени на американския петрол. Пазарите за акции в САЩ отбелязаха бързи спадове от около 15-20 на сто, преди също толкова бързо да стигнат предишните си нива от началото на 2020 и дори значително да ги задминат. Отделни meme-акции като GameStop и AMC генерираха рядко виждани за толкова кратък период от време ръстове. Всичко това докато икономиките все още се опитват да се възстановят. Ликвидността, която ЕЦБ и ФЕД предоставиха на пазарите бе наистина невиждана – това, което в САЩ се направи в няколко рунда на количествени улеснения за последните над 10 години бе нищо сравнено с това, което се направи само за последните почти 2 години. Казвам почти 2 години, защото в през септември 2019 година се случи нещо, на което малко хора обръщат внимание – включително и финансовите медии – ликвидна криза и се наложи ФЕД отново да се намесва.

Всеки сам си прави изводи, но има немалък резон да се счита за основателно твърдението, че covid-19 бе просто един повод за допълнително създаване на ликвидност в икономиките на САЩ и Европа и в тях се наблюдават огромни проблеми, които биват пренебрегвани и отлагани във времето.

След краткия анонс на текущата макроикономическа ситуация е време да се отправим към същината на тази публикация. А именно сблъсъкът между облигациите и криптовалутите.

Той бе създаден, поне в моите очи, от едно интервю на легендарния инвеститор Рей Далио за Блумбърг, в което той заявява, че предпочита да притежава биткойн спрямо облигация. Това със сигурност е едно доста дълго премисляно твърдение, защото в недалечното минало той бе скептичен спрямо криптовалутата и я считаше за балон.

Друг легендарен инвеститор – Стенли Дръкенмилър – отново в голяма мейнстрийм финансова медия заяви наскоро, че действията на банкерите във ФЕД може да доведат до това доларът да загуби своя статут на глобална резервна валута.

Лично за мен тези две мнения коренно се различават от мненията на Питър Шиф или Марк Фабер например, които са т.нар. „permabears“ и говорят за проблема с монетизирането на американския дълг от над десетилетие насам. Далио, известен със своето „all-weather portfolio“, излизайки и заявявайки, че лично предпочита биткойн пред облигация е далеч по-обезпокоителен сигнал и поне на мен ми показва, че сме все по-близо до предстояща парична промяна с еквивалент на Бретън Уудс.

Криптовалутите са изключително нов клас активи, биткойн е създаден преди малко повече от 10 години, но втората по големина – Етер (ETH), базирана на Етериум блокчейна все още няма 10-годишна история. Не са все още тествани във времена на икономическа депресия и не са се доказали, за разлика от активи като злато и сребро, които традиционните инвеститори считат за активи, запазващи стойността на портфолиото. И въпреки това създателят на най-големия хедж фонд заявява публично, че предпочита същия този нов актив биткойн пред облигациите, които също са преминали много тестове през времето.

Ще се опитам да отговоря на въпроса на какво може да се дължи това според мен. Най-очевидният отговор би бил, че Далио се притеснява от неконтролируемото създаване на ликвидност от страна на ФЕД. Тази статия ни казва с цифри за магнитуда на това принтиране. Най-вероятно не е само това причината, но със сигурност това е една от причините. Закон в икономиката е, че ако се увеличи предлагането на една стока при равни други условия нейната цена бележи спад, защото търсенето не може да задоволи цялото това предлагане. И да, парите реално са стока, която има функциите на разчетна единица, просто в наши дни фиатните пари не са обезпечени с нищо. Друга моя хипотеза е следната: както вече казах Далио е известен със своето „all-weather portfolio“, което се състои от акции, облигации, суровини в определени процентни разпределения. Нещо подобно на най-широкоразпространеното акции-облигации 60 на 40% в зависимост от рисковата поносимост на инвеститора. Във времена на ниски или дори отрицателни лихвени проценти държавните облигации не носят никаква реална доходност. Годишната номинална доходност, която може да получим като купим примерно 10-годишна държавна облигация на САЩ, извадена с годишния темп на инфлацията не ни носи удовлетворяваща доходност, в момента в много държави тя е дори отрицателна, т.е. вместо да сме на плюс от подобна инвестиция, ние си гарантираме загуба на покупателната способност. Чудесна сделка! И тук преминаваме към така нашумелите криптовалути… и не, няма да засягаме Dogecoin, а т.нар. „stake“-ване. Притежавайки криптовалута ние може да я „заключим“ и да получаваме доходност под формата на криптовалута на централизирана или децентрализирана борса. Ето например crypto.com имат калкулатор и сами може да си сметнете колко бихте могли да получите.

Фигура 1: доходност, предлагана от crypto.com

Най-известната и разпространена децентрализирана борса е Uniswap, но след въвеждането на v3 може да се избере диапазон при стейкване и не може да се съпостави с горния пример от crypto.com. Лично мое мнение е, че почти никой измежду Далио или някой друг от най-богатите, инвестирали в криптовалута като Майкъл Сейлър и Илън Мъск не биха ползвали услугите на децентрализирана борса за стейкване, а биха се насочили към услугите на наистина утвърдени имена като Coinbase, Kraken, Binance, Gemini.

Но изводът който навярно всички сте си направили е, че освен ако не искаме да инвестираме в руски облигации например, то трудно може да си осигурим доходност равна на тази от „стейкване“ на криптовалута.

Далио вече заяви, че притежава биткойн, но дали „стейква“ някаква част от него или разчита единствено на капиталова печалба? Същото важи и за Сейлър и Мъск, който чрез MicroStrategy и Tesla притежават над 1 млрд. биткойн. Ако имате някаква информация може да напишете коментар отдолу под статията и до следващия път 🙂

Какво всъщност са парите?

Какво са парите? Нещо, което богатите имат в изобилие, а бедните мечтаят за, или невидим за някого механизъм, който подпомага индивидите в техния стремеж да си задоволят потребностите? Парите са това нещо, за което всички останали стоки и услуги се търгуват. Отличителната характеристика на парите е, че те са общоприетото средство за размяна. Тази основна тяхна характеристика трябва да бъде отчетена. Например храната доставя необходимата енергия на човек, докато капиталовите стоки спомагат за производството на по-голямо и допълнително количество други стоки и услуги.

Чрез непрекъснат процес на подбор хората исторически са избрали златото за пари. В днешната парична система парите вече не са злато (официално от 1971 година), а монети и банкноти, печатани от централната банка на страната. С други думи – стоки и услуги се разменят за пари в брой в повечето случаи.

Но защо хората биха се отказали от своята стока, за да получат в замяна монети от сребро и/или злато, или в наши дни хартиени банкноти, които всъщност никога няма да използват за нещо друго, освен за нова такава размяна? Как започва всичко? В началото на всичко изглежда, че първият човек приел пари няма как да има увереност в бъдещата покупателна способност на златните монети, та защо би го направил? Съществуват теории, според които произходът на парите се корени в държавата. Тя със закон ги е установила за масова употреба и улеснение на своите жители. Карл Менгер, основател на Австрийската икономическа школа, започва да разгадава мистерията на парите в края на 19 век, а години по-късно Лудвиг фон Мизес с първия си магнум опус – „Теория на парите и кредита“ (1912 г.) документира може би най-важния напредък в паричната теория.

Парите: определение и сфера на използване

Мизес ги определя „универсално използвано“ средство за размяна. [1] Това малко се различава от начина, по който ги определя в трактата си от 1949 г. „Човешкото действие“ (като „често използвано“ средство за размяна). [2] Мизес също така разграничава икономическите системи на две – такива, в които парите биха имали функции и такива, в които не биха.

Първо, няма нужда от пари в автаркия. В такава система не съществува разделение на труда между икономическите единици. Всяко домакинство консумира само това, което е успяло да произведе. При такива условия няма размяна и следователно няма полза от съществуването на пари.

Второ, в социализма няма нужда от пари. При този строй има разделение на труда (колкото и неразбираемо да е), но въпреки това, тъй като не съществува частна собственост върху средствата за производство, това само по себе си изключва възможността за размяна на капиталови стоки, като по този начин се елиминира всякаква употреба на какъвто и да е носител на обмен (пари). В книгата си „Социализъм“ от 1922 г. Мизес променя мнението си по този въпрос. Той заявява, че докато парите не биха имали роля по отношение на средствата за производство, те все пак биха имали по отношение на потребителските стоки. [3]

От това следва, че парите са напълно полезни само при капиталистическо устроено общество, при което средствата за производство са частна собственост.

Произходът на парите

Стъпка 1: От стока до средство за размяна

Директният обмен (бартер) на стоки изисква двойно съвпадение на желанията. За да може обущарят да получи яйцата, които иска в замяна за чифт обувки, не е достатъчно той да предпочита яйцата пред обувките в дадения момент. Трябва и фермерът да предпочита обувките на обущаря пред своите яйца, за да е склонен да размени част от яйцата си за обувки. Големият проблем е, че подобно „двойно съвпадение на желанията“ е рядкост. Обущарят може да реши този проблем като прибегне до частичен бартер. Например той може да разбере, че фермерът се нуждае от свещи, а производителят на свещи се нуждае от обувки. Така обущарят може да размени чифт обувки за свещи и след това да размени тези свещи за яйца. Но и за осъществяването на тези действия е нужен късмет на обущаря. Има далеч по-голяма вероятност да се наложи да прави редица такива индиректни бартери, за да стигне до размяна с фермера. Също така колкото повече хората се специализират, толкова по-малка е вероятността всеки индивид да придобие желаните стоки, а в замяна да предостави своя нишов продукт.

Стъпка 2: От средство за размяна до общоприето средство за размяна

Възможността една стока да стане общоприето средство за размяна според Мизес зависи от това колко търгуваема (или иначе казано колко ликвидна) е, а Карл Менгер използва термина „продаваемост“, определяйки го като:

„способност, която позволява на определена стока да бъде пазарно предлагана по всяко едно време на текущи изкупни цени“ [4]

Менгер дава за пример зърното като стока с висока продаваемост и астрономически инструмент като стока с ниска такава. Продавачите на по-малко продаваеми (търгуваеми) стоки обикновено ще търгуват своите стоки за по-търгуваеми такива преди да търсят нещата, които в крайна семтка желаят. Тъй като според Мизес продаваемостта на стоката е функция на това колко константно е търсенето за нея, това поставя начало за спирала в продаваемостта на някои стоки. Високата им продаваемост привлича още по-голямо търсене, което увеличава тяхната продаваемост, което води до още по-голямо търсене и т.н. Това продължава до момента, в който стока не бъде избрана за „общоприето средство за размяна“.

Стъпка 3: От общоприето средство за размяна към пари

И все пак процесът не спира дотук. Хората ще искат да търгуват своите стоки и те да са най-продаваемите, следователно да са пари. С нарастване в консенсуса коя стока е най-продаваема спирала в продаваемостта ще има тенденция да облагодетелства само тази избрана стока. По този начин по-непродаваемите ще отпаднат от битката и ще се намери една най-продаваема стока, с други думи, пари.

Заключение

За въвеждането и използването на парите като средство за размяна не е нужен държавен закон, който да принуждава индивида да се жертва в полза на обществото. Докато Мизес разказва историята за произхода на парите икономическият актьор се възползва на всяка от изброените 3 стъпки: когато за първи път прибягва до непряка размяна, когато за първи път използва общоприетото средство за размяна и когато за първи път приема пари за своите стоки. Теорията на австрийските икономисти за произхода на парите често се характеризира като „спонтанен ред“, но това не бива да зачерква факта, че всяка стъпка от процеса е умишлена от страна на индивида с цел подобряване на състоянието му, както при всички други негови икономически действия.

[1] Mises, Theory of Money and Credit, Chapter 1.

[2] Mises, Human Action, Chapter 17, Section 1.

[3] „In the socialist commonwealth, exchange itself has a much narrower significance, since it is confined to consumers’ goods only.“ Mises, Socialism: An Economic and Sociological Analysis, Part 2, Chapter 7.

[4] Carl Menger, The Origins of Money.

Пет изненадващо добре представящи се страни в класация на Световната банка

През ноември Световната банка публикува регулярната си класация Ease of Doing Business. Много от обичайните заподозрени могат да бъдат намерени на върха, но има и някои изненади в челните места. В 16-то издание на класацията бяха отчетени общо 314 регулаторни реформи между юни 2017 г. и май 2018 г. Не е изненадващо, че Нова Зеландия, Сингапур, Дания, Хонконг и Южна Корея отново заемат първите пет места; други страни се представиха по-добре от очакваното.

Графика №1: Топ20 в класацията на Световната банка

Грузия (6-то място)

Грузия продължи своето впечатляващо изкачване като регистрира шесто място в класацията за 2019 година. В доклада са отбелязани 44 бизнес реформи в евразийската страна, като през последните 15 години са направени общо 673 подобрения. Тя изпреварва държави като Швеция, Финландия и Австралия. Регистрирането на бизнес в Грузия се състои от само две процедури, изискващи средно само 20 дни – и това я прави второто най-достъпно място за започване на бизнес. Други неотдавнашни реформи включват предоставянето на защита за миноритарните акционери и подобрения в процеса на търговска несъстоятелност.

Македония (10-то място)

Македония, която в момента е в процес на промяна на името, се изкачва в топ 10 и е първа сред Балканските държави. За сравнение Словения е 30 места по-надолу. Подобно на Грузия, Македония се нарежда добре по отношение на защита на миноритарните акционери (седмо място), като същевременно се справя добре и с разрешителните за строеж. Присъединяването към електропреносната и електроразпределителната мрежа и изпълнението на договорите са най-значимите предизвикателства пред страната.

Литва (14-то място)

Тази година Литва се изкачва до най-високото си класиране. Тя е в топ 10 по три категории: разрешителни за строеж, регистриране на собственост и изпълнение на договори. Регистрирането на собствеността е особено важно, като там страната е на трето място, но разрешаването на търговската несъстоятелност изисква повече работа, като там Литва е на 85-то място. В доклада се отбелязват подобрения в четири различни категории: защита на миноритарните акционери, плащане на данъци, трансгранична търговия и регулация на пазара на труда.

Естония (16-то място)

През 2000 г. страната обяви, че достъпът до интернет е човешко право. Тази балтийска държава отдавна е шампион на цифровите технологии. Веднъж на 15 години естонците получават електронни самоличности, които осигуряват достъп до над 4000 различни услуги. Въпреки че е бележи спад с четири места надолу в сравнение с предходната година, Естония остава водеща в Източна Европа. Известна с това, че има един от най-конкурентните данъчни режими в развитите страни, тазгодишният доклад нарежда Естония на 14-о място по отношение плащане на данъци. Това, което страната трябва да подобри е защитата на миноритарните акционери, където се нарежда на разочароващото 83-то място.

Остров Мавриций (20-то място)

Този малък остров в Индийския океан, разположен на изток от остров Мадагаскар, се изкачва в топ 20 на класацията за първи път от 2013 г. Регистрирани са подобрения в осем различни сектора, като най-доброто такова идва от гледна точка на плащането данъци, където се нарежда на шесто място. Министър-председателят Правинд Югнаут коментира доклада, казвайки че Мавриций е огромно място с проекти, които се изпълняват в цялата страна. Решимостта на правителството да подобри живота на цялото население очевидно се отплаща.

Икономическият индикатор – видове и приложение

Повечето икономисти изразяват мнение за това в кой стадий от бизнес цикъла се намира дадена икономика. Но ако не сте забелязали, много от техните прогнози се оказват грешни. Например Бен Бернанке през 2007 г. (тогавашен председател на Федералния резерв) прогнозира, че САЩ не са се запътили към рецесия и че пазарите на акции и ипотеки ще бъдат толкова силни още дълго време. Както вече всички знаем той е грешал.

Тъй като прогнозите на икономическите експерти често са ненадеждни е важно да добиете по-добро разбиране в сферата на икономиката. Взимайки предвид равнището на някои икономически индикатори можете да добиете представа за това къде се намира икономиката (например дали излиза от криза или се запътва към такава), така че да можете да планирате финансите си или дори кариерата си по съответния правилен начин.

Икономическият индикатор е серия от икономически статистически данни, който позволява анализ на икономическите обстановка. Едно тяхно приложение е анализирането на бизнес циклите. Има най-различни икономически индикатори като например: равнище на безработицата, жилищно строителство, индекс на потребителските цени, промишлено производство, брутен вътрешен продукт, продажби на дребно и други.

Икономическите индикатори могат да бъдат класифицирани в три категории в зависимост от тайминга им във връзка с бизнес цикъла: основни индикатори (Leading Indicator), индикатор за икономическа активност (Lagging Indicator) и такива, които се променят заедно с икономиката и следователно показват моментното й състояние (Coincident Indicator).

Основни индикатори (Leading Indicators)

Тези индикатори обикновено, но не винаги се променят преди икономиката като цяло и поради това те са полезни като краткосрочни показатели за посоката й. Тази им характеристика кара правителства и банкери да им обръщат специално внимание в задача си да предотвратят рецесия или други негативни икономически събития. Основните индикатори са:

1. Фондова борса

Доходността на фондовия пазар е водещ индикатор – фондовата борса обикновено бележи съответно спад преди икономиката като цяло да е навлязла в рецесия и ръст преди икономиката като цяло да е започнала своето възстановяване.

Въпреки че фондовият пазар не е най-важният индикатор той е този, към когото повечето хора се обръщат на първо място. Тъй като цените на акциите се основават отчасти на това какви са очакванията за корпоративните печалби, пазарът може да посочи посоката на икономиката, ако очакванията на анализаторите са точни.

Например пазар може да подскаже, че прогнозите за приходите са се увеличили и следователно цялата икономика се готви да процъфтява. Обратно, надолу пазар може да покаже, че приходите на компанията се очаква да намалеят и че икономиката е насочена към рецесия.

Съществуват обаче присъщи недостатъци на този метод за прогнозиране. Първо, прогнозите за печалбите може да са грешни. Второ, фондовият пазар е уязвим на манипулации. Например правителства и централни банки може да използват количествено улеснение (Quantitative Easing) или някакъв друг инструмент, с който да поддържат пазарите на високо ниво с цел да предпазят обществото от паника в случай на икономическа криза.

2. Промишлено производство

Това е друг индикатор за състоянието на икономиката. Той влияе силно върху БВП (брутния вътрешен продукт); негово увеличение предполага по-голямо търсене на потребителски стоки и на свой ред силна икономика. Освен това, тъй като от работниците се изисква да произвеждат нови стоки, увеличение в промишлената дейност също стимулира заетостта и заплатите.

Въпреки това този индикатор също може да бъде подвеждащ. Например понякога произведените стоки не достигат до крайния потребител. Те може да са държани на склад при дребни или едри търговци, което увеличава разходите за притежаване на активите. Поради това при разглеждане данните за промишленото производство също е важно да се разгледат и данните за продажбите на дребно. Ако и двете се повишават това показва, че има повишено търсене на потребителски стоки. Също така е важно да погледнете нивата на запасите.

