Биткойн може да спаси човешки животи

Какво е биткойн? Най-вероятно този въпрос ще става все по-често срещан във времето. Отговорът, който може да получите, в зависимост от това кого питате, би бил коренно различен. За едни той е мирен граждански протест срещу настоящата система. За други – това е просто една понци схема или спекулативен балон.

Всеки има право на собствено мнение. Моят поглед над нещата е на база вероятности – и двете горни виждания, както и други измежду спектъра от тези две крайности са възможни, защото бих казал, че има само 3 сигурни неща на този свят:

• смъртта;
• данъците;
• безконтролното създаване на фиатни валути от нищото (brrrrr).

Третото аз си го добавих, а първите две са част от писмо на Бенджамин Франклин, според когото има 2 сигурни неща на този свят.

Ако приемем тезата, че биткойн е актив, който си заслужава да притежаваме (поради каквато и да е причина), то следващата стъпка би да помислим как да го съхраняваме. Все пак ще сме жертвали част от своето време и труд в замяна за него и няма да сме доволни ако някой ни го открадне или го изгубим по някакъв друг начин.

Нека първо разгледаме светът преди създаването му, което не е чак толкова далеч във времето. Активите, които индивиди, корпорации и централизирани институции могат да притежават можем да групираме под един общ знаменател, въпреки факта, че се класифицират в различни групи. Общото между злато, сребро и други скъпоценни метали, земя и недвижимо имущество, финансови инструменти като акции и облигации (особено преди навлизането на интернет) и парични средства (кеш) е, че се използват човешки животи за съхраняването им. Напълно нормално е да има парична премия, която да опазва самите активи, т.е. аз да си плащам с цел да си съхраня имуществото. Тук не визирам активите на средностатистическия българин например обаче, а на глобално ниво всички собственици. При транспорт на скъпоценни метали или валута можем да станем свидетели на въоръжена охрана, знаем и за съществуването на специализирали се компании в предлагането на услугата защита на недвижимо имущество, земя и други активи (у нас са известни като СОД). За съжаление понякога се стига и до загуба на човешки животи при предлагането на тази услуга. В допълнение към това, ако говорим за демократични държави, то има и закони, които защитават собствеността. И отново, в допълнение към тях – човешки труд и животи, които са част от тази защита. Ако все пак нещо се обърка и загубим част от имуществото си, ние опираме точно до този специфичен човешки труд с надеждата, че ще бъдем възнаградени със загубеното.

Нека сега обърнем внимание на криптовалутите и в частност биткойн. Идеята на създателя Сатоши Накамото е това да е децентрализирана peer-to-peer платежна система, т.е. да няма трета страна (посредник) при разплащането между два субекта. Също така известен слоган в тези среди е „don’t trust, verify”. От това следва, че се слага акцент на личната отговорност при съхранението, без да се разчита на попечител (custodian). През 2021 година има немалко на брой опции за това – различни видове софтуерни и хардуерни портфейли. Ако все пак опрем до трето лице за съхранение, то тук, понеже говорим за дигиталния свят, е по-малко вероятно да се стигне до загуба на човешки животи. Базирайки се на микро ниво, стига да има нужното желание от съответния индивид, то всеки може сам да си съхранява актива. Паричната премия, която се плаща за защитата му в този случай, би била сметката за електричество. Няма да изпадам в подробности как и защо, но с изпълнението на специализиран софтуер всеки един биткойн притежател може да потвърждава и защитава своя актив, и за разлика от миньорите не се нуждае от специализиран хардуер за това. Също така не е нужен какъвто и да е закон, който да му защитава имуществото. Причината е, че биткойн блокчейнът е публичен и децентрализиран.

От всичко това следва, че можем да осъществим положителна промяна в паричната премия за съхранение на активите си. Вместо да използваме както досега човешки живот и труд, ние може да се обърнем към изразходване на енергия. Не искам да си представям ситуация, в която някой да предпочете да рискува човешки живот пред използването на енергия, дори и той да е най-големият природозащитник.

Proof-of-Work срещу Proof-of-Stake консенсусен механизъм

Блокчейните най-общо казано са просто едни бази данни, като всеки следващ елемент е базиран на всички преди него. Например за спортните запалянковци, ако футболен мач е приключил с резултат 3:0, то е ясно, че резултатът се е развил от 1:0, след това до 2:0 и накрая 3:0. Но ако например крайният резултат е 3:2, то за да съществува блокчейн е много важно дали преди това е било 3:1 или 2:2. Повечето бази данни имат условия за това кой може да ги редактира. Този централизиран контрол е удобен, но от друга страна ги прави уязвими от хакерска атака.

За разлика от тях, публичните децентрализирани блокчейни позволяват на всеки, който ползва софтуера, да може да ги разгледа и редактира. Това звучи като пълен хаос и затова блокчейновете имат „консенсусни механизми“ или „алгоритми за консенсус“.

Консенсусът е това, което разглежда проблема с „многократно харчене“ на дигиталните пари. Ако има начин потребител на криптовалутата да може харчи една определена единица от нея повече от веднъж и да я изпрати към повече от един получател, това би подкопало цялата система и валутата би била безполезна.

Това е труден проблем пред децентрализирани дигитални валути, които нямат централен орган като банка или правителство, които следят колко пари има всеки отделен индивид, как ги харчи и на кого плаща.

Идеята зад криптовалутите и в частност първата – биткойн, е те да са децентрализирани и да няма посредник между получател и изпращач. Да не се разчита на централизиран орган, защото по този начин може да се наложи цензура на субективна база. Биткойн мрежата няма само един лидер, а много на брой потребители из цял свят управляват мрежовия софтуер. Специализираното име е node и тяхната задача е да гарантират спазването на правилата.

Как работят децентрализираните системи

Базирайки се на консенсусен механизъм, който определя правилата и спомага за защита на мрежата, а в допълнение към това и какви нови транзакции да се добавят към настоящия блокчейн. В зависимост от това какъв е механизмът има победител, който получава награда след като се валидират новите блокове. Преди създаването на биткойн децентрализираните системи са страдали от т.нар. „проблем на византийските генерали“. Без централизирано потвърждение за вярността на определена информация отделните играчи никога няма как да бъдат сигурни, че всички останали са получили същата информация и имат същата движеща цел. Фактът, че всеки знае Х не е достатъчен, защото е нужно и всеки да знае, че всеки знае Х и че всички знаят, че всеки знае Х. Прилагането на децентрализиран блокчейн на база PoW решава този проблем, тъй като не изисква 100% от участниците да са съгласни винаги. Нужно е мнозинство от 51%, а несъгласието се приема за временно явление и решението на противоречиви мнения се определя с мнозинство. С други думи, консенсус се постига, защото изчислителните ресурси са оскъдни.

Proof-of-Work

Proof-of-Work консенсус меганизмът е създаден в края на 20-ти век като начин за спиране на DDoS атаки и други злоупотреби, като спам в мрежата. По този начин се изисква свършена работа от отсрещната страна, обикновено това е изчислителна мощ. Консенсус механизмът стои и зад създаването на първата децентализирана криптовалута – биткойн.

Всичко изисква енергия, а твърдението, че определено изразходване е повече или по-малко нужно е напълно субективно, тъй като потребителите плащат пазарна цена, за да я използват. Механизмът изисква биткойн миньорите да се състезават в решаването на криптографски уравнения, използвайки своите компютри – много енергоемък процес, тъй като мрежата става все по-голяма и по-голяма. Към момента на писане на статията през ноември 2021 година хеш-рейтът е 160 ЕH/s (160 квинтилион хеша за секунда). Колкото по-голямо е това число, толкова по-сигурна е мрежата срещу 51% атаки. Икономическата логика е, че първо трябва да инвестирате пари в хардуер и след това, ако вашето оборудване за копаене има достатъчно изчислителна мощност, ще може да получите блок награда. По този начин първо доказвате на мрежата, че работата е свършена. Стимулите към биткойн миньорите са да използват възможно най-евтиния източник на енергия, например вулканична, слънчева или друга форма на възобновяема такава, като целта е максимално увеличение на печалбата. Общото потребление на енергия от миньорите не е по никакъв начин обвързано с количеството транзакции в мрежата, а изцяло със сигурността ѝ.

Proof-of-Stake

Този консенсусен механизъм е създаден в пряк отговор на енергийното потребление на Биткойн мрежата и Proof-of-Work механизма. При него се „заключва“ актив (оттук и името стейкване), за да се защити мрежата.

Всеки път, когато в мрежата ще се създаде нов блок, алгоритъм предоставя възможността на конкретен участник (който след това става „валидатор“) да публикува следващия блок от транзакции на блокчейна. Това е в рязък контраст с PoW, където наградата отива при този, който е доказал, че е свършил работата. В PoS валидатор може да бъде всеки, а изискването за хардуер е много пъти по-малко и не се изисква специализиран такъв, еднственото условие е той да „заключи“ средства в мрежата. Няма еднозначен отговор на каква база се определя кой да е валидатор, като за всеки отделен блокчейн трябва да се прочете „бялата книга“ (white paper). Сред възможните варианти са според количеството на стейкнатите койни, периода на стейкване или просто на случаен принцип. Ако валидаторът се опита да измами останалите ще бъде наказан със загуба на част от заложените си койни.

Proof-of-Stake механизмът предоставя контрол върху мрежата на собствениците на самия койн. Тези с големи количества от него могат да променят правилата. Те също така могат да натрупат повече от него просто чрез стейкване. Нежелана промяна, която само големите играчи искат с цел да се облагодетелстват би трябвало да им донесе повече негативи, защото те вече са заключили капитал в мрежата и ако стойността на 1 единица пада, те губят най-много. Proof-of-Stake е по-уязвим на централизация, тъй като контролът върху мрежата се определя единствено от заключения капитал в нея, а той е по-централизиран от труда и евтината енергия. В Proof-of-Work са необходими капитал, хардуер и предприемчиви действия, за да се извърши атака върху мрежата.

Заключение

Двaтa най-разпространени консенсус механизма са PoW и PoS. Proof-of-Work се е доказал в последните над 10 години като работещ. Двете най-големи като капитализация криптовалути са базирани на него, като в Етер вече обявиха планове за трансфер към PoS. Proof-of-Stake тепърва ще навлиза и ще се тества от пазара, като към комента най-известните и големи проекти са тези на Cardano, Solana и Algorand. Освен тях съществуват и други механизми като Proof-of-Burn, Proof-of-Activity, Proof-of-Capacity.