3. Производствени материални запаси

Високите нива на запасите могат да отразяват две много различни неща: или търсенето на инвентар се очаква да се увеличи, или че има текуща липса на търсене.

В първия сценарий предприятията нарочно натрупват запаси, за да се подготвят за увеличение в потреблението през следващите месеци. Ако потребителската активност се увеличава според очакванията фирмите с високи запаси могат да посрещнат търсенето и по този начин да увеличат печалбата си. И двете са добри неща за икономиката.

Във втория сценарий обаче високите запаси отразяват, че доставките надхвърлят търсенето. Не само, че това струва на компаниите пари, но показва, че продажбите на дребно и доверието на потребителите са надолу, което допълнително показва, че предстоят трудни времена.

4. Продажби на дребно

Продажбите на дребно са особено важен индикатор и са близко свързани с предходните два индикатора. Силни нива тук се отразяват директно в скок на БВП. Когато продажбите бележат ръст фирмите могат да наемат допълнително служители, за да продават и произвеждат повече продукти.

Един недостатък на този индикатор е, че не отчита как хората плащат за покупките си. Ако потребителите теглят заеми, за да придобият стоките, това би могло да сигнализира за предстояща рецесия, ако дългът стане твърде голям за обслужване. Като цяло обаче увеличение в продажбите на дребно показва подобрение на икономиката.

5. Разрешителни за строеж

Те предоставят възможността за прогнозиране бъдещите нива на предлагане на недвижими имоти. Голям обем тук ни показва, че строителната индустрия ще бъде активна, което означава повече работни места и отново увеличение на БВП.

Но точно както при нивата на запасите, ако са построени повече жилища, отколкото потребителите са готови да купят, това отнема от печалбата на строителите. За да се достигне до парично равновесие цените на жилищата вероятно ще спаднат, което на свой ред кара целия пазар на недвижими имоти да спадне, а не само този на новопостроените жилища.

6. Жилищен пазар

Спад в цените на жилищата може да означава, че предлагането надхвърля търсенето, че активите са на недостъпни цени или, че цените са надути и трябва да се коригират надолу.

Във всеки случай това има отрицателно въздействие върху икономиката поради няколко ключови причини:

– богатството на собствениците бележи спад;

– броят строителни работни места, необходими за изграждане на нови жилища бележи спад, като по този начин безработицата се увеличава;

– данъците върху имуществото бележат спад, което ограничава държавните ресурси.

Наблюдавайки данните на имотните пазари две от тях са ключови – промяна в стойността на сделките и броя сделки. Спад в продажбите (брой сделки) обикновено показва, че цените също ще спаднат.

7. Новосъздадени бизнеси

Броят на новите предприятия, влизащи в икономиката, е друг индикатор за икономическо състояние. Според нечии мнения малките предприятия наемат повече служители от по-големите корпорации и по този начин допринасят повече за преодоляването на безработицата.

Освен това малките предприятия могат да допринесат значително за БВП въвеждайки иновативни идеи и продукти, които стимулират растежа. Следователно увеличението в броя на малките предприятия е изключително важен индикатор за икономическото благосъстояние на всяка капиталистическа държава.

8. Крива на доходността на държавните облигации

Разликата (спредът) между доходността по краткосрочните и дългосрочните (като за спред се взимат най-често 2- спрямо 10-годишни) ценни книжа на правителството също е важен индикатор за посоката на икономиката. От икономическа гледна точка поради индивидуалните времеви предпочитания на индивидите доходността по по-дългосрочните облигации трябва да е по-висока заради времевата стойност на парите. Тук може да прочетете още за това какво ни показва лихвения процент. Има случаи когато тази крива на доходността се обръща, т.е. дългосрочните облигации не носят по-висока доходност от краткосрочните и това е силен индикатор за предстояща криза.

Индикатор за икономическа активност (Lagging Indicator)

За разлика от предишния вид този вид индикатори бележат промяна след съответна такава в икономиката. Макар те обикновено да не ни показват в каква фаза се намира икономиката, те показват как тя се променя с течение на времето и могат да ни помогнат да идентифицираме дългосрочните тенденции. Обикновено са им необходими няколко тримесечия след първоначалната промяна в икономиката, за да регистрират и те промяна.

1. Брутен вътрешен продукт (БВП)

БВП обикновено е считан от икономистите за най-важният показател за състоянието на една икономика. Той обаче не е безупречен индикатор и подобно на фондовата борса БВП може да бъде подвеждащ поради програми като количествено улеснение и прекомерни държавни разходи. Например следкризистните мерки на правителствата в цял свят най-малкото частично са допринесли за ръст в БВП. Освен това е спорно какво всъщност ни показва номиналния брутен вътрешен продукт, в крайна сметка той просто ни показва какво е станало, а не какво ще се случи. Редица икономисти предпочитат да използват БВП по паритета на покупателната способност. Въпреки всичко БВП е ключов фактор за това дали една държава е в рецесия или не, като тук основното правило е, че когато за две поредни тримесечия наблюдаваме спад в този индикатор, то налице е рецесия.

2. Доходи и заплати

В една добре работеща икономика печалбите бележат ръст. Когато доходите намаляват обаче, това е знак, че работодателите или намаляват заплати, освобождават работници или ги наемат за по-малък брой часове. Спад в доходите може да отразява и среда, в която инвестициите не се представят добре.

Доходите се разбиват по различни демографски признаци като пол, възраст, етническа принадлежност и ниво на образование, като така се онагледява как се променят заплатите за различните групи.

3. Равнище на безработицата

Този индикатор ни показва колко души от работната сила си търсят работа. В една здрава икономика равнището на безработица ще бъде между 3% и 5%.

Когато безработицата е висока потребителите имат по-малко пари за харчене, което влияе отрицателно върху търговията на дребно, БВП, имотния и фондовия пазари и други. Държавният дълг може също така да се увеличи чрез програми за стимулиране разходите и помощи за безработни.

Въпреки това, както повечето други индикатори, равнището на безработица може да бъде подвеждащо, защото отразява само частта от безработните, които са търсили активно работа през последните няколко месеца и счита, че тези, които работят на непълно работно време, са наети.

4. Индекс на потребителските цени (инфлация)

Индексът на потребителските цени (ИПЦ) се изчислява чрез измерване разходите за основни стоки и услуги, включително превозни средства, медицинско обслужване, професионални услуги, подслон, облекло, транспорт и електроника. По този начин инфлацията се определя от средната цена на кошница от стоки и услуги за определен период от време.

Висок темп на инфлация може да понижи стойността на паричната единица по-бързо, отколкото доходите на потребителите могат да компенсират тази обезценка във валутата. По този начин се намалява покупателната способност на потребителите и спада жизненият им стандарт.

Според някои икономически школи инфлацията не е изцяло лош феномен, особено ако е в съответствие с промените в доходите на потребителите. Това е така, защото се счита, че се насърчават потреблението и инвестирането, което може да помогне за развитието на една икономика. В противен случай стойността на парите, държани в брой ще се обезценява под влиянието на ценовата инфлация.

Дефлацията е обратното на инфлацията, т.е. е състояние, при което цените спадат. Въпреки че за обикновения потребител това звучи като нещо добро, това за мейнстрийм икономистите е индикатор, че икономиката е в лошо състояние. Тя е налице, когато потребителите решат да намалят разходите си и често се дължи на намаляване на паричното предлагане. Това принуждава производителите да намалят цените си, за да отговорят на по-ниското търсене, а това от своя страна ще повлияе на печалбите им и те ще намалеят. Това е мейнстрийм трактовката на икономическите процеси, но тук се пропуска изключително важното условие, че за производителя няма толкова голямо значение какво е нивото на цената, а по-скоро маржът между приходи и разходи какъв е.

5. Лихвен процент

Лихвеният процент е друг важен индикатор за икономическия растеж. Тук може да прочете статия за него. Основата лихва в една икономика в наши дни се определя централно от институция наречена централна банка и се регулира спрямо фазата на икономиката.

Когато курсът на лихвата е нагоре, както е през 2018 г. В САЩ, банките и другите кредитори трябва да плащат по-високи лихви, за да получат пари. Те, от своя страна, заемат пари на кредитополучателите на по-високи ставки като по този начин последните са по-несклонни да взимат заеми. От друга страна когато лихвите са държани на подпазарни нива (както например са след Голямата рецесия) може да доведат до увеличаване в търсенето на пари, инфлацията, спекулативни решения от страна на индивидите и ултимативно до малинвестиции.

6. Корпоративни печалби

Корпоративните печалби са свързани с увеличения в БВП, защото отразяват ръст в продажбите или оптимизиране производствения процес на компаниите. Те също така увеличават равнището на фондовата борса, тъй като инвеститорите търсят места за инвестиции на своите доходи. Какво всъщност са печалбите? Възнаграждение за онези предприемачи, които са успели да използват оскъдните икономически ресурси по най-ефективния възможен начин и пазарът, който е съвкупност от всички индивиди ги е възнаградил за това тяхно начинание. Печалбата е налице, когато предприемачът открие, че цените на определени фактори са подценени спрямо потенциалната стойност на продуктите, които тези фактори, след като бъдат употребени, биха могли да възпроизведат. Реалността обаче е такава, че печалбите никога не са гарантирани на свободния пазар и всеки предприемач е предразположен към грешки, които трябва да покрие със собствени средства.

7. Активи убежища

Златото и среброто често се разглеждат като активи, които съхраняват стойността си и предпазват собствениците при обезценка на валутата или икономическа криза. Когато икономиката е в лош период стойността на тези активи се покачва, защото хората ги търсят с цел да се предпазят от негативната обстановка. Счита се, че имат вътрешнопръсища стойност, тъй като се използват в индустрията, особено среброто, докато например валутите нямат никакво обезпечение. Освен това, тъй като тези метали се оценяват в щатски долари, всеки спад в стойността на валутата води до повишаване цената на металите. По този начин цените на благородните метали могат да бъдат разглеждани като отражение на потребителските настроения към щатския долар и неговото бъдеще.

Като за финал

Тъй като състоянието на икономиката е тясно свързано с потребителските настроения както се вижда от изброените по-горе индикатори, политиците предпочитат да обръщат данните в положителната им светлина или да ги манипулират така, че всичко да изглежда розово. Разбира се колкото и някои икономически анализатори да твърдят, че балон на даден пазар няма, то такива има и то не на един и не в една държава благодарение на някои действия на банковите институции. Поради тази причина за да характеризирате точно състоянието на икономиката трябва да разчитате на собствения си критичен анализ, а не на някой анализатор от Бръшляновата лига.

Имайте предвид, че не бива да се уповавате само на един индикатор и да не вадите прибързани изводи преди да сте видели и голямата картина.

Социализмът не работи – кратка икономическа история на Венецуела

Венецуела според официални данни от 2014 г. е държавата с най-големи запаси на петрол. Икономиката й е съставена предимно от тежка промишленост като производство на стомана, алуминий и цимент, като освен тях страната е производител на автомобили.

Откритието на петролни залежи по време на стачка в Маракайбо през 1922 г. дава началото на съвременната история на Венецуела. Десетки чуждестранни компании навлизат в страната с надеждата за реализиране на печалби, което превръща страната в един от водещите износители на петрол през 1928 г., а в края на 30-те години на миналия век тя вече е трета по производство в света след САЩ и СССР. Венецуела се радва на забележително висок растеж на БВП, така че в края на 50-те години реалният БВП на глава от населението на страната е почти колкото този на Западна Германия. През 1950 г. тя е 4-тата най-богата държава по показателя БВП на глава от населението.

Една от най-важните реформи в страната е приемането на Закона за въглеводорода от 1943 г. Това е първата голяма политическа стъпка, предприета с цел придобиване на по-голям държавен контрол върху петролната индустрия. Според новия закон правителството има правото да национализира 50% от печалбите в сферата. Веднъж приет той почти не бива променян чак до 1976 г., годината на национализацията, като само две частични преразглеждания са направени през 1955 г. и 1967 г.

През 1944 г. венецуелското правителство отпуска няколко нови концесии, които насърчават откриването на още петролни полета. Това се дължи главно на увеличеното търсене на петрол, причинено от Втората световна война. Дори след войната търсенето на петрол продължава да се увеличава поради факта, че от 1945 г. до 1950 г. в Съединените щати се наблюдава ръст на автомобилите от 26 до 40 милиона броя. Към средата на 50-те години страните от Близкия изток имат значително по-голям принос на международния петролен пазар, Съединените щати въвеждат квоти за внос на петрол. Налице е свръхпредлагане на петрол и съответен спад в цените на петрола.

Още преди 1976 г. Венецуела предприема няколко стъпки в посока национализация на нефтената си индустрия. През август 1971 г. се приема закон, който национализира индустрията за природен газ в страната. Също през 1971 г. е приет закон, в който се посочва, че всички активи, съоръжения и оборудване, принадлежащи на концесионерите в рамките на концесионните зони или извън тях, трябва да се предоставят безвъзмездно на държавата след изтичане на концесията. Въвежда се и постановление, което гласи, че всички програми за проучване, производство, рафиниране и продажби на петролните компании трябва да бъдат предварително одобрени от съответното министерство. Национализацията на петролната индустрия става официална на 1 януари 1976 г. със създаването на PDVSA – венецуелската държавна нефтена компания. Всички чуждестранни петролни компании, които някога са работили във Венецуела, са заменени от венецуелски компании.

По време на първия президентски мандат на Карлос Андрес Перес (1974 – 1979) неговите политики, а именно национализиране на железопътната и нефтена промишлености, инвестиции в големи държавни промишлени проекти за производство на алуминиева и водноелектрическа енергия, подобряване на инфраструктурата и финансиране на програми за социално подпомагане и стипендии, са изключително амбициозни и довеждат до огромни държавни разходи. Когато цените на петрола през 80-те години бележат срив, икономиката се свива и равнището на инфлация се повишава, като между 1982 и 1986 г. то е между 6 и 12%, а през 1989 г. достига 84% годишно, предизвикано от размирици след съкращения на държавните разходи. През втория си мандат (1989 – 1993) Перес въвежда по-либерални икономически политики и прави пазарите по-свободни, което води до промяна в БВП и след спад от -8,3% през 1989 г., измерителят бележи ръст от 4,4% през 1990 г. и 9,2% през 1991 г. Икономически съветник на президента по това време е Мойзес Наим, като по негова идея се премахват ценовите контроли и закони с цел привличане на чуждестранни инвестиции.

Под президенството на Рафаел Калдера, който наследява Перес, Венецуела бележи годишни темпове на инфлация от 50 до 60%, като през 1996 г. достига до 100%. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава от 36% през 1984 г. до 66% през 1995 г., като страната претърпява тежка банкова криза  през 1994 г. БВП на глава от населението през 1998 г. е на нивото от 1963 г., с една трета надолу спрямо най-високото ниво от 1978 г.

От избирането му през 1998 г. до смъртта му през март 2013 г. администрацията на покойния венецуелски президент Уго Чавес въвежда в сила икономическата политика, по-известна като „Боливарска революция“. В началото на века, когато цената на петрола скача и предлага невиждани за Венецуела средства от началото на икономическия колапс през 80-те години на миналия век, правителството на Чавес става авторитарно и укрепва своята власт над икономиката, за да получи контрол върху големи количества ресурси. Чавес инициира политики, които водят до бюджетни дефицити, с което бедността в страната започва да се увеличава, а по време на кампанията си преди президентските избори през 2012 г. успява и да утрои дефицита. Поледиците от лошите икономически политики не закъсняват и в страната са налице висока инфлация, лош бизнес климат и риск от фалит, което възспира влизането на чужди капитали в страната. Венецуелското правителство се обръща към Китай, за да финансира недостига от средства.

През 2003 г. се въвежда контрол над цените на около 400 основни храни в опит да се осуети инфлацията, а през март 2009 г. се определят минимални производствени квоти за 12 основни храни, сред които ориз, олио, кафе, захар, мляко, сирене и доматен сос. Тези икономически политики обаче водят до още по-високи темпове на инфлация и по-голям недостиг. Супермаркети биват национализирани, само за да регистрират празни рафтове след това. През 2006 г. правителството на Чавес започва национализация на няколко отрасъла като част от своята политика на преразпределение на богатството и намаляване влиянието на мултинационалните корпорации. В резултат на това производството на стоки намалява. Най-големият частен производител на електроенергия в страната, 82% собственост на американската компания AES Corp, е национализиран през 2007 г. за 740 млн. долара. Оттогава електрическата мрежа на Венецуела страда от случайни сривове в различни райони на страната, а през 2011 г. са регистрирани толкова много сривове, че се въвежда режим на тока. На 3 септември 2013 г. 70% от страната потъва в тъмнина, като 14 от 23-те щата обявяват, че през по-голямата част от деня са нямали електричество. През 2008 г. венецуелското правителство национализира водещата стоманодобивна компания след месеци стачни действия. Като резултат от това продукцията на компанията спада с всяка следваща година.

Венецуелското правителство въвежда няколко нови данъка върху луксозни стоки, целящи да прехвърлят данъчната тежест от бедните към богатите и да контролират инфлацията. През 2012 г. данъчното бреме в страната е на 188-о място от общо 189 държави, а данъкът върху доходите е в размер на 61,7%.

Правителството на Чавес стартира Национален план за развитие на железопътния транспорт, предназначен да създаде 15 железопътни линии в страната с дължина от 13 700 километра до 2030 г. Мрежата се изгражда в сътрудничество с China Railway. Железопътният проект обаче е блокиран, тъй като Венецуела няма нужните средства за довършването му.

Поради гореизброените правителствени политики БВП на Венецуела през 2012 г. е приблизително равен на този през 70-те години на миналия век. След като е избран за президент на страната през 2013 г. Николас Мадуро продължава повечето от съществуващите политики на своя предшественик Уго Чавес. През 2015 г. Венецуела регистрира инфлация от над 100% – най-високата в света към него момент и най-високата в историята на страната. Централната банка преустановява публикуването на данни, но икономистът Стив Ханке от Университета „Джон Хопкинс“ изчислява, че през април тази година (2018) тя е нараснала до почти 18 000%.

Икономическата история на Венецуела е епизод пореден и нагледен пример за провала на социализма като икономическа система.

БВП е изцяло политически инструмент

Несъмнено най-известният и широко използван показател за макроикономическо представяне е брутният вътрешен продукт. Подобно на много други исторически събития е трудно да се определи кой и кога започва измерването на националния доход. Интересът към счетоводството на национално ниво се появява през деветнадесети век и по-конкретно бързият икономически растеж по време на индустриалната революция поражда интерес към измерване на икономиката.

Макар индустриалната революция да е предизвикала интерес към тази сфера в крайна сметка политическите сили и световните икономически събития оформят БВП като метрика. По време на Голямата депресия британският икономист Колин Кларк и американският му колега Саймън Кузнец се заемат с измерването на националния доход. Сметките на Кузнец сочат двоен спад в икономиката през 1932 г. спрямо 1929 г. Президентът на САЩ по това време Рузвелт цитира тези данни при обявяването на програмата за възстановяване на икономиката. Въпреки че на Кузнец се приписва генерирането на първите сметки за националния доход, то те не отразяват метода, който той е желал да използва. Той е искал да създаде измерител на богатството, а не на производството. Бил е на мнение, че рекламата, финансовата индустрия, спекулативните дейности и някои видове скъпи градски жилища наред с други неща, включително държавните разходи, не трябва да бъдат включвани. Ако обаче производството, генерирано от частните компании бъде в последствие преразпределяно от правителството това би означавало икономически спад. Американската служба по администриране на цените, създадена през 1941 г. констатира, че препоръката за увеличаване на държавните разходи през следващата година е отхвърлена на тази основа.

Следователно от самото си създаване БВП е дефиниран с политически мотиви – да служи на интервенционистка, кейнсианска идеология. Тъй като дефиницията за „национален доход“ се формира от икономистите, това, което представлява „доход“ се определя въз основа на интелектуалния климат заедно с политическите нужди.

Наличието на статистика за националния доход прави управлението му не само осъществимо, но и научно. Новият научен статут както на БВП, така и на кейнсианската икономика насърчава широкото използване и усъвършенстване на националното счетоводство. ООН, МВФ и Световната банка на база размера на БВП определят необходимостта от помощи. Тъй като БВП се превръща в стандартен показател за развитие не е изненада, че много развиващи се страни (на англ. developing country) се противопоставят на опитите за подобряване на БВП по политически причини, защото по този начин няма да имат право на помощи. Ето и няколко от най-поразителните методологични промени в изчисленията на БВП и последиците от тях – БВП на Гана в нощта на 5-ти срещу 6-ти ноември 2010 г. се увеличава с 60%. Причината: статистическата агенция на страната е актуализирала теглото, използвано при изчисляване ценовия индекс за първи път от 1993 г. [1] След подобни корекции Нигерия добавя 89% към БВП през 2014 г., а Кения – 25%.

Тези методологични промени на предишните изчисления на БВП могат да бъдат източник на големи политически и икономически събития. Като например кризата от 1976 г. в Обединеното кралство – министърът на финансите Денис Хейли иска спешен заем от МВФ. При преразглеждането на БВП обаче заявява, че ако от министерството са имали правилните цифри, то никога е нямало да се стигне до заем.

Един от най-важните недостатъци на БВП е неспособността му да отчете иновациите. Увеличенията или намаленията в цените често не са равни на промяната в качеството на продукта. Някои продуктови цени се увеличават, в следствие се увеличава и БВП, но качеството на тези продукти се увеличава по-бързо от цените им. Обратно, някои цени спадат, докато качеството се увеличава експоненциално. Несъответствията в БВП като резултат от иновациите вероятно са значителни. Например софтуерът, телевизията и други стоки от информационната сфера формират 4% от БВП през последните 25 години, докато търсенето с търсачката на Google е изчислено, че носи около 150 милиарда щатски долара годишно. [2]

Икономистите от „Австрийската“ школа не от вчера критикуват увеличението в държавните разходи и как то може много добре да стимулира икономиката и да увеличи БВП, но това е за сметка на погрешни инвестиции. Що се отнася до БВП повече кредит е равнозначно на по-голям растеж. Сегашната методология на БВП насърчава малинвестициите чрез държавно подпомагане на кредиторите.

Независимо от това дали БВП е най-добрият измерител, който към момента имаме, това далеч не е причина да продължаваме да го използваме.

Използвана литература: GDP: A Brief but Affectionate History – Diane Coyle.

Критиката на Робърт Лукас-младши през погледа на Австрийската школа

Робърт Емерсън Лукас-младши спечели Наградата за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел през 1995 г. за един от най-известните приноси в съвременната макроикономика: т.нар. „Lucas Critique”. Неговият пейпър относно иконометричната политика, публикуван първоначално през 1976 г., според редица водещи икономисти предизвиква истинска методологическа революция в макроикономическия анализ. Той подчертава, че основните коефициенти на традиционните иконометрични модели не са постоянни. Следователно моделите са неспособни на съпоставителни сценарии. С други думи те не са способни да предоставят прогноза за ефектите от алтернавини политически интервенции.

Пределите на макроикономиката

Традиционните кейнсиански и монетаристични модели от 60-те и 70-те години на миналия век не могат научно да предвидят дали например увеличението в паричното предлагане наистина би довело до по-ниски нива на безработица – да не говорим за степента на ефекта. Причината е следната: корелацията между макроикономическите агрегати като ценовата инфлацията и безработицата непрекъснато се променят. Когато исторически е наблюдавана определена корелация не може по никакъв начин тя  да се приеме ще се задържи за в бъдеще. Политическата среда оказва влияние върху човешките действия и по този начин може да доведе до промени в наблюдаваните взаимовръзки между икономическите променливи.

Според Лукас-младши за да се разреши този проблем трябва да се идентифицират „структурните уравнения”, чиито коефициенти са постоянни във времето. Само когато те са константа иконометричните методи могат да бъдат използвани. Твърди се, че основите на макроикономическите модели, създадени в резултат на тази критика постигат точно това. В така наречените динамични стохастични модели на общо равновесие (DSGE) се допуска, че действието на домакинствата и фирмите е ориентирано към постигане максималната възможна полезност/печалба. По този начин DSGE моделите образуват затворена система, при която ефектите от всяка политическа намеса, като намаляването на лихвените проценти, могат да бъдат оценени достатъчно добре. Твърди се, че са преодолели критиката на Лукас-младши. [1] Оправдано ли е обаче това твърдение? Карл-Фридрих Израел твърди точно обратното. [2]

Икономиката е социална, не природна наука

Проблемът с променливостта на наблюдаваните взаимоотношения между икономическите променливи [3], т.е. променливите, които са резултат от човешкото действие, не може да бъде решен. Докато съвременната икономика използва позитивистично-иконометричен подход тя ще бъде засегната от този проблем. Следователно от първостепенно значение е открито да се признае за него вместо да бъде помитан под килима сякаш не съществува. По-подробен анализ може да бъде прочетен в епистемологичните и методологически писания на Лудвиг фон Мизес и Ханс-Херман Хопе. [4] Според Мизес не съществуват константи в човешкото действие и следователно търсенето на „структурни уравнения” трябва да се разглежда като мисия невъзможна.

Например за да фалшифицираме хипотеза на базата на емпирични данни трябва да приемем принципа за константност. Това предполага следните принципи на каузално емпирично изследване: „еднаква причина,  еднакъв резултат” и „различен резултат, различна причина” и категорично изключва възможността от непредвидени обстоятелства в начина, по който причините оказват своето въздействие. Когато наблюдаваме еднакви характеристики за независимите променливи А, B и С и същевременно с това различни за зависимата Y при различни съвкупности от данни, тогава можем да заключим, че трябва да има поне някаква друга независима променлива D, която може да обясни разликата. В следствие на това хипотезата може да бъде адаптирана и тествана спрямо друга извадка от данни. Следователно принципът за константност позволява за постепенно доближаване до истината. Що се отнася до природните науки приемането на принципа за константност е логично действие. Разумно ли е обаче да се приема в социалните науки?

Ключовите въпроси са следните: можем ли основателно да приемем, че човешкото действие следва принципа за константност, т.е. дали определена конфигурация от причинни фактори винаги упражняват еднакъв ефект върху човешкото действие? Или човешкото действие може да бъде различно дори при еднаква конфигурация от наблюдавани причини? Не и да, респективно. Хората могат да действат по различен начин при привидно идентични условия. По ирония на съдбата аргументът на Хопе показващ това се основава на критиката на Карл Попър за историцизма. [5] Попър твърди, че не можем научно да предвидим бъдещото състояние на нашите знания, защото хората са способни на нови знания. И все пак нашите знания оформят хода на историята. Следователно не може да има научна теория за хода на историята и никакви научни прогнози за бъдещия ход на историята. По-конкретно Попър се противопоставя на мненията на Маркс и Спенглър.

Способността за нови знания обаче също така предполага, че човешкото действие като цяло не може да бъде предсказано, тъй като знанието влияе върху действието.

Кейнсианските и монетаристични модели не са успяли да прогнозират структурната промяна на стагфлацията през 70-те и 80-те години на XX век. Но и съвременните DSGE модели не предсказаха Голямата рецесия през 2008 г. Съществуват изследвания показващи, че и съвременните модели не биха постигнали по-добри прогнози, ако бяха използвани през 70-те години. [6]

Разбира се Лукас-младши в никакъв случай не е последовател на Лудвиг фон Мизес. И все пак, правилно разбран, наподобява праксеологичния подход – „не съществуват константи в човешкото действие”. Принципът за константност не може да бъде изпълнен когато става въпрос за социални явления, резултат от човешкото действие.

Мизес в своята книга Theory and History също така пише [7]:

“Простосмъртният човек няма как да знае каква е гледната точка на свръхчовешки интелект относно Вселената. Може би такъв възвишен ум е в състояние да изработи всеобхватно монистично тълкувание на всички явления”

Следователно методологическият дуализъм между природните и социални науки, който Мизес застъпва не бива да се разбира като претенция за абсолютна истина, а като необходимост.

[1] Jordi Galí, and Mark Gertler, “Macroeconomic Modeling for Monetary Policy Evaluation,” Journal of Economic Perspectives 21, no. 4 (2007): 25–45.

[2] Karl-Friedrich Israel, “Modern Monetary Policy Evaluation and the Lucas Critique,” Political Dialogues: Journal of Political Theory 19 (2015): 123–45

[3] неслучайно са променливи

[4] Hans-Hermann Hoppe, Kritik Der Kausalwissenschafilichen Sozialforschung – Untersuchungen Zur Grundlegung von Soziologie Und Ökonomie (Opladen: Westdeutscher Verlag, 1983).
Ludwig von Mises, The Ultimate Foundation of Economic Science – An Essay on Method. New York: D. Van Nostrand, 1962).
—. Theory and History: An Interpretation of Social and Economic Evolution (Auburn, Ala.: Mises Institute, 2007).

[5] Karl R. Popper, The Poverty of Historicism (London and New York: Routledge Classics, 2002)

[6] Samuel Hurtado, “DSGE Models and the Lucas Critique,” Economic Modelling 44 (2014): S12–19.

[7] Theory and History: An Interpretation of Social and Economic Evolution, Page 1.

Beyond GDP, A New Way To Measure The Economy – Mark Skousen

By Dr. Mark Skousen. First appeared on Forbes in 2013.

Starting in spring 2014, the Bureau of Economic Analysis will release a breakthrough new economic statistic on a quarterly basis.  It’s called Gross Output, a measure of total sales volume at all stages of production. GO is almost twice the size of GDP, the standard yardstick for measuring final goods and services produced in a year.

This is the first new economic aggregate since Gross Domestic Product (GDP) was introduced over fifty years ago.

It’s about time. Starting with my work The Structure of Production in 1990 and Economics on Trial in 1991, I have made the case that we needed a new statistic beyond GDP that measures spending throughout the entire production process, not just final output.  GO is a move in that direction – a personal triumph 25 years in the making.

GO attempts to measure total sales from the production of raw materials through intermediate producers to final retail.  Based on my research, GO is a better indicator of the business cycle, and most consistent with economic growth theory.

GO is a measure of the “make” economy, while GDP represents the “use” economy.  Both are essential to understanding how the economy works.

While GDP is a good measure of national economic performance, it has a major flaw:  In limiting itself to final output, GDP largely ignores or downplays the „make“ economy, that is, the supply chain and intermediate stages of production needed to produce all those finished goods and services.  This narrow focus of GDP has created much mischief in the media, government policy, and boardroom decision-making. For example, journalists are constantly overemphasizing consumer and government spending as the driving force behind the economy, rather than saving, business investment, and technological advances.  Since consumer spending represents 70% or more of GDP, followed by 20% by government, the media naively concludes that any slowdown in retail sales or government stimulus is necessarily bad for the economy.  (Private investment comes in a poor third at 13%.)

For instance, the New York Times recently reported, “Consumer spending makes up more than 70% of the economy, and it usually drives growth during economic recoveries.” (“Consumers Give Boost to Economy,” New York Times, May 1, 2010, p. B1)  Or as the Wall Street Journal stated a few years ago, “The housing bust has chilled consumer spending – the largest single driver of the U. S. economy…” (“Home Forecast Calls for Pain,” Wall Street Journal, September 21, 2011, p. A1.)

Or take this report during the economic recovery:

“Friday’s estimates of second-quarter gross domestic product [1.3%, well below consensus forecasts] provided a sobering look at how a decline in public spending and investment can restrain growth….The astonishingly slow growth rate from April through June was due in large part to sluggish consumer spending and an increase in imports, which subtract from growth numbers. But dwindling government spending also held back growth.”  (“The Role of Government Spending,” New York Times, July 29, 2011.)

In short, by focusing only on final output, GDP underestimates the money spent and economic activity generated at earlier stages in the production process. It’s as though the manufacturers and shippers and designers aren’t fully acknowledged in their contribution to overall growth or decline.

Gross Output exposes these misconceptions.  In my own research, I’ve discovered many benefits of GO statistics.  First, Gross Output provides a more accurate picture of what drives the economy.  Using GO as a more comprehensive measure of economic activity, spending by consumers turns out to represent around 40% of total yearly sales, not 70% as commonly reported. Spending by business (private investment plus intermediate inputs) is substantially bigger, representing over 50% of economic activity.  That’s more consistent with economic growth theory, which emphasizes productive saving and investment in technology on the producer side as the drivers of economic growth.  Consumer spending is largely the effect, not the cause, of prosperity.

Second, GO is significantly more sensitive to the business cycle.  During the 2008-09 Great Recession, nominal GDP fell only 2% (due largely to countercyclical increases in government), but GO collapsed by over 7%, and intermediate inputs by 10%.  Since 2009, nominal GDP has increased 3-4% a year, but GO has climbed more than 5% a year.   GO acts like the end of a waving fan.  (See chart below.)

I believe that Gross Output fills in a big piece of the macroeconomic puzzle.  It establishes the proper balance between production and consumption, between the „make“ and the „use“ economy, and it is more consistent with growth theory.   As Steve Landefeld, director of the BEA, and co-editors Dale Jorgenson and William Nordhaus state in their work, A New Architecture for the U. S. National Accounts (University of Chicago Press, 2006),  “Gross output [GO] is the natural measure of the production sector, while net output [GDP] is appropriate as a measure of welfare.  Both are required in a complete system of accounts.”

Historical Background

The history of these two economic statistics goes back to several pioneers.  Two economists in particular had much in common – they were both Russian Americans who taught at Harvard University, and both won the Nobel Prize.  Simon Kuznets did breakthrough work on GDP statistics in the 1930s.  Following the Bretton Woods Agreement in 1946, GDP became the standard measure of economic growth.  A few years later, Wassily Leontief developed the first input-output tables, which he regarded as a better measure of the whole economy.  I-O accounts require examining the “intervening steps” between inputs and outputs in the production process, “a complex series of transactions…among real people.”

I-O data created the first estimates of Gross Output.  However, GO was not emphasized as an important macroeconomic tool until my own work, The Structure of Production, was published in 1990 by New York University Press.  In chapters 6 and 9, I created a universal four stage model of the economy (see the diagram below) demonstrating the relationship between total spending in the economy and final output.

In chapter 6, I made the point that GDP was not a complete picture of economic activity, and compared it to GO for the first time, contending that GO was more comprehensive and more accurately revealed that business investment was far bigger than consumption in the economy.

Since writing Structure, I discovered that the BEA’s Gross Output does not include all sales at the wholesale and retail level.  The BEA only includes value-added data for commodities after they become finished products.  Gross sales are ignored at the final two stages of production.  David Wasshausen, a BEA staff researcher, offers this rationale:  since “there is no further transformation of these goods…to the production process, they are excluded from wholesale/retail trade output.”

Therefore, in the 2nd edition of Structure, published in 2007, I created my own aggregate statistic, Gross Domestic Expenditures (GDE), which includes gross sales at the wholesale and retail level and is therefore significantly larger (more than double GDP).  For a comparison between GDE, GO and GDP, see my working paper.

The BEA has been compiling GO statistics from input-output data for years, but the media have largely ignored these figures because they came out only every five years (known as benchmark I-O tables).  Since the early 1990s, the BEA has been estimating industry accounts annually.  Even so, the data was never up-to-date like GDP.  (The latest input-output industry accounts are for 2011).

That has gradually changed. Under the leadership of BEA director Steve Landefeld, the BEA now has the budget to report the input-output data, including Gross Output, on a quarterly basis, and has already begun publishing quarterly data prior to 2012.  This is a major breakthrough involving the cooperation of the Bureau of the Census, Bureau of Labor Statistics, the Federal Reserve Board, and other government agencies.

Controversies Over This New Statistic

Several objections have been made over the years to the use of GO and GDE. Economists are especially fixated over the perceived problem of “double counting” with GO and GDE.  I am the first to note that GO and GDE involve double counting.  A commodity is often sold repeatedly as it goes through the resource, production, wholesale and retail stages.  Why not just measure the value added at each stage rather than double or triple count? they ask.  GDP eliminates double counting and measures only the value added at each stage.

There are several reasons why double counting should not be ignored and is actually a necessary feature to understanding the overall economy.  As accountants and financiers know, double counting is essential in business.  No company can operate or expand on the basis of value added or profits only. They must raise the capital necessary to cover the gross expenses of the company – wages and salaries, rents, interest, capital tools and equipment, supplies and goods-in-process.  GO and GDE reflect this vital business decision making at each stage of production.  Can publicly-traded firms ignore sales/revenues and only focus on earnings when they release their quarterly reports?  Wall Street would object.  Aggregate sales/revenues are important to measure on an individual firm and national basis.

In my own research, I find it interesting that GO and GDE are far more volatile than GDP during the business cycle.  As noted in the chart above, sales/revenues rise faster than GDP during an expansion, and collapse during a contraction (wholesale trade fell 20% in 2009; retail trade dropped over 7%).

Economists need to explore the meaning of this cyclical behavior in order to make accurate forecasts and policy recommendations.  Double counting counts.

Another objection involves outsourcing and merger/acquisitions.  Companies that start outsourcing their products will cause an increase in GO or GDE, while companies that merge with another company will show a sudden decrease, even though there is essentially no change in final output (GDP).