Икономика и биткойн 101 – част 2

Част 1 може да бъде намерена тук.

Това не е финансов съвет и всичко е с образователна цел!

Биткойн предлага решение

Системата на биткойн се различава коренно от фиатната такава. Двете огромни разлики са

1. подобно на златото и за разлика от фиатните валути, при биткойн за да придобиеш количество от него трябва да извършиш работа
2. отново подобно на златото и за разлика от фиатните валути – има спирачка в предлагането, която всъщност е породена от горната точка 1.

Усилието, което е нужно, за да се създаде биткойн, е в пъти по-голямо от това спрямо доларът например. Това става чрез т.нар. „копаене“. Това е израз, който олицетворява математически изчисления от страна на компютър. Първоначално е можело с личен лаптоп, но с напредване на времето вече има специализирани копачки ASIC. Биткойн миньорите получават като награда за създаването на нов блок намаляващо количество от валутата с течение на времето, а тяхната роля е да валидират и защитават цялата мрежа. Защо обаче няма хакове или лоши действия от страна на миньорите? В наши дни за да успеят да изкопаят биткойн, те първоначално са инвестирали пари в ASIC копачки. Ако решат да направят 51% атака, то те вместо да се сдобият с ценните биткойни, те ще загубят повече, защото ако например променят нещо по блокчейна с цел облагодетелстване, той става невалиден (както след малко ще обясня), ако пък променят самият код с целта да получават по-голяма награда, това би било hard fork и нищо общо с настоящия биткойн.

Спирачката, която има пред това да залеем пазара с огромно количество новосъздадени биткойни всъщност е неговият код. Той е написан така, че максималното му количество да е приблизително 21 милиона, което ще се случи около 2140 година.

Проста математика ни помага да разберем защо общото количество биткойн ще бъде 21 милиона: кодът е създаден така, че да има нов блок средно на всеки 10 минути, т.е. имаме 6 на всеки час или 52 560 за 1 година. На всеки 4 години настъпва т.нар. halving, наградата за нов блок се разделя на 2, започвайки от 50. Т.е. ние трябва да умножим 52 560 по 4 години (което е приблизително 210 000) и полученото число да умножим по сумата от всичкия биткойн, който е наградата за „изкопаването“ на нов блок (50 + 25 + 12,5 + 6,25 + 3,125 + 1,5625 + 0,78125 и т.н.). Получава се приблизително 210 000 умножено по 100 = 21 милиона. Поглеждайки тези изчисления може да заключим, че през първите 4 години се създават 50% от всичките биткойни, които някога ще се създадат и че инфлацията е все по-малка и по-малка с течение на времето.

Какво всъщност е биткойн?

Биткойн децентрализирана криптовалута или просто един комютърен код. Той е дигитална peer-to-peer платежна система, имаща публично-проследим блокчейн. Не е нещо измислено преди 10 години, а стъпва на идеи като proof-of-work консенсус механизма и блокчейн, които са измислени през миналия век. 1 биткойн се състои от 100 милиона сатошита и може да се каже, че биткойн като единица е наша измислица, защото е трудно да говорим и да си представим квадрилиони.

Какво означава децентрализирана криптовалута? Криптовалута означава, че разчита на криптография за защита от нежелан пробив. Децентрализирана означава, че няма индивид или група, която да я контролира и да стои зад нея. Какво е блокчейн и как е защитен след като няма компания/държава, която да стои зад него? Блокчейнът е просто поредица от елементи, които са зависими един от друг и служи за съхраняване на различен тип информация. Важното в случая е, че блокчейнът сам по себе си предотвратява каквато и да е промяна на предишни вече записани блокове от информация, т.е. ако си представим поредицата от числа 5-10-15-20-25 при опит за промяна на нещо преди 25, то блокчейнът става невалиден. Това се гарантира чрез хаш (букви и цифри, които са уникални за всеки елемент) на вече записаната информация и той е винаги част от блокчейна. Следователно при опит за промяна на стар елемент (примерно 15 от поредицата), хашът ще се промени и блокчейнът ще е невалиден. Хашът от своя страна се генерира от криптография.

Биткойн мрежата в частност служи за съхранение не на поредица от цифри (5-10-15 и т.н.), а на паричните баланси на отделните създадени адреси. Все едно децентрализирана банка, но за разлика от банките, той е проследим до първата транзакция в мрежата си и не налага цензура по свое усмотрение.

Но защо всъщност е толкова ценен сам по себе си?

Защо дадена стока е ценна и скъпоструваща се определя от всички индивиди. Както ако човек Х решава достатъчно голям проблем на достатъчно голяма група от хора ще бъде добре заплатен, същото важи в пълна сила и за стока Х.

Какви са проблемите, които биткойн се опитва да разреши?

При настоящата банкова система разчитаме на трети лица да съхраняват нашите пари. Те също така са посредник при обмен на стоки/услуги между отделните индивиди (когато не е бартерна размяна) и могат да стопират паричен превод по свое усмотрение с какъвто си пожелаят предтекст. Въпреки, че сме свикнали да получаваме веднага стоката в магазина при плащане с банкова карта, то финалният сетълемент на транзакцията не се осъществява на момента, затова и картоиздатели като Visa/Mastercard таксуват търговците с между 1.3% и 3.5% при картова транзакция. При осъществяване на трансфер с интернет банкиране също има чакане от няколко часа (освен ако не се заплати по-висока такса). Технологията, която стои зад банковия трансфер не позволява за евтини и бързи транзакции с малки суми. В допълнение към това, а според мен и най-важното – слага се спирачка на безконтролното създаване на пари от нищото.

Дори един от тези проблеми и неговото решение би струвало достатъчно, че да се заключи, че решението си струва да бъде създадено.

Как обаче биткойн може да ги реши?

Последният изброен е може би най-лесен и бърз за обяснение. В историята сме имали период например на златен стандарт на парите, правителството е имало спирачка пред това колко ново златно обезпечение може да създаде във формата на фиатна валута. Има т.нар. stock to flow модел, който ни показва каква е годишната инфлация на дадения актив. Stock е цялото количество на самия актив, а flow е стойността на новосъздаденото количество за 1 година. PlanB, който доколкото сам е споделил е холандски институционален инвеститор и Saifdean Ammous, автор на книги, са двамата, които развиват и обясняват този модел. Stock-to-flow модела на златото ни казва, че имаме общо количество злато в размер на 185 000 тона и годишен темп от 3 000 тона, което прави 62 или 1.6% (100 делено на 62) годишна инфлация. И докато за златото това са ориентировъчни суми, то за биткойн ние знаем на 100% какви са.

Математиката и кода му ни предоставят нужните стойности, с които да достигнем до крайния резултат. Последният halving беше през 2020 година и наградата за всеки блок до 2024 година ще бъде 6.25 биткойна. За 1 година изкопаните блокове вече знаем, че са 52 560, т.е. общо новите биткойни всяка година до следващия халвинг ще бъдат около 328 500. Всичките изкопани до момента биткойни може да бъдат видяни например в coinmarketcap, те са 18 859 643 в момента на писане. Stock-to-flow е 57 в момента или 1,75% инфлация. През 2024 година след следващия халвинг тези суми ще се променят значително. Със супер бързи сметки ще покажа до какви стойности: общо ще имаме около 19,5 млн биткойна, а годишното създаване ще бъде около 164к, което прави stock-to-flow над 100 и инфлационен темп от под 1%.

Само за сравнение банкерите от Федералния резерв само през 2020 година създадоха 20% нови банкноти, като това създаване си е налице и извън периоди на икономически кризи, просто е нужно да се погледне какъв е балансът на дълга или на активите на централната банка (това важи и за Европа и Япония и други държави в по-малка степен, защото няма толкова силно търсене за техните валути).

Нека преминем към другите проблеми, които не са свързани с парите, а с банковата система цялостно. Ако индивид Х иска да изпрати пари до сметката на индивид Y, той трябва първо да си създадена сметка в банка, да попълни документация, с която да се идентифицира, евентуално да докаже произход на средства (това не го казвам с лоши чувства). Чак след което да нареди на банката да изпрати средства към сметката на друг човек. Но банката си запазва правото да блокира това под различен предтекст, въпреки че парите в крайна сметка са на клиента и той би трябвало да може да се разпорежда както си пожелае с тях. Това е по-скоро морален дебат така че не е толкова силен и особено през 2021 година би имал много противници. Какво правим обаче ако искаме да пратим пари до човек, който е в друга държава с друго законно платежно средство?

Нека вземем пример от реалния свят. Жителите на Ел Салвадор получават средства от свои роднини, които живеят извън територията на страната. Валутата в този случай е еднаква – щатски долар, но ако не беше, то щяха да имат и такси за превалутиране. Доколкото ми е известно преводите стават през компании като Western Union, на които това им е самият бизнес модел. Таксите са стряскащи, за най-малките суми са над 5% и това не е само за Ел Салвадор. Току-що отворих от сайта им таблица и гледайки за България ако искам да пратя между 0.01 и 25 евро в ще ми удържат 3.90 евро. Нека все пак вземем 500 лева за по-акуратен пример. От 200 до 250 евро таксата е 12.90. Това е между 5 и 6% и за най-големите суми пада до 4%. Отново само за съпоставка – ако искам да преведа заплата на служител и пращам 1000 лева, таксата да кажем е 2 лева, то като % е само 0,2%. 25 пъти по-малко спрямо 5%.

Ако получателят няма банкова сметка няма друга опция освен компания като Western Union или Moneygram. По данни на Световната банка 31% от всички лица над 18 години са unbanked, т.е. без банкова сметка. Това е така, защото не е икономически рентабилно за банките да отворят физически клон и да достигнат до тези хора. А защо стартирах с пример за Ел Салвадор? Защото тяхното население е около 6 млн и само за около 2 месеца откакто биткойн е законно платежно средство наравно с долара около половината население има отворен биткойн портфейл. Президентът на страната предостави информация, че на ден се изпращат около 1 млн долара чрез биткойн. Взимайки 5% такса на тези 1 млн получваме 50 000 долара. Изводът е стряскащ – според интернет средната заплата там е 400 долара – спестяват 125 месечни заплати като не ползват услугите на Western Union.