That’s a legitimate concern.  Similar problems occur with GDP.  When a homeowner marries the maid, the maid may no longer be paid and therefore her services may no longer be included in GDP.  Black market activities often fail to show up in GDP data as well.  Certainly if a significant trend develops in outsourcing or merger & acquisition activity, it will be reflected in GO or GDE statistics, but not necessarly in GDP.  It bears further investigation to see how serious this issue is.  No aggregate statistic is perfect, but GO and GDE offer forecasters an improved macro picture of the economy.

In conclusion, GO or GDE should be the starting point for measuring aggregate spending in the economy, as it measures both the “make” economy (intermediate production), and the “use” economy (final output).  It complements GDP and can easily be incorporated in standard national income accounting and macroeconomic analysis.  To see how, take a look at the 4th edition of my textbook, Economic Logic (Capital Press, 2014), available in paperback and Kindle.

Mark Skousen is editor of Forecasts & Strategies and a Presidential Fellow at Chapman University in 2014.  He is the author of The Structure of Production (New York University Press, 1990, 2007), which introduced the concept of Gross Output as an essential macroeconomic tool.  

Housing: Too Good to Be True – Mark Thornton

Reprinted from Mises Institute. Posted on 06/04/2004 by Mark Thornton.

It’s incredibly important to note the DATE on this article. This was published only a few months into the rise in subprime lending and private label securitization – which means it was written, probably, only a month or two into it. „Subprime“ was barely a thing and Thornton is already warning of a bubble.

Signs of a „new era“ in housing are everywhere. Housing construction is taking place at record rates. New records for real estate prices are being set across the country, especially on the east and west coasts. Booming home prices and record low interest rates are allowing homeowners to refinance their mortgages, „extract equity“ to increase their spending, and lower their monthly payment! As one loan officer explained to me: „It’s almost too good to be true.“

In fact, it is too good to be true. What the prophets of the new housing paradigm don’t discuss is that real estate markets have experienced similar cycles in the past and that periods described as new paradigms are often followed by periods of distress in real estate markets, including foreclosure sales, bankruptcy and bank failures.

The case of Japan’s real estate bubble is instructive. Japan had a stock market bubble in the 1980s that was very similar to the U.S. stock market bubble in the 1990s. As the Japanese stock market started to bust, the real estate market continued to bubble. One general index of Japanese real estate shows that prices rose for almost two years after the stock market crashed with prices staying above pre-crash levels for more than five years. The boom in home construction continued for nearly six years after the stock market crash. Prices for commercial, industrial, and residential real estate in Japan continue to fall and are now below the levels measured in 1985 when these statistics were first collected.

It has now been three years since the U.S. stock market crash. Greenspan has indicated that interest rates could soon reverse their course, while longer-term interest rates have already moved higher. Higher interest rates should trigger a reversal in the housing market and expose the fallacies of the new paradigm, including how the housing boom has helped cover up increases in price inflation. Unfortunately, this exposure will hurt homeowners and the larger problem could hit the American taxpayer, who could be forced to bailout the banks and government-sponsored mortgage guarantors who have encouraged irresponsible lending practices.

More Greenspam

Once again, Fed Chairman Alan Greenspan has created a new-age economic panacea, and earlier this year he applauded his contribution to the economic recovery: „very low interest rates and reduced taxes, have permitted relatively robust advances in residential construction and household expenditures. Indeed, residential construction activity moved up steadily over the year.“

The key to this panacea is the process of „equity extraction“ that occurs when people refinance their homes; they take equity out and spend it to increase their standard of living. However, because variable rate mortgages are so low, their payments actually go down so they have more of their income to spend, or they can upgrade to a more expensive house.  As Greenspan explained:

Other consumer outlays, financed partly by the large extraction of built-up equity in homes, have continued to trend up. Most equity extraction—reflecting the realized capital gains on home sales—usually occurs as a consequence of house turnover. But during the past year, an almost equal amount reflected the debt-financed cash-outs associated with an unprecedented surge in mortgage refinancings.

As is the norm, Greenspan hedges his statements. He also considers some of the potential drawbacks and pitfalls on the horizon for the new paradigm in housing, but in the end he concludes that we really have nothing to worry about. Low interest rates, rising home prices, and lower financing costs mean that we actually can have our cake (homes) and eat it too (equity extraction).

To be sure, the mortgage debt of homeowners relative to their income is high by historical norms. But as a consequence of low interest rates, the servicing requirement for the mortgage debt of homeowners relative to the corresponding disposable income of that group is well below the high levels of the early 1990s. Moreover, owing to continued large gains in residential real estate values, equity in homes has continued to rise despite sizable debt-financed extractions. Adding in the fixed costs associated with other financial obligations, such as rental payments of tenants, consumer installment credit, and auto leases, the total servicing costs faced by households relative to their incomes are below previous peaks and do not appear to be a significant cause for concern at this time.

The Housing Bubble

I first reported on the housing bubble in the U.S. at the beginning of this year when the bubble was already well under way, if not in full bloom. As the chart below indicates, real residential investment has jumped far above both its historical trend and even above its cyclical channel. This indicates to me that there is a bubble in residential real estate. The data for this chart stop at the beginning of 2003. We now know that investment in housing increased by 8.8% last year. This is a historically high rate of construction, but far from a record rate increase. However, 2003 marks the ninth year in a row that housing investment was positive, the first time that has ever occurred since the statistic has been collected. Frank Shostak and Christopher Mayer have also written very informative articles on the Housing bubble.

Recently I came across a piece of anecdotal evidence of a housing bubble. Last Sunday afternoon, a friend of mine put a „For Sale by Owner“ sign in the front lawn of a small house he owned on a side street. It wasn’t listed with a real estate agent or in the newspaper, but he nonetheless had a couple of calls that afternoon, with many more to follow, and within a couple of days he had multiple offers before finally accepting a bid that was over his original asking price.

Mainstream economists who discount the possibility of a housing bubble would dismiss such evidence. But they also ignore all the macro evidence of the current housing boom and see it as a positive development. For example, the number of new homes being constructed is at an all-time high, despite a „soft“ labor market. In the graph below, the annualized rate of new home construction is shown to have surpassed the two surges of the 1970s when inflation was out of control.

The prices of houses are also up, but mainstream economists have generally ignored this development as well; and as noted above, Greenspan sees this as a positive development. Some economists can even point to the Consumer Price Index which shows that the housing component in the CPI is steady or falling. And yet reports are coming out nearly every day saying that housing prices are up dramatically and setting records all across the country. Record prices have been recently reported in the San Francisco Bay Area, Denver, Boston, Las Vegas, the state of Washington, and even Buffalo, New York.

Nationally, the price of a median family home was up 15% between 2001 and 2003, with regional increases of 30% in the Northeast, 8.5% in the Midwest, 14.4% in the Southeast, and 20.4% in the West. Over the last year, increases have been reported as 18.7% in the Northeast, 1.9% in the Midwest, 3.8% in the Southeast, and 10.7% in the West, or 6.5% for the nation as a whole. Interestingly, the median price has actually dropped 7.2% in the Midwest and 7.3% in the South since peaking in the 3^rd quarter of 2003, while prices have been generally flat in the West. Statistics from the last couple of quarters might therefore suggest that the housing bubble may have topped out, or at least temporarily cooled down, in most of the country.

Why have home prices been increasing? David Lereah, chief economist with the National Association of Realtors, explained: „It’s a simple matter of supply and demand…We continue to have more home buyers than sellers in most of the country, which results in tight housing inventories and higher rates of home price appreciation.“ Of course the cause of higher home prices is that the Federal Reserve has kept interest rates, and thus mortgage rates, at historically low rates so that people find it easier to finance homes. In fact, despite an 18% increase in home prices since 2001, the median monthly payment remained the same at $789/month and the „median payment as a percentage of income“ has actually fallen. This is the magic of monetary inflation, courtesy of Alan Greenspan.

Price inflation follows monetary inflation

The price of just about everything I buy is going up these days. Gasoline is higher, dairy products are higher, paper products and just about everything else—higher. Mainstream economists have sounded surprised by the recent upturn in price inflation and they have offered us every excuse to ignore signs of inflation: Ignore rising oil prices. Ignore rising food prices. Ignore rising health care costs. Ignore higher taxes and government fees. And then there is their dirty little secret about housing prices.

Higher price inflation should not have been a surprise given that the Fed has increased the money supply by 25% during the period 2001–2003. In addition, the price of basic commodities has been rising for many months and these higher commodity prices eventually turn up in the price of goods and services. One leading indicator of higher commodity prices is the Dow Jones Commodity Index (stock prices of major commodity producers). It has been rising since the fourth quarter of 2001 and has doubled in value since that time. This stock index is now higher than it has ever been, outside of the blip that occurred in mid-2002.

Only recently have commodity prices begun influencing government price indexes like the Producer Price Index and the Consumer Price Index. For the first four months of 2004 CPI-inflation increased at an annual rate of 4%, which is a higher rate than we have „experienced“ in the last few years. The Producer Price Index actually decreased in 2001, but has increased in 2002 and 2003. Over the last year, prices for finished producer goods increased 3.7% while at earlier stages of production the prices for intermediate goods increased by 5.1% and the prices of crude materials index surged 20.4%. This would suggest that there is plenty of price inflation still in the pipeline. The experience of the 1970s would suggest that price inflation adds fuel to housing bubbles because tangible assets like homes serve as a hedge against inflation.

The Dirty Secret

While this price inflation did not surprise me, the delay in its arrival did. That is, until I came across the dirty little secret in the CPI. With prices increasing all around us, there is one thing in Auburn, Alabama that seems to be in abundance with stable, if not declining prices. This „good“ is now being advertised on most streets throughout the town, whereas in the past it did not require much, if any, advertising over the twenty-plus years I have lived in this college town. This abundant good is apartments and rental houses.

It is a truly odd market when houses and apartments move in opposite directions. After all, houses and apartments are just different products in the same „market for housing.“ In Auburn, it is nearly impossible to find the kind of house you want to buy despite frantic building by construction companies, and yet rental properties (which include many smaller houses) seem to be readily available in all shapes and sizes. Has the population changed? Have people become anti-rent? Or are we just in a „new housing paradigm“? Is this a „new era“ of homes?

Greenspan’s low interest rates have driven renters to become homeowners and knocked the market out of equilibrium. Underneath this Fed-inspired distortion rests the dirty little secret of how the cost of housing has served to limit increases in measured inflation. The Consumer Price Index has underreported price inflation because the government uses the rental value of housing, rather the actual price of houses, in their index.

In the basket of goods used to calculate CPI, the goods that have increased slower than housing include food and beverages, recreation, and education, which total to about a 30% weighting of the CPI basket of goods. Housing accounts for 42% of the basket, with housing „prices“ representing almost 25% of the entire basket. However, housing prices are calculated with „Owner’s equivalent rent“ which is an estimate of the rent that people would have to pay for their houses. With home prices rising and rental rates stagnant, CPI underestimates the real rate of price inflation over the last year by about 50%.

Do Housing Bubbles Burst?

Housing prices never, or rarely, go down. That is the conventional wisdom and the conventional wisdom is correct. Housing is always a good investment, isn’t it? It’s an inflation hedge and it’s an investment that you get to use everyday, plus you get a great tax break. And the home, after all, is a big part of the American dream.

However, government can screw up just about everything. Given enough power and time it will screw up everything. Housing and real estate in America is just the latest example. The Federal Reserve and the Mac-May family (Freddie, Fannie, Sallie, etc.) have conspired to create a housing bubble in the U.S. and as the old saying goes, „what goes up must come down.“ It’s only a matter of time.

Housing bubbles typically do not pop like a balloon; they don’t even crash like stock markets. Rather, the air in housing bubbles tends to leak out slowly—painfully slowly—while in commercial real estate markets there is a more noticeable hiss. We really don’t know the current value of our homes until we sell them. They are not traded on a daily basis, like shares of stock in Wal-Mart. Some never get exchanged in the market, but are passed on within a family from generation to generation. The market value of a home may drop 20% and the owner might never realize it.

Worse yet, when the market for real estate collapses, prices are less likely to collapse because when buyers fail to make offers houses simply don’t sell. Sellers often resist cutting their prices in favor of just leaving the house on the market or taking it off the market. Traditionally the market adjustment to a collapse in real estate markets has come from the quantity side, not the price side—fewer houses are sold—while price reductions tend to come gradually. This doesn’t mean that housing bubbles can’t exist or that the bust is any less painful, only that it doesn’t make as much noise.

It is difficult to predict how long bubbles will last and when they will go bust. The best indicator is interest rates, because when the Fed forces rates down it tends to create bubbles, and when rates are forced upward bubbles tend to pop. My guess is that Greenspan will raise rates after the election. The rates of interest on long-term bonds have already „spiked“ up from their historical lows. The chart below shows the recent increase in the interest rate on 10-Year Treasury bonds to the highest levels in almost two years.

Prior to this spike up, interest rates had been falling since the early 1980s. As mentioned above, lower rates have coaxed people into refinancing their homes and drawing equity out of their homes to spend on other purchases, like cars, boats, renovations, vacations, or even investments in the stock market. As a result, owner equity as a percentage of real estate value is now at an all-time low.

Here is the unmentioned problem with Greenspan’s panacea. What happens to all these „equity poor“ homeowners if the return of monetary inflation establishes a new trend of higher prices and higher interest rates over the coming years?

An ever-increasing proportion of mortgage financing has come in the form of variable-rate mortgages, where the payment increases as interest rates increase. In my experience, variable-rate mortgages come with a „cap“ that only allows the variable rate to increase by a certain amount. Even with the cap, however, your mortgage payment could increase by around 50%. I have recently learned that many variable-rate loans are now offered without a cap. If rates were to explode upward, mortgage payments for these folks could double or triple. And if this did happen, the housing market would collapse with sellers swamping buyers.

Given the government’s encouragement of lax lending practices, home prices could crash, bankruptcies would increase, and financial companies, including the government-sponsored mortgage companies, might require another taxpayer bailout.

Of course inflation might not materialize. Interest rates could stay low. In a recent column, I reported on a new book that even predicts that deflation will reign in our financial future. Greenspan has suggested that his economic panacea has given American homeowners greater economic „flexibility.“ I would suggest that it is not flexibility he offers, but the shackles to an economic nightmare. Stick with the fixed-rate mortgages, keep the equity in your homes, or go get one of those cheap apartments.

The Faulty Logic of GDP Necessitates an Economic Paradigm Shift – Per Bylund

Reprinted from Mises Institute

Nearly 80 years ago — during the height of the Great Depression — economist Simon Kuznets envisioned a system capable of measuring productivity and economic activity. In a report to Congress, Kuznets proposed charting all economic production with a single measurement that would decrease when the economy struggled and increase when it thrived. He called it gross domestic product, or GDP.

Nations throughout the world embraced GDP as the standard for measuring economic activity; Kuznets eventually won the Nobel Prize for his creation. The popularity of GDP belies its effectiveness, however, as the measure systematically under-reports the significance of production.

#GDProblems

The most recent data from the U.S. Bureau of Economic Analysis showed that the country’s GDP increased by about 1.4 percent in the second quarter of this year, which was encouraging news to some. GDP in the U.S. had increased by about 0.8 percent in the first quarter of the year. While this seems like positive news, it’s difficult to say exactly what it means for the average consumer.

GDP was the only available option for a long time, but it has always been flawed because it assumes a net contribution to consumer value through production. A business that produces a certain good is believed to add only the difference between the product’s monetary value and the cost of all inputs combined.

GDP also mistakenly places too much emphasis on business-to-consumer activity compared to business-to-business transactions, which account for a significant amount of investment and opportunity. In fact, money invested in B2B startups through the end of March increased by about 40 percent compared to 2015 figures.

Moreover, GDP is useless because it measures official statistics rather than actual value. Dollar amounts measured in statistics don’t capture the actual satisfaction — or real value — being produced. It also fails to accurately measure innovations until after the fact, meaning investments are considered a loss until they pan out. An economy investing for future production might, therefore, appear to be contracting.

Quantifying Value

By only measuring monetary values — primarily consumption data under the guise of “produced” goods — GDP ignores the fact that value is added in each step along the production chain. It also specifically tracks expenditure and income rather than well-being.

What truly matters in economic growth is how our well-being has improved: how our lives become more convenient, how we get more time for leisure, and how we can afford everything. This is a matter of perception and ability to consume.

It can be argued that we experience economic growth when prices fall but wages are steady. Those same incomes can buy more goods and services, consequently making us wealthier.

When we talk about inequality, we’re almost always speaking of income rather than well-being. But what does it matter if one person earns $1,000 and another earns $1 million if the goods they both consume are identical? If we’re unable to satisfy more wants by earning significantly more money, income becomes irrelevant.

This is often the case in Western nations, where income inequality is on the rise. The U.S. has seen income inequality increase since the 1970s, with the top 1 percent of U.S. families earning about 25 times as much as the remaining 99 percent. While income inequality is growing, well-being inequality is actually shrinking.

The price difference between a Mercedes-Benz and a Toyota is greater than the gap between having a car and not having one, but the well-being differential is reversed. A Mercedes-Benz doesn’t offer more transportation than a Toyota, but having any car is tremendously better than not having one in terms of well-being.

A Better Indicator

While GDP ultimately fails to track the size of an economy, a different measure offers a much broader view of economic activity.

Economist Mark Skousen has long advocated for gross output as a viable alternative to GDP. Gross output goes beyond finished goods and services that don’t necessarily have a final “value.”

For instance, a business breaking even without any profits still contributes to the economy through production — it consumes inputs to produce outputs, pays suppliers and employees, and provides goods, services, and capital to other businesses. A lack of profit doesn’t mean the economy is smaller or that this business isn’t contributing to the economy. Instead, consumers of its products have added to their well-being.

It’s a matter of perspective. The GDP is based on a faulty theory of the economy as consumption-driven when it’s actually more production-driven. Consumption happens where production facilitates it, through goods and services produced as well as income generated by selling those goods and services.

In a market society, we produce for market needs rather than our own benefit. This allows us to generate income to satisfy our own needs and wants by consuming the goods and services others produce. This allows us to specialize and develop expertise to innovate and simplify our own production, which eventually helps us increase our output, serve more consumers, and generate more money to spend on goods.

Reversing Course

GDP effectively ignores all attempts to improve production because they don’t result in increased consumption. It falsely assumes that consumption drives production; therefore, it’s pointless to map out and measure the latter. In other words, GDP adopts a backward economic perspective.

In reality, entrepreneurs produce what they believe consumers want to buy. The fact that they undertake uncertain production projects helps contribute to our common prosperity and standard of living.

Whereas gross output takes a broader view of economic activity, GDP misunderstands economics by simply counting what statistics capture: net consumption, net profits, net this, and net that. After almost eight decades of flawed logic, we’re due for an economic paradigm shift.