Всичкото това става благодарение не на транзакции върху блокчейна на биткойн, а на втори слой. Върху основния слой, т.е. блокчейна, има лимит на транзакции, т.е. не е scalable и като се стигне определена бройка желаещи за одобрение транзакции, миньорите избират тези с най-високи за тях такси. Това е с цел биткойн да бъде с малък размер на блока и да е колкото се може по-децентрализиран. Решението на този проблем не е увеличение на блока – bitcoin cash, а изграждане на следващ слой.

Lightning network е реализацията на втори слой. Това отново е peer-to-peer мрежа, но със светлинна скорост на транзакциите. При биткойн мрежата транзакции има на всеки около 10 минути, когато миньорите ги валидират и одобрят. В Lightning се „заключват“ биткойни и се създават платежни канали между отделни индивиди. По този начин може да се осъществяват дори повече на брой транзакции за определено време спрямо Visa. За да дадем нагледен пример как става това – представете си, че сте в бар и вместо да плащате на сервитьорката за всяко питие, вие ще платите само накрая общата сума на сметката си. Това общо плащане на сметката в бара символизира крайният сетълмент по вашия канал от втория слой (само той се добавя на биткойн блокчейна), а междувременно на самия втори слой осъществявате плащане за всяко поръчано питие. Тъй като няма нужда от одобрение от всички участници в биткойн мрежата, затова става мигновено и почти без никакви такси.

На блокчейна единствено ще бъде видяно как клиента праща към този платежен канал на втория слой определено количество биткойн и след края на вечерта промяната в балансите на неговата сметка и на тази на заведението. Този втори слой и като цяло биткойн мрежата освен, че спестява такси на клиентите, също и дава възможност за микроразплащания. Представете си, че искате да прочетете дадена статия/публикация или да изгледате сериал/филм. В момента трябва да заплатите цял абонамент и няма значение колко време ще го ползвате (може само за 1 статия да платите примерно 20 долара). С биткойн може да заплатите само и единствено за 1 статия например 50 цента. Също така чудили сте се дали работодателят ви може да ви плаща всеки ден? За него това в настоящата система би било чист абсурд. Не и с биткойн.

И не на последно място – ами той биткойн е волатилен, ако ми платят сега с него той утре е 50% надолу и губя. Не, мерси. Социалната мрежа Twitter преди мисля около месец вече обяви, че пуска бакшиши през iOS. Също създателят на компанията Strike в Twiiter е показвал как използвайки самата мрежа на биткойн (което е тотално различно от валутата) може да се осъществяват мигновени парични преводи, нужно е само да има отворен канал на втория слой. Точно това се случва в Ел Салвадор. Те използват мрежата за бързи преводи.

Компании като Strike и Bitnob са пионери в тази област. На този линк може да бъде видян как става целия процес.

Всичко това изглежда прекрасно, но правителствата ще го забранят

Нямам за цел и също и желание и време да пиша за bitcoin FUD, който иска ще си намери сам източници или просто няма да потърси. Само ще напиша накратко, че правителствата никога не са се изправяли срещу глобална дигитална децентрализирана мрежа от милиони индивиди. Ако се върнем 100 години назад и нямаме достъп до интернет, имаме режим на тока, водим войни, то ще го бъде ли биткойн ще ни е най-малкият проблем. Но ако все пак световният ред се запази, то замислете се над следните неща: има ли забрана за употребата на алкохол и цигари за лица под определена възраст, има ли забрана за употреба на наркотични вещества? Било ли е незаконно в САЩ през 1933 година да се притежава злато?

Биткойн секторът е с голяма вероятност да продължи да се развива и държавите, които обявят забрана (като Китай, където реално всяка година го банват) ще са най-големите губещи.

Икономика и биткойн 101 – част 1

Това не е финансов съвет и всичко е с образователна цел!

Системата е счупена, несправедлива и облагодетелства определена група от хора.

Здравейте, току-що прочетохте емоционално обвързано изречение с целта да ви привлека вниманието. Реалността обаче не се различава много от него и ще ви предоставя и обосновка, която да го защити.

Ще започнем от изключително простия въпрос какво са парите. За съжаление много икономисти, които се водят професионалистите в тази сфера, са неадекватни в отговорите си. Парите са чисто и просто една технология. Aнализирайки от долу нагоре (bottom-up approach) и прескачайки някои уточнения (като например защо разделението на труда е ползотворно) имаме индивид Х, който иска да осъществи размяна с индивид Y. При липсата на технологията „пари“, тази размяна може да се окаже изключително трудна. Нужно е да има „сoincidence of wants“, т.е. например Х е рибар и иска мляко, а Y въпреки че иска риба, е лайф коуч и предоставя единствено консултации. Само и единствено ако отглеждаше млекодобивни животни моментална размяна би се осъществила. Затова трябва да намери индивид, който е склонен да замени мляко в размяна за негова консултация. От това следва, че парите са технология, която надгражда над бартерната размяна.

Коя стока може да бъде пари? Защо е най-важната стока в икономиката?

Парите, въпреки че както вече прочетохте са една технология, те в своята същина са стока. В една пазарна икономика стоките имат свободно ценообразуване. Тяхната цена зависи от субективната преценка на всички индивиди, т.е. не зависи от това колко труд е вложен при направата им. Също така зависи и от съотношението на търсенето и предлагането на 1 допълнителна част от стоката (това го уточнявам поради т.нар. парадокс вода-диамант, или защо водата бидейки жизнено важна за човечеството е с по-ниска цена от диаманта). Изводът от всичкото това е, че за да има висока цена стока Х, то тя трябва:

1. да задоволява потребност на достатъчно голяма група от индивиди;
2. да има относително ниско предлагане, т.е. бариерата пред предлагащите стоката да е достатъчно голяма, че те да не могат да я създават без да положат определено количесто усилия

Мит е, че правителството трябва да определя какво са парите. Истинските пари, които възникват при изцяло доброволни пазарни взаимоотношения отговарят на следните характеристики (надявам се не пропускам някоя):

divisibility
durability
portability
fungibility
limited supply

Защо металите, в частност сребро и злато са били считани за пари? Защото отговарят на горните изисквания в по-голяма степен от другите стоки.

Вече 50 години няма абсолютно никакво обезпечение зад фиатните валути. Фиат означава наложена от централно правителство със закон, например долар, евро, паунд. В миналото тези думи са репрезентирали частичка от сребро или злато, вече не.

Фиатните валути отговарят напълно на първите 4 изисквания, проблемът е в последното. С дигитализацията на процесите усилието, което е нужно за създаването на допълнително фиатни валути е изключително малко. А това е от изключително важно значение. Представете си, че сте предприемач и предлагате стока Х. Има изключително високо търсене за нея, защото парите реално съставляват 50% от всяка една осъществена транзакция между индивиди (освен ако те не са бартерни). И същевременно с това усилието/разходите, които са нужни, за да пуснете ново предлагане на пазара от вашата стока са изключително малки. Това на бизнес език означава, че имате невероятно висок марж на печалбата и тъй като само вие имате правото да предлагате стоката, то сте и монополист.

Но защо всичкото това да е проблем?

Повечето икономисти са на мнение, че е нужна здравословна инфлация, която да стимулира икономически растеж. Ако имаме дефлация например, което е обратното на инфлация, то според тях ще влезем в дефлационна спирала.

Инфлацията в последно време е изключително нашумяла тема. Говори се за шоково поскъпване на цената на доста стоки и услуги. За съжаление почти никъде не се споменава причината. Инфлацията се дели на 2 вида: парична и ценова. Централните банки създадоха огромно количество от нови „пари“ в борбата си с пандемията през последните вече почти 2 години. Колкото и високо търсене да има за пари, то няма как цената на стоката да не е по-ниска когато предлагането се повиши драстично. Накратко – фиатните валути се обезценяват. Ако хипотетично имаме 5 стоки и услуги в цялата икономика и същевременно с това 10 валутни единици, при относително константно предлагане на стоките, но значително увеличение в парите (примерно от 10 на 20), цената им ще се промени (преди съотношението е било 10 на 5, сега е 20 на 5).

Почти съм убеден, че няма човек, който да е положително настроен към инфлацията. Сега ще напиша няколко думи и защо е вредна на системно ниво. Повечето хора биха предпочели да си почиват пред това да работят. За тяхно съжаление обаче това да се случи те трябва да имат нужните ресурси, които да заменят в замяна за ресурсите, от които имат нужда (а човешките потребности са практически безкрайни). От това следва, че за да имат ресурс, те (или техните роднини) най-общо казано трябва да са полезни за субективната преценка на обществото като цяло. Ресурсите, от които могат да се разделят са: стока, пари и време. Под стока може да групираме всичко като автомобил, къща, златно кюлче, дреха.

В повечето случаи се разделят с пари и време. Парите пък в повечето случаи са ги придобили като са жертвали от своето време. Времето пък от своя страна е ограничено, т.е. желанието на хората би било с течение на времето парите, които получават за своето време да имат увеличаваща се покупателна способност. При наличието на фиатни валути това не е така. 1 лев преди 10 години е загубил определена част от покупателната си способност спрямо 1 лев днес, дори и номинално те да са еднакви. След като това е така, индивидите, които спестяват са прецакани от системата, за разлика от тези, които потребяват/харчат.

Това обаче е контрапродуктивно в икономиката като цяло. Ако искаме наистина да прогресираме, т.е. не просто БВП да се увеличава (защото това е чиста манипулация, утре правителството ще изхарчи х лева и това ще увеличи БВП…), а благодарение на изобретени технологии нашето време да става все по-стойностно, т.е. например преди 50 години за направата на 1 автомобил са били нужни х часа, а днес са нужни х-20 часа, то изискването за такъв технологичен напредък е спестяване и инвестиране. Ако аз съм на самотен остров и ми трябват 3 риби да се нахраня всеки ден, но ловуването ми отнема 3 часа, то ако искам да имам повече от 1 риба на всеки 1 час прекаран в ловуване ще трябва да подобря технологията. Ще трябва да отделя време за подобрение, но ще трябва и да имам спестени риби да не умра от глад, защото вместо да ловувам 3 часа всеки ден, аз ще правя технологични подобрения.

В система, която подтиква постоянното потребление, ние не мислим толкова за бъдещето. Спестяващите индивиди пък са подтиквани да търсят начини как да запазят стойността на парите си, които е ясно, че ще се обезценят. Джон Мейнард Кейнс, който е един от най-влиятелните в икономическата сфера (макар да е математик) има твърдението „in the long run we’re all dead“. Хората мислим за бъдещето само и единствено ако настоящето е благоприятно за нас. Инфлационната система със сигурност не е благоприятно настояще. Тук пък ще включа цитат от Чарли Мънгър (партньорът на Уорън Бъфет): „show me the incentive and I’ll show you the outcome“. Крайният резултат би бил индивиди, които освен, че не мислят за бъдещето, също и осъзнавайки какви облаги има най-горе на веригата биха направили и неморални неща да се докопат до там. А най-горе на веригата се случва т.нар. ефект на Кантийон.

Първите получили новосъздадени валути са облагодетелствани за сметка на тези под тях, в допълнение към това, че не са положили почти никакви усилия, за разлика от тези под тях, които жертват времето си.

И тук превключваме към биткойн и част 2.

Икономическият индикатор – видове и приложение

Повечето икономисти изразяват мнение за това в кой стадий от бизнес цикъла се намира дадена икономика. Но ако не сте забелязали, много от техните прогнози се оказват грешни. Например Бен Бернанке през 2007 г. (тогавашен председател на Федералния резерв) прогнозира, че САЩ не са се запътили към рецесия и че пазарите на акции и ипотеки ще бъдат толкова силни още дълго време. Както вече всички знаем той е грешал.

Тъй като прогнозите на икономическите експерти често са ненадеждни е важно да добиете по-добро разбиране в сферата на икономиката. Взимайки предвид равнището на някои икономически индикатори можете да добиете представа за това къде се намира икономиката (например дали излиза от криза или се запътва към такава), така че да можете да планирате финансите си или дори кариерата си по съответния правилен начин.

Икономическият индикатор е серия от икономически статистически данни, който позволява анализ на икономическите обстановка. Едно тяхно приложение е анализирането на бизнес циклите. Има най-различни икономически индикатори като например: равнище на безработицата, жилищно строителство, индекс на потребителските цени, промишлено производство, брутен вътрешен продукт, продажби на дребно и други.

Икономическите индикатори могат да бъдат класифицирани в три категории в зависимост от тайминга им във връзка с бизнес цикъла: основни индикатори (Leading Indicator), индикатор за икономическа активност (Lagging Indicator) и такива, които се променят заедно с икономиката и следователно показват моментното й състояние (Coincident Indicator).

Основни индикатори (Leading Indicators)

Тези индикатори обикновено, но не винаги се променят преди икономиката като цяло и поради това те са полезни като краткосрочни показатели за посоката й. Тази им характеристика кара правителства и банкери да им обръщат специално внимание в задача си да предотвратят рецесия или други негативни икономически събития. Основните индикатори са:

1. Фондова борса

Доходността на фондовия пазар е водещ индикатор – фондовата борса обикновено бележи съответно спад преди икономиката като цяло да е навлязла в рецесия и ръст преди икономиката като цяло да е започнала своето възстановяване.

Въпреки че фондовият пазар не е най-важният индикатор той е този, към когото повечето хора се обръщат на първо място. Тъй като цените на акциите се основават отчасти на това какви са очакванията за корпоративните печалби, пазарът може да посочи посоката на икономиката, ако очакванията на анализаторите са точни.

Например пазар може да подскаже, че прогнозите за приходите са се увеличили и следователно цялата икономика се готви да процъфтява. Обратно, надолу пазар може да покаже, че приходите на компанията се очаква да намалеят и че икономиката е насочена към рецесия.

Съществуват обаче присъщи недостатъци на този метод за прогнозиране. Първо, прогнозите за печалбите може да са грешни. Второ, фондовият пазар е уязвим на манипулации. Например правителства и централни банки може да използват количествено улеснение (Quantitative Easing) или някакъв друг инструмент, с който да поддържат пазарите на високо ниво с цел да предпазят обществото от паника в случай на икономическа криза.

2. Промишлено производство

Това е друг индикатор за състоянието на икономиката. Той влияе силно върху БВП (брутния вътрешен продукт); негово увеличение предполага по-голямо търсене на потребителски стоки и на свой ред силна икономика. Освен това, тъй като от работниците се изисква да произвеждат нови стоки, увеличение в промишлената дейност също стимулира заетостта и заплатите.

Въпреки това този индикатор също може да бъде подвеждащ. Например понякога произведените стоки не достигат до крайния потребител. Те може да са държани на склад при дребни или едри търговци, което увеличава разходите за притежаване на активите. Поради това при разглеждане данните за промишленото производство също е важно да се разгледат и данните за продажбите на дребно. Ако и двете се повишават това показва, че има повишено търсене на потребителски стоки. Също така е важно да погледнете нивата на запасите.

3. Производствени материални запаси

Високите нива на запасите могат да отразяват две много различни неща: или търсенето на инвентар се очаква да се увеличи, или че има текуща липса на търсене.

В първия сценарий предприятията нарочно натрупват запаси, за да се подготвят за увеличение в потреблението през следващите месеци. Ако потребителската активност се увеличава според очакванията фирмите с високи запаси могат да посрещнат търсенето и по този начин да увеличат печалбата си. И двете са добри неща за икономиката.

Във втория сценарий обаче високите запаси отразяват, че доставките надхвърлят търсенето. Не само, че това струва на компаниите пари, но показва, че продажбите на дребно и доверието на потребителите са надолу, което допълнително показва, че предстоят трудни времена.

4. Продажби на дребно

Продажбите на дребно са особено важен индикатор и са близко свързани с предходните два индикатора. Силни нива тук се отразяват директно в скок на БВП. Когато продажбите бележат ръст фирмите могат да наемат допълнително служители, за да продават и произвеждат повече продукти.

Един недостатък на този индикатор е, че не отчита как хората плащат за покупките си. Ако потребителите теглят заеми, за да придобият стоките, това би могло да сигнализира за предстояща рецесия, ако дългът стане твърде голям за обслужване. Като цяло обаче увеличение в продажбите на дребно показва подобрение на икономиката.

5. Разрешителни за строеж

Те предоставят възможността за прогнозиране бъдещите нива на предлагане на недвижими имоти. Голям обем тук ни показва, че строителната индустрия ще бъде активна, което означава повече работни места и отново увеличение на БВП.

Но точно както при нивата на запасите, ако са построени повече жилища, отколкото потребителите са готови да купят, това отнема от печалбата на строителите. За да се достигне до парично равновесие цените на жилищата вероятно ще спаднат, което на свой ред кара целия пазар на недвижими имоти да спадне, а не само този на новопостроените жилища.

6. Жилищен пазар

Спад в цените на жилищата може да означава, че предлагането надхвърля търсенето, че активите са на недостъпни цени или, че цените са надути и трябва да се коригират надолу.

Във всеки случай това има отрицателно въздействие върху икономиката поради няколко ключови причини:

– богатството на собствениците бележи спад;

– броят строителни работни места, необходими за изграждане на нови жилища бележи спад, като по този начин безработицата се увеличава;

– данъците върху имуществото бележат спад, което ограничава държавните ресурси.

Наблюдавайки данните на имотните пазари две от тях са ключови – промяна в стойността на сделките и броя сделки. Спад в продажбите (брой сделки) обикновено показва, че цените също ще спаднат.

7. Новосъздадени бизнеси

Броят на новите предприятия, влизащи в икономиката, е друг индикатор за икономическо състояние. Според нечии мнения малките предприятия наемат повече служители от по-големите корпорации и по този начин допринасят повече за преодоляването на безработицата.

Освен това малките предприятия могат да допринесат значително за БВП въвеждайки иновативни идеи и продукти, които стимулират растежа. Следователно увеличението в броя на малките предприятия е изключително важен индикатор за икономическото благосъстояние на всяка капиталистическа държава.

8. Крива на доходността на държавните облигации

Разликата (спредът) между доходността по краткосрочните и дългосрочните (като за спред се взимат най-често 2- спрямо 10-годишни) ценни книжа на правителството също е важен индикатор за посоката на икономиката. От икономическа гледна точка поради индивидуалните времеви предпочитания на индивидите доходността по по-дългосрочните облигации трябва да е по-висока заради времевата стойност на парите. Тук може да прочетете още за това какво ни показва лихвения процент. Има случаи когато тази крива на доходността се обръща, т.е. дългосрочните облигации не носят по-висока доходност от краткосрочните и това е силен индикатор за предстояща криза.

Индикатор за икономическа активност (Lagging Indicator)

За разлика от предишния вид този вид индикатори бележат промяна след съответна такава в икономиката. Макар те обикновено да не ни показват в каква фаза се намира икономиката, те показват как тя се променя с течение на времето и могат да ни помогнат да идентифицираме дългосрочните тенденции. Обикновено са им необходими няколко тримесечия след първоначалната промяна в икономиката, за да регистрират и те промяна.

1. Брутен вътрешен продукт (БВП)

БВП обикновено е считан от икономистите за най-важният показател за състоянието на една икономика. Той обаче не е безупречен индикатор и подобно на фондовата борса БВП може да бъде подвеждащ поради програми като количествено улеснение и прекомерни държавни разходи. Например следкризистните мерки на правителствата в цял свят най-малкото частично са допринесли за ръст в БВП. Освен това е спорно какво всъщност ни показва номиналния брутен вътрешен продукт, в крайна сметка той просто ни показва какво е станало, а не какво ще се случи. Редица икономисти предпочитат да използват БВП по паритета на покупателната способност. Въпреки всичко БВП е ключов фактор за това дали една държава е в рецесия или не, като тук основното правило е, че когато за две поредни тримесечия наблюдаваме спад в този индикатор, то налице е рецесия.

2. Доходи и заплати

В една добре работеща икономика печалбите бележат ръст. Когато доходите намаляват обаче, това е знак, че работодателите или намаляват заплати, освобождават работници или ги наемат за по-малък брой часове. Спад в доходите може да отразява и среда, в която инвестициите не се представят добре.