„Австрийска” критика на банкирането с частични резерви

Почти всички съвременни икономисти от Австрийската икономическа школа са противници на централната банка като финансова институция и защитници на система на свободно банкиране. Различията се появяват в опита да се дефинира какво точно означава свободното банкиране – такова с частично резервиране или с пълно. Съвременните последователи на Мизес и Ротбард – най-известните от които са Ханс-Херман Хопе, Йорг Гуидо Хюлзман, Уолтър Блок, Хесус Уерта де Сото, Джоузеф Салерно, Лю Рокуел, Робърт Мърфи, Том Ууудс, Марк Торнтън, Филип Багус и Дейвид Хаудън са за банкиране с пълно (или 100%-ово) резервиране, докато най-отявлените поддръжници на банкирането с частични резерви без централна банка (школата на свободното банкиране) са Джордж Селджин, Лоурънс Уайт, Кевин Дауд, Лилънд Йегър, Роджър Гарисън и Стивън Хорвиц.

Какво всъщност е банкирането с частични резерви?

Нека започнем с отговор на въпроса какво са парите – това е общоприетото средство за размяна на стоки и услуги в икономиката. Те надграждат бартерната размяна и са се появили благодарение на спонтанен пазарен процес, а не на държавна намеса. Това са били стокови пари (обезпечени с определена стока), а не сегашните книжни или фиатни (необезпечени). Паричните заместители следователно са право на собственост върху точно определено количество пари. Лудвиг фон Мизес ги определя като парични сертификати. Ако паричните заместители не са обезпечени с абсолютно нищо (какъвто е случаят след 1971 г.), то тогава те се наричат фидуциарни средства. Лесно е да определим системата на банкиране с частични резерви, защото сме заобиколени от нея. Когато даден вложител отиде в банковия клон и внесе съотвената сума получателят на сумата, в частност, банковата институция има законовото задължение да запази малка част от тези средства като резерв в съответната й сметка в централната банка и да се разпорежда с останалата част както прецени за най-добре. Тази система се гради изключително на доверие у вложителите, защото ако последните поискат да получат средствата си, то те не са там. Това е и основният аргумент в полза на създаването на кредитор от последна инстанция в лицето на централна банка.

Критика на Ротбард, Хопе, Хюлзман и Блок

Тук обаче идва т.нар. title-transfer theory of contract на вече споменатия Мъри Ротбард, представена в „The Ethics of Liberty” (стр. 133) – невъзможно е двама различни притежатели на една и съща стока да са нейни собственици по едно и също време. Хопе показва този аргумент (1994 г.) изключително в сферата на отношенията между депозитор и кредитор. Банкирането с частични резерви е измамно, защото по своята същност всяко договорно взаимоотношение, което представя двете страни като едновременни собственици на определената стока (или повече от един законен собственик на определена стока) е измама. Естествено, че тук не става въпрос за някаква кооперация, чиито членове притежават определена собственост, а няколко отделни и независими един от друг собственици. Също така дори членовете на кооперацията не могат физически да притежават едновременно едно и също нещо. Един прост пример – двама собственици притежават кола, но те имат 50%-ов дял върху нея, няма как и двамата да я използват едновременно и независимо един от друг.

Независимо дали са съгласни или не с последствията от банкирането с частични резерви, в момента, в който сделката стане факт и вложителят, и банката стават едновременни собственици на вложените средства. Те се съгласяват да създадат допълнителни права на собственост върху фиксираната и реална към определения момент собственост. Създаването на повече фиатни пари не може по никакъв начин да увеличи собствеността, или имуществото, или ресурсите, които са налични в икономиката. Единственото, което постигат е преразпределение на това имущество между отделни собственици. Имуществото може да бъде увеличено единствено чрез производство, а това също така ще доведе и до увеличение в броя на правата на собственост.

Защо се казва, че банките създават пари от нищото или от въздуха? Защото фидуциарните средства символизират допълнителни права на собственост върху непроменено количество имущество. Те не са резултат от увеличено имущество на депозанта или банката, а са права върху несъществуваща собственост, търсещи налична собственост.

Следните договори между депозант и банка са възможни: „А” прехвърля средствата си в клон на банка „Б”, изправяйки се пред две възможности:

1. запазване на собственост върху средствата;
2. отказ от собственост върху средствата;
3. няма трети вариант.

При 1) „А” получава разписка за определената сума, която е прехвърлил. „Б” се задължава да съхранява средствата.

При 2) „Б” получава право на собственост върху средствата, а „А” получава едно от следните:

• настояща и съществуваща стока притежавана от „Б”;
• право на собственост върху стока притежавана преди това от „Б”, но прехвърлена на „А”;
• право на собственост върху бъдеща стока.

Измежду изброените алтернативи не съществува създаването на фидуциарни средства. Защо не трябва да съществуват необезпечени парични заместители? По същата причина поради която няма право на собственост върху кола или къща, която не съществува.

Критика на Багус и Хаудън

„Австрийците”, които подкрепят банкирането с частични резерви го правят с целта да постигнат по този начин парично или монетарно равновесие. Те обаче бъркат спестяванията с кешовите наличности. Според тях създаването на депозити увеличава предлагането на спестявания, с други думи създаването на кредит съставлява увеличение на реалните спестявания. Това обаче не е така. Тези новосъздадени средства не са в състояние да подкрепят един по-дълъг производствен процес. Реалните спестявания съдържат в себе си въздържане от потребление, за разлика от фидуциарни средства, които се създават ex nihilo („от нищото”). Съществува друг проблем с подхода за парично равновесие. Търсенето на пари е равносилно на търсенето на кешови наличности. Такова увеличение е породено от бъдеща несигурност. Търсенето обаче е строго индивидуално и когато се казва, че търсенето на пари се е увеличило никога не бива да забравяме, че отделните индивиди ще са повишили търсенето си по различен начин. Според школата на свободното банкиране предлаганата от тях система достига до равновесно положение, създавайки необезпечени средства. Но също така изпускат микроикономическия поглед как тези новосъздадени пари ще достигнат до индивидите в относителните им темове на увеличение на търсене на пари. Система на пълно резервиране не е пред този информационен проблем. Когато индивид поиска да увеличи своите кешови баланси той просто се въздържа от инвестиция или потребление, или пък продава част от собствеността си.

Последици от системата на частично банкиране

Банкирането с частични резерви създава кредитна експанзия. Това поражда изкривяване на производствената структура. Изкуствено бива понижаван лихвения процент, което кара предприемачите да започнат по-капиталоемки и по-дълготрайни процеси, които няма как да бъдат завършени, защото необходимите ресурси не са налични. Мизес (1928 г.) и Хайек (1928 г.) показват нагледно до какво води политиката на ценова стабилизация по време на икономически ръст. Комбинацията от ръст и постоянно парично предлагане ще породи спад в цените. Ако банките стабилизират цените лихвеният процент ще се понижи изкуствено и ще е по-нисък от пазарното си ниво, показващо истинските спестявания. Налице ще бъде икономически бум, ако бъдат стартирани повече проекти, отколкото могат да бъдат устойчиво завършени с наличните спестявания. По подобие стабилизационна политика спрямо ценовото равнище, защитавана от школата на свободното банкиране ще доведе до бум. При увеличено ниво на търсене на пари цените бележат спад, за да се приспособят към това първоначално увеличение. При равни други условия, т.е. липса на промяна във времевите предпочитания у индивидите, не е налично увеличение в спестяванията или ресурсите, които са необходими за стартиране на ново начинание. От това следва, че лихвеният процент ще остане непроменен. Банка, оперираща с частични резерви (създавайки кредит) в същата ситуация влияе върху лихвения процент и го намалява. Банкирането с частични резерви без централна банка все повече създава нуждата от създаване на кредитор от последна инстанция, както де Сото правилно посочва (2006 г.)

Исторически преглед на дебата

През 19 век в Англия се оформят две школи – банковата и валутната. Първата е защитничка на банкирането с частични резерви, докато другата е против него. Според банковата школа частичното резервиране е:

• юридическо оправдано и носи положителни ефекти за икономиката;
• идеалната парична система е тази, която позволява увеличение в паричното предлагане, за да регулира увеличение в населението и растежа (идея на Джон Лоу);
• системата, създавайки необезпечени пари позволява на паричното предлагане да достигне нуждите на търговията без да създаде инфлационни ефекти и изкривяване на производствената структура.

Макар школата да допуска теоретични грешки, тя е права, за разлика от валутната, че банковите депозити изпълняват същата функция като банкнотите (понеже са техен заместител). И през цялото време на дебата икономистите от банковата школа са защитавали съвсем правилно тезата, че ако техните колеги от валутната школа са прави, то освен забраната към централната банка да създава необезпечени пари трябва да се добави и такава към търговските банки да създават необезпечени депозити.

Икономистите от валутната школа допускат според де Сото (2006 г.) три основни грешки:

• не разбират, че банковите депозити в система на частично резервиране изпълняват същата функция като необезпечените пари;
• не успяват да обяснят напълно бизнес цикъла поради липсата на капиталова теория. Това и поражда тяхното незнание на влиянието на кредитната експанзия върху различните етапи от производствената структура на икономиката. Не изследват в детайли връзката между паричното предлагане и лихвения процент и това е причината за тяхната хипотеза, че парите са неутрални;
• в унисон с идеите на Д. Рикардо са считали, че наличието на централна банка е единственият начин да бъдат намалени инфлационните предпоставки.

Тези три грешки се оказват фатални и макар законът на Сър Робърт Пийл, по-известен като Bank Charter Act от 1844 г., да е с цел да бъдат стопирани кризите, то историята ни показва, че това не се случва. Причината, колкото и странно да звучи, се корени в неразбирането, че банковите депозити са парични заместители, както и Мизес в последствие пише.

Зараждане на дебат в наши дни

През 1933 г. икономисти от Чикагската школа начело с Ървинг Фишер предлагат т.нар. “Chicago Plan”. Тяхната цел е да посочат причините за Голямата депресия и достигат до извода, че тя се корени в банкирането с частични резерви. Въпреки, че идеята генерира интерес, тя е бързо забравена. В навечерието на Голямата рецесия този план отново излиза на дневен ред. Най-голямото му проучване и тестване става през месец 2012 г., когато икономисти от МВФ в лицето на Яромир Бенеш и Майкъл Кумхоф публикуват научна статия, тествайки идеята с иконометрични модели. Тяхното заключение е в полза на премахването на банкирането с частично резервиране.

Две държави в лицето на Исландия и Швейцария обръщат сериозно внимание на банкирането с частични резерви в наши дни. През 2015 г. в Исландия икономистът Фрости Сигурйонсон публикува изследване, възложено от премиера по това време на страната, в което изследва приложимостта на банкиране с пълно резервиране. Швейцария пък ще организира референдум за правото на банките да създават пари, след като са събрани необходимите 110 000 гласа.

Използвана литература

Bagus, Philipp and David Howden. 2010. “Fractional Reserve Free Banking: Some Quibbles”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 13

Hayek, Friedrich A. von. 1928. “Das Intertemporale Gleichgewichtssystem der Preise und die Bewegungen des ‘Geldwertes,’” Weltwirtschaftliches Archiv 2: 36–76. Published in English in Hayek, 1984. Money, Capital and Fluctuations: Early Essays. London: Routledge, 71–118.

Hoppe, Hans-Hermann. 1994. „How Is Fiat Money Possible? – or, The Devolution of Money and Credit.” Review of Austrian Economics 7, no. 2:49-74.

Hoppe, Hans-Herman, Jorg Guido Hulsmann and Walter Block. 1998. “Against Fiduciary Media”. The Quarterly Journal of Austrian Economics. Vol. 1

Huerta de Soto, Jesús. 2006. Money, Bank Credit and Economic Cycles. Melinda A. Stroup (trans.). Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute.

Mises, Ludwig von. 1928. Geldwertstabilisierung und Konjunkturpolitik.

Rothbard, Murray N. 1982. “The Ethics of Liberty”. New York University Press.

В търсене на бърз икономически растеж след „Голямата рецесия“

Настоящото есе завоюва втора награда на конкурса за студентско есе организиран БМА за 2016 година.

Считам за редно още в началото изясняването на някои фундаментални основи, върху които целият следващ анализ само може да надгражда, но без които би бил безсмислен според моето скромно мнение. Бърз икономически растеж измерен чрез БВП може да бъде постигнат по следния начин – експанзивна парична политика на централната банка в дадена държава, придружена от огромни бюджетни дефицити в държавния бюджет. Индикаторът, измерващ икономическата дейност – БВП – ще отбележи ръст, но въпросът е дали ще е устойчив във времето.

Светът буквално бе поразен от последната глобална рецесия. Докато през 2007 година в политическите и научните кръгове течеше ожесточен спор за това, дали я има или я няма, световната икономическа криза не чакаше разрешаването на спора и даде недвусмислен отговор. Проблемът, наречен през 2007 година „ипотечна криза“, докато все още беше ограничен само в пределите на САЩ, бързо излезе извън техните граници и по-късно беше окачествен като „Великата Рецесия“. В края на 2009 година и Европа бе сполетяна от странстването на икономическия спад, т.нар. „дългова криза”. Както вече споменахме, консенсус относно наличието или липсата на криза не бе постигнат. От това би трябвало да очакваме, че такъв не би бил възможен и относно това какви са били причините за самата криза. Реалността потвърждава това предположение.

Сред най-често срещаните причини са:

1. Поддържането на ниски лихвени нива за по-дълъг период от време, отколкото е трябвало. Федералният резерв е трябвало на по-ранен етап да повиши лихвите;
2. Т.нар. “balance sheet recession”, породена от рекордните нива на частен дълг, генериран през периода предшестващ кризата. Съсредоточаването върху изплащане задълженията води до относително намаляване потреблението и увеличаване спестяванията, което от своя страна води до икономически спад, измерен чрез БВП;
3. Правителствените политики, насърчаващи закупуване на жилище дори от тези, които всъщност няма да успеят да изплатят цялата стойност на задълженията по ипотеката;
4. Еквивалент на бягство от депозити (на англ. ез. – bank run) в сенчестата банкова система. Последната бе почти равна по размер на същинската банкова система, но съществената разлика между двете е, че сенчестата не подлежи на същите регулаторни гаранции;
5. Поддържането на изкуствено занижени лихвени нива от централната банка на САЩ – Федералния резерв (в сравнение с тези, които пазарните участници биха самоопределили).

И отново – не е налице консенсус сред икономистите. Този път на тема какви следкризисни мерки с единствена цел икономически ръст да бъдат предприети. Тук групирането изглежда по-лесно начинание:

1. Икономистите, последователи на Джон М. Кейнс, са за правителствена намеса чрез държавния бюджет. По този начин ще се стимулира съвкупното търсене и икономиката ще влезе в правия път;
2. Техните интелектуални съперници – монетаристите. Те заемат челното място в икономическите среди след стагфлацията през 70-те години на миналия век. Тяхната теза е за парично стимулиране на икономиката чрез централната банка;
3. Трета група, набираща популярност главно по време на негативни икономически събития – „австрийската икономическа школа”. Съвременни представители от тази група непрестанно обясняват защо настъпват кризите, но биват пренебрегвани поради една причина – липсата на тайминг в прогнозите.

Доминираща черта на „капиталистическите” икономики от Индустриалната революция насам е постоянният (десетилетие след десетилетие) икономически растеж, придружен от увеличение в БВП на глава от населението [1]. Тази дългосрочна тенденция е често прекъсвана от цикличността на икономиката, т.нар. периоди на бумове и спадове.

В периода между двете най-големи и ожесточителни войни на човечеството повечето икономисти са считали, че е най-необходимо да се обяснят непропорционалните колебания между от една страна ориентираните към бъдещето и чувствителни спрямо времевия момент разходи (т.е. инвестиции) и от друга разходите, които са ориентирани към относително по-близки спрямо настоящето времеви моменти (потребление). Данните, които икономистите от т.нар. ”Real business-cycle theory” събират, потвърждават това твърдение (Cochran, Yetter, and Glahe
2004 и Romer 2006), а именно – флуктуациите в компонентите на БВП са неравномерни и е налице по-голяма променливост при инвестициите и разходите за потребление. „Австрийската” теория на бизнес цикъла, разработена от Мизес (1953) и Хайек (1967), в последствие разширена от Гарисън (2001) в т.нар. “capital-based macroeconomics”, е в пълно съответствие с тези факти. Тя също така предоставя обяснение защо бизнес циклите са непрестанни в една икономика, основаваща се на банкиране с частични резерви, подкрепено от кредитор от последна инстанция (централна банка) [2].

Използването на общоприетите в мейнстрийма агрегатни величини е причината за неразбирането на причините зад процесите на малинвестиции, свръхинвестиции и свръхпотребление. Икономическият спад е нужната корекция и при правилно разбиране създава предпоставките за устойчив растеж. Периодът на рецесия трябва да бъде синоним за период, през който излизат наяве и биват коригирани грешки в разпределението на ресурсите. В света, в който живеем – свят на константна промяна, породена от новооткрита информация и непрестанни предприемачески нововъведения, икономическите агенти са принудени да променят бизнес плановете си. Капиталовата структура на една икономика е резултат от този процес на планиране и изчисляване. Това предполага, както Люин (1999, стр. 214) пише:

„Капиталът да бъде разглеждан не като константна наличност, а стокова структура. Така той формира една голяма непредвидена мрежа от капиталови комбинации на индивидуалните средства за производство. Тази структура функционира в рамките на една суперструктура от институции като пари, частна собственост, търговски закон, и най-важната – частна инициатива.”

Успешното планиране от своя страна се нуждае от ценови механизъм, генериращ положителна или отрицателна обратна връзка. Всяко едно отделно бизнес начинание формира времева производствена структура на входа на която са вложените производствени фактори (капитал, труд и земя), а на изхода – реализираните продажби. Цялата съвкупност от всички отделни бизнес начинания формира времевата производствена структура на цялата икономика. Паричното калкулиране и непрекъснатата обратна връзка (под формата на печалба и загуба) подтиква предприемачите да нагаждат плановете си и да предлагат стоки и услуги спрямо
потребителските предпочитания.

Икономическият бум се появява когато е налице паричен излишък, който изопачава калкулационния процес по един систематичен начин. Парите и кредитът, които биват създавани, тяхното влияние върху лихвените равнища и кореспондиращото пренасочване на парични потоци прави планирането и калкулацията доста по-податливи на грешка. „Австрийската” теория на бизнес цикъла е приложение на основен принцип на паричната теория – ефекта на Кантийон. Структурата на потреблението бива изменена в зависимост от мястото, от което новонапечатаните пари навлизат в икономиката. Разпределението на ресурсите и оценяването на активите биват временно променени от промяна в парите, понеже последните не са неутрални. По време на кредитната експанзия централната банка може да бъде както активен участник в процеса (чрез операции на открития пазар), така и пасивен (таргетирайки равнище на лихвен процент или темп на инфлация). Понижените лихвени проценти (когато са понижени до относително по-ниско ниво спрямо пазарното им равнище) подават два фалшиви сигнала към предприемачите:

1. че те трябва да инвестират повече;
2. че те трябва да инвестират в различна производствена структура.