Доходите се разбиват по различни демографски признаци като пол, възраст, етническа принадлежност и ниво на образование, като така се онагледява как се променят заплатите за различните групи.

3. Равнище на безработицата

Този индикатор ни показва колко души от работната сила си търсят работа. В една здрава икономика равнището на безработица ще бъде между 3% и 5%.

Когато безработицата е висока потребителите имат по-малко пари за харчене, което влияе отрицателно върху търговията на дребно, БВП, имотния и фондовия пазари и други. Държавният дълг може също така да се увеличи чрез програми за стимулиране разходите и помощи за безработни.

Въпреки това, както повечето други индикатори, равнището на безработица може да бъде подвеждащо, защото отразява само частта от безработните, които са търсили активно работа през последните няколко месеца и счита, че тези, които работят на непълно работно време, са наети.

4. Индекс на потребителските цени (инфлация)

Индексът на потребителските цени (ИПЦ) се изчислява чрез измерване разходите за основни стоки и услуги, включително превозни средства, медицинско обслужване, професионални услуги, подслон, облекло, транспорт и електроника. По този начин инфлацията се определя от средната цена на кошница от стоки и услуги за определен период от време.

Висок темп на инфлация може да понижи стойността на паричната единица по-бързо, отколкото доходите на потребителите могат да компенсират тази обезценка във валутата. По този начин се намалява покупателната способност на потребителите и спада жизненият им стандарт.

Според някои икономически школи инфлацията не е изцяло лош феномен, особено ако е в съответствие с промените в доходите на потребителите. Това е така, защото се счита, че се насърчават потреблението и инвестирането, което може да помогне за развитието на една икономика. В противен случай стойността на парите, държани в брой ще се обезценява под влиянието на ценовата инфлация.

Дефлацията е обратното на инфлацията, т.е. е състояние, при което цените спадат. Въпреки че за обикновения потребител това звучи като нещо добро, това за мейнстрийм икономистите е индикатор, че икономиката е в лошо състояние. Тя е налице, когато потребителите решат да намалят разходите си и често се дължи на намаляване на паричното предлагане. Това принуждава производителите да намалят цените си, за да отговорят на по-ниското търсене, а това от своя страна ще повлияе на печалбите им и те ще намалеят. Това е мейнстрийм трактовката на икономическите процеси, но тук се пропуска изключително важното условие, че за производителя няма толкова голямо значение какво е нивото на цената, а по-скоро маржът между приходи и разходи какъв е.

5. Лихвен процент

Лихвеният процент е друг важен индикатор за икономическия растеж. Тук може да прочете статия за него. Основата лихва в една икономика в наши дни се определя централно от институция наречена централна банка и се регулира спрямо фазата на икономиката.

Когато курсът на лихвата е нагоре, както е през 2018 г. В САЩ, банките и другите кредитори трябва да плащат по-високи лихви, за да получат пари. Те, от своя страна, заемат пари на кредитополучателите на по-високи ставки като по този начин последните са по-несклонни да взимат заеми. От друга страна когато лихвите са държани на подпазарни нива (както например са след Голямата рецесия) може да доведат до увеличаване в търсенето на пари, инфлацията, спекулативни решения от страна на индивидите и ултимативно до малинвестиции.

6. Корпоративни печалби

Корпоративните печалби са свързани с увеличения в БВП, защото отразяват ръст в продажбите или оптимизиране производствения процес на компаниите. Те също така увеличават равнището на фондовата борса, тъй като инвеститорите търсят места за инвестиции на своите доходи. Какво всъщност са печалбите? Възнаграждение за онези предприемачи, които са успели да използват оскъдните икономически ресурси по най-ефективния възможен начин и пазарът, който е съвкупност от всички индивиди ги е възнаградил за това тяхно начинание. Печалбата е налице, когато предприемачът открие, че цените на определени фактори са подценени спрямо потенциалната стойност на продуктите, които тези фактори, след като бъдат употребени, биха могли да възпроизведат. Реалността обаче е такава, че печалбите никога не са гарантирани на свободния пазар и всеки предприемач е предразположен към грешки, които трябва да покрие със собствени средства.

7. Активи убежища

Златото и среброто често се разглеждат като активи, които съхраняват стойността си и предпазват собствениците при обезценка на валутата или икономическа криза. Когато икономиката е в лош период стойността на тези активи се покачва, защото хората ги търсят с цел да се предпазят от негативната обстановка. Счита се, че имат вътрешнопръсища стойност, тъй като се използват в индустрията, особено среброто, докато например валутите нямат никакво обезпечение. Освен това, тъй като тези метали се оценяват в щатски долари, всеки спад в стойността на валутата води до повишаване цената на металите. По този начин цените на благородните метали могат да бъдат разглеждани като отражение на потребителските настроения към щатския долар и неговото бъдеще.

Като за финал

Тъй като състоянието на икономиката е тясно свързано с потребителските настроения както се вижда от изброените по-горе индикатори, политиците предпочитат да обръщат данните в положителната им светлина или да ги манипулират така, че всичко да изглежда розово. Разбира се колкото и някои икономически анализатори да твърдят, че балон на даден пазар няма, то такива има и то не на един и не в една държава благодарение на някои действия на банковите институции. Поради тази причина за да характеризирате точно състоянието на икономиката трябва да разчитате на собствения си критичен анализ, а не на някой анализатор от Бръшляновата лига.

Имайте предвид, че не бива да се уповавате само на един индикатор и да не вадите прибързани изводи преди да сте видели и голямата картина.

Пазарът е олицетворение на демокрацията

Потребителите, купувайки или въздържайки се от покупка на дадена стока/услуга избират успешните предприемачи. Те определят кой и каква част от ресурсите трябва да притежава.

Както във всички останали избори – на държавни служители, работници, приятели или съпрузи – решението се взема въз основа на предишен опит и по този начин винаги се отнася до миналото. Онези, които в близкото минало са служили най-добре на потребителите биват поощрявани от пазара. Изборът обаче не е окончателен и може да бъде коригиран по всяко едно време.

За да се превърне в един от най-успешните предприемачи даден инвдивид се нуждае от голям брой гласове, които да се повтарят отново и отново в продължение на дълъг период от време. Той трябва всеки ден да бъде преизбиран, т.е. потребителите да са доволни от стоката, която предлага и да я купуват регулярно. Същото е и с неговите наследници. Те могат да запазят своето положение само ако получават отново и отново потвърждение от страна на потребителите. Ако успеят в това начинание това не се дължи на техния предшественик, а на собствената им способност да използват капитала по възможно най-ефикасния начин, удовлетворявайки потребителите.

Предприемачите не са нито перфектни, нито добри в метафизичен смисъл. Те дължат своята позиция изключително на факта, че са по-добри в задоволяване на определени потребности от други хора. Те печелят не защото са умни изпълнявайки определени задачи, а защото са по-умни или по-малко тромави отколкото конкурентите си. Те не са безпогрешни и често са глупави. Но са същевременно с това по-малко склонни към грешки спрямо конкурентите си. Никой няма право да ги обижда за грешките, които са допуснали и да твърди, че хората биха били по-добре, ако първите бяха по-умели. Ако глупакът знаеше по-добре, защо сам не запълни празнината и не се възползва от възможността да спечели? Лесно е да се правят прогнози пост фактум. В ретроспекция всички глупаци стават мъдреци.

Следните логически разсъждения са доста известни: предприемачът печели не само поради факта, че други хора са били по-малко успешни, отколкото него в прогнозите си за бъдещото състояние на пазара. Самият той, непроизвеждайки повече от разглежданата стока и умишлено ограничавайки продукцията си реализира печалба. Предлагането на стоката би било толкова голямо като обем, че цената ще се понижи до момент, в който приходите няма да надвишават разходите. Това разсъждение е в основата на фалшивите доктрини за несъвършена и монополна конкуренция. То беше използвано от американската администрация, когато последната обвини предприятията от стоманодобивната промишленост за факта, че капацитетът за производство на стомана в САЩ не е по-голям от този, който в действителност е бил.

Разбира се тези, които се занимават с производство на стомана не са отговорни за това, че други хора не попадат в тази област на производство. Упрекът от страна на властите би бил разумен, ако съществуващите корпорации притежават монопол върху производството на стомана. Но при отсъствието на такава привилегия такова порицани е толкова оправдано, колкото би било критикуването на поетите и музикантите за факта, че няма други по-добри поети и музиканти в страната. Ако някой е виновен за факта, че броят на хората не е по-голям, то това не са тези, които вече са се присъединили, а само тези, които все още не са.

Причината, поради която производството на стока Х не е по-голямо се дължи на факта, че допълнителните производствени фактори, необходими за разширяването му, са били използвани в производството на други стоки. Да се ​​говори за недостатъчност на стока Х е празна реторика, ако не се посочат различните стоки Y и Z, които са били произведени в твърде големи количества и които де факто са загуба на оскъдни производствени фактори. Можем да допуснем, че предприемачите, които вместо да произведат допълнителни количества Х са произвели прекомерни количества Y и Z и следователно са претърпели загуби, не са сбъркали умишлено. Също така нито производителите на Х умишлено са ограничили производството си. Капиталът на всеки един предприемач е ограничена величина; той го използва за проектите, които според него ще задоволят най-неотложната незадоволена потребност у потребителите и следователно ще реализират най-голяма печалба.

Предприемач, на чието разположение са 100 единици капитал, използва например 50 единици за производство на стока А и 50 единици за производството на В. Ако и двете са печеливши е странно да го обвиняваме, че не е използвал повече, например 75 единици, за производството на А. Той би могъл да увеличи производството на А само чрез съответното съкращаване в продукцията на В. Ако някой обвинява предприемача, че не е произвел повече от стока А, то трябва да го обвини и за това, че не е произвел повече В. Това логически означава, че предприемачите са виновни, за това че има недостиг в производствените фактори и че земята не е място за лентяи.

Може би глупакът ще възрази заявявайки, че стока А е жизненоважна, много по-важна от В, следователно производството на А трябва да бъде увеличено, а това на В – ограничено. В такъв случай той е в разрез с оценките на потребителите и показва диктаторския си стремеж. Производството трябва да се ръководи от собствената му деспотична оценка, а не от потребителските желания. Но ако производството на В носи загуба на предприемача, то тогава е очевидно че лошата му прогноза не е умишлена.