Спад в лихвения процент по пазарен начин е налице когато индивидите увеличат равнището на своите спестявания поради промяна във времевите си предпочитания (стават относително по-ориентирани към бъдещето). Това тяхно действие води до две последици:

1. тяхното намалено ниво на потребление води до съответен спад в търсенето на средства за производство в близки до крайното потребление производствени процеси;
2. а спадът в лихвения процент стимулира търсенето на средства за производство (капиталови стоки), които са за производствени процеси отдалечени от крайното потребление.

Така се освобождават необходимите ресурси за по-дълга като времетраене и по-производителна производствена структура. Тази относително по-капиталоемка структура ще е в състояние да задоволи увеличеното потребление в бъдещ период. При липса на увеличено ниво на спестявания паричната/кредитната експанзия ще подтикне производителите да удължат производствената структура и същевременно потребителите да подават сигнали за скъсяването й. Налице е едновременно увеличение в дългосрочните инвестиции и потреблението. Наличните ресурси не са достатъчни за поддържане и на двата процеса и следователно е налице неустойчив растеж, по-известен като икономически бум. Според Гарисън (2004) бумът се характеризира с едновременната поява на свръхпотребление и свръхинвестиране, придружено от малинвестиране. По-детайлно разглеждане на цикъла може да бъде прочетено от Ротбард (2000, p. хxvii), Гарисън (2001, pp. 33-58), Сикрест (2006, pp.28-29) и Кокран (2001).

Какви са уроците, които трябва да научим? Истинският оздравителен период (икономически растеж) се нуждае от инвестиции, но такива, които са в съответствие с времевите предпочитания на потребителите и наличността на ресурсите. Планиране и калкулиране, насочени към бъдещето, целящи да се избере колко голяма да е реинвестицията. За всичко това е нужна среда, която не възспира тези процеси – стабилни пари, върховенство на правото, пазарни взаимоотношения и минимална намеса на държавата. С две думи – икономическа свобода. С това са били наясно не само класиците начело с Адам Смит, но и късните испански схоластици преди тях. Устойчивият растеж също така трябва да бъде придружен от ценова дефлация. Страхът сред икономистите от дефлация е необоснован. Отговорът се крие в производителността. Когато тя расте с по-високи темпове от паричното предлагане, цените на стоките и услугите падат, защото последните стават относително повече в сравнение с парите и това води до намаляване на количеството пари, необходимо за тяхната покупка.

И като финал цитат и графики от Гарисън (2001, стр. 63-69):

„Устойчивият растеж е налице в макроикономика, базирана върху капитала, защото размерът на инвестициите надхвърля този на амортизациите, а всички инвестиции са финансирани чрез спестявания.”

Графика №1: Устойчив растеж, финансиран чрез спестявания.

Графика №2: Неустойчив растеж, финансиран чрез кредитна експанзия.

И на двете графики са показани производствената структура (по-известна като Hayekian triangle), границата на производствените възможности (по ординатата потребление и по абсцисата инвестиции) и пазарът на заемни средства (лихвен процент; спестяване/инвестиция). На първата графика индивидите, отказвайки се от потребление през период t=0, освобождават необходимите ресурси за увеличаване броя на производствените етапи (удължаване на производствената структура). По този начин става възможно последващото увеличение на наличните потребителски стоки през t=1.

На графика №2 са показани последствията от кредитната експанзия. Лихвеният процент е занижен от новонапечатаните пари (които се явяват forced savings), а същевременно индивидите не са се отказали от потребление. Тези свежи пари подтикват производителите да удължат производствената структура, инвестирайки в относително по- капиталоемки процеси и същевременно потребителите да поддържат или увеличат нивото на своето потребление (защото паричните им наличности се обезценяват). В следствие на това ставаме свидетели на свръхпотребление и малинвестиции.

[1] – Skousen (2001)

[2] –  Selgin (2010)

Използвана литература:

• Cochran, John P. 2001. “Capital-Based Macroeconomics.” The Quarterly Journal of Austrian Economics 4, no. 3: 17–26.
• Cochran, John P., Noah Yetter, and Fred R. Glahe. 2004. “Capital-Based Macroeconomics: Boom and Bust in Japan and the U.S.” Indian Journal of Economics and Business 3, no. 1: 1–16.
• Garrison, Roger W. 2004. “Оverconsumption and Forced Savings in the Mises-Hayek Theory of Business Cycle,” History of Political Economy 36, no. 2: 323–49.
• Garrison, Roger W. 2001. Time and Money: The Macroeconomics of Capital Structure. New York: Routledge.
• Hayek, Fridriech A. ([1935] 1967), Prices and Production, 2 nd ed., New York: Augustus M. Kelley.
• Lewin, Peter. 1999. Capital in Disequilibrium: The Role of Capital in a Changing World. London and New York: Routledge.
• Mises, Ludwig von. ([1912] 1953), The Theory of Money and Credit, New Haven, Conn: Yale University Press.
• Romer, David. 2006. Advanced Macroeconomics, 3 rd ed., Boston: McGraw-Hill Irwin.
• Rothbard, Murray N. ([1963] 2000), America’s Great Depression, 5 th ed., Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute.
• Sechrest, Larry J. 2006. “Explaining Malinvestment and overinvestment.” The Quarterly Journal of Austrian Economics 9, no. 4: 27–38.
• Selgin, George. 2010. “Central Banks as Sources of Financial Instability.” The Independent Review 14, no. 1: 485–96.

Унищожението на богатство в наши дни бива прикривано от държавния дълг – Филип Багус

Оригиналтият текст на английски език може да бъде намерен тук.

Реалността, която е незабелязана от голяма част от населението е, че живеем в период на относителна бедност. Прахосват се пари за социални разходи, спасявания на банки или дори чуждестранни правителства. Но много хора все още не го усещат.

Въпреки това малинвестициите унищожават една огромна част от реалното богатство. Правителствените разходи за социални програми и военно дело увеличиха нивата на публичния дълг и дефицита в западния свят. Тези дългове никога няма да бъдат изплатени в реалнотоо им изражение.

Държавата чрез двете й най-прахоснически функции (социални и военни) е най-големият източник на малинвестиции в наши дни. Тя не отговаря на предпочитанията на свободно взаимодействащите си индивиди и би фалирала моментално, ако не събираше насилствено пари от данъкоплатците.

Друг източник на малинвестиции е бизнес цикълът предизвикан от кредитната експанзия на полу-публичната банкова система, обезпечена с частични резерви. След последната финансова криза малинвестициите бяха само частично ликвидирани. Инвеститорите, финансирали ги, бяха спасени от правителствата. Спукването на жилищния балон предизвика загуби за банковата система, но тя не усети щетите в пълния им размер, защото беше спасена от правителствата. Следователно лошите кредити бяха прехвърлени от частния към публичния сектор. С други думи загубите, породени от малинвестиции играят важна роля в балансите на правителствата и техните централни банки. Нито първоначалните инвеститори, нито банковите акционери, нито банковите кредитори, нито притежателите на публичния дълг са поели тези загуби. Прехвърлянето на тези дългове не може да пресъздаде загубеното богатство.

За да се убедите в това нека разгледаме Робинзон Крузо и Фрайдей. Робинзон работи усилено в продължение на десетилетия и спестява за пенсиониране. Той инвестира в облигации, издадени от Фрайдей. Последният пък инвестира в проект. Той започва изграждането на рибарска лодка, която ще произвежда достатъчно риба за изхранването и на двамата, когато Робинзон се пенсионира и спре да работи.

При пенсионирането си Крузо иска да започне да потребява спестения капитал. Той иска да продаде своите облигации и да закупи стоки (рибата), която Фрайдей произвежда. Но планът му няма да проработи, ако капиталът е бил прахосван в малинвестиции. Фрайдей може да не е в състояние да изплати облигациите в реално им изражение, защото е консумирал спестяванията на Робинзон без да е създал нищо или защото инвестиционния проект, финансиран със спестяванията на Робинзон се е провалил.

Например – лодката е зле конструирана и потъне; или Фрайдей не успява да я произведе, защото предпочита да купонясва. Богатството, което Робинзон е смятал, че притежава не е налице. Разбира се за известен период от време Робинзон може да поддържа илюзията, че е богат – все още е собственик на облигациите.

Нека си представим, че има правителство с централна банка на острова. За да „оправи“ ситуацията, правителството изкупува и национализира провалилия се проект на Фрайдей. Или правителството би могло да спаси Фрайдей като му прехвърли пари, издавайки нов държавен дълг изкупен от централната банка. Фрайдей може следователно да се изплати на Робинзон с новонапечатаните пари. Като алтернатива централната банка може също така просто да напечата пари за да изкупи облигациите директно от Робинзон. Лошият актив (облигациите) са прехвърлени в баланса на централната банка или правителството.

В резултат на това Робинзон Крузо може да остане с илюзията, че той все още е богат, защото притежава държавни облигации, книжни пари, или облигации, емитирани от национализирана или субсидирана компания. По подобен начин хората в наши дни се чувстват богати, защото притежават спестовни сметки, държавни облигации, животозастрахователна полица (банките и животозастрахователните компании инвестират главно в държавни ценни книжа). Въпреки това унищожаването на богатството (потъването на лодката) не може да бъде отменено. В края на краищата Робинзон не може да изяде облигациите, книжните пари или другите права, които притежава. Просто не съществува реално имущество, което да ги обезпечи. Никой не лови риба, така че просто няма да са налице достатъчно риби и за двамата.

Нещо подобно е и днес. Много хора вярват, че притежават богатство, което реално не съществува.

Много хора вярват, че паричното богатство което притежават под формата на държавни облигации, инвестиционни фондове, застрахователни полици, банкови депозити ще им осигури безгрижни старини. Реалността обаче е следната – към момента на пенсиониране те ще бъдат в състояние да консумират само това, което се произвежда от реалната икономика. Но реалният производствен капацитет на икономиката бива силно изкривяваб и намаляван от правителствената намеса. Продължаващото прехвърляне на лоши кредити в балансите на правителствата и централните банки не може да се отмени унищожението на богатството. Спестителите и пенсионерите в някакъв бъдещ момент ще разберат, че реалната стойност на богатството им е много по-малка, отколкото са очаквали. По какъв начин точно илюзията ще бъде унищожена остава да разберем.

Как ще приключи книжният паричен стандарт? – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета “Крал Хуан Карлос” в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Книжният (фиатен) паричен стандарт сее семената на собствената си разруха. Изкушението за монополистичния производител на парите да увеличи предлагането е почти непреодолимо. В система с непрекъснато увеличаване на паричното предлагане, и като следствие, постоянно увеличаване на цените, поддържането на кешов баланс с цел закупуване на активи в бъдещ период не е много рационално решение. По-добрата стратегия е задлъжняване при покупката на активи и изплащане на дълговете в следващ период при девалвирала валута. Също така има резон в купуването на активи, които по-късно могат да бъдат заложени като обезпечение с цел получаване на допълнителни заемни средства. Книжната парична система води до прекомерни нива на дълг.

Това е особено вярно за тези, които очакват, че ще бъдат спасени с новонапечатани пари от нищото – големите предприятия, банките, както и правителството.

В момента сме в ситуация, наподобяваща задънена улица за системата на книжните пари. След последната криза правителствата спасиха малинвестициите в частния сектор и увеличиха своите социални разходи. Задлъжнялостта скочи до небето. Централните банки напечатаха пари, за да изкупят публични дългове (или за обезпечение по кредити към банковата система) в безпрецедентни количества. Лихвените проценти бяха намалени, почти до нулата. Размерът на дефицитите остава огромен. Никакъв съществен реален растеж не е налице. В същото време банковата система и другите финансови играчи държат огромни количества публичен дълг. Правителствен фалит веднага ще предизвика фалит в банковия сектор. Повишаването на лихвените проценти до по-реалистични нива или продажбата на активи, закупени от централната банка ще постави под огромен въпрос платежоспособността на банковия сектор, силно задлъжнелите компании и  правителството. Изглежда дори забавянето в процеса на печатане на пари може да предизвика спирала от фалити. Драстично намаление в размера на държавните разходи и дефицити не изглежда много вероятно предвид стимулите за политиците.

Ще бъде ли поддържан процесът на печатане на пари и поддържане на лихвените проценти около нулата до момента, в който хората изгубят доверието си във книжните пари? Може ли този процес да бъде поддържан, или непременно ще сме свидетели на хиперинфлация рано или късно?

Най-малко седем възможности са възможни:

1. Инфлация. Правителствата и централните банки могат просто да продължат по пътя на инфлацията и да печатат парите, необходими за спасяването на банковата система, правителствата и другите свръхзадлъжняли агенти. Това допълнително ще увеличи моралния риск. Този вариант в крайна сметка води до хиперинфлация, като по този начин се дълговете се ликвидират. Длъжниците печелят, спестителите губят. Богатството, което индивидите са спестили през своя живот не ще бъде в състояние да осигури такъв висок стандарт на живот, който те преди това са си представяли.
2. Неизпълнение на задълженията. Правителствата могат да подобрят финансовите си позиции като просто не изпълнят своите обещания. Правителствата могат например драстично да намалят разходите си (например за пенсии, безработица), за да елиминират дефицита по бюджета и да изплатят натрупаните дългове.
3. Отказ от изплащане на задълженията. Правителствата могат също така директно да обяват фалит. Това води до загуби за банките и застрахователните компании, които са инвестирали спестяванията на своите клиенти в държавни ценни книжа. Може да предизвика колапс в банковата система. Спиралата от свръхзадлъжнелите агенти би бил своеобразен икономически армагедон. Затова и политиците до момента правят всичко по силите си да предотвратят тази възможност.
4. Финансова репресия. Друг начин за измъкване от капана на дълга е финансовата репресия. Това е начин за насочване на повече средства към правителството, по този начин улеснявайки ликвидацията на публичния дълг. Може да представлява законодателство, правещо инвестиционните алтернативи по-малко привлекателни или задължение към инвеститорите да купуват държавни книжа. Заедно с реален растеж и да спад в разходите финансовата репресия може действително да намали правителствения дълг.
5. Изплащане на дълга. Проблемът със свръхзадължнялостта също може да бъде разрешен чрез фискални мерки. Идеята е да се премахне правителствения дълг и да се рекапитализират банките чрез данъчно облагане. Намалявайки свръхзадлъжнялостта се намалява необходимостта централната банка да поддържа лихвения процент на ниско ниво и да продължи печатането на пари. Валутата може отново да бъде стоково-обезпечена. За да се постигне тази цел правителството конфискува богатство в огромен мащаб и изплаща държавния дълг. Големи съкращения в мащаба на разходите биха могли да бъдат използвани, за да се изплати дългът. След Втората световна война САЩ успява да намали своето съотношение на дълг към БВП от 130% през 1946 г. до 80% през 1952 г.

6. Валути реформа. Има възможност за валутна реформа, включително неизпълнение (частично) по държавния дълг. Този вариант е много привлекателен, ако някой желае да се оттърве от свръхзадължеността без висока инфлация. Наподобява натискането на бутона за рестартиране и продължаване в системата на книжните пари. Такава реформа е настъпила в Германия след Втората световна война (финансовата репресия не е била на дневен ред), когато старата система на книжни пари се заменя от нова (райхсмарка и немска марка респективно). В този случай средствата на спестителите са експроприирани, но дълговият товар на много хора ще намалее.
7. Bail-in. Например в Кипър банковите кредитори (спестителите) се превръщат в банкови акционери. Размерът на банковите задължения намалява, а този на капитала се увеличава. Количеството на пари в обращение намалява. Процесът рекапитализира банковата система и премахва лошите кредити. Собственият капитал може да се увеличи толкова много, че частично неизпълнение на задълженията няма да застраши стабилността на банковата система. Спестителите търпят загуби. Например индивидите, които са инвестирали в животозастраховане, което от своя страна е закупило банкови задължения или държавни книжа ще претърпят загуби. В резултат на това свръхзадлъжнялостта на банките и правителствата спада.

Всеки от седемте варианта, или комбинация от два или повече, може би предстои. Във всеки случай ще се разкрият загубите и ще бъде сложен край на илюзията относно богатството. По същество данъкоплатци, спестители или ползватели на валутата се използват за намаляване нивото на дълга и за поставяне на валутата върху по-стабилна основа. Еднократен данък върху богатствата, реформа на валутата или bail-in не са много популярни варианти, тъй като брутално и изведнъж показват загубите. Първият вариант е много популярен, тъй като прикрива разходите за спасяването на задлъжнелите. Въпреки това съществува опасността в някакъв момент инфлацията да излезе извън контрол. А монополният производител на пари не желае да загуби своята привилегия. Преди да се стигне до неконтролируема инфлация, правителствата все повече ще обсъждат другите алтернативни варианти, които биха могли да нулират системата.

Кой наистина се нуждае от златен стандарт?

Блумбърг наскоро разпространи поразително прес-съобщение, призовавайки за връщане към златния стандарт. Нека да повторя. Блумбърг, медийната пропагандна машина, която често е против всички неща свързани със златото (включително и златния стандарт) сега се застъпва за връщане към златния стандарт. Въпреки това трябва да се подчертае нещо много важно – медията не е за премахването на сегашната фиатна наподобяваща схема на Понци парична система, а по-скоро квази-златен стандарт на вътрешния пазар, и по-точно само в една държава.

Време за златен стандарт в Китай?

Това е смешно и иронично на толкова много нива, че е невъзможно да бъдат покрити в рамките на един-единствен коментар. Вместо това анализът ще трябва да бъде насочен единствено и само към най-важното. Ще започнем с факта, че тази пропаганда не е обикновена публикация, а обозначена като “Bloomberg Intelligence”. Дебатът относно дали това е оксиморон или non sequitur трябва да бъде оставен за друг път.

За сега единственото уместно нещо е иронията на названието, изследвайки псевдо-аргументите на медията. Започваме с причината защо Китай и само Китай се нуждае от златен стандарт: за подкрепа на „слабата си валута”.

Това е прекалено. През по-голямата част от последните две десетилетия една от основните теми в театъра, който САЩ нарича Конгрес, е „Китай е валутен манипулатор”. Когато стотици политически представители на САЩ заявяват това всъщност в какво обвиняват Китай? В манипулативно повишаване цената на „слабата си валута”?

Не. Почти двадесет години американските политици обвиняват Китай в понижаване стойността на силния юан. Изведнъж различен сценарий бива пратен към медиите. Казва ни се, че Китай има слаба валута, валута, толкова слаба, че единствено златен стандарт би я спасил.

Защо? Как? Какво би могло да се е случило за толкова рязка промяна? Блумбърг имаше отговор на този въпрос в последващо интервю по същата тема чрез говорителя си Кен Хофман:

„Китай е в огромен безпорядък. Няма друг начин. Те преживяха много твърдо приземяване в сектора на суровините, без никакъв спор…”

Без никакъв спор? Наистина ли? Повече от десетилетие Китай (водещ световен производител) е нетен вносител на почти всички суровини, използвайки ги за производствени цели (особено нефт). Спадът в техните цени силно стимулира икономиката на Китай.

По този начин ето в какво Bloomberg Intelligence ни кара да вярваме. Само за едно денонощие силният юан се превръща в слаб и то поради „твърдото приземяване”, което Китай уж претърпява в резултат на силно стимулиращия страната спад в цените на суровините. Много „интелигентно”.

Сега обратно към реалния свят. Икономиката на Китай остава двигател на световния икономически растеж, но такъв, който е закъснял за значителна консолидация. Все пак това е вярно за много от световните икономики, тъй като вървим към нова криза.

Все още има изобилие от ирония, която също трябва да бъде обхваната. Преминаваме към едно клише, което очевидно е напълно непознато не само за Блумбърг, но и за всяка по-голяма медия в САЩ.

„Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни по къщите на другите хора.”

Кой наистина се нуждае от златен стандарт, за да спаси една безполезна валута? Това е последното легитимно представяне на паричната база в САЩ преди статистическите данни да станат напълно фалшифицирани от Федералния резерв.

Графиката изобразява парична единица (американски долар), която е хиперинфлирана. Нито Китай, нито която и да е друга нация, освен Зимбабве, е обезценила своята валута толкова много. Освен това тази графика пропуска фалшифицирането на още трилиони долари, част от паричната измама в САЩ известна като „политика на нулеви лихвени равнища”. По този начин ако трябва да изберем само една нация, която наистина се нуждае от златен стандарт за възстановяване легитимността на паричната си система и възстановяване стойността на валутата си, това без никакво съмнение ще е САЩ.

Естествено ще има хора, които веднага ще поискат обяснение. Как може великият американски долар да бъде „безполезен” след като бележи ръст спрямо другите парични едници? Защо не попитате валутните манипулатори. За съжаление техните адвокати казват, че не трябва да се отговоря на този въпрос.

Всичко това оставя още по-голяма ирония в предложението на Блумбърг за връщане към златния стандарт, но само в Китай. Не се споменава истинската причина защо се нуждаем от златен стандарт, не само в САЩ или Китай, а на глобално ниво. Разкривайки тази причина ние веднага откриваме още по-голяма ирония. В тази публикация причината е централна тема на анализ защо (повече от всякога) се нуждаем от връщане към златен стандарт.

„При липса на златен стандарт няма начин да се защитят спестяванията от конфискация чрез инфлация.”

Алън Грийнспан (1966 г.)

Иронията в този цитат трябва да е непосредствено очевидна за всеки читател с разумни познания за паричната система на САЩ. Около две десетилетия след това предупреждение Алън Грийнспан се превръща в един от основните злодеи и отговорници за „конфискуването” спестяванията на американците (и хората по целия свят) чрез инфлация. Това е инфлация, която винаги съществува в една парична система основана върху фиатни пари и частично резервиране.

„Всички фиатни пари са схема на Понци. Това не е твърдение, а по-скоро една елементарна констатация. Това е принцип, който може да бъде доказан по множество различни начини, преки и непреки. Все пак какво са фиатните пари? Това е валута, която е такава единствено въз основа правителствен декрет. Хартия, която сме принудени да приемем при търгуване със стоки и услуги. Дали е никаква изненада, че такава измама никога не е била в състояние да издържи изпитанието на времето? Първите фиатни пари са с китайски произход преди около 1000 години. Оттогава насам всички фиатни пари създавани някога са или достигнали ниво на абсолютна безполезност (подобно на всички Понци схеми), или просто са били отстранени от обращение преди това да настъпи.”

Фиатната парична система осигурява средство за кражба чрез инфлация. А златният стандарт осигурява пречка за тази системна кражба. Това се потвърждава случайно и от Джон Мейнард Кейнс – краен противник на златото, когато той заявява, че златния стандарт връзва ръцете на правителството със „златни белезници”. Освен че ограничава количеството на парите в обращение, златният стандарт автоматично намалява размера, и по този начин влиянието, на финансовия сектор. Необходимостта от златен стандарт никога не е било по-голяма.

Златният стандарт осигурява следните икономически и парични добродетели:

• защитава и пази богатството на всички граждани;
• предпазва и запазва целостта на самата парична система;
• гарантира (относително) фискално отговорни правителства;
• гарантира (относително) рационално и устойчиво икономическо развитие;
• намалява размера, тежестта и честотата на финансовите престъпления.

Кой се нуждае от златен стандарт? Ние и то веднага!

Защо сегашната финансова система е обречена? – Греъм Съмърс

Греъм Съмърс е главен пазарен стратег в Phoenix Capital Research. Статията в оригинал на английски език може да бъде прочетена на сайта ZeroHedge.

Сегашната финансова система е към края си. Това не са просто думи породени от страх, а факт. Системата бе пред разпад през 2008 г. Оттогава насам всяко по-важно решение удвоява същите лоши идеи, които създадоха последната криза. Тези лоши идеи като:

1. прекалена задлъжнялост, предизвикана от политиката на лесни пари (експанзионистична парична политика);
2. морален риск – не се допуска тези, които са направили ужасни грешки в банковия сектор да фалират;
3. увеличаване на централизацията в икономиката.

Първите две са продукт на третата идея. Единствено когато шепа хора взимат важните решения можем да сме в ситуация, в която едно ужасно решение е последвано от още много ужасни след него. Движим се по пътя към централизацията вече в продължение на над 70 години. Днес 4-5 участници доминират всяка индустрия в САЩ. Медии, наркотици, енергетика, банково дело, каквото се сетите, има 4-5 корпорации, които контролират 90% от пазара.

Бройката на самоосигуряващите се е в най-ниската си точка спрямо общия брой на заетите лица. Това подрива икономиката, премахва средната класа, понижава доходите и ни прави по-малко конкурентни. Също така убива креативността и поемането на риск (бел. ред. – предприемачеството). Процентът на разчитащите на едрия бизнес за доходите си в САЩ се увеличава. Помислете за финансовите медии, където един грешен въпрос към централен банкер води до уволнение. Това не е от полза нито за репортера, нито за банкера, нито за икономиката, защото убива креативността, конкуренцията, качеството на работа.

Ефектът на централизацията стига до корпоративните хранителни вериги. Понеже иновациите са стопирани от раздутите корпоративни структури мениджърите все повече разчитат на финансов инженеринг за възвръщаемост. В резултат на това компаниите издават дълг за да изкупят обратно акциите си, увеличавайки задлъжнялостта си с цел да повишат нивото на EPS (печалба на акция).

Днес американските корпорации са с 30% повече ливъридж отколкото са били през 2007 г. Но те не са единствените. Централни правителства също задлъжняват с рекордно темпо в опит да излъжат избирателите и да запазят статуквото. В резултат на това днес финансовата система има над 20 000 000 000 000 долара повече дълг, отколкото през 2008 г. Казано по друг начин – независимо от проблемите, които системата е имала през 2008 г., стойността на същите тези проблеми през 2016 г. е с 20 трилиона долара повече.

Логиката сочи, че е на път нова глобална криза. Тази от 2008 г. бе причинена от деривати, базирани върху потребителски-ориентирани активи (жилища). Следващата криза ще бъде причинена от деривати, базирани върху правителствено-ориентирани активи (облигации).

Това ще бъде решителната криза. Кризата от 2008 г. бе просто загрявка.

Грешките на Кейнс – Филип Багус

Автор: Филип Багус, професорът по икономика в Университета „Крал Хуан Карлос“ в Мадрид, Испания и асоцииран преподавател в Mises Institute в Алабама, САЩ.

Австрийската икономическа школа разполага с много на брой унищожителни критици на Общата теория на Джон Мейнард Кейнс – Фридрих фон Хайек, Жак Рюеф, Хенри Хазлит, Мъри Ротбард, Лудвиг Лахман, Лудвиг фон Мизес и Уилям Хът развиват важни аргументи против Кейнс и кейнсианството.

Вече можем да добавим ново име към списъка. През 2012 г. Хуан Рамон Райо публикува нова критика към magnum opus-а на Кейнс през „австрийската” призма на испански със заглавие Los Errores de la Vieja Economía (The Failure of the Old Economics) в чест на “The Failure of the “New Economics” на Хазлит.

По времето на Хазлит идеите на Кейнс са били считани за революционни и това е причината американецът да ги опише като вид „нов икономикс”, който отхвърля идеите на класиците и особено закона на Сей. В наши дни кейнсианството е част от мейнстрийма, общопризнатото. Кейнсианството, особено неговата основна идея, че публичните разходи намаляват безработицата, все още се преподава в университетите, прилага се от политиците и видно бива защитавано от Нобеловия лауреат по икономика за 2008 г. Пол Кругман.

Непосредственият политически отговор на последната финансова криза в западния свят е вдъхновен от „Общата теория”. Прилагането на идеите на Кейнс бе с цел да се предотврати втора Голяма депресия. Правителства въвеждат парична политика на лесни пари в съчетание с фискални стимули в отговор на това, което кейнсианците наричат балон, причинен от безразсъдни спекулации, които на свой ред са вдъхновени от “animal spirits”. По този начин дори книгата на Райо да бе обобщение на старите аргументи срещу Кейнс, моментът за публикуване е повече от подходящ, тъй като идеите от миналото са все още практика на настоящето.

И все пак книгата е много повече от обобщение и синтез на старите аргументи от гореспоменатите „австрийски” автори. Авторът ги надгражда, съчетава и развива по систематичен начин. Най-важното е, че добавя свои иновативни идеи в полза на разрушителното дело срещу „Общата теория”.

Критиката на Райо през „австрийската” парадигма е непреклонна, систематична и изчерпателна. Няма опит за усукване или изкривяване идеите на Кейнс. Липсата на т.нар. straw man аргументи прави критиката срещу ядрото на кейнсианските вярвания изключително силна. Той също така не търси терминологични противоречия и непоследователности. В този смисъл критиката на Райо е по-опустошителна например от част от тази на Хенри Хазлит, където той набляга на несъответствия, неточности и размиване в обяснението. Испанският икономист има за цел предоставянето на ясна и последователна картина върху разсъжденията на Кейнс и представя британеца във възможно най-благоприятна светлина.

Нека да разгледаме някои от аргументите Райо, започвайки с известната критика на  Кейнс към закона на Сей, че предлагането създава свое собствено търсене. Райо доказва закона в неговата оригинална версия: в дългосрочен план предлагането на стока х се нагажда към нейното търсене. В основата си стоките биват предлагани с цел закупуването на други стоки (включае и пари). Някой произвежда с целта да потърси нещо друго с полученото в бъдещ момент, което означава, че общо свръхпроизводство е невъзможно.

Законът на Сей ни води право към най-иновативния аргумент в книгата на Райо – в подкрепа на спестяването. Дори и острите критици на Кейнс измежду монетаристите или неокласиците признават, че британецът е бил най-малкото прав за това, че спестяването е дестабилизираща и опасна дейност.

Райо обаче доказва и подчертава социалната функция на спестяването. Търсенето на пари не е липса на каквото и да е търсене на пазара. Спестяванията са естествената реакция на индивидите спрямо производствена структура, която не е приспособена към техните нужди. Това е сигнал към предприемачите за протест, който сякаш гласи „Моля предложете различни стоки! Променете производствената структура, защото настоящата не е уместна.“

В ситуация на голяма несигурност дори е разумно трупането на средства в дългосрочен план. Райо предоставя пример – нека предположим, че несигурността се увеличава, защото хората очакват земетресение. Те започват да се спестяват, т.е. увеличават своя паричен баланс, което им дава по-голяма приспобимост. Това е напълно рационално и изгодно от гледна точка на участниците на пазара. Алтернативата е замразяването на средства чрез правителствени разходи. Публичното строене на небостъргачи е не само против волята на по-предпазливите индивиди; то също така ще се окаже пагубно, ако земетресението настъпи.

Спестяването е застраховка срещу бъдеща несигурност. Райо твърди, че ако търсенето на пари се увеличи продиктувано от предпазливост, краткосрочният пазарен лихвен процент ще спадне, докато дългосрочният ще се увеличи. Индивидите инвестират повече в краткосрочен план и по-малко в дългосрочен план. Това води до корекция на производствената структура. Повече средства ще бъдат използвани за производството на най-ликвидната стока (т.е. злато при златен стандарт), както и на потребителски стоки. Структурата на производство се измества към по-краткосрочни и по-малко рискови начинания, намалявайки по-дългосрочните и по-рискови такива. Следователно спестяването не води до насилствена неупотреба на капиталови стоки. Те биват премествани към по-краткосрочни производствени процеси. Райо настоява, че не е нерационално да се спестява. В действителност ако икономическите условия се променят, а дългосрочните процеси бъдат поддържани, може да се наложи последните да бъдат ликвидирани внезапно. Например земетресението ще унищожи незавършения небостъргач.

Трябва да се отбележи, че повечето „австрийци” не поддържат хибридна теория за лихвения процент. За Райо той се определя както от времевите предпочитания, така и от ликвидните. Повечето икономисти от школата защитават теория, базирана изключително на времевите предпочитания. Моята позиция по този въпрос (бел. ред. – тази на Филип Багус) може да бъде прочетена тук в съавторство с Дейвид Хоудън. Поради несигурност индивидът предпочита по-голямо количество ликвидност. Поради времевите си предпочитания същият предпочита това да стане рано, отколкото късно. Следователно кривата на доходността има тенденция да бъде възходяща. Когато несигурността се увеличи кривата става по-стръмна. По време на финансова криза обаче, друг ефект има тенденция да надделее. Когато обществото като цяло не е ликвидно голямото търсене на краткосрочни заеми (надпревара за ликвидност) има тенденция да предизвика низходяща крива на доходност.

Неупотребяваните ресурси са друга важна тема в книгата понеже Кейнс препоръчва инфлация в случай на наличие на такива. Райо задава въпроса защо ресурсите са неупотребени и достига до извода, че собствениците им настояват за цена, която е по-висока от тяхната дисконтирана пределна стойност. При тези обстоятелства инфлацията предполага преразпределение в полза на собствениците на тези ресурси, т.е. икономиката страда от принудително спестяване или потребление на капитал.

Когато производствените фактори коригират цените си, т.е. заплатите паднат обратно към своята дисконтирана пределна стойност, съвкупното търсене не бележи спад както Кейнс предполага. Точно обратното, то бележи ръст, тъй като производството се е увеличило.

Райо безмилостно опровергава и други кейнсиански концепции. Известният инвестиционен мултипликатор се нуждае от свободни ресурси от всички производствени фактори. И по-точно – нужна е доброволна безработица във всички производствени фактори плюс неизползван капацитет в индустриите, произвеждащи потребителски стоки. Ако няма доброволна безработица във всички фактори правителственото стимулиране ще доведе до ситуация, забавяща потока на продукцията (т.нар. bottleneck) понеже факторите няма да бъдат употребени за печелившите инвестиционни проекти. Ако всички фактори са свободни с изключение тези, използвани в продукцията на потребителски стоки, тогава правителствените стимули ще повишат цените на потребителските стоки и ще доведат до стесняване на производствената структура. Ако обаче има общо неизползване на фактори и са налични свободни ресурси в индустриите, произвеждащи потребителски стоки, тогава защо няма доброволно споразумение между собствениците на производствените фактори и предприемачите?

Друга важна кейнсианска идея е ликвидният капан. Той е налице, когато в една кризисна икономика лихвите са на много ниски нива. В такава ситуация Кейнс счита паричната политика за безполезна, защото спекулантите само и единствено ще трупат новонапечатаните пари. Спекулантите няма да инвестират в облигации, защото те са на максималните си цени и ще паднат, когато лихвените проценти най-накрая бъдат увеличени. В този момент паричната политика е импотентна. Публичните разходи са необходимото средство за стимулиране съвкупното търсене.

Райо показва, че след един изкуствено предизвикан растеж (или иначе казано икономически бум), в ситуация, където има много малинвестиции и обща свръхзадлъжнялост в икономиката, наистина почти няма търсене на кредити дори и при много ниски лихвени проценти. Ние действително сме в ликвиден капан, индивидите се борят за подобряване своята ликвидност. Те желаят да намалят дълговете си и да не поемат повече заеми. Паричната политика на ниски лихвени проценти всъщност влошава ситуацията, защото при наличие на ниски лихвени проценти няма стимул за предплащане и заличаване на дългове (защото тяхната сегашна стойност се повишава). Решението на това положение на обща несигурност е спестяване, стабилни институции, ликвидация на малинвестициите и намаляване на дълговете.

Висока степен на несигурност не означава висока безработица, защото дори и при ситуация на висока несигурност спадът в ценовото равнище факторите за производство създава нови възможности за печалба. При висока степен на несигурност те ще бъдат производството на злато (при златен стандарт) и на потребителски стоки.

Както Райо посочва – не е важно съвкупното предлагане или търсене, а неговият състав. Ако по време на депресия с изкривена производствена структура и в ситуация на ликвиден капан съвкупното търсене се увеличава с правителствени разходи, съществуващата структура не може да произведе най-желаните от потребителите стоки. Решението не е повече разходи и повече дългове, а намаляването на дълга и ликвидацията на малинвестициите.

Обратно, за Кейнс проблемът е винаги недостатъчно съвкупно търсене. Какво можем да направим, ако потребителите и инвеститорите не купуват достатъчно потребителски стоки, а вместо това спестяват? Кейнс препоръчва намаляване на данъците и лихвените проценти, за да се девалвира валутата. Но, защо, пита Райо, трябва потребителите и инвеститорите да купуват стоки, които не желаят?

Отговорът на Кейнс е, че в противен случай безработицата ще се увеличи. Райo реагира проницателно – ако човек е принуден да купува със заплатата си нещо, което не иска, защо изобщо трябва този човек да работи? Алтернативата на принудителното купуване е да се намалят заплатите до техните дисконтирани пределни стойности, което ще стимулира ръст в производството и търсенето. Както Райo посочва, обществото не става по-богато ако правителството принуди хората да купуват стоки, които те не желаят. По този начин същността на „Общата теория” за испанският икономист е следната: когато хората не искат да купуват това, което се произвежда, правителството трябва да ги принуди.

Прозренията от книга представени тук са само малка част. Райо предлага и анализ на основните дефиниции на Кейнс и теоретичните грешки, които стоят зад тях. Авторът предоставя „австрийски” анализ на финансовите пазари, обсъждайки взаимовръзките между кривата на доходността, лихвените проценти, дисконтовия процент, структурата на инвестициите, ликвидния капан и фондовата борса. Той анализира реалните и номинални заплати, бизнес циклите, политическите последици, както и интелектуалните предшественици на Кейнс, използвайки австрийската теория. Като бонус в края на книгата е добавена също така и критика на модела IS-LM, разработен от Джон Хикс и Франко Модилиани, който все още се преподава в университети по целия свят.