В рамките на едно пазарното общество, което не е саботирано от намесата на правителствени или други агенции, всички могат да станат предприемачи. Онези, които знаят как да се възползват от всяка възможност за бизнес винаги ще намерят необходимия капитал. Защото пазарът винаги е пълен с капиталисти, които искат да намерят най-доходоносното начинание за средствата и в партньорство с други играчи да изпълнят най-рентабилните проекти.

Хората често не успяват да разберат тази присъща особеност на капитализма поради, неразбирайки смисъла и последиците от недостига на капитал. Задачата на предприемача е да избере от множеството технологично осъществими проекти тези, които ще задоволят най-неотложната от все още незадоволени нужди на обществото. Тези проекти, за чието изпълнение няма достатъчно капитал не бива да бъдат стартирани. Пазарът винаги е пълен с визионери, които искат да осъществят неприложими неща. Те винаги се оплакват от слепотата на капиталистите, които според тях са твърде глупави. Разбира се инвеститорите често изпадат в заблуда в избора си на инвестиции. Но тези грешки се състоят точно в това, че избират неподходящо начинание вместо това, което би удовлетворило по-спешните нужди на купуващата публика.

Недопустимо да се поставя под въпрос изборът на свободния пазар.Потребителското  предпочитание за определени стоки може да бъде критикувано от гледна точка на философа. Но оценките на стойността са винаги лични и субективни. Потребителят избира какво според него го удовлетворява най-добре. Никой не е призван да определи какво може да направи друг човек по-щастлив или по-малко нещастен. Популярността на автомобилите или телевизорите може да бъде критикувана. Но това са нещата, които хората искат. Те гласуват за тези предприемачи, които им предлагат тази стока с най-добро качество на най-евтина цена.

Избирайки между различни политически партии и програми повечето хора са неинформирани. Средностатистическият избирател няма представа, не разграничава измежду политиките, подходящи за постигане на целите, към които се стреми, и тези, които не са подходящи. Той не печели нищо, създавайки априорни разсъждения, които да съставляват философията на социалната програма. В най-добрия случай може да има мнение за краткосрочните ефекти от съответните политики.

Нищо друго освен желанието на потребителя да задоволи възможно най-добре своите мигновени потребости няма в процеса на закупуване на стока или въздържане от нейната покупка. Потребителят за разлика от гласоподавателя не избира измежду различни алтернативи, чиито ефекти се появяват едва по-късно. Той избира между неща, които му носят удовлетворение незабавно. Решението му е окончателно.

Предприемачът печели, служейки на потребителите такива, каквито са, а не каквито трябва да бъдат според фантазиите на някой потенциален диктатор.

 

Използвана литература: Ludwig von Mises – Planning for Freedom

Държавата – голяма или малка

„Данъците са цената, която плащаме за едно цивилизовано общество” е мисъл на американския юрист Оливър Уендъл Холмс, живял през 19 и 20 век. Това ни бива набивано като наратив, особено в наши дни. Дали това обаче е така? Нужно ли е държавата да събира насилствено данъци, такси и акцизи, за да живеем в съвременно общество? Надявам се следващите редове да отговорят подобаващо на този въпрос.

Първо – какво е това данък. Това е едностранно, безвъзмездно и насилствено плащане от страна на жителите на определена територия в полза на държавата. Ако приемем т.нар. non-agression principle в либертарианството (аксиома за ненападение), то държавата, събирайки данъци, го нарушава. Това е основополагащ принцип в либертарианската политическа философия и според него всеки индивид е собственик на себе си и притежава абсолютната власт върху собственото си тяло (не е ничий роб). От това следва, както Мъри Ротбард пише, че на никого не е разрешено да напада физически (единствено е разрешено при самоотбрана). Освен това индивидът, смесвайки труда си с всеки нестопанисван ресурс, става негов пълноправен собственик. От тези две аксиоми – собственост върху себе си и първоначално придобиване на собственост – произтича основанието за цялата система на правата на собственост в едно свободно пазарно общество.

Десният клон на либертарианството е разделен на две групи – deontological или natural-rights и consequentialist libertarianism. М. Ротбард, Ханс-Херман Хопе и други съставляват групата на естественоправните либертарианци, но дори да не приемем тяхната етика, а тази на консеквенциалистите, измежду които са имена като Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек, Милтън и Дейвид Фридман, отново ще бъдем против голямата държава и високото данъчно бреме. За тях пазарната икономика и капитализмът водят до положителни последици – това е и причината да са техни защитници. Според тях държавата трябва да е в ролята на „нощен пазач” – да е наш арбитър, а не да ни предоставя най-различни услуги. Присъщи са й 3 функции: съд, армия и полиция. Такива са и първоначалните функции на федералното правителство на САЩ, като дори с втората поправка на тяхната конституция от 1791 г. се разрешава на жителите да носят оръжие и да се защитават при нужда, независимо срещу кого. Кога и как държавата се разраства до сегашните си нива са тема на друга публикация.

Приемайки, че държавата трябва да ни пази и да има тези гореспоменати три функции не е равносилно на правото й да изземва част от доходите ни. Тя може да се финансира на базата на двустранен договор, което ще означава следното: макар тя да предоставя тези услуги е възможно и някои частни предприемачи да го правят и следователно да са нейна конкуренция. Монополът в абсолютно всеки един случай е нещо вредно и пагубно, докато конкуренцията е точно обратното. Конкуренция в смисъла, че всеки е способен да се съревновава с всеки и да предлага по-добър продукт по отношение на цена, качество, задоволяване на потребности.

Съвсем нормално е мнозинството да няма икономически нужните знания и да се лъже по обещанията на политиците, че последните могат да им осигурят по-добро бъдеще като вземат от богатите и предоставят на бедните. Целта на политиците обаче не е да се погрижат за бедните, а да спечелят доверието на хората и да бъдат избрани/преизбрани като управници. Няма как в предизборната си реч вместо всеизвестната им реторика „големите корпорации са зли, трябва да ги спрем в опитите им да експлоатират работниците, можем да го направим единствено с високи данъци и множество регулации” те да кажат „всеки индивид гледа собствения си интерес и е съвсем рационално, както аз в лицето си на политик да ви лъжа, че мога да ви предоставя качествена и безплатна услуга, така и предприемачите да не желаят да ви платят колкото на вас ви се иска”. Изпуска се една малка, но същевременно изключителна важна подробност тук – ако държавата не се меси във взаимоотношенията между работник и работодател, последният, макар да няма никакво желание да плаща високи заплати, ще бъде оставен в следната дилема от конкурентите си – или ще трябва да заплати възможно най-високата и близка до желаната от работниците цена на труд, или ще ги загуби като работна ръка. И точно това се случва в някои нерегулирани от държавата пазари. Да, всеки би желал да получава много повече, отколкото е оценяван от останалите, но това не е честно спрямо останалите, нали? А капитализмът прави точно това – той е справедлив и насърчава можещите. Прави всички ни по-богати, защото при доброволна размяна и двете страни печелят. За разлика от него какво прави държавата? Наказва умните и можещите в опита си да изравни всички ни. Но ние сме изначално различни и имаме различни таланти и умения. Точно свободата ни прави неравни, а равенството (или стремежът към него) ни прави несвободни.

Виждали сме много примери за това как държавата е лош стопанин. Рядко обаче някой обяснява защо това е така. Нека помислим. Тя не е някакво измислено същество, анимационен герой, а се състои от хора с техните присъщи човешки интереси, и както теорията за публичния избор ни казва, тези техни интереси не са нашите граждански интереси. Те имат свои близки и роднини, за които желаят да се погрижат, а не за неизвестната за тях баба от някое китко българско селце. Никой няма да се погрижи за мен (единствено най-близките ми биха го направили), освен ако аз сам не поема инициативата и опитам да се погрижа за себе си. Поемането на лична отговорност е първата стъпка към финалната за всекико цел финансова независимост.

И като финални думи ще обясня защо данъците са вредни, но от малко по-различна гледна точка. На повърхността всеки вижда, че данъците са приход в държавната хазна, като в последствие този приход бива преразпределян по различни направления – най-общо помощи и услуги. Но това преразпределение, освен че е тенденциозно, също така е с по-ниска номинална стойност от първоначално събраната. Все пак трябва да бъдат плащани заплати на чиновниците. На идеологическо ниво обаче същите тези насилствени плащания обезкуражават и наказват по възможно най-грубия начин личната инициатива, те са спирачка пред човешкия ум и изобретателност. На индивида му бива отнеман плода на неговия труд. И в същото време, приемайки, че социалната функция на държавата е в напреднал стадий, данъците насърчават мързела и зависимостта от другите. Както казва великият френски икономист Бастиа в „Държавата” (1850 г.): „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали.”

Видове пазарни структури и исторически преглед на концепцията за конкуренция

Тази статия ще бъде посветена на пазарните структури създадени от неокласическата мейнстрийм школа. Ще бъде направена ретроспекция на концепцията за конкуренция от класическите икономисти насам и така ще може да се отговори на въпроса защо и как са създадени моделите за съвършена и несъвършена конкуренция.

Първо, какво е това пазар? Всеки е чувал тази толкова широкоразпространена дума, но какво изразява точно тя? Това е актът на размяна на стока или услуга между две страни, като изначално и двете оценяват предлаганата им стока/услуга като по-ценна от притежаваната от тях. Ако това не бе така те нямаше да се съгласят на размяна. Техните очаквания са, че ще получат повече удовлетворение след размяната. Разбира се те може да грешат и да го разберат в последствие, но към момента на сключване на сделката те не мислят така. Съвкупността от множество подобни размени е т.нар. пазар. Пример могат да бъдат както покупко-продажбата на вестник, компютър, хляб, така и сключване на трудов/граждански договор.

Какво обуславя наличието на пазарни взаимоотношения? На първо място частна собственост върху средствата за производство и тяхната законова защитеност. От това следва и наличието на цени. Цената по своето същество е заместител на информация. Ако тя не е централно манипулирана показва потребителските желания и ни води и подпомага по предприемаческия маршрут с крайна спирка „какво и как да произвеждаме”. Неманипулирани цени, т.е. при които няма непазарна намеса са едно от най-големите блага, които можем да имаме. Няма да изпадам в подробности и защита на свободния пазар, но просто съм длъжен да спомена, че това е пътят към икономически растеж. Примери от действителността колкото искате, предния четвъртък например беше Денят на благодарността – чудесен либертариански празник показващ как капитализмът спасява европейските заселници на територията на Северна Америка от глад.

Следващото важно понятие е конкуренцията. И докато досега относно понятията нямахме несъгласие (налице са само спорове относно това дали трябва да има свободен пазар или не), то тук вече е налице спор сред икономистите относно същността на понятието. За мейнстрийма (т.е. съвременното и преобладаващо мнение), който е съставляван от неокласическата икономическа школа на микрониво, конкуренцията е състояние, при което на пазара съществува голям брой малки на големина фирми, които предлагат хомогенен продукт и притежават пълно или съвършено знание. Това е т.нар. модел на съвършената конкуренция. Пазарната структура определя нивото на конкурентоспособност. На противоположно мнение са икономистите от „австрийската” школа, в частност Хайек и Кързнър. Според тях не съществува конкуренция в предлагания от неокласиците модел. Под конкуренция те разбират съревнование/съперничество, а самото й изражение е предлагането на по-добър продукт (по отношение на цена и качество) спрямо конкуренцията. Конкуренцията за „австрийците” произтича от възможността производителите да могат да предложат стока или услуга, която е различна от конкрентните. И понеже никой не притежава съвършено знание производителите няма как да знаят нищо със сигурност преди да мине пазарния тест. От това следва, че конкуренцията за „австрийците” е процес на откритие. Понеже е ясно, че моделът за съвършена конкуренция не рефлектира действителността и е просто теоретична постановка, затова неокласиците създават пазарни структури, обособени в три главни групи и базирани на несъвършената конкуренция – монополистична конкуренция, монопол и олигопол.

Монополистична конкуренция – за първи път формулирана от американеца Едуърд Чембърлейн през 30-те години на миналия век. Характеристиките на тази структура в сравнение със съвършената конкуренция в дългосрочен план са почти идентични. Основните разлики са, че при монополистичната конкуренция производителите предлагат хетерогенни продукти и е налице неценова конкуренция. Производителите, макар да реализират печалба в краткосрочен, не могат да я поддържат в дългосрочен и ако не повишат цената (могат да си го позволят заради реномето на марката) ще бъдат точно на т.нар. „мъртва точка”. Характеристики:

• много на брой продавачи и купувачи и няма доминираща пазара корпорация;
• потребителите осъзнават, че е налице неценова конкуренция;
• налице са относително малко на брой бариери за вход и изход на пазара в краткосрочен и липсващи в дългосрочен план;
• прозводителите определят цената, а не я взимат „наготово”. Поради относително диференцираните продукти те имат контрол над пазара, макар и не пълен.

Олигопол – структура, при която няколко производители (четири на брой), контролират над 50% от пазарния дял. Съществуват ситуации, при които има формално споразумение между няколко фирми-производители, по известно като картел. Един от най-известните примери за това е ОПЕК. Характеристики:

• малко на брой производители;
• относително високи бариери за вход и изход от пазара;
• възможност за определяне на пазарната цена от производителите;
• взаимна зависимост между големите производители на пазара.

Монопол – за първи път формулиран от Аристотел, който нарича Талес монополист. Това е структура, при която един производител има пълен контрол върху пазара и понеже са налице бариери за вход той няма абсолютно никаква конкуренция. Има възможността сам да определя цената, качеството, количеството на предлаганата от него стока/услуга. В развитите капиталистически страни съществува монопол в лицето на правата на интелектуална собственост (търговска марка, авторско право, патент).

Ако неокласическото понятие за конкуренция бъде прието, то логическата му последователност е антитръстовото (антимонополно) законодателство. Ако от друга страна се приеме „австрийският” поглед, то тези законодателства са полезни единствено при условие, че пазарните структури влияят върху процеса на съперничество. Нещо, за което нямаме доказателства. Икономисти от чикагската школа (която в своята същина е неокласическа) открито заявяват, че антитръстовите законодателства вредят повече, отколкото помагат. Примери са както Милтън Фридман („Free To Choose“), така и Робърт Борк („The Antitrust Paradox“).

Как обаче неокласиците са създали концепциите за съвършена и несъвършена конкуренция?

Още класиците, главно представлявани от Адам Смит говорят за конкуренцията. Ясно е, че тогава математиката не е била навлязла толкова в икономическата теория. Всички класици с изключение на двама са разбирали под конкуренция състоние, при което няма правителствена помощ за определен участник на пазара. За Смит в частност конкуренцията е била свободата всеки производител да се противопостави на останалите без правителството да се меси с грантове, привилегии, свободна търговия и липса на бариери за вход/изход от пазара. Единственото му отклонение от тази гледна точка е стоката земя, понеже тя е с фиксирано предлагано количество. Дейвид Рикардо не се е отличавал с почти нищо от погледа на Смит. За друг класик Джон Стюарт Мил монополът е противоположното на конкуренцията – правителствена помощ в каквато и да е форма. Той обаче продължава дискусията за монопола с концепцията за „натурален монопол“ състоящ се от две части: „поземлен“ (от land, земя) монопол и „натурален“ (или естествен), при който определен индивид има изключителна дарба или умение.

За разлика от тези трима класици, както споменах по-рано, други двама класически представители – Уилям Насау Сеньор и Джон Елиът Кернс – разширяват понятието за монопол. Според първия ако дадената стока не е произвеждана при стриктни „равнопоставени условия“ е налице монопол. Това, както и той отбелязва, е доста често срещано явление. Сеньор разделя монопола на четири класа: 1) когато един продукт е по-ефективен от даден друг и следователно може да бъде създаден с по-ниски нива на разходи и предлаган на по-ниска цена; 2) натурални продукти (рядка по своята същина стока); 3) патенти и авторски права; 4) поземлен монопол. Джон Кернс, последният класик, също разширява концепцията за монопол. Фундаменталната разлика между него и останалите е, че докато другите класици определят свободната конкуренция като система, при която в дългосрочен план цените ще се изравнят с разходите за производство, той определя резултатът или следствието – изравняването на цените с производствените разходи – като свободна конкуренция. От това следва и неговият негативен принос към икономическата теория, който повлиява неокласиците и създава техния идеал за конкуренция – не процес, който в дългосрочен план ще клони към равновесие, а равновесие като самоцел. И тъй като нивото на равновесие е изключително трудно да бъде достигано се възприема позиция подобна на тази на Кернс – всяко отклонение от равновесното положение има присъщи в себе си елементи на монопол. А това означава, че цялата пазарна икономика се състои от монополни елементи.

Зародиш и създаване на теориите за съвършена и монополистична конкуренция. Френският математик Антоан Огюстен Курно създава не само математическия икономикс, но и съвременните теории за съвършена и монополистична конкуренция със своята книга „Principes“ (1838 г.). За улеснение при изчисляването на печалба, приходи и разходи той определя конкуренцията като ситуация, при която цената не се променя при промяна в количеството произведена продукция; където кривата на търсене е хоризонтална или перфектно еластична. Не само, че създава основата за теорията на съвършена конкуренция, той също обяснява, че последната е налице само и единствено когато има много на брой фирми-производители, а когато това не е така се наблюдава олигопол. Той също така създава концепцията за дуопол.

1871 г. дава началото на неокласическия икономикс. Трима икономисти поотделно създават субективна теория за стойността. Леон Валрас, бащата на модерния математически икономикс, стъпва на същата основа като Курно, но от различен поглед. Докато Курно тръгва от монопол към свободна конкуренция, Валрас счита свободната конкуренция за общ случай, а монопола за частен. Австриецът Карл Менгер, основател на „австрийската“ икономическа школа, има подобно на класиците мнение за конкуренцията и като пример за монополисти дава Британската източноиндийска компания и средновековните гилдии. Последният от тримата е англичанинът Уилям Стенли Джевънс, който тласка икономическата теория към концепцията за „съвършена конкуренция“, отричайки класическия поглед върху конкуренцията. За него „съвършено свободна“ конкуренция е налице не само при липса на ценова дискриминация, но и при наличие на голям брой търсещи и предлагащи участници на отделните пазари. Идеята му за съвършен пазар е съвършено знание за нивата на търсене и предлагане от страна на всички участници. Той обаче осъзнава и пише в предговора на второто издание на своята „Theory of Political Economy“, че след като всички стоки са уникални сами по себе си, „собствеността е синоним на монопола“. От това следва, че за него в пазарната икономика „монополът (по неговата дефиция) е ограничен от конкуренцията и никой собственик не може да придобие по-голям дял от това, което другите собственици на същата собственост са склонни да приемат“. Джевънс е първият дял точна дефиниция за съвършена конкуренция. Негов последовател е сънародникът му и математически икономист Франсис Исидо Еджуърт, за когото съвършената конкуренция е състояние, при което има безкраен брой фирми-производители и пълна делимост на продукта. Друг англичанин, Алфред Маршал, няма ясна и точна позиция за конкуренцията. От една страна той е на страната на класиците: счита конкуренцията за широко понятие и атакува теорията за съвършена такава; счита, че негативно наклонена крива на търсенето сочи за наличие на конкуренция. От друга страна е повлиян от математиците, и в частност от Курно. Според него хоризонталната крива на търсене е преобладаваща в икономиката, а наклонената – изключение. През 1899 г. американският неокласически икономист Джон Бейтс Кларк публикува „Distribution of Wealth“. По този начин той въвежда още ограничения към дефиницията на Еджуърт за съвършена конкуренция: трудът и капиталът трябва да са абсолютно подвижни. Въпреки, че теоретическия му принос Кларк е против съвършената конкуренция да е критерий за реалната икономика и по подобие на класиците я приема за крайна равновесна цел, а не за преобладаваща в динамичната реална икономика. За него дори ако в една индустрия е наличен само един производител, макар считайки ситуацията за опасна, той вижда определени предимства в лицето на „възможна конкуренция“: ако цената е по-висока от производствените разходи, тя няма как да е значително по-висока, защото ако бе така, тя щеше да е покана за конкурентни производители да навлязат на пазара.