Книгата е пълна с блестящи идеи и осигурява най-мощната и пълна критика срещу Кейнс към момента. Los Errores de la Vieja Economía ще бъде бъдещата справка за учени и лаици, търсещи грешки в мисленето на Кейнс и в днешните политики. Главният недостатък на книгата е, че е на испански език. Надяваме се, че ще бъде преведена в близкото бъдеще.

Митът за кейнсианския мултипликатор

Не напразно съществува английския идиом “put your money where your mouth is“. Прогнозите са безплатни, но приятелските залози действат като данък върху заблудата. И може би не съществуват разногласия относно това коя сфера се нуждае най-много от  тях – икономическата политика. Вземете за пример една от най-широко разпространените икономически заблуди в наши дни – кейнсианският мултипликатор. Това е твърдението, че един долар под формата на правителствен разход ще генерира повече от един долар икономически растеж. Тази икономическа приумица процъфтявa през 30-те години на миналия век и бе възродена в навечерието на последната засега рецесия преди няколко години. Не е трудно да се отговори на въпроса защо хората, съставящи икономическата политика, харесват кейнсианския мултипликатор – той им обещава безплатен обяд, разход от един долар създава повече от долар растеж, измерен чрез БВП. Също така е ясно защо политиците са много по-склонни да обременяват населението с публичен дълг, последван от по-високи данъци. И всичко това с презумпцията, че това ще доведе до създаването на повече работни места в частния сектор. Към настоящето цялата съвкупност от книги, лекции, студии, обясняващи въздействието на кейнсианския мултипликатор, са или чисто теоретични, или много ограничени статистически модели. Няма ясно доказателство в полза на мултипликатора. Не съществува анализ, който да премине успешно стандартите за научна прецизност.

Обяснение на мултипликатора

Нека приемем, че от получен допълнителен долар населението потребява 90 на сто и спестява останалите 10 на сто. Също така нека приемем, че потребителите увеличават разходите си със 100 милиона долара. В резултат на това, приходите на търговците се увеличават със 100 милиона долара. Последните, в отговор на увеличението на доходите си, консумират 90 процента от 100-те милиона долара, тоест, повишават разходите си за стоки и услуги с 90 милиона долара. Получателите на 90-те милиона щатски долара от своя страна потребяват 90 на сто от 90-те милиона, т.е. 81 милиона долара. Тогава получателите на 81-те милиона харчат 90 на сто от тази сума – 72,9 милиона долара и т.н. Имайте предвид, че ключовото тук е, че разходите на едно лице стават доходи на друго лице. На всеки етап от веригата 90 на сто от получените средства се изразходват. Този процес в крайна сметка приключва и се счита, че производството се е покачило до 1 милиард долара (10 x 100 милиона), продиктувано от 100 милиона долара първоначално увеличение на разходите.

Забележете, че колко по-голяма част от допълнителния доход се потребява, толкова по-голям е мултипликаторът и влиянието на първоначалните разходи върху цялостното производство е по-голямо. Например, ако хората променят навиците си и потребят 95 на сто от всеки долар, мултипликаторът ще стане 20. Обратно, ако решат да потребяват само 80 на сто, тогава мултипликаторът ще бъде 5.

Ключовата роля на спестяванията

В основата на всичко това е предположението, че колкото по-малко се спестява, толкова по-голям е ефектът на увеличението на общото търсене върху продукцията. Но лошо ли е спестяването за икономиката?

Увеличение в спестяванията и производството, а не в потреблението, води до по-голяма икономическа активност.

Нека вземем за пример земеделския производител Боб, който е произвел 20 домата и консумира 5 от тях. Това, което остава на негово разположение, са 15 домата (реални спестявания). С помощта на спестените 15 доматита той може да си осигури различни други стоки.

Например може да си осигури един хляб от хлебаря Джон, плащайки му с пет домата. Боб също така си купува чифт обувки от обущаря Пол с останалите му 10 домата. Имайте предвид, че реалните спестявания ограничават размера на потребителските стоки, които Боб може да си осигури.

Когато Боб упражни търсенето си на един хляб и един чифт обувки той разменя за тях 5 и 10 домата респективно. Неговите спестяванията поддържат и подобряват живота и благосъстоянието на хлебаря и обущаря. По същия начин спестените хляб и обувки поддържат живота и благосъстоянието на Боб. Имайте предвид, че тези спестени потребителски стоки от хлебаря, земеделския производител и обущаря са причината потокът на производство да продължава.

Превръщането на спестяванията в продукция

Сега собствениците на крайните потребителски стоки могат да решат да ги използват за по-добри инструменти и машини. Чрез придобиване на по-добри инструменти и машини може да се увеличи обемът на производството и да се постигне по-добро качество на потребителските стоки. Имайте предвид, че чрез размяната на част от своите спестени потребителски стоки за инструменти и машини собствениците на потребителските стоки всъщност прехвърлят реалните си спестявания на лицата, които са се специализирали в създаването на тези инструменти и машини. Реалните спестявания издържат тези хора, докато те са заети в създаването инструменти и машини.

След като са изградени тези инструменти и машини настъпва увеличение на производството на потребителски стоки. Това позволява трупането на повече спестявания при равни други условия и по-нататъшно увеличение в производството на инструменти и машини. Наблюдава се увеличение на по-нататъшното производство на потребителски стоки (т.е. повишаване на покупателната способност в икономиката). Така че, противно на общоприетото мислене, спестяванията действително разширяват производствения поток на потребителски стоки.

Може ли увеличението в търсенето на потребителски стоки да води до увеличение на общата продукция с кратно число на нарастването на търсенето? За да бъде в състояние да поеме нарастването на търсенето си за стоки хлебарят трябва да има средства за плащане (т.е., хляб, с който да плаща за стоки и услуги, които той желае). Видяхме, че хлебарят си осигурява 5 домата, като плаща за тях с 1 хляб. По същия начин обущарят поддържа искането си за 10 домата с чифт обувки. Земеделският стопанин поддържа искането си за производство на хляб и обувки със своите спестени 15 домата.

Увеличение в производството води до по-голямо потребление

Всеки път, когато предлагането на крайни стоки се увеличава, позволява увеличение в търсенето на стоки. Увеличение в производството на хлебаря е това, коет му позволява да увеличи търсенето си на други стоки. В този смисъл увеличението в производството на стоки води до търсене на стоки. Хората се занимават с производство, за да бъдат в състояние да упражнят търсенето си на стоки с цел поддържане на живота и благосъстоянието си. Видяхме, че това, което дава възможност за увеличение в предлагането на крайни потребителски стоки, е увеличение на капиталовите стоки (средства за производство), или инструменти и машини. Това, което увеличава наличните оборудване и техника, са реалните спестявания. Следователно можем да направим извода, че увеличението на потреблението трябва да бъде в съответствие с нарастване на производството.

От това можем да заключим и, че потреблението не предизвиква увеличение в производството с неговото кратно число. Увеличението на производството е в съответствие с това, което реалните спестявания позволят и не е ограничено от потребителското търсене. Производството не може да се разширява без подкрепа от реалните спестявания.

Правителствата и мултипликатора

Нека разгледаме ефекта от увеличаване на търсенето на правителството по отношение на общата продукция на икономиката. В една икономика, която се състои от хлебар, обущар и  производител на домати, друго лице влиза на сцената. Това лице е правоприлагащ орган, който упражнява търсенето си на стоки с помощта на сила.

Може ли такова търсене да доведе до по-висока продукция, каквото е популярното мислене? Напротив, точно обратното ще настъпи. Хлебарят, обущарят и фермерът ще бъдат принудени да се разделят с част от своя продукт в замяна за нищо и това на свой ред ще отслаби потока на производство на крайните потребителски стоки. Не само, че увеличението на правителствените разходи няма да повиши общата продукция, дори напротив, ще доведе до спад в процеса на създаване на благосъстояние като цяло. Според Мизес в „Човешкото действие“: „… има нужда да се наблегне на очевидното, че правителството може да изхарчи или инвестира само това, което отнеме от своите граждани, и че неговите допълнителни разходи и инвестиции ограничават потребителските разходи и инвестиции до пълния размер на неговите количества.“

Доказателства в полза мултипликатора

Икономистът Райън Мърфи, който ръководи проект наречен govtmultiplier.com, съставя каталог от научни изследвания относно кейнсианския мултипликатор. От общо 128 труда само в 4 има опит за статистически тест, но никой от тях не потвърждава първоначалните резултати. От което следва, че не съществува доказателство за твърдението, че кейнсианският мултипликатор работи и долар правителствен разход предизвиква повече от долар икономически растеж. И това е след като тези модели са изчистени, за да може теорията да е колкото се може по-акуратна. Но това не пречи на привържениците на кейнсианството да настояват за политики, които ни облагат с още повече данъци…

Така че нека повишим залозите. Задача за кейнсианците – вземете който и да е модел, претендиращ за потвърждение тезата, че кейнсианският мултипликатор е по-голям от единица. После заместете в уравнението с числовите стойности. Обзалагам се, че предсказанията на модела ще бъдат грешни.

Казусът „100-процентово златен долар“ – Х. Хазлит

Статията е коментар по едноименната книгата на Мъри Ротбард от 1962 г. Оригиналният текст на английски може да бъде намерен тук. За първи път е публикуван в “Inflation Survival Letter”, а в последствие препубликуван в “Libertarian Review” през януари 1975 г.

Мъри Ротбард ни направи негови длъжници не само със своя голям и майсторски учебник “Човек, икономика и държава”, но и с други не по-малко майсторски памфлети, особено с модела си на мислене и изложение в “What Has Government Done to Our Money”?

Живеем в една епоха на небивало объркване в мисленето относно паричните въпроси. По-голямата част от икономистите защитават книжните (фиатни) пари. Но почти толкова лошо е и това, че шепата икономисти, които са за възстановяването на златния стандарт, не могат да стигнат до споразумение помежду си относно самия златен стандарт.

Застъпниците на златния стандарт могат да бъдат най-общо разделени на четири групи:

1. Онези, които подкрепят връщането на ограничен златен стандарт за размяна, преобладаващ в рамките на системата на МВФ от 1946 до 1971 г. с участието на долара, конвертируем в злато – по 35 щатски долара за тройунция или неопределено по-висока сума, но все още конвертируема от чуждестранни централни банки или официални институции.
2. Онези, които подкрепят завръщане към златен стандарт с частични резерви, чрез конвертиране на долари в злато от всеки, който ги притежава и с определен минимален процент златно покритие или максимална експанзия на депозитите – това означава връщане на формата на златния стандарт от преди 1933 г. Няма консенсус относно това колко да е обменния курс, какъв да е минималният размер на златните резерви и колко да е максималното равнище на експанзия на депозити и банкноти.
3. Онези, които са за “затегнат” златен стандарт, без бъдещо увеличение на депозитите или банкнотите, с изключение на долар за долар с цел увеличаване на златното предлагане на местна почва.
4. Онези, които са за златен стандарт, състоящ се само от златни монети или златни сертификати, обезпечени на 100% със злато.

Мъри Ротбард сам се поставя в последната група. Това може да изглежда на пръв поглед като най-ескстремната, дефлационна и непрактична позиция, която бихме могли да си представим. Но професор Ротбард я защитава блестящо – не само с удивителна историческа, правна и икономическа ерудиция, но и с безкомпромисна логика.

Той проследява произхода на златната система с частични резерви назад във времето и стига до действията на старите златари, за които той твърди, че извършват измами, които са следствие от издаването и заемането на складови разписки за много повече злато, отколкото действително притежават. Съвременните банки продължават да практикуват тази измама. Истината е, че “банкирането с частични (златни) резерви е пагубна както за етиката, така и за основите на пазарната икономика”.

Заключението на Ротбард е, че най-добрата и единствена парична система, която е напълно съвместима със свободния пазар и при която отсъства измама от какъвто и да е вид, е 100%-овият златен стандарт. Това е единствената система, съответстваща в най-голяма степен със запазването на собствеността и слагаща край на инфлацията, а с нея и на икономическия цикъл.

Тази рецензия е в съгласие с практически всички препоръки, които професор Ротбард отправя, с изключение на тези относно това кога и как да се върнем към златния стандарт. Тук бих искал да се класифицирам към малката група, която назовах под номер 3. Но това, което трябва да се подчертае тук не са основните разлики в становищата, а че Ротбард ни дава още един провокативен, информативен и елегантно мотивиран икономически памфлет.

Колко комунистически е светът 132 години след кончината на Маркс?

Въпреки че Карл Маркс препоръчва използването на всякакви средства (включително насилствена революция), които да доведат до комунистически строй, в Комунистическия манифест са предложени десет конкретни политически мерки. Колко далеч е стигнал политическият елит в наши дни и колко от тях е изпълнил? Отговорите на тези два въпроса са целта на тази публикация.

На стр. 36 и 37 от Манифест на комунистическата партия могат да бъдат намерени цитираните по-долу десет мерки:

1. Премахване на поземлената собственост и използване на поземлената рента за покриване на държавните разходи.
2. Висок прогресивен данък.
3. Премахване правото на наследство.
4. Конфискация на имуществото на всички емигранти и бунтовници.
5. Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.
6. Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата.
7. Увеличаване броя на държавните фабрики, средствата за производство, пригодяване за обработване и подобряване на земите по общ план.
8. Еднаква задължителност на труда за всички, създаване на индустриални армии, особено за земеделието.
9. Съединение на земеделието с индустрията, мерки за постепенно отстраняване на различието между града и селото.
10. Обществено и безплатно възпитание на всички деца. Премахване на фабричния труд на децата в сегашната му форма. Свързване на възпитанието с материалното производство и т.н.

Следователно би трябвало у нас да изплува въпросът налице ли е свободата в България? А в другите европейски страни? А в САЩ, някогашен лидер по икономическа и лична свобода, страна, чиито основатели са индивидуалисти като Томас Джеферсън, Джордж Мейсън, Джордж Вашингтон, Джеймс Медисън и Патрик Хенри? Първосигнално всеки българин би казал, че в някаква степен е налична свободата у нас. Имаме на хартия някои граждански свободи – на словото, мисълта, пресата, религията, сдружаването, открития достъп до информация и др. Но имаме ли ги на практика? Аз лично не мога категорично да потвърдя. Нека погледнем обаче към икономическите свободи. Конкректно у нас данъчното бреме е по-малко в сравнение с другите европейски държави, но управляващите у нас с всеки изминал ден се стремят да настигнат лидерите в тази негативна класация.

Нека разгледаме десетте марксистки мерки по отделно, конкретно за България. Били ли сме почти половин век под комунистическо управление и някои може би биха казали, че е нормално някои от тези мерки да са още в сила, но това не трябва да се счита за разумен довод в полза на тяхното прилагане. Номер 1 – при общ фонд на земеделските земи от 36 млн. дка общините притежават собственост върху 12.6 млн. дка, а държавният поземлен фонд – 2 млн. дка. Това означава, че около 40 на сто са публична собственост. Номер 2 – преките подоходни данъци в България както вече споменах са сред най-ниските в Европа. Това обаче не е така в повечето страни-членки на съюза. Номер 3 – не е премахнато това право, но е въведен данък върху наследствата. Номер 4 – преди няколко години НАП бе заявил, че ще конфискува имущество на българските емигранти, неплатили здравните си осигуровки към НОИ, но в последствие се отказа от това свое намерение. Номер 5 – тази мярка е приложена навсякъде. Номер 6 – в България има двуцифрен брой държавни транспортни компании – някои от тях са „Български пощи” ЕАД, Летище София ЕАД, Пристанище Бургас ЕАД, БДЖ ЕАД, Национална компания „Железопътна инфраструктура” и други. Номер 7 – в България държавните предприятия са 249 на брой. Най-известните и най-често споменавани в медиите (в доста от случаите се споменават поради лоши причини) са БЕХ ЕАД, АЕЦ Козлодуй, НЕК ЕАД, „ТЕЦ Марица Изток 2” ЕАД, „Електроенергиен системен оператор” ЕАД, „Булгартрансгаз” ЕАД, „Булгаргаз” ЕАД. Номер 8 – към тази мярка можем да причислим задължителните осигуровки, размерът на които постоянно се увеличава. Номер 10 – образованието в доста държави се обявява за „безплатно”, макар да се финансира чрез данъци. Според някои индивиди образованието не бива да се ръководи от мотива за печалба и затова се предоставя на държавата, но пък по този начин тя се сдобива с възможността да обучава по удобен за нея начин.

През 21 век, над 120 г. след кончината на Маркс, мярка номер 5 е налице в цял свят. Навсякъде са създадени централни банки, които да контролират паричната маса. Тези два цитата описват много добре ситуацията: „The establishment of a central bank is 90% of communizing a nation“, Владимир Ленин и „Give me control of a nation’s money and I care not who makes the laws“, Майер Ротшилд. Мярка номер 2 също е въведена в голяма част от държавите. Според законодателите „колкото повече печели един гражданин, толкова повече трябва да бъде таксуван”. Но не всички богаташи са забогатели с помощта на държавната намеса, някои от тях са задоволили успешно нечии потребителски желания. Накратко казано: хората създават богатство, а държавата им го изземва. Но това не е основният проблем – иззетото богатство бива редуцирано в преразпределителния процес на държавата (разходи за бюрокрацията). Със сигурност може да се твърди, че високите нива на данъците обезкуражават работещото население, макар понякога това да не е видимо на пръв поглед.

Враговете на свободата доминират средствата за масова информация и академичните среди, но защитниците имат огромно стратегическо предимство на своя страна – реалността. За разлика от социалистите и „либералите“ те не трябва да защитават система, принуждаваща хората да вярват на капризите на някои бюрократи. Те знаят, че индивидуалната свобода в рамките на една държава работи на практика, историята е на тяхна страна. Ключови етатистки постижения като данъци, осигуровки, държавни предприятия, книжни (фиатни) пари, централни банки, „природозащитници“ и всякакъв друг вид регулации и още други марксистки идеи могат да бъдат напълно премахнати, но този процес няма как да не отнеме няколко десетилетия. Тези, които застъпват идеите и принципите на частната собственост, свободните пазари, ненамесата в частни инициативи и върховенството на закона трябва да останат все така активни по ключовите идеологически „бойни фронтове”. Промяна в политиката може да се постигне чрез промяна в мисленето на академичните общности, журналистиката, литературата, изкуството.

Комунизмът и социализмът се оказаха колосални провали в цял свят. Както Фредерик Бастиа пише в своето есе ”Законът” – “Let Us Now Try Liberty“!