Стигаме до икономистът обединил всички досегашни елементи в една обща теория за съвършена конкуренция – Франк Найт, един от създателите на Чикагската школа. В своята „Risk, Uncertainty, and Profit“ (1921 г.) той счита, че теорията е приложима към реалната динамична икономика, нещо с което както споменах вече Кларк е несъгласен.  Найт от от своя страна поражда ответна реакция от Едуърд Чембърлейн, който през 1933 г. създава теорията за монополистична конкуренция, считайки, че използваният от Найт метод е нереалистичен и ако бъде използван се стига до изводът, че пазарите са инжектирани с монополни елементи.

Заключение: Кларк, обръщайки се към Чембърлейн пише „защо трябва да наричаме тази добре работеща пазарна икономика „монополистична“, когато всъщност тя е „конкурентна“?

В крайна сметка това, което е от значение за наличието на конкуренция не е съвършеното знание или перфектно еластичната крива на търсене, а липсата на привилегировани от централната власт участници, които възпрепятстват съперничеството на пазара.

Кой ще се грижи за бедните в една капиталистическа система?

Бедността е фундаментален проблем в икономиката. В това съмнение няма и всички са съгласни. Различия се пораждат обаче относно това каква е причината за нея и как да я преборим. Икономистите от левия спектър, т.е. защитниците на високо преразпределение на средства от страна на държавата, са на мнение, че „ако държавата не се погрижи за бедните, то те ще умрат от глад, тъй като злите капиталисти няма да го направят”. Те обаче страдат от липса на разбиране на проблема. Ние изначално сме бедни и чрез производство сме създали нещо, което задоволява нечии човешки потребности. Така постепенно забогатяваме. Не чрез преразпределение (защото е нямало всъщност какво да се преразпредели), а чрез  производство. Взимането от някого (относително богат), за да се даде на някой друг (относително беден) няма да ни направи като цяло по-богати, по-вероятно е да бъде спирачка пред производството, защото на никого няма да му хареса да му бъде иззета част от произведеното (още повече ако е голяма част, за каквато съветват същите тези левичари). Освен това самият процес на изземване е съпроводен от разходи и реално се губи стойност при преразпределението на средствата. Нужно е да се отбележи, че не всички бедни са незаслужено в такова положение, наистина някои са имали малшанс или не са имали физическа възможност да извършват труд, но други изключително и само по своя вина са в състояние на бедност. Друг довод против различните социални помощи е, че когато бъдат предоставени средства на определените за бедни индивиди, последните, ако оценят сумата, която получават за достатъчна, няма да желаят да упражняват труд, защото все пак всеки предпочита почивката пред труда. Така се създава манталитет на лична безотговорност – някой друг ще се погрижи за мен. Разбира се в чуждата помощ няма нищо лошо, но както се казва в прочутата поговорка – „помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Ако бедните разчитат на чужда помощ за избавление от бедността, предпоставките за успех не са големи.

След като разгледахме позицията на левия спектър нека отправим поглед и към противоположния. Той разбира се е на коренно различна позиция. Прогресът не се постига чрез преразпределение, а чрез производство. А производство се стимулира чрез законова защита на частната собственост и липса на пречки пред акта на производство, или ако такива са налице, то колкото по-малко са те, толкова по-добре. Разделението на труда, т.е. когато отделни индивиди се специализират в производството на различни стоки, увеличава материалното благосъстояние на всички. Предпоставка за това разделение е частната собственост и наличие на пазар, т.е. доброволна размяна. Но защо това води до напредък? Богатите индивиди няма как да произвеждат всичко, физически е възможно,  също така и времето не го позволява. Но първо нека стане ясно защо са богати – в най-общия случай, защото тяхната производителност на труда е относително висока. Разбира се възможно е да е благодарение на привилегия, предоставена от властта, но това е друга тема. Колкото по-голямо е разделението на труда, толкова по-развита е икономиката, толкова повече работни места са налице, толкова по-богато е населението. Бедните (тези с ниска производителност на труда) може в производството на всяко нещо да отстъпват на богатите, но понеже както вече казахме е невъзможно последните (богатите) да се ангажират с всички производствени процеси, то ще има работа за същите тези бедни. Никой не се ражда научен, тясната специализация е следствие от знания и опит, а индивидите с относителна ниска производителност няма как да бъдат изхвърлени от пазара, защото техният труд е ценен за всички останали – те предоставят възможност на останалите да се заемат със сложни производствени процеси. Компютърен програмист АА, който владее два коренно различни езика по-добре от програмист ББ ще избере този език, в който е по-продуктивен и ще се освободи място за ББ, макар последният да е по-непродуктивен и в двата езика.

„Рикардо излага Закона за сдружаването, за да докаже какви са последствията от разделението на труда, когато един индивид или група, по-ефективни във всяко едно отношение, си сътрудничат с индивид или група, по-малко ефективни във всяко едно отношение. Той изследва резултатите от търговията между два района, неравномерно надарени от природата, с предположението, че стоките, но не и работниците и натрупаните средства за бъдещо производство (капиталовите стоки), могат да се движат от единия район към другия. Разделението на труда между два такива района, както показва законът на Рикардо, ще увеличи производителността на труда и следователно е полезно за всички страни, дори и физическите условия на производство на всяка стока да са по-благоприятни в единия район, отколкото в другия. За по-обезпечения район е печеливша стратегия да съсредоточи усилията си в производството на онези блага, за които превъзходството му е по-голямо, и да остави на по-малко обезпечения район производството на други стоки, в които превъзходството му не е толкова значително. Парадоксът, че е по-печелившо да се оставят по-благоприятните домашни условия за производство неизползвани и да се доставят стоките, които са могли да се произведат, от райони, в които условията за тяхното производство са по-малко благоприятни, е резултат от неподвижността на труда и капитала, за които по-подходящите места за производство са недостъпни.”

Лудвиг фон Мизес, Човешкото действие, МаК, 2011, стр. 127

Как всъщност държавата пречи на бедните в опитите си да им помогне? Както вече споменахме, ако тя им предоставя средства за справяне с бедността, тя създава някаква форма на лична безотговорност. Индивидите не разчитат предимно на себе си и своите умения, а на нещо извън техния контрол и което всеки момент може да им обърне гръб и да спре да им помага. Друга пречка, която е много често срещана, е административната минимална работна заплата. Нискоквалифицираният труд няма как да намери място на пазара от тази намеса на държавата. И докато в наши дни МРЗ се счита, че защитава бедните, то в началото на XX век мнението на икономистите е било друго. Те отново са я защитавали, но същевременно с това са знаели и дори открито са заявявали, че е чудесно средство за елиминиране на определен клас работници (разбира се по-непродуктивните).

Какви са последиците от промяната на лихвения процент от страна на централната банка?

Парите са най-важната стока. Чрез тях ние разменяме стоки и услуги и задоволяваме част от нуждите си. Както всяка стока, парите имат цена. Цената на парите е лихвеният процент. Повече за лихвения процент може да прочетете тук. Този лихвен процент не трябва да се разглежда само като цена на парите, той е и времевото предпочитание на индивидите. Ако някой иска да живее тук и сега, той има много високи времеви предпочитания. Не би искал да се раздели с парите си, защото иска да ги изразходва. Това поражда относителен недостиг на парично потребление и следователно висок лихвен процент. Това би бил сценарият при пазарно определяне на лихвения процент. Но ние не живеем в пазарна икономика, а в смесена. Дори цените на всички други стоки и услуги да се определяха на пазарен принцип, ако цената на парите се определя централно от някого, то не е налична пазарна икономика. Ако живеехме в пазарна икономика, лихвеният процент, при който банките отпускат заемни средства щеше да се определя от законите на търсенето и предлагането, а не от банкерите в дадената централна банка.

Защо е толкова важен лихвеният процент? Той е отправна точка за предприемачите. Когато е близко до нулата потребителите следва да имат високи нива на спестявания. Това означава, че е налице относителен излишък на спестявания в банковите институции. Когато лихвеният процент е висок потребителите спестяват относително малка част от доходите си  и потребяват значителна част от тях. Налица е недостиг в този случай и затова цената е по-висока. Тази промяна в лихвения процент е от изключително значение, защото ако даден предприемач иска да започне свой бизнес, лихвеният процент е отправна точка за това дали да стартира бизнес. Освен факта, че от него се определя цената, която ще трябва да бъде заплатена на кредитора, по него предприемачът се ориентира и преценява какво ниво на спестявания е налице сред населението. При пазарна икономика, ако нивото на спестявания е високо, то лихвеният процент ще е нисък, предприемачите ще стартират свой бизнес защото нивото на спестявания показва, че потребителите предпочитат да отложат потреблението си в бъдеще и имат нужните спестявания. Стоките и услугите, които ще се произведат ще имат необходимото търсене в бъдеще.

Обаче когато централната банка желае (или по-точно управляващите я банкери) да увеличи паричното предлагане, тя може да напечата пари чрез т.нар. open market operations. Закупува ценни книжа (в повечето случаи държавни облигации) и предоставя допълнителни парични средства в икономиката посредством търговските банки. Това е придобилият известност след последната рецесия в САЩ способ „количествено улеснение“ (quantitative easing). Търговските банки от своя страна нямат задължение да поддържат 100%-ови резерви на привлечените средства, следователно могат да отпускат кредити с налични средства по т.нар. demand deposits на свои клиенти (средства по разплащателни сметки, безсрочни парични влогове), които реално не са тяхна собственост. Този процес е и главното средство на банковите институции за увеличаване на парите в икономиката, защото е индиректен и по-прикрит от простото създаване на пари от страна на централната банка. „Австрийки“ поглед и критика може да намерите тук.

Лихвеният процент, поддържан на по-ниско ниво отколкото би бил естественият пазарноопределен, подава фалшив сигнал към предприемачите. Последните, повлияни от ниската цена на парите, инвестират в нови капиталоемки дългосрочни проекти. Някой тук може да каже, че се създават работни места, обаче замислете се, че същите тези работни места ще бъдат закрити след като проектите 1) бъдат осъществени и се окажат нерентабилни, или 2) се разбере, че няма как да бъдат завършени, защото ресурсите, нужни за приключването им, не са налице. В същото време потребителите са обезкуражени да спестяват, защото 1) цената, която ще получат не ги задоволява и 2) напълно рационално е да имат увеличена склонност към потребление, защото парите се обезценяват.

Богатство не се създава с печатане на пари, а с капитал